Питър Уот
Едем (21)

20.

На Паул Ман и Санди Робинсън им бяха нужни два дена и две нощи непрекъснато придвижване заедно с туземните полицаи, за да стигнат до лагера на бреговия съгледвач. Посрещна ги мъж на средна възраст, облечен в цивилни дрехи и изтъркана стара шапка. На рамото си беше преметнал винтовка.

— Ървин Рокман — представи се той и подаде ръка на Паул. — Чух, че сте в района. Нищо не остава незабелязано за моите момчета.

Паул се здрависа с бреговия съгледвач. Мъжът беше слаб, със счупен нос и небръснато загоряло лице.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Паул.

Ървин се обърна към Санди:

— Ти от СДНГ ли си? Чух, че някои от вашите бродели наоколо.

— Редник Санди Робинсън — представи се войникът от СДНГ. — Бях откъснат от основните сили, след като японците извършиха десант край Рабаул. Оттогава не съм виждал никого от другарите ми.

Паул огледа лагера, от който се откриваше гледка към океана долу в ниското. Лагерът беше добре замаскиран на покрития с гъста тропическа растителност планински хребет. Виждаха се почернели тенджери за готвене и навес, направен от по-тънки дървета. Под навеса Паул съзря тежка радиостанция за приемане и предаване на съобщения. Местните полицаи тихо и предпазливо обикаляха около лагера, ослушвайки се и за най-малката промяна в обичайните звуци на джунглата. Всеки от туземците беше въоръжен с винтовка „Лий Енфийлд“. Оръжието, както Паул забеляза, беше поддържано в безупречно състояние. Бившите членове на местната полиция се държаха уверено и изглеждаха внушително, което му даде известно чувство на сигурност след седмиците, изпълнени с опасности и преходи заедно със Санди.

— Ще ви сваря нещо топло — каза Ървин и се усмихна широко. — Едва ли сте имали възможност да пийнете нещо ободрително през последните няколко седмици.

Паул и Санди кимнаха.

— Виждам, че имаш няколко драскотини — продължи Ървин, имайки предвид раните на Паул, които продължаваха да кървят под мръсните превръзки. — Ще кажа на някое от момчетата да намери чисти бинтове и дезинфектант. Но няма да останем тук за дълго. Моите източници ме информираха, че японците са пратили патрул по петите ми, който ще е тук много скоро. Затова ще трябва отново да тръгнем.

Броени минути след това Паул и Санди държаха по чаша горещ черен чай, а хората на съгледвача почистиха раните на Паул и ги превързаха с чисти бинтове. Той седеше на земята, облегнат на едно дърво, и се наслаждаваше на приятното усещане от горещата напитка. Ървин се зае да раздигне лагера, да разглоби ценната радиостанция, за да я приготви за път. Всеки от хората му си знаеше задълженията и всички действаха като добре смазана машина, без да се създава суматоха. Санди беше предложил да помогне, а Паул си почиваше и се възстановяваше, за да се подготви за предстоящия изнурителен преход. Напредналата му възраст и тежките рани доста затрудняваха движенията му и той силно се надяваше групата на съгледвача да не се забави заради него при придвижването до следващата им позиция.

Когато Паул си изпи чая, Ървин прекоси малката просека и се приближи до него.

— Ще можеш ли да вървиш? — загрижено го попита.

— Ще мога. Ако силите ме напуснат, ще остана, а вие ще продължите.

Съгледвачът му подаде стар револвер.

— Ето, вземи. Имам само дванайсет патрона за него, но е по-добре от нищо.

Той взе оръжието.

— Благодаря ти, стари приятелю. Обещавам, че ако се наложи да остана и да продължите без мен, ще използвам всичките дванайсет патрона и няма да ги прахосам.

— Чух, че през последната война си бил офицер в кайзеровата армия — каза Ървин. — Аз също. Ти къде си служил?

— На Западния фронт. Там се запознах с Джак Кели.

— Познавам Джак.

— Какво ще стане с мен и Санди? — попита Паул.

— Не знам точно — отвърна Ървин и се почеса под брадата, — но се готви някаква акция за спасяването на онези, успели да се укрият от японците. Аз обаче не знам в моя район да има такова място. Трябва или да се върнете и да тръгнете на север, за да се срещнете с другите оцелели, или да продължите с нас, докато не измислим нещо.

— Значи нямаме голям шанс да напуснем острова — мрачно отбеляза Паул.

— Така изглежда, друже. Не мога да сторя нищо друго, освен да съобщя, че сте живи. После остава да чакаме кога хората в Морсби ще вземат решение да ви измъкнат от Нова Британия.

Ървин даде на групата сигнал за тръгване. Един от местните брегови съгледвачи ги поведе. От съседното село беше дошла вест, че наоколо обикаля японски патрул от около трийсет души, въоръжени с пушки, автоматично оръжие и малка минохвъргачка. Ървин Рокман съзнаваше, че неговата по-малка и по-слабо въоръжена група не беше равностоен противник на японците. Единствената им надежда за оцеляване беше да се скрият в джунглата, докато японците се уморят да ги преследват. Ървин това и правеше. Паул и Санди се влачеха най-отзад, а неприятелят беше само на някакви си два часа от тях.

Лицето на Паул беше плувнало в пот. Той пълзеше на колене и длани, проправяйки си с мъка път по стръмния склон. Помагаше си, като се хващаше за корените на дърветата. Пред него се катереше един от местните съгледвачи. Колко ли още щеше да издържи? Паул непрекъснато си задаваше този въпрос. Вървяха вече почти седем часа с кратки почивки. Теренът беше крайно негостоприемен — само джунгли, дълбоки падини и остри скали. Накрая той успя да се изкачи на върха на дерето и се просна по корем. Ризата му беше мокра от пот. Санди застана до него. Ървин вече беше повел отново напред хората си, които, понесли дървените сандъци с частите на тежката и обемиста радиостанция, се закатериха по следващия склон.

— Дай да ти помогна — предложи Санди уморено и протегна ръка към Паул. — Ървин каза, че ни остава още малко път и после ще направим лагер за през нощта. Аз…

Гласът на Санди беше рязко прекъснат от тракането на лека картечница „Намбу“. Младежът внезапно се килна напред, а на лицето му се изписа изненада.

Инстинктът на Паул му подсказа, че са попаднали в засада. Японците бяха успели да ги изпреварят и да минат отпред. Към картечницата се добави стрелбата от пушки и виковете на мъжете и от двете страни на огневата линия.

Санди падна върху Паул, който го издърпа надолу, под ръба на склона, за да го предпази от летящите куршуми. Под ръба на склона двамата бяха в безопасност.

— Боже, боли! — изстена младежът, борейки се с почти непоносимата болка от многобройните огнестрелни рани. Той легна по гръб и Паул видя как картечният откос го беше срязал през корема и бедрата. Ако Паул не беше легнал на земята в момента на нападението, сега и той щеше да е надупчен с куршуми. Върху двамата се посипаха трева и листа.

— Господи, боли! — извика Санди. Вече не беше в състояние да сдържа ужасната болка. — За бога, Паул, направи нещо!

Паул осъзна, че държеше в ръката си револвера. Докато над тях стрелбата продължаваше, той чу как Ървин даде заповеди на хората си. Бяха на около двайсет метра от тях, сред дърветата на ръба на склона. Положението беше доста объркано, но поне той беше жив. Колко ли бяха нападналите ги японци? Дали това нямаше да е краят на всички им — на Паул, на Санди, на Ървин и на останалите? Картечницата продължаваше да сее смърт.

Паул погледна към Санди. Той се беше вторачил в него. Паул беше виждал подобни рани и преди. Тук, в джунглата нищо не можеше да се направи и приятелят му щеше да умре в ужасни мъки. Необходимо беше да забрави емоциите си и да не гледа на Санди като на приятел, а като на човек, измъчван от неимоверна болка. И този човек го молеше да предприеме нещо, за да го избави от страданията.

Паул натисна спусъка и стреля в главата на Санди. Кръвта изпръска ръката му, стиснала оръжието.

— Извинявай, приятелю — промърмори той. Младежът остана неподвижен, вперил широко отворените си очи в небето. Паул сложи длан върху лицето му като жест на уважение към човека, който беше спасил живота му. Нищо друго не можеше да стори и очакваше много скоро и самият той да се пренесе при загиналия си приятел.

Стрелбата спря така внезапно, както беше започнала. С насочен напред пистолет Паул огледа ръба на склона.

— Хей, добре ли сте, момчета? — провикна се отнякъде Ървин.

— Тук съм — отвърна той.

Секунди по-късно от ръба на склона се появи разтревоженото лице на Ървин.

— А Санди? — попита.

Паул поклати глава.

— Трябва да продължим да се движим — добави съгледвачът. — Момчетата ми видяха сметката на картечния разчет на японците, но двама от жълтите избягаха. Изглежда сме се натъкнали на някаква разузнавателна група и основните им сили са някъде наблизо. След шума, който вдигнахме, няма начин да не се появят всеки момент.

Паул свали от униформата на Санди отличителните му знаци, взе пушката и резервните боеприпаси. Нямаше време да го погребват. Джунглата щеше да е неговият гроб.

— Какво стана? — попита Паул, когато се изкачи на билото.

— Малките жълти негодници ни направиха засада — гневно отвърна Ървин. — Но с моите момчета се оказахме прекалено голяма лъжица за тяхната уста. Бука… — той посочи към чернокожия туземец с петна от бетел по зъбите, който държеше две глави на японски войници — успя да мине в гръб на картечния разчет и да ги очисти с мачетето. Той ще вземе картечницата като награда за ловкостта и находчивостта си. Явно сме минали през предварително приготвеното за засада място, но те са се събудили едва след като са видели Санди. Бедният.

Паул почти изпита съжаление към мъртвите японски войници. Как ли се бяха почувствали те, когато над тях се беше надвесил с мачете в ръка едрият туземец, преди да ги обезглави?

— Трябва да потегляме — каза Ървин.

Паул взе пушката на Санди и я подържа в ръцете си. Надяваше се да му се удаде възможност да я използва срещу японците и да отмъсти за смъртта на приятеля си. А също и да успокои съвестта си. При тези обстоятелства той нямаше избор, продължаваше да се успокоява Паул. Беше загубил приятел, който му беше спасил живота. Японците щяха да си платят за жестокостта.

 

 

Момис имаше треска, лежеше и пъшкаше на койката си в каютата под палубата. Лукас му премери температурата. Беше над трийсет и седем градуса. Вероятно най-старшият му матрос се беше разболял от малария.

Лукас разгледа картите и определи позицията на шхуната северно от пристанището на Моробе в залива Хуон. Времето беше хубаво и вятърът беше благоприятен за плаване. Той взе пергела и изчисли, че ще може да стигне в града няколко часа преди залез-слънце. Поне щеше да успее да потърси медицинска помощ за старшия си помощник. Извика на екипажа да спусне платната.

* * *

Късно същия следобед Лукас търпеливо чакаше на терасата на болницата и гледаше към палмовите дървета, които нежно шумоляха от лекия бриз. Навън излезе медицинска сестра с чиста бяла униформа и бяло боне на главата.

— Аз съм сестра Меган Кейн — представи се тя, когато Лукас се обърна към нея. — Вашият човек ще се оправи, но за всеки случай ще го наглеждам тази нощ и утре сутринта.

Той беше пленен от светлосините очи и топлата усмивка на младата сестра. Имаше симпатично, дори красиво лице, осеяно с лунички. Устните й бяха пълни и под бонето се виждаха кестенявите й коси. Тя излъчваше чувственост и сексапил. Беше с няколко години по-млада от него.

— Благодаря ви за помощта, сестро — измърмори в отговор младежът.

— Значи това в залива е вашият кораб — отбеляза Меган. — Обожавам яхтите.

— „Индипендънс“ е малко повече от яхта — сепна се Лукас. — Това е морски търговски съд.

— Не исках да обидя кораба ви, господин Кели — побърза да се коригира сестрата. — Казах го, защото има вид на превъзходен морски платноход.

— Не съм го приел като обида — отвърна Лукас и се усмихна. — Можем да оставим официалностите, да минем на малко име и привечер да ми дойдете на гости.

Сестрата се смути и леко се изчерви.

— Как ви е малкото име, господин Кели?

— Лукас — отвърна той и протегна ръка. — Някои ми казват Люк. Както ви харесва.

Меган пое ръката му. Лукас имаше твърда, но нежна длан.

— Лукас ми звучи много величествено и благородно — отвърна тя. — И мисля да приема твоето доста открито предложение. Ще дойда, когато ми свърши смяната.

Лукас се изненада, че момичето прие веднага, и се запита защо се беше държал толкова импулсивно. Така или иначе, усмивката не слезе от лицето му през целия път обратно до вълнолома и неговата доста голяма яхта.

 

 

Меган дойде до пристана с колата на болницата. Когато застана до шхуната, слънцето тъкмо се скриваше зад планините. Вятърът развяваше косите й и тънката й пола. Червеното червило подчертаваше чувствените й устни и Лукас разбра какво го е привлякло в нея още от самото начало.

— Джин с тоник? — попита я, когато се настаниха на палубата.

Той се беше преоблякъл в най-хубавия си панталон и риза с къс ръкав, които имаше. Надяваше се дрехите му да не миришат на нафталин.

— Става — отвърна тя и огледа шхуната. — Къде са останалите членове на екипажа?

— Аз, ъъ, пуснах ги да се разходят по магазините и да си купят бетел — отвърна Лукас, надявайки се тонът му да не прозвучи прекалено извинително и девойката да не си помисли, че нарочно е уредил да бъдат само двамата. — Ще се върнат по-късно тази вечер. Накарах готвача да приготви къри с ориз за вечеря. Ако, разбира се, ти харесва.

— Къри с ориз е добре — каза Меган и отново насочи вниманието си към Лукас, който стоеше до мачтата. — Къде ще се настаним?

Той й посочи мястото на кърмата, откъдето можеха да наблюдават залеза. Меган се настани, докато Лукас отиде да вземе бутилка „Джилби“ и тоник. После наля и смеси напитките в две чаши.

— За завръщането на мира и за добрата компания със също толкова добра храна и разговор — вдигна тост тя.

Той също вдигна чашата си.

— Наздраве.

— Разкажи ми всичко за себе си — помоли гостенката и отпи от леко горчивото питие. — И не пропускай онази част, която обяснява защо изглеждаш като карибски пират с тази превръзка на окото. Чувствам, че миналото ти е изпълнено с приключения.

Лукас почти не усети как мина времето. Разговаряха спокойно и непринудено, сякаш се познаваха от години. Младежът й разказа за себе си едва когато Меган деликатно настоя. На свой ред той научи, че Меган е дъщеря на заможен овцевъд от Куинсланд, окръг Клонкъри. Беше избрала да стане медицинска сестра, тъй като това беше традиционно за много от дъщерите на богатите земевладелци в дълбоката провинция. Пак според традицията Меган трябваше да се върне в родния си край и там да се омъжи за сина на друг крупен земевладелец.

— Засега не съм намерила за кого — поясни тя. — Следващата седмица ще отида до Финшхафен, до лютеранската мисия. Възнамеряваш ли скоро да плаваш дотам?

Лукас долови миризмата на изгоряло. Беше забравил кърито. Без да отговори на въпроса й, той изруга и се втурна към кухнята. Месото беше станало на въглен. Лукас се ядоса на себе си, вдигна тигана от котлона и изхвърли ястието в кофата за боклук.

— Извинявай за вечерята — провикна се отдолу. — Какво ще кажеш за сандвич с месо? Аз правя най-хубавите сандвичи с осолено говеждо месо в Тихия океан.

Не след дълго се появи отново на палубата с два огромни сандвича с месо и лютеница, сложени в пукната чиния. Меган прие с чувство за хумор извинението му за провалената вечеря и Лукас забрави за въпроса, който тя му беше задала. Тъкмо бяха изяли сандвичите си и бяха изпили по чаша силен чай, когато хората от екипажа му се върнаха и стеснително поздравиха гостенката. На Лукас му се искаше поне веднъж те да не се бяха подчинили на заповедта му и да се бяха върнали по-късно. Но тъй като бяха точни, Меган трябваше да се върне в болницата. Сигурно нямаше да може да я види за дълго. Ако изобщо отново я видеше.

— Е — въздъхна тя, — прекарах наистина чудесна вечер, Лукас. Де да можех да отплавам с теб към някое от онези екзотични пристанища, през които минаваш.

Той се засмя.

— Единствените екзотични пристанища, през които ще минем с „Индипендънс“, са пълни с войски, чакащи запасите си. Нищо интересно. Едва ли би искала да дойдеш с мен до тези места.

Меган сложи ръка върху неговата.

— Мисля, че плаването с теб би ми било достатъчно. Друга награда не ми е нужна — тихо отвърна. — Но сега трябва да се върна за вечерната си смяна. Надявам се да те видя отново утре сутринта, когато дойдеш на посещение при твоето момче.

— Ще те изпратя до колата — каза Лукас. — Утре сутринта ще дойда.

Той изпроводи Меган до колата и взе дланта й в своята. Това беше миг, който не му се искаше да свършва.

— До утре — накрая каза Лукас и с нежелание пусна дланта й, след което отвори вратата на седана.

— Лека нощ, Лукас Кели.

Меган отпътува в тихата нощ.

Лукас остана на пристана и я съпроводи с поглед. Поклати глава, изумен, че бяха прекарали толкова много часове заедно, и се върна на шхуната. Меган притежаваше някаква непорочна красота, пленяваща мъжките сърца.

Когато на сутринта отиде да прибере Момис от болницата, остана разочарован. Момис още беше слаб, но това не му пречеше да се върне на шхуната. Меган обаче беше повикана през нощта в съседно село от някаква местна жена. Лукас с удоволствие би останал в пристанището да я изчака, но се водеше война и беше време да отплава в опасни води.