Мерил Сойър
Целувки от Лондон (12)

12.

Астон-мартинът прелетя по Кенсингтън Роуд и зави вдясно. Райън намали, когато наближиха „Палас Грийн“, и махна на пазача в будката.

Известна отдавна като „Улицата на милионерите“, „Палас Грийн“ и обширните къщи с безупречно поддържани големи дворове принадлежаха на кралския дом. Някои от тях бяха превърнати в посолства и посланически резиденции. В близост се намираха „Кенсингтън Гардънс“ и Холанд Парк. Център на внушителния квартал беше Кенсингтънският дворец. Тук бе домът на Уелския принц и принцесата, на принцеса Маргарет, на принца и принцесата на Кент.

На улицата се намираха също така и посолствата на две от най-силните — и загрижени за сигурността си — нации. Съветското и израелското посолство бяха разположени в двата противоположни края на улицата. Обитателите на района посрещаха благосклонно и дори приемаха като свое право да бъдат пазени от дипломатическата полиция. Нейните усилия се дублираха от многобройни частни охранителни служби. В този късен час прозорците на къщите бяха тъмни, но околностите се осветяваха от свръхмощни прожектори и се претърсваха от видеокамери.

Вятърът извиваше дърветата, блъскаше клоните им, заплашваше да ги пречупи. Пълната октомврийска луна, която допреди малко бе блестяла, се бе скрила зад натежалите от дъждовни капки облаци, които носеха буря откъм Северно море.

Лорън се загърна по-плътно в коженото си палто. Мислеше за обяснението на Райън за това как разбрал, че тя е нарисувала „Полунощ в Маракеш“. Каза, че я видял, когато влязъл в килера до зимната градина, за да потърси палтото на Вора. Забелязал я отново на панаира и платил на някакво момче да му я купи, така че никой да не заподозре интереса на Ти Джей Грифит към художничката.

„Моля те, нека Грифит да я хареса и да я запази за колекцията си“ — каза си тя. През последните няколко седмици бе направила няколко скици. Откакто дойде в Лондон, нещо в съзнанието й се бе освободило. Сега твореше с лекота, без онази мъчителна борба, характерна за ранните й произведения. Резултатът бяха нарисуваните с въглен портрети. Ако Грифит решеше, че е обещаваща като художник, щеше да се откаже от плановете си да отвори галерия в Санта Фе и да се съсредоточи върху рисуването.

Колата спря срещу висока врата от ковано желязо — единствен отвор в триметровата стена, която напомняше каменните бойници от Средновековието, с тази разлика, че сега през зъбците преминаваше електричество. Върху високите стълбове от двете страни на портата имаше камери.

— Обърни лице към камерата — нареди Райън.

Тя се подчини и погледна към мигащата червена светлинна. Камерата се съсредоточи в продължение на цяла минута върху лицето й, след което се завъртя на една страна, за да провери вътрешността на колата. Вратата се отвори и към астон-мартина хукнаха кръвожадни ротвайлери с метални шипове на нашийниците.

— Не са много приятелски настроени, а?

— И тринайсетте са обучени първо да убиват, а след това да лаят.

Изведнъж дворът бе залят от виолетово-бяла светлина, която обезцвети голите дървета и разкри триетажната каменна крепост. В този момент гръмотевици разтърсиха колата. Лорън сграбчи спътника си за ръката, докато наблюдаваше как кучетата се разбягват, изпоплашени от необичайния гневен пристъп на природата. Оголили зъби, те заръмжаха злобно към астон-мартина; мускулите потрепваха под блестящата им черна козина, в очите им светеше омраза.

Колата бавно се движеше напред и спря пред двойната врата на гаража, частично скрита зад подрязаното тисово дърво. Върху един стълб отново видя камера.

Вратата на гаража се отвори; помещението бе осветено ярко като от слънчева светлина в горещ ден в разгара на лятото. В далечния край стоеше тъмнокож мъж с бял тюрбан и дълга бяла роба. В широкия му ален пояс бе затъкната кама, чиято ножница бе обсипана с големи златни топчета. Той държеше в ръцете си Иги, която размахваше предните си лапи.

— Кой е този?

— Бодигардът на Ти Джей — Райън махна на животното. — Ади е сикх, най-добрият в своята професия, обучен от дете да се бие. Верен.

— Кажи го на Индира Ганди — отвърна младата жена, спомнила си как толкова ценената сикхска охрана на министър-председателката в един момент се бе обърнала срещу самата нея.

— Това е особен случай. Те са предпочитаните бодигардове. Попитай всеки, чийто живот е в опасност.

Уесткот отвори вратата откъм своята страна и излезе, като кимна на сикха.

Той от своя страна постави Иги на земята и отиде да отвори на Лорън. Тя пристъпи навън и вдигна усмихнато очи; отговори й най-безмилостният му поглед. Не издържа и извърна глава. Иги душеше и проучваше коженото й палто, сякаш беше някой отдавна изгубен братовчед. Младата жена се наведе да я вземе.

— Не пипай! — отекна гласът на сикха.

Лорън отскочи уплашено и потърси с поглед Райън. Явно беше влязъл, тъй като никъде не се виждаше. Вратата на гаража се затвори зад тях и ги изолира от злите, нападателни кучета. И от външния свят.

Животното издаде три продължителни, сърцераздирателни вика. Изправи се на задните си лапи, като я умоляваше да я вземе.

— Свикнала е да я нося.

Сикхът кимна отсечено и тя взе Иги. Свинчето завря муцуна в ухото й, като душеше парфюма.

— Застани тук — изкомандва бодигардът.

— Още една камера?

Това наистина беше прекалено. Но се приближи до мястото, което й бе показал.

— Не мърдай.

Младата жена застана послушно на едно място, докато камерата се взираше в очите й. Що за човек беше този Ти Джей, щом се ограждаше с всички тези предохранителни мерки? Нима наистина смяташе, че ИРА щеше да се опита да го убие отново? А и защо ли изобщо бяха направили онзи опит? Те не си отмъщаваха на отделни личности, освен ако не бяха тясно свързани с правителството. Всичко това бе напълно безсмислено.

Вратата безшумно се разтвори и Лорън пристъпи напред. Озова се в тъмно помещение, осветено от една-единствена стенна лампа, чиято светлина беше насочена към тавана; всичко останало тънеше в дълбок мрак. Притисна животното към гърдите си и изчака очите й да привикнат с тъмнината.

Започваше да я обзема тревога. Къде беше Райън? Стисна още по-силно Иги, мина под някакъв необичаен свод и тръгна по празен коридор. Острите й токчета чаткаха по голия мраморен под. Стигна до някакъв вестибюл. Друга странна арка оформяше входа. Стаята бе съвсем празна, с изключение на безценните картини, окачени безразборно от тавана до началото на ламперията.

— Райън?

Звукът отекна, неестествено усилен от каменните стени и мраморния под. Човек можеше да крещи до прегракване и пак нищо нямаше да се чуе зад тези дебели стени.

Внезапно стаята се освети от призрачно бяла светкавица, последвана от гръмотевица, почти право над покрива, заглушена от дебелите стени. Иги изписка, свря се под разтвореното палто на Лорън и се притисна към гърдите й.

— Райън — извика младата жена, като се бореше с желанието си да побегне навън.

Сикхът внезапно се появи.

— Господин Грифит ще ви приеме веднага.

Последва го по дълъг коридор с окачени от двете страни картини, докато стигнаха пред достойна за крепост врата. Бодигардът взе Иги от ръцете й, а след това й помогна да си съблече палтото. Отвори безмълвно вратата и я подкани с жест да влезе.

В тъмната стая ярка като сахарското слънце светлина осветяваше маса, върху която на статив бе поставена „Полунощ в Маракеш“. Светлината беше толкова силна, че я заслепи. Лорън прикри очи, застана до вратата и зачака да привикне с нея.

Постепенно различи очертанията на седнал на стол мъж. Тъй като се намираше зад ослепителната светлина, той бе скрит в сянката и не можеше да го види добре. Установи само, че е необичайно едър.

— Седни.

Гласът звучеше така, сякаш излизаше от някакво механично съоръжение, подобно на гласовите апаратчета за болните от рак на гърлото.

Като примигваше от силната светлина, младата жена се приближи до празния стол край масата и седна до своята картина срещу мъжа. Спомни си, че Грифит бе пострадал сериозно от бомбата. Той не желаеше да го виждат, явно затова използваше този трик със силната светлина. Въпреки това не можеше да не се тревожи. Всичко беше прекалено странно.

— Разкажи ми за картината си — изграчи мъжът. — Защо си я нарекла „Полунощ в Маракеш“?

— Живях там.

— Това не обяснява нищо. Кажи ми истинската причина.

Това наистина не бе действителната причина, но Ти Джей нямаше как да го знае. Обзета от безпокойство, Лорън започна да върти сребърната гривна около ръката си, като се молеше да е харесал произведението й.

— Зададох ти въпрос.

— Отговорих.

Ядоса се на неуверения си тон. Опасенията й нараснаха, когато погледна към полумрака и видя, че Грифит носеше яке в цвят каки и някаква качулка, може би маска за лице. От онези, които използват терористите.

— Детето в твоята картина ти ли си?

— Не — отвърна тя. — Това не е никой конкретно. Тя е продукт на моето въображение, това е всичко.

Ти Джей се размърда на стола си. Съмняваше се, че бе успяла да го заблуди. Не умееше да лъже.

— А ръцете — попита я. — Защо се протягат към момичето? Какво означава това?

Младата жена прибягна до спасителната усмивка на добрата домакиня; отчаяно й се искаше той да хареса творбата й. И тогава щеше да знае, че притежава и талант, не само амбиции.

— Ръцете олицетворяват силите на злото в света; те се протягат към момичето, за да го изкусят.

Сянката се размърда и наклони глава на една страна. Не можеше да разбере дали гледаше нея или нещо в скута си.

— Защо напусна Маракеш… и майка си?

Цялата се напрегна. Майка й. Защо изобщо Грифит се бе сетил за нея?

— За да уча в Сорбоната.

Това бе само част от истината, но тъй като беше вярна, този път гласът й прозвуча много по-уверено.

— Защо си в Лондон?

— За да превърна „Рависан“ отново в първокласна галерия. Райън сигурно ви е казал, че открихме един изключително талантлив художник.

В стаята настана неестествена тишина, като измамното спокойствие, което настъпва след трясъка на гръмотевицата. Докато го чакаше да отговори, погледна към високия прозорец с тежки завеси, най-вероятно кадифени, но тъй като светлината блестеше в очите й, не можеше да каже със сигурност. Масата под стиснатите й длани потрепери от следващата гръмотевица, която разтърси каменните стени.

— Защо лъжеш?

Гласът му звучеше почти нормално.

Обхвана я такава паника, че цялата настръхна. Срещу нея беше най-лошият й враг — миналото.

— Мислиш си, че щом си хубава, можеш да лъжеш и да се отървеш безнаказано, така ли?

— Не…

— Единственото вярно нещо, което каза, е, че си тук, за да спасиш „Рависан“. Останалото са само лъжи.

— Не.

— Разполагам с гласов модулатор, с който следя отговорите ти. Той е по-сигурен от детектора на лъжата.

Беше започнала да се поти под горещата светлина, а пулсът й препускаше все по-бързо. Не обичаше да лъже. Но и нямаше намерение да казва на никого — още повече на един непознат — истината.

— Защо лъжеш?

Гласът му бе дяволски настойчив.

Не му липсваше нахалство да я разпитва така за миналото й. Това изобщо не беше негова работа.

— Не желая да обсъждам смисъла, скрит в моята картина — отвърна му възможно най-любезно. Одобрението на Грифит означаваше за нея повече, отколкото бе готова да признае. — Интерпретацията на произведенията на изкуството зависят от онзи, който ги възприема. Всяко едно от тях би трябвало да се преценява според собствените му достойнства и да предизвиква емоционален отклик.

— Глупости! Ти лъжеш. Искам да знам защо.

Гневът й избухна с пълна сила.

— Значението на моята картина е лично. И не е ваша работа. Тя или ви харесва, или не ви харесва. Ако не желаете да я задържите… — Изправи се. — Аз съм готова да ви върна парите. Довиждане.

Отговорът му бе някакво грубо гъргорене, което най-вероятно трябваше да бъде смях. Лорън беше прекалено вбесена, за да говори. Тази среща бе за него само една игра. И най-вероятно Райън Уесткот също участваше в нея. Те си играеха с нея. Никой никога не бе видял художествени достойнства в „Полунощ в Маракеш“. И нямаше да види.

В същия миг, в който протегна ръка към своята картина, поредната гръмотевица разтърси помещението като от земетресение. Светлините потрепнаха, след което намаляха значително. Взря се в прозореца, осъзнала, че не беше видяла светкавицата, предшестваща гърма. Прозорецът очевидно не беше истински, бяха зазидани тук като в затвор. Застина.

Стаята потъна в пълен мрак. Младата жена трепереше, но си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Просто токът беше спрял. Внезапно Ти Джей се озова до нея; усети топлината на тялото му. Дланта му, в хирургическа ръкавица, докосна бузата й. Минало и настояще се сляха в едно. Като се бореше с ужаса, тя рязко се отдръпна назад.

— Имаме собствен генератор — заяви той; гласът му й се стори необичайно нежен. — Ще се задейства всеки момент.

Мина й лудата мисъл, че ей сега щеше да я прегърне и да я целуне. Обърна се, хукна към вратата, блъсна се в нея, затършува с треперещи ръце, докато открие дръжката и я натисна, като си повтаряше да не се паникьосва. Беше заключено.

— Може да се отвори само отвън.

— Пуснете ме веднага. Искам да се прибера у дома. Нямате право да ме държите тук.

— Ще си тръгнеш… когато аз кажа.

Тя заблъска по вратата, опитвайки се да привлече вниманието на Райън; той не можеше да я изостави така. В този момент докосна случайно стената. Тапицирана. Беше хваната като в капан в звукоизолирана камера без прозорци. Грифит беше побъркан, беше абсолютно убедена в това. Докато риташе вратата и крещеше името на Райън, тя си даде сметка, че никой не знаеше за присъствието й тук. Уесткот я бе измъкнал най-неочаквано от дома й. Не беше оставила бележка на Табата.

Светлините се запалиха. Обърна се, готова да се противопостави на Грифит. Той бе изчезнал заедно с картината й. Опря гръб на вратата и зачака задъхана. Внезапно вратата се отвори и тя залитна.

— Добре ли си?

Райън я хвана и я обърна с лице към себе си.

Тя го прегърна силно, все още задъхана. Постепенно гневът й се върна с пълна сила.

— Къде е Грифит? Той ми взе картината. Искам си я обратно. Настоявам да ме върнеш вкъщи… незабавно.

— Спокойно, спокойно. — Без да я пуска, Райън плъзгаше успокоително длан по гърба й. — Той да не би да те уплаши, съдружнико?

— Не… малко. Измъкни ме от този гроб. — Завъртя се и се измъкна от обятията му. — Що за стая е това? Камера за мъчения ли?

Младият мъж се изхили — сух, циничен смях.

— Какво въображение само.

Запали лампите на тавана и пред очите й се разкри едно почти голо помещение. Вътре имаше само маса с два стола и кушетка в единия край. Онова, което беше взела за прозорец, бе всъщност авангардна стенна скулптура.

— Защо са тапицирани стените? — попита тя; чувстваше се като глупачка.

— Понякога Ти Джей не може да спи. Тогава идва тук. Окача този боклук върху прозореца, за да си осигури пълна тъмнина. Тапицерията пък го предпазва от шума. — Посочи към ореховата ламперия по стените. — Ето там има скрита врата.

Чувстваше се наистина много глупаво, но бе твърдо решена да не го показва.

— Искам си картината… а след това ме отведи у дома.

— Няма да стане. Ти Джей иска тази картина.

— Така ли? — Не можеше да повярва. — Показва го по доста странен начин.

— Да не би да се е държал грубо с теб? — Тя кимна и той продължи: — Не го е искал. Просто ти му напомняш за Каролайн Армстронг.

— Познавал е майка ми ли? Откъде?

— Срещнал я в Маракеш няколко години след твоето заминаване. Дълга история. Ела в моя апартамент и ще ти я разкажа. Освен това там имам нещо за теб.

Лорън се остави неохотно да я поведе нагоре по стълбите.

— Грифит не е купил моята картина заради майка ми, нали?

Райън поклати глава. Майка й владееше безупречно изкуството на флирта и се заобикаляше вечно с мъже, опитващи се да спечелят благоволението й. Беше успяла дори да се омъжи за Рупърт Армстронг.

— Мислех, че щеше да обясняваш — заяви тя, след като изкачиха и последното стъпало, водещо до третия етаж.

— Когато влезем в моята стая — отвърна тихо Райън и се огледа.

Сикхът стоеше в подножието на стълбището, смръщил озадачено вежди.

На третия етаж спряха пред една двойна врата. Младият мъж застана пред нещо като шпионка, подобно на онова, което вече бе видяла долу.

— Какво е това? — попита тя.

— Окулярен скенер. Той създава компютърен образ на ириса. Ади сканира ириса ти, когато влезе. Сега вече никой няма да може да се престори на теб, за да влезе в „Грейбърн Манър“.

Беше чувала за биометрични скенери, при които бе достатъчно да допреш единия си пръст или дланта си до рецептора, за да влезеш в някоя силно охранявана зона, но това тук надминаваше всякакво въображение. Нима Грифит бе изложен наистина на такава голяма опасност, че да прибягва до подобни мерки?

Влязоха в стая с орехова ламперия, чиито стени бяха покрити с полици, пълни с книги и в която имаше диван, тапициран в типични мъжки тонове — кафяво и масленозелено. Той стоеше пред камината, в която гореше дъбова цепеница; ниските пламъци хвърляха светлосенки по пода. Пред дивана имаше тапициран в тъмночервено стол, върху който бяха струпани десетина броя на списание „Сайънтифик Америкън“. На страничната му облегалка бе метнато авиаторското кожено яке, което Райън бе носил вечерта на срещата им с Ирек в пицарията.

Уесткот изсвири и Иги се появи, като се затътри по дървения под. Спъна се на персийския килим и се просна точно пред Лорън. Тя я вдигна.

— Парфюмът ми определено й харесва. Следващия път ще й донеса шишенце само за нея.

— Ти Джей те е поканил да дойдеш пак?

Зелените очи на Райън проблеснаха изненадано.

— Не. Имах предвид, че следващия път като се видим, ще ти дам шишенцето. Тук не можеш да ме докараш повече.

Седна на дивана и пусна Иги до себе си.

— Не бъди прекалено строга към Ти Джей. Последните няколко години не бяха лесни за него.

— Знам, но той се държи странно и се облича…

— От него не е останало нищо. По-голямата част от лицето и врата му ги няма. За щастие все още вижда с едното око. И двете му ръце са изкуствени.

Съжалила веднага за коравосърдечието си, тя преглътна с усилие. Онова, което научи, я сломи. Грифит бе изживял адски мъки, а тя бе позволила на тъмната бездна на миналото да ръководи действията й.

— Той използва ли някакъв детектор на лъжата, който измерва промените в гласа?

— Да. Ти Джей разполага с всички изобретения, осигуряващи сигурността му, които се предлагат в момента. Смята, че някой се опитва да го убие.

— Кой? ИРА ли? Защо? — попита тя.

Беше излъгала и Грифит знаеше това, но въпреки всичко желаеше да задържи картината й. Значи мислеше, че има талант!

— Не ИРА, макар вестниците да писаха, че те са поставили бомбата, която едва не му отне живота. Най-вероятно са объркали човека. Оттогава живеем под постоянна охрана. Ти Джей не желае да признае истината — той вече е мъртъв.

— Какво искаш да кажеш? — попита шокирано тя.

— През целия си живот той е бил човек на хазарта. — Уесткот взе износеното авиаторско кожено яке и й го хвърли. — На Ти Джей е. Изпълнил е шейсет и седем мисии в Кралските военновъздушни сили. Самолетът му е свалян три пъти. Погледни хастара.

Лорън разтвори якето и долови одеколона на Уесткот. Вътре имаше грубо начертана на ръка карта на Франция и Ламанша.

— За да оцелее, трябвало да намери обратния път до дома. Изобщо не очаквал някой да дойде да го спасява. Същото е било, когато е кръстосвал Африка за диаманти. Той обожаваше да създава планове, в които всичко е против него. А сега не може да излезе даже на двора. Все едно че е мъртъв.

— Ра… разбирам.

Гласът й потрепери от съчувствие към Грифит. Остави якето до сумтящата Иги, която се бе изтегнала така, че заемаше половината диван.

— Не обсъждай с никого срещата си с Ти Джей тази вечер. Той не иска другите да разберат колко е зле. Ти си единствената, освен нас двамата с Ади, която го е виждала.

— Няма да кажа на никого.

Бедният човек, самотен и страдащ. Беше я предпочел пред всички художници, които би могъл да повика в „Палас Грийн“, а тя го бе излъгала.

Райън я наблюдава напрегнато известно време, след което се приближи до лакираното барче, очевидно приел, че темата е приключена.

— Какво ще пиеш?

Понечи да откаже, но в последния момент размисли. Дори огънят не можеше да я стопли след преживения в онази зала ужас, който бе смразил кръвта й.

— „Харвис“, ако имаш.

Младият мъж й подаде напитката и седна до нея, преметнал нехайно ръка върху облегалката на дивана. Погледна сериозните му очи и настръхна. Познаваше този поглед; навсякъде по света той означаваше едно и също — мъжко желание. Обикновено се оттегляше, когато се сблъскаше с него. Не и тази нощ. През цялото време нещо в нея отговаряше неизменно на този мъж, въпреки всичките й резерви.

Потисна чувствата си, като си напомни за какво бе дошла в стаята му.

— Та какво щеше да разказваш за майка ми и Ти Джей?

— През юли ще станат петнайсет години, откакто се запознаха. С Ти Джей бяхме в Маракеш, за да сключим сделка с Рупърт Армстронг. И тогава той се влюби в майка ти.

Все старата история.

— Погледнала го, а след това го захвърлила и се насочила към следващата си жертва.

— Ни най-малко. Двамата се срещаха ежедневно в продължение на повече от година на едно тайно място в медината. Тя твърдеше, че ще напусне Армстронг.

— Майка ми обичаше парите на Рупърт, неговата титла. Никога не би ги рискувала, като го мами.

— Просто никога не си виждала Ти Джей в действие, скъпа. Можеше да има всяка жена, но той обичаше майка ти. И тя също го обичаше… по свой начин. — Райън я наблюдаваше напрегнато; всяка следа на сексуален интерес бе изчезнала. — Ти обаче си права. Тя нямаше намерение да остави Армстронг. Ти Джей така и не можа да я прежали.

— Така е станало по-добре. Майка ми никога не би останала до него, не би живяла в този затвор.

— Моята майка щеше да го направи.

Мекотата в гласа му я изненада; никога не бе използвал този тон с нея. Той обаче се промени почти веднага и стана смущаващо тъжен.

— Баща ми беше пияница, който биеше майка ми, и въпреки това тя все намираше извинение за поведението му.

Смутена от нежността в гласа му, младата жена си даде сметка, че е станала свидетел на моментно пропукване на твърдата му обвивка. Тъй като не знаеше какво да каже, смени темата:

— Как стана така, че започна да работиш за Ти Джей?

— Дойдох в Лондон, след като изпълних дълга си във Виетнам… — Уесткот се поколеба за част от секундата. — За да се запозная с един роднина. Започнах да работя за Ти Джей. Оттогава съм с него. Свързват ни много неща. И най-вече — и двамата обичаме хазарта и риска. — Отпи от чашата си. — Не само при игра на карти, а и за други неща, като изкуството например. Точно така е станал и колекционер. Както виждаш, от начина, по който окачва картините, той не го прави от любов към изкуството. За него това е хазарт — кой ще победи.

— Справил се е смайващо добре с нещо, на чието изучаване повечето колекционери посвещават целия си живот. — Погледна Райън и попита: — Това ли правите двамата и сега — залагате на мен?

— Не е хазарт. Ти имаш талант. Просто не го знаеш. — Приведе се напред и я целуна нежно. — Извинявай за днес следобед. Но ти ми го върна, като не дойде тази вечер.

Лорън се бе питала дали щеше да спомене за това. Въпреки че говореше тихо и спокойно, усети гнева му.

— Казах ти, че имам други планове. Нямам навика да не ходя на срещите си.

— Радвам се, че не спа с него.

— Откъде зна…

Целувката му задуши думите й.

„Тръгвай си веднага, преди да е станало прекалено късно“ — нареждаше здравият разум. „Не се излагай — настояваше сърцето й, — ти искаш това.“

Обви ръце около врата му и инстинктивно се притисна към него. Този път целувката им бе съвсем интимна, като насън. Той разкопча блузата й и започна да я смъква, докато разголи раменете й.

Спря и я погледна красноречиво; това накара сърцето й да застине.

— Почти безупречно. — Бързо свали фибите и ги захвърли върху килима. Косите й се разпиляха върху раменете. — Безупречно.

Зарови пръсти в косите й. Придърпа лицето й съвсем близко до своето и спря в мига, преди да слее устните си с нейните. За миг я обхвана паника, тъй като той все така не отделяше ръце от косите й, но нежният поглед в зелените му очи й каза, че няма от какво да се страхува.

Той продължително се взира в нея. Изпита мъчителното чувство, че се опитва да запомни лицето й, защото я вижда за последен път. Ами да, той беше известен с многобройните си краткотрайни връзки. Все едно. И без това не би могла да се справи с него за повече от една нощ.

Той продължаваше да я държи неподвижно и да се взира в нея, а в очите му просветваха златни отражения от огъня.

— Райън — промълви Лорън, за да наруши магията. — Като бяхме долу, каза, че си имал нещо за мен. Какво е то?

Той се усмихна. След като пусна главата й, той пое ръката й и я целуна. И отново се усмихна дяволито.

— Така е, имам нещо за теб.

И насочи ръката й към слабините си, за да затвори пръстите й около възбудения си член.