Мерил Сойър
Целувки от Лондон (17)

17.

Райън стоеше до роувъра край прохода Тичка над Маракеш и гледаше на запад, като прикриваше с длан очите си от залязващото слънце. Далече долу червеният пясъчник, който ограждаше Маракеш, бе добил меко сияние. От двете страни на пътя, една безкрайна поредица от остри завои, се издигаха дървета, чиито корони бяха скрити от розови олеандри. Ксури, укрепени берберски села, бяха увиснали във въздуха, вкопчени в планината, далеч от лапите на съвременния свят. На върха гористият терен отстъпваше пред лунен ландшафт от закръглени жълтеникави камъни и остри скали, изригнали изпод земната повърхност преди векове.

Стръмни склонове и опасни сипеи бележеха върховата точка на шосето, което минаваше през прохода. Построен от французите по време на управлението им на Мароко, пътят им бе давал възможност да разпростират контрола си до отдалечените южни райони на страната. Пътят през Атласките планини — естественият бастион срещу настъплението на Сахара на изток, бе контролиран от изключително независимите бербери още от библейски времена.

След като французите се оттеглиха, планинският път изгуби отчасти значението си. Макар да беше връзката с долината Драа и с алжирската граница, по него рядко минаваха други пътници, освен яхнали конете си бербери, и камиони, свалящи манган от чистата жила, открита от французите, докато прокарваха пътя. Той водеше до Уарзазате, последния страж на цивилизацията преди непрощаващите пясъци на Сахара.

Райън се уви с наметалото, за да се защити от планинския студ, и се качи в роувъра. Без да поглежда повече към пищните западни склонове на Атласките планини, потегли на изток, към голите хребети и дефилета, затрупани от навяван в продължение на столетия пясък.

Погледна часовника си; сега в Лондон бе късен следобед. Какво ли правеше Лорън? Когато един мъж непрекъснато мислеше за някоя жена, той определено бе загазил не на шега. Нощта, прекарана с нея, бе разбудила нещо дълбоко в него. Нещо, за чието съществуване даже не бе предполагал. Тя беше предизвикателна, загадъчна, неуловима. А може би просто объркана.

Преди всичко беше лъжкиня. Не беше казала истината за смисъла, вложен в „Полунощ в Маракеш“. Беше обяснила, че е нещо лично. По дяволите, беше права. Не дължеше никому обяснение. Имаше право на своите тайни, независимо колко силно му се искаше да ги узнае. И може би именно поради това бе така заинтригуван от нея. Повечето жени не бяха трудни за разбиране. Но не и Лорън.

Роувърът взе острия завой на две колела. Райън натисна спирачката, за да не блъсне пресичащия в този момент берберски конен патрул. Ездачите, чиито бели роби висяха над задниците на животните, го поздравиха, като вдигнаха пушките с дълги приклади. Той от своя страна им отговори с усмивка и с насочване нагоре на валтера.

Тези бербери принадлежаха към най-дивия клан в региона, Глауи. Райън помнеше първия път, когато ги бе видял. През този ден, преди почти петнайсет години, Ти Джей бе пътувал, но не на изток, а на запад, от Алжир към Маракеш. След един остър завой пътят се бе оказал заварден от бербери, насочили към гърдите им пушките си.

 

 

— По дяволите!

Ти Джей натисна рязко спирачките и роувърът се закова на място. Грабна валтера. Многогодишните обиколки из Африка ги бяха научили да се измъкват светкавично. Райън произнесе наум първата си молитва.

Надвесен извън колата, Грифит насочи автоматичния си пистолет към предводителя и започна да ругае на остър, гърлен арабски. Вождът му се ухили, като разкри почернелите си зъби и обърна пушката си така, че да застане успоредно на земята. След това я вдигна към лазурното небе и я размаха над главата си. Хората му се засмяха и последваха примера му. Райън въздъхна с облекчение.

Берберите ги изведоха от главния път и ги поведоха по една пътека, изровена от пролетните дъждове и изпечена от безмилостното африканско слънце. В селото им, Телует, ги нагостиха с чай от джоджен и с печено козе месо.

По-късно, докато пътуваха към Маракеш, Ти Джей обясни, че силата винаги пораждала уважение. А после се впусна в обичайните си обяснения за отстъплението на Запада пред въоръжаващите се комунисти. Неговото поколение се бяха били и бяха спечелили Битката за Великобритания. Поколението на Райън било изправено пред Битката на глупостта. Младият мъж кимаше, въпреки че не го слушаше.

Откакто бе приел да работи за Ти Джей, двамата често разговаряха. И колкото и да не му се искаше, не можеше да не признае, че имаха едно и също мнение по повечето въпроси. Блондинки, качествен джин, хазарт. И бързи автомобили. Райън си бе купил на старо един „Астон-Мартин Вираж“, същия модел, който караше Джеймс Бонд в „Доктор Не“. Беше завел майка си на този филм (тя обожаваше Шон Конъри) и тогава й бе обещал, че един ден и той ще има кола като тази на Джеймс Бонд. Тя не се беше засмяла; винаги беше окуражавала мечтите му.

Беше му приятно да живее в Англия. Не само, че беше англичанин по право; не можеше да бъде предан на страната, обърнала гръб на момчетата, които бе изпратила да умират във Виетнам. Беше се научил да пие топла бира, докато виси в кръчмите и играе дарт. Интересът на англичаните към политиката (и най-обикновените хора на улицата знаеха за какво са гласували в Парламента през деня) му допадаше в много по-голяма степен от пълното безразличие на повечето американци.

Той обаче не споделяше английската мания във връзка с клоунадите на паразитите от кралския двор. За разлика от „Таймс“, с неговия образован, ироничен тон, който допадаше на Райън, десетки таблоиди със съмнително качество тръбяха за низостта на висшата класа. Господ да пази Кралицата от нейните роднини. Младият мъж все още не можеше да вземе вестник в ръцете си, без да отгърне първите няколко страници и да погледне голата до кръста хубавица.

Беше се променил изключително много и не беше вече зеленият младок, който се бе нахвърлил върху Ти Джей в „Крокфордс“. Сега вече ръководеше диамантения му бизнес. По време на Втората световна война Грифит бе прозрял зависимостта от петрола, в която щеше да изпадне един ден светът. Още тогава отчаяните домогвания на японци и немци бяха определили военните им цели. Той си бе дал сметка, че периодът на възстановяване след войната щеше да породи голяма нужда от бормашини и сонди и всичко, свързано с тях. Със спестените пари бе създал компания за производство на сонди с диамантени върхове.

Грифит нямаше нужда от скъпоценни камъни за пробиването на земята в заледената тундра например. Същата работа щяха да му свършат и разцепени, некачествени диаманти. На него обаче му беше необходим постоянен приток от тях. Можеше да използва обичайните източници и да купува на едро промишлени диаманти от пазара, чийто център се намираше в Лондон. Но не го правеше.

Когато бе основал „Грифит Интернешънъл“, бе разполагал със съвсем оскъден бюджет и трябваше да се снабди с въпросните нискокачествени диаманти на по-ниска цена от тази, която можеше да се намери на пазара. Затова беше отишъл при източника и бе купил диамантена шлака от „миньорите занаятчии“, хората, които изнасяха диаманти контрабандно от мините и ги продаваха на по-ниски от пазарните цени. По времето, когато Райън пристигна в Лондон, баща му беше вече фантастично богат. Въпреки това продължаваше да се снабдява с диаманти от своите източници.

В началото този факт изпълни с презрение младия мъж, но той скоро откри, че всъщност Ти Джей просто не може да устои на изкушението. Официалният пазар непрестанно преследваше незаконните продавачи. Това обаче нямаше значение. Изгубеният източник се заменяше незабавно от нов.

Райън нямаше нищо против да пресява районите, където се вършеше незаконната търговия. Обаче той си имаше своите мечти и те определено не бяха да прекара целия си живот в пустошта и да чете учебници по химия, а в това време да го хапят едри като вертолети комари. Баща му му плащаше добре за тази работа. Един ден Райън щеше да спести достатъчно, за да започне свой бизнес. Да осъществи мечтите си.

— Ей това се казва цивилизация.

Грифит посочи към града, който се изправяше пред тях, сякаш се издигаше от червената равнина като един от седемте златни града.

Последните лъчи на слънцето падаха върху Маракеш и позлатяваха километрите стени, а в това време мюезинът напевно призоваваше правоверните за следобедната им молитва. Това бе първото посещение на Райън в тази берберска твърдина. Беше очаквал да види поредния прашен оазис, не и бляскавия скъпоценен камък, засенчен от хиляди финикови палми, от които разноцветни птици си вземаха довиждане със слънцето, като сипеха сребристи трели.

Градини образуваха безкрайна цветна палитра върху платното от теракотени стени и сгради. Джакарандови дървета с ярки синьо-виолетови цветове се издигаха от двете страни на булеварди, които напомняха за Франция. В същото време високите стени, типични за арабските градове, бяха омекотени от екзотични храсти или високи метър и осемдесет плетове от маргарити. Сливането на културите, доминирано от берберските укрепления, обграждащи медината, придаваха екзотичен вид на града.

— Върху подземен извор ли е построен Маракеш? — попита Райън.

Равнините, през които бяха минали, бяха прекалено сухи, за да има тук тази пищна растителност.

— Един от пашите накарал да отклонят към Маракеш вода от Атласките планини. Тогава построили подземни канали, облицовани с камъни. Градът все още се снабдява с вода от тях.

Спряха на светофара зад автобус, пълен със забулени с фереджета жени и мъже с тюрбани. На покрива на древното превозно средство бяха качени бали сено и вързани кози и велосипеди. Следвано от облаци червеникав прах и дизелов дим, то се заклати покрай стена, прекъсвана на равни интервали от кулички и сводести входове, украсени с релефи във формата на геометрични символи. Следваха автобуса по околовръстното шосе, докато Ти Джей откри достатъчно широко място, за да го изпреварят.

— Най-голямата медина в страната — обяви той.

Райън кимна.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Предполагам. — Посочи към друг сводест вход, водещ към медината. — Всяка баб — порта — си има име. Това е Баб Ахмар. Ние търсим Баб Лариса. Семейство Армстронг живее някъде там.

Лесно намериха къщата на семейство Армстронг, която се намираше край Жарден дьо Харци. Миналия месец, когато бяха в Найроби, Рупърт Армстронг ги бе поканил да отседнат в дома му в Маракеш, докато сключат сделката.

— Полуофициално облекло след един час — рече слугата, който ги съпроводи до стаите им.

Той самият носеше бяла униформа с ален пояс и фес. Пискюлът се мяташе при всяко движение на главата му.

Докато го следваше по мраморния коридор, Райън оглеждаше претенциозната гръцка вила, от която се излъчваше такова великолепие. Стаята му гледаше към басейн. След като за пръв път, откакто бе тръгнал от Лондон, се изкъпа с топла вода, младият мъж се присъедини към Ти Джей на терасата.

— Впечатляващо местенце — рече баща му, докато се разхождаха из безупречно подрязаната и поддържана градина и спряха до един мраморен фонтан, заобиколен от пауни.

— Това нещо като парти ли ще бъде? — попита Райън.

Бяха видели десетина официално облечени гости. Чувстваше се не на място с лекото си спортно сако, което се носеше без вратовръзка. Грифит, разбира се, можеше да носи спортно сако, с което е спал цял месец, и пак да изглежда като от реклама на висококачествено уиски.

— Просто вечеря с няколко поканени.

Райън все още не можеше да се начуди на безразличието на баща си към богатството. Беше го постигнал сам и с право вярваше в собствените си сили. Малко материални неща го впечатляваха. И още по-малко хора.

Поръчаха „Будълс“ с лед, както винаги, а след това започнаха да отпиват от джина си, като се наслаждаваха на цивилизацията. Рупърт Армстронг прекоси терасата, като поздравяваше гостите си, и се приближи към тях.

Огненочервената коса, безупречно сресана, правеше бледата му кожа да изглежда още по-безцветна. Правеха впечатление кафявите му очи, а веждите му бяха толкова светли, че човек можеше да ги забележи едва след като се доближеше съвсем близо до него. Докато домакинът им разговаряше с Ти Джей, Райън го наблюдаваше. Рупърт определено не му харесваше, макар че не можеше да каже защо. Искаше му се Грифит да не се бе съгласил да изнесе фосфора му до Япония.

Не биваше да си създават усложнения. Нямаха понятие от износа на изкуствени торове. И без това имаха предостатъчно работа с „Грифит Интернешънъл“ и многобройните инвестиции, направени от Ти Джей през годините. На всичкото отгоре баща му неуморно събираше и произведения на изкуството, а това изискваше доста време. Той обаче настояваше, че трябвало да опита нещо ново.

— Нека да ви запозная с другите — предложи Армстронг и ги поведе към група хора, които разговаряха на френски.

Рупърт нямаше предвид Райън; на него той гледаше като на слуга. Въпреки това младият мъж тръгна с тях. Малцина забелязваха, че има очите на Грифит. Вероятно защото баща му бе поразително красив. Но това не беше всичко. От него се излъчваше особен тип мъжественост, която караше другите представители на силния пол да му се възхищават, а коленете на жените да се подкосяват.

Райън нямаше нищо против по-обикновената си външност. Важното за него бе, че има своя дял в буйно кипящата дейност. Никой не предполагаше, че е син на Ти Джей, но той не се тревожеше за това. Двамата не само, че не си приличаха; Райън се бе появил вече като голям мъж, с изградена самоличност. Сам беше настоял да запазят роднинските си отношения в тайна. Той беше син на Мери Бейли.

— Ваше височество, може ли да ви представя господин Ти Джей Грифит? — Рупърт спря, докато Ти Джей целуваше ръка на жената. — И неговия помощник, господин Райън Уесткот. Господа, това е нейно кралско височество, княгиня София Българска.

Българска ли? България? Поредната кралска особа без трон. Европа гъмжеше от тях. Беше достатъчно да се прибави титла към името и поканите започваха да валят. Нямаше нужда от почтен труд. Човек можеше да лентяйства цял живот.

— Ваша светлост!

Младият мъж само се ръкува с нея, без да й целуне ръката. Беше очарован от веселите пламъчета в очите на баща си.

Армстронг измънка някакви баналности, след което изоставиха тантурестата вдовстваща княгиня и тръгнаха да се запознават с останалите гости с титли, които впрочем не се отличаваха с нищо друго. Единственият, който им се стори поне малко интересен, бе един сто и петдесет килограмов негър със снежнобяла военна униформа, украсена със златни ширити и еполети. Кралят на Тонга. За щастие Райън си спомняше, че Тонга се намира в южната част на Тихия океан и действително има крал, в противен случай щеше да изрече нещо неучтиво.

— Забележи — прошепна той на Ти Джей, — че единственият сред присъстващите, който не е обсебен от собствената си особа, е онзи, който си има трон — не става дума за трона в тоалетната.

— Съгласен съм; това парти се очертава да бъде голяма скука. След като приключим с вечерята тук, ще отидем в хотел „Ла Мамуния“, за да поиграем хазарт.

— Този там — заяви Армстронг, който отново се появи пред тях — е племенникът на брунейския султан. Ще ви запозная.

Младият мъж изгълта джина си и се запъти към бара, за да му напълнят чашата отново. Щом приключи с това, се обърна и видя, че Грифит му дава знак да се присъедини към тях. Страхотно. Само това му липсваше — бедуински претендент за трона.

— Негово кралско височество — обяви Рупърт, когато Райън се приближи; последва безкрайна поредица от арабски титли, която щеше да заеме най-малко три реда.

В ума си Райън нарече арабина „Баба Яга“. Готвеше се да го отпише като поредния отегчителен глупак с кралски претенции, когато забеляза розовия единайсеткаратов диамант на едната му ръка и безупречния сапфир — на другата. Този определено имаше пари — черно злато.

— Ваше сиятелство — рече Райън и Баба Яга му се усмихна с широка, искрена усмивка, като му разтърси ръката.

Младият мъж се готвеше да разбере дали арабинът иска да се запаси до края на живота си с наконечници за сонди, когато музиката, изпълнявана от скрития зад уханните храсти малък оркестър, внезапно спря. Всички погледи се насочиха към площадката над широкото стълбище, която водеше от втория етаж към двора.

Там бе застанала стройна жена в подобна на тога рокля в светлосиньо, а лунните лъчи играеха в косите й. Лицето й беше изключително красиво. От диамантената й огърлица висеше аквамарин в същия цвят като очите й. Диамантите й отразяваха предизвикателно светлината от двора. Започна бавно да слиза, като се наслаждаваше на вперените в нея погледи. Спря някъде по средата на стълбището и светлината огря красивото й лице.

По дяволите! Та тя бе достатъчно възрастна да му бъде майка. Погледна към Ти Джей. Той бе притиснал чашата с джина до устните си, но не пиеше.

— Amore mio… amore mio — зачурулика някакво сопрано зад тях. — Bella notte. Bella. Bella.

Райън се обърна. Някаква жена се приближи към Рупърт, прегърна го и звучно го разцелува по двете страни. Беше облечена в яркочервена копринена рокля със сребърни нишки — те проблясваха с всяко поклащане на бедрата й. Привлекателната брюнетка носеше дълга огърлица, която привличаше вниманието към гърдите й с достойни за Атлас размери.

— Силикон — отбеляза Райън. — Предпочитам естествена екипировка.

Баща му изсумтя в знак на съгласие, но не гледаше към въпросните възвишения. Беше вперил поглед в жената, която все още стоеше на стълбището. Правата й руса коса хвърляше сянка върху лицето й. Тя обаче не прикриваше убийствения поглед в полярно сините й очи, насочени към италианката.

— Това трябва да е Каролайн Армстронг.

Грифит не откъсваше очи от нея.

Един слуга й подаде чаша шампанско. Тя остана на мястото си, като държеше чашата като скиптър, докато Рупърт не се измъкна от тълпата с гостите и не се приближи до нея. Райън не чуваше какво му казва, но всички можеха да видят, че беше недоволна. Очевидно не обичаше в нейно присъствие някой друг също да привлича вниманието.

Армстронг обиколи един по един поканените, този път в компанията на своята съпруга, поставила с царствен жест ръката си върху неговата. Когато я представи на Ти Джей, тя попита дали познава неколцина от нейните приятели, членуващи към клуб „Будълс“. Той излъга и отвърна, че не ги познава. Тя произнесе имената на още няколко престижни клуба, но все със същия резултат. Грифит не даваше и пукнат грош за облеклото, маниерите и клубовете, които проправяха пътя към висшето лондонско общество. Макар да имаше много приятели от тези клубове, той самият посещаваше единствено „Крокфордс“. Тя побутна съпруга си и двамата се отправиха към българската княгиня. След което започна да раболепничи пред киселата вдовица.

Прозвуча серия мелодични звуци, възвестяващи, че е време за вечерята, и гостите се отправиха към трапезарията, достойна за Бъкингамския дворец. Райън се озова настанен до Баба Яга, който говореше само на арабски и срещу Грифит и италианката; тя се казваше Лола Чиати. Бяха в онази част на масата, която бе от страната на Каролайн. От домакинята им ги делеше една френска двойка. Райън говореше сносно френски, тъй като го беше учил в гимназията и бе прекарал доста време в Алжир. Но се престори, че не знае и дума от този език, когато го представиха на далечните роднини на барон Дьо Ротшилд, които очевидно възнамеряваха да прекарат нощта, като се наливат с „Шато Марго“ и „О’Брион“.

Младият мъж се настани така, че докато отпива от виното си, да гледа как Лола се натиска на баща му. След като ги запознаха, беше решил, че италианката не е негов тип. И двамата с Грифит предпочитаха дългокраки блондинки. Тялото на Лола бе доста налято. Въпреки това в един момент намигна на Баба Яга и надникна в деколтето й.

— Ив Сен Лоран дойде тук миналата седмица.

Каролайн се обърна към роднините на Ротшилд.

Много важно! Райън я погледна и реши, че тя никога не се усмихваше искрено на нищо… освен на собственото си отражение в огледалото.

Лола продължи да се докосва неуморно до ръката на Ти Джей, като му даваше безброй възможности да надникне в деколтето й. Макар че почти не говореше английски и френски, тя все пак успяваше да бъбри непрестанно с него.

Докато разговаряше учтиво с Баба Яга на арабски — той нямаше нужда от наконечници за сонди — Райън се вслушваше в онова, което казваше госпожа Армстронг.

— Утре трябва да посетим графиня Дьо Бретьой в нейната Вила Тейлър. Тя ще ви покаже кулата, в която Чърчил наредил да занесат президента Рузвелт, за да види залеза в планината.

— Quand est-ce que ca s’est passe?^[1]

— През 1942 г., струва ми се, след конференцията им във Фез — отвърна Каролайн.

„Четирийсет и трета“ — поправи я наум младият мъж. Трябва да е било след конференцията в Казабланка. Продължи да слуша как тя пуска имената като конфети. Тази жена му напомняше за празноглавките, които идваха при майка му, за да преправя дрехите им. Силно впечатлени от собствената си особа, те парадираха пред нея с парите и познанствата си, като сипеха неуморно имена. Тъпи кучки, също като Каролайн Армстронг.

Отвратен, Райън насочи вниманието си към Ти Джей и Лола, които очевидно флиртуваха. Тя продължаваше да прави многозначителни забележки, които, след като изпи известно количество вино, се превърнаха в груби шегички. Беше ясно, че иска да се озове в леглото с баща му.

Когато прислугата сервира третото блюдо, Баба Яга бе задрямал. Италианката обясни, че това били макаронени изделия, почернени с мастило от сепия.

Младият мъж запомни думите й с мисълта никога вече да не яде нищо черно, затова остави вилицата си на масата. В същото време Каролайн вдигна чаша към двойката студени жаби и рече:

— Sante!^[2]

Райън се приведе над масата, вдигна на свой ред чашата си, само че към Лола, и произнесе тихо:

— Aqua fresca,

Vino puro,

Fica stretta,

Catzo duro.

Лола така се закикоти, че ушите на младия мъж писнаха, а Ти Джей се изчерви. Баба Яга подскочи и се вторачи към гърдите на италианката. След това завъртя очи към небето и измърмори нещо за Аллах.

— Моля ви, обяснете ми какво е толкова смешно? — обърна се към Грифит тяхната домакиня.

— Просто един тост — отговори Ти Джей, без да си направи труда да я погледне.

— Повторете го заради нас.

Той изстреля бързо на италиански тоста, без да откъсва поглед от чашата си.

— Бихте ли могли да го кажете на английски? — помоли Каролайн, очевидно засегната.

Райън с мъка сдържа смеха си.

— Не се превежда — заяви Ти Джей. — Не и буквално.

— Постарайте се все пак.

Този път младият мъж се изхили и баща му го срита под масата.

— Прясна вода — започна Грифит, — чисто вино, изправени петли и сладки котенца.

Райън едва не се задуши, мъчейки се да сдържи смеха си, когато неговата домакиня набърчи объркано чело. Ти Джей бе предал правилно частта за водата и виното, но бе смекчил доста надървените патки и стегнатите котенца.

— Котенца ли? — извика Лола. — Котенца?

Говореше толкова силно, че кралят на Тонга, седнал в далечния край на масата, се обърна към тях.

Баба Яга се усмихна и в устата му блесна злато, достойно за кралски откуп. Тази дума явно му беше известна. Вгледа се в гърдите на италианката и се заслуша в гръмкия й разказ за случая, когато нейното „котенце“ се изгубило в парижкия „Риц“. Хукнала след него в клуба, но не могла да го намери заради танцьорите. Когато най-сетне го открила, то си хапвало една екзотична рибка от аквариума.

Райън забеляза, че госпожа Армстронг не отделяше очи от баща му. Тя усещаше, че резултатът бе един на нула за него, и това изобщо не й харесваше. Ни най-малко. Прекрасната външност не можеше да скрие истинската й същност. Тя беше от жените, способни да превърнат мъжа в камък само с една дума или с леден поглед. Райън обаче предпочиташе жени с топли очи, готови винаги да се засмеят. Не намираше нищо интересно и предизвикателно в мръсници като Каролайн Армстронг. Ти Джей обаче не мислеше така. За него целият свят бе предизвикателство, хазарт.

Грифит се смя от сърце на историята на Лола и попита дали котенцето й е с нея. Със сигурност — Райън бе готов да заложи живота си, че е така. Тя отвърна, че била отседнала в „Ла Мамуния“ и с радост щяла да му покаже своето котенце. Младият мъж превеждаше шепнешком на Баба Яга, който се самопокани да види на свой ред прочутото коте.

Сега вече госпожа Армстронг наблюдаваше и четиримата, но италианката бе прекалено пияна, за да забележи, докато на Райън пък не му пукаше. Арабинът бе прекалено запленен от гърдите на Лола, за да се интересува от нещо друго. Ти Джей не поглеждаше към нея. Младият мъж следеше Каролайн. Очевидно не бе свикнала красиви мъже да си правят шеги с нея.

— Мразя котките — заяви тя, вперила поглед в Грифит. — Някога дъщеря ми домъкна едно коте, но аз се отървах от него. Миризмата на котки ми е неприятна.

— Клозет за котки?

Цялата маса избухна в смях, с изключение на домакинята. Тя се изправи с измъчена усмивка и напусна стаята с вид на кралица, оставяща недодяланите си поданици.

— Котки, а? — възкликна отново италианката, без да обръща внимание на царствената особа.

Райън се ухили.

След вечеря всички, с изключение на госпожа Армстронг, отидоха в „Ла Мамуния“ да играят хазарт. Грифит и синът му залагаха заедно, докато Баба Яга отиде да опита късмета си на горния етаж с Лола.

На другия ден решиха да излязат да вечерят някъде, но Рупърт не пожела и да чуе за подобно нещо. Този път, когато влязоха в трапезарията, Ти Джей бе настанен до домакинята. Когато вечерята приключи, той се почувства прекалено уморен, за да отиде с тях в „Ла Мамуния“.

На връщане Райън спря пред стаята на баща си, но точно преди да почука, чу отвътре гласа на Каролайн. Божичко! Всъщност това трябваше да се очаква от Ти Джей. Той можеше да свали всяка жена.