Мерил Сойър
Целувки от Лондон (1)

1.

21 ноември, 22:00 часа, Ню Йорк Сити

— Аз не съм за продан.

— Барзан не е искал да те обиди.

Так присви кафявите си очи, които бе вперил в Лорън Уинтроп.

— Защо тогава ми предлага толкова пари, когато би могъл да наеме някой по-квалифициран за по-малка сума? — Младата жена прокара ръка по русите си коси, прибрани на френска плитка, и сребърната й гривна проблесна, уловила лъч светлина в полутъмната стая.

— Всичко е напълно почтено, уверявам те. Барзан може да си позволи. Ти си най-добрата и той го знае.

— Откъде пък може да знае за мен Карлос Барзан?

Лорън не вярваше на тази история, но не желаеше да обижда най-добрия си клиент, като му го заяви направо. Преди няколко години Так се бе появил в нощния клуб и двамата бяха открили, че имат общ интерес — съвременното изобразително изкуство. Оттогава тя го придружаваше по галерии и търгове и му шепнеше в ухото съветите си.

Младата жена се изправи, взе чашата от масичката и се запъти към черния лакиран бар в ъгъла на стаята. Пусна три кубчета лед в чашата и наля отново от бутилката, на чийто златен етикет пишеше: „Такгама Накамура“.

— Заповядай.

Подаде току-що приготвената напитка, поклони се и седна отново.

— Кой знае как Барзан е открил, че ти си моето тайно оръжие. Откакто започна да ме съветваш, колекцията ми от произведения на изкуството стана по-богата от неговата. Той желае да използва твоя опит и знания, за да спаси лондонската галерия „Рависан“.

— Почакай малко. Това не е ли галерията, която миналата година се споменаваше във връзка с предизвикалото скандал мошеничество? Не е ли на семейство Лейтън?

— Да, но Арчър Лейтън почина преди шест месеца. Вдовицата му Вора продаде половината от галерията на Карлос Барзан. Защо не му се обадиш?

И Так й подаде визитна картичка.

Лорън знаеше, че престижната галерия е в тежко положение, но дори това не намали подозренията й. Тук несъмнено имаше някаква уловка. Но каква бе тя? Реши да промени темата:

— Как е семейството ти?

— Много добре. Как е Пол? — попита както обикновено нейният събеседник.

— Много добре.

Това бе обичайният й отговор, но в действителност брат й не беше добре и тя се опасяваше, че вече никога няма да бъде.

— Все още ли иска да се пресели в Санта Фе?

Младата жена кимна. Проблемът обаче бе, че нямаха пари. Всичко, което тя печелеше, отиваше за жилището им в Манхатън и за да плаща сметките за психиатри за брат й. Добре, че има работата си в „Саке Систахс“. Нощният клуб се посещаваше от японски джентълмени и щедрите бакшиши, които оставяха, надминаваха дори онези, които можеха да бъдат получени в най-луксозните нощни заведения на Ню Йорк.

— Барзан може да е тръгнал да се срещне с теб.

Так извади цигарите от джоба на сакото си и Лорън механично посегна към златната му запалка „Картие“ върху масата. Той всмукна дълбоко дима и след това го изпусна.

— Ще му се обадя — обеща тя. — Но не ти ли се струва странно, че предлага толкова пари.

— Един милион долара не са много.

Потомък на род, който притежаваше най-голямата частна компания в Япония, Такгама Накамура беше един от най-богатите хора на Земята. За разлика от повечето богаташи в родната му страна, които бяха просто служители на обществени компании, той не беше спъван от корпоративната бюрокрация или от необходимостта за постигането на консенсус. По природа вълк единак, Так използваше уменията и вроденото си лукавство, за да създава многонационални холдинги и с това се нареждаше начело на глобалния бизнес маратон, който японците бяха на път да спечелят. Един милион долара може и да не бяха много за него, но на Лорън щяха да й бъдат необходими два живота, за да спечели толкова пари.

Такгама Накамура стана. Лорън взе шишето „Чивас“ и го последва дискретно към мястото, където държаха бутилките. Подобно на клубовете в областта Гинза в Токио, където японските бизнесмени се събираха, за да се позабавляват, престижът на американските нощни клубове не можеше да се определя от снобския интериор или от красивите, задължително говорещи японски домакини, нито пък с традиционната лакирана и ярко осветена витрина, където се съхраняваха бутилките. Само едно имаше значение: етикетите трябваше да отговарят на съдържанието в тях. Японците, които имаха бизнес в Америка, с радост плащаха космическите цени — токийски цени — само и само клубът да постави специален надпис върху бутилката им с тяхната титла и името на компанията.

„Саке Систахс“ не беше единственият бар от този род; уникалното за него бе, че привличаше шепата мъже, разполагащи с най-голяма власт в своята страна. При всяко идване в Ню Йорк те посещаваха нощния клуб и пиеха от личните си бутилки със специални етикети, които ги очакваха там, наредени по-нагъсто една до друга от пътниците в токийското метро. „Чивас Регал“ на Такгама Накамура заемаше централното място сред тях. Така още с влизането си всеки гост можеше да види кои са постоянните клиенти на заведението, достигнали подобно на господин Накамура най-големи успехи.

Докато Так си вземаше довиждане с мама-сан, собственичката на клуба, Лорън избърса отпечатъците от пръсти по неговата бутилка и я постави на най-видното и централно място в ярко осветения шкаф.

Кимна към облечената в кимоно мама-сан и свела почтително глава, отвори вратата пред Так. Напевният глас и съпроводът от носови звуци на триструнния шамизен, които се носеха от изкусно прикритите високоговорители, бяха заглушени от шума от манхатънските улици. Лорън последва японеца към очакващата го лимузина, като спазваше чинно разстоянието от две стъпки помежду им.

Както винаги когато излезеше от нощния клуб, той превключи от японски на английски.

— Обади се на Барзан, Лорън. Възможно е точно той да ти помогне да решиш проблемите си.

Младата жена проследи с поглед колата. Остана известно време така, потънала в размисъл, и дори студеният ноемврийски ветрец не успя да я разсее. Так беше прозорлив; не беше необходимо да я разпитва, за да разбере колко се бе влошило състоянието на Пол. Можеше да запази в тайна самоличността й и да продължава да използва само за себе си способността й да открива талантливи съвременни художници, за да увеличава своята вече достатъчно внушителна колекция. Плащаше й щедро за тази работа; не по-малки бяха и бакшишите, които й оставяше при всяко свое посещение в „Саке Систахс“. И както обикновено имаше право: тя трябваше да прояви интерес към предложението на Барзан; налагаше се както заради самата нея, така и заради брат й.

От едно неоновожълто такси се изсипаха японски бизнесмени и Лорън ги последва обратно в бара. Възбуденият им шепот показа, че бяха забелязали бутилката на Так. Мина покрай тях, без да обръща внимание на погледите им; не беше особено приятно да си гейша, която има право да поздравява посетителите единствено в отделените едно от друго миниатюрни помещения.

Мама-сан й даде знак да я изчака. Приближи се с бавните си, точно отмерени стъпчици и й рече шепнешком:

— Закарали са брат ти в болницата.

 

 

Сама се бе досетила, че Пол е направил опит за самоубийство; нямаше нужда да й го казва едрата сестра от спешното отделение. Очевидно дори д-р Мортимър Уест, един от най-добрите психиатри в града, не бе успял да му помогне.

Лорън влезе на пръсти в отделението. Завари брат си заспал. Гърлото й се сви, когато се вгледа в него. Изцапаните му с кръв светлоруси коси бяха залепнали за слепоочията, патрицианската извивка на челюстта му бе загрозена от виолетова линия. Какво бе станало? Лекарят й бе обяснил, че Пол погълнал приспивателни. Очевидно след това е паднал.

Ръцете му бяха прибрани встрани. Същите любящи ръце, стискали дланите й, когато я бе окуражавал да му каже истината през онзи далечен ден отпреди почти две десетилетия. И сега със същите тези ръце се бе опитал да отнеме живота си. За втори път.

— Пол — прошепна младата жена, когато той неочаквано я погледна.

Сините му очи, същите като нейните, сега бяха придобили онова празно изражение, от което се страхуваше толкова много.

— Какво се е случило? — Помъчи се да задържи напиращите сълзи. До вчера си бе мислила, че състоянието му се подобрява, че ще се излекува от депресията, в която беше изпаднал след смъртта на съпругата си. — Кажи нещо. Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен.

Това бяха същите думи, които бе произнесъл и той през онзи ден в Маракеш. Впери отново поглед в дланите му, като си припомняше как бе стискал ръцете й тогава и не я бе пуснал, докато не бе споделила всичко с него. Един Господ знае какво щеше да стане с нея, ако не й беше помогнал.

— Не знам какво се случи. — В гласа му долови отчаяние; то не го бе напуснало от деня, в който бяха поставили окончателната диагноза на Марси. — Взех приспивателно. След минути главата ми се замая. Трябва да съм паднал.

— Колко хапчета взе?

— Едно… само едно.

От едно хапче не би могъл да изпадне в такова състояние, че лекарите да промиват стомаха му и да се борят за живота му. Хвана ръката му.

— Извиках д-р Уест. Поговори с него — внимателно изрече тя. И в очакване на неговия отговор започна да върти сребърната гривна, която й бе подарил преди години в Маракеш.

Когато излезе от стаята, в коридора я пресрещна Мортимър Уест.

— Казва, че е взел само едно хапче — обясни Лорън. — Не се опитвал да се самоубие.

— Според лекаря от спешното отделение халционът в стомаха му бил достатъчен да убие десет души.

— Невъзможно! Пол не би ме излъгал.

Смръщеното чело на събеседника й показваше съмненията му.

— Сигурно бих могла да сторя нещо.

Лекарят съсредоточено я изгледа.

— Изведи го от града… идете в Санта Фе. Нужно му е да отиде някъде, където обстановката няма да му напомня непрестанно за неговата съпруга.

Младата жена кимна; беше се сетила за Лондон и за предложението на Барзан.

 

 

5:00 часа, Маракеш, Мароко

Райън Уесткот се измъкна от обятията на Амал, от топлината на голото й тяло и се изправи. Свали презерватива и го хвърли в камъшитеното кошче.

— Тръгваш ли?

Съжалението в гласа й бе толкова недоловимо, че може би просто бе плод на въображението му.

Райън кимна и вдигна памучните панталони, които бе захвърлил край леглото. Обърна се и се усмихна на тъмнокосата жена. По дяволите, ако бе някоя лондонска дама, щеше да очаква изтънчена вечеря и обиколка из баровете и дискотеките, преди да му позволи да легне с нея. Но не и Амал. За нея времето беше пари; тя не губеше нито секунда в безсмислени приказки.

След като нахлузи на бос крак бабушите, младият мъж облече дълга туника и я пристегна с кожения си колан. Издокаран в традиционните дрехи и чехли, той се надяваше с тъмните си коси и слънчевия загар да не се отличава от другите мароканци.

Бръкна в джоба си и отброи два пъти повече дирхами от онова, което би платил който и да е местен жител за услугите на Амал, повечето от които бяха в разрез с мюсюлманската религия, и постави банкнотите върху кожената, подобна на тъпан, масичка.

— Беслемех — отвърна тя, когато той си взе довиждане и излезе навън.

Постоя тук за момент. Пълната луна осветяваше джамията „Кутубия“, чиито минарета и закръглените върхове на Атласките планини се състезаваха да се доближат до обсипаното със звезди небе. Планината се срещаше с пустинята в Маракеш, в резултат на което въздухът бе студен и сух. Уханието на портокаловите дървета се смесваше със слабия аромат на карамфил и куркума, придружен от по-тежкия мирис на таджине — яхнията, която по традиция цяла нощ къкреше на слаб огън. Райън не познаваше друго място, което да има същия дъх като стария град, медина.

Забързано прекоси площад „Джема ел Фна“ и мина покрай празните ракитови сергии. По-голямата част от циркаджиите — жонгльори, акробати, гълтачи на огън, змиеукротители, и хитрите събирачи на информация се бяха прибрали по домовете си. Неколцина нещастници спяха навън, покрити само с дебелите си наметала. Докато прекосяваше тесните улици, Райън по навик оглеждаше входовете.

Когато се приближи до джипа си, паркиран току до полусрутената пръстена стена, ограждаща медината, щъркели, които си бяха направили гнезда в пукнатините, се взряха с подозрение в него. Наведе се да огледа долната част на роувъра; не забеляза нищо необичайно. Беше нащрек, макар никой да не знаеше за пристигането му в Маракеш.

Затръшна вратата на автомобила и излезе от медината, като остави зад себе си арабеските от ковано желязо и прозорците с форма на шпионки. Вече се движеше по авеню „Мохамед V“. Широкият булевард, от двете страни на който се редуваха кафенета и портокалови дървета, имаше европейско-средиземноморски вид.

Взе завоя на две колела, без да обръща внимание на знака за предимство — по това време нямаше движение — и сви по улица „Баб Ален“. Паркираните край вила „Армстронг“ коли го накараха да намали скоростта. С наближаването на зимата в Европа богатите обитатели на Маракеш се завръщаха. Настъпваше времето на партитата.

Забеляза старинната каляска в постланата с плочки алея пред хотел „Ла Мамуния“. Семейство Чукрун. Добрият стар Роджър и неговата съпруга Реджайн използваха често конския екипаж на „Ла Мамуния“. Обикновено го оставяха да чака пред нощния клуб на хотела или пред някое от другите нощни заведения. Райън предполагаше, че бе посещавал повечето от тях. Бяха прекалено многолюдни и шумни.

Мина на сантиметри покрай яркочервеното ферари, което, както знаеха всички обитатели на френския квартал в града, принадлежеше на Патрик Геран-Ермес. Младият мъж огледа лъскавия автомобил. Това нещо струваше дяволски много пари.

По-нататък беше паркиран класически мерцедес. Ив Сен Лоран бе отново в Маракеш. Нищо чудно, че Каролайн бе сложила началото на безкрайната поредица от празненства за този сезон, благодарение на които от години бе призната за домакинята на обществения елит в Маракеш.

Райън намали скорост, за да огледа елегантната вила в гръцки стил. Представи си как Ти Джей танцува на верандата с прекрасната Каролайн в обятията си. Никога не бе изглеждал по-щастлив. Глупаво магаре! Каролайн Армстронг обичаше единствено себе си.

Бързите пулсации на китката привлякоха вниманието му. Натисна два пъти бутончето на ръчния си часовник, за да даде знак, че е получил сигнала. По дяволите! Какво ли се бе случило? Натисна педала на газта и го отпусна едва когато се озова в покрайнините на града.

Стражата го позна и отвори тежката, увита с бодлива тел врата, докато трите зли кучета, оголили зъби, ръмжаха насреща му. След като им даде знак с ръка, младият мъж изскочи от джипа и хукна към вилата.

— Какво има? — обърна се той към Ади — телохранителя, който Ти Джей Грифит бе наел преди три години.

— Стърлинг се обади — отвърна високият мъж, чийто бял тюрбан контрастираше с мургавата му кожа и черните му очи. Имаше предвид Питър Стърлинг, тайната свръзка на Райън, чиято щабквартира се намираше в Лондон. След това сикхът му подаде някаква бележчица с тайнствения коментар: — Той тръгва.

— Барзан — промълви Райън и зелените му очи проблеснаха.

— Защо се бави досега? — попита сикхът.

— Изобщо не ми пука. Важното е, че най-после дойде краят на трите скучни години. Този път ще бъдем готови да го посрещнем.

 

 

22 ноември, 22:00 часа, Ню Йорк Сити

Дейвид Маркъс погледна към Лорън Уинтроп, която седеше до Карлос Барзан. Отдавна се бяха върнали след вечерята в „Ореол“, само на няколко преки от намиращия се на последния етаж апартамент на Барзан с изглед към Сентръл Парк, но тя продължаваше да не споменава нищо за необичайното предложение. Дясната ръка на Карлос се възхищаваше на търпението й; подобно поведение не се наблюдаваше. Парите — лесните пари — бяха прекалено голямо изкушение за повечето хора.

— Накамура обясни ли предложението ми? — попита Барзан.

Жената поклати глава и Дейвид отново си помисли, че е необикновено красива и изглежда по-млада от истинската си възраст — трийсет и четири.

— Искам да ръководиш галерия „Рависан“ — обясни Барзан. — След смъртта на Арчър Лейтън неговата съпруга Вора я докара до закриване.

— Тази тенденция се забелязваше от години.

Карлос отпи от коняка „Луи XIII“ и се престори, че оглежда платното на Ротко на стената. Макар да бе надхвърлил шейсетте, косата му си оставаше черна, а маслинено матовата кожа — гладка и без бръчки. Само някой много близък човек, какъвто бе Дейвид, би могъл да долови гнева в черните му очи. Парите можеха да не се окажат достатъчна примамка за Лорън Уинтроп, затова бяха взели мерки. Брат й обаче беше оцелял въпреки свръхдозата Халцион. Много лошо. Ако се намесеше в плановете им относно Лорън, следващия път със сигурност нямаше да има такъв късмет.

Барзан се ухили, но достойната му за снимка усмивка не беше искрена.

— Искам ти да се заемеш с това, за да запазиш инвестициите ми. Разполагаш с пълна свобода да правиш каквото сметнеш за необходимо, за да превърнеш „Рависан“ в галерия номер едно в света.

— Какво казва за това Вора Лейтън?

— Тя има нужда от пари и чрез една от моите холдингови компании аз откупих половината акции на галерията.

Младата жена се взря в творбата на Джаксън Полак на отсрещната стена, докато двамата й събеседници наблюдаваха нея. Знаеха, че отчаяно се нуждае от пари, но Маркъс чувстваше, че може и да не приеме предложението им. Защо? Дали не се опитваше да измъкне повече пари?

Лорън изучаваше една от най-известните картини на Ротко — жълт кръг върху бялото платно. Не желаеше да прикотква до края на живота си азиатци в „Саке Систахс“, нито пък искаше Пол да остане в Ню Йорк. Тъй като не притежаваше нито академична диплома, нито опит като уредник на музей, трябваше да разчита на великодушието на Так, за когото работеше като консултант по въпросите на изобразителното изкуство. И той действително я възнаграждаваше изключително щедро, но Лорън се съмняваше, че биха й се доверили и други колекционери.

Барзан й даваше възможност да работи онова, което обича, и да си създаде име. Въпреки това се колебаеше. Макар баща й да бе починал преди двайсет и пет години, сякаш отново чу думите му: „Някои неща изглеждат прекалено хубави, за да са истина“. В това предложение имаше някаква примамка. Но каква бе тя?

— Ще ти платя един милион долара, ако до една година успееш да върнеш блясъка на „Рависан“. Половината, ако не успееш… за това, че си се опитала. — Гласът на Карлос беше мек като скъпия коняк, който бе настоял да й сервират. — Естествено, тази сума не включва парите за облекло и луксозния хотел, които ще ти подсигуря.

Въпреки това младата жена продължаваше да се колебае. Къде бе уловката?

— Има ли някакъв проблем? — попита Дейвид.

Лорън избягваше да го погледне; караше я да се чувства неловко. Прошарените му коси се съчетаваха с най-странните очи, които бе виждала. Те бяха най-светлият нюанс на синьото, който можеше да си представи човек.

— Бих искала да се заема с тази работа, но би било най-добре и брат ми да дойде с мен. Той може да води документацията.

— И дума да не става.

Барзан тръгна към бара, за да си налее отново коняк и да прикрие гнева си.

— Не искаме Вора Лейтън да се почувства неудобно — взе думата Маркъс, както правеше винаги, когато имаше опасност шефът му да избухне.

— В такъв случай Пол няма да работи в галерията. Но въпреки това трябва да дойде с мен.

— Виж — обади се Дейвид. — Плащаме ти такава безбожна сума, за да възстановиш тази галерия. Ще се налага да отсъстваш от дома си почти всяка вечер, за да участваш активно в обществения живот. За да спасиш „Рависан“ в рамките на една година, ще трябва да научиш кой пие и кой плаща.

— Хора като Ти Джей Грифит и неговия помощник Райън Уесткот. Срещала ли си ги някога? — попита Барзан.

— Не, но съм чувала за Грифит. Нали това е английският колекционер, осакатен от избухналата бомба, поставена в колата му от ИРА?

— Да — отвърна Дейвид. — Той все още колекционира произведения на изкуството и си остава един от хората, които лансират изгряващи художници. Откакто Грифит бе обезобразен от бомбата, Райън Уесткот започна да действа като негов талантлив заместник.

— Бедният господин Грифит! Вероятно той живее единствено за и чрез изкуството.

— Недей да го съжаляваш толкова — рязко изрече Карлос.

Неприязънта в гласа му я изненада. Очевидно между двамата съществуваше съперничество. Колекцията на Грифит, събирана в продължение на трийсет години, можеше да се мери само с тези на музеите. Дали Барзан изпитваше същото и към Так? Дали не й предлагаше толкова много пари за работата при него просто за да попречи на останалите си колеги? Имаше нещо странно в този боливиец, създал международна империя, струваща милиарди.

Барзан седна до нея и съчувствено я изгледа.

— Какво би струвало всичко това за теб — посочи творенията на Ротко, Полак и Миро по стените на стаята, — ако изгубиш брат си?

Споменаването на Пол я накара да застане нащрек. Единственият, който имаше значение в живота й, бе той. Но откъде знаеше пък Барзан за него? Очевидно бе свършил добре работата си. А и как иначе би натрупал подобни богатства, ако сключваше току-така сделките си?

— Нищо. Без Пол парите не биха означавали абсолютно нищо.

— В такъв случай знаеш точно как се чувствам аз — отвърна той и горчивината в гласа му се върна. — Откакто синът ми умря… — изправи се, приближи се до платното на Ротко и плисна отгоре му съдържанието на чашата си — … това не струва и пукнат грош.

Поразена, Лорън видя как кехлибарената течност започна да се стича по изрисуваната оранжева сфера и белия фон и да капе върху паркета. Цяла вечер бе наблюдавала своя събеседник и бе стигнала до извода, че е егоцентричен милиардер, за когото колекционирането на картини беше само ексцентричен каприз. Сега обаче бе разбрала, че връзката между него и сина му бе също така силна, както и тази между нея и Пол.

Когато Карлос обърна отново лице към нея, то бе озарено от усмивка.

— Сега вече разполагам с толкова пари, че мога да правя с тях каквото желая. А онова, което искам… което искаше синът ми Боби, бе да притежава богата галерия.

Младата жена се опита да се сети какво точно бе чела преди повече от три години, за смъртта на Робърт Барзан. Не го ли бяха убили при провалянето на някаква сделка с диаманти?

— Робърт не внасяше ли диаманти? — попита тя. Погледът на Барзан я стресна.

— Да.

Той се съсредоточи върху картината на Ротко; последните капки коняк се стичаха по рамката.

— Но това е друга история — обади се Дейвид и изгледа предупредително шефа си. — Е, какво ще кажеш?

Лорън реши, че брат й можеше да отиде в Санта Фе още сега, а тя самата — след една година. Той щеше да бъде по-щастлив там, отколкото в Лондон, особено пък ако тя трябваше да участва активно в светските събития.

— Приемам предложението.

— Още едно нещо. Не искам никой да знае, че притежавам част от галерията. Единствено Накамура е запознат с този факт. Не желая хората да мислят, че манипулирам пазара.

— Холдинговата компания, откупила половината акции на галерията, ще осигурява нужните средства и заплащането — додаде Маркъс. — Искаме думата ти, че никой никога няма да узнае за участието на Карлос Барзан в тази работа.

Младата жена присви очи. Ето това е била целта. Каквото и да говореха, Барзан възнамеряваше да диктува пазара. Скрит зад името на галерията, той можеше да лансира художници, чиито творби вече бе купил, като създава впечатлението, че са избрани от някоя престижна галерия. Лорън се изправи.

— Не разчитайте на мен. Лека нощ, господа.

Дейвид скочи и я възпря, като я хвана за ръката.

— Почакай малко. Какво има? Мислех, че се споразумяхме.

— Не желая името ми да бъде използвано, за да се манипулира пазарът — отвърна тя тихо, но решително. — Ако отговарям за галерията, ще трябва лично да избирам художниците.

Карлос я заслепи с убийствената си усмивка. През всичките двайсет години, откакто работеше за него, Дейвид не го бе виждал да прави по-изкусно представление.

— Ще разполагаш с пълна свобода относно „Рависан“ — рече Барзан. — Молбата ми е само името ми да не бъде замесвано с нея и причините за това са напълно лични.

Нима наистина нямаше никакъв капан? Нима Так беше прав? Дали пък Барзан просто не беше екстравагантен, защото действително имаше повече пари, отколкото можеше да похарчи?

— Ако заподозра, че манипулираш пазара, ще напусна. — Събеседникът й кимна, а тя додаде: — Искам половин милион веднага в банковата си сметка.

— Дадено — съгласи се Барзан.

След като уточни подробностите с Лорън и я изпрати, Дейвид го завари край прозореца с шишето „Реми Мартен Бакара“ в ръка, загледан към Сентръл Парк.

— Не трябваше ли да я предупредиш за Райън Уесткот? — попита Маркъс. — Трябва да знае, че е в опасност. Може би беше по-добре да изпратим мъж.

Барзан не си направи труда да се обърне.

— Никога не изпращай мъж да върши женска работа.