Питър Уот
Едем (5)

4.

Застанали един до друг под ламаринения покрив, който представляваше „терминалът“ на летището, двамата мъже бяха впечатляваща гледка. На единия лицето му беше познато на милиони хора, а другият, по-млад с десетина години, беше почти напълно неизвестен. И въпреки това популярният филмов актьор обичаше компанията на младежа, който беше негов пилот за полета от Лос Анджелис до малкото, някога испанско градче в Южна Калифорния, сгушило се на брега на океана.

— Закъсняват — раздразнено отбеляза актьорът, извади кутия цигари и предложи на пилота. Последният отклони любезно поканата. — Хосе вече трябваше да е тук и да ни вземе.

— Не, Ерол — отвърна Лукас Кели и се прозя. После няколко пъти ритна дебелите гуми на самолета „Локхийд Електра“, с който бяха кацнали на отдалечената в пустинята писта. — Ние подранихме, защото хванах попътен вятър.

Ерол Флин запали цигара, вдиша от дима и после се загледа как синкавите кълба се разсеяха във въздуха. Денят беше страхотен, слънцето печеше силно, а още беше сутрин. Тишината на самотната писта беше приятна промяна от шума и стреса на снимачните площадки в студиата на Джак Уорнър.

Актьорът се огледа наоколо и забеляза пейка до ламаринения навес. Пистата беше почти безлюдна, с изключение на стареца, който се мотаеше сред варелите с надписи „керосин“. Изглежда, той отговаряше за това място и не обърна никакво внимание на двамата мъже, слезли от току-що приземилия се самолет.

— Искаш ли да поседнем там на сянка и да почакаме? — каза Ерол и тръгна към навеса от гофрирана ламарина. Лукас го последва. Двамата седнаха и се загледаха в маранята над изгаряната от слънцето самолетна писта.

— Не е чак толкова горещо като в Папуа — отбеляза Ерол. Със своята суровост и опасности Папуа беше създала между двамата особена връзка.

— Винаги се засягам, когато янките те наричат ирландец — отвърна Лукас, не заради друго, а за да разсее приятеля си от мисълта за забавянето им.

Ерол се усмихна и изстреля фаса си по един гущер, припичащ се върху празен петролен варел.

— Янките не знаят дори къде се намира Австралия — отвърна той. — Затова им е по-лесно да ме смятат за ирландец.

— Да вземат тогава да направят филм за живота ти в Папуа и Нова Гвинея, вместо да ти дават скапани роли на каубои. — Лукас се облегна на ламаринената стена зад тях. — Много по-вълнуващо ще е, отколкото в някои от филмите, в които си се снимал.

Суетният актьор можеше да приеме подобен коментар само от Лукас Кели. Не че младият австралиец, обучен за пилот в Съединените щати, критикуваше актьорския му талант, а само някои от сценариите на филмите, по които Ерол беше приел да играе.

— Янките не вярват, че на света наистина има място, където човек трябва да се бие срещу воини куку, да бъде преследван в джунглите от холандци само защото ловува райски птици и да се размине на косъм да не бъде обесен от проклетите власти на Папуа за престъпление, което не е извършил. Твърде трудно им е да го схванат и възприемат, след като живея в страна, в която няма ловци на глави, човекоядци, нито опасни граници.

Лукас знаеше, че всичко това не е измислица. Ерол му беше разказвал за времето си, прекарано в Папуа и Нова Гвинея в края на двайсетте и началото на трийсетте години на века. Разказите бяха потвърдени от приятели и познати на баща му, Джак Кели. Младежът също така знаеше, че мнозина от живеещите на големия тропически остров северно от Австралия, биха дали мило и драго актьорът да се върне там — не заради славата му, а заради парите, които той дължеше, както и за да си разчистят с него сметките за жените, които беше прелъстил с чара си на тасманийски дявол и мъжествената си красота. Лукас се ухили. Какво по-хубаво от това да си пилот, който изпълнява каскади във филмите и вози из страната звездите на Холивуд. По този начин се отъркваше в богатите и известните, които разчитаха на професионалните му умения да ги пренесе безопасно от едно място на друго навреме, и то в епохата, когато самолетите още имаха навика да губят посока и да кацат не дотам меко, та понякога дори разпадайки се на части на пистата. Младите и красиви бъдещи актриси намираха сексапила на австралиеца също така неустоим, както и този на Ерол Флин. Лукас рядко можеше да бъде видян без млада дама до него на холивудските партита.

Но усмивката на лицето му угасна и чувството на вина отново го завладя. Неговата родина от другата страна на Тихия океан беше във война с Германия и Италия. Приятелите му от училище бяха облекли униформи и се сражаваха в Северна Африка, Гърция и на остров Крит. Той четеше сводките от военните действия във вестниците. Сраженията му се струваха толкова далеч от спокойния живот на Калифорния с нейното слънце, портокалови дървета и снимачни площадки. Войната беше далечно и абстрактно събитие, което по никакъв начин не го засягаше, до момента, в който той не си представеше баща си и приятеля си Карл Ман в униформи, воюващи срещу неговите немски роднини.

— Как мислиш — ние ще се включим ли във войната? — неочаквано попита Лукас.

Ерол го изгледа.

— Кои ние? Америка ли?

— Да.

— Трудно е да се каже — отвърна актьорът и извади следващата цигара от кутията. — Доколкото съм чувал, Рузвелт е пробритански настроен. А неговата програма „Лендлийз“ за изпращане на военни помощи не се вписва в политиката на неутралитет, която се пропагандира сред гласоподавателите. Но тази програма определено е начин да се подкрепят британците срещу Германия. Не, лично аз мисля, че швабите ще трябва да потопят друг голям кораб като „Лузитания“, за да се мобилизират янките срещу Германия. При последната война се притекоха на помощ на Европа, а ето, двайсет години по-късно глупавите европейци разпалиха нов пожар. Янките още помнят, че по бойните полета на Европа загинаха техните момчета, и то в името на това да се внесе мир и стабилност в тази част на Стария свят. Като гледат обаче ставащото сега, сигурно си мислят, че американците са жертвали живота си напразно.

— Имаш право. Би ли се записал доброволец, ако янките се включат във войната?

Актьорът запали цигарата си и зарея поглед в далечината.

— Тази страна ми даде всичко. Но…

— Не ми приличаш на пацифист.

— Мисля, че по време на война има много начини да си полезен на страната си. Едва ли аз ще съм от голяма полза, ако отида на фронта. Мисля си, че ролята ми на пират в „Морски ястреб“, който действаше с благословията и знанието на кралица Елизабет Първа, съдържаше ясно антинацистко послание. Надявам се да е имала значение за помощта ни за британците.

Лукас изостави военната тема. Той не се съмняваше в куража на приятеля си. Ерол беше човек, който не би се побоял да се опълчи и срещу по-силен противник.

— Ами ти? — попита го Флин.

— Аз направих избора си още преди време — отвърна младежът, загледат в маранята. — Ще се върна в Австралия и ще постъпя в Кралските австралийски военновъздушни сили като пилот. Чаках само да изтече договорът ми с Джей Ел и ето че това се случи. Другата седмица заминавам с кораб за Сидни.

— И ще изоставиш всичко тук! — възкликна Ерол и го изгледа. — Ти си глупак! Защо поне не изчакаш да видиш дали янките ще влязат във войната?

— Не мога. Мои приятели дори в момента жертват живота си на фронта, докато аз безгрижно си дебелея тук. Баща ми не се е поколебал да се запише доброволец през последната война и ако остана тук безучастен, ще излезе, че съм страхливец. Не ми беше лесно да удържа докрай и да си спазя договора.

— Познавам добре Джей Ел. Щеше да те пусне, ако го беше помолил. Самият той имаше проблеми, когато през трийсет и девета пусна филма „Изповедите на един нацистки шпионин“. Дори трябваше да дава обяснения пред Сенатската комисия. Те бяха сметнали филма като опит да се изведе Америка от изолационизма и да се въвлече отново в европейската политика. Но старият Джак им разказа играта. Успя да докаже, че използваните във филма факти са съвсем истински и че един бивш агент от ФБР му е помогнал да ги събере. Така че Джак щеше да се отнесе с разбиране и симпатия, ако му беше казал, че отиваш да се биеш с нацистите.

Лукас знаеше за случая с филма, а и той беше достатъчно известен в холивудските кръгове. Но се срамуваше да признае на приятеля си, че е използвал договора като оправдание да отложи заминаването си за Австралия. Колебанието му се дължеше на една красавица, с която се беше запознал преди година. Тя се казваше Вероника Лоренц и беше на деветнайсет години. Лукас беше влюбен в чернокосата Вероника. За пръв път се видяха, когато той беше гост на едно от прочутите събирания на Ерол, провело се в имението на актьора в Мълхоланд Фарм. Специално бяха наети проститутки, които да се трудят на леглата, докато през огледални стъкла гостите можеха да гледат как кръшните тела под тях се извиват в екстаз.

Младата новоизгряваща звезда придружаваше застаряващ актьор от ерата на нямото кино. Лукас се натъкна на нея на бара, на който щедро се сервираше алкохол. Въпреки привидно разпуснатото си поведение с холивудските жени дълбоко в душата си той беше човек с католическо възпитание, което не му позволяваше да върши подобни плътски грехове. Или може би благодарение на почти загърбената вяра в Бог съумя да се опази от плътската разюзданост. Като пилот Лукас беше виждал лицето на смъртта един или два пъти при въздушни инциденти. И в двата случая се беше молил да оживее, обещавайки на Всевишния да зареже пиенето и разпътните жени, борейки се в същото време да не изгуби управлението на самолета насред черните буреносни облаци, които заплашваха да разкъсат машината на парчета. И той вярваше, че благодарение на тези си обещания не беше кривнал от правия път.

Но подобни обещания бързо се забравяха. Вечерта на партито Лукас още помнеше обещанието, което беше дал след опасен полет в небесата на Сиера Невада, по време на който пясъчната буря подмяташе като перце неговия крехък самолет. И така, той отиде на бара и беше поразен от големите сини очи, които го наблюдаваха, докато той разбъркваше джина си с тоник. Младата жена беше облечена в тясна червена копринена рокля, а дългата й лъскава черна коса се спускаше по раменете. За миг Лукас беше като омагьосан.

— Не ви познавам — само успя да промълви и веднага се засрами от глуповатото си поведение.

— И аз не ви познавам — отвърна тя. — Вие също ли сте актьор като Ерол? Негов приятел?

— Негов приятел съм, но не съм актьор. Летец съм. Работя при Джей Ел.

При споменаването на това име младата жена сякаш трепна. Какво ли означаваше това? Разочарована ли беше? Лукас се надяваше да греши.

— Разбирам — отвърна тя и се обърна към него с питие в ръката.

— Казвам се Лукас Кели — представи се той и протегна ръка, но веднага съжали за прибързания, типично мъжки жест.

Красавицата се поколеба и не можа да прикрие любопитството си.

— Имате странен акцент, господин Кели. Англичанин ли сте?

— Австралиец. Макар че според приятелите ми австралийци акцентът ми бил по-скоро на янки.

— Аз съм Вероника Лоренц — каза момичето и с усмивка протегна длан, която се изгуби в широката лапа на Лукас. — Тук съм по покана на Артър Дженсън. Сигурно сте го чували.

— Старият режисьор, който направи няколко филма през двайсетте ли? — попита той. Не му се искаше да пуска топлата длан на Вероника. — Никога не съм гледал негови филми обаче. В Папуа беше трудно да се добереш до тях.

— Къде е Папуа? — попита Вероника и издърпа ръката си. — Не познавам в района място с такова име.

— Папуа е голям остров на север от Австралия. Там има джунгли, в които бродят ловци на глави и канибали.

— Звучи вълнуващо. И опасно. — Тя леко потръпна. — Вие виждали ли сте истински ловец на глави или канибал?

— С баща ми бяхме наели неколцина от тях като моряци на шхуната. Това беше, преди да дойда тук.

— Наистина ли?

Разговаряйки, двамата се отдалечиха от къщата, за да седнат под звездите. Вероника сподели, че е дошла само защото това й давало възможност да се запознае с някой известен продуцент или режисьор, който би й помогнал да получи роля в киното. Така стояха нещата в Холивуд. Тя беше пристигнала от Ню Йорк преди няколко месеца и беше живяла в Лос Анджелис с парите на богатите си родители, без да й се налага да си търси работа като сервитьорка или барманка. Беше луда по филмите и за нея те бяха път към безсмъртието. Вероника не спомена как си прекарва времето в интервалите между ходенията по импресарски агенции, но и Лукас не настоя да узнае. Фактът, че тя присъстваше на едно от прочулите се с печалната си слава партита на Ерол, беше достатъчно красноречив. Но това не го спря, той беше запленен от очарователната млада красавица, с която беше прекарал заедно вечерта под обсипания със звезди небосвод.

Още преди да се е зазорило, той я склони да отидат на летището, настани я на мястото на помощник-пилота и двамата си направиха въздушна разходка над спящия град. От този момент Вероника беше негова. Но връзката им беше бурна и несигурна. Работата му изискваше да лети из цялата страна и затова често беше далеч от Лос Анджелис, а когато се върнеше, не я намираше в скъпия й и уютен апартамент. Когато се свържеше с него, тя винаги се оправдаваше, че била на някакво парти или нещо подобно, защото се стремяла към кариера в киното. Лукас знаеше, че Вероника казва истината. Човек трябваше да се показва на светски събития, за да го забележат подходящите хора. Макар и да чувстваше известно притеснение, той оставаше верен на Вероника. Често обаче се питаше дали и тя му е останала вярна.

Вероника му беше обещала да го чака и да вечерят заедно, след като той се върне. Затова нетърпението на Лукас беше не по-малко от това на австралийския му приятел. Хосе трябваше да пристигне всеки момент и да закара Ерол в малкото село. А Лукас щеше да излети отново за Лос Анджелис, към леглото и тялото на Вероника.

— Ти ли ще управляваш самолета на връщане? — прекъсна мислите му Ерол.

— Не. Хари ще пилотира старата госпожа — отвърна той.

— Значи може би се виждаме за последен път, щом си решил да се върнеш в родината си. Ще ми липсват разговорите ни за дивите ни времена в Папуа и Нова Гвинея.

Лукас осъзна накъде биеше знаменитият актьор. Май че и на добрите времена в Америка се задаваше краят.

— Може и да си прав.

Чу се бръмченето на автомобилен двигател. Двамата засенчиха очи с длани, за да видят приближаващия додж, чиито гуми оставяха диря върху неасфалтирания път.

— Ето го и Хосе — добави Лукас. — Да не губим време тогава.

— Ако сега излетиш, ще успееш да заведеш на вечеря приятелката си — отбеляза Ерол, стана и се протегна. Бръкна в джоба на панталона и извади оттам малък сребърен предмет. — Имам един в повече — добави и подаде на Лукас малка значка за ревер във формата на пенис и тестиси с изписани три букви „ЛРФ“.

Лукас взе подаръка и се ухили, тъй като знаеше какво означаваха буквите.

— Ти така и не успя да я спечелиш за традиционни заслуги като моите приятели, но понеже присъства думата „летящи“, си мисля, че може да послужи като талисман на един пилот. Пази я, млади Лукас, и я носи със себе си, когато се отправиш в безкрайната синева да търсиш нацистките изтребители.

Лукас стисна ръката му. Шумът от приближаващата кола се усили.

— Карай по-умерено, братле, и се пази от онези, които не искат да се примирят с таланта на един австралиец.

Ерол също стисна здраво дланта на приятеля си.

— Ти също я карай по-леко. Предай поздравите ми на красавиците в Морсби. Пази се, уонток!

Лукас кимна, обърна се и закрачи към аероплана, който го чакаше да го върне обратно в Лос Анджелис.

— Доскоро, братле! — отвърна, когато голямата черна кола спря пред ламаринения навес. Един слаб и видимо притеснен мъж с испански черти, с мокър от пот бял костюм слезе от колата, за да посрещне знаменития актьор.

Четири часа по-късно небето беше станало бледомораво, докато Лукас летеше над покритите с дървета планини. Наложи му се да се бори със силния насрещен вятър. Защо не беше сега с него помощник-пилотът му. Били обаче беше болен и затова той сам управляваше машината. Ако сега Били беше поел управлението, Лукас щеше да поспи няколко часа, преди да кацнат на летището край Лос Анджелис.

Лукас имаше пълна вяра на самолета. Беше от новите, изработени изцяло от метал пътнически самолети, които можеха да превозват десет пътници. В сребристото му тяло в момента се отразяваше нощното небе. От двете му страни ръмжеше по един турбовитлов деветцилиндров двигател „Прат енд Уитни“, всеки с мощност по четиристотин и петдесет конски сили. Машината беше последна дума на техниката. Съвсем логично прочутата авиаторка Амелия Ерхарт и нейният помощник-пилот се бяха спрели на същия модел за полета, който обаче приключи трагично, след като през 1937 година самолетът им изчезна някъде над Тихия океан. Лукас се съмняваше, че причината е била в самолета. По-скоро в лошото време или в недобрата ориентация и навигация, макар че някои негови познати пилоти се оплакваха, че дългият и широк нос на самолета пречи на видимостта им. Но Лукас не беше съгласен с тях. Той обожаваше да лети с „Електра“.

Австралиецът погледна контролното табло на машината и се увери, че всички прибори показваха обичайните си стойности. В момента летеше на височина три хиляди метра и бавно се спускаше към Лос Анджелис, поддържайки скорост от сто петдесет и осем възела. На десет минути в северозападна посока лежеше Холивуд и скоро на хоризонта щяха да се покажат първите му ярки светлини. Макар че щеше да осъществи нощно кацане, това не притесняваше ни най-малко Лукас, защото небето беше ясно, а вятърът — съвсем слаб.

Дори имаше време да помисли за срещата си с Вероника. Тя щеше да е важна. Щеше да й каже, че ще отпътува за Австралия, за да се присъедини към Кралските австралийски военновъздушни сили. Как ли щеше да реагира тя? Като истински патриот той нямаше друг избор, когато родината му беше във война. Но нейната родина не беше и поради това имаше опасност тя да разбере погрешно добрите му намерения.

Лукас отново хвърли поглед към редиците осветени циферблати. Време беше да започне спускането за кацане и да повика по радиостанцията контролната кула на летището. Докато търсеше ориентир за подход към града, изведнъж се преобърна целият му свят. За част от секундата видя как нещо тъмно се удари в предното стъкло на кабината и веднага след това главата му сякаш се пръсна. Досети се, че в самолета се е ударила птица. Вятърът зави през разбитото стъкло и разбърка всичко из кабината. Ужасен, Лукас внезапно забеляза, че моравото небе беше станало черно — непрогледно черно. И осъзна, че не вижда. Докосна лицето си и напипа парченца стъкло, както и нещо мокро — кръв. Пулсиращата болка в главата му пречеше да мисли ясно, но инстинктивно усети как самолетът се наклони наляво, превъртя се и започна да навлиза в свредел. Той успя да овладее контрола и да изравни нивото на машината, преди да е станало твърде късно.

И тогава стана чудо — Лукас видя слабото блещукане на звездите. Започна да възвръща зрението си. В началото само в дясното око. Пилотският тренинг му помогна да овладее ужаса и паниката и постепенно се взе в ръце. Стрелките на таблото сочеха, че самолетът продължава да функционира и най-сериозният проблем изглежда бяха разбитото предно стъкло и лицето му. Той включи радиостанцията и предаде сигнал за помощ. Отвърна му познат спокоен глас от контролната наземна кула:

— Какви са повредите?

— Стъклото на кабината го няма. И аз имам нарушено зрение. Май че в мен се удари птица — отвърна Лукас, стараейки се да говори спокойно. — Може да възникнат затруднения с нощното кацане.

— Мисля, че ви виждам на югоизток, на около две хиляди метра височина — отговори диспечерът. — Значи сте поели курс за кацане. Сега ще вдигна по тревога аварийните служби.

— Прието.

Лукас избърса кръвта, която течеше от главата му и замъгляваше здравото му око. Студеният вятър щипеше болезнено, но той нямаше време да му обръща внимание, защото отчаяно търсеше с поглед сигналните светлини на пистата. Ето ги! Точно там, където и трябваше да бъдат. Но той също така осъзна, че не можеше да фокусира зрението си надалеч. Виждаше светлините, но не можеше да прецени на каква дистанция се намираха.

— Лукас, спусни колесника! — извика в ушите му нечий глас. — Движиш се бързо и рязко към земята.

Лукас хвърли поглед към висотомера, но не можа да разчете показанията. Трябваше обаче да успее да се приземи безопасно.

— Вдигни самолета, направи кръг и опитай отново — продължи с инструкциите диспечерът.

Лукас долови паника в гласа му. Нещо очевидно доста се беше объркало. Той хвана ръчката и спусна колесника. Обзе го огромно облекчение, когато машината леко се разтресе и после се чу познатото съскане на спускащите се колела. Но сега светлините като че буквално се стрелкаха покрай него и в последния момент младият авиатор разбра, че не е преценил правилно дистанцията. Само след броени секунди щеше да се приземи върху бетонната писта със скорост много по-висока от необходимата за безопасно кацане.

Колелата на колесника се удариха в бетона и мигом се спукаха. Самолетът направи салто във въздуха и се приземи по гръб, плъзна се и излезе от пистата на тревата отстрани. Лукас не видя как машината спря, нито чу усилващите се сирени на приближаващата линейка.