Питър Уот
Едем (42)

41.

Капитан Карл Ман се плъзна по калния склон. Това беше последната отсечка от пътеката. Хвана се за дебелите корени на едно огромно тропическо дърво и изруга. Виещата се планинска пътека с грубо изсечени стъпала заради непрекъснатите тропически дъждове заплашваше да се превърне в кална пързалка. Беше краят на август 1942 година и той беше прекарал последните пет месеца на фронтовата линия в джунглата. На рамото си беше провесил автомата „Томпсън“, а на колана на кръста му висяха сечивата на войната: ръчни осколочни гранати, остър като бръснач нож „командос“ и не по-малко остро мачете. Беше сам и от брадясалото му лице гледаха очите на човек, който беше преживял ада на тропическите джунгли и планинските хребети, останали зад него. Карл знаеше, че скоро ще навлезе в базовия район, известен като „Кътът на Макдоналдс“.

Накрая той излезе на просеката и подмина пазачите с каски и пушки със затъкнати щикове. Те го поздравиха с уважение. По напрегнатия му поглед разбраха, че е участвал в сблъсък с безпощадния и суров противник някъде нагоре по пътеката.

Карл свали картечния пистолет от рамото си и го хвана с лявата ръка. Просеката кипеше от трескава дейност. Подразделението се приготвяше да тръгне по пътеката, известна като „Кокода“. Пространството беше покрито с палатки, служещи за щаб, столова и складове за военните запаси. Мястото беше почти мирно и спокойно в сравнение с територията, от която той се връщаше. Неговата рота командоси се беше натъкнала на японците, които се бяха появили съвсем неочаквано. Преди да се скрие в джунглите, ротата понесе тежки загуби.

Докато Карл вървеше напред в търсене на палатката на щаба, за да докладва на командира, вниманието му беше привлечено от човека, седнал на земята, подпрял гърба си на стъблото на дърво и с американска пушка „Гаранд“ 30-калибър в скута. Мъжът беше много по-стар от повечето от войниците и лицето му, отчасти закрито от широкополата австралийска шапка, беше гладко избръснато.

Карл се спря и го погледна отблизо. Щом го позна, се усмихна щастливо. Забързано тръгна към него.

— Чичо Джак? — каза и мъжът обърна глава към него.

— Карл! — възкликна радостно на свой ред Джак. — Къде, по дяволите, беше?

Карл измина и последните крачки, делящи го от възрастния мъж, който стана и го прегърна.

— Боже всемогъщи, Карл! Не знаеш колко се радвам да те видя жив. — Джак отстъпи назад, за да огледа младежа, който му беше като син. — Майка ти ми писа за теб. Трябва да е било преди поне три месеца. Тя писа, че си бил изпратен в Папуа, но не си могъл да й кажеш повече заради военната тайна.

— А аз разбрах, че си в СДНГ и бях зачислен към командосите, които действат във вашия район, но досега не ми се удаваше случай да те срещна. Някой от старата ти част ми каза, че жълтите може да са те убили, но аз отказвах да повярвам, че чичо ми Джак е убит. — В очите на Карл се появиха сълзи и той ги избърса с изтъркания ръкав на бойната си униформа. — Толкова се радвам да те видя, чичо Джак!

Джак едва се сдържа да не се разридае от радост, но такова поведение не подобаваше на калените в битки железни воини. За кратко настъпи неловко мълчание, докато си припомняха изминалите ужасни месеци и за двама им. Накрая по-възрастният мъж отново заговори:

— Какво правиш тук долу?

— Получих заповед, че ме връщат в първия ми батальон. От армията са сметнали, че опитът ми ще бъде от голяма полза за старите ми приятели от батальона, които много скоро ще тръгнат нагоре към планината. Връщат ме с обещанието да ме направят командир на рота. Ами ти как се оказа тук?

— Мисля, че скоро ще ме зачислят към папуаски пехотен батальон, за да обучавам местните. Но нали ги знаеш какви са в армията. Седя тук вече цяла седмица, а те не ми казват нищо.

— Чух за Лукас и Меган — каза Карл и седна на земята, подпирайки се на приклада на автомата си. Джак седна до него. — Моят стар приятел много ще ми липсва. Иска ми се поне да го бях видял, когато се върна от Америка.

Джак кимна.

— Вие двамата бяхте близки като братя. За мен ти винаги си бил като мой втори син. Меган сподели, че е бременна. Възнамерява да остави бебето на родителите си в Австралия да го гледат. Тя не вярва, че Лукас е мъртъв, и иска да се върне като медицинска сестра в Папуа. Така че ще ставам дядо. Де да беше доживяла и Виктория до този ден.

Карл извърна глава настрани, за да не види болката, изписана на лицето на Джак. След като собственият му баща беше мъртъв, Джак Кели му беше втори баща.

— Чух и за Елза — добави Карл, за да отклони темата за семейната трагедия.

— Странно как животът ти отнема и същевременно ти дава друго. — Джак се загледа във войниците, които слизаха от камионите. Зад волана на камионите седяха чернокожи американци. — Имах късмет да опозная Елза в Морсби. Тя е забележителна жена и аз вече я приех като своя дъщеря. Да си призная, чувството беше много странно.

— Тя още ли е в Морсби?

Той поклати глава.

— Не, беше повикана от редакцията й в Америка за някаква нова задача. Иска ми се да остане там по-дълго, по-далеч от опасността. Тя обаче ми каза, че била наследила моя характер и се надявала скоро да я изпратят в Европа, за да отразява бойните действия.

Карл се усмихна за втори път.

— Какво друго очакваш от дъщерята на прочутия Джак Кели?

Джак погледна брадясалото усмихнато лице срещу него.

— Ти поне ми обещай, че няма да се правиш на голям храбрец. Обещай не само на чичо си Джак, а също на майка си и на Анжелика. Майка ти вероятно се надява аз да те опазя, след като баща ти го няма.

— Обещавам, чичо Джак — отвърна Карл и протегна ръка, за да скрепят с ръкостискане обета. — Та кога се връща Елза?

— Каза, че иска да живее при мен, след като свърши всичко това. Според нея двамата заедно имаме много да наваксваме.

„След като свърши всичко това“ — отекнаха като ехо тези думи в съзнанието на Карл. Японците бяха стоварили по море мощни сили в северната част на Нова Гвинея. Целта им беше да прекосят планините Оуен Стенли и да превземат Порт Морсби по суша, след като бяха претърпели поражение в битката в Коралово море. Тази битка се смяташе за първата в историята на морските сражения, в която противостоящите страни бяха водили бойни действия от дистанция, без да се виждат един друг. Това беше войната на самолетоносачите и излитащите от тях изтребители и бомбардировачи, нанасящи удари по противника, докато двете флоти оставаха далеч една от друга. И сега всичко зависеше от пехотинците, на които предстоеше да влязат в бой в най-суровия и труден географски район на света. Врагът временно беше възпрян, но далеч не победен.

— Слава богу, че янките са на наша страна — промърмори Карл.

— Да. Слава богу. Сдобих се с тази пушка от един янки — сержант в продоволствена част. Даде ми я за самурайски меч. — Джак вдигна полуавтоматичната 30-калиброва пушка. Един приятел в Морсби направи меча от полуоска на камион. — И двамата се ухилиха. Затворническата жилка още беше силна в много австралийци. — Поне американецът ще има какво да окачи на стената и да разказва на внуците си, че я е взел като трофей от мъртъв японски офицер.

— Е, аз ще трябва да докладвам в щаба. — Младежът стана. — Ще трябва да седнем някой ден в кръчмата и да продължим разговора си. Ако, разбира се, успеем да открием кръчма тук на фронта.

Джак също стана и двамата отново си стиснаха ръцете.

— Помни какво си ми обещал — каза той с по-сериозен тон. — Никакъв глупав героизъм. Така изгубих доста приятели в предната война.

— Не биваше да участваш в тази, чичо Джак. Сега трябваше да си вкъщи и да се радваш на наследството, което най-накрая успя да получиш.

— Не е голяма радост за един стар авантюрист от Папуа, щом няма с кого да го сподели.

— Може би някой ден — отвърна Карл и се обърна, за да си върви, — когато свърши проклетата война, ще бъдем щастливи.

Джак съпроводи с поглед отдалечаващия се младеж с автомат в ръка. „Може би някой ден — когато свърши проклетата война“ — повтори ехото.

Джак седна на земята и продължи да чисти пушката си. „Колко още може да ми отнеме войната, преди да свърши?“ — зададе си той тъжния въпрос. Пеперуда запърха над просеката и кацна на върха на един празен сандък от патрони. Той се загледа в нея. Мислите му не бяха насочени към миналото, а към бъдещето, докато разглобяваше новопридобитото си оръжие. В едно от малките заливчета на Сидни на котва стоеше неговата нова шхуна. Тя още си нямаше име.

Щеше да научи Елза да я управлява, както беше научил Лукас. Щеше да повери на нея кораба. Джак видя как пеперудата се отдели от сандъка и отлетя към джунглата. Преди войната да избухне на тази земя, Виктория я наричаше Едем — Рай, спомни си Джак и сглоби и последните части на добре смазаната пушка. Когато двамата с Елза се съберяха отново, за да се качат на борда на новата шхуна, тя трябваше да е кръстена. Щеше да носи име, съдържащо в себе си спомени за всички, които той така силно беше обичал и които беше изгубил. Новата шхуна щеше да се казва „Едем“.