Мерил Сойър
Целувки от Лондон (19)

19.

Вора застана гола пред тройното огледало и прокара нокти през кехлибарените си къдрици. Дали изглеждаше добре с къса къдрава коса, както я бе посъветвал д-р Дигсби? Базил се бе възпротивил, но тя вярваше на проповедника. Само един много мил човек би използвал подобна вечно мърмореща грозотия за секретарка. Беше послушала незабавно съвета му. Тъй като Лорън я бе помолила да й даде билетите си за „Мис Сайгон“, отиде в „Чудеса“ да си направи новата прическа.

Завъртя се бавно пред огледалото, като оглеждаше отслабналите си хълбоци. Невероятно! Сега, след като Клайв бе изчезнал от живота й, тя бе продължила да слабее. Вероятно се дължеше на непрестанните й грижи около „Рависан“. Заради Ирек.

Навлече копринената си домашна роба и влезе в спалнята си, като не преставаше да мисли за руснака. Лорън бе споделила, че обядът с критиците не минал добре. Макар никога да не бяха виждали произведенията му, те вече бяха настроени срещу него. Не може да се каже, че това я изненада; напротив, беше го очаквала.

Дръзкият план на нейната приятелка и съдружничка я бе шокирал. След няколко часа щеше да разбере дали замисълът й как да надхитри критиците е пуснат в действие. Беше й обещала да се обади веднага щом се прибере от театъра.

Измъкна кутия луксозни шоколадови бонбони от барчето в стил „Луи XV“ и се отпусна на леглото. Натисна един от бутоните на дистанционното устройство и екранът на телевизора оживя. Започна да прехвърля каналите. Нищо. Беше изпуснала „Разговор върху възглавницата“ на Ема Фройд. Правнучката на великия психоаналитик бе получила вдъхновението да направи телевизионно предаване, при което се намираше в леглото заедно със своите гости. Облечени в пижами, те разкриваха за себе си много повече неща, отколкото биха сторили при нормални обстоятелства. Изключи телевизора, когато на екрана му се появи лицето на консервативния парламентарист Тери Дик.

Взе от нощната си масичка последния роман на Джили Купър и го отвори. Телефонът иззвъня. Обикновено оставяше Чизик да отговаря, за да може да я предпази от нежелани разговори, но предположи, че това може да е Лорън, която й се обажда по време на почивката, за да я държи в течение.

— Ало — рече тя, без да обръща внимание на щракването от вдигането на слушалката от иконома.

— Вора?

Беше Ирек. Какво ли се бе случило? Защо й се обаждаше? Той нямаше телефон — нямал желание, нито нужда за такова нещо, то само му пречело да рисува.

— Добре ли си?

— Да. Аз приключих.

Приключил ли? Да не би сега пък да ги изоставяше? Нима срещата с доктор Дигсби го бе разстроила толкова много? След като той им бе обяснил каква мощ представляват медиите и после бе оставил художника в продължение на два часа с неговите „питбули“, за да научи как да се справя с репортерите, тя бе решила, че положението е под контрол.

— С картината. С картината.

Беше завършил портрета? Най-после. Тя лично не го беше виждала, но Лорън се бе произнесла много възторжено за най-новата му творба; беше я завършил след много дълга творческа агония. Вора пазеше специална страница в каталога за него, а Лорън му бе отделила почетно място в галерията.

— Добре. Много ти благодаря, че ми се обади да ми кажеш. Изгарям от нетърпение да го видя.

— Ще бъде при теб след пет или четири минути. Аз съм в дома на Белингтън.

— Белингтън ли? Къде живее той?

Приятелят му сигурно обитаваше комплекса откъм Темза, където се бе преместил Ирек. Той нямаше друг приятел, освен Райън в Уест Енд.

— На ъгъла на Хайд Парк. Ще бъда при теб съвсем скоро.

Вора застана на колене. Белингтън. О, сигурно е имал предвид Уелингтън. Разбира се, Апели Хаус. Подаръкът на Англия към Артър Уелзли, херцог Уелингтън, сега беше музей. При положение че караше колата на Райън и беше на ъгъла на Хайд Парк, Ирек наистина беше на по-малко от пет минути от тях.

Вора се спусна към тоалетната си стая и посегна към шишенцето със специално приготвен за нея фон дьо тен, но в последния момент се отказа. Щеше да остави луничките да се виждат. Погледна се неуверено в огледалото, взе четката и постави пастелен прасковен руж на бузите си.

Облече кашмирен пуловер и кожени панталони. Жената от огледалото насреща не й допадна. Стори й се прекалено официално облечена. Хукна по стълбите към бившата стая на Арчър и затършува из вещите му, благодарна, че дори след всичкото това време не бе имала сърце да изхвърли нещата му. Намери протрития му вълнен жакет. Съпругът й бе висок, но тесен в раменете. Нави ръкавите и го облече. Превъзходно.

В този момент от долния етаж прозвуча камбанката.

— Аз ще отворя — извика тя на Чизик и хукна надолу.

Прекоси тичешком мраморния коридор и спря рязко, вече хванала месинговата дръжка на входната врата. Едва сега осъзна, че е боса.

— Вора? — набърчи чело Ирек.

„Косата ми определено не му хареса — каза си. — Трябваше да послушам Базил.“

— Влизай.

 

 

Той спря в антрето. Тя забеляза, че дрехите му бяха нови — конфекция, разбира се, но съвсем нови. Малиновият цвят на пуловера подчертаваше широките му рамене, а краката му изглеждаха по-масивни в сивия фланелен панталон. Той прокара пръсти през косите си и тя забеляза новия му часовник — този път за гмуркачи с луминесцентен циферблат. На устните му се появи усмивка.

— Отрязала си си косата. — Усмивката му стана по-широка и той кимна одобрително. — Красиво. Много красиво.

Вора разроши леко косите си, а сърцето й се изпълни с радост.

— Много ми е приятно да го чуя.

Ирек продължи да се усмихва — изпълнената с нежност усмивка, която тя обичаше толкова много — и да я оглежда.

— Донесе ли картината със себе си?

— Много голяма. Идваш с мен и я виждаш.

Думите му я направиха безкрайно щастлива. Беше дошъл специално, за да я вземе. Тя щеше да бъде първият човек, видял последната му и най-добра творба.

— Само да отида горе да си обуя нещо. Връщам се веднага.

Заоглежда обувките, подредени грижливо от камериерката й. Най-накрая избра чифт кафяви, всекидневни обувки. Вече между етажите чу мъжки гласове. Щом зави и стъпи на площадката, видя, че Ирек говори с двама души. Хукна надолу.

— Вора, тези хора са от Скотланд Ярд и Имперпол — уведоми я руснакът.

— Интерпол — поправи го единият от тях, топчест и леко плешив. — Аз съм Брайън Дънфи, от Интерпол. А това е Алън Кумбс от Ню Скотланд Ярд.

— Господа.

Вора се ръкува с тях. Да не би Ирек да бе извършил нещо нередно?

— Бихме искали да поговорим насаме с вас, госпожо Лейтън.

Тя си отдъхна с облекчение.

— За Арчър ли? — Протегна треперещата си ръка към художника. Топлата му длан я стисна успокоително. — Това е Ирек Макаров. Двамата сме близки… близки приятели. Бих искала той да остане с мен.

— Прочетете права — рече дрезгаво той.

— Господин Макаров — обади се Дънфи, — гледали сте прекалено много американски криминалета. В случая няма нужда от четене на правата. Освен това госпожа Лейтън не е заподозряна в нищо. Просто искаме да поговорим с нея.

Думите му очевидно не успяха да убедят кой знае колко Ирек; той се приближи още повече до своята домакиня.

— Нека влезем в салона — предложи тя и ги поведе към съседната стая.

Двамата с Ирек седнаха на тапицирано с брокат кокетно канапенце срещу два фотьойла. Той се премести по-близко до нея, така че раменете им се допряха, и покри с ръка дланта й.

— Госпожа Лейтън — започна със сериозен тон Алън Кумбс, — имаме основания да смятаме, че съпругът ви е бил убит.

— Кой го е направил?

— Надяваме се вие да ни помогнете да открием това — отвърна той и отвори бележника, който бе поставил в скута си.

— Казах ви всичко, което знаех, когато дойдох при вас миналата година.

— Скотланд Ярд не проведе пълното разследване, тъй като смъртта е застигнала господин Лейтън в района на полицейския участък на Скарбъро. Разполагам само с предварителния доклад на колегата, който е разговарял с вас тогава. Аз работя в отдел „Специални разследвания“. За този случай си сътрудничим с Интерпол.

— Защо?

Вора се намести още по-близо до Ирек.

— Ами… — намеси се Дънфи. — Подозираме, че съпругът ви е бил убит от банда много добре организирани и умели престъпници, занимаващи се с фалшиви репродукции. Това е някакъв международен синдикат, ето защо в разследването се включи и Интерпол.

— А защо ви беше нужно толкова време, докато решите, че Арчър е бил убит? Оттогава измина повече от година.

— Полицията в Бевърли Хилс потърсила съдействието на Интерпол при разследването на случая с една галерия в техния район, която продавала фалшиви репродукции. Чували ли сте за този случай? — попита Дънфи.

— Да. За него пишеше във всички търговски издания. Обвиняваха ги в продажбата на фалшификати на Дали и Шагал и подправени платна, рисувани с маслени бои.

— Търсим източника на тези репродукции. Подозираме, че съществува някакъв престъпен синдикат, който използва копирна апаратура в различни страни. Не ги вълнува фактът, че качеството е ужасно. Често това са само евтини фотокопия.

— Точно така каза и Арчър, когато ги хвана, че използват издателска къща „Рависан“. Репродукциите бяха ужасни. И беше много странно, тъй като ние произвеждаме само първокачествени копия.

— Точно така — съгласи се Дънфи. — Качеството не е от значение за тях, защото чрез тези репродукции те просто прикриват своите печалби от търговията с наркотици. Чрез поредица от подставени компании е лесно да се покаже, че печалбата идва от покупката и препродаването на репродукции. На книга всичко изглежда напълно законно.

— Един собственик на галерия не би ли могъл да различи добрите от лошите репродукции? — обади се Ирек.

— Страхувам се, че мнозина от тях гледат на пазара на репродукции като на лесен начин за изкарване на пари. Тъй като цените на оригиналите растат непрестанно, репродукциите са единственото, което могат да си позволят повечето хора. Някои безскрупулни собственици на галерии купуват фалшиви репродукции на много по-ниски от пазарните цени.

— Синдикатът, който копира репродукциите — додаде Кумбс, — не печели от тях. Но това не ги вълнува изобщо. Единствената им цел е да прикрият парите, които всъщност идват от продажбата на наркотици.

— Ами сертификатът за автентичност — попита Ирек. — Купувачите не искат ли да го видят?

— Страхувам се, че много лесно се подправя — отвърна Дънфи.

— Това може да унищожи репутацията на един художник — заяви Вора.

Обзе я тревога при мисълта, че Ирек тепърва трябва да си създава име. Ако с неговите репродукции се случеше нещо подобно, това щеше да унищожи кариерата му.

— Правим всичко възможно да сложим край на това — додаде Дънфи. — Вие можете да ни помогнете, като си припомните точно какво се случи, когато умря съпругът ви.

Тя преразказа разговора си с Арчър в навечерието на смъртта му.

— Тогава го видях за последен път.

Кумбс записваше старателно в някакъв жълт бележник.

— А нещо друго, освен въпросния разговор не възбуди ли подозренията ви?

— Ягуарът на Арч беше на по-малко от два месеца; изключено е спирачките да се повредят за толкова кратък срок. Казаха, че именно те са причина да полети от скалите. По-важното обаче е какво е правел на онзи самотен път чак в Скарбъро? Той възнамеряваше след вечеря да се срещне с Финли Тибетс в „Будълс“. Дори не му се е обадил, за да отложи срещата. Това не беше в стила на Арчър.

— Но е опитал да се свърже с вас около пет следобед?

— Да. Обадил се вкъщи от Йорк, където бе отишъл да оценява картини за един клиент. Аз не си бях у дома, но по-късно Чизик ми предаде, че Арчър искал да говори спешно с мен.

Кумбс направи справка със своите записки.

— По това време вие сте били в „Чудеса“, нали?

— Да. Чизик казал на Арчър, но той не се обади там.

— В пет часа следобед сте били все още там, след като сте отишли в единайсет сутринта? Времето не е ли малко дълго за подстригване и сешоар? — попита Дънфи.

— Това е списъкът с услугите, които е използвала госпожа Лейтън.

И Кумбс му подаде лилав лист с монограма на „Чудеса“. Дънфи вдигна вежди.

— Почистване на порите с вакуум, компрес с вулканична пепел, бадемово-алоена маска на лицето, боядисване на миглите, контуриране на веждите, маникюр, педикюр, коламаска на цялото тяло, парна баня, масаж, третиране на целулита с евкалиптово масло, едночасов престой в специална билкова вана, боядисване на корените, авокадова маска за изтощени коси, подстригване и сешоар, консултация със специалист гримьор, пълно гримиране.

— Изненадан съм, че все още не си там — възкликна Ирек и стисна дланта й; Вора усети иронията в гласа му.

Почувства се безкрайно глупаво. Какво ли щеше да каже той, ако разбереше, че веднъж месечно прекарва по цял един ден в „Чудеса“?

— После Базил, собственикът, ме заведе да пийнем нещо в „Котаракът в чизми“, а след това — на вечеря в „Байбендум“. От полицията се обадиха малко след като се прибрах вкъщи. Същата нощ наех хеликоптер до Скарбъро. Когато видях мястото на катастрофата, разбрах, че е бил убит.

— Как? — попита Макаров.

— Арч никога не би карал ягуара по непавиран път като този, на който е станала злополуката.

— Мъгла — предположи художникът.

— Не, но късно същата нощ беше валяло. Беше невъзможно да се каже дали по пътя е имало следи от гумите и на друга кола.

— Сещате ли се за други, освен хората, дали на заем пари на съпруга ви, които биха желали смъртта му… по една или друга причина?

Кумбс я погледна, вдигнал химикалката си.

— Малко преди това скъса с Елизабет Хартли, която му беше любовница от много години — отвърна след кратко колебание тя; не й се искаше да си припомня мъката, която й бе причинила Лиз Хартли. — Но се съмнявам, че би се осмелила да го убие.

— Не го е направила тя. Проверихме алибито й. Била е на лов за горили в Заир и е лазила на четири крака из храстите с надеждата да открие някой отбран самец. — Кумбс потупа с гумата на молива върху бележника; очевидно чувстваше силно неудобство от твърде личния характер, който бе приел разговорът им. — Тя обаче му е била много ядосана. Както изглежда, съпругът ви й бил обещал да се разведе с вас. Но когато настояла да го направи, той си отишъл.

Вора нямаше доверие в гласа си. Значи все пак Арч бе отказал да я изостави заради Лиз. Напразно се бе тревожила и се бе опитвала да възбуди ревността му с безсмислени любовни авантюри.

— Как точно е бил убит? — попита тя.

— Поел е доза бруцин. Той действа почти мигновено. Някой е бил с него на онази скала. Дали са му смъртоносна доза от отровата, а след това са го блъснали с колата в морето.

В очите й запариха сълзи, гърлото й се стегна. Бедният Арч. Ирек я прегърна през раменете. В стаята настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на големия часовник, едно от най-прекрасните творения на Картие и любима вещ на Арчър.

— Защо са блъснали колата в океана? — попита Макаров.

— За да прикрият убийството и да го представят като злополука.

— Настоях да проверят отново смъртния акт — обади се Вора. — Защо съдебният лекар не е разбрал, че Арч е бил отровен?

— Почти невъзможно е да бъде открит бруцинът при рутинната аутопсия — отвърна Кумбс. — Само най-добре оборудваните лаборатории могат да го направят. Имали сме голям късмет със съдебния лекар. Той е взел тъканни проби, но не открил нещо. За щастие обаче ги запазил. В нашата лаборатория в Кент откриха следите от бруцин.

— Моля ви — промълви Вора. — Открийте убиеца.

— Заели сме се изключително сериозно с този случай — увери я Кумбс.

Решила, че са свършили, тя понечи да се изправи.

— Само минутка още — обади се Дънфи. — Какво точно знаете за Лорън Уинтроп?

 

 

Лорън седеше до Финли в бар „Гручо“ и отпиваше от нещо, наречено „кадифе“. Шампанско и силна тъмна бира. Не виждаше нищо привлекателно в него, но продължаваше да пие, за да скрие нервността си. Цяла вечер бе очаквала да й се представи възможност да попита Финли какви са изискванията за членство в „Гручо“. По време на обяда бе решила да вземе всички предпазни мерки. Беше убедена в таланта на Ирек, но можеше да мине повечко време, докато се утвърди, ако критиците го отхвърлеха сега. Вярваше, че другите представители на изкуството — писатели, художници, актьори, дори рокзвезди — щяха да разпознаят таланта. Ако колекционер като Джефри Арчър, който купуваше от години произведения на изкуството, избереше някоя картина на Ирек, тогава критиците можеха да вървят по дяволите.

— Финли, не знам какво щях да правя без теб — започна младата жена и се усмихна свенливо. — Помогна ми невероятно много с тази изложба.

— Нямам нищо против.

Закачливата му усмивка показваше, че не би имал нищо против известна благосклонност от нейна страна в замяна.

— Питах се… не, смятам, че няма да бъде възможно. Няма значение. Все едно че не съм казвала нищо.

Той пое дланта й в своята. В първия момент не видя дългите му тънки пръсти с безупречен маникюр. Вместо тях й се привидяха силни, дебели пръсти и ръка с огненочервени косми. Омразната картина изчезна така бързо, както се бе появила.

— Можеш да ме питаш всичко, Лорън. Знаеш това.

Въпреки това тя продължи да се колебае, за да удължи този миг. Финли Тибетс бе от хората, които обожават да бъдат нужни и да са в течение на всичко.

— След изложбата Базил Блакстоук ще даде специален прием в луксозния си апартамент на „Палас Грийн“.

— Три „А“, „Палас Грийн“, района на Дейвид Голдстоун. Имам доста приятели в този комплекс. Това е единственият жилищен блок в „Милионерската редица“.

— Базил е много горд от новия си апартамент. Поканил е Нина Камбъл да се занимае с интериора. Онова, което би искал той, което бих искала и аз самата, е истинско тържество, не просто поредното парти при откриване на изложба. Бих искала да поканя неколцина актьори, балерини, писатели. Нали разбираш — хора с талант. Като теб например.

— Добра идея. И как бих могъл да помогна аз?

— Ами, като ми дадеш имената на онези, които според теб представляват интерес. Ще им изпратя покана за партито.

— Ще кажа на секретарката си да направи списък.

— Не би ли било добра идея да включим и членовете на този клуб? — Усмихна се любезно. — Би ли могъл да ми дадеш списъка с неговите членове?

— Не знам. Не е честно.

Лорън сведе ресници и въздъхна разочаровано.

— Е, вероятно бих могъл да го направя, но само този път. Но не бих искал някой да разбере, че съм ти го дал. Ще трябва да си мълчиш за това.

— Толкова мило от твоя страна.

Поднесе чашата към устните си, за да не види усмивката й.

— Аз, разбира се, очаквам в замяна също да получа нещо. Искам да направя специално интервю с Ирек Макаров преди откриването на изложбата.

 

 

— Тъжна си за Арчър? — попита Ирек, след като следователите си тръгнаха и двамата с Вора тръгнаха към дома му, за да видят картината.

— Да. Той не заслужаваше да бъде убит.

— Ти… обичаш ли го още?

— Обичах го, но не бях влюбена в него.

— Побъркани западняци. Какво означава това?

— Харесвах го, но нямах желание да бъда всеки миг с него. — „Както с теб.“ — Той оказа огромно влияние върху живота ми. Не бях толкова щастлива, но не и така самотна, както в детството си. — Спря за момент, като се питаше дали да бъде напълно искрена сега, когато Ирек очевидно й прощаваше. — През последните две години имах връзка с друг мъж.

Руснакът се вгледа в лицето й; изражението му беше сериозно.

— Обичала си двама мъже?

— Не. Не обичах и Клайв. Просто бях самотна, объркана.

Как би могла изобщо да му обясни? Сега и тя самата не разбираше какво бе намерила у Клайв Холкомб.

Пътуваха известно време в мълчание, докато пред тях се изправи Тауър Бридж с искрящите светлини, отразени в Темза.

— Ядосана ли си на Лорън?

— Не — отговори Вора; нямаше търпение да смени по-скоро темата. — Сигурна съм, че не е замесена в това. Чу какво казах на детективите. Лорън инвестира в „Рависан“ едва шест месеца след смъртта на Арчър. А в Англия дойде след още два месеца. Не е възможно да бъде замесена.

— Имаш право. Познавам хората. Лорън е добра жена. Защо тогава се ровят?

— Трябва да проверят всички и всичко. Това им е работата.

У Ирек бе заложено недоверие към авторитета, към властта. Не можеше да го вини след всичко, което бе преживял. Може би разследването щеше да възстанови вярата му в правосъдието. Както и нейната собствена.

— Това е домът ми.

Макаров вкара астон-мартина в един подземен паркинг.

Взеха асансьор за четири етажа. Дори оттук можеше да види Темза и да усети соления й мирис. Щом влязоха вътре, той запали лампите и я погледна очаквателно. Всичко беше в различни нюанси на червеното. Някои от тях дори бяха несъвместими. Как бе възможно човек с артистично око за цветовете да декорира по подобен начин? Все пак успя да се усмихне криво-ляво; той изглеждаше толкова горд.

— Ти си първата, която влиза тук, ако се изключи Райън.

Първата ли? Следователно тя беше нещо по-специално за него. Какво значение имаше цветът?

— Съжалявам, че не донесох подарък за новия ти дом.

— Затоплящ къщата ли?^[1] Включил съм отоплението заради теб.

Вора се спусна към него.

— Това, което казах, означава подарък, който човек носи, за да честити новия дом на приятеля си. Следващия път ще ти донеса подарък. — Хвана ръката му, която й бе дала такава подкрепа по време на изпитанието с детективите, и я стисна с любов. — Тук е хубаво и топло.

— Харесва ли ти?

И той кимна към апартамента. Без да отделя очи от него, тя отговори:

— Обичам го.

— Побъркани западняци. Вие обичате всичко. Обичам и любов са най-често употребяваните думи във вашия език.

— Това е също и твой език. Вече си английски поданик, не забравяй това.

— Никога не го забравям. Гордея се. Тук има справедливост. Полицията ще открие убиеца на мъжа ти.

Вора искаше това да стане не само заради Арчър, а и заради Ирек. Не можеше да не се притеснява. Ами ако измамниците замисляха нов удар? Не искаше да мисли за това и попита:

— Къде ти е ателието?

Той я поведе към горния етаж, към обширно помещение с изглед към Темза. Запали светлините на тавана.

— Боята още не е изсъхнала. Завърших я по залез-слънце.

Пред себе си Вора видя голямо платно с приглушени цветове, очертаващи голия гръб на някаква жена, която гледаше през рамото си. Тръгна към картината, без да откъсва очи от жената с кестеняви коси и любяща усмивка на лицето. Неопределените линии на леко импресионистичния стил на Ирек биха могли да скрият самоличността на модела от повечето хора. Но не и от Вора. Тези лунички й бяха прекалено познати.

Как бе разбрал? Тогава се сети за нощта, в която бе спала с него. Беше прекосила коридора с тракащи от студ зъби и настръхнала кожа до банята. Беше си измила ръцете и наплискала лицето си с леденостудена вода — нямаше топла.

Осмели се да го погледне. Погледите им се срещнаха и тя с изненада установи, че той очаква мнението й, нейното одобрение.

— Харесва ли ти?

— Много.

Не знаеше какво повече да каже; беше изумена, че я харесва дотолкова, та да й нарисува портрет.

— Наблюдавам те с д-р Дигсби. Разбирам, че никак, никак не ти е безразлично какво ще стане с мен. И говориш искрено, като казваш, че ме харесваш. Когато разбрах това, завърших много, много бързо.

Искаше да му каже, че го обича. Че го е чакала през целия си живот, но думата „любов“ й се стори прекалено безсъдържателна.

— Имаш ли заглавие за нея?

— „Велма Любов“.

Стори й се замислен, не объркан или ядосан, докато я наблюдаваше в очакване да каже нещо. „Защо Велма?“ — бе единствената й мисъл.

— Какво означава „ли-ибов“? — измънка Вора.

Обхвана лицето й и приглади назад къдриците й.

— Любов. През първата нощ разбрах, че те обичам. Истинска любов. Не като думата, която побърканите западняци използват непрестанно.

— Не ме обичай, Ирек. Ти заслужаваш нещо по-добро… по-талантлива жена. Скоро светът ще бъде в краката ти. Ще имаш…

— Не искам света. Искам теб. Щастлив съм, когато съм с теб. Днес следобед твоят побъркан д-р Дигсби беше забавен. После се смяхме заедно. Нали?

— Да. — Мислите й я върнаха към онази нощ, която прекараха заедно. Трябваше да се досети, че го е обикнала. Никой дотогава не бе предизвиквал подобна реакция у нея, нито пък бе изпитвала такова удоволствие от разговорите с някого. Тогава английският му бе още по-труден за разбиране, но той не можеше да скрие острия ум, интелигентността му. — Знаеш, че те обичам — любов. Бих направила всичко за теб.

Огромните му ръце стискаха лицето й; погледна я право в очите.

— Една нощ двамата с Анатоли бяхме в Киев. Опитвахме се да се стоплим, затова седнахме с гърбове към фурната, в която денем горяха отпадъците. Разговаряхме цяла нощ и решихме какво би ни направило щастливи.

— Какво?

— Да пишем и да рисуваме каквото желаем, а не каквото ни казва държавата. В Русия полицията ни казваше: „Живейте като всички“. Имаха предвид да не създаваме неприятности. Тук имам свобода. Сега искам да живея като всички на Запад. Да имам дом и приятели. Жената, която обичам. Наистина да живея като всички.

Привлече я към себе си. Устните му потърсиха нейните. Тя потрепери от нежното им докосване. Те се отдръпнаха, но миг по-късно се върнаха отново и този път останаха по-дълго върху устата й. Вора се наслаждаваше на мига, като се опитваше да сдържи страстта си. Не беше забравила какво й бе казал.

„Любов“. Досега не знаеше какво означава тази дума.