Питър Уот
Едем (36)

35.

Под прикритието на нощта Кийла поведе Фуджи към мястото, където беше скрила кануто. Щом стигнаха, те спуснаха малката лодка във водите на бавно покачващия се прилив. Кийла беше взела плодове, готвено свинско месо и кратуни с вода. Ако използваха пестеливо запасите, щяха да изкарат три дни.

Двамата гребяха с равно темпо, докато Фуджи не улови порива на вятъра с единственото тъкано платно на лодката. Израснал в залива на Папуа, той беше опитен моряк и умело направляваше кануто през вълните. Звездите бяха скрити зад ниската облачна пелена, но той имаше добро чувство за ориентация и поддържаше курс на изток, като се ориентираше по папуанския бряг откъм десния му борд.

Кийла също се оказа добър моряк и с общи усилия успяваха да се плъзгат по вълните, без да обърнат малката лодка. В един момент вятърът и морето утихнаха и те отново трябваше да се захванат за греблата.

Малко преди зазоряване Фуджи реши, че трябва да слязат на брега и да се скрият там през деня. В тази част на света редовно летяха съюзнически разузнавателни самолети — над морето и близо до брега — и можеха да ги забележат от въздуха. Едва ли двама души в кану приличащи повече на местни аборигени, щяха да предизвикат голям интерес, но той нямаше намерение да предизвиква съдбата. Освен това на брега те щяха да попълнят оскъдните си запаси.

Фуджи не виждаше никакви светлини на село или друго населено място. Ослуша се. Познаваше добре тази част от крайбрежието, която представляваше тясна ивица пясък, и не очакваше да има проблеми. Изкуши се да включи фенерчето си, но в крайна сметка предпочете да се довери на инстинктите си. Кануто рязко спря и беше подето от малка вълна, която го захвърли напред. Значи беше на прав път.

Той скочи от кануто и го пренесе до дърветата, които едва се виждаха в тъмното. Кийла му помогна и той се възхити на силата й.

След като скриха кануто в храстите, те се строполиха изтощени на пясъка и веднага заспаха. Когато се събудиха в ранните утринни часове, Фуджи видя, че небето се е прояснило. Това беше добра поличба. Сега можеха да се отпуснат малко и да похапнат, преди да тръгнат да търсят питейна вода. От предишните си идвания знаеше, че в тази част на брега имаше много малко села и това му даваше чувство за сигурност.

Меган уреди да сложат леглото на Лукас до това на баща му. Той беше още под въздействието на хлороформа, но изглеждаше спокоен. Тя придърпа одеялото до брадичката му.

— Сестро, как е той? — попита Джак от съседното легло. Той беше събуден по-рано от един от санитарите, който го познаваше и му каза, че Лукас е ранен в белите дробове и че го оперират.

— Докторът смята, че Лукас ще се оправи напълно — отговори Меган и се обърна към Джак на слабата светлина в болничната стая. — Няма защо да се тревожиш, Джак — добави успокоително. — Аз съм тук и ще се погрижа за него.

— Бог да те благослови, Мег. Сигурен съм, че с Лукас сме в добри ръце.

Тя импулсивно се наведе и целуна Джак по челото.

— Много си мила, с какво го заслужих? — пошегува се той и се усмихна. — Старец като мен… а красивият ми син не успя да се вреди.

— Лукас също ще получи целувка, когато се събуди — отвърна Меган и също се усмихна. — Сега трябва да поспиш и ако си добро момче, може да те пусна да станеш от леглото утре сутринта и да се разходиш в градината.

— Значи ли това, сестро, че щом изляза в градината, мога да отскоча до кръчмата? — попита той и се ухили.

— За нищо на света, сержант Кели — отвърна тя с престорена строгост. — Наредено ви е да не напускате очертанията на болницата, докато аз не ви пусна.

— Жени — въздъхна Джак. — Вие управлявате живота ни с желязна ръка.

Меган се престори, че не е чула последните думи на Джак, и излезе от стаята. Трябваше да се погрижи и за другите поверени й мъже и макар всички да й бяха скъпи, двамата Кели й бяха най-скъпи. Веднъж една нейна приятелка в Бризбейн беше казала, че ако искаш да знаеш какъв ще стане синът след време, виж какъв е баща му.

Меган обичаше Лукас Кели и ако той наистина се окажеше като баща си, тя щеше да е голяма късметлийка.

Капитан Карл Ман стоеше на верандата на дома си в Таунсвил. На земята до него беше подпряна раницата му.

— Карл, о, Карл! — изплака майка му и се затича да го посрещне. Започна да го прегръща и да го целува. После към него се втурна Анжелика.

— Защо поне не се обади по телефона, да кажеш, че ще си дойдеш? — укори го майка му между сълзите и целувките.

— Не бях сигурен дали ще ми дадат отпуска — промърмори той. — Имам заповед да пътувам за Порт Морсби и влакът ми тръгва след няколко часа.

Карин отстъпи назад, за да огледа сина си. Не беше го виждала почти две години. Веднага забеляза промените. Беше станал по-строен и мускулест, по-мъжествен и решителен. Не беше предишното весело и безгрижно момче. Погледът му беше неспокоен. Тези промени за нея не значеха нищо и тя отново се разплака.

Анжелика беше малко по-сдържана от майка им и отиде да приготви кафе и бисквити за сутрешния чай. Но не можеше да скрие гордостта си, че брат й беше станал висок и красив, облечен в офицерска униформа, с малка цветна лентичка на гърдите — символ на неговия кураж. „Колко по-различен изглеждаш — каза си тя. — Колко ли болка си видял, мили братко.“ От очите й отново потекоха сълзи и тя се обърна, за да не види Карл, че плаче не от радост, а от тъга, защото беше изгубила завинаги хлапака, който като дете обичаше да се закача и да се шегува с нея. Мъжът, който стоеше сега в дневната, идваше от война и щеше да се върне на война. Радостта беше краткотрайна, защото когато си отидеше от къщата, мъчителното чакане щеше да се завърне.

— О, Карл, баща ти ми липсва толкова много. Страх ме е да не изгубя и теб — каза Карин, когато седяха край малката дървена масичка с каната кафе върху нея. — Той трябваше да дойде при нас в Таунсвил, но Бог знае къде изчезна. По-късно ни съобщиха, че е загинал в бойни действия. Писах на чичо ти Джак в Порт Морсби, но и до днес не съм получила отговор. Никой в Таунсвил не може да ми помогне. Дори не мога да погреба съпруга си като хората.

— Татко беше смел човек — опита се да я утеши той. — Сигурен съм, че почива в мир, където и да е.

Колкото и успокояващи да бяха тези думи, на него самия му се сви стомахът при мисълта за трагичната участ на баща му. Карл беше разбрал колко малко струва човешкият живот по време на война. Единствената му надежда беше по-скоро да стигне до Папуа, където щеше да му е по-лесно да разреши загадката около смъртта на баща си.

Времето мина бързо. Карл не пожела майка му и сестра му да го изпратят до гарата, но на сбогуване им обеща, че отново ще намине през дома, преди да го изпратят другаде.

Карл пое на път от старата дървена къща в покрайнините на Таунсвил. Не се обърна назад, за да види майка си и сестра си, застанали отчаяни на верандата, защото не искаше да види сълзите им. Как само мразеше тази война. Тя носеше болка и страдания на близките и роднините на онези, които като него се сражаваха с врага.

Когато зае мястото си във вагона и влакът потегли от гарата, той се загледа в стъклото на прозореца, в което се отразяваше лицето му — лице на безнадеждно отчаян човек. Баща му беше изчезнал при мистериозни обстоятелства и Карл подозираше, че гордият преди германец е жертвал живота си за каузата на съюзниците.

Влакът тракаше из Северен Куинсланд. Карл знаеше, че скоро отново ще влезе в бой, но този път щеше да се бие в страната, която наричаше свой дом.