Питър Уот
Едем (3)

2.

Европа беше покорена. Само Великобритания още се държеше на своя остров крепост. Първата световна война трябваше да сложи край на всички войни, но не стана така. Мирът, сключен през 1918 година, само пося семената на бъдещия конфликт. Неговата неизбежност беше очевидна и за високия мъж с аристократична осанка, който замислено гледаше към тихите и спокойни тропически води на залива Папуа. Защо съюзниците не бяха проумели, че е невъзможно да унищожат горда нация като германците с безкомпромисни претенции и ограничения, като тези, наложени с Версайския договор? Ето това Паул Ман не можеше да разбере. Толкова много неща се бяха случили от онзи ужасен трети ден на септември 1939, когато Австралия обяви война на неговата родина. В същия ден местният полицейски сержант беше дошъл в плантацията с изваден револвер и настоя грубо Паул, жена му Карин и шестнайсетгодишната им дъщеря Анжелика да го последват в камиона, който щеше да ги откара в Порт Морсби, за да ги интернират като представители на вражеска нация. На сержант Йън Гроувс му беше неловко да се отнася така с тях, но трябваше да изпълни дълга си. За толкова години, откакто Паул живееше в Папуа, те се бяха сприятелили.

„Само в случай че се опиташ да избягаш“ — глуповато отвърна тогава Гроувс, когато Паул с негодувание го попита дали е нужно полицаят да насочва срещу него оръжие.

— Паул? — повика го съпругата му, докато той стоеше на брега и гледаше как Коралово море мие пясъка на сантиметри от ботушите му. — Готов ли си за вечеря?

— След малко ще дойда — отвърна той и продължи самотното си занимание.

Германия завладяваше една след друга европейските страни с невероятна бързина в сравнение с окопната война, в която беше участвал. Сега на власт беше следващото поколение и дори собственият му син носеше униформата на страната, срещу която някога той се беше сражавал. Карл беше напуснал работата си като киап — патрулен офицер в Папуа — за да се запише в австралийската армия само седмици след избухването на войната. Между бащата и сина за пореден път избухна разпален спор, обичаен за семейство, отпътувало с кораб от Германия преди повече от двайсет години, за да се засели на тази гранична тропическа земя. Паул се разгневи на Карл задето не си даваше сметка, че като се записва в тази армия, на фронта може да се изправи срещу мъже от неговия роден край. А подобно нещо беше равносилно на предателство.

— Аз живея в Папуа и Австралия от повече време, отколкото съм живял в Германия — спокойно му отвърна Карл. — Сега тази земя е моята родина, а не Германия, управлявана от онзи луд Адолф Хитлер.

Паул се отвърна от сина си, който се беше надвесил над него като млад великан на предната веранда на къщата им. Листата на високите кокосови дървета се полюшваха от лекия бриз.

— Ти си германец — упорито повтори за сетен път бащата. — Завинаги си свързан с корените си и със земята на прадедите си.

— Но приятелите ми са австралийци. Твоят най-добър приятел, чичо Джак, е австралиец. Знам, че двамата сте като братя въпреки всичко случило се до 1918 година. Не виждаш ли, татко, че земята, която сърцата ни чувстват като своя, е по-важна от географската ни родина? Не можем да избираме къде да се родим, но можем да избираме къде искаме да живеем. Аз обичам тази страна. Тук е родена Анжелика и само заради това съм готов да се изправя срещу всеки, дръзнал да ни отнеме щастието. Хитлер е тръгнал да завоюва света и няма да се задоволи само с Европа. Може дори да реши, че Германия трябва да си върне Нова Гвинея и да се опита да възкреси старата империя на кайзерите.

Дълбоко в себе си Паул съзнаваше, че синът му има право, но тъй като се самоопределяше като германец, той не можеше открито да признае това и да се съгласи с него. Та нали заради Германия беше прекарал четири ужасни години в окопите по време на Първата световна. В името на Германия се беше сражавал и беше загубил най-добрите си другари. Докато беше жив, щеше да помни военновременната разруха, калната и опасана с бодлива тел Европа.

— За последен път те моля да останеш в Папуа и да продължиш да си вършиш сегашната работа. Тази война не е твоя.

— Съжалявам, татко — отвърна Карл с изписана на лицето му болка. — Чичо Джак каза, че може да ме уреди в армията като офицер.

— Джак Кели? Твоят чичо Джак ли ти напълни главата с тези налудничави идеи?

Младежът сведе смирено глава пред гнева на баща си.

— Чичо Джак се е бил през последната война, въпреки че майка му е германка. Сигурно не му е било лесно да вземе подобно решение.

Паул се почувства предаден от най-добрия си приятел. Джак познаваше добре ужасите на войната и въпреки това беше склонил Карл да се запише в армията. Човек, който съзнателно поставяше на карта живота на сина му, не можеше да му бъде истински приятел.

— Проклет да бъде Джак Кели! Кракът му никога повече няма да стъпи в моя дом! — каза Паул.

Всичко това се беше случило преди почти година и той още изпитваше известно съжаление, че беше реагирал така гневно. Но упорито отказваше да се вижда с човека, който му беше като брат. Знаеше, че жена му и дъщеря му не са съгласни с него. Джак беше част от живота им по начин, който само жените разбираха. Той беше част от семейството им, а също и неговият син Лукас. Карин обичаше момчето като собствено дете. Тя му беше като втора майка и с нищо не показваше по-различно отношение към него само защото не беше от тяхната кръв.

Паул разбра за отношението й по въпроса, когато тя реагираше единствено с хладно мълчание. Но той беше горд човек, имаше достойнство и принципи. Колкото му липсваше Джак Кели, толкова беше и силен гневът към него, загдето беше помогнал на Карл да воюва срещу Германия. Краткият период на интерниране на семейство Ман не успя да промени намеренията на Карл да се запише в армията и последващото му зачисляване като офицер в пехотен батальон. И в момента синът му беше някъде там, отвъд океана — със засекретено местонахождение, поради което синът им беше принуден сам да цензурира писмата си, които изпращаше вкъщи. Доколкото имаше наблюдение върху събитията, Карл беше изпратен някъде в Близкия изток.

Паул въздъхна и се запъти към къщата, през прозорците на която блещукаха светлини. Благодарение на личната си намеса и ходатайството на Джак Кели пред главния управляващ на Папуа и Нова Гвинея той и семейството му бяха освободени от лагера за интернирани. Джак беше гарантирал лично, че Паул не е заплаха за военните, след като беше разговарял с приятеля си. Паул беше дал писменото си съгласие и декларация, че ще запази неутралитет в конфликта. Беше го сторил не толкова за себе си, колкото заради жена си и дъщеря си.

Паул бавно влезе в къщата. На верандата го чакаше Карин с кана кафе и две чаши. Този вечерен ритуал мълчаливо да пият кафе, докато слънцето залязва над редиците от кокосови палми, беше станал неотменима част от ежедневието и на двамата. Той се усмихна. Жена му беше все така красива, както в деня, в който преди толкова много време се бяха запознали в Мюнхен. Дългите й руси коси бяха прошарени тук-там, но нищо друго не издаваше възрастта й. Кожата й беше все така гладка, като на младо момиче, въпреки силното тропическо слънце. Очите й все още горяха с весели пламъчета при всеки негов плах опит да повдигне настроението й. С времето тялото й се беше закръглило с естествена мекота, която той обожаваше, когато нощем в леглото слушаха сладкото тихо шумолене на буша около тях. Любовта беше странно нещо и когато двама души споделяха заедно всички радости и несгоди, това само я укрепваше и правеше по-силна.

— Дали писмото не притеснява съпруга ми? — попита Карин и му наля в чашата от гъстото черно кафе. Тя беше преживяла с него дългата война, после и суровия следвоенен период в Германия, а накрая и годините между двете войни в земния рай на тази плантация.

Паул се отпусна на плетения стол и взе чашата с две ръце. Вечерта беше топла и спокойна, носеше се ароматът на балсам — една малка част от всичко онова, което правеше от Папуа истински рай.

— Оттогава минаха години. — Паул въздъхна и отпи от кафето. — Може и да сбърках, че не казах на Джак за това писмо, но все още си мисля, че постъпих правилно. Животът му се промени коренно.

Карин научи впоследствие за писмото на Герхард Щал, който беше съпруг на сестрата на Паул. В писмото ставаше дума за дъщерята на Герхард, Лиза. Оказа се, че Джак Кели е биологичният й баща. Първото писмо пристигна малко след като Джак се ожени за Виктория и понеже се боеше то да не наруши щастието на най-добрия му приятел, Паул предпочете да остави писмото без отговор.

Години по-късно пристигна второ писмо. Този път беше от Лиза Щал, която беше заминала за Америка и известяваше семейство Ман за смъртта на Герхард. Тя също така питаше за Джак Кели. И Паул отново скри съдържанието на писмото от Джак. Защо? Сам не знаеше защо, но отново избра да остави миналото заключено в тайна. Може би всичко беше заради инстинктивното усещане, че миналото не бива да пречи на настоящето. Но каквато и да беше истинската причина, Паул осъзнаваше, че пристигането на второто писмо преди няколко седмици можеше само да задълбочи грешката му от миналото. Грешка ли беше, че скри от Джак за съществуването на собствената му дъщеря? Каква ирония само, мислеше си той, загледан в добре поддържаните тропически градини на плажа долу пред тях. Каква ирония, че дъщерята на Джак Кели беше негова племенница и свързваше двете семейства с кръвна връзка.

— Не мислиш ли, че трябва да кажеш на Джак? — попита го Карин. — Според мен най-добрият ти приятел има правото да знае, че има дъщеря, която вече е на почти двайсет и една години.

Паул продължи да се взира в морето.

— Вече взех решение — отвърна. — Войната не е най-подходящият момент да му съобщя подобно нещо. Сега имаме други грижи.

Карин замълча и двамата продължиха да седят на верандата. В това време Паул продължаваше да се измъчва, че не беше казал на приятеля си за дъщеря му, която беше писала на чичо си Паул и го беше попитала дали познава човек на име Джак Кели. Лиза Щал беше призрак от миналото и трябваше да си остане такава, реши Паул.

 

 

Виктория Кели обичаше да прекарва времето си на големия остров Бугенвил, който се простираше на североизток от Папуа. Макар и местните все още да бяха печално известни с канибализма си, те се отнасяха с почит и уважение към европейските заселници. Тя си обясняваше това с германската окупация на острова преди Първата световна. Тевтонската желязна дисциплина беше наложила закон и ред над народа от воини. Те се славеха като горда раса, трудна за подчиняване, но все пак склонна да работи и да сътрудничи с европейците от новата австралийска администрация.

Виктория стоеше на палубата, хванала се за една от трите главни мачти на шхуната „Индипендънс“. Корабът беше купен наскоро, след като Джак продаде по-малкия платноход „Ерика-Сара“. „Индипендънс“ трябваше да реши проблема с нарасналите обеми на товарите, превозвани по море между островите. Корабът беше построен в Делауер през 1901 година, от дъб и чам. Дължината на корпуса му беше четирийсет метра. Джак беше поръчал да монтират на шхуната най-мощния двигател, който можеше да си позволи. Той беше нужен, когато вятърът беше слаб, а и въпреки че „Индипендънс“ беше „работно конче“ с платна, той разполагаше със сравнително уютни каюти за капитана и екипажа. Виктория беше кръстила шхуната им „Индипендънс“ (независимост) в чест на тяхната страна и факта, че тази страна им беше дала свободата да следват мечтата си и да бъдат господари на собствената си съдба. Заради шхуната бяха потънали в дългове, но оживената търговия между островите им помагаше бързо да покрият заетата сума. Корабът беше за тях и плаващ дом, и тяхното предприятие — основен източник на доходи.

Покритият с тропическа растителност бряг се скри от погледа й, когато кормчията, местен абориген, обърна курса от юг на югоизток, обратно към островите на Папуа и Нова Гвинея. Морето беше тихо и спокойно, синьо-зелено, с ясен хоризонт и бели пухкави облаци.

Бяха превозили последния товар, състоящ се от чай, керосин, мляко на прах и ценни книги. Стоките бяха предназначени за една плантация на западния бряг. Сега беше време за почивка. Можеше да се отпусне, да полегне и да прочете пощата, която ги чакаше в мястото на последната им спирка.

— Подредих писмата и съм ти приготвил чаша кафе — провикна се Джак отдолу. — Както винаги повечето са за теб. Освен сметките, които, разбира се, са мои.

Виктория се усмихна. Шегите на Джак Кели! Но те бяха само едни от многото неща, които тя обожаваше у човека, за когото се беше омъжила.

— Сега слизам — извика му в отговор тя и тръгна към каютите.

В просторната кабина Джак седеше на масата и четеше някакво писмо с леко присвити очи. Неговата гордост не му позволяваше да признае, че зрението му е отслабнало, нещо нормално за човек около петдесетте, и има нужда да се прегледа при очен лекар. Беше се намръщил и Виктория се запита дали е заради съдържанието на писмото, или защото не виждаше буквите добре. Джак хвърли поглед към нея и се усмихна.

— Кафето ти е в каната.

Виктория погледна съпруга си и изпита страстно желание да се люби с него. Тялото му все още беше мускулесто и стегнато като на младеж, а лицето му все още беше като на човека, в когото се беше влюбила преди години някъде между Порт Морсби и Флай Ривър. Той не беше красавец, но имаше пленителна усмивка. Беше истински мъжкар, но с нежна и романтична душа. Непрекъснато й го показваше — е, не и в присъствието на неговите приятелчета. Но какво да се прави, такова беше поведението на мъжете австралийци. Тъй като беше израснала в Америка, сред янките, беше свикнала мъжете непрекъснато да коленичат в краката й с букети и да имат любезни обноски. С ослепителната си красота тя ги въртеше на малкия си пръст и те й се подчиняваха безпрекословно. Но не и Джак Кели.

Виктория беше на трийсет и се притесняваше заради бръчиците, започнали да се образуват в ъгълчетата на очите й. Нищо, че с екзотичните си високи скули и дългата си черна, коса тя все още пленяваше мъжете. Веднъж каза на Джак, че времето се отразявало върху външността й. Той само я погледна спокойно и отвърна, че не виждал никакви промени. Ако беше друг мъж, щеше да сметне отговора му за ласкателство, но щом Джак го казваше, очевидно наистина не забелязваше никакви промени у нея.

— От Лукас ли е? — попита тя, докато си наливаше кафе.

— Да. — Джак сбърчи чело. — Изглежда е решил да се върне в Австралия.

— Не бива да го прави — отвърна Виктория и седна срещу съпруга си. — Та той си има чудесен живот в Холивуд. Живот, за който много младежи могат само да мечтаят.

— И аз непрекъснато му повтарям същото — съгласи се Джак. — Иска да се върне и да се запише в армията. Не можах да го разубедя.

Виктория отпи от черното кафе и направи кисела физиономия. Тъй като предпочиташе чая, Джак така и не можа да се научи да приготвя нейната любима напитка.

— Мога да го разбера — каза тя. — Родината му е във война и той изпитва същите чувства, каквито навремето е изпитвал баща му. Освен това ти помогна на Карл да бъде приет в армията.

— Ако можеше да види ужасите, които ние преживяхме през Първата световна война, едва ли щеше да е толкова ентусиазиран — сърдито промърмори Джак. — Ще загине и ще послужи за пушечно месо на англичаните. Твоята страна умно постъпва, като не се намесва във войната. Лукас живее в Щатите толкова дълго, че дори е придобил американски акцент. Благодарение на твоите приятели и на Джо Облачински сега Америка е неговата родина. Що се отнася до Карл, той живее тук и така или иначе щеше да се запише в армията. Аз само се погрижих да го зачислят като офицер.

— Съмнявам се, че Рузвелт ще запази неутралитет още дълго, флотът ни вече участва в сражения с германски подводници в Атлантическия океан. Това може да въвлече САЩ във войната. А и президентът ни изглежда е доста близък с вашия Чърчил. Сънародниците ми силно симпатизират на съпротивата на англичаните срещу атаките на германците. Някои младежи в Щатите нелегално преминават канадската граница, за да се запишат войници за фронта. Както и да е. Лукас пише ли кога ще се върне?

— Щял да хване кораб за Австралия през юни. С тази скорост сигурно ще пристигне през август или септември. Глупчо.

Въпреки коментара на съпруга й за сина му Виктория забеляза, че Джак се радва. Синът му му липсваше. Не го беше виждал повече от четири години и доколкото Виктория познаваше мъжа си, той щеше да брои с нетърпение дните до пристигането на Лукас. Тя прелисти купчината от пощенски пликове, адресирани до нея. Повечето бяха изпратени от Съединените щати, от приятели, които все още намираха живота й в Тихия океан, на борда на шхуната, за много романтичен и екзотичен. Холивудските филми създаваха заблудата, че на хората по тези краища изобщо не им се налага да работят, а само лежат под някоя кокосова палма и си пият плодовите коктейли, докато прислугата им прави вятър с ветрило от щраусови пера или с палмови листа. Загрубелите длани и мазолите на Виктория свидетелстваха точно за обратното. Търговията по островите беше тежък занаят — и понякога много опасен.

Най-накрая откри писмото, което търсеше. Позна го по големите, но прилежно изписани букви. Писмото беше от чичо й, висш военноморски офицер във Вашингтон. Той беше едър и набит моряк от кариерата, който имаше слабост към любимата си племенница. Виктория внимателно отвори плика, белязан с „въздушна поща“, и се зачете в отсечените и кратки изречения. Наблюдавайки я, Джак се озадачи от загрижеността, която се изписа на загорялото й лице. Когато тя прочете и четвъртата страница, вдигна глава и погледна мъжа си.

— Каква ирония само — каза Виктория и взе дланите му в своите. — Чичо ми Бърни ще идва в Австралия другия месец. Иска да се срещнем в Таунсвил. Пише, че ще покрие всичките ми разходи за пътуването дотам.

Джак беше чувал за чичо й Бърни, известен повече като командор Бърнард С. Дювал. Последното, което жена му беше разказвала за забележителния си роднина, беше, че работел или по някакъв начин бил ангажиран в Службата за военноморско разузнаване. Предпочете да не я пита защо е необходимо да се среща с чичо си. Жена му беше човек с интересно минало. Някои неща беше по-добре да не се разискват дори и между съпрузи.

— Ако всичко върви по план, до няколко дена ще сме в Морсби — отвърна той и сгъна писмото на сина си. — Ще ти дам шанс да се срещнеш с генерала и да видиш какво иска.

Виктория прегърна съпруга си.

— Той не е генерал, а ти си най-чудесният мъж на света — каза тя, благодарна, че Джак не й зададе никакви въпроси. — Обещавам ти, няма да се бавя много.

— И дано да е така — с дрезгав глас отвърна той. — Няма да мога да изкарам дълго без моя помощник-капитан.

 

 

Лейтенант Кеншу Чума от имперските военноморски сили погледна през перископа на японската подводница И-47 и фокусира върху шхуната. Дори можа да прочете името: „Индипендънс“. Курсът й се пресичаше с този на подводницата. Хиляда и сто метра, изчисли дистанцията той. Добър повод да изпробва екипажа си.

— Внимание, екипаж! Готови за откриване на огън срещу вражески съд! — заповяда той от мостика на тясната и изпълнена със застоял въздух японска подводница.

Моряците реагираха бързо. Само за секунди бяха готови да ударят противниковия съд. Всичките шест торпеда в носовата част бяха заредени и моряците зачакаха заповед. Подводницата се движеше тихо благодарение на електрическите си двигатели с около седем възела, макар да беше способна да развие до осем и половина възела под водата. И-47 беше подводница от типа „Кайдай 4“. Килът й беше спуснат на вода в края на 1929 година. На повърхността, задвижвано от дизеловия двигател с мощност шест хиляди конски сили, стометровото й тяло можеше да развие допълнително още два възела. А ако усетеше заплаха, И-47 можеше да се потопи на дълбочина до шейсет метра.

Кеншу беше много горд с екипажа си. Те бяха най-добрите в японския флот и всички без изключение полагаха огромни усилия да покажат колко струват.

— Деветстотин метра и приближаваме… Отбой!

Напрегнатите моряци си отдъхнаха. Шхуната беше просто случайна мишена, на която да изпробват уменията си. Но тъй като не бяха на война, не можеха да си позволят да изстрелят по толкова нищожна и беззащитна цел някое от четиринайсетте ценни торпеда, които носеше подводницата. По-скоро биха излезли на повърхността и биха потопили с палубното оръдие шхуната с папуанска регистрация. Но „Индипендънс“ продължаваше да плава, без да подозира присъствието на японската подводница под вълните на океана.

Заповедта, която беше получил японският капитан, гласеше в никакъв случай да не разкрива местонахождението си, да не бъде забелязан от кораби, от каквито и да е държави. Той провеждаше дългосрочна тайна операция. Беше спуснал на брега разузнавателна група и сега трябваше да прибере старши матрос Фуджи Комине от брега на Папуа.

Лейтенант Чума предаде командването на своя заместник и отиде да почине в тясната си каюта. Там щеше да си помечтае за бъдещи по-големи мишени. Може би някой британски ескадрен броненосец или защо не американски самолетоносач, по който да изстреля новите си и смъртоносни торпеда. Така си мислеше Чума, когато легна на койката. Варварите от Запада бяха подценили японския научен гений, изобретил новото торпедо. Задвижвано от кислород, то носеше петстотинкилограмова бойна глава и имаше обсег от четирийсет километра. Торпедото нямаше западен аналог и с негова помощ империята щеше да победи в морската война. Новото оръжие криеше смъртоносна тайна. Тъй като се задвижваше от кислород, мехурчетата се разтваряха във водата и торпедото не оставяше почти никаква диря. С какво удоволствие само японският капитан би изстрелял едно такова бижу и после би наблюдавал ужаса от попадението. Всички членове на екипажа му знаеха, че е само въпрос на време сухите тренировки да се сменят с реални бойни действия. И когато това се случеше, те щяха да контролират същите тези води в името на Императора.