Мерил Сойър
Целувки от Лондон (14)

14.

Слънцето все още не се бе изкачило над Атласките планини, над които се издигаше покритият със сняг Джебел Тубкал, когато будилникът иззвъня. Райън бавно се събуди; беше изтощен от тридневното секретно пътуване от Лондон до Маракеш. Предстоящият десетчасов преход с кола обаче изискваше да тръгне веднага. Облече традиционните за региона дрехи, грабна вълненото наметало и забърза към роувъра. Провери горивото в резервоара и запасните туби с бензин. Пътят за Уарзазате не беше най-подходящото място да закъса за бензин.

Даде знак на охраната да отвори портата в триметровата ограда. Роувърът се задави и се спусна надолу по улицата, а изпод гумите му се вдигнаха облаци червеникав прах.

Сухият, прозрачен въздух бе оцветен от зората в розово и осветяваше върховете на покривите и купола на джамията. Подобни на настройващ се в чест на изгряващото слънце оркестър, птиците гръмко запяха от всички страни — от бамбуковите гъсталаци и от потъналите в гирлянди от ухаещи цветове храсти. Само след минути утрото щеше да бъде възвестено официално от мюезина, който щеше да призове правоверните да отправят молитвите си към Аллах.

Райън остави зад себе си горичките от финикови палми, натежали от фурми и поклащащи дългите си листа на лекия ветрец, и се отправи на юг. Докъдето му стигаше погледът се червенееха богатите наносни почви, характерни за равнината, в която се намираше Маракеш. Пътят се виеше нагоре към хълмовете, които малко по-нататък даваха началото на Атласките планини. Очакваше го път с много завои, които щяха да го отведат до върха.

Докато шофираше, се опитваше да се съсредоточи върху смъртно опасните лъкатушения на пътя. Но не успяваше. Пред очите му неизменно стоеше лицето на Лорън Уинтроп. Поведението й при срещата с Ти Джей бе убедило дори скептично настроения Стърлинг, че тя не е наета от Барзан. Начинът, по който се бе отнесла към Райън обаче, доказваше, че е мръсница. Също като майка си.

Да не би да се бе влюбил в нея така, както някога Ти Джей — в Каролайн Армстронг? Не, не беше същото. Ни най-малко. Каролайн бе задържала Ти Джей, като му бе обещала да изостави съпруга си. Тя щеше да продължи да се среща до края на живота си с него, ако той не я бе принудил да избира. Лорън се бе задоволила да прекара една нощ в леглото с него, преди да го зареже. И не си бе направила труда да го направи по-леко за него. Не. Трябваше да му заяви в очите, че й напомнял за Рупърт Армстронг.

Господи! Все едно че го бе зашлевила с тези си думи. Не беше виждал по-голям негодник от Армстронг. Надминаваше дори Бък Уесткот. Не само, че беше злобно копеле, беше по-лош от обикновен престъпник. Мнозина обаче знаеха цялата истина. За повечето Рупърт бе богат износител на стоки с нюх за приятните неща в живота и съпруга с легендарна красота — прочутата Каролайн Армстронг.

Какво, по дяволите, бе накарало Лорън да види нещо общо между него и Рупърт? Не можеше да си обясни. И вероятно никога нямаше да си го обясни. След като го беше шокирала с изявлението си, той бе излетял навън и бе казал на Ади да я закара у тях.

Да върви по дяволите. Тя не беше нищо особено в леглото, това поне бе сигурно. Съвсем неопитна и определено не негов тип. Защо тогава не можеше да я забрави? Така ли се бе чувствал и Ти Джей?

Младият мъж впери поглед в огнената сфера, която започна да се издига над пустинята Сахара и да залива със светлина и горещина новия ден. Но не виждаше нито зигзагообразния път, нито мароканското слънце. Затова пък видя самия себе си през онова ранно утро преди години, когато се бе прибрал у дома от Лос Анджелис.

 

 

Райън вървеше по пистата и се приближаваше към протестиращите хора, които носеха плакати с надписи: „Вървете си от Виетнам. Прекратете бомбардировките. Без повече напалм“.

— Убийци! Садисти! — крещеше тълпата.

Неколцина войници вървяха заедно, обединили силите си срещу външния свят. Но не и Райън. Той крачеше пред тях, като се оглеждаше в очакване да зърне майка си. Да не би да не беше получила телеграмата му? Нима не знаеше колко много му липсваше?

Докато си проправяше път през крещящата тълпа, едно момиче с прилепнал към бедрата чарлстон и увиснали по врата гирлянди от мъниста пристъпи пред него. Правите й като клечки коси висяха на мръсни кичури до кръста.

— Убиец!

И го заплю. Той вдигна ръка да я удари, но се спря навреме и вместо това избърса буза с опакото на дланта си. „Не ставай глупав. Те точно това искат от теб.“ Боже мили! Какво му беше станало на този свят?

Нима тези тъпаци смятаха, че войниците можеха да контролират по някакъв начин онова, което ставаше във Виетнам? Те просто нямаха никакъв избор. Освен, разбира се, ако бяха богаташки деца и следваха, тъй като тогава щяха да имат право да отложат военната си служба. И щяха да си стоят у дома и да протестират, докато другите отиваха в ада и заради тях.

Без да обръща внимание на подигравките, той отново заоглежда тълпата, като търсеше дребна жена с къдрави кестеняви коси и любящи очи. „Хайде, мамо, къде си?“

Добра се до мястото за получаване на багажа и зачака войнишката си торба, като се стараеше да не обръща внимание на щастливите войници с увиснали на вратовете приятелки и сияещи родители. Взе си багажа и хвана автобус, който го отведе по-близко към океана.

Преметна торбата през рамо и тръгна по улиците на Венеция. Наречено на някакъв приказен италиански град, името на крайбрежното предградие, в което бе прекарал живота си, звучеше доста помпозно. Истинска подигравка. Каналите му се пълнеха с вода само след дъжд, което се случваше два, най-много три пъти годишно. През останалото време обитателите му ги използваха като сметище.

Минаваше покрай редиците дъсчени къщи с дворчета колкото войнишката му торба и коли, паркирани пред тях в задушени от плевелите ливади. Стигна до Сикъмор стрийт, но дори не погледна към къщата на Шери Бринкли. Мръсница. По време на отпуската си отиде да види своята бивша приятелка. Тя започна да заеква и да се изчервява, като отмяташе русите си коси. Извиняваше се, че не е отговорила на нито едно от писмата му. Нима той не знаел, че е приета в колеж? И че е много заета?

А след това заяви, че била влюбена в някакъв САЕ. Райън се престори, че не вижда многозначителната усмивка на лицето на майка й, която слушаше от кухнята. Какво, по дяволите, означаваше това?

Оказа се, че това е някакво колежанско братство — на хитреците, които винаги успяват да се измъкнат. Тогава я попита дали на онзи от САЕ му пукаше, че е изгубила девствеността си в обятията на прост войник. При тези думи майката на Шери го подгони с дървената лъжица. Изпрати го с викове, че не струвал нищо и нямало да свърши добре.

Когато зави на следващия ъгъл и тръгна по тяхната улица, младежът се запита дали това бе вярно. Нима Сребърната звезда, с която го бяха отличили, не струваше нищо? Вече не. Някога мислеше, че е върхът. Тогава бе в гимназията, бе звездата на футболния отбор и всички готини момичета, в това число и лейди САЕ пълзяха в краката му. А после от Стратфордския университет му бяха предложили спортна стипендия и той бе на върха на щастието.

Виетнам обаче не влизаше в сметките му. Когато през лятото, преди да тръгне в колежа бе пристигнала повиквателната, той се надяваше да се измъкне. Богатите момчета поне винаги успяваха. За нещастие обаче той бе в един списък с много богаташки синчета, които вече бяха освободени, а онези горе трябваше да се съобразяват с определена квота. Преди да разбере какво става, Райън се озова в лагер за новобранци.

„Всичко е наред, приятел — рече си. — Измъкна се цял от Виетнам, нали така? Имаш заделени и малко пари. Все още можеш да отидеш в колеж.“ Но след протестите, на които бе станал свидетел на летището, и спомените за Шери не беше сигурен какво точно иска да прави.

Вече виждаше жълтата постройка, в която живееше; ускори крачка. Боята бе започнала да се лющи. Какво още беше ново? Когато не работеше на поточната линия в „Макдонел Дъглас“, Бък Уесткот прекарваше времето си в кръчмата „Джоу Мама“. Баща му беше не само мързелив глупак, ами и зъл пияница.

Биеше съпругата си. Веднъж дори я изпрати в болницата. Откакто се помнеше Райън, баща му общуваше с него с юмруци в пияно състояние и с мръсни епитети в трезво. Но щом стана на четиринайсет години, момчето сложи край на побоите. Винаги беше изглеждал едър за възрастта си, но тогава започна да заяква. Тренираше всеки ден и се подготвяше за футболния сезон. Този път, когато Бък удари майка му, че не отгатнала точно кога ще се прибере от „Джоу Мама“ и не приготвила вечерята му, Райън се изправи насреща му. Успя да стовари отгоре му няколко подбрани крошета, преди пияният му баща да го пребие. Той обаче разбра, че момчето е пораснало и скоро щеше да настъпи денят, в който нямаше да може да се справя с него. Бък не посегна никога повече нито на него, нито на майка му. Но намери друг начин да ги тормози.

Щом Райън започна да работи след училище, за да събира пари за колежа, баща му престана да дава пари на Мери за издръжката на домакинството и заяви, че вече бил дошъл неговият ред. Домакинските разходи изяждаха всичко, което припечелваше и едва им оставаха някакви средства за дрехи. Всяко негово излизане с момиче означаваше, че двамата с майка му след това щяха да ядат цяла седмица макарони и сирене. Освен това Райън изпадаше непрекъснато в неудобно положение, тъй като Бък не му даваше да използва колата.

Младежът изкачи няколкото стъпала пред къщата и отвори вратата. Както винаги, тя изскърца. Вътре обаче всичко беше различно. Майка му бе пренаредила мебелите и бе купила нови пердета. Огледа се по-внимателно. На прозорците висяха яркорозови завеси на точки. Това определено не беше стилът на майка му. А от телевизора бе изчезнала снимката му от дипломирането в гимназията, на която държеше похвалната грамота.

В този момент се обади шестото му чувство, което го бе спасявало вече толкова пъти във Виетнам. И му бе спечелило Сребърната звезда. Тръгна безшумно из малката дневна, сякаш се движеше в джунглата, и се запъти към кухнята, в която радиото трещеше с всичка сила. Надникна през вратата и видя някаква жена на средна възраст с къси панталонки, вдигнала крака върху кухненската маса на майка му, да си лакира ноктите в яркорозово.

— Коя, по дяволите, сте вие?

Тя изпищя, свали крака на пода и изтърва шишенцето, от което по жълтия линолеум потече яркорозова струйка лак. Жената впери поглед в него, като прикри уста с длан.

Това не можеше да е някоя от приятелките на майка му. Никоя от тях нямаше да сложи яркорозови шорти, разкриващи отпуснатите й бедра, или блузка с гол гръб, която не осигурява никаква подпора за увисналите й до пъпа гърди. Фламингово розовите й коси бяха вдигнати във формата на кошер и формата им бе консервирана за вечността с цял флакон лак за коса.

— Къде е майка ми?

— А, сладурче, ти трябва да си Райън.

И запримигва насреща му с нацапаните си с туш мигли.

— Коя сте вие?

— Лулу. Виждам, че Бък не ти е казал.

Гърлото му се стегна и усети металния вкус на страха — сякаш знаеше, че виетнамците са го забелязали и вече не го изпускат от погледа си.

— Какво не ми е казал?

Тя побутна към него стол и рече:

— Седни, сладурче.

Сграбчи я за шията.

— Кажи ми!

— П-първо ме п-пусни — изграчи тя, а очите й се напълниха със сълзи.

Остави я. Беше страшно уплашена.

— Майка ти е мъртва.

— Лъжкиня! Току-що получих писмо от нея…

Колко ли време беше минало оттогава?

— Виж, сладурче, съжалявам.

Сръчно избърса една сълза с яркорозовия си нокът, така че да не развали обилно нанесения грим.

Райън се отпусна на стола. Нямаше друга сила на Земята, която би възпряла майка му да дойде да го посрещне.

— Как? Кога?

Лулу придърпа друг стол и го погледна; очите й бяха изпълнени с искрена симпатия.

— Тази събота ще станат седем седмици. — Протегна ръка и го докосна по дланта, като прокара нокти по кокалчетата му. — Някакъв кръвоносен съд в мозъка й се спукал. Всичко стана набързо. Тя така и не разбра какво се е случило.

Слава богу! Слава богу, че й бе казал колко я обича. Тя винаги му бе повтаряла, че го обича. Той обаче никога не й го бе казвал; смяташе, че ако го обичаше истински, щеше да остави онзи кучи син, баща му. Когато го бе изпращала отново във Виетнам след отпуската, най-после й бе казал колко много я обича. Беше го направил не защото смяташе, че го заслужава — тя винаги го бе заслужавала — а защото мислеше, че може да умре той самият. Не тя.

— Къде? Къде стана това?

— Починала е в съня си, сладурче. Един съсед я намерил на сутринта.

— Ами Бък? Къде е бил той? В „Джоу Мама“ ли?

Лулу издаде напред долната си устна. Младият мъж стовари юмрук върху масата.

— Къде е бил той?

— При мен. В моя апартамент. Бъки беше подал документи за развод.

— Лъжкиня! Майка ми щеше да ми пише…

Не. Майка му не би го направила. За да не се тревожи за нея, докато животът му е в опасност.

— Преместихме се тук, след като тя отиде в по-добрия свят. Все пак Бъки е собственик на тази къща.

Бъки ли? Райън се вгледа в жената, която бе пълна противоположност на майка му. Мери Бейли Уесткот беше истинска английска дама, която носеше шапки и ръкавици. И дори пиеше чай. От онези жени, с които би могъл да се гордее всеки мъж. Но не и добрият стар „Бъки“. След като бе превърнал живота й в ад и я бе принудил да работи като робиня над шевната машина и да кърпи дрехите на чуждите хора, докато той самият пиянстваше в „Джоу Мама“, добрият стар „Бъки“ я бе изоставил.

Как ли е успявала да свързва двата края през последните месеци от живота си? Трябва да й е било много трудно. Никога не бе печелила кой знае колко с дребните поправки, които правеше. Майка му винаги бе искала да отвори свое ателие, но Бък не даваше и дума да се издума за това. Не можело съпругата му да работи извън къщи.

— Къде е погребана?

— В „Хевънс Гейт“… някъде там. — Лулу се усмихна и разкри зъби, които биха се превърнали в кошмар за всеки стоматолог. — Дадох нещата й за благотворителни цели. Запазих само старата кутия за шапки с писмата. Твоите вещи, разбира се, са все още в стаята ти. Бъки не искаше да ги изхвърли, преди да е поговорил с теб.

Райън се изправи.

— Къде отиваш, сладурче? Ела да пийнеш нещо.

Той поклати глава.

— Отивам на гробището.

Бяха му нужни няколко часа — човек бе изгубен в Ел Ей без автомобил — за да стигне до „Хевънс Гейт“ и да открие гроба на майка си сред малките парчета земя срещу магистралата и неспирния грохот на колите. Погледна към едва забележимата линия в тревата, където чимовете бяха повдигнати преди спускането на ковчега в земята. Копеле! Беше платил само за гола надгробна плоча. Майка му вероятно бе погребана в картонена кутия. Тя заслужаваше нещо по-добро.

Райън заслиза по хълма към Дома на покойника. Поръча мраморна надгробна плоча и надпис със староанглийски букви: „Завинаги в моето сърце“.

След това отнесе на гроба й букет от нейните любими диви цветя и ги постави на земята. Седна до нея.

— Аз се справих, мамо. Още съм жив. Щеше да се гордееш с мен.

Докато прокарваше пръсти по тревата, внезапно си даде сметка, че тя вече е била мъртва, когато предвождаше нападението нагоре по Възвишение 666… Дяволското възвишение. Беше се бил като лъв, бе спасил седмина от своите другари и един лейтенант, хванати от виетнамците, за което бе получил Сребърния кръст. И докато се е борил да запази живота на своите хора, без сам да пострада, на Земята вече е нямало нито една душа, която да се интересува от него, от това дали е жив или мъртъв. Нито една.

Изкопа с пръсти малка дупка в тревата и зарови вътре Сребърния кръст.

Остана, докато слънцето залезе над залива Санта Моника и пазачът дойде да го предупреди, че след десет минути заключва вратите. Райън, изтощен от дългия полет, се върна вкъщи, за да си вземе вещите. В никакъв случай нямаше да прекара нощта под един и същи покрив с яркорозовата курва. В никакъв случай.

Най-сетне хвана автобус, който го закара до Венеция. Завари къщата тъмна и празна. Облече износена тениска и дънки и затършува из нещата си, за да реши какво да вземе. Лулу Късите шорти бе поставила върху горната полица на гардероба му старата кутия за шапки. В нея имаше една зелена шапка, която приличаше на зелка. Никога не я бе виждал върху главата на майка си. Тя обаче винаги бе стояла в гардероба й в кутията за шапки, където пазеше коледните писма, изпращани от най-добрата й приятелка в Лондон.

Младият мъж я взе и започна да си играе с воалетката в стил от четирийсетте години, като се питаше каква бе причината майка му да я пази досега. Тя очевидно й бе много скъпа, макар никога да не я слагаше. И тогава усети нещо под подплатата. Дръпна я и откри някаква снимка. Веднага разпозна майка си в едната от двете жени на черно-бялата фотография. По-щастлива, отколкото я бе виждал някога, тя се усмихваше на някакъв поразително красив мъж в пилотско яке на Кралските военновъздушни сили.

Райън се вгледа във втория мъж, застанал до майка му, прегърнал другата жена. Вуйчо му Гарт. Майка му му бе казвала много пъти; че е живо копие на нейния брат, загинал, когато нацистите свалили самолета му над Ламанша. Защо не му беше показвала никога досега тази снимка?

Наблюдава вуйчо си в продължение на цяла минута, когато се досети защо бе крила снимката. Бък щеше да побеснее, ако я бе видял с друг мъж. А тя, в това нямаше никакво съмнение, гледаше с нескрито обожание високия човек и лицето й сияеше от щастие. „Значи мама някога е обичала друг.“ Слава богу. Защо тогава се бе омъжила за Бък? След войната той бил разквартируван в Лондон, където се бе запознал с майка му. А мъжът, когото бе обичала, вероятно бе загинал във войната.

Пиянски смях, последван от истеричен кикот, обяви завръщането на Бък Уесткот. Райън влезе в дневната.

— Лулу ми каза, че си се върнал.

Бък си беше все същият: нисък, плешив, с увиснал над колана корем. Точно типа на такива като Лулу Късите шорти.

— Ти си само едно евтино копеле, знаеш ли. Купих на мама…

— Не се заяждай с мен, момче — заяви завалено той. — Платих за погребението, въпреки че не бях длъжен да правя каквото и да било.

— Защо, не го…

Райън се спусна към него.

— Не — изпищя Лулу. — Не го удряй.

— Да не си посмял да ме докоснеш, момче. Ти си ми длъжник.

— Длъжник ли? Що за шега е това?

Бък погледна приятелката си, след това Райън, после — отново приятелката си.

— Кажи му, Бъки, кажи му. Отърви се от него. Той ми изкара акъла.

— Какво да ми каже? — пристъпи напред младият мъж.

— Спри или ще извикам полиция — извика Лулу.

— Стой по-далеч от мен! — По челото на Бък бе избила пот. Избърса я с опакото на дланта си. — Аз се смилих над теб, момче. Дадох ти име.

— Какво означава това?

— Обещах на Мери да не ти казвам. Но нея вече я няма и аз не мисля да понасям повече безобразията ти. Ти не си мой син. Майка ти беше бременна, когато се ожених за нея. Тя обеща да ми роди син. И какво получих аз, момче? Нищо друго, освен теб.

Райън стоеше вцепенен както първия път, когато бе огледал автоматичното си оръжие и си бе дал сметка, че ако натисне спусъка, някой щеше да умре. Това имаше смисъл. Бък винаги го бе мразил, никога не бе посещавал някое от състезанията на футболния му отбор, никога не бе показвал гордост от високите оценки на Райън. Той самият се бе преструвал, че това не го вълнува, че единственото, което има значение за него, е любовта на майка му. Но винаги го беше заболявало много — не по-малко от юмручните му удари — когато другите момчета го бяха питали къде е баща му и той трябваше да му измисля извинения.

Най-сетне успя да попита:

— Кой е баща ми?

— Тя отказа да ми каже.