Виктор Суворов
Змиеядеца (10)

1

Ярославъл е едно от най-важните исторически места в Русия. Тук открай време са живели хора, още хилядолетия преди през 1010 година Ярослав Мъдри да основе на брега на Волга град, наречен на неговото име. Символът на Ярославъл е мечка със златна секира в лапата. Мечката не е просто сила, а сила в единство с предпазливост, предвидливост, хитрост.

Ние с вас попадаме в славния град Ярославъл в 6 часа и 19 минути на мрачното утро на 30 август 1936 година, право на гарата Ярославъл-Главна. От Ярославъл-Главна до Ярославската гара в Москва са 282 километра. Тук е последната спирка на влаковете, които пристигат в Москва от Урал, Сибир и Далечния изток. Ние с вас пристигаме точно в момента, когато току-що миналият по моста през Волга бърз влак Хабаровск-Москва плавно се приближава към трети перон.

На гара Ярославъл-Главна има 39 коловоза и четири перона — един покрай самата гара и три „островни“.

Бързите влакове от Москва спират на първи коловоз, за Москва — на четвърти и пети. Тоест на трети перон.

Честно, не е много приятно след безсънна нощ рано сутринта да се озовеш на празен ветровит перон. Там при вас, някъде в топлите ширини, в края на август е лято. А в Ярославъл е есен шумоляща, подгизнала, измръзнала. Студено, мокро и отвратително. Облаците над Ярославъл са натежали от вода, задират електрически стълбове. Не плуват, не се плъзгат, не летят. Увиснали са на едно място като аеростати на въздушната защита и затулват небето към всички хоризонти.

Змиеядеца го нямаше на трети перон. Не знам защо. Може да си беше променил плана, може изобщо да се беше отказал. Съгласете се, че задачата не е лесна: да отмъкнеш куфар, който тежи трийсет, че и повече килограма направо от перона, да го отмъкнеш не от зазяпала се удовлетворена женичка, която се връща от сладостната си почивка на черноморския бряг, а от двама, дори може би трима въоръжени чекисти, които отговарят за съдържанието му с главите си. Лесно е да тафиш куфар в навалицата, в суматохата, обаче как да го направиш, ако на перона е само дежурният със свирка в зъбите, един-единствен прозяващ се носач с количка и само неколцина пътници? Ето там двама. И по-нататък още един. Лесно е да го свиеш на първи перон — може да се шмугнеш в самата гара, да минеш през нея и да изскочиш на площада отпред. Обаче как да го отмъкнеш на трети перон? От него може да се избяга само по железния надлез над коловозите. Как се влачи тежък куфар по стъпалата нагоре, към надвисналите сиви облаци, а после надолу, към също толкова сивата земя? Е, човек може да се мушне под други спрели влакове и да побегне, обаче като напук днес всички коловози от първи до десети са празни. Композициите са чак от единайсети нататък. Как обаче се стига до тях, а? Трябва да скочиш от трети перон, да пресечеш два коловоза, да се покатериш на четвърти перон, да го пресечеш, да скочиш… Все на открито. Ако дотича милиционер, може да стреля във въздуха… а може и на месо. А и чекистите, нищо че са цивилни, също са въоръжени. И изобщо няма да чакат милиционер — ще те направят на решето.

А няма и време. Спирачките на Хабаровск-Москва изскърцаха и той плавно спря. Кондукторът на шести вагон отвори вратата, та пътниците да слязат. Двама. С три куфара. Третият беше зад тях, да им помогне.

И тъкмо да слязат, някакъв брадясал субект с огромен тежък шперплатов куфар, явно Made in GULAG, тръгна да се качва и им запречи пътя. Овехтялата му ватенка беше препасана с черна от мръсотия връв.

— За Арзамас нали е тука?

— Не, влакът е за Москва.

— Ама аз съм за Арзамас!

— Значи не си за тук.

— Къде да ида за Арзамас?

— А бе я върви на…

Кондукторът изблъска субекта от стъпалото и помогна на гражданите да свалят куфарите. (Наистина даваха щедри бакшиши през цялото пътуване.)

Носачът вече бързаше към тях с количката си. В същия момент отнякъде се появи шестнайсетинагодишна девойка. Модно облечена. Френски парфюм. Сладка муцунка, съвсем леко порочна. Очите — бездънни езера с тиха вода, от онази, най-дълбоката. В цяла Европа и в Америка последната мода налага на жените и момичетата да се подстригват късо. Но нашата палавница не спазва заповедите на модата в това отношение. Пък и е срамота да се осакати с ножици такъв разкош: косата й е дълга, буйна, непокорна, един кичур е паднал над челото й. Момичето посреща или татко си — някой голям началник, или някой важен чичко покровител. Ммм, апетитно парче. Направо да го схрускаш. Като бонбонче. Спря. Капризно пъхна между устните си цигара с позлатен мундщук. (Да вземе да я напляска човек по дупето, че пуши, тая хлапачка.) Тримата мигом си бръкнаха в джобовете. Три пламъчета затанцуваха едновременно пред нея. Тя внимателно ги погледна в очите един по един, да избере от коя запалка да запали. Усмихна се, все едно се извиняваше: не мога и от трите наведнъж! Избра едно пламъче, запали, дръпна, издуха многозначително дима нагоре. И се отдалечи с изящно полюшване на дупето. Въздъхнаха тримата, зажаднели за радостите на живота след дългото пътуване.

И се обърнаха към куфарите. И ахнаха едновременно. Единият, по-малък от другите три, но най-тежък, беше изчезнал. Просто така — хоп, и го няма.

Първа реакция: проклетото момиче!

И се разкрещяха. И млъкнаха. Тя се обърна и ги изгледа учудено, с цигарата със златния мундщук между пръстите. Не, та тя не би могла и да го вдигне дори този куфар.

И тогава тримата заедно се обърнаха към кондуктора: къде е куфарът, мръснико???!!! Но кондукторът е във вагона, до вратата. На метър от тях. Дори да е скочил долу незабелязано, дори да е успял да се качи пак с тежкия куфар, то той сега би трябвало да е до него. Но го няма. И тогава тримата пак заедно се обърнаха към вмирисания препасан с връв тип, когото кондукторът току-що беше изхвърлил от вагона. Типът стои, зяпа тъпо и на небръснатата му муцуна е изписано: добре де, аз как да стигна до Арзамас?

Отвратителен е. Чак да ти се доповръща. Мръсната му затворническа ватенка сигурно е пълна с въшки. И мирише като ходещо бунище. Шперплатовият му куфар е овързан с въжета, че и заключен с два ръждясаш катинара, дръжката му е от оръфани въжета, прилича на ония кучета, на които не им се виждат очите от увисналата козина.

Единият пътник, онзи, който щеше да пътува до Москва, извади мъничък лъскав чужбински пистолет: Ще те убия!

А онзи мига с гурелясалите си очи: какво съм направил? На ви моя куфар, граждани, като ви трябва куфар, мене защо ме закачате? На, ватенката си ще ви дам, и ботушите, ама те са скъсани. И партенките ли да сваля?

Момичето дотича: какво става?

Разкараха я възпитано: млък, фльорцо! Изчезвай, че лошо ти се пише!

Тя се обиди, нацупи се и си тръгна надменно.

Двамата, които слизаха в Ярославъл, огледаха бързо перона. Празен. Повярвайте ми: празен, мокър и неприятен. Даже почна да вали.

Онзи с пистолета надникна във вагона, огледа коридора. Няма куфар. Да не е паднал под вагона? Няма как, влакът е съвсем близо до него, най-много фас да хвърлиш. И вярно, между пети и шести вагон — цял куп фасове. Но куфар няма и няма.

Единият от двамата си вика: а бе ние да не би да не сме го изнесли от купето? Изблъска кондуктора от пътя си и хукна натам. Появи се началник-влакът, прозява се, търка си очите, закопчава си копчетата вървешком. Зад него — озареният преди секунди от спасителната идея, обаче вече помръкнал, смазан, все едно от газен от влак: няма го в купето. Няма го!!!

Но то си беше ясно. И тримата знаеха, че го из-не-со-ха тоя куфар от купето. И че го свалиха на перона. Тука трябва да е!

— Докментите! — крещи пътникът с пистолета. — Докментите!

Вмирисаният субект си бръкна в пазвата — видяха се голите му гърди, целите в сини, та черни от мръсотия татуировки: три години сигурно не се беше къпал. Дълго мести разни неща от един джоб в друг, мъчеше се да намери онова, което му искаха. От недрата на панталона му, на ризите и ватенката се появи някога червена, а сега вече с неопределим цвят кесия с махорка, запалка от автоматна гилза, две посивели бучки захар, нахапана глава лук, карти с голи жени, толкова изтъркани, че се виждаха само контурите на жените. Накрая извади и искания му „докмент“: сгънат на четири, с оръфани краища, навремето бял, а сега сивкав на жълтеникави петна.

От документа — с разтекъл се лилав печат и подпис на заместник-началника на ГУЛаг и началник на Дмитлаг на НКВД на СССР старши майор от Държавна сигурност другаря С. Фирин — следваше, че гражданинът Паисий Евлампиевич Свинаренко е освободен от учреждението ФК 15/5 поради изтичане на присъдата му. Справката удостоверяваше, че гражданинът Свинаренко, осъден по 153, най-гадния в целия кодекс от 26-а година, е изтърпял цялото си наказание и че същата справка му се дава от администрацията да му послужи пред местните органи на властта, за да му бъде издаден нов паспорт.

— Групово изнасилване?

— Не съм виновен! — викна плачевно гражданинът Свинаренко. — Тя сама!

— Къде е куфарът, гад?

— Не съм ви взел куфара! Нали съм тук с вас! — И се разрева, заразмазва сълзи с мръсната си лапа по небръснатата си физиономия. — Пак в зоната, нали? Пак? Нали съм тука, пред вас! Пак ли, а?

Чак сега тримата се сетиха да се обърнат към носача, който отдавна беше застинал в поза „какво ще заповядате“. Цялото им внимание — към него. Ти ли беше, мръснико? Той разпери ръце: ами претърсете ме, граждани, може пък да съм скрил куфара ви в малкото си джобче.

Точно тук и сега би трябвало да кажа, че носачът все пак беше видял нещо и беше почнал да отваря уста, обаче като видя и погледа…

Но няма да ви кажа това, граждани, защото носачът не видя нищо. Стоеше в почтителна поза, не помръдваше и чакаше кога ще му наредят да натовари багажа и да го помъкне. Изобщо не изгаряше от желание да казва нещо, на никого. И съвсем не защото се беше натъкнал на нечий леден поглед. Нямаше такъв поглед. Съвсем честно ви уверявам.

Той просто разбра какво става: работи гастрольор. А те не работят самички. Партньорите му са наоколо, макар да не се виждат. Ако се обади, ще арестуват гастрольора, но още до довечера приятелчетата му ще го намерят и ще свърши заклан в някоя пряка. Понеже гарата си е гара. Много хора минават — и много хора работят. И курви, и джебчии — и онези, които ги прикриват и пазят. Носачите не си завират носа в далаверите им. Знай си — трай си. Дръж си езика зад зъбите, че можеш не си удържиш главата на раменете.

Така че никаква полза и от носача. Мълчи. И куфарът не е у нето. И не може да каже нищо интересно, пък и да може, не иска.

А камбаната звънна. Унил звън. Знаете ли как тръгваха влаковете навремето? Ще ви разкажа. Първо три удара на камбаната. С паузи. После дежурният свири със свирката пронизително и дълго. През рамото му вместо чанта — два кожени цилиндъра за флагчетата, жълтото и червеното. Това са цветовете, което се различават най-добре отдалече. (Нощем вместо тях се носи фенерче с червена и зелена светлина.) Жълтите флагчета не се развиват, така че железничарят все едно държи палка. Държи я пред себе си и с това дава знак, че всичко е наред. Кондукторът и шафнерите са на вратите на вагоните и също съобщават с жълтите си флагчета, че всичко е наред. Ако някой има проблем във вагона си, ще размаха червеното флагче и всички останали веднага ще повторят сигнала му, та и машинистът, и дежурният на перона да видят. Ако навсякъде всичко е наред, ако са вдигнати само жълтите флагчета, тогава локомотивът свири дълго, но тихо, потегля все едно без желание, повлича влака подире си и набира скорост. Машинистът никога не нарушава разписанието заради разни зяпльовци по перона. Те не го интересуват, него го интересува редът. Който иска — да го гони. И следващия път да се качва на влака още при първата камбана.

Ударя трети път камбаната, изсвири свирката, изсвири локомотивът и Хабаровск-Москва меко и плавно, важно, с достойнство, както подобава на такъв влак, потегли.

Онзи с пистолета не се качи, а направо скочи в коридора и изблъска вече не само кондуктора, а и началник-влака от пътя си. Дръпна внезапната спирачка. Изскърца влакът, изстърга и спря.

Тук вече началник-влакът не издържа и реши да приложи властта си: какъв си ти бе, та да вадиш пищов? Кой ти дава право да нарушаваш разписанието? Знаеш ли каква глоба ще ти треснат. Ей сега викам милицията. И стига си ми завирал тоя пищов в носа.

Така че се наложи да му заврат в носа червена карта с меч и щит: ти знаеш ли с кого си имаш работа бе — с ГУГБ на НКВД на СССР!

На двамата с куфарите на перона също им се ще да си извадят пистолетите, но са наясно: ще дойде милиция, ще стане скандал, ще се разчуе. А им е наредено да не привличат внимание нито към себе си, нито към багажа. Да не говорим, че най-важният куфар е изчезнал. Така че махат на третия, който е във влака: кротко, не прави скандали, потегляйте!

И влакът пак тръгна. Този път с тласък, нервно някак.

И покрай пътника в коридора, онзи, дето държи в едната си ръка карта, че е от Държавна сигурност, а в другата стиска пистолета, бавно заплува перонът с надпис със златни букви „Ярославъл-Главна“, преплуваха двамата му другари с разкривени от ужас и неразбиране лица, преплува момичето с цигарата, носачът с количката и онзи мърлявият, препасаният с връв. По мръсните му бузи се стичат сълзи. Устните му треперят от страх. А очите му нагли.

2

Миналия път куриерът от Колима е изчезнал на Ярославската гара в Москва. И така и не са го намерили. Затова сега е направено всичко, та този куриер да не изчезне. Този път го чакат не една, а две коли — ако едната спука гума например, да има и втора.

Ето го и Хабаровск-Москва. Тържествено и величаво спира на последната гара в дългия си много хиляди километри път.

До самата Москва пътникът от Главно управление на Държавна сигурност седи в празното купе и гледа една точка.

След като видя какво пише на червената карта началник-влакът си затвори устата. И кондукторът също. В девет сутринта все пак се осмелиха да потропат по вратата и да се осведомят ще желае ли гражданинът чай. Гражданинът ги прати по дяволите.

Какво означаваше случилото се? Къде можеше да изчезне куфарът. Къде?

Сети се, ама късно. Момичето явно им отвличаше вниманието. Трябваше веднага да я хванат и да я натикат във вагона. Всичко щеше да си каже. И защо не се сети за това още на перона? А може би не трябваше да тръгва с влака. Може би трябваше да остане в Ярославъл и да разнищят случая на място. Не! Това не. Защо ли? Ами защото куфарът можеше да е тук, във влака. Къде можеше да се дене от празния перон освен във влака?

А ония двамата тъпаци, които останаха в Ярославъл — дали ще се сетят да задържат момичето? Дали ще успеят да се оправят с милицията, без да привличат излишно внимание към кражбата?

И кой беше откраднал куфара? Носачът? Или пак кондукторът? Или онзи вмирисаният групов изнасилвач? Леле, колко гадни му бяха очите! Защо обаче? Е, просто защото простаците винаги се радват, когато шефът загази. Или все пак беше той? Но къде би могъл да скрие куфара?

Мислите търсят спасение. Мислите ни разсейват от лошите преживявания… А вече почти беше стигнал. Предава пратката, докладва и — в Сандуновските бани! След това в някой скъп ресторант! В „Арагви“! И при приятелите! При приятелките! А като се наспи — на театър, на кино. Само какъв нов филм е излязъл! „Цирк“. С Любов Орлова и Сергей Столяров! Хората направо щурмуват кината. Филмът още не е въртян в цялата страна, но песента от него вече ехти и във Владивосток, и в Хабаровск, и в Колима: „Широка страна моя родная, много в ней лесов, полей и рек, я другой такой страни не знаю, где так вольно дышит человек^[1]!…“ Да, на кино. На цирк. И при приятелките! Много пари — много приятелки. До една хубавици. А като се повесели в Москва — пак на влака. Две седмици без никакви грижи, седиш си, зяпаш си през прозореца и си пиеш водка. Живот!

И всичко се прецака. Какво ще стане с нас? С мен? Железния Генрих ще ни разстреля. Ще ни обвини, че сме хондураски шпиони. Да взема да се застрелям сам?… Като на кино. Няма да ида вече на кино. „Цирк“. Цирк. В цирка фокусниците правят какви ли не фокуси, насред арената, въпреки че ги гледат от всички страни…

Добре де, откраднаха ни куфара. Ако е обикновен крадец — няма страшно. Злато в Колима дал Господ. Следващата група куриери вече пътува, след нея ще има още и още.

Но ако някой го е направил нарочно? Кой? Четири часа унили размисли до Москва. И никаква светлинка в тунела. Никаква.

А после високоговорителите изпращяха и ревнаха: „Граждани пътници, влакът пристига в столицата на нашата велика Родина и на целия световен пролетариат — град Москва!“

Куриерът реши засега да не се гръмва в слепите очи. Можеше пък да му се размине.

— Здравейте, Михаил Борисович, как мина пътуването?

— Лошо, благодаря.

— За Ярославъл ви чакат две коли.

— Няма да ходим в Ярославъл. Отиваме в Комунка, на вилата на другаря Ягода.

3

Казах ви, че в момента, когато изчезна куфарът Змиеядеца не беше на трети перон на Ярославъл-Главна. Сбърках. Сгреших. Недогледах. Излъгах се. Смятам, настоявам и съм на мнение, че всички трябва да признават грешките си незабавно и докрай. Да не се инатят глупаво. Започвам от самия себе си и си вземам думите назад: беше Змиеядеца на въпросния перон в споменатия момент. Просто не го познах. Тъкмо той питаше как да стигне до Арзамас. Макар че изобщо не му трябваше да ходи в Арзамас. Трябваше му прикритие. И после да отпраши за Москва. Колкото се може по-бързо. За бързина разполагаха с кола. Вносна. Шестместен форд. Шофиран лично от другаря Холованов. С двама пътници — Змиеядеца и Люска Бонбона.

Но първо Паисий Евлампиевич Свинаренко трябва да изчезне. И следите от цялата операция — също.

Холованов е избрал мястото предварително — на брега на Волга, малко под славния град Ярославъл. Отби от пътя, спря в гъстия върбалак. Действай, Змиеядецо, измий тая мръсотия. Ватенката и останалото — в шперплатовия куфар. Ти, Люся, също се събличай. За перуката ли ти е жал? Да, наистина е прекрасна. Няма такива по магазините. И за вносните дрешки ти е жал, нали? Стига де, животът струва повече от тях. Ако те видят с тия дрехи, вършена си. А и тях вече така и така ги няма — моите хора в Болшой театър ги минаха като разход.

Натъпкаха куфара и Холованов сложи в него и нещо, което приличаше на калъп домашен сапун. Заедно със Змиеядеца заплуваха към бързея, държаха се за куфара като за спасителен пояс. После го пуснаха по течението. Наоколо пущинак — жив човек няма. Пък и куфарът нямаше да отплава надалече. Понеже изфуча нещо в шперплатовите му недра. И те избълваха пламъци. Огън да те изгори, куфаре!

После Змиеядеца почна да се мие, а Холованов отвори прозорците на колата и я напръска с нещо, та да не вони на затворническа ватенка. Ами куфарът? Изчезналият куфар? Тук е, разбира се. Не се пипа обаче с голи ръце, а само с ръкавици. Понеже трябва да се свалят пръстови отпечатъци. С историческа цел.

А в куфара какво има? Какво да има — манерки. Войнишки. Тежки, все едно са пълни със сачми. По принцип златният пясък се слага в шишета. Обаче шишетата може да се строшат, така че за нашия случай по-подходящи са манерките. Има и едно сандъче, пълно с бучки самородно злато.

И тогава се изсипа дъждът. Онзи, дето го беше предсказал Змиеядеца. Внезапен порой, безпощаден като артилерийски обстрел. Капките затропаха по предното стъкло като шрапнели, потекоха на ручеи. Тримата обаче вече бяха в колата, чисти и готови за път. Дракона наля. Пиха за успеха и полетяха към Москва.

4

Древността владетелите вземали главата на носещия лоша вест пратеник. От това вероятно им олеквало поне малко. Самият пратеник нямал представа каква вест носи и можел само да се чуди дали ще го наградят със злато и почести, или ще го пратят на дръвника.

Куриерът, който пристигна непратен и неканен вилата на НКВД в Комунарка, знаеше каква вест носи. Нещо повече — не само че носеше лоша вест, но и самият той беше главният виновник за нея. Крепеше го една-единствена надежда: че преклонената главица сабя не я сече. Виноват, Генрих Григориевич! Виноват! Виноват, другарю генерален комисар на Държавна сигурност.

А може би вече не биваше да се обръща към Железния Генрих с „другарю“, а с „гражданино началник“?

Генрих Григориевич Ягода никога не крещеше на подчинените си. Знаеше, че крясъците не помагат. Слушаше мълчаливо и само от време на време почукваше с нокътя на показалеца си по лъснатото до огледален блясък орехово писалище, стояло навремето в кабинета на Александър Трети.

Пратеникът знаеше, че е изпортил работата. Обаче не знаеше всичко. Знаеше само, че е изгубил куфара със златото. Да беше само това! В Колима злато колкото щеш. Ще промият още. Но миналия път изчезна куриер. И се очертава много неприятна картинка. В едната група куриери изчезва старшият с чантата с документите, изчезва безследно, в следващата група изчезва пратката. Значи изчезването на куфара не е случайна кражба, а нечия майсторска, предварително обмислена и щателно подготвена акция. Чия?

Колка Ежов, това недоносче, това отвратително джудже, това нищожно секретарче в ЦК, той ли? Или негови хора? „Далстрой“ е част от ГУЛаг. Началник на „Далстрой“ Берзин снабдява Ягода със злато директно, като заобикаля началника на ГУЛаг комисар от Държавна сигурност 3-та ранг Матвей Берман. Ако Берман е надушил нещо, може и да се е възползвал от случая. Отдавна мечтае да направи впечатление на Сталин, нали така.

Или е работа на някой по-висш? Яшка Агранов? Първият заместник на Ягода! Комисар 1-ви ранг! Нима е той? Всъщност Агранов управлява ГУГБ. Това си е НКВД в НКВД. Да, Агранов би могъл да разбере. Да вземе пък да го привлече и да делят поравно? Кое, колимско злато ли? Или бъдещото? Ами че Агранов мечтае да го измести. От отдавна. Ако му каже, той веднага ще докладва на Ваксата и ето ти го народен комисар.

Ясно е, че работи някои от най-близкото му обкръжение. Е, свикнал е. Такъв номер му извъртя Трилисер през 1930-а… А му беше заместник, най-довереният му човек, тоя мръсник!

Да, сложна ситуация. Какво да прави? Какво да направи? Първо, да спре всички доставки. Шифрована телеграма до „Далстрой“: пратениците да се спрат и да се върнат, да не се пращат повече, да са готови за ревизия. Това първо. Второ — да се предугади ходът на врага, макар още да не е ясно кой е той.

И така, някой — Ежов, Берман, Агранов, няма значение кой — по някакъв начин е разбрал схемата, след това е отвлякъл пратеника на Ярославската гара и е научил от него датите на пристигане на следващите групи куриери. Първото изчезване е в Москва, второто в Ярославъл, третото, ако ще вървим по тази логика, ще е още по-далече от Москва, може би чак в Хабаровск или Владивосток. Първия път е отвлечен човек, втория е открадната пратката, третия път вероятно ще задържат цялата група.

Железния Генрих вдигна очи и чак сега си спомни. Не пред него отдавна стои мирно началникът на групата куриери капитан от Държавна сигурност Михаил Борисович Давидов.

— Какво ще правим сега, другарю капитан от Държавна сигурност?

— Не знам, другарю генерален комисар.

— Ще анализираме грешките. Какви грешки сте допуснали?

— Не задържах момичето.

— Грешка първа. Нататък?

— Трябваше да арестуваме носача, дежурния по движението и онзи кирлив тип, да ги натикаме в купето и да ги докарам в Москва да се оправяме тук.

— Правилно. Как се казва онзи тип?

— Свинаренко. Паисий… или може би Никифор.

— Паисий или може би Никифор… Държали сте документа му, прочели сте го, а не сте запомнили името. Как след това, другарю капитан от Държавна сигурност смеете да се наричате чекист?

— Виноват, другарю генерален комисар.

— Ще направим така. Сега ще се обадя на заместник-началника на ГУЛаг и началник на „Дмитлаг“ другаря Фирин. Ще отидете при него. Той ще ви даде списъците на всички освободени от „Дмитлаг“ тази година, ако се наложи — и за миналата. Ще намерите делото на този Свинаренко. В „Дмитлаг“ има хиляди и хиляди хора, но се освобождават съвсем малко. Така че работата ще е лесна. И дори не си помисляйте да кажете на Фирин или на някой друг кого и защо търсите. Страхувам се обаче, че няма да намерите в списъците на Дмитлаг никакъв Свинаренко. Тогава ще използваме друг вариант. Вървете, работете ударно и ще забравя всичко и ще ви простя.

Ягода знаеше, че най-добрите работници са провинилите се. Дай им само възможност да си изкупят греха — и ще изравнят и планините със земята, ще прокопаят канали, леда на полюса ще разтрогнат и ще го стопят на вода.

И освен това — Железния Генрих го беше научил отдавна — нищо не унижава началника повече от проявата на необуздан гняв. Началникът винаги е спокоен. Дори на ръба на пропастта.

5

Ако някоя работничка в шивашка фабрика открадне двеста метра производствен материал, най-хуманната и справедлива на света работническо-селска власт й дава максималния брой години в ГУЛаг. А може да я осъди и на смърт.

Двеста метра производствен материал се записват в присъдата. За да звучи страшно. Двеста метра производствен материал са една макара конци.

Законът от 7 август 1932 година „За опазване на имуществото на държавните предприятия, колхозите и кооперациите и укрепването на социалистическата собственост“ предвижда разстрел с конфискация на имуществото за кражба на товари от железопътния транспорт, а също така и на държавно, колхозно и кооперативно имущество. При смекчаващи вината обстоятелства разстрелът може да бъде сменен със затвор, но не по-малко от десет години, плюс конфискация на имуществото. Така че получилата десет, петнайсет или двайсет години ГУЛаг за кражбата на двеста метра конци шивачка би трябвало дори да се радва: нали е можело и да я разстрелят.

Народът нарича тази грижа на работническо-селската власт за опазване на социалистическата собственост Закона за трите житни класа. През онази страшна 1932 година в най-богатите на зърно райони на страната милиони хора умираха от глад в неописуеми мъки, защото житото отиваше за износ. Онези, които се осмеляваха да събират никому ненужните останали след комбайните класове ги разстрелваха. Или — при смекчаващи обстоятелства — ги пращаха в лагерите минимум за десет години. Плюс конфискация на имуществото…

Какво да кажем тогава за началника на „Далстрой“, който краде не конци и не останали на нивата класове, а злато? Само в този куфар имаше 32 килограма и 263 грама златен пясък и шест самородни бучки с общо тегло 413 грама, всичко надлежно претеглено и описано. А колко ли такива куфара беше пратил началникът на „Далстрой“ на Ягода? И колко беше оставил за себе си? Къде са му смекчаващите обстоятелства? Няма ги — има отегчаващи вината обстоятелства. Той е началник. Той е на служба. А получателят, тоест самият другар Ягода? Той на какво трябва да бъде осъден?

— Е, Драконе, загази я другарят Ягода, а?

— Не, Сей Сеич, изобщо не я е загазил.

— Как така?

— Ами така. Ягода не е получил тази пратка и ние не можем да докажем, че е била за него. Може получателят да е бил някой от заместниците на другаря Ягода и самият той да не знае нищо.

— Напротив, можем да докажем! Изчезнал е куриер, за това знаят само Ягода и личният му секретар Буланов. И само те го търсят. Значи пратката е за тях.

— Дори да докажем на Сталин, че зад тези кражби стои Ягода, той няма да направи нищо, Сей Сеич. Ягода има и по-сериозни провинения. През 1930 година заместникът му другарят Трилисер събра документи, от които следваше, че Ягода сам си е измислил героичната си биография. И че революционерът Ягода всъщност е провокатор на царската полиция…

— И…

— И другарят Сталин показа тези документи на Ягода, каза му, че не им вярва, и свали Трилисер от високия му пост. Първата тояга винаги е за доносника! Сега Трилисер е дребен началник в някаква комисия за контрол на не знам какво си. Това е невероятно падение от длъжността заместник на ръководителя на тайната полиция. Но падението му не е свършило. Трилисер все още лети надолу. Със страшна скорост. И мисля, че ще падне чак на дъното. Та и ние с теб можем да съберем всички доказателства и да ги представим на Сталин — и ще ни накажат. А Ягода ще ни довърши.

— Но защо?

— Защото сега главната опасност за Сталин не е в НКВД, а в самата партия, идва от най-различните троцкисти, зиновиевци и бухаринци. Ягода си има свои планове, свои интереси, но засега те съвпадат с интересите на Сталин. Цялата система на властта е в неустойчиво равновесие. Партията, армията и НКВД са като три пръста, които се крепят един друг. Махнеш ли единия, другите ще паднат. А Сталин е отгоре и се крепи и на трите. Щом някой махне Ягода, другарите на Сталин по партия жив ще го изядат. Пък и в армията има предостатъчно желаещи.

— Ами ако самият Ягода подготвя заговор?

— Виж, това другарят Сталин не го вярва.

— Защо?

— Защото Ягода има не по-малко врагове от самия Сталин. И единственият начин да се бориш срещу Ягода е да пуснеш слух, че подготвя преврат. Сталин е наясно и с това. И затова не вярва на слухове. Трябват доказателства.

— Доказателства нямам. Но има нещо, което…

— Казвай, Сей Сеич.

— Срещу Ягода трябва да се изкара нещо такова, че никой да не посмее да го защитава. Дори Сталин.

— И какво ще изкараш?

— Че през 1918 година Ягода е участвал в покушението срещу Ленин.

6

Огледа се: къде беше попаднала? Потропа по вратата: няма ли да ми дадете да ям? Защото от Конотоп до Москва изобщо не беше помислила за храна, а и никой не й беше предложил. Сега се сети, че трябва да брани правата си — иначе ще я стъпчат, ще я смажат, ще я пречупят.

— Ей, вие там, ако ще ме морите от глад, ще се оплача на другаря Калинин!

Отговори й груб женски глас:

— Никакъв другар не ти е на тебе Калинин. Стига си тропала, сега ще ти донесат да ядеш.

Тя пак огледа килията: къде съм все пак? Изстъргаха резетата, изщракаха ключалките, вратата се отвори. Бяха две други лелки, със сини барети на ДС. Едната влезе с поднос на ръце, другата остана на прага, полюшваше гумената си палка.

Влязлата сложи подноса на масата и махна салфетката.

После излезе и пак затвориха вратата, заключиха я и я залостиха.

Всички съмнения на момичето изчезнаха. Беше в Кремъл! Къде другаде? Къде другаде има толкова дебели стени и такива сводове? Къде другаде може да има такива решетки, все едно са ги правили ювелири? Къде може да е толкова чисто и сухо и въздухът в мазето да е толкова свеж? И къде хранят така арестантите? Това явно не е затвор. Това е помещение, в което само от време на време държат особено важни затворници.

Посред нощ е, така че няма нито супа, нито пържолка с картофки по френски, но има сандвичи от дъхав черен хляб с масло, горчица, свинско филе и шпек. И горещ чай, силен, с цвят на коняк. Но не чаят и сандвич я убедиха, че е в Кремъл. Убеди я подносът, чиниите и чашата и колосаната салфетка. Къде сервират така на арестантите? Едва ли в Колима. И в Соловки също. Да, тя е в Кремъл! И са й донесли всичко това не от уважение, не поради някакво специално отношение към нея. Просто тук, в Кремъл, хранят така. Биха предпочели да й дадат лагерна помия, ама няма начин.

Не яде. Беше постигнала своето — първата й победа! Сега щеше да обяви гладна стачка. В знак на протест, дори чай и вода нямаше да пие. Можете да си отнесете подноса.

И така, беше в Кремъл. Но къде в Кремъл? В кой дворец? Може би беше в Сената? А защо не и в Големия кремълски дворец? Всъщност да де — защо пък не?

Помещението, в което се намираше, все пак не беше мазе, не беше и първи етаж. Беше сутерен, мощният постамент на двореца, и отвън се виждаше само каменният цокъл и тесните като амбразури прозорци. Защо е необходим този етаж? За да може първият да се издигне по-високо. Казано по-просто, прозорците му да са на такава височина, че да не може да се наднича в тях отвън. Което повишава и сигурността. Ако запречиш огромните прозорци на първия етаж с решетки, ще е направо грозно. Но ако вдигнеш етажа достатъчно високо над земята, не ти трябват решетки. Виж, прозорците в цокъла може и да са с решетки, това не разваля външния вид на зданието. Напротив, придава му солидност. Колкото по-здрава и по-внушителна е основата, толкова по-добре. Дори става по-красиво.

Но не става въпрос само за естетика. Безброй неща може да се сложат или да се правят тук. Настя легна на войнишкия креват, затвори очи и се помъчи да начертае във въображението си плана на сутеренния етаж, като изхождаше от предположението: аз ако бях царица…

7

Разказът на Сей Сеич беше простичък и кратък.

През 1918 година, когато го взели в кремълската охрана, вождовете били трима: Ленин, Троцки и Свердлов. Ленин и Троцки се извисявали над страната като два планински върха. Свердлов се криел в сянката им. Малцина извън Кремъл го познавали, малцина се досещали за ролята му. Но главният бил той. Свердлов всъщност бил краен терорист. Още от съвсем млад живеел в нелегалност. И изведнъж — властелин на Русия.

Свердлов не държал пламенни речи, не пишел фундаментални трудове, които да украсят златния фонд на марксизма, не се дърлел с никого. Но контролирал всичко. Не разгласявал разногласията си, не провеждал публични дебати и дискусии. Просто несъгласните с него неизвестно защо бързо умирали.

И ето че другарят Свердлов се счепкал и с Ленин. Но не спорил дълго: ти си на едно мнение, аз съм на друго, няма смисъл да се караме. И като че ли се помирили. Като че ли никакви разногласия нямало между тях. Но един път седмично всички партийни вождове — освен самия Свердлов — ходели по заводите и фабриките, в полковете и дивизиите или пък излизали просто на площада и държали речи пред народните тълпи. Тъкмо Свердлов организирал всичко това и нареждал: ти ще вдъхновяваш народа на Пресня, ти — на площада пред Болшой театър.

Бил краят на август. Досущ като сега. Свердлов определил Ленин да държи реч в завода на Мехелсон. Всички вождове ходели с охрана, но този ден Ленин нямал охрана.

Пристигнал в завода само с шофьора си. Никой от заводския комитет не ги посрещнал. Ленин си казал речта в цеха, излязъл да се качи в автомобила — никой от заводския комитет не го изпратил. И тогава, в тъмната вечер, по него стрелят неизвестни лица. Чекистите залавят на улицата някоя си Фани Ройд, същата Каплан. Срещу нея няма никакви улики. Нито свидетели, нито веществени доказателства. Въпросната жена може и да не била съвсем луда, но във всеки случай нещо очевидно й хлопало. И си признала.

Свердлов незабавно я взел от ЧК и я преместил в личния си затвор. Пролетарският вожд другарят Свердлов живеел в царските покои и държал личните си арестанти точно под кабинета си, в сутерена на Големия кремълски дворец.

След като предполагаемата терористка Фани Каплан била преместена в Кремъл, никой повече не се поинтересувал от нея. Никой не я разпитвал, никой не правил следствени експерименти, никой не й взел пръстови отпечатъци, не изчислявал траекторията на куршумите, не я разпитвал и дори не потърсил свидетели.

На 3 септември 1918 година, на четвъртия ден след покушението срещу Ленин, Фани Каплан била застреляна по заповед на Свердлов от коменданта на Кремъл Дашка Малков в кремълския гараж. За да не се чуе стрелбата, боботел двигателят на един камион. В гаражите има бензин, нали така? Малков натикал трупа в един варел, залял го с бензин и го запалил.

Никой не е съдил предполагаемата изпълнителка на покушението срещу вожда на Пролетарската революция, никой не е доказвал вината й и не е изяснявал връзките й. По заповед на другаря Свердлов тя изгаря във варела. Без да оставя никакви следи.

Не е известно стреляла ли е Фани Каплан по Ленин или не. Не е ясно колко са били терористите. Но е очевидно, че са били поне двама. Стреляно е от две посоки, с две различни оръжия. Не е ясно кой е стоял зад покушението, но е пределно ясно, че някой е заличавал следите.

Другарят Свердлов използва покушението срещу Ленин за повод да започне Червения терор. И цяла Русия е залята от кървавата вълна на масови разстрели. Това е отмъщението на пролетариата на експлоататорите заради злодейския опит за убийство на другаря Ленин.

Свердлов обаче мъничко прибързва. Обръща се с възвание към огромната страна, че терористи са простреляли Ленин… 40 минути преди първия изстрел. Ленин все още е в мръсния полумрак на цеха и описва колко прекрасни ще са бъдещите десетилетия, терористите все още се спотайват в укритията си и гледат изнервено часовниците си, а другарят Свердлов в Кремъл вече знае: извършено е престъпление!

За нещастие на Свердлов раните на Ленин не се оказват смъртоносни. Ленин е откаран на лечение извън Москва. През това време Свердлов вече открито започва да играе главната роля. Вече пътува из страната с царския влак, вече благоволява да се явява пред тълпите, та да го лицезрат, портретът му вече се носи на манифестациите преди портретите на Ленин и Троцки.

Обаче Ленин не умира. Оправя се. Свердлов всячески се мъчи да не допусне Ленин да се върне в Кремъл, обяснява действията си с грижа за здравето му. Но Ленин се връща. И тогава вече другаря Свердлов започват да го преследват случайност подир случайност. Една нощ неизвестни лица нападат колата му, друг подпалва царската му спалня, заключена неизвестно от кого отвън с цел сигурност. Добре че прозорците са без решетки, така че властелинът успява да избяга с риск да си строши врата.

През март 1919 година Свердлов се връща в Москва от обиколка на страната. Бронираният влак „Карл Маркс“ пухти отпред, зад него е обикновеният отвън и разкошен отвътре влак на повелителя на Русия. В ариергарда — ешелон латвийски наемници. По гарите на големите градове другарят Свердлов излиза на вратата на вагона под звуците на оркестъра и маха на квичащите си от раболепство поклонници с неотрудената си ръчица.

Обаче по гарите правят и ремонти, нали така. Все пак бушува Гражданската война и много неща трябва да се ремонтират. А като ще се ремонтира железопътна линия, значи се подменят релси, траверси, болтове, гайки и така нататък. Не е изяснено това Ленин ли е организирал или някой друг и дали е било спонтанна проява на пламенната любов на работническата класа към родната власт, но към другаря Свердлов политат гайки. И докато охраната успее да го защити и да го прикрие, една го фрасва право в челото. И точка. Независимо дали е имал пръст или не, след като погребва Свердлов и преди това плаче над ковчега му, Ленин веднага разкарва коменданта на Кремъл Пашка Малков, човека, който е покривал следите на шефа си.

Та точно след тази история Сей Сеич решил да се разкара от тая професия, като се оправдае със здравословни причини. Какви здравословни причини обаче, след като си як като бик? Не става то така. Никой няма да те пусне. Влезеш ли в охраната на вождовете, няма излизане. Сей Сеич обаче намерил изход: престанал да познава познатите си, кикотел се ни в клин, ни в ръкав, крещял насън, а денем си говорел сам, при това с различни гласове. Пратили го да се лекува. Лекувал се колкото успял по-дълго и така лека-полека го забравили. После пък си избрал такава професия, че да не е на едно място.

— Дотук всичко е ажур, Сей Сеич, обаче как се връзва цялата тази история с Ягода?

— С много як възел. Ягода още от дете и после като младеж работи при един бижутер. Бащата на Свердлов. Живее у тях. Генрих Ягода и Яшка Свердлов са расли заедно. Ягода е женен за някаква роднина на Свердлов. Цялата му кариера се дължи на Свердлов. Ягода му е бил съучастник в най-коварните му действия.

— И какво следва от това?

— Следва най-интересното. Убиват Свердлов, обаче не успяват да отворят касата му. Царската каса всъщност. Специално докарана с крайцер чак от Британия за царските съкровища. След което вече тук й сменят ключалките. Свердлов няма как да не е държал в нея най-важните си неща. Обаче къде са ключовете? Няма ключове. Яков Михайлович Свердлов не се доверяваше на никого. Лично аз, да, аз, с още десетина души, тая каса, както си беше заключена, я изкарах с лебедка през прозореца на кабинета му.

— И къде е сега?

— Значи тогава я дадохме на склад в Кремъл. Според мен още си е там. В нея може да има документи как са подготвяли покушението срещу Ленин. Може да се намери нещо и срещу Ягода. Трябва да я отворим. Пред свидетели. И да прочетем документите.

— Ще я отворим.

— Обаче ще трябва да измислим някаква причина защо изведнъж сме се сетили за каса, която от почти двайсет години си кротува заключена.

— Ще измислим.