Мерил Сойър
Целувки от Лондон (6)

6.

Лорън изчака Финли, докато той остави горните им дрехи на гардероба в „Сотби“, след което заедно се отправиха към залата за провеждане на търга.

— Ето ги хората от „Гети“.

Тя огледа представителите на лосанджелиския музей „Гети“. Малко музеи можеха да си позволят икономическата лудост, с която се характеризираха последните търгове. Дарението от три и половина милиарда долара, направено от покойния Ж. Пол Гети, даваше почти неограничени възможности за харчене.

— Нахални янки. — Финли пренебрежително сви рамене и й се усмихна. — Жалко, че Вора не можа да дойде с нас. Арчър никога не пропускаше търговете.

— Тя се чувства все още слаба.

Двете се бяха споразумели да обяснят отсъствието й от наддаването като следствие от току-що прекаран грип. Вора не беше напълно готова да се покаже пред хората.

Лорън оглеждаше редовните клиенти. Съдружничката й щеше да се почувства като в свои води сред тях. С прически и окичени с бижута, жените носеха тоалети по последна дума на модата, очевидно сътворени в Париж и Милано. Макар мъжете да разговаряха на десетина различни езика, те също имаха нещо общо помежду си — ушитите по поръчка луксозни костюми.

Откакто през 1983 година „Сотби“ бе взета от А. Алфред Тобман, богат американец, търговете се бяха променили. От територия на търговците, които купуваха, вдигаха цените и препродаваха на клиентите, сега на търговете в „Сотби“ се проявяваха съвсем друг тип хора — частните колекционери. „Сотби“ ухажваше новата си клиентела, като създаваше особено приятна обстановка. В началото управата се бе съсредоточила върху сравнително по-евтини произведения на изкуството, но постепенно частните колекционери започнаха да привикват да търгуват сами и да купуват по-скъпи неща. И ето че онова, което до неотдавна бе резерват за особена клика сивокоси мъже, облечени в смокинги по модата отпреди Втората световна война, сега принадлежеше на частните колекционери от цял свят. На мнозина от тях тези търгове носеха не по-малко удоволствие от което и да било друго светско събитие. И съответно се обличаха според това.

Докато хората се движеха напред, Лорън си пожела скоро и „Рависан“ да разполага с художник, способен да накара тези хора да се разделят с най-невероятни суми. Беше дошла да потърси Смитфийлд, следвайки указанията на Табата. Руснакът обаче бе заминал да разнася овнешки плешки някъде към шотландската граница. Щеше да го потърси пак отново.

— Име? — попита чиновничката зад компютъра, когато Лорън достигна най-сетне началото на опашката.

— Лорън Уинтроп. Ще купувам от името на Такгама Накамура.

Вместо да вкара името й в компютъра за стандартната проверка на банковия кредит, жената се усмихна и й подаде номера с мястото и подвързания с твърди корици каталог. Не само че Так бе изключително богат и следователно — особено желан клиент, ами и японските банки даваха преференциални заеми на онези, които купуваха произведения на изкуството. В резултат мнозинството притежатели на произведения на изкуството вече не се намираха в Европа и Америка, а в Азия.

Докато чакаше Финли да се регистрира на мястото, предназначено за представители на пресата, Лорън оправи колана на светлосивия си елегантен костюм. Младата жена не пръскаше парите на Барзан за бижута. Изключение бяха златните обици на „Шанел“. Огледа чакащите да се запишат и разпозна Дарил Айли, създал колекцията на Нортън Саймън, и Юджийн То, който обикновено купуваше за „Агню“ в Лондон. И двамата бяха забележителни специалисти по импресионизма, затова се съмняваше, че щеше да има проблеми с тях, тъй като тя самата се интересуваше от съвременно изкуство. Не разпозна никой друг, но знаеше, че конкуренцията й е тук.

— Накамура иска Кокто, нали? — попита Финли, докато пресичаха двете съседни зали, където мониторите „Сони“ щяха да представят картините за по-маловажните клиенти. Продължиха към главната галерия, където бяха настанени най-богатите клиенти, а творбите, които щяха да бъдат предложени, висяха по стените.

— Знаеш, че не мога да кажа това.

— Тук не виждам нищо подходящо за неговата колекция, абсолютно нищо.

Поведе я към тази част на залата, където редицата черни телефони осигуряваше връзката между онези, които залагаха, и колекционерите, за които работеха.

— Той няма да иска да се купуват произведения на Дали, преди да бъдат проверени от експертите. Прекалено е рисковано.

— Ммм!

Младата жена се настани на мястото си. Щом списъкът с творбите на Дали бъдеше завършен и фалшивите гравюри — идентифицирани, конкуренцията щеше да бъде огромна. Точно сега бе моментът да се купува.

— Кокто би бил прекрасна инвестиция. Картините му са само петдесет и една. И повечето са в Лувъра.

„Петдесет и четири“ — поправи го наум тя, като благославяше покойния Арчър Лейтън за изключително точната информация, нанесена в компютъра на „Рависан“.

— Севин Вундерман притежава няколко.

Вече бе огледала тълпата, очаквайки да види Вундерман — човека с най-голяма колекция от творби на Кокто. Но производителят на часовниците „Гучи“ и „Фила“, който поразително приличаше на вече покойния Кокто, не беше тук. Може би бе изпратил свой представител, някой от хората, които седяха до телефоните.

Калифорниецът не беше единственият, който проявяваше интерес към тези картини. От документацията на „Рависан“ беше научила, че в колекцията на Ти Джей Грифит няма нито една, рисувана с пръсти, картина на френския художник. Бащата на Новата вълна в киното и автор на „Ужасните деца“ беше сред малкото художници, липсващи в тази впечатляваща колекция.

Щом Финли отиде в съседната зала, където пресата щеше да наблюдава събитието на монитор, Лорън вдигна слушалката на своя телефон, за да провери връзката с Токио. Отговори й секретарката на Так; тя щеше да ги свързва.

Докато чакаше, младата жена запрелиства каталога. До всяка цветна репродукция бе обозначена цената на оригинала при първоначалната му продажба, бяха изброени книгите, в които бе споменат, и местата, където е бил излаган. Отбелязана беше началната цена, от която щеше да започне наддаването на търга. Тази колекция бе излагана в Париж, Ню Йорк и Токио, след което бе върната в „Сотби“, за да бъде разпродадена на търг. Когато Так реши да я изпрати като свой представител на търга, Лорън изучи подробно въпросната колекция.

Точно в осем часа Хенинг Реймонт, главен аукционер на „Сотби“ през последните три десетилетия, се качи на подиума и оправи реверите на смокинга си. Докато правеше своите съобщения, в залата влезе висок мъж. Младата жена го видя да сяда на първата редица, на не повече от три метра от нея. Очевидно беше важна клечка. Всички места бяха запазени, а тези от първите редици бяха оставени за най-богатите клиенти. Лорън вдигна очи от каталога пред себе си и погледът й попадна върху изсечения като с длето профил на Райън Уесткот.

Той изглеждаше още по-широкоплещест в смокинга с двуредно закопчаване, още по-величествен, отколкото си го спомняше. Тя си напомни да не се разсейва, а да мисли за предстоящата си работа. Щеше да спечели значителна сума, ако успееше да купи картините, които желаеше Так. Докато аукционерът обявяваше първата картина на английски, а след това — и на френски, Райън се размърда и погледите им се срещнаха. Младата жена не успя да се извърне. Известно време той я наблюдава замислено. След това й се усмихна и й намигна.

Очевидно Уесткот възнамеряваше да се бори с нея за Кокто.

Докато наддаваха за една творба на Дюбюфе, преди още да поставят първото платно на Кокто върху драпирания с червено кадифе статив, Лорън се обади на Так. Като говореше тихо на японски, тя описа накратко присъстващите на своя работодател.

— Кой е главният конкурент?

— Представителят на Ти Джей Грифит, Райън Уесткот, е тук.

Представи си усмивката на непроницаемото лице на Так. Той обичаше съперничеството, изпитваше наслада от състезанието. В гласа му не усети ни най-малко притеснение, когато го уведоми, че цените са надминали двойно очакваните стойности. Работодателят й бе достатъчно информиран, за да очаква бумът в търсенето на произведенията на импресионистите да доведе до по-голямо търсене и на съвременни творби на изобразителното изкуство.

Поставиха картината на Кокто върху статива и това предизвика оживление в залата. Лорън устоя на желанието си да се включи и не се обади в продължение на първите двайсет и четири тура, като повтаряше по телефона цифрите, които се появяваха на монитора и отразяваха хода на наддаването — в лири стерлинги, долари, франкове, марки и, разбира се, в йени.

Виждаше само профила на Райън. Също като нея той чакаше по-несериозните участници да отпаднат. Освен това и двамата бяха наясно за съществуването на фалшиви клиенти, макар всички организатори на търгове да отричаха, че прибягват до подобни методи за изкуствено вдигане на цените. Струваше си човек да бъде по-внимателен, тъй като при търговете не беше задължително да се цитират имената на купувачите.

Когато предложените цени надминаха и най-голямата цифра, за която бе купувана досега картина на Кокто, младата жена вдигна ръка.

— Наддава се по телефона — заяви аукционерът.

В същия миг Райън също даде знак.

— Двеста хиляди лири. — Аукционерът кимна към Уесткот. — Наддаването е от първия ред. Някой дава ли двеста двайсет и пет?

Един от хората на „Гети“ на свой ред вдигна ръка. На Лорън й беше направило впечатление, че той участваше доста активно в наддаването още от самото му начало. Вече бяха пръснали цяло състояние.

— Двеста двайсет и пет хиляди. Срещу вас там. Някой дава ли двеста и петдесет?

Лорън даде знак, докато повтаряше сумата на Так.

Преди аукционерът да успее да повтори цената, Райън вдигна ръка.

— Срещу вас на първия ред. Някой дава ли триста хиляди?

Отново реагира представителят на „Гети“. Младата жена повтори сумата на своя работодател.

— Продължавай да наддаваш — настоя той, макар и двамата да знаеха, че подобна висока цифра нямаше прецедент.

Тя обаче още не бе успяла да реагира, когато Уесткот даде знак.

— Четиристотин хиляди лири. Господинът на първия ред. Някой дава ли четиристотин двайсет и пет хиляди лири?

Лорън даде знак. Усети как между гърдите й потича струйка пот. Изведнъж й се стори, че е твърде горещо. Вдигна поглед към стъкления таван, през който денем влизаше естествена светлина; смяташе, че по-нататъшно увеличаване на цената е неоправдано.

— Четиристотин двайсет и пет хиляди лири. Наддаването е по телефона.

Райън вдигна отново ръка. Не виждаше лицето му, а само решителната му брадичка. Очакваше представителят на „Гети“ да реагира на свой ред.

Реймонт също погледна натам.

— Наддавай! — настоя Так, когато човекът от „Гети“ остана неподвижен.

Младата жена вдигна неохотно ръка. Преди аукционерът да успее да повтори сумата, Уесткот вече бе дал знак.

— Петстотин двайсет и пет хиляди лири. — Хенинг Реймонт попи потта от челото си с носна кърпа. — Наддаването срещу вас е от първия ред.

Лорън увеличи отново сумата и веднага каза на Так:

— Не искам да наддавам повече.

Затова пък го направи Райън.

— Някой друг ще наддава ли? Петстотин седемдесет и пет хиляди лири първи път. Петстотин седемдесет и пет хиляди лири втори път. Петстотин седемдесет и пет хиляди лири трети път. Някой ще наддава ли?

Аукционерът бе насочил въпросителния си поглед към нея.

Лорън отпусна ръце в скута си, доволна, че Так бе послушал съвета й и се бе отказал от по-нататъшно наддаване.

— Продадено. Петстотин седемдесет и пет хиляди лири. Вашият номер, ако обичате?

В това време младата жена се опитваше да успокои своя работодател и да го убеди, че прекаленото покачване на цените при наддаванията излагаше на опасност както неговата репутация като колекционер, така и нейния професионализъм. Когато творбата на Дали, за която възнамеряваше да наддава, бе сложена на статива, бяха останали само още две картини. Повече от половината участници в търга се бяха разотишли, включително и представителите на „Гети“. Беше останала сама на пейката с телефоните.

Райън седеше на мястото си, преметнал небрежно ръка върху облегалката на празния съседен стол. Той се обърна и погледите им се срещнаха. Тя му се усмихна учтиво, макар това да й струваше героични усилия. Очевидно развеселен, той се ухили до уши и й намигна отново. Тя задържа усмивката на лицето си, тъй като не желаеше да види разочарованието й след загубата на картината на Кокто.

Наддаването за Дали започна бурно, но затихна бързо. Предпазливите инвеститори се опасяваха, че това може да е поредният фалшификат. Лорън обаче не се притесняваше; беше изучила творбите на Дали, докато живееше в Париж. Гравюрата беше автентична. Не очакваше Уесткот да се включи в наддаването, тъй като Ти Джей Грифит притежаваше доста неща на Дали. Вдигна за първи път ръка.

— Наддаването е по телефона.

Райън даде знак на свой ред.

„Защо се включва? Последното, от което има нужда Грифит, е още една гравюра на Дали.“

— Петдесет хиляди лири. Някой дава ли…

Младата жена размаха ръка. Двамата с Райън си подаваха топката един на друг. Започна да се пита дали той не участваше в наддаването само за да й създаде проблем. С дръзка усмивка на лице, Уесткот впери зелените си очи в нея. Нервите й се изопнаха. Прочете истината в тази ненавременна усмивка. И заяви на недоволния Так, че няма да наддава повече.

— Но защо? Нали си убедена, че е автентична? Щом каталогът бъде завършен, тя ще удвои стойността си.

— Ти не познаваш Райън Уесткот. Той не се предава никога.

„И никога няма да ме остави да спечеля.“

 

 

Вора бързаше по тъмната улица към осветената редица от ресторанти и барове. Пияни мъже подсвиркваха подире й и й подхвърляха непристойни закачки. Отвъд Уест Енд туристическата фасада на Лондон падаше и се разкриваше беднотията и престъпността, характерни за всеки голям град.

„Какво правиш тук, глупачке? Тук може да те изнасилят, или да те убият.“ Тя обаче имаше нужда от разтърсването, което можеше да й даде само нощ, изпълнена с див, невъздържан секс. През последните няколко години, в периодите между поредния бивш и бъдещ любовник, бе добила навика да се промъква в някой от най-смутните лондонски квартали и да си избира мъж за една нощ. Когото след това можеше да изостави без никакви угризения. Бе възнамерявала да отиде в индийски нощен клуб, който бе посещавала и преди, но пияните зад гърба й я плашеха. Затова се вмъкна в първото одимено кабаре и се огледа.

Никой не й обърна внимание, освен някакъв мъж, седнал зад бара. Черните му коси, прошарени на слепоочията, блестяха на оскъдната светлина. Той обаче беше по-нисък и по-набит, така че не беше неин тип. Тя предпочиташе по-високи и по-слаби мъже, като Клайв.

Мъжете, които я следваха на улицата, влязоха след нея и продължиха с грубите си подмятания. Вора окачи на закачалката край вратата износения шлифер, който бе купила от камериерката си. Не носеше скъпи дрехи и бижута, когато идваше на подобни места.

— Здравей — рече тя и се приближи до ниския човек.

Отблизо той изглеждаше по-възрастен, отколкото й се бе сторил в първия момент — вероятно наближаваше петдесетте. Притежаваше особена славянска привлекателност. Гъстите коси бяха паднали над челото му и подчертаваха живите кафяви очи под тях.

— Може ли да ви предложа нещо за пиене?

Акцентът затвърди предположенията й — вероятно беше чех или поляк.

— Скоч, ако обичате.

Докато чужденецът поръчваше питието й, тя го оглеждаше, като се питаше как по-бързо да се измъкне оттук. Този мъж определено не беше неин тип. Дори ако не беше с токчета, носовете им щяха да бъдат на едно ниво. Тя обаче искаше да легне с някого. Погледна крадешком към износените му дънки. Между бедрата му забеляза вълнуваща подутина с размерите на юмрук. Много вълнуваща.

Той се усмихна — имаше приятна усмивка — когато й подаде скоча. Каза нещо, което тя така и не разбра заради шума в бара. Но реши, че има чешки акцент.

Той се усмихна отново, ръката му докосна нейната и тя забеляза мускулите му. Подутините, които първоначално бе приписала на дебелия му пуловер, се оказаха мускулите на раменете му. Силното му тяло издаваше човек, привикнал на тежък физически труд.

Мъжът се усмихна отново. Наистина имаше много хубава усмивка.

— Казаха ми, че тук хубаво шоу.

Светлините угаснаха и на сцената се появи разрошена блондинка, която наперено запристъпва. Вора се намести по-близо до чеха и вдъхна носещата се от него миризма на сапун. Помнеше другите мъже, които намираше из баровете; този поне се къпеше. Той се обърна и лицето му се озова само на сантиметри от нейното. Тя измънка нещо и той приближи глава до устните й, опитвайки да долови думите й през граченето, което трябваше да мине за пеене.

Прокара връхчето на езика си по крайчето на ухото му и пъхна ръка между бедрата му. „Приказно“ — реши тя.

Той се обърна към нея и прошепна нещо, което тя не разбра. В едно обаче беше сигурна — патката му бе увеличила размерите си. И твърдостта си.

— Наблизо ли живееш?

— Да.

Забеляза, че е шокиран. Никога ли досега не му се бе случвало да го отведе някоя непозната?

Тя го стисна за слабините.

— Отведи ме у вас.

Той я поведе към закачалката за връхните дрехи. Докато й държеше шлифера, тя отново го заопипва. Излъчващата се от тялото му първобитна сила, мощните рамене и мускулестите крака я накараха да потръпне.

— Как се казва? — попита той, когато излязоха от бара.

Акцентът му не беше чак толкова силен, както й се бе сторило. Просто трябваше да слуша по-внимателно.

— Велма Лестерсън.

Вместо да го попита на свой ред за името, тя обви ръце около врата му и притисна бедра в слабините му. Тъмните му очи проблеснаха недоверчиво. Тя го целуна и езикът й проникна дълбоко в устата му.

— Почакай — рече той, отдръпна я от себе си и я поведе по улицата, като си подсвиркваше „Господ да пази кралицата“. Очевидно неговото понятие за „близко“ се различаваше от нейното. Как щеше да намери после обратния път? Тръгнаха по пуста улица, към някакъв изоставен склад. Щом влязоха, Вора спря за момент. Дали не беше попаднала на убиец? Изглежда, наистина се беше побъркала. Мъжът обаче я привлече към себе си и като шепнеше нещо мелодично, я поведе към малка стая на горния етаж.

Дръпна някаква връв и голата крушка на тавана освети помещението. Направо на пода бе проснат продънен матрак с една-единствена възглавница и спретнато сгънато одеяло, без чаршафи. Единственото цветно петно в стаята бе закованото на стената английско знаме.

— Палтото, ако обичате?

Вора го погледна през рамо, докато събличаше шлифера си. Почервенял, той го пое и го окачи на стенната закачалка до две ризи с изтъркани якички, дънки и гащета. Тъй като никъде не се виждаше гардероб, тя реши, че това са единствените му дрехи.

— Тук е студено.

Никъде не се виждаше нещо, което би могло да затопля помещението. Как издържаше този човек? Внезапно се сети за цупенето и капризите на Клайв, докато не му купи кашмирената връхна дреха.

— Искаш да те отведа обратно?

Сърцето й се сви. Той нямаше нищо. А тя имаше всичко.

— Разбира се, че не. Просто искам да ме стоплиш.

Думите й предизвикаха прекрасна усмивка на лицето му. Вора изрита обувките си и разкопча роклята, която слагаше при подобни похождения. Дрехата се свлече на пода и тя остана съвсем гола насред стаята. Той опита да я прегърне, но тя се залови с колана му, а след това и с горното копче на дънките.

Той се освободи от пуловера, докато тя се занимаваше със слиповете му. Двамата се озоваха съвсем голи един срещу друг. „Невероятно! — помисли си, докато оглеждаше косматото му тяло. — Колко е надарен само!“ Защо досега все си бе падала само по високи и слаби мъже? Плъзна надолу длан и обхвана навирения му член.

Преди да разбере какво става, тя се озова задъхана по гръб върху матрака. Опита да се извърти и да застане отгоре, в любимата си поза. Той обаче не й позволи; силните му ръце я държаха здраво. Мускулестото му коляно разтвори бедрата й. И с едно мощно движение проникна в нея.

 

 

Лорън вървеше мълчаливо до Финли; движеха се по Ню Бонд стрийт. След търга трябваше да се появят на приема, даван от един редактор от „Аполо“. Въпреки успокоителните думи на Финли, който я уверяваше, че Райън е платил прекалено голяма сума, младата жена чувстваше, че не е оправдала доверието на Так. Дали някога отново щеше да се обърне към нея за консултация?

Не вярваше в добрия или лошия късмет. Но откакто някой бе купил „Полунощ в Маракеш“, съдбата сякаш се бе обърнала срещу нея. Не беше успяла да открие руснака, а ето че сега пък Райън Уесткот я бе победил в наддаването. Какво още трябваше да очаква?

Когато завиха по Корк стрийт, Финли спря пред галерия „Бърнард Джейкъбсън“ и се взря в една гравюра на Люсиен Фройд.

— Това изобщо не ми допада.

Лорън не беше съгласна с него. Многобройните елитни галерии по Корк стрийт бяха на светлинни години пред „Рависан“, тъй като работеха с талантливи художници. Реши, че възлагаше прекалено големи надежди на руснака. Вероятността да се окаже талантлив бе съвсем малка.

— Пристигнахме. — Спътникът й спря в края на Савил Роу и отвори някаква черна врата, върху която с трисантиметрови букви бе написано: „Олбъни“. — Обикновено не се влиза оттук. Бингам обаче е взел специални мерки, тъй като много от нас идват от тази страна.

Озоваха се в малка градина, след което влязоха в прочутата къща.

— На колко години е „Олбъни“? — попита младата жена.

— На двеста. Собствениците й смятат, че е най-добрият адрес в Лондон.

— О!

Това не я интересуваше ни най-малко. Крайната привързаност на англичаните към класовото разделение не я вълнуваше изобщо. Както впрочем и „Олбъни“, разположена на „Пикадили“. Несъмнено преди двеста години мястото е било много добро, но сега бе шумно и задръстено от улично движение.

Лакеят, стар колкото самата къща, ги посрещна във вестибюла и ги поведе към изненадващо малък коридор, осветен от скъп, старинен уотърфордски полилей. Щом подаде палтото си от самурова кожа на иконома, вдигна очи и срещна погледа на Райън Уесткот.

„Това трябва да е щастливата ми нощ.“ Негодникът й бе струвал солидна комисиона, а вероятно и уважението на Так. Напомни си, че имаше нужда от благоразположението на Райън заради „Рависан“, и си наложи да се усмихне при вида на вече познатото намигване.

Присъстващите бяха насочили вниманието си към Честър Рейнолдс — Стивънс, редактора от „Аполо“, като същевременно си хапваха всевъзможни лакомства и пиеха портвайн, който, както я информира Финли, бил истинска класика и бил произведен през 1934 година в Португалия. Всички слушаха с благоговение специалиста без брадичка и с лице на пор, който изнасяше една доста неточна според Лорън лекция за импресионистите.

Райън стоеше встрани, стиснал чашата си с портвайн с вид на силно отегчен, но изпълнен със снизхождение човек. Усещаше погледа му върху себе си, но продължи да гледа към Рейнолдс — Стивънс в очакване най-после той да направи пауза, за да си поеме дъх.

— Какво мислите за художниците на Гласността? — попита тя, когато най-сетне той поспря за момент, за да отпие от виното си.

— Някои са талантливи — отвърна натъртено той. — Като Сергей Чепик и Иван Бабий. Останалите обаче са съвсем посредствени. Не бих ви посъветвал да инвестирате в тях.

— Аз пък бих — внезапно се обади Райън и всички обърнаха очи към него. — Те имат да изразят толкова много чрез своето изкуство — цели седемдесет години репресии — продължи той. — А най-хубавото от всичко е, че те все още не са заразени от хиените в областта на изкуството на западния свят. Те рисуват своя живот и опит такива, каквито са ги преживели.

Настъпи неловко мълчание. Лорън не откъсваше очи от Уесткот. Точно така! Руснаците имаха и енергията, и вълнението, и свежия подход, от които се нуждаеше намиращото се в застой изкуство.

— Е? — измънка Финли. — Не знам какво да кажа.

— Аз пък знам — заяви младата жена. — Най-голямото ми желание е да открия някой талантлив руски художник за „Рависан“.

 

 

Лорън се отпусна върху мекия диван, прекалено уморена от партито и търга, за да се добере до леглото си. Това бе свободният уикенд на Селма, така че никой не се бе докоснал до леглото й, нито пък бе оставил лампите в антрето запалени. Беше й безразлично. Онова, което не й допадаше, бяха прекалените й официалности и вечното слухтене. Ако нямаше нужда от човек, който да се грижи за този апартамент… Чакай малко. Ами Табата Фоули? Дали щеше да се съгласи да се откаже от павилиона пред „Хардрок“, за да работи като нейна прислужница? Със сигурност… за подходящата сума пари.

Младата жена реши да отпрати Селма, като й плати за три месеца, докато си намери друга работа. И тогава Табата щеше да заеме нейното място. Добра идея. Вече цяла седмица мислеше за това момиче. Беше прекалено малко, за да живее само. Нищо чудно, че излъчваше студенина, граничеща с враждебност. С болезнена яснота си спомняше каква бе самата тя на седемнайсетгодишна възраст. Нямаше си никого, освен Пол.

Чу блъскане по входната врата. Беше много късно, затова предположи, че е Джийвс с някакво спешно съобщение за нея. Да не би да се бе случило нещо с Пол? Тичешком прекоси богато украсения с огледала хол и мраморния вестибюл и отвори вратата.

— Очакваше ли ме? — ухили се насреща й Райън.

— Какво искаш?

Пристегна пеньоара си, като се оглеждаше за Джийвс. Той обаче не се виждаше никъде. Този човек никога ли не си гледаше работата? Изобщо не трябваше да допуска някой да чука на вратата й в този час.

— Нека да поговорим.

Уесткот мина покрай нея и се насочи към салона.

Каква невероятна дързост! Умишлено я бе провалил по време на търга и въпреки това сега се бе домъкнал тук. Последва го, като кипеше вътрешно.

— Не можеше ли да почакаш до утре?

— Не.

Отпусна се на елегантното канапенце и потупа мястото до себе си. „Не забравяй, Лорън, имаш нужда от него.“ Седна на стола срещу него.

— Е?

— Открила си съветски художник.

— Не.

Започна да си играе със сребърната гривна, която не сваляше от ръката си.

— Не лъжи. Следващия път ще излагаш негови творби.

— Това е само една възможност — отговори благо тя, макар да й се искаше да му отвърне както заслужаваше. „Не забравяй колко по-лесно ще ти бъде, ако той е на твоя страна.“ — Просто вероятност, това е всичко. Все още не съм видяла произведенията му.

— Включи и мен.

— Имам си партньор.

— Аз мога да наложа руснака. Вора може ли да го направи?

Лорън извърна поглед встрани. Не можеше да отрече истината: разбирането на съдружничката й за изкуството стигаше до висшата мода. Но Райън, като представител на уважавания Ти Джей Грифит можеше да направи чудеса за „Рависан“.

— Не си ли научи урока тази вечер?

Та той направо я заплашваше! Младата жена успя да се усмихне отново с надеждата така да покаже, че не й пука, а след това неохотно сподели с него малкото, което знаеше:

— Включвай и мен. От сега нататък съм твой съдружник. Разбра ли?

— Защо? Какво искаш?

— Правото да избирам пръв измежду творбите на руснака. Аз виждам всичко преди който и да било друг купувач. Купувам онова, което поиска Ти Джей, а след това го представям като инвестицията на десетилетието.

— Добре — съгласи се тя.

— Кога мога да се видя с него… съдружнико?