Мерил Сойър
Целувки от Лондон (23)

23.

Вора едва сдържаше сълзите си, докато слушаше края на историята, чийто неописуем ужас бе запечатан завинаги в сърцето на нейната приятелка. Как бе могла да й се оплаква от вдетинения си чичо? Сравнен с Рупърт Армстронг, чичо й Найджъл бе истинска благословия.

— След като напуснах Маракеш, не ми провървя с мъжете — продължи Лорън. — Страхувах се от тях. Снощи, след като се разделихме с Райън, размишлявах в продължение на часове върху миналото си. Сега вече знам, че се обличам толкова консервативно, за да не привличам мъжките погледи. Онова, от което се страхувам, е, да не би да не мога да им откажа, така както не можех да откажа на втория си баща.

— Сигурна ли си, че Райън е мъжът за теб?

Вора смяташе, че приятелката й се нуждае от по-чувствителен и изпълнен с разбиране мъж от Уесткот.

— Да. Той ме привлече още от първата ни среща, но се справих с моите чувства едва когато се помирих с миналото си. Сега, като се обърнах назад, оцених истински онова, което направи за мен Тод Хейл. Без да знае какво не е наред, той ме дари всеотдайно с любовта си. През всичките тези години съм благодарила на Господ, че ми го изпрати. И хиляди пъти съм се питала как ли щеше да протече животът ми, ако… ако Тод бе останал жив.

Сервитьорът прибра почти недокоснатото им ядене и се разтревожи, че не им е харесало. Вора успя да го успокои.

— Чувствам, че нещо не дава мира на Райън — продължи Лорън. — Много е притеснен, като мен самата по времето, когато се запознах с Тод. Какво би могло да се случи? Нищо, с което не бих се справила. Сега вече съм силна. Отказвам да си отида просто така, без да съм направила опит. Не искам да се питам и за него „какво ли щеше да стане“, така както сега се питам за Тод.

 

 

— Благодаря, че ме взимаш веднага, без предварителна уговорка — обърна се Лорън към Базил Блакстоук.

С Вора обиколиха магазините и сега бяха в неговия салон, за да й направи прическата.

— Няма защо, милички.

И той ги поведе към стола си.

— Боядисване на корените. Боядисване на корените — занарежда папагалът с алена шия, като се поклащаше на люлката си.

— Млъквай вече. — Базил изпрати въздушна целувка на птицата и покани Лорън да седне. Притисна към устните си тънката дръжка на гребен за разресване на букли и впери поглед в нея. Класическа костна структура, класическа. — Измъкна фибите от кока й и разпусна пепеляворусите й коси. — Прекрасна коса, съвсем права.

Вора, която чакаше встрани, видя как раздели косата на приятелката й и я среса.

— Ще я отрежа дотук. Ще можеш да я носиш на класически…

— Не може ли да ми я накъдриш?

— В никакъв случай. — Базил тропна с крак и се намуси. — Ситното къдрене вече не е на мода…

— Нямах предвид ситното къдрене. Но какво ще кажеш за нещо естествено? Само да не бъде на черта? — Погледна разтревожено приятелката си. — Не искам да приличам на майка си.

— Добре, миличка.

Стилистът изгледа отвратено Вора.

Тя от своя страна погледна часовника си и реши, че Ирек е приключил с рисуването за деня и би могла да поговори с него. Беше го убедила да си сложат телефон и телефонен секретар. По този начин той можеше да не отговаря, докато рисува, но затова пък тя можеше да се свързва по всяко време с него. Тази вечер нямаше да се виждат и Вора възнамеряваше да отиде на изложба с Лорън. С нея бяха стигнали единодушно до извода, че не трябва да показват Макаров на публиката до вечерта, в която щяха да открият изложбата му.

— Отивам да се обадя на Ирек.

Базил се усмихна; знаеше колко много го обича. Често го бяха обсъждали, докато правеше косата й.

— Използвай личната ми линия в кабинета ми.

Щом се озова вътре, Вора набра номера и зачака, като оглеждаше снимките на известни личности, окачени по стената. Нанет Нюман, Тереза Ръсел, Джуди Ричардетън, Гленда Джексън. А до тях — кралски особи. Лейди Джейн Чърчил, лейди Чичестър, виконтеса Уиър.

И нейната снимка, направена преди петнайсет години. Прочете посвещението. „На скъпия ми Базил. С любов: Вора Лейтън.“

„Ирек има право“ — помисли си тя, когато отговори телефонният секретар, а не нейният любим. Прекалено леко бе използвала думата „любов“.

— Аз съм — отвърна на телефонния секретар тя. — Аз…

— Вора — обади се Макаров. — Това нещо не ми харесва. Днес се обадиха трима брокери от борсата и от „Лойдс“, за да ми продадат застраховки. Какво искаш?

Не позволи на типично грубоватия му тон да я разстрои.

— Обадих се да ти кажа, че те обичам много.

 

 

С чаша „Будълс“ в ръка Райън си пробиваше път през тълпата, събрала се на изложбата. Джулиан Агню обсъждаше с двама мъже платно на Робърт Райман. Ти Джей притежаваше няколко творби на художника минималист, затова мина покрай собственика на известната галерия, като кимна рязко. Следваше серия от картини на Шон Скъли. Тях огледа внимателно. Ако семейство Кортрайт решеше да продава, можеше да прояви интерес към тези платна. Предпочиташе ранните му творби пред онези, които художникът създаваше сега.

Стигна до изложените метални скулптури. Спря, за да избегне лейди Фиона Фарнсуърт. Доайенката на колекционерите от аристократичен произход вече от няколко години бе прикована към инвалидна количка.

— По-бавно, казах. Не мога да видя абсолютно нищо.

И размаха бастуна си с дръжка от слонова кост, който носеше винаги със себе си. Отровната гъба с обилно намазана с пяна коса, която тикаше количката, намали темпото, така че Райън успя да се добере до другия край на залата. Забеляза Вора Лейтън да разговаря с някаква блондинка, чийто гол гръб бе обърнат към него. Руси къдрици и крака на шоугърла, тясна черна рокля. Изгълта остатъка от джина и тръгна с усмивка към Вора. След случилото се предишната нощ имаше нужда от нещо, което да го отвлече. Трябваше да престане да мисли за Лорън.

В това време блондинката се обърна и той замръзна на място. Лорън? Дявол да го вземе! Тя засия, като го видя, и в сините й очи заблестяха звезди, когато тръгна към него.

Той бързо успя да се овладее. Огледа внимателно черната рокля, която прилепваше към тялото й като сянка по обяд. Дълбоката цепка разкриваше вълнуващата гледка на красивия й крак при всяко движение. Но онова, което го изненада най-вече, бе дълбокото деколте. Божичко! Ако си поемеше дълбоко дъх, тя можеше спокойно да се присъедини към голите до кръста момичета, които се появяваха по страниците на „Сън“.

Очите на всички мъже в залата се откъснаха от картините по стените, за да проследят Лорън. Кой знае защо Райън изпита такава ревност, че пред очите му се спусна червена мъгла. Едва се сдържа да не стовари юмрука си върху негодника, който я спря, за да я поздрави. Тя се засмя. Гърленият й смях стигна до слуха му, макар да не чу думите й. Той се обърна и прекоси помещението, готов да си тръгне, като си напомняше, че тя изобщо не го интересува.

— Райън, почакай.

Обърна се и я видя да се приближава. Не можеше да не признае, че беше изумителна. Страхотна прическа… леко разрошена. Сякаш тъкмо ставаше от леглото. Обзе го непреодолимо желание да я притисне в обятията си и да я целуне. „Тя ще ти донесе само неприятности, приятел, не забравяй.“

— Какво искаш?

— Теб — прошепна в отговор тя.

Дявол да го вземе! Нима беше направила всичко това заради него? Продължи да я изучава студено, а в това време тя плъзна меката си топла длан в неговата. Той обаче умишлено не й отговаряше.

— Готова съм да се обвържа.

Обвързване? По дяволите, беше се хванала на блъфа. Никога не бе предполагал, че ще го направи. Вярно, че искаше да се задоми. Някой ден. Не сега; не и насред тайната операция. Ако се отпуснеше и изгубеше представа за реалността, един Господ знае какво можеше да стане.

Тя вдигна лявата си ръка.

— Махнах халката. Отрязах си косата и вече имам изцяло нов гардероб. — Завъртя се бавно, за да му даде възможност да огледа отново сексапилното й тяло. — Какво ще кажеш?

Той безучастно сви рамене, за да прикрие истинските си чувства. „Не й позволявай да те хване в капана си, приятел.“

— Направих го за теб — неуверено изрече тя. — Повечето неща, които каза снощи, бяха верни, макар че причината да избирам възрастни мъже и да продължавам да нося халката си не е тази, за която ти си мислиш. Готова съм за промени в живота си.

Нима не знаеше какво му причиняваше с тези думи? До снощи не може да е имала представа. Бе крил грижливо истинските си чувства дори от самия себе си, като си бе повтарял, че не може да бъде привлечен от дъщерята на Каролайн Армстронг. И въпреки това беше. По време на снощната си тирада бе залял Лорън с всяка мисъл, дори неоформена, която бе имал някога за нея, опитвайки да я накаже. Нямаше представа какво го бе накарало да спомене за обвързването. В живота му нямаше място за жена… поне не в момента.

— Аз съм свързана с теб, обвързана съм.

Тези слова, отразяваха собствените му въжделения и копнежи. Копнеж да седи, да разговаря и да се смее… като нормален, най-обикновен човек. Противно на здравия разум продължаваше да я желае. Докато се бореше със съвестта си, лейди Фиона го потупа с прочутия си бастун.

— Чуйте ме, господин Уесткот — заяви тя, като впери в него сълзливите си сини очи. — Знаете ли дали Кортрайтови ще продават тази колекция?

— Може би, Фифи — отвърна той, като наблюдаваше Лорън. Ако беше негова, никога нямаше да я пусне извън дома си с тази предизвикателна рокля. — Говори се, че щели да я пуснат на търг в „Сотби“ през есента.

— В „Сотби“ — изсумтя тя и стовари бастуна си върху пода. — Не желая да имам нищо общо с тях след онази отвратителна австралийска афера.

Вора Лейтън се присъедини към тях, докато той кимаше на възрастната дама в знак на съгласие. Откакто се бе разчуло, че от „Сотби“ са отпуснали на заем част от петдесет и четирите милиона долара на австралийския магнат Алън Бонд, които той после бе използвал за покупката на „Ириси“ на Ван Гог, мнозина от колекционерите се бяха настроили скептично срещу практиката на къщата да гарантира продажните цени. Мнозина смятаха, че чрез обещаването на дадена цена на продавача и след това — заемането на средства на купувача, цените се надуваха изкуствено.

— А ето че сега ги последваха и от „Кристи“ — заяви заплашително лейди Фиона, втренчила поглед в двете жени. — Повече няма да купувам нищо на търг.

— Частните предприемачи наистина са по-добрият избор — отвърна Вора.

— Какво ли знаете вие. — Побутна с бастуна си слугинята, която чакаше до нея, за да я уведоми за желанието си да тръгват. — След като ще излагате нещата на онзи комунист…

— Той е вече британски поданик — отговори Вора.

Лейди Фиона замахна с бастуна си към нея.

— Тя е точно от онези колекционери, които биха сринали Ирек, като създадат у другите впечатлението, че е ужасен, без дори да е виждала поне едно негово произведение — заяви горчиво Вора.

— Това не е инвалидна количка — обади се Райън. — Това е трон на колела. Но тя ще дойде на изложбата, ще видиш.

Забелязал разстроеното лице на Вора, той проследи погледа й и видя Муци Макалистър и Клайв Холкомб. Муци носеше пурпурна рокля с ликра, която стигаше до средата на бедрата й. Беше прилепнала плътно до тялото й.

— Прилича на десет килограма боклук натъпкан в петкилограмов чувал.

Коментарът му не предизвика усмивката й. Да не би все още да си падаше по онзи дръвник?

— Разбрах — обади се тихо Лорън, — че Муци го е привлякла в производството на кожени палта. Сега той създава модели на кожени палта от висока класа и ги продава в „Бийонд Минк“ в Найтсбридж.

— Страхотно, кожени палтенца — подсвирна Райън. — Скоро ще чуем, че предлагат творбите му в метростанциите. Все едно че го виждам. „Муцис Тутцис“. „Сокс Трот“. Търговец на норки.

— Мисля, че видях достатъчно — заяви Вора и се отправи към изхода.

— Аз ще остана още малко — обади се Лорън. — Райън ще ме откара вкъщи, нали?

— Разбира се — чу се да отговаря той и тя отвърна с обаятелната си усмивка на малко момиченце.

Да не би да си беше изгубил ума? Лорън беше използвачка като майка си. Веднъж вече му се беше подиграла. Сега пък се беше обърнала на сто и осемдесет градуса. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

— Защо не се виждаш с майка си?

— Има ли къде да седнем и да поговорим спокойно насаме?

Намериха свободна маса в ъгъла на долния етаж, в „Бирум“. Райън поръча за себе си джин, а за Лорън — минерална вода с лимонов сок.

— Знаеш ли, баща ми е мъртъв от почти двайсет и пет години, но все още ми липсва.

Младият мъж отпи от чашата си; очевидно неговата събеседница обичаше дълбоко баща си, така както той самият обичаше своята майка.

— Когато се омъжи втори път, майка ми си подсигури онова, което най-вече й липсваше при първия й брак — пари. Бях много малка, за да разбера. Реших, че се е омъжила за мил човек като баща ми. — В гласа й долови напрежение. — Никога не съм предполагала, че съществуват мъже като Рупърт Армстронг.

Тя се намръщи и изражението й стана далечно, сякаш преживяваше отново своята история. Думите като че ли сами се откъснаха от устата й. Постепенно гневът на Райън към Лорън започна да изчезва, изместен от учудване. Дори джинът не му помогна. Той постави почти пълната си чаша на масата и се опита да събере сили, за да чуе всичко докрай. Много преди да беше стигнала до смъртта на Тод Хейл, той вече гореше от желание да убие Рупърт Армстронг.

 

 

Колко добре само си спомняше жеста, с който мръсното копеле поставяше подобните си на пенсне очила. Те увеличаваха елипсовидните му ириси — като на змия — докато оглеждаше договора за превозването на фосфора. А след това бе подписал със замах документите. Смъртната присъда за хиляди представители на един заплашен от изчезване животински вид. Малко му беше да го убият. Младият мъж имаше по-добра идея. Съвсем скоро щеше да се появи в Маракеш… отново.

— Какво направи след смъртта на Тод? — попита той.

Наблюдаваше я внимателно, докато тя поде отново разказа си.

 

 

Когато Пол се върна вкъщи от Париж няколко дена след като бе научила за смъртта на Тод, Лорън беше прекалено отчаяна, за да изпита щастие при вида на принадлежностите за рисуване, които й бе донесъл. Почти не беше забелязала, че Рупърт е заминал за Кения, и поне за момента нямаше защо да се ужасява от полунощния час, когато обикновено той се появяваше в стаята й и протягаше към нея кошмарните си ръце.

През следващата седмица брат й се опитваше да повдигне духа й, като я водеше да разучават медината. Създадена преди векове от камилари, фанатични привърженици на Исляма, старата част на града бе обгърната от тайнственост, която липсваше в по-новия френски квартал с неговите напомнящи за Париж булеварди.

Девойката наблюдаваше правоверните, когато мюезинът ги призовеше за молитва. Мъжете се просваха на земята, коленичеха върху молитвените си килимчета с лице на изток, към Мека. В това време жените заставаха някъде на сянка и чакаха покорно, докато мъжете им привършат молитвите си. Очевидно Аллах чуваше молитвите само на мъжете. Интересно дали Господ бе чул нейните молитви. Ако ги беше чул, щеше да й покаже начин да се измъкне от ръцете на Рупърт.

Един ден братът и сестрата се озоваха в Джемаа-ел-Фна, сърцето на медината. Наречен „Сборище на мъртвите“, тъй като по прищявка на пашата на това място бяха екзекутирани много хора, сега този площад привличаше сръчни жонгльори и крадци на дребно, както и тълпи от продавачи. И двамата бяха поразени от майсторството на акробатите и бегачите на кокили, а дори още по-силно ги смаяха гвинейските танцьори. Те се извиваха и тропаха с крака, като тракаха с железните си кастанети, а белите им туники се издуваха, докато правеха безчетни кръгове. Черните пискюли на фесовете им се въртяха като перки на вертолет, а златните им зъби просветваха на лятното слънце.

— Гонят демони — обясни някой край тях.

Лорън се запита дали биха могли да я освободят от Рупърт. Точно в този момент един от танцьорите им направи знак да го последват. Навлязоха още по-навътре в медината. Там застаналите зад покрити от тръстикови навеси сергии търговци предлагаха най-различни стоки. Танцьорът каза нещо на френски и посочи към някаква жена, увита в тъмновиолетов плат. Кожата й бе на сини петна от индиговата боя на облеклото й. Тя бе от бедуините, които идваха периодично от Сахара. Отличаваха се със сините си дрехи, които боядисваха ръчно, и бяха известни златари.

Жената ги покани под своя навес и Пол заяви:

— Сега ще ти купя нещо специално.

Щом влязоха, девойката примигна при вида на старата вещица, седнала върху ниска табуретка и приведена напред, която мърмореше нещо на арабски, докато им показваше наредените върху поднос сребърни гривни. В мазните гънки на дебелото тяло на номадката бе влязъл синкав пясък. Лорън усети, че главата й се замайва от тежкото ухание на жасмин, подсилено от жегата. Това обаче очевидно не смущаваше брат й. Той огледа внимателно гривните и избра една с гравирани шарки. Пол плати на старицата и изведе сестра си навън. Пъхна гривната на китката й.

— Надявам се, че това ще те поразвесели. Съжалявам за Тод. Знам колко много означаваше той за теб.

На Лорън й се искаше да му разкаже за плановете, които бяха правили с Тод, за необходимостта да се отърве от Рупърт. Думите обаче не излизаха от устата й.

— Благодаря ти за гривната.

Влязоха в близкото кафене, където сервираха студени напитки. Седнаха на сянка и започнаха да отпиват от чашите си, като наблюдаваха оживената дейност на площада.

— Проблемът не е само в Тод, нали? — попита ненадейно брат й, вперил очи в лицето й. — Всеки път, когато се прибера, ми се струваш… различна.

— Раста и се променям — отвърна тихо тя.

И внезапно осъзна; беше на седемнайсет години, възрастна. Почти. Ако успееше да се измъкне от лапите на Рупърт, трябваше да се крие само до навършването на осемнайсетгодишна възраст, след което вече съвсем законно щеше да бъде независима личност.

Вдигна очи и видя, че Пол я гледаше съчувствено.

— Знаеш, че те обичам… каквото и да се е случило. — Ръцете му обхванаха нежно дланите й и палецът му несъзнателно започна да гали сребърната гривна. — Няма нещо, което да не можеш да ми кажеш. Преди винаги споделяше с мен всичко. Но откакто се преместихме в Маракеш, стана твърде… затворена в себе си.

Лорън се почувства виновна, че бе изолирала Пол от живота си, затова му разказа част от историята.

— Възнамерявах да избягам и да се омъжа за Тод. Ако беше останал жив, сега щях да бъда във Франция.

— Съжалявам за неговата смърт, но на седемнайсетгодишна възраст е прекалено рано за брак. — Брат й се усмихна снизходително. — А как впрочем смяташе да се измъкнеш от Мароко?

— Седемнайсетгодишните могат да получат разрешително за излизане от страната — отвърна напрегнато тя, като се виждаше как с документа в ръка се качва в самолета, който ще я отведе завинаги далеч от Рупърт Армстронг.

Младежът понижи глас и се наведе към сестра си:

— Това не е Англия. Жените в ислямските страни нямат същите права. И седемнайсетгодишните момичета не получават разрешително без одобрението на някой мъж от семейството. Мислиш ли, че Рупърт щеше да ти позволи да заминеш?

Лъчът надежда, който бе зърнала, изчезна и действителността я притисна още по-силно. Струваше й се невъзможно да издържи още една година до осемнайсетия си рожден ден. Вкопчи се за последната сламка.

— Пол, ти си ми роднина от мъжки пол. Не можеш ли да ми вземеш разрешително за заминаване още сега?

— Сега ли? Защо си се разбързала толкова? Имаш още една година в училище.

Очевидно трябваше да рискува да му разкаже истината. Никой друг не можеше да й помогне.

— Каза, че ме обичаш. Искам да замина още тази седмица, преди да се е върнал Рупърт.

Пол присви сините си очи.

— По-добре ми кажи какво става. — Тъй като тя се поколеба, той взе дланите й в своите и додаде: — Можеш да ми кажеш всичко.

Девойката си пое дълбоко дъх. „Помогни ми, татко. Накарай го да разбере.“

— Понякога… нощем… след полунощ Рупърт идва в стаята ми.

Подготви се за реакцията на брат си, но той просто й се усмихна окуражаващо да продължи.

— Е, и?

Вгледа се в ръцете на Пол. Вместо тях обаче виждаше ръцете на Рупърт. Като насън му разказа всичко, без да пропусне и най-малката подробност. Когато свърши, брат й я съзерцаваше безизразно, сякаш се съмняваше в думите й.

— Боже мой! — възкликна след известно мълчание. — Защо не си ми казала досега?

— Не съм казала на никого, дори на Тод. Къде ще отидем, ако майка напусне Рупърт? Тя не може да ни издържа. Ти няма да можеш да продължиш учението си в Париж. Ще проваля живота ти.

— Това е без значение. Аз те обичам. Няма да позволя на онова копеле да те докосне отново.

В гласа му долови нещо ново, непознато за нея.

Очите й се насълзиха. Дори всичко в живота й да се бе преобърнало с главата надолу, винаги щеше да може да разчита на Пол. Взира се в продължение на няколко минути в празните чаши на масата, когато решението на въпроса само изплува в съзнанието й.

— Имам идея. Така едновременно би могъл да ме измъкнеш от Маракеш и да продължиш учението си. Чувал ли си за някого в Париж, който прави фалшиви документи? Ако се сдобия с такъв, ще мина за гражданка на страната и ще се крия, докато навърша осемнайсет, а после ще мога да живея законно сама.

— Лесна работа — отвърна брат й и се усмихна. — Приятелят ми Марсел снабди с такова нещо своята приятелка, една германка. Трябва само да те закараме до Париж. Трудната част ще бъде намирането на парите за самолетния билет.

— Не, няма — заяви тя с по-голяма убеденост от тази, която чувстваше.

Когато приключи с излагането на плана си, Пол поклати глава и рече:

— Това е една наистина невероятна история. Майка ни няма да повярва…

— Разбира се, че ще повярва… ако й предадеш точно това, което ти казах.

— Не трябва ли да й кажем? Може би тя ще…

— Откога според теб майка ни е започнала да се тревожи за нас? — попита Лорън, като се сети как бе хвърлила една роза върху ковчега на Нана, когато започнаха да засипват гроба й. Каролайн беше „прекалено заета“, за да се върне за погребението. — Тя не обичаше дори майка си. Ние сами трябва да се грижим за себе си.

— Права си. Можем да разчитаме единствено на самите себе си.

— Когато отида във Франция — продължи девойката, — ще кажеш на майка ни, че съм избягала с един художник. Така тя няма да ти се сърди. И ще продължиш да получаваш парите за училище. Ако внимаваме, двамата ще можем да живеем с тях и ще ги надхитрим всичките.

Пол я поведе извън медината.

— Ти не умееш да лъжеш. Ще се справиш ли?

Лорън помисли за баща си и за Тод. И двамата бяха безкрайно честни, но беше сигурна, че щяха да одобрят плана й.

— Мога да лъжа, ако се налага.

Щом се върнаха, завариха майка си, облечена в бяла сатенена рокля, да чете последния брой на „Ел“.

— Бихме искали да поговорим с теб, майко — започна Пол.

Тя отбеляза докъде е стигнала с щраусово перо.

— За какво?

— Лорън е… — Младежът поклати глава, привидно дълбоко покрусен. — Лорън е бременна.

— Какво? — Каролайн скочи и се втурна към дъщеря си. — Малка мръсни…

— Виж, майко — застана помежду им той. — Какъв смисъл има да се ядосваш? Сестра ми знае, че е допуснала грешка, но…

— Кой е бащата? Поне би могъл да се ожени за теб!

Девойката се поколеба, спомнила си бащиното предупреждение за лъжата.

— Тод Хейл — отвърна задавено.

Брат й накара Каролайн да седне отново във фотьойла, от който бе станала току-що.

— И така, както виждаш, сме изправени пред сериозен проблем. Трябва да го разрешим, преди Рупърт да е научил за него.

— Да — съгласи се майка им и пребледня. — Ако Рупърт разбере…

— Няма да разбере — увери я синът й. — От теб се иска само да ни дадеш пари. Аз ще я заведа в Париж и там ще се погрижа за всичко. Лорън ще може да се върне обратно преди Рупърт. Не е нужно изобщо да разбере, че е ходила някъде.

 

 

— Рупърт не те ли проследи в Париж? — попита Райън.

— Проследи ме. Но му бяха нужни месеци, докато ме открие. Брат ми уреди да се крия в Кале. Рупърт преобърна Париж, тъй като смяташе, че съм близо до Пол. Накрая неговите детективи най-сетне хванаха следите ми.

Райън я наблюдаваше и се възхищаваше на смелостта й да заживее съвсем сама на седемнайсетгодишна възраст. Никога не бе подозирал, че в нея съществува такава сила.

— Знаех, че Рупърт ще дойде — продължи тя. — През деня работех в павилион за цветя. Нощем лежах будна в таванската стая, която бях наела, и се ослушвах за приближаването на стъпките му. Когато ги чух една нощ, само няколко дни преди осемнайсетия си рожден ден, вече бях готова. От месеци имах план. Посрещнах го на вратата със зареден пистолет в ръка. За нещастие треперех и оръжието изгърмя предварително. Куршумът жегна стъпалото му.

— Какво направи той? — попита младият мъж, смаян, че е извършила нещо подобно.

Не че копелето не го заслужаваше, но просто не можеше да си представи Лорън да стреля с намерението да убие.

— Излезе от болницата няколко дни след като бях навършила осемнайсет години. Вече не можеше да ме принуди да се върна в Мароко. Той ме заплаши, че ще ме пипне. И ми каза да не спирам да се оглеждам. Не исках да слушам заплахите му. Уверих го, че следващия път ще се целя право в сърцето му.

— Ами майка ти? — попита Райън.

Беше любопитен да разбере как бе реагирала Каролайн Армстронг.

— Не знам какво й е наговорил Рупърт. Казала на Пол, че не иска да ме вижда повече.

Той се премести по-близо до Лорън и я прегърна през раменете. Очевидно не й е било никак леко. Той самият бе преживял много с Бък Уесткот, но поне майка му винаги бе до него. А какво ли беше да преминеш през ада, без да можеш да се обърнеш към майка си?

— След като престанах да се крия от Рупърт, отидох в Париж и започнах да уча изобразително изкуство. Издържах се, като правех преводи за японски бизнесмени. Подложих се на психотерапия и закърпих по някакъв начин живота си. После срещнах Озгуд Уинтроп. С него се чувствах в безопасност, защото ми напомняше за баща ми. Когато Ози умря, се преместих в Ню Йорк, за да съм по-близо до брат си.

Райън се чувстваше засрамен и виновен. Беше сгрешил и сега се мразеше за това. Лорън заслужаваше някой прекрасен човек, не негодник като него. Но не можеше да й го каже, не и сега, след като му се бе доверила. „Какво пък, по дяволите!“ — помисли си той, когато взе решението, за което се надяваше да не съжалява по-късно.

— Не обещавам нищо — рече Райън. — Нека да видим какво ще стане, след като прекараме известно време заедно. Ще трябва да разбереш, че в живота ми има някои неща, които не мога да споделя с теб… в момента. Ще трябва да ми имаш доверие.

Тя обгърна с ръка врата му и приближи меките си устни към неговите. Когато устните им се сляха, Лорън прошепна:

— Имам ти доверие.

Докато се целуваха, той прокара върховете на пръстите си по голия й гръб. Тя от своя страна плъзна несръчно длан нагоре по бедрото му. Той й даде висока оценка за това, че бе опитала; беше постигнала желания ефект.

— Ела у нас за… да пийнем по нещо — предложи младата жена.

Райън се усмихна, като търсеше някакво извинение. Не можеше да допусне да я люби, докато микрофончетата записват всичко. Алтернативата беше да я заведе в „Палас Грийн“. На Стърлинг щеше да му призлее.

— У нас — заяви той, стана и свали от закачалката палтото й от самурова кожа.

— Райън, там се чувствам нервна. Не мога…

— Ти Джей няма да те притеснява. Той не може да заспи, докато не се увери, че съм в безопасност в „Палас Грийн“.

— Добре — съгласи се тя, докато й помагаше да си облече палтото.

По пътя към „Палас Грийн“ й разказа за месеците, които бе прекарал в затвора в Заир и за отказа на майка й да помогне на Ти Джей да го измъкне.

— Бедният човек. Нищо чудно, че не ме харесва. Сигурно му напомням за жената, която е обичал и която…

— Той няма нищо против теб, повярвай ми. Сложил е картината ти в стаята си.

— Наистина ли? — Поколеба се за момент и той изви глава, за да я вижда по-добре. — Можеш ли да се отбиеш у нас? Искам да ти покажа нещо.

— Разбира се — отвърна младият мъж, макар че нямаше никакво желание да се отбива в апартамента й.

По пътя й зададе няколко въпроса във връзка с издателска къща „Рависан“ с надеждата да почерпи някаква информация, с която да помогне на Стърлинг във връзка с аферата с фалшивите репродукции. Тя не знаеше кой знае какво. „Рависан“ щеше да пусне първите си репродукции едва след изложбата на Ирек. Цялата тази идея във връзка с фалшификацията му се струваше като гонене на Михаля, но не виждаше каква друга причина биха имали да подслушват дома й.

Докато асансьорът се издигаше нагоре, Райън се сети нещо.

— Вземи си някакви дрехи. Нещо всекидневно. Утре трябва да ходя в Бъртън он дъ Уотър.

— Чудесно. Ще може ли да вземем и Иги?

— Определено.

Изчака я да излезе от асансьора и я последва към коридора. Портиерът ги посрещна с вестта, че Табата била излязла за вечерта.

— Следвай ме.

Лорън му се усмихна през рамо и го последва към зимната градина. След това запали лампите.

Картината върху статива привлече незабавно погледа му. Дяволска работа! Та това бе неговият портрет! Изключителна прилика. Изучава го известно време, като се преструваше, че не е трогнат. Нима наистина изглеждаше толкова недостижим? Погледна към нея. Развълнува го изражението й; в него прочете силното й желание творбата да му е харесала. Как изобщо бе могъл да помисли дори за момент, че има нещо общо с Каролайн Армстронг?

— Не знам какво да кажа. Прекрасен е.

— Значи ти харесва?

Придърпа я в обятията си и я прегърна през кръста. Зацелува я страстно, но непрекъснато си напомняше да не забрави, че проклетото място се подслушва.

— Вземи си дрехите — рече той, като я пусна неохотно.

Докато тя приготвяше вещите си, Райън изучаваше портрета. Странно колко дебело бе грундирала платното. Би трябвало да знае по-добре това; все пак се занимаваше с изкуство от доста години.

— Готова съм — извика Лорън и той излезе от зимната градина.

По пътя към „Палас Грийн“ младата жена му разказа за Табата Фоули. Той реши, че младата жена има прекалено меко сърце. Напомняше му за майка му.

Влязоха в двора, минаха покрай часовоя с камерите и ротвайлерите, които обезумяха. След като паркира астон-мартина в гаража, Райън помогна на Лорън да излезе от колата. Мина пръв през окулярния скенер и я изчака. След това, с луксозния й кожен куфар в ръка, мина през металния детектор, скрит някъде в стената.

Съоръжението започна да издава нискочестотни звуци и да святка. Младият мъж се обърна към спътницата си.

— Това са ключовете ти. Сложи ги на масата, а след това се върни и мини отново под арката.

— Имам само един ключ. — Извади ключодържателя от чантата си. — Ключовете за „Рависан“ са на друг ключодържател.

Озадачен, той я изчака да мине отново под металния детектор. Беше нужна доста голяма връзка ключове, за да се включи алармата. Но когато мина повторно, предизвика същия ефект. Ади се появи с Иги, безшумен като сянка.

— Какво има? — попита Лорън.

— Нищо. Вероятно шепа монети в чантата ти. Дай ми я заедно с палтото си.

Кимна на сикха да ги претърси. Той даде знак на прасенцето да стане. Изправено на пухкавия си задник, животното вдигна зурла и задуши усърдно, като размахваше опашка.

— Нищо — промълви Ади, без да отделя поглед от Иги.

— Опитай отново, Лорън.

Алармата прозвуча отново и Райън погледна към монитора. Боже мили! Той отчиташе доста високо на скалата. Достатъчно метал за пистолет или някакво друго, не по-малко смъртоносно оръжие.

— Проверявал ли си днес уреда? — обърна се той към сикха, който кимна в отговор.

— Какъв е проблемът? — възкликна младата жена. — Не нося никакъв метал.

— Не съм сигурен.

Уесткот се опитваше да се пребори с нарастващото си смущение.

Полилеят във фоайето хвърляше дебела сянка върху древните дъбови греди, кръстосани на тавана. Райън внимателно я огледа на неясната светлина, от непокорните къдрици до сексапилния силует. Всеки глупак можеше да види, че не носи оръжие. Абсолютно невъзможно бе да се скрие нещо под тази рокля. Освен ако не носеше някакво по-особено оръжие, скрито в бельото. Спомни си за ножа, който го бе изпратил в затвора. Невъзможно бе да бъде открит. Той се сгъваше и ставаше по-къс от десет сантиметра.

— Не мога да нарушавам законите за сигурност на Грифит. Не можеш да влезеш, докато не разберем какво е това. Съблечи си роклята.