Виктор Суворов
Змиеядеца (14)

1

Онзи най-горе пътува с персонален влак. И с два бронирани влака охрана.

Онези с по-нисък ранг имат персонални вагони.

А бившият член на Политбюро и бивш властелин на Украйна, а сега първи заместник на народния комисар на тежката промишленост другарят Георгий Леонидович Пятаков сега пътува почти като обикновен съветски човек, почти като всички. Вагонът му не е самостоятелен, а за четирима. Всеки от четиримата пътува в две съединени купета. Едното е спално, другото — кабинет. Освен тези четири двойни купета във вагона има кухня и бюфет. И две купета за кондукторите и готвача.

От предишните привилегии на другаря Пятаков са му останали съвсем малко. За разлика от влаковете за обикновените съветски хора, вагонът с двойните купета не спира на обикновена, а на специална гара, онази, която е в района на Курската гара и е маскирана като почерняло от пушеци локомотивно депо. При влизането в Москва го откачват от композицията и го отклоняват към него.

Другарят Пятаков си е починал добре. Сега е изпълнен с решимост неуморно да продължава борбата за Делото на Ленин и Сталин. Готов е да се бори с всички уклони и отклонения от генералната партийна линия, готов е лично да разстрелва враговете на народа, каквито и да се окажат, дори да са довчерашни негови съратници в Политбюро, дори да е собствената му съпруга.

Ето я и Москва. Той няма търпение пак да почне работа. Няма търпение пак да се потопи в трудовите делници, в кипежа на великото строителство.

Отдавна, през октомври 1914 година, революционерът другарят Пятаков бяга от свирепата царска каторга Швейцария. През онези години това не е проблем. Революционерът Пятаков успява да го направи дори в разгара на Световната война — минава през фронтовете и през вражеска земя. Немците безпрепятствено пускат такива като него в Швейцария при Ленин, та после да върнат цялата им шайка, като въшки в шишенце, в Русия.

Сега няма война и другарят Пятаков не е на каторга, а на отговорна ръководна работа. Но не може да избяга в Швейцария. Рухнал е проклетият царизъм и сега всички имат пълна свобода под властта на трудовия народ.

Неизвестно защо бившият революционер въздъхна дълбоко.

Струпаха се носачите, не питат кое къде да носят — тук носачите са специални, без въпроси и отговори знаят кой куфар в коя персонална лимузина да качат. Взеха куфарите на другаря Пятаков и на спътниците му: заместника на народния комисар на външните работи, заместника на наркома на външната търговия и на прокурора на Московска област.

На спецгарата всичко е специално. Спецдежурен, спецстрелочници, спецносачи, които не искат пари и не приемат бакшиши. Другарят Пятаков тръгна след тях.

И изведнъж от съседното купе излезе Железния Генрих.

— Здравейте, Георгий Леонидович!

— Здравейте, другарю генерален комисар на Държавна сигурност.

— Как мина почивката?

— Благодаря, чудесно.

— Трябва да поговорим.

— Слушам ви.

— Процесът срещу Зиновиев, Каменев, Смирнов и останалите мръсници приключи. Вече са разстреляни.

— На кучетата — кучешка смърт!

— Точно така. Вие, ако не се лъжа, искахте да участвате в този процес.

— С огромно удоволствие. За жалост не се получи.

— Не се безпокойте. Следващият процес срещу бивши вождове, а сега врагове на народа, ще е след четири месеца, през януари 37-а година. Готов ли сте?

— Разбира се! Винаги съм искал да изляза като обществен обвинител!

— Не, не, Георгий Леонидович! Няма да сте обвинител на обвиняем. Насмалко да забравя да ви кажа: арестуван сте.

2

Ако ви кажа, че Змиеядеца не крещеше, ще ви излъжа.

Крещеше. Пищеше. Квичеше. Болката беше ужасна, не можеше да се сдържи.

Мъченията се ръководеха от началника на изпълнителите на присъди в Лефортовския следствен арест другаря Крайни, особено усърдие проявяваше другарят Злобни. Останалите не изоставаха.

Кое е главното в изтезанията? Главното е да не позволиш на клиента да се измъкне, така да се каже, по пантофи, да не го изтървеш да умре преждевременно. Онзи, който ръководи изтезанията, трябва да е едновременно лекар и психолог — и мъничко поет. Да измъчваш, не е професия. Това е призвание. Това е талант. Не всеки го има. Понякога клиентът уж як мъжага, обаче ха си му правил нещо по така — и хоп, спре му сърцето. И точка. Край на мъченията. А какво е това? Това е производен брак.

Със Змиеядеца не допуснаха никакъв брак. С него не просто работеха, но демонстрираха как трябва да се работи. То е като медицинските институти: няколко хирурзи правят сложна и фина операция, а зад стъклото десетки студенти внимателно наблюдават всичко и си водят записки.

И сега беше точно така. Само че втори и трети взвод на специалната рота на НКВД не бяха зад стъкло, а седяха на склона, все едно седят на трибуната на стадион „Динамо“. Задачата на палачите беше проста: да разберат кой е пратил Змиеядеца да открадне куфара от гарата в Ярославъл.

Нито екипът палачи, нито прилежните ученици не биваше да научават що за куфар е това. Указанията бяха стриктни: ако клиентът се раздрънка, да му запушат устата. Трябваше да разберат само кой го е пратил, кои са били партньорите му, кой е осигурявал прикритието, транспорта, спецоблеклото и всичко останало.

Слушателите следят двубоя между следователите и разпитвания с изключително внимание и интерес. Прилича на шахматна партия между гросмайстори под погледите на притихналата зала. Понякога залата внезапно се разшумява, залозите растат. В случая залагат кога Змиеядеца ще се предаде, дали няма да умре преди края на сеанса, дали ще си каже всичко, или все пак ще се помъчи да скрие нещо.

Змиеядеца не само крещеше. Освен че крещеше, той се смееше. Има хора, чиито нервни центрове работят някак различно. Той се кикотеше от адска болка. Кикотенето преминаваше във вопъл и пак в кикот.

Змиеядеца не вярваше нито в богове, нито в дяволи, но сега молеше някого, и той не знаеше кого, молеше го да умре. Или да полудее. Но смъртта не идваше. И разумът не си отиваше. Мъченията се проточиха. От време на време един от помощник-изпълнителите тичаше до телефона да съобщи на някого резултата, порочно за липсата на резултат.

Резултат нямаше. Горската поляна се огласяше ту от неописуем вопъл, ту от дивашки кикот. Ту пък от време на време Змиеядеца се отпускаше като труп, в дълбок припадък. И това беше всичко.

А резултат не можеше и да има.

Ръководителят на изтезанията беше допуснал една много груба грешка и никой не я беше забелязал, никой не го беше поправил. Когато извлякоха пребития почти до смърт Змиеядец на поляната за финалните мъчения, другарят Крайни му показа един току-що скован ковчег и до него току-що изкопан гроб и му обясни, че ще го заровят жив. Зрителите се смееха, без да разбират, че ръководителят допуска непростима грешка.

Изтезанията биват най-различни. Важното обаче е да помниш за какво са. Ако са за отмъщение — ясно, измъчвай и после заравяй жив, твоя воля. Сега обаче мъченията целяха изтръгването на много важни сведения. Да те погребат жив — о, да, това е страшно отмъщение. Но първо изтръгни сведенията, тъпако! Защо сам се издънваш?

Всеки път, когато болката преминаваше бариерите, все едно шампанско кипи над ръба на кристална чаша, Змиеядеца беше готов да каже всичко. Отваряше уста и бълваше кървава пяна и остри парченца строшени зъби. Беше готов да издаде и Люска, и Холованов, и Сей Сеич, да каже къде точно на Северното пристанище е параходчето, да обясни как е успял да открадне куфара, и какво е станало с него после. Но в последния момент, в най-последния миг си спомняше за ковчега: щом им кажеше всичко, щяха да го заковат в него. Затова вместо призналия крещеше: тъпкано ще ви го върна!

Вече не помнеше и не разбираше смисъла на тези думи. Знаеше само, че след тях ще дойде нова ужасна болка. Но не и ковчегът. Той не се бореше за живота си. Знаеше, че всичко е изгубено. Но бавеше момента, с минута само дори. Само едничка. И пак крещеше: тъпкано!

Мъченията са на приливи и отливи: ту тласкащ те към ръба на смъртта неудържим напор, ту милост, колкото да си поемеш дъх, колкото да не ти се пръсне сърцето.

И после пак същите въпроси.

И все същите отговори.

— С кого беше? Как се казва?

— Не зна… Ааа!

— Кой беше?

— Не пом… Ммм.

— Колко е висок?

— Ами има-няма два метра… Ааа… Ха-ха-ха… Тъпкано ще ви го върна!

А после по телефона наредиха да приключват представлението.

3

Лети през Москва някаква ненормална машина: зелена стоманена кутия с хищна като таран предница, с по четири големи колелета от двете страни, лети и реве. Не признава никакви светофари и никакви регулировчици. Минувачите отскачат встрани, колите завиват — ще ги премаже! Зад машината хвърчат мотористи от НКВД и надуват свирките: спри, гад! Ще простреляме колелетата!

Само че насред града и при такава скорост едва ли ще стрелят. Виж, когато чудната машина излезе от Москва, тогава ще я направят на решето.

Само така си мислят обаче, за собствено успокоение. И като излязат от града, няма да стрелят по колелетата. Защото няма смисъл. Защото колелетата са железни, само бандажът им е гумен; не ги е страх от никакви дупки, та дори да са от куршуми.

Момент, момент, каква е все пак тази машина?

Моля за извинение, малко избързах. Хайде да караме поред.

Значи стана така: Дракона скочи на мотора, Сей Сеич се метна зад него, притискаше към гърдите си нещо дълго, като лопата, но много по-тежко, увито във войнишко одеяло. Нямаше как да се хване за гърба на Дракона, така че всеки момент можеше да се изтърси от мотора.

Дракона изрева по улица „Горки“, покрай Юрий Долгоруки, покрай замисления Пушкин, покрай Белоруско-Балтийската гара — и на Ходинка. Профуча през КПП-то. Тук, на летището, го познават, пускат го. Но не навсякъде. Там, където наскоро показваха новата бойна техника например. Повечето образци вече са откарани, но някои неща са останали. И тези неща са оградени с бодлива тел, а на входа стои часовой. За прегледа бяха дали на Дракона червен пропуск с профила на Спаската кула и надпис: „Достъп навсякъде“. Но прегледът свърши и Дракона сдаде пропуска. Как да влезе сега? Лесно.

Тръгна решително право към часовоя с уверена командирска крачка, махна през рамо с палец към Сей Сеич и отсече:

— Този е с мен!

— Тъй вярно! — отговори часовоят и ги пусна да влязат.

Щом като е с тебе, да влиза, нали така. Чак след две-три минути часовоят се опомни: добре де, той е с теб, а ти кой си?

Но беше късно. Дракона вече беше извикал най-главния началник и говореше заповеднически:

— Къде е танкът БТ–7?

— Ето го.

— Защо е без купол?

— Свалиха го. Пратиха го в 1-ва московска пролетарска дивизия.

— Защо?

— За БТ–7 се разработва нов коничен купол, но изпитанията още не са свършили. За прегледа използва временно цилиндричен купол от БТ–5. Прегледът свърши и върнахме купола на дивизията.

— Веригите свалени ли са?

— Да.

— Добре. Танкът зареден ли е с гориво?

— Да.

— Къде е механик-водачът?

— Ето го там.

— Да ми се яви на бегом.

— Чакайте, гражданино, а вие кой сте?

В този момент дотича началникът на специалния отдел с изваден пистолет: как така външни лица ще влизат без пропуск в секретен обект?

— Документите! Покажете си пропуска!

Към тях тичат и шестима караулни с винтовки, дърпат затворите в движение.

— Арестувайте ги! — крещи началникът на специалния отдал.

Механик-водачът все едно не го чува — шепне нещо на началника си.

Дракона: Повтори!

Механик-водачът повтаря: Видях ви на прегледа на бойната техника, другарю, шепнехте си с другаря Сталин!

— Правилно! А пък аз видях как другарят Сталин похвали майсторлъка ти. Пали машината!

Механик-водачът скочи в танка и двигателят изрева.

Караулните още малко и ще набучат Дракона на щиковете си, ще го надупчат с куршуми!

Холованов на Сей Сеич: покажи им какво им носиш!

Сей Сеич и сам знае какво да прави. Смъкна одеялото и вдигна ръчната картечница ДП: сега ще ви направи на решето! Хвърли оръжието!

Никой не хвърли оръжието, но не стреляха и малко отпуснаха щиковете. Танкът спря до тях, Холованов скочи в него и насочи огромния си пистолет право в челото на началника: а е мръднал някой, ще го гръмна!

Моментът обаче е деликатен: Сей Сеич също трябва да се качи на танка, но за да го направи, трябва да даде картечницата на Дракона. И докато го прави, и двамата ще са беззащитни. Така че Дракона завира дулото на пистолета в носа на началника на специалния отдел и ръмжи: спри ги, наистина ще те убия! Спри ги, де!

Онзи заповяда на войниците да не стрелят, Дракона взе картечницата и Сей Сеич се вмъкна в танка.

И се понесоха към портала, потрошиха бариерата.

След тях летят десетина мотористи. Първо бяха двама. След това, на Ординка, от улиците наизскачаха и други.

Водачът кара през кръстовищата, без да обръща внимание на светофарите. Няма никакъв обзор вляво и вдясно. Може да гледа само напред. Автострадният танк не е измислен да спазва правилника за движението по пътищата, нали така. Така че не ги спазва.

Сей Сеич и Дракона се друсат на пода на бойното отделение и само от време на време надничат назад, подават си главите съвсем мъничко, та преследвачите им да не ги прострелят. Време е да ги разкарат тия преследвачи. Нали затова са взели ръчната картечница ДП, която съвсем неотдавна толкова много липсваше на една девойка в конотопския парк.

— Сей Сеич, къде е магазинът на картечницата?

Сей Сеич се извинява: в бързината го е забравил.

И нищо чудно: Дракона дотърча като полудял, крещи: вземай картечницата. И Сей Сеич я взе. За магазина с патроните обаче не стана дума и той не го взе. Което, впрочем, е психологически обяснимо. Нали сте гледали филми за войната: нашият положителен герой грабва автомата от ръцете на убития враг и хуква напред. Да сте виждали някога да взема и сумката с пълнителите? Е, за това ви говоря.

Освен това Сей Сеич никога не беше имал работа с такова оръжие. И като насочи картечницата срещу дотичалите караулни, изобщо не знаеше, че тя трябва да има и дисков пълнител — с четирийсет и седем патрона, също като британския „Луис“. Но и караулните не знаеха или поне не разбраха. Прекалено зверска физиономия със святкащи от ярост очи ги гледаше над дулото на картечницата.

Но дори да имаше патрони, Сей Сеич не знаеше как се стреля с това чудо. А точно сега беше моментът да пусне един дълъг откос над главите на мотористите.

Автострадният танк излезе от града.

Ех, да имаше купол, с оръдие и картечница. А бе и ръчната ДП щеше да свърши работа, ако имаха патрони. Но нямат нито купол, нито патрони. Значи трябва да се измиеш нещо.

— Значи, братче, удряш спирачките и завърташ машината, щом те тупна по рамото.

Механик-водачът кима разбиращо, без да откъсва очи от шосето. И щом най-нахалният моторист тръгна да ги изпреварва, Дракона го тупна по рамото.

Танкът изстърга, зави напряко на платното и мотористът с пълна скорост се блъсна точно между двете средни опорни колелета. Механик-водачът бързо изправи машината и подкара напред. Следващият преследвач връхлетя върху смачкания мотор и още ритащия труп и се преметна през кормилото. Останалите изостанаха.

4

На трима танкисти — един пистолет. Вярно, голям — „Лахти“. Най-добрият пистолет на света.

Но накъде да карат? Комунарка е пълна с какво ли не: тук са и вилите на ръководството, и почивният дом, и стрелбището с участъка за разстрел, както се полага, и десетки други места и постройки, които не са работа на външни хора. Така че механик-водачът забави до първия срещнат чекист, а Дракона го хвана за яката и го вмъкна в танка: води!

Дракона никога нямаше да забрави ротния си старшина. Огромен мъжага. Като креснеше, целият плац ехтеше. А какво крещеше ли? Най-често: Къде са? Ще ги размажа!

И сега свирепият Дракон се беше подал до кръста от ревящия танк, размахваше огромния си пистолет и крещеше: Къде са? Ще ги размажа!

И се разбягваха в ужас случайните минувачи. То не е чудно всъщност. Защото в Комунарка цари тишина, дори изстрелите от разстрелите не я нарушават много — гората ги поглъща. Тук хвъркат синигерчета, подскачат зайчета и изведнъж — рев и грохот, и някакъв огромен тип крещи от танка, пиян ли е, луд ли е?

Пред тях — висока ограда. С висока врата. Тъкмо върху тази врата връхлетя танкът, изподра и изкриви ламарините над колелетата си, но я направи на трески. Нямаше купол обаче. На мястото, където трябваше да е куполът — кръгла дупка. Парчетата дъски с винтове, гайки и десетсантиметрови пирони обаче прелетяха над тази дупка, без да закачат никого — Сей Сеич и Дракона бяха клекнали на пода и си пазеха главите с ръце. (Дракона вече беше изхвърлил чекиста от танка — не им трябваше повече.)

Танкът изхвърча на поляната при зейналите гробове, завъртя се на място и спря пред шайката палачи; моторът вече само мъркаше като голям глезен котарак в ръцете на стопанина си.

Механик-водачът е готов да потегли веднага; Сей Сеич върти картечницата наляво-надясно; Дракона скочи на земята, разблъска тълпата с поглед и хукна към Центъра й. И видя нов ковчег, от нерендосан чам, още мирише на тайга. И някакъв чука по него с чук, а устата му пълна с пирони.

Тресна изстрел — Дракона стреля в земята до краката на навелия се над ковчега въоръжен с чук пролетарий. Той изквича и отскочи, а Дракона му тика пистолета в муцуната: разковавай!

Колко чекисти бяха там, не мога да ви кажа с точност. Не съм ги броил. Някъде към 130–150. Защо никой от тях не стреля, защо никой не възрази на Дракона и не му попречи — не знам, не мога да го обясня.

Пистолетът на Дракона вече е в кобура, Дракона е беззащитен, а за танка без купол и за свирепия тип с картечницата всички забравиха мигом — цялото им внимание беше приковано към Холованов. И под ядния му поглед тримата изпълнители на присъди от комендантската спецгрупа на Лефортовския следствен арест се втурнаха да свалят капака на ковчега.

Змиеядеца беше неузнаваем. Лежеше на една страна, сгърчен, прибрал колене към корема си, доколкото го позволяваше тесният ковчег. Само по останалите от панталона му дрипи. Мъртъв. А може би в безсъзнание. Лицето му — кървава виненочервена възглавница на сини петна, китките и стъпалата черни, цялото тяло в рани, премазано с неговата си, змиеядска френска главоблъсканица — бокса. Дракона го измъкна от ковчега, прегърна го като малко дете.

— Змиеядчето ми, живо си, нали? Една дума бе, една думичка кажи само. Не си отивай. Аз съм. Позна ме, нали? Не умирай, Змиеядецо. Не умирай! Дойдох да те спася. И Сеич е тук. Нали сме ти приятели. Хайде събуди се, де! Дойдохме с танка…

Сей Сеич пусна картечницата — тя и без това нямаше патрони. Скочи от танка. Двамата вдигнаха Змиеядеца. Механик-водачът им помогна да го качат. И четиримата бяха беззащитни в този момент. Разстрелвай ги и четиримата — в траповете на Комунарка място колкото щеш.

Изрева танкът и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Дръпна така, че изпод всички колелета се разхвърча кал. Драконът изкрещя нещо, но никой не чу какво точно. Всички разбраха обаче: тъпкано ще ви го върна!

5

Сутрин. Несломимия Генрих е в кремълския си кабинет. Смачкал е всичките си емоции на топка и я е хвърлил в кошчето за боклук. Сега е спокоен и с хладен ум.

Какво да прави?

Да мисли!

Холован е измъкнал Змиеядеца със сила от ръцете на НКВД. На авторитета на Железния Генрих е нанесен невероятно силен удар. Слухът за това ще плъзне първо из НКВД, после и навън. Значи неговият удар трябва да е още по-силен. Трябва да е съкрушителен и смъртоносен. Както и да се извъртят нещата, Холован трябва да умре. И не просто да умре, а да умре в мъки.

Освен това ситуацията е започнала да се изяснява. Куфарът е откраднат от Змиеядеца, зад чийто гръб стои Холован. Но кой стои зад него? Холован е човек на Ваксата и изпълнява разни негови тайни поръчения. Но дали Ваксата му е възложил точно тази задача, това е въпросът. Напоследък Холован като че ли е изпаднал в немилост. Това може да означава, че върти номера на Железния Генрих самостоятелно, без одобрението на Сталин.

Съвсем неотдавна Генрих пропусна момента. Да изпусне такъв момент! От 1 до 4 юни в Големия кремълски дворец се проведе пленум на Централния комитет, на който се обсъди проектът за новата Сталинска конституция. Всички се бяха събрали в една зала. 136 души. Цялото ръководство на Съветския съюз. ЦЯЛОТО! Охраната на Кремъл е в ръцете на НКВД. Ако беше вкарал и специалната рота за по-голяма сигурност… И нямаше да има никакви проблеми. Защо се забави? Защо реши да чака по-подходящ момент? То е като в картите — чакаш да ти дойде по-добра карта и изпускаш момента. От друга страна, дали е така? Какво толкова е станало? Нищо особено всъщност. Някакъв идиот отмъква танк без купол от Ходинка и освобождава със сила пленник на НКВД. И все още никой не знае точно какво е станало.

Какво да направи? Какво може да направи сега?

Входовете и изходите на Кремъл са под контрола на НКВД. Неговите триста подбрани момци, като тристате спартанци, ще направят всичко, което им заповяда. Но!

Но Ваксата не е в Москва. Почива си в Крим. Няма начин всички вождове да се съберат на едно място. Ех, ако можеше да блокира всички съобщения в страната. Взема властта тук, в Москва, а Ваксата седи в Крим с изключен телефон. Да, добър вариант. В народния комисариат на съобщенията обаче командва врагът на Ягода Риков, човекът, оглавил правителството след смъртта на Ленин. Ягода води яростна борба срещу Риков с надеждата да го изкара враг на народа на следващия процес.

Ако изчака, по-добра ли ще стане ситуацията или по-лоша? По-лоша. Ледът пука и се троши под краката на Железния Генрих: изчезва куриерът, открадват куфара със златото, изтръгват от ръцете на НКВД крадеца на куфара. Събитията стават все по-неприятни, темпото се забързва. Лоша тенденция. Трябва да действа днес. Утре ще е късно.

На вратата се чука. Секретарят Буланов:

— Дошъл е другарят Холованов.

— Как така Холованов?

— Ами… дойде. Моли да го приемете веднага.

— Претърси ли го?

— Той ми даде пистолета си, без да съм го поискал, и сам предложи да го претърся.

— И?

— Чист е.

— Да влезе.

Холованов влезе. Широко усмихнат. Протегна ръка, все едно не се е случило нищо, и стисна здраво ръката на Генрих, която съвсем не се оказа желязна на пипане. Холованов обаче знаеше, че силата на човек изобщо не е в ръцете, краката и гърба му, и много отдавна и високо беше оценил мощта на мозъка на Железния Генрих.

Генрих го покани да седне срещу него: слушам ви, другарю Холованов.

Холованов седна, провери дали горното копче на гимнастьорката му е закопчано, усмихна се и съобщи радостната вест:

— Генрих Григориевич, от днес всички съобщения в Съветския съюз са под ваш контрол. Риков е свален. Другарят Сталин нареди вие да поемете народния комисариат на съобщенията.

Най-после! Лявата ръка на Генрих е под бюрото. И с тази ръка той стиска коляното си, за да не се разсмее от радост: най-после!

Потисна вътрешното си ликуване и подметна безразлично:

— Хм, трудно ще е с два наркомата едновременно — и съобщенията, и НКВД.

— Другарят Сталин е предвидил всичко. И ви свали от длъжността народен комисар на НКВД. НКВД го поема другарят Ежов.

6

Кабинетът на Холованов е до кабинета на Сталин. Дракона тежко се отпусна на стола. Извади от кобура тежкия „Лахти“. Дълго го гледа. Знаеше, че има случаи когато човек се прострелва в слепоочието, но остава жив. По-добре в сърцето. И на гроба му ще напишат: „А. И. Холованов. 10 юли 1905 — 26 септември 1936“. Не, нищо няма да напишат. На гробовете на самоубийците много често не пише нищо.

За онова, което беше направил, нямаше прошка. С усмивка беше съобщил на Ягода, че е свален от поста народен комисар на НКВД. Но… Но никой не беше свалял Ягода. Никой не беше назначавал Ежов. Просто в момента Холованов трябваше да попречи някак на плановете на Ягода. Да го обърка поне мъничко. Иначе…

Каза му, а Генрих взе, че повярва. Всъщност как да не повярва? С такива неща шега не бива. Въпреки че самият Генрих е голям шегаджия. Тъй де, защо да не се пошегува?… А щом Генрих му повярва, значи е глупак! И значи все още не всичко е изгубено.

Дракона вдигна слушалката на пряката връзка. Този телефон нямаше номер. Беше за връзка единствено със Сталин. Връзка с всичките му телефони: в Кремъл, в сградата на Централния комитет на Стария площад, на близката и далечната вила, в Ялта, на езеро Рица, с всички места, където можеше да се намира.

— Слушам ви, другарю Холованов.

— Другарю Сталин, Ягода трябва да бъде свален.

— Имате някакви допълнителни сведения, така ли?

— Краде злато, отвлича момичета…

— Това е много лошо. Но има ли нещо сериозно?

— Не. Само предчувствие. Смятам, че другарят Ежов е застрашен, застрашен е и целият Централен комитет, ако се събере в една зала, но е застрашен и ако не се събере. И вие също, другарю Сталин.

— Откъде имате тези сведения?

— Източникът ми не е проверен. Но те съвпадат с подозренията ми, с предчувствията ми.

— Но нямате доказателства?

— Нямам.

— И какво мислите да направите на базата на сведения от непроверен източник и собствените си предчувствия?

— Не само мисля, направих го.

— Какво?

— Другарю Сталин, съобщих на Ягода, че е свален от поста народен комисар на вътрешните работи.

— И… той повярва?

— Повярва.

— Това вече е доказателство за вина.

— Казах му, че на поста е назначен другарят Ежов.

— Защо?

— Той е главният враг на Ягода.

— Правилно. Сега ще напиша телеграма до Политбюро, че сваляме Ягода и назначаваме Ежов. Авгиевите обори на НКВД трябва да се изчистят.

— Другарю Сталин… Не можете ли спешно да дойдете в Москва?

— Защо?

— Ами ако Ягода не се съгласи да сдаде поста и окаже въоръжена съпротива? Присъствието ви тук е крайно необходимо. И то веднага. За всеки случай. С влак е много дълго. Ще дойда да ви взема със самолета.

— Аз, другарю Холованов, имам и по-бързи транспортни средства.

Вратата се отвори и от съседната стая влезе другарят Сталин.

— Кога се върнахте?!

— Изобщо не съм заминавал. Следях работата ви. Държах ситуацията под контрол, без да се намесвам. Знаете ли защо се е провалил Бонапарт?

Холованов смръщи чело, мъчеше се да си спомни положенията на марксистката теория за ролята на личността в историята и за ролята на народните маси.

— Не ви трябват никакви теории, другарю Холованов. Бонапарт го е обяснил сам: Sans moi on ne fait que des betises.

— Хич ме няма с френския, другарю Сталин.

— И мен. Но класиката трябва да се познава. Превежда се горе-долу така: като ме няма, правят само глупости. Това е присъда над цялата система на властта му. Самият той е гений, но е абсолютно неспособен да подбира правилните хора. Когато е с тях — почти винаги победа. Без него — поражение. Той не е можел да е навсякъде. Затова се редят големи и малки поражения, които свършват с общ крах. А системата трябва да работи по един и същ начин и в присъствието на вожда, и когато него го няма. За целта на ключовите постове трябва да се назначават правилните хора. Откриват се лесно: даваш на някого пълна свобода на действие и гледаш какво ще се получи. Аз ви дадох тази свобода и гледах. Получи се добре.

Сталин вдигна телефона.

— Свържете ме с Ежов. Другарю Ежов, обаждам ви се от Сочи. Ние тук с другаря Жданов се посъветвахме и решихме да ви назначим за народен комисар на вътрешните работи. Естествено, оставате си и секретар на Централния комитет. Телеграмата от Сочи ще получите след малко. Незабавно наредете следното: първо — да се смени цялата охрана на Лубянка; второ — да се вземе пропускът на другаря Ягода и същият да не се допуска повече в сградата на НКВД, дори за предаване на работата и поста; трето — специалната рота на НКВД да се изтегли от Москва и да се разформирова. И още нещо: той отвлича млади момичета и ги крие някъде. Намерете ги, освободете ги и обяснете на другаря Ягода, че подобно поведение от страна на комунист с висок ранг е недопустимо.

Сталин затвори.

— Едно нещо не разбрах в цялата тази история, другарю Холованов, само едно: как Змиеядеца успя да открадне куфара?

— Съвсем просто е, другарю Сталин. Змиеядеца носеше огромен шперплатов куфар, мръсен и вмирисан. Изглежда овързан с въжета, но всъщност е без дъно. Щом момичето отвлече вниманието на куриерите, той похлупи с него пратката. Под дръжката на шперплатовия куфар има дупка, не се вижда от въжената дръжка. Та през тая дупка човек може да стигне до дръжката на откраднатия куфар и да ги носи и двата. Това е.

7

Изщракаха ключалките, изстъргаха резетата, вратата се отвори. На прага — нисичък мъж с ботуши и пристегната здраво с колан гимнастьорка без отличителни знаци.

Постоя на прага, усмихна се и се представи:

— Здравейте, аз съм Ежов.

— Здравейте.

— Другарко Стрелецкая, дойдох да ви освободя.

— Благодаря.

— Сега ще ви откарат в дома ви. Имате ли някакви претенции?

— Не.

— Тогава остава една дребна формалност. Трябва да подпишете ето този документ, че ще пазите тайна. Ето тук и тук. И никога няма да разказвате за случилото се на никого.

— А какво ще кажа на родителите си, на приятелите си — къде съм била толкова време и какво съм правила?

— Не се тревожете. Ние вече сме обяснили всичко: помагали сте на нашите бдителни компетентни органи да обезвредят опасен престъпник. Това е всичко, което трябва да знаят. Никой — нито учителите ви, нито приятелите ви, нито родителите ви — няма право да ви задава въпроси. А вие нямате право да отговаряте на въпросите им.

— А самата аз имам ли право да знам кой е този престъпник, когото съм помогнала да обезвредят?

— Да, разбира се. Генрих Ягода. Преместен е на поста народен комисар на съобщенията.

— Но щом е престъпник, трябва да го арестувате!

— Като му дойде времето, ще го арестуваме.

— Ще чакам да видя.

— НКВД ще ви изплати компенсация за незаконното ви задържане. Ще се води като парична награда за оказаната от вас помощ при задържане на вражески шпионин. Съгласна ли сте?

— Да.

— Е, това е всичко, другарко Стрелецкая. Желая ви щастие. И помнете: аз изиграх важна роля в съдбата ви.

— Благодаря, другарю Ежов. Ако ми се удаде възможност, ще се постарая и аз да изиграя важна роля в съдбата ви.

И се усмихнаха един на друг.

Епилог

Змиеядеца лежи в кремълската болница. Лицето у все още прилича на виненочервена възглавница. Но очите му вече са се отворили. Не са вече тесни цепки. Змиеядеца вече не прилича на японски самурай от карикатурите на Борис Ефимов. Бялото на очите му е червено. Ръцете и краката му са в бинтове. Вместо зъби — остри осколки.

До него — с бяла престилка — Холованов.

— Другарят Сталин нареди да ти направят зъби от колимско злато. Усмивката ти ще отразява блясъка на слънцето. Всички моми ще са твои. Ни една няма да устои на такава усмивка.

— Това ще го видим тепърва, другарю Холованов.

— Не ми казвай вече „другарю Холованов“, Змиеядецо. За приятелите си съм Дракона.

— Добре, Драконе. Но и ти не ми казвай повече „Змиеядецо“.

— Че защо?

— Змиеядци са ония, които убиват чекисти. А колко чекисти съм убил аз? По лични причини — най-много петима-шестима. И още десетима при изпълнение на присъди. Какъв змиеядец съм тогава, а? Виж, другарят Ежов, особено сега, след като оглави НКВД, ще се развихри. Ще изтрепе поне трийсет-четирийсет от най-висшия състав. Къде мога аз да се сравнявам с него?

— Майтапиш се! Трийсет-четирийсет? От най-висшия състав?

— Чуй ме какво ти казвам, Драконе: тъкмо той, Николай Иванович Ежов, ще стане най-големият Змиеядец на всички времена и народи. Хайде на бас.

— Няма да споря с теб, Ширманов. Но и аз ще ти кажа нещо, а ти не го казвай на никого. Сега вече разстреляните чекисти няма да са десетки, няма да са стотици, а хиляди. И покрай тях и десетки хиляди други. Но няма основания да си мислиш, че тъкмо Ежов ще е бъдещият Змиеядец на всички времена и народи. Познавам един ръководен другар, пред когото Ежов помръква като луната по изгрев-слънце. Те на това му се вика Змиеядец. Истински. Ужасен.

Послеслов

На 26 септември 1936 година бившият член на Политбюро и бивш председател на Съвета на народните комисари на СССР Алексей Иванович Риков, който сменя Ленин на поста правителствен ръководител на Съветския съюз, е свален от последния си пост народен комисар на съобщенията на СССР.

Същия ден, 26 септември 1936 година, генералният комисар на Държавна сигурност Генрих Григориевич Ягода е свален от поста народен комисар на вътрешните работи на СССР и е назначен на поста народен комисар на съобщенията на СССР.

Преди него тази прокълната длъжност заемат: Смирнов, убит в Лефортовския следствен арест преди официалното изпълняване на смъртната присъда, Любович, Антипов и низвергнатият от самия връх Риков. За всички предшественици на Ягода тази длъжност се оказва съдбоносна. След нея започва стремителното падане надолу и още по-надолу, до дъното на бездната. Сега на тази длъжност е назначен Ягода. Запазил си е специалното звание генерален комисар на Държавна сигурност, продължава да носи униформа със съответните отличителни знаци: на лявото рамо меч в лавров венец, сини петлици, и на ръкавите — големи златни звезди. Подчинените му се обръщат към него съгласно устава, които е съчинил самият той: другарю генерален комисар на Държавна сигурност!

Но това продължава съвсем кратко.

На 27 януари 1937 година Генрих Григориевич Ягода, тогава на 45, е уволнен в запаса без право да носи униформата на НКВД. Носи званието, което си е измислил сам, 1 година, 1 месец и 1 ден. От този момент наркомът на съобщенията на СССР Ягода ходи на работа с гимнастьорка и портупей, но без отличителни знаци — без сините петлици, лавровия венец, меча и звездите. Към него вече се обръщат само с длъжността му: другарю народен комисар.

На 28 март 1938 година народният комисар на съобщенията на СССР Ягода е арестуван в кабинета си „поради извършени длъжностни престъпления от углавен характер“. След по-подробно разследване следствието установява, че Железния Генрих е бил в тясна връзка с враговете на народа Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин и Риков, а също и с разузнавателните служби на Германия, Япония и Полша. Предявени са му обвинения в организиране на заговор, подготвяне на държавен преврат, участие в покушението срещу Ленин през 1918 година, подготовка на покушение срещу другарите Сталин и Ежов, шпионаж едновременно за три чужди държави.

На 2 март 1938 година Ягода е изправен пред най-справедливия на света съд — съветския. Заедно с него обвиняеми са още 20 терористи, вредители, шпиони, отровители и диверсанти, сред които трима бивши членове на Политбюро: бившият шеф на Комунистическия интернационал Бухарин, бившият председател на Съвета на народните комисари Риков и бившият секретар на Централния комитет на Комунистическата партия Крестински, срещу които Ягода се е борил години наред. Сега става ясно, че и Ягода, и онези, срещу които се е борил толкова години, са членове на една и съща шайка убийци, врагове и заговорници, които преднамерено и целенасочено са подготвяли свалянето на народната власт.

На 13 март 1938 година съдът постановява: 18 подсъдими се осъждат на смърт, Плетньов — на 25 години затвор, Раковски на 20, Бессонов на 15.

От хуманни съображения най-човеколюбивата на света власт на работниците и селяните дава на Ягода и на всички останали осъдени на смърт възможността да молят за помилване. Всичките 18 пишат молби, които работническо-селската власт тутакси отклонява.

Присъдата на Генрих Григориевич Ягода е изпълнена в мазето на централната сграда на НКВД на Лубянка през нощта срещу 15 март в 0 часа и 40 минути.

Останалите 17 престъпници са разстреляни на 15 март в спецобекта Комунарка, на метри от оградата на имението, в което е живял Ягода.

Тримата врагове на народа, които са осъдени само на затвор, лежат в него само три години и половина. По решение на Специалното съвещание на НКВД (ОСО) те са разстреляни в Орловския централен затвор на 11 септември 1941 година.

След свалянето на Ягода старши майор от Държавна сигурност Павел Петровия Буланов остава и при Ежов секретар на НКВД и секретар на Специалното съвещание на НКВД (ОСО).

На 28 ноември 1936 година е награден с най-високата държавна награда на СССР, орден „Ленин“, за изключителни постижения за гарантиране на сигурността на нашата велика родина.

На 5 декември 1936 година делегатът на Осмия извънреден конгрес на Съветите, носителят на най-високата държавна награда старши майор от Държавна сигурност Буланов заедно с всички други делегати одобрява и приема новата Сталинска конституция като основен закон на страната. 5 декември е обявен за неработен ден и за всесъюзен общонароден празник — Ден на Сталинската конституция. За пръв път се празнува през 1937 година.

На 29 март 1937 година, на следващия ден след арестуването на Ягода, Буланов е арестуван при излизането му от ресторанта в централната сграда на НКВД на Лубянка. Обвинен е в подготвяне на държавен преврат и други престъпления. Съдят го заедно с групата на Ягода и на 13 март 1938 година той също е осъден на смърт с конфискуване на имуществото, отнемане на наградите и на званието старши майор от Държавна сигурност. Разстрелян е на 15 март в Комунарка.

На 18 декември 1937 година почетният чекист, носител на най-високата държавна награда — орден „Ленин“, и началник на „Далстрой“ Едуард Петрович Берзин пристига с персонален вагон с влака Владивосток-Москва в столицата на великата ни родина и на целия световен пролетариат, за да участва в заседание на съветското правителство по въпроса за увеличаване на златодобива в Колима, Арестуван е на първи перон на Ярославската гара. На 1 август 1938 година Военната колегия на Върховния съд на СССР го осъжда на смърт плюс конфискуване на имуществото и отнемане на воинското му звание и получените награди за измяна на родината, за саботаж на държавната промишленост и организационна дейност, целяща сваляне на съществуващия строй. Разстрелват го девет минути след обявяването на присъдата.

По времето на управлението на Ягода има общо 41 комисари на Държавна сигурност (ГБ).

Генерален комисар на ГБ (приравнен към маршалите на Съветския съюз) — 1.

Арестуван през 1937 година, разстрелян през 1938.

Комисари от ГБ 1-ви ранг (приравнени към командарм 1-ви ранг) — 7.

През 1937 година са арестувани: Агранов, Балицки, Дерибас, Благонравов, Прокофиев.

През 1938 година са арестувани: Заковски, Реденс.

От тях разстреляни през 1937 година — 2, през 1938 — 4, през 1940 — 1.

Комисари от ГБ 2-ри ранг (приравнени към командарм 2-ри ранг) — 13.

През 1937 година са арестувани: Гай, Кацнелсон, Миронов, Молчанов, Паукер, Пиляр, Шанин.

През 1938 година са арестувани: Залин, Карлсон, Леплевски.

Слуцки е убит от първия заместник народен комисар на вътрешните работи командарм 1-ви ранг Фриновски в кабинета на Фриновски. (Самият Фриновски е разстрелян на 8 февруари 1940 година при втората вълна на чистката в НКВД.)

През 1939 година е арестуван Белски.

От тях разстреляни през 1937 година–4, през 1938 — 5, през 1940 — 1, през 1941 — 1.

През тези години не е свален и ликвидиран само един комисар от ГБ 2-ри ранг — Гоглидзе.

Комисари от ГБ 3-ти ранг (приравнени към армейски комкор) — 20.

През 1936 година е арестуван Сосновски.

През 1937 година са арестувани: Бак, Боки, Западни, Зирнис, Пузицки, Рапопорт, Решетов, Руд, Стирне.

Самоубиват се: Мазо, Погребински.

През 1938 година са арестувани: Берман, Бистрих, Дагин, Дейч, Николаев-Журид.

Самоубива се Каруцки.

Люшков бяга в Манджурия; убит от японците през 1945 година.

От арестуваните през 1937 година са разстреляни 7, през 1938 — 4, през 1939 — 3, през 1940 — 1.

През тези години не е свален и ликвидиран само един комисар от ГБ 3-ти ранг — Сумбатов-Топуридзе. Причината е, че след като сваля Ягода от поста шеф на НКВД и назначава на този пост Ежов, Сталин вече се оглежда за следващия кандидат. Един от вариантите е Берия и оглавяваната от него кавказка групировка. Комисарят от ГБ 2-ри ранг Гоглидзе и комисарят от ГБ 3-ти ранг Сумбатхзв-Топуридзе не са от хората на Ягода и дори от хората на Ежов — те са хора на Берия. През 1938 година Ежов е свален от поста началник на НКВД и на негово място идва Берия. Неговите хора, сред тях и Гоглидзе и Сумбатов-Топуридзе, се издигат високо. Но и падат заедно с Берия. След смъртта на Сталин Берия и най-близките му сподвижници са арестувани. Берия и Гоглидзе са разстреляни в един ден — на 23 декември 1953 година. По време на следствието Сумбатов-Топуридзе полудява. Умира в психиатрична болница в затвора.

През 1937 и 1938 година на репресии са подложени и старши майорите от ГБ (приравнени към армейски комдив), майорите от ГБ (приравнени към армейски комбриг), капитаните от ГБ (приравнени към армейски полковник) и всички по-нисши чинове. На практика цялото поколение чекисти от времето на Ягода е унищожено.

На 19 декември 1936 година комендантската спецгрупа на Лефортовския следствен арест е уволнена от органите на НКВД в пълен състав. По-нататъшната съдба на изпълнителите на присъди и на помощниците им не ми е известна. Помощникът на Холованов Ширманов е имал възможността и средствата да ги намери до един и да им го върне тъпкано лично и без съд и присъда.

Не е изключено да е станало точно така. Но точни сведения нямам.