Виктор Суворов
Змиеядеца (13)

1

Малко преди дванайсет извлякоха проклетата каса от кремълския склад в голямата празна зала, навремето служила за упражнения по фехтовка. Още преди началото на двубоя между майсторите касоразбивачи Николай Иванович Ежов предвидливо беше наредил около цялото здание да се постави усилена охрана, а също така беше сформирал и комисия за приемане и описване на ценностите. Ако не успееха да отворят касата — нищо страшно. Ако пък успеят — всичко да е готово.

Железния Генрих се усети, обаче късно: имам специална рота подбрани момци, идеални са за охрана.

— Нищо де — отвърна другарят Ежов. — Червеноармейците от 1-ва московска пролетарска стрелкова дивизия също си ги бива.

Генрих Григориевич Ягода представи на съдията другаря Ежов отбора си — петима майстори от НКВД. Отборът на Холованов се състоеше от един човек — обрасъл с рижа брада чак до очите чужденец с капиталистически полуцилиндър, черни ръкавици и бяло копринено шалче на врата.

Преди началото на състезанието капитанът на отбора на НКВД обясни с очи на Железния Генрих: цяла нощ, а и вчера цял ден се мъчихме. Дори лекичко разпери ръце: ако имахме една седмица, може би щяхме да успеем…

Железния Генрих въздъхна и за кой ли път вече се напсува сам: защо не се беше погрижил да отвори тая каса преди година, преди две, преди пет! А ако не можеше да се отвори, можеше да я пуснат в някое блато. Понеже казва ли ти някой какво може да има вътре? Другарят Свердлов може да е пазил в тази каса най-секретни документи, които не бива да стават ничие достояние.

Съдията на двубоя обяви регламента: пет минути единия отбор, после пет на другия. После поред — на десет минути, по двайсет, по трийсет, по един час, по два, по четири. По-нататък — с по час отгоре. Наградата е печено прасенце. Редът на започване се определя жребий.

Николай Иванович Ежов хвърли една монета и тя звънна на гранитния под. Той я затисна с длан, за да не подскача и да не се търкаля, после вдигна ръката си. Пролетарий с чук — ще рече, почва отборът на НКВД. Николай Иванович щракна швейцарския си метрономи времето потече.

През това време чужденецът си поиска фотьойл и шампанско „Pol Roger“, любимата напитка на Първия лорд на Адмиралтейството сър Чърчил. Лакеят му налива, пяната се излива на водопади през ръба на чашата. Чуждестранният гост взема бутилката от ръцете му и без думи му показва как се прави. Бутилката трябва да докосва ръба на чашата, простако. Елементарно. И тогава пяната никога няма да излезе. Какво си се накиприл с тази ливрея, като нищо не разбираш?

Петте минути на чекистите свършват и те се отдръпват да направят място на чуждестранния гостенин. Той обаче с решителен жест дава да се разбере, че пропуска хода си. Ежов обяснява на Холованов, че ако първия отбор отвори касата при втория си опит, съревнованието се прекратява и чужденецът губи. Червенобрадият чужденец обаче с царствен жест показва, че разбира всичко и без да му превеждат и че не променя решението си; това си е двутонна Бромли, нека съперниците продължават с жалките си опити.

Железния Генрих нарежда на Буланов с поглед: да пропуснеш да му вземеш отпечатъците, после ще го видим кой е този тип.

Чужденецът обаче не си сваля ръкавиците. Десетте минути изтичат и той повтаря жеста си като след първите пет: работете, момчета, аз ще ви се любувам отстрани.

Отборът на НКВД свърши и десетте минути, после още двайсет. От друга страна, нали двайсет и осем часа я бяха човъркали тази каса без нито миг почивка — и нищо.

Свършихте ли, момчета? Хайде сега си починете. Дойде нашият ред. Чужденецът смъкна от раменете си черната си наметка — с такива обикалят из Париж, за да пазят реда, френските ажани, отмести небрежно кристалната чаша настрани, постла на масата квадратно парче червена кожа, подреди отгоре й лъскавите си инструменти и почна. Работеше не толкова като фокусник, колкото като лекар: вслушваше се през една дървена тръба във вътрешните шумове на желязната врата, все едно в туптенето на човешко сърце.

Няма да излъжа, че чужденецът отвори касата веднага. Беше си дълга и уморителна работа. Когато двайсетте му минути изтекоха, той отстъпи арената на съперниците си. Не пи повече шампанско. Пресмяташе нещо в една ученическа тетрадка и току хапеше молива. И когато дойде ред на неговия трийсетминутен ход, на двайсет и четвъртата минута като че ли напипа нещо. Отдръпна се от касата. Огледа я внимателно. След това решително се върна при нея, неизвестно защо я прегърна, притисна чело в нея, потупа я така, както тупаме по рамото стар приятел, и изведнъж завъртя онова, което му служеше за ключ. Нещо в касата щракна, той завъртя дръжката, открехна чудовищно дебелата и също така чудовищно тежка врата и без да поглежда в касата, отиде да си седне във фотьойла.

Руснаците открай време уважават храбростта, силата и майсторлъка. Та дори да ги проявяват разни презрени чужденци. Капитанът на отбора на НКВД отиде при непознатия, стисна му ръката в черна ръкавица и сви глава за миг, все едно му се кланя: голям майстор си.

2

Напоследък Железния Генрих го гонеше лош късмет.

Но днес му се размина. В касата на Свердлов нямаше никакви документи, които да хвърлят светлина върху неговото, на Генрих, героично минало. Имаше само злато, пари и паспорти, подготвени за евентуално бягство на другаря Свердлов и на най-близкото му обкръжение от столицата на нашата и на целия световен пролетариат велика родина. Генрих страшно го беше страх, че може да има паспорт и за него. Но пак му се размина.

Много злато в тази каса обаче, много пари. Само златните и платинените пръстени, обици, верижки, брошки, гривни, огърлици, табакери, ордени, часовници, икони, ковчежета и кутийки с големи брилянти, рубини, сапфири и изумруди — седемстотин. По-точно — седемстотин и пет. С невероятна изработка. Понеже сто-двеста грама злато или платина плюс двайсетина скъпоценни камъка, колкото и да са големи — какво му е толкова скъпото? В случая обаче ценността не е в рубините и златото, а в работата на майстора. На всяка лъскава дрънкулка има клеймо — било на Осипов, било на Хлебников, било на братя Грачови, на Фаберже или Овчинников. Едно такова нещо да продадеш в Париж — и ето ти я вилата на Лазурния бряг.

Да не говорим за банкнотите, нови-новенички, на пачки. Петстотинрублеви купюри с Петър Велики, по сто рубли с Екатерина Велика, по петдесет с Николай Тоягата, по двайсет и пет с Александър Трети. Общо 749 хиляди рубли. Империята беше рухнала, но банкнотите й бяха толкова ценни, че чуждите банки ги приемаха по номинал и дори ги сменяха срещу злато до началото на двайсетте. В родината на световния пролетариат също не бяха изгубили стойността си чак до 1922-ра. 749 хиляди рубли са страшно много пари. Вярно, вече не струваха нищо.

Но имаше и пари, които не губят стойността си — златни монети: по пет рубли, по десет, по петнайсет… Николай Иванович Ежов се чуди: каква е пък тая идиотска монета — 7 рубли и 50 копейки? Железния Генрих му обяснява подробно: Александър Трети е сякъл златни монети от пет и десет рубли. Първите са тежали по 6,45 грама, вторите — по 12,9. Николай Втори намалява съдържанието на златото в рублата един път и половина и на монетите по 12,9 грама започват да пишат не „десет рубли“, а „петнайсет“. Съответно монетата от 6,45 грама става не пет рубли, а един път и половина повече — 7 рубли и 50 копейки. Освен това Николай Втори пуска в обращение свои пет рубли с тегло 4,31 грама и десетачки по 8,62 грама.

Холованов се чуди и диви и ругае наум: какви са тия аптекарски везни бе, мамицата му ювелирска! И току попоглежда чужденеца си да не би да пробва да изчезне, докато всички са се втренчили в съдържанието на касата. А то наистина омагьосва.

После ще описват и оценяват гривните и разните пръстени и обици, сега само ги преброяват и записват общото тегло — 102 килограма и 808,3 грама.

Все пак решават да сортират, преброят и претеглят златните монети на място и веднага.

Десетрублевите монети от Александър Трети се оказват 413, петрублевите — 993. Обща стойност 9095 рубли. Общо тегло — 11 килограма и 732,55 грама. Петачките от Николай Втори са 6473, монетите 7 рубли и 50 копейки — 1612, десетачките — 4683, монетите по 15 рубли 1543. Общо 13 311 монети на обща стойност 99 430 рубли, общо тегло 85 килограма и 547,53 грама.

Холованов се смее: пролетарският вожд не току-така е подготвил паспорти за чужбина на най-близките и дори се е запасил и с няколко празни бланки. Понеже, ако всичко това го преместиш в куфар, сам не можеш дори да го вдигнеш.

Николай Иванович Ежов също е весел, шегува се, защо ли никой не е измислил куфар на колелца? На другаря Свердлов е щяло да му е по-удобно да го влачи до границата, отколкото да го мъкне на гръб. И стиска ръцете на Железния Генрих и на Холованов: благодаря ви другари, много добре се справихте, ще употребим тези съкровища за нуждите на индустриализацията.

3

Железния Генрих се тръшна в креслото: ох, пак му се размина! В тази проклета каса можеше да има някои наистина неприятни документи — но ги нямаше. От друга страна, Несломимия Генрих си покрадва по мъничко от колимското злато, рискува, праща куриери напред и назад през цялата страна и няма как да не ги посвети в тайните си поне отчасти, а истинското съкровище почти двайсет години да му е под носа, моля ви се! Че може ли всичките тия пратки злато изобщо да се сравняват с дрънкулките на Фаберже и братя Грачови? И как не се беше сетил да я отвори по-рано тази каса? Как така я беше забравил? Добре де, неговите хора не можаха да я отворят, но и той щеше да се сети да си викне човек от чужбина като проклетия Холован, нали?

Без изобщо да пита, Павел Петрович Буланов наля на шефа си. Той му кимна към масата: сядай и си налей и на тебе.

Седна Буланов. Наля си. Обърнаха чашите.

— Какво ще правим със Змиеядеца?

— Изцеждате го до последно, после, за разлика от останалите, го погребвате в ковчег. Жив.

— А момичето? Все пак е дъщеря на комкор от Генералния щаб. Няма начин да я пуснем. Ще стане голям скандал. Да се отървем ли и от нея?

— Не бързай. Има време. Все ще измислим нещо.

— Не можем да я пуснем обаче.

— В никакъв случай. Да си седи в килията. Като се оправим с Ваксата, ще решим какво да я правим. Как мислиш, кой ни копае гроб? Холован ли? Тая шегичка за прекалено тежкия куфар…

— Случайност.

— А как така изведнъж се сети за касата? И откъде го взе тоя чужденец, дето може да отвори всичко?

— Според мен все пак е Колка Ежов. И той пусна оная шегичка за куфар на колелца. Много е коварен тоя мръсник!

— От него трябва да се отървем. Непрекъснато си навира носа в работата на НКВД.

— Ще се отървем.

4

Павел Петрович се върна в Комунарка рано. Покрай всичко друго тук има и почивен дом и хотел за ръководния състав на ГУГБ на НКВД. Освен в Москва Буланов живее и тук. Железния Генрих прекарва много време в Комунарка, значи секретарят му трябва да му е подръка.

Днес Буланов е страшно уморен. Предната нощ не е спал. Затова си заповядва: лягаш още сега, в седем вечерта, будиш се някъде в дванайсет плюс-минус и отиваш да отпуснеш.

Събуди се свеж и отпочинал, мина през банята, облече гимнастьорка без отличителни знаци и слезе долу.

Долу, благодарение на Железния Генрих, процъфтяваше чудесен ресторант с народното име „Глеч“. За тези, които не знаят, глечта е онова, с което се гледжосват стомните и паниците.

Ресторантът е отворен почти денонощно, цените умерени, кухнята е отлична — украинска, полска, руска, грузинска и така нататък. Невероятен избор на храни и напитки, има и бар, киносалон, басейн, руска баня спортна зала и игрище, зала за танци, а наоколо — гора, наблизо — езеро с лодки. Тук идват да си починат съпругите на чекистите, когато мъжете им са в командировка. Тук винаги е весело. Но Буланов не спира тук. Буланов излиза на двора. Задния двор имам предвид. Нощем тук е тъмно. Няма лампи. Септемврийската нощ е студена и звездна.

В ъгъла на двора, под вековните липи, има трансформатор. Между задната му стена и двуметровата ограда има съвсем тесен проход. Ако се вмъкнеш там, може да напипаш една широка дъска, която е закована само от горната страна и само с един пирон. Така че може да се отмести и да се промушиш през отвора. Нека с вас се промушим. Озоваваме се в съседната градина, съвсем запусната, обрасла с бодливи къпинаци. В градината има също запусната къща. От оградата към къщата води тясна пътечка.

Къщата е едноетажна, тухлена, обрасла с бръшлян. Прозорците, естествено, са тъмни. Преди години до е станало по тясна уличка или може би само алея. Но после на пътечката построяват гараж и къщата се оказва отрязана от белия свят от всички страни. Около градината се издига висока ограда, портата е закована. Самата градина е подивяла до такава степен, че само тук-там между къпините се вият една забележими пътечки.

Тази къща има невероятна история. През март 1921 година X конгрес на Комунистическата партия взема решение, според което в страната се въвежда НЕП — Нова икономическа политика.

В тази политика няма нищо ново. Това си е старият капитализъм: искаш да правиш тухли, да ги печеш и да ги продаваш? Прави, печи, продавай. Искаш да сееш жито? Сей. Да садиш картофи? Сади. Искаш да продаваш гевреци? Продавай. Искаш да отвориш ресторант? Ами отваряй.

И за да може всичко това да тръгне, се пускат златни пари — монета от десет рубли, със същата проба като на Николай Втори. И теглото й същото — 8,6 грама, по-точно — 8,6026. Секат ленинските пари в същите монети дворове — царските. Пускат и сребърни рубли, и монети по петдесет копейки също, същите по тегло и форма като николаевските, само с различна рисунка.

До този момент глад мори страната, на пазара няма нищо — от газ и валенки до пирони и брадви. И изведнъж веднага се появява всичко. Веднага обаче се появяват и богаташи. Наричат ги непмани. Та точно те значи откриват из цялата страна стотици и хиляди ресторанти и кабарета. Въпросната къща край Москва е проектирана като тайно казино и бордей.

Тайно — и много добре скрито. Хитро вдигнато до вилите на висшето ръководство на тайната полиция: кой ще тръгне да търси тук? И правилно — никой не го търси тук? И правилно — никой не го търси и не го намират.

Щом обаче успяват да си поемат дъх и да посъберат сили, тоест към края на 20-те, комунистите ликвидират НЕП-а и, естествено, и непманите. И бързо изтеглят от обращение златните монети.

Увеселителните заведения пускат кепенците, шарените фенери изгасват, музиката секва. Нали има една песен: но музиката спря да свири и танцът чуден също спря… Та това тайно леговище също бива изоставено. Тогава чекистките началници разбират, че е било право под носа им.

Не бутат къщата. Просто я ограждат отвсякъде и тя остава празна в запуснатата, обрасла с бодливи шипки, къпини и бръшлян градина.

Но природата не търпи празно пространство.

Предприемчивият директор на почивния дом на НКВД решава: защо пък да не я използваме тази къща? При това според прякото й предназначение?

И прави проходи през оградата, отъпква пътечки, боядисва къщата отвътре, слага на прозорците тъмни завеси — мебелите са си останали в къщата, трябва само да се почистят.

Отначало в къщата се играят карти. След това почват да играят на рулетка. Появяват се и момичета. Клиентите са от ръководството на НКВД. Не от най-висшето, разбира се. Ягода и заместниците му не знаят нищо. Тук идват онези, които в проклетия капиталистически Запад биха наричаш полицейски шефове средна ръка. Тайната къща съществува вече шеста година. Новите членове се проверяват и предупреждават: който не си държи езика зад зъбите, ще изгуби някои части от мъжката си анатомия.

Това ви го казвам с оглед на приличието. На новопосвещаваните им се заявява на по-прост и достъпен език.

Животът на чекистите с висок ранг е много напрегнат. Ходят по ръба на бръснача. Ха не си угодил на началството или си направил и най-малката грешчица — и изхвърчаш, стига изобщо да те оставят жив, разбира се. Чекистът с висок ранг няма време за личен живот. Така че защо да не…

Съветските златни рубли отдавна са иззети от обращение. Но не всичките. Хората си ги крият в дюшеците, кътат ги в скривалища под праговете, в глинени гърнета в градините. А чекистите ги намират и им ги вземат. И нещичко все остава и за тях.

Входът в къщата е десетачка. В звонк. Златна сиреч. И това е всичко. Оттук нататък не плащаш за нищо. Яж, пий, весели се, търкаляй се с момичетата. Но най-важното, разбира се, е играта. Като залозите са големи. Залагат се златни рубли, забранените американски долари и британски лири.

Непманите не са се стискали за мебелите. Масите са от орех, с фино зелено сукно. Рулетката е докарана с параход от Моите Карло. Стаите на момичетата са като в най-добрите публични домове в Париж.

Според правилника на клуба тук няма воински знания. Не се влиза с отличителни знаци. Никой не нарича никого не само според заеманата от него длъжност, но и по име и фамилия. Говори се само на малко име и на прякор. Това се прави с цел никой да не потиска никого със служебния си авторитет. Тук всички са равни.

Павел Петрович пусна златно-огнената, почти изгаряща дланта му монета в услужливо подложената шепа на човека на вратата, седна на една маса, разкопча яката на гимнастьорката, гаврътна чашка водка и си погледна картите.

5

Докато съставяха описа на съдържанието на отворената каса, Холованов пускаше шеги и се смееше. Сега всички формалности бяха приключили, съкровищата бяха прибрани на сигурно място, охраната беше свален, работният ден беше свършил. Холованов се върна в плаващата си база. Изобщо не му беше до смях и шегички.

Беше предложил да отворят касата с надеждата да намерят вътре документи срещу Ягода. Възможното откриване на съкровища беше само повод.

Но касата наистина се беше оказала пълна със съкровища. И само със съкровища… А беше последната му надежда да извади някой коз срещу Ягода.

— Какво ще правим сега, Сей Сеич?

— Не знам…

— Приемам идеи всякакви, и най-идиотските имаш някоя?

— Идиотски имам, естествено.

— Казвай веднага.

— Змиеядеца е подмушнал на Генрих друго момиче вместо Бонбона.

— И какво?

— Трябва да го открием.

— Защо?

— Ще докладваме на другаря Сталин, че Ягода краде млади момичета и ги държи неизвестно къде. И че с това петни НКВД и Комунистическата партия. Ако капиталистите разберат, Съветският съюз ще се опозори пред целия свят.

— Ей, тая твоя идея изобщо не е идиотска, тъкмо намясто си е. Защо не се сети по-рано?… Как се казва момичето?

— Не знам. Трябва да питаме Змиеядеца, той й е чел досието, той знае. Обаче него го няма, не знам къде е.

— Ще го намерим. Ти по-добре ми кажи къде Ягода може да крие момичето.

— Че не е в затвора, това е ясно. Никой не трябва да знае, че е арестувана, нали така. Значи или е във вилата му, или в Кремъл. На вилата е трудно. А виж, Кремъл е най-подходящото място. Свердлов си имаше личен затвор в сутерена, точно под кабинета. Защо да не е там. Охраната би трябвало да е от жени. Не може да нямаш агентура сред женския персонал на Големия кремълски дворец, нали, Драконе?

— Сред женския, казваш?

— Аха.

— Сред женския имам.

6

Генрих, разбира се, е железен, нали затова е Железния, обаче дори металите се уморяват. Точно така се казва — умора на металите. Уморен е Генрих. Колко безсънни нощи, колко нерви. Трябва да се пази. Трябва да си почива. Днес се върна в Комунарка рано. Съблече се, дълго лежа в горещата вана. Силният душ ободрява, а ваната успокоява. За по-голям ефект Генрих пуска във водата някакви скъпоценни южнокитайски, а може би и тибетски сушени листенца. Дивен аромат и абсолютно блаженство.

Зачервен и отмалял, доволен, излезе от банята, спусна дебелите завеси на спалнята, та залязващото слънце да не му свети, изтегна се в колосаните чаршафи и си заповяда: вечерта сън, след полунощ — активна почивка.

Не нави часовника — знаеше, че в полунощ ще се събуди.

И се събуди. Бодър и отпочинал. Само осем минути след полунощ. Усмихна се: точен е почти като хронометър. Не всеки може да тренира мозъка си така, че дори насън, дори и в най-сладкия сън, той да отчита времето, и то точно.

Сега за допълнителна бодрост — горещ душ, кранът докрай. Капките удрят по главата, по раменете, по гърба и гърдите като сачми.

Избърса се с твърдата боцкава хавлия, разтри се до червено, цялото му тяло пламна. Мъж в разцвета на силите си! В самия разцвет. На 44. На 7 ноември, най-големия празник, деня на Великата революция, ще направи 45.

На 44 е постигнал много: народен комисар на вътрешните работи, генерален комисар на Държавна сигурност, член на Централния комитет на Комунистическата партия. И го чака още много. Ваксата му е обещал място във висшата партийна йерархия — в Политбюро.

Не е зле. Генрих си спомни лозунга на Мичурин и се усмихна.

Мичурин е велик новатор. Отглежда такива сорт плодни дръвчета, че целият свят се чуди и мае. Мичуринските ябълки се кършат от тежестта на плодовете! Развеждат чужденците из мичуринските градини, показват им ги и те се пукат от завист — ябълките наистина прекършени почти до корен! Видяхте ли какво можем а? Пукайте се сега от завист и злоба, като ни гледате постиженията!

Та значи същият този Мичурин издига пред масите лозунга: не можем да чакаме милости от природата. Нашата задача е да ги вземем от нея!

Когато Ваксата обещава на Генрих място в Политбюро, той се усмихва благодарно, но си повтаря мичуринската мъдрост.

В това настроение и с тази усмивка на уста слиза в тайните си владения. Входът е замаскиран майсторски. Покрай стената на спалнята му има вградени гардероби с шинели, шлифери, гимнастьорки, цивилни костюми. Гърбът на един от гардеробите всъщност е врата. Влизаш, затваряш вратичките на гардероба и минаваш през нея.

Дори някой да влезе в стаята на Генрих, докато него го няма, няма да види нищо подозрително. Просто не си е в спалнята. Когато се връща, Генрих първо проверява през една дупчица във вратата на гардероба дали спалнята му е празна.

Сега се спуска по няколко скоби и тръгва по подземния тунел. Той е построен по негов проект. В изкопа за парно. Изкопаха го, иззидаха го и го измазаха, покриха го с бетонни плочи и ги засипаха със земя. И го забравиха и той обрасна с къпинаци. Но така и не сложиха тръбите — те минаха по друг изкоп. Работеха различни строителни бригади. Едни копаят — не е тяхна работа какво копаят и защо. Други зидат и измазват. Трети покриват. Не им се плаща нищо — малко ли са лагерите около Москва. В тях има и строители, и инженери. Знаят как се копае, зида и измазва.

Докато те копаеха, зидаха и измазваха, един архитект изпълняваше специална задача, възложена му лично от Генрих. Архитектът беше буржоазен вредител, докаран от СЛОН. СЛОН, ако не знаете, е Соловецкият лагер със специално предназначение. Генрих накара архитекта да подпише документ за неразгласяване на държавна тайна и му обясни, че на най-високо равнище е взето решение в една от капиталистическите столици, няма значение коя, това е строго пазена тайна (но с намек за Париж), да се построи публичен дом за елита. Такъв публичен дом обаче, че всички помещения да мотат да се наблюдават, като контролът се осъществява с минимални сили. Към публичния дом ще има и казино. Повече нямал право да каже. Не че архитектът имаше право на въпроси: възлагат ти задачата — изпълняваш.

Генрих му осигури отлични условия. Светла стая. Вярно, с решетки на прозорците. Всичко, което му трябва за работата, ще получава веднага. И всичко друго, което му трябва лично, също. Нещо друго? Специална литература как функционира един публичен дом и какво трябва да има в него? Ама разбира се. Тя отдавна е събрана, преведена и щателно проучена.

Архитектът предложи груба скица. Зданието трябва да е едноетажно, по форма (само по форма!) да прилича на дълъг склад. Външната украса ще се реши допълнително. За нагледност прокарваме ос север-юг и налагаме нашия план върху нея. В южния край е салонът, в който момичетата посрещат клиентите. Към него има и бар. В северния край е салонът, в който се играе на рулетка. И също бар.

В средната част на зданието, по централната ос север-юг, се вдига много дебела стена, която разделя тази част на две половини. В източната част са стаите за картоиграчите, в западната — за момичетата. Всичките тези стаи опират в дебелата централна стена и са без прозорци — не им трябват прозорци. Влиза се откъм коридорите.

По този начин имаме два коридора покрай външните стени. От южния салон може по западния коридор се стигне до северния, като вратите на стаите на момичетата се падат отдясно, а отляво е външната стена с малки прозорци (може и без тях). Или пък може да се мине по източния коридор. В този случай външната стена се пада отдясно, а отляво са вратите на стаите за игра на карти.

При положение че стаите нямат прозорци, на ред идва въпросът за вентилацията. Решението е просто. Естествена циркулация. Тръбите ще са в дебелата централна стена.

Номерът е там, че тя не е монолитна, а двойна, тоест през нея минава коридор. Подът на коридора е вдигнат на метър и половина над пода на останалите помещения. Един контрольор ще може, като обикаля коридора, да вижда какво става в двата салона и във всяка стая. Наблюдението ще се осъществява през вентилационните решетки.

За да се попадне в този коридор, до който всъщност са долепени стаите, трябва да се прокопае подземен тунел. Но това Генрих го знае и без архитекта. И вече е взел мерки за решаване на въпроса.

Има и един технически проблем: как да се осигури пълноценна вентилация на всички стаи така, че звуците да не проникват от стая в стая. Това трябва да се обмисли.

— Ами обмисляй — каза Генрих.

Решението го намери друг инженер. И той от разобличените врагове. На него Генрих не му даде никакви подробности. С него беше по-лесно: ето ти коридора, ето ти решетките, въздухът циркулира ето така.

След като плановете бяха готови, Генрих реши да издигне пробна сграда без никаква външна украса не в някоя капиталистическа столица, а край Москва, в Комунарка, и да види как ще действа всичко. Построиха я бързо, по същия начин: една бригада прави едно, друга — друго, трета — трето, без да знаят нито какво и защо строят, нито дори къде са.

Какво стана после с архитекта и с инженерите, Генрих вече не помни. Сигурен е обаче, че няма да разкажат нищо на никого.

Мебелите и всичко необходимо дойдоха от Франция и Швеция, рулетката (както вече казахме) от Монте Карло. Генрих разполагаше с предостатъчно пари за такива неща, при това безотчетни.

Че колко му е да вдигнеш една къща почти без прозорци? Генрих единствено настоя стените да са по-дебели и плочите да са бетонни, та никой да не се досети, че може да има вътрешен коридор. Елинсталацията, водопроводът, канализацията и тръбите за отопление бяха прокарани така, че при евентуален ремонт да не се налага да се пипа вътрешната стена.

А оттатък оградата вдигнаха почивен дом и хотел за ръководството на НКВД. Пак под личния контрол на Генрих. Плановете бяха направени така, че прозорците на хотела да не гледат към задния двор, под стрехите и по стените да няма лампи, а трансформаторът да е под вековните липи — и да остане тесен проход между трансформатора и оградата зад него, разбира се.

След като вдигнаха къщата, й придадоха такъв вид. Все едно не е чисто нова, ами отпреди няколко години, и после изоставена. Генрих смени целия персонал в Комунарка. Сред новия пък пусна слух: вижте къде са се отдавали на порока гадните непмани.

Оставаше да намери подходящ съдържател. Но това не беше никакъв проблем. Генрих си имаше картотеки с всички арестувани съдържатели на нелегални казина и публични домове в целия Съветски съюз. Избираш си, който ти трябва, освобождаваш го предсрочно за примерно поведение, уж случайно му предлагаш да стане директор на хотела на НКВД, понеже все пак е човек с опит, и внимателно, за да не го подплашиш, му подхвърляш идеята: виж какво съкровище гние зад оградата! Какви мебели само! Като в най-добрите бардаци в Париж и Амстердам. И всичко се съсипва, не се използва. А пък е на толкова скришно място…

Директорът на хотела и почивния дом на НКВД клъвна веднага. За да си съдържател на нелегален публичен дом, трябва да си поне мъничко поет по душа. Генрих беше избрал поет. И душата на поета не издържа такъв подарък на съдбата да отиде зян. Пък и клиентите подръка, при това клиенти паралии. Така че поетът отъпка пътечка през къпинака, избърса прахта от зеленото сукно на масите и рулетката се завъртя. Кой ще го арестува, при положение че целият район е ограден отвсякъде с висока ограда, а и вътре в самия район оградите са безброй; при положение че цялата тази територия се охранява от елитни войски на НКВД; и при положение че клиентите му са високопоставени чекисти?

Момичетата не бяха никакъв проблем. Москва е пълна с красиви момичета. А за такава работа винаги има много желаещи. Съдържателят имаше опит и знаеше къде и как да ги набира. След като работата потръгна, привлече и няколко млади чекистки съпруги: мъжът ти е в далечна Бразилия да раздухва пожара на Световната революция, оставил те е тука да кукуваш сам-саменичка, я виж каква работа ще ти предложа — интересна, весела, приятна, че и парички падат.

Генрих се качи по стъпалата в наблюдателния коридор. Винаги минаваше по него първо от юг на север. Започваше с оглед на салона, в който момичетата разговаряха с гостите. Червен салон. Потънал в полумрак. Дебели килими, приглушена светлина на лампи с винени почервени абажури, островчетата меки кожени дивани са отделени едно от друго с тежки кадифени завеси, та някой да не пречи на никого — и всеки може да си ги дръпне сам, когато поиска. Тук е и барът, на него има само момичета. По средата има малък дансинг и момичетата танцуват на него, за да развличат и привличат клиентите.

След това Генрих оглежда стаите от западната страна. Те са най-различни: турска стая, като алков в харем, стая за мъчения с окови и бичове, класна стая с черна дъска и чин, затворническа килия, болнична стая, железопътна — като спално купе, манастирска килия, канцелария, военна стая с празни гилзи и счупена картечница на пода, а има и просто уютни. Много е популярна стаята с паваж и газов фенер. Момичетата се обличат като медицински сестри, като милиционерки, като одалиски от султанския харем, като секретарки, ученички, монахини, светски дами или мръсни улични курви.

Салонът с рулетката е зелен. Тук седят сериозните хора. Проиграват (но и печелят!) звания и длъжности. Тук се залагат огромни пари. Тук се решават велики проблеми.

След него Генрих се връща и оглежда стаите от източната страна. Огледът — това е съвместяване на полезното с приятното. Генрих знае всички слухове, които циркулират във висшето ръководство на НКВД. Научава ги от първоизточниците. След като слуша около час разговорите на картоиграчите, се връща, вече задълго, към любимото си занимание: контрол на стаите от западната страна.

Генрих обожава порнографията. Всякаква порнография: снимки, рисунки, филми. Но най-много тази — реалната и истинската. Това не ти е постановка. Това е истинският живот в цялото му многообразие. Това е страшно интересно.

За миг се учудва: как така Николай Тоягата е построил големия кремълски дворец, без да предвиди възможността да дебне и да подслушва? Лично е проучил покоите на първия етаж. В дебелите стени няма никакви кухини. Помещенията се проветряват през огромните прозорци. Мисълта за глупавия Николай се мярва и изчезва, Генрих се отдава на съзерцание…

7

Дракона имаше една дарба. Неизвестно защо можеше да се разбере с всяка жена. Жените сами се натискаха да го питат с какво могат да му помогнат. И му помагаха. Често дори без да ги е молил. За Дракона Кремъл открай време беше главният обект на агентурно проникване. Телефонистките и телеграфистките, чистачките и секретарките, медицинските сестри и шифровачките, библиотекарките и разпоредителките в кремълските музеи — това беше кръгът на вербовките му. Всичко се градеше на любовта. Той обичаше агентурата си самоотвержено, до безумие. Агентките му отвръщаха със също толкова безразсъдна любов, забравяха дом и семейство, рискуваха работата си, репутацията си, свободата си — че и живота си. И от тях той знаеше ако не всички тайни на Кремъл, то поне достатъчно много.

Но нямаше агентура в южното крило на сутерена на Големия кремълски дворец. Все не му оставаше време. Така че днес още рано сутринта, почти по тъмно, слезе долу и си поприказва с една цицоранеста кака със синя барета на Държавна сигурност на главата и револвер „Наган“ на кръста, отдясно.

Тя го разбра. Каза му, да, има едно момиче в стаята, която обикновено се използва за почивка на дежурната смяна на охраната на другаря Ягода. В момента охраната временно е преместена. Готова ли е цицораната да помогне на другаря Александър Иванович Холованов? Да, готова е, обаче няма да му помогне. Понеже няма да пусне момичето по никакъв начин. А той може ли да се срещне с момичето? Не, няма начин. Защо? Ами дори само защото желязната врата е с две ключалки, а ключовете са у различни хора.

А само да си поприказва с момичето? През вратата? Това може, обаче по-бързичко. Ако се появи някой — сигналът е висока кашлица.

И цицораната застана насред коридора, а Дракона тръгна натам, накъдето му посочи с въздишка и полюшване на бюст.

Желязна врата, кована от майсторите на Николай Тоягата. В дълбока ниша, все едно в тесен тунел. Няма шпионка като на вратите на затворническите килии, понеже тук не е затвор. Затвор е само от време на време.

Дракона потропа и тихо повика:

— Ей! Девойче!

Понеже откъде да знае как се казва?

Тя се обади. Очевидно не спеше.

— Дойдох да ви помогна — каза Дракона.

— Добре дошъл, гражданино провокатор!

— Вижте, имам съвсем малко време. Добре, може да съм провокатор, но от това вие не губите нищо. Ако излезете на свобода, Ягода може да има проблеми. Тоест във всички случаи ще е принуден да ви убие като абсолютно нежелан свидетел. Най-добрият вариант за него е да изчезнете безследно. Дали ще ми разкажете нещо, или ще мълчите — няма разлика. Сега да предположим, че не съм провокатор. Вие си мълчите и не мога да ви помогна с нищо. Така че кажете всичко, което знаете за него. Всяка дреболия може да се окаже важен ключ. И тогава аз може би ще направя нещо срещу него. Това ще означава вашето спасение. Само по-бързо, че всеки момент може да дойде някой.

— Добре. Слушайте. През есента ще има пленум на Централния комитет. Охрана ще е специалната рота на Ягода…

— Откъде знаете?

— Просто съм досетлива.

— Нещо друго?

— Другарят Ежов е застрашен. Не изключвам покушение срещу живота му.

— И аз съм на същото мнение. Някакви подробности, някакви улики?

— Не. Но ще си изпати и някой си Ваксата.

— Доказателства!

— Нямам доказателства. Имам нещо съвсем друго. Днес в някаква си Комунарка ще погребат жив някой си Змиеядеца. Това име говори ли ви нещо?

— Говори ми. Благодаря!

Търчи Дракона по коридора. За миг си помисли, че трябваше да попита момичето поне как се казва. Но сега не му е до това. Лепна в движение една целувка на цицестата кака, която пазеше коридора, и изчезна зад ъгъла.