Георги Б. Караджов
Звънчето (5)

5
Моливът

Така, без да разменим нито дума, стигнахме до вкъщи и се оказа, че имаме гости. Баща ми, който ги беше очаквал, се намръщи още повече, погледна ме и каза:

— Върви се измий. И си иди в стаята, тези работи тебе не те засягат.

Когато минах край остъклената врата на хола към банята, видях силуетите и познах гласовете на майка ми и вуйчо ми от Бургас, но защо не трябваше да вляза и да му се зарадвам? Тежеше нещо във въздуха, усещах го. Видях баща ми да пали цигара и да влиза с нея в хола. Където не се пушеше! Бойлерът боботеше, майка ми го беше запалила и в банята висеше свеж мирис на борова смола.

Смъкнах дрехите си и се мушнах под горещия душ, който пръскаше печката на самовара, и пръските съскаха по-силно от дървата вътре. Измивах от себе си заедно с праха и калта преживяното и сякаш то не се беше случвало, подготвях тялото и душата си за новия живот, живота в самота. И както често става след силно преживяване, това ново съзнание, макар и тягостно, ми донесе успокоение. Затова, като се измъкнах от хавлията си и се пъхнах в завивките на леглото, макар да беше още следобед и съвсем светло, веднага се унесох. И в просъница ми се струваше, че чувам зад стената как онези разговарят тихо и припряно, как от време на време някой повишава глас, по едно време ясно чух как се хлопна вратата, чух и майка ми да хлипа в коридора, мъжете в стаята се развикаха, после отново стана тихо и след това съм заспал.

Посред нощ се събудих, защото ми се ходеше в тоалетната, и видях на стария диван във вестибюла вуйчо ми да хърка завит с една къса завивка, наоколо миришеше на алкохол и евтини цигари. Сдобрили са се и са се напили — мина ми през ум и това ме успокои окончателно.

На другата сутрин спах дълго, като се събудих, вуйчо ми си беше отишъл, на бюрото ми имаше оставен един шоколад и едно блокче с молив. В цялата къща цареше тишина.

Обичах много шоколад, а по онова време истински шоколад се намираше трудно, навсякъде се продаваха тъмни ронливи блокчета, които наричахме марципан, много по-късно узнах какво е истинският марципан. А този шоколад беше истински. При това вносен, пишеше нещо на чужд език, какъвто не разбирах, и имаше шарена обвивка. А блокът беше с кожена подвързия, сигурно от изкуствена кожа, но с много бяла хартия, тогава ми се стори, че не съм виждал толкова бяла. Погалих я с ръка и по пръстите ми остана приятно и хладно докосване.

Моливът беше подострен, взех го и леко и внимателно прокарах една права линия по хартията. И си помислих, че съм оставил следа, следа като следите, които правят шейните по белия сняг. Откривах наново тайнството на полагане черни следи върху бялата хартия, сякаш никога не го бях правел, сякаш никога не съм имал час по рисуване и не съм се мъчил заедно с другите си съученици да пренасям светлосенките на ябълката от статива върху хартията, сякаш наистина за първи път виждах хартия и молив.

Има такива състояния, стъпала, след които човек започва да прави някои работи отново за първи път, да ги преоткрива за себе си и за другите и да ги изпълва със съдържание. Просто трябва да настъпи моментът. И той беше настъпил. Нямаше нищо общо с ябълките и крушите, дето ги бях изрисувал в час по рисуване и някои от които даже висяха в класната стая заедно с тези на другите ученици, онова беше училище, казват ти какво да правиш, и го правиш. Сега беше съвсем друго. Сега аз сам, по собствено желание прокарвах молива по листа и оставях следи. Мои следи. От моя собствен свят.

Радост ме обхвана, грабнах блокчето и молива и изтичах навън, седнах на прогнилата пейка пред къщата и се замислих. Сега аз имах едно страхотно средство против забравата, можех да нарисувам върху белия лист всичко онова, което исках да остане през целия ми живот с мен. И да го спася. Толкова беше просто. И толкова малко неща ми трябваха — молив и лист. Ето ги тук, пред мен.

Погледнах линиите, които бях надраскал в стаята си, а след това се огледах наоколо. Ами да, не бяха ли това онези брези на отсрещния склон на планината? Само трябваше да ги направя малко по-дебели. Стиснах молива и се захванах здраво за работа. И след няколко минути вече държах в ръцете си скица, която, макар ни най-малко да не приличаше на оригинала, ми харесваше. Отчасти и поради това, че не приличаше.

Хем беше склона с брезата и къщата на Билярката под нея, хем не беше. Беше друг склон, друга бреза и друга къща. Мои собствени, измислени. И моята бреза беше много по-голяма, защото беше важна, а къщата се беше оплела в корените й и беше много по-малка, защото беше без значение. Склонът пък беше много по-полегат, за да може човек по-леко да се изкатери по него, а оттам и по-високата бреза, и да може да погледне отгоре. Защото отгоре той щеше да види реката, два коня до нея и едно момиче в нея, и момичето беше Ата. И тези работи бяха вътре в картината, макар да не се виждаха с просто око, те бяха същността на картината. Затова всичко ми се струваше много добре нарисувано и най-добре беше нарисувано намерението да се види момичето.

А защо не нарисувам Ата на коня? Или когато се гмурка във водата? Или когато отмята косите си на слънцето, за да ги изсуши?

Отгърнах страницата и Ата се появи пред очите ми на белия лист, погалих я и започнах да повтарям внимателно контурите й с молива. На рисунката тя гледаше към слънцето, затова лицето й беше неясно, сякаш слънчевите лъчи го бяха привлекли към себе си, бяха проникнали в същността му и го рисуваха самите те, както желаеха, косите също не стояха мирно на картината, но се разпиляваха с всеки порив на вятъра, изпълваха всички ъгли на листа, смесваха се с лъчите, превръщаха се в лъчи, изгряваха и заливаха лицето на момичето, правеха го ново и неузнаваемо.

Помислих си, че сигурно никой не би открил в картината ми глава на момиче, сушащо косите си на слънцето, камо ли да познае Ата. И все пак това беше момиче, сушащо косите си на слънцето, беше Ата, не можеше да има никакво съмнение.

Изведнъж си спомних за кристалните същества, които никога не ще мога да опиша с думи. По някакъв странен начин те бяха идеята за самите себе си, своето чисто намерение и тъкмо по този начин ставаха такива, каквито бяха, по-истински и по-стойностни от себе си. Значи и сега аз бях нарисувал по-истинската Ата, идеята за Ата. Не тази, която е там, в къщата на ковача Сали, а онази, която е вътре в мен?

А могат ли да се нарисуват кристалните същества? Или кристалната жена? Може би тя ще приеме образа на водата, на омагьосаната вода от пресъхналата чешма?

Отгърнах страницата и започнах да рисувам водата. От водата се образуваше жена, седнала до чешма, жената беше облечена във вода и тя самата беше вода, кристална вода…

Колко беше хубаво, че бях сам и че имах хартия и молив в ръцете си. Човек никога не е сам, има ли той хартия и молив, защото може да оставя следи с молива върху хартията. И да има нещо свое.

Кристалната жена, кристалният свят ми се изплъзваше, не се оставяше неопитните ми ръце да го вградят в белотата на хартията, и все пак нещо от него, един от аспектите му се появяваше пред очите ми, все по-истински и все по̀ мой. Онова, което не става за описване или за разказване, то сигурно може да бъде нарисувано. По специален начин. И си струва да се опита. След като имаш най-важното — идеята за нещата, хартия и молив. И намерение. И ако умът ти откаже, да умееш да оставиш на ръката сама да разкаже онова, което иска, и да оставя твоите следи върху хартията, по които някой може да тръгне. А аз имах щастлива ръка, иска ли питане! И как иначе, нали бях хващал циганка?

До обяд изрисувах половината блокче, наложи се три пъти да подострям молива с големия кухненски нож, тъй като острилката ми чупеше графитите, доста накриво го подострях, обаче не се порязах. Но той намаля почти наполовина.

Първа се върна майка ми с канчетата от стола, мина край мен, без да ме погледне, и влезе в кухнята, да затопли храната, която беше донесла. Малко по-късно дойде и баща ми с неизменната цигара в ъгъла на устата, не се беше избръснал сутринта за работа както обикновено и сега имаше много уморен вид. Хранехме се мълчаливо — те нито си говореха, нито се погледнаха. И на мен не обръщаха никакво внимание, все едно, че ме нямаше в стаята.

След обяда майка ми изми чиниите и излезе, като на излизане неочаквано ме погали по косата и ме погледна много тъжно. Но не каза нито дума. Татко си запали цигарата в хола и извади голямата кутия с документите изпод леглото, дълго търси нещо в нея, мислех си — някаква своя скица или чертеж, понечих да се приближа до него и да му покажа блокчето с рисунките, но той направи енергичен жест с ръка и каза:

— Не пречи!

Зачете се в намерения документ и колкото повече четеше, толкова по-мрачно ставаше лицето му.

— Мамка ви — каза той внезапно, — вашата мамица, тарикати с тарикати! Да се задавите дано!

Стреснах се, защото не знаех, че баща ми псува. Колкото и да беше ядосан, той никога не псуваше пред мен. Нещо ставаше. Нещо недобро ставаше в тая къща и аз не знаех какво да направя, за да го спра.

От този ден нататък майка ми и баща ми си говореха само когато се караха. Всяка вечер. От онова, което долавях в стаята си, завит презглава с одеялото, подразбрах, че се карат заради други. Някакви други хора бяха направили нещо и то беше причина за катастрофата в семейството ни, ама защо тогава се караха моята майка и моят баща?

Най-често чувах името на вуйчо ми, баща ми го винеше за бедите на нашето семейство, но нима това не беше милият ми вуйчо от Бургас, където бяхме ходили преди години на море и ме носеше на раменете си, научи ме да плувам в морето, като се хващам с ръце за водата, и да си лежа върху нея, без да потъна, и ми купуваше сладолед на клечка — ескимо се казваше, в Сестрицино още нямаше такъв, и марципани ми купуваше, а татко му казваше хайде, стига вече, много го глезиш, не беше ли това добрият ми вуйчо, който ми беше подарил истинския шоколад и блокчето с молива?

Майка ми се опитваше да го защити, като казваше, че и те са хора, той не е виновен, че са бедни и не им стига и за наема, имат вноска за апартамент, ама как може да стане това, като няма какво да се отчужди, и кога ще им излезе редът, един Господ знае, а пък всичко сега става скъпо, и тримата с една учителска заплата, че и на всичкото отгоре в Бургас, дето нищо няма по магазините, а пък каквото има, е толкова скъпо.

— Защото ние сме цъфнали и вързали, нали! — викаше баща ми. — Ние ги ринем с лопата парите и само се чудим на кого да ги даваме, тука е евтино всичко, нали? Тука всичко е без пари! Хората коли си накупиха, в коли седнаха, ние и един телевизор не можем да си купим вече толкова време, ей на, и циганите имат телевизори вече, а брат ти няма пари, ама телевизор има, нали? Наема си не може да плати, телевизор гледа. И ние ще излезем криви, че не вземем да си продадем къщата, да му наброим парите и да вървим да живеем в гората!

Майка ми възразяваше — не ставало въпрос да си продаваме къщата, половината си е наша, само да му помагаме във вид на изплащане на неговия дял, като му го изплатим, няма да има претенции, цялата къща си остава за нас, щом не можем наведнъж, можем с някаква месечна сума, а той с нея ще си плаща наема. А за телевизор, нали все казваш, че от това място, където е къщата, не можем да приемаме телевизионна програма, защото няма пряка видимост с предавателната антена, сега изведнъж излиза, че защото сме бедни, затова нямаме телевизор, дай да го направим това нещо, та да не могат повече да имат претенции.

Тук баща ми закрещяваше така, че сигурно го чуваха и в съседните къщи.

— Претенции! — викаше той. — Претенции! Всички имат претенции да ми измъкнат душицата, ама що не взема аз да ви зарежа с вашите простотии, да ви оставя да се колите тук за жалките си наследства, да си грабна шапката и да отида в София, където ми е мястото. Там ме искаха хората в института още след дипломирането ми, ама аз — не, тука се зарових, на гъза на географията, заради черните очи на една килимарка, дето не може на брат си две думи напреки да каже и да защити семейството си. Защото пет пари не дава тя за своето семейство, преди всичко на брат си гледа да угоди и като е така, защо не си е стояла при брата, ами се е женила, да ми почерни и на мене живота. Майка ти не каза ли — на който ме гледа, на него ще оставя къщата? И не беше ли по паспорт записана тука? Тук и щеше да се върне, ако не беше я блъснал самосвалът.

— Каза: „при когото умра“ — възрази мама, — „който ми затвори очите“, така каза.

Тук си запушвах ушите под одеялото, за да не чувам виковете на баща ми, но пак ги чувах.

— Глупости! — крещеше той. — Тъпотии! Който й затворел очите! И как ще го подпише тогава дарението — със затворени очи? Или тъй е написала в завещанието!? Вие мене съвсем за идиот ли ме вземате? То излиза тогава, че брат ти е единственият наследник, така ли? Че даже не и брат ти, ами някакъв идиот санитар от линейката на бърза помощ, дето й е затворил очите на мястото на катастрофата. Ами дайте тогава да го издирим, че да му дадем къщата, като си е негова! Много добре разбираш ти какво е искала да каже майка ти, недей се прави на интересна, че както си ми черна пред очите, чудо може да стане!

И така нататък, и така нататък. Всяка вечер.

Когато след една седмица тръгнах отново на училище, вече в четвърти клас, и трябваше да ставам рано, закусвахме заедно, обаче не си говорехме. Баща ми пушеше сърдито, защото пушенето в цялата къща беше вече разрешено, а майка ми криеше подпухналите си от плач очи и преди да излезе, винаги ме погалваше тъжно и въздишаше дълбоко, сякаш имаше още нещо, голямо и тъжно, което не знаехме. Наистина имаше и не закъсняхме да го научим.

През всичкото това време училището ми вървеше с пълна сила. Независимо от ужаса, в който живеех, не успях да си разваля успеха, а даже напротив. Може би бях решил да избягам тъкмо в книгите и учебниците си. Сега учех с някаква неистовост, като че ли това беше най-доброто средство да забравя ежедневието си, страхът, че ще бъда изоставен, невъзможността да гледам любимите ми хора, единствените, които имах, да се унищожават систематически един друг ден след ден. И да разрушават единственото наше, нашата цялост, семейството ни.

Сега си давам сметка, че претенциите на вуйчо ми по онова време само са прелели и без друго пълната чаша. Пропастта между двамата се е разтворила много по-рано, наскоро, след като съм се родил, сега обаче тази пропаст беше зейнала с цялата си грозота и заплашваше да ни погълне.

Каква прелест, какво утешение беше да ходя на училище, далеч от скандалите, искаше ми се учебните часове да не свършват, но това беше невъзможно. Приятели нямах, освен блокчето и молива. И все по-често се обръщах към тях за помощ. Много рисувах и когато всичките листи на блокчето бяха изрисувани, а това стана много скоро, започнах да рисувам и по обратната им страна, макар учителят по рисуване да ни учеше, че така не се прави. После дойде ред на тетрадките за упражнение, а след това и на белите машинописни листи, които си открадвах от канцеларията на училището.

Не смеех да искам пари за нови блокчета, родителите ми, усърдно заети с конфликта си, нямаха време и настроение да погледнат и харесат моите рисунки, единствената реакция на баща ми, видял изрисуваното блокче на масата, беше:

— Ново блокче? И вече цялото надраскано!

Не им беше до моето рисуване, не им беше до успеха ми в училище, не им беше до мен. Бързаха с нетърпението на обречените да забравят онова, което ни свързваше, да унищожат и опорочат хубавите чисти спомени, които с времето все по-релефно се очертават пред очите ми и ги пълнят със сълзи, да ги удавят в блатото на омразата, да разрушат, разкъсат, взривят всички мостове един към друг. Но нали на моста бях аз?

Понякога се утешавах, че всичко е временно, ще повикат, ще повикат, пък ще им мине и всичко ще си стане, както си беше преди, пак ще се смеят и ще ме водят на разходка и на панаир, а на Нова година ще има Дядо Мраз и подаръци за всички от сърце и всички ще си заслужим подаръците, защото сме слушали и сме успели да съхраним нашата връзка, всички ще бъдем много весели и щастливи, и даже много горди ще бъдем от себе си, и непременно ще отидем на панаира в Пловдив както преди година, и пак ще се люлеем на голямата люлка, и мама пак ще пищи от страх, а ние ще й се смеем. И после всички ще ядем мелба сладолед и така ще се омоцкаме, че ще ставаме само за снимка, ама няма да има кой да ни направи снимка, и пак ще се смеем…

Като лъч надежда дойде и това, че с настъпването на октомври те сякаш наистина спряха да се карат. Дори започнаха да си говорят на закуска. Даже баща ми вечер пак започна да подвиква:

— Я да видим нашият отличник с какво ще ни зарадва, дай си бележника!

Всичко изглежда беше започнало да се изглажда и само ако очите на мама не бяха толкова тъжни, като я погледнех, ако не криеше погледа си от мен.

Мамо, защо си тъжна мамо? Не трябва да си тъжна. Аз те обичам и съм ти нарисувал една картина само на тебе, тук, на корицата на един стар учебник от първи клас, който ползваш да палиш печката. И това тука, нарисуваното, си ти, като фея от страната на кристалните същества, каквато те видях тогава, през лятото, и си цялата от кристал, и светиш цялата, защото си много, много засмяна и вече никак не си тъжна.

Само че от всичко това очите на мама ставаха още по-тъжни и по-големи и в тях порастваха сълзи. И когато дойде денят, беше гръм от ясно небе. За мен, но сигурно и за баща ми.

Беше средата на октомври. Понеделник. Предния ден двамата подреждаха дърва за зимата, дървата беше нарязал един колега на татко от завода с дърворезачна машина още в събота, огласяше целия квартал с резкия си весел писък машината, баща ми стоеше до него и му помагаше, майка ми, запретнала ръце, точеше баница вкъщи, за да ги нагости след работата. Аз стоях отново на прозореца в моята стая и гледах с бинокъла към циганската махала, като се чудех дали там звънът на дърворезачката се чува и сеща ли се някой от бившите ми приятели там, че този звън идва от нашия двор, където се режат дърва. Струваше ми се, че притичващите по самотните улици деца са ми познати, че съм играл с тях през лятото, но от такова разстояние не можех да бъда сигурен.

Къщата на ковача не се виждаше оттук, но си въобразих, че един от пушеците, които се издигаха почти право нагоре, излиза от нейния комин, и бях сигурен, че съм познал кой точно. Веднага си представих Ата до печката седнала по цигански на земята да меси върху синията черния цигански хляб.

Този октомври се случи студен, комините димяха, нашите бързаха с дървата, бяха решили да ги подредят още съботата, но след рязането се запиха баща ми и колегата му и майка ми им сервираше, и им правеше компания чак до вечерта, изглеждаха весели.

Затова в неделя мама и татко подредиха дървата само за час и, честна дума, изглеждаха като да са се сдобрили. Даже татко се пошегува, че мама, така както е отслабнала, изглежда пак като момиченце, и ми се стори, че видях блясък в тъжните очи на мама.

По-късно си спомних, че през този ден мама някак особено се вглеждаше във всяко нещо, задържаше се дълго на едно място, преместваше едно друго без нужда, погалваше туй-онуй и отместваше поглед, а в движенията й имаше някаква плавност, каквато не бях забелязвал преди.

На вечеря пак се сдърпаха, но не сериозно. Всъщност караше се само татко, а лицето на майка ми внезапно беше придобило някаква твърдост и решителност. След като изми чиниите, тя дойде да ми пожелае лека нощ и ме целуна. Направи ми впечатление, защото отдавна не ме беше целувала.

И сега ми е чудно възможно ли е толкова точно да си спомням всичко това, или съм си го измислил по-късно. Най-вероятно ми изглеждаше подробностите да са изплували релефно години след това, когато често мислено се връщах към този миг, който грубо сложи точка на един период от живота ми. На детството. Но всичко по реда.

Дойде понеделник. Рано, много рано сутринта, преди да е дошло времето за събуждане, майка ми дойде при мен. Усетих я и отворих очи — ранното ставане никога не ми е тежало. Майка ми седна до мен на леглото, погали ме по главата и каза:

— Милото ми момче. Милото ми голямо момче.

След това млъкна задълго и само ме гледаше, и си помислих, че сигурно й се плаче, сигурно пак са се скарали с баща ми и й се плаче, и не иска да говори, за да не се разплаче. После тя отмести поглед от мен и огледа бавно стаята, струваше ми се, че иска да изпие с очи всяко нещо в нея, сякаш трябваше на всяка цена да запомни всичко така, както е било, разхвърляните ми дрехи и учебници по пода и по бюрото, закачените на стената с тиксо мои първи рисунки, просветляващия мрак в прозореца.

После хвана ръката ми и ми каза, като продължаваше да гледа някъде през прозореца:

— Ти ще ме разбереш. Само ти. Ти ще ме разбереш и ще ми простиш.

След това ме целуна по челото, хвана главата ми с двете си ръце, целуна ме още веднъж и каза:

— Моето момче. Моето мило голямо момче.

После излезе.

На закуска мама само мълчеше, изпрати ни с баща ми, като каза, че днес започвали работа по-късно. Вече застудяваше, а килимарският цех имаше някакви трудности с отоплението, та понякога наистина започваха по-късно работа.

Спомням си, че него ден ме изпитаха по математика, отговорих си всичко, реших задачата на дъската, обясних решението и учителката беше много доволна, и ми писа шест. Много се зарадвах, тъй като си бях въобразил, че радостта от добрия ми успех сдобрява скараните ми родители.

Бързах да се прибера вкъщи, обикновено, като се прибирах, майка ми, вече върнала се за обедната почивка, топлеше на печката канчетата с храната от стола. А в понеделник понякога имаше и кюфтета!

Влязох затичан, но още от антрето ме лъхна студ. Вратата на хола беше отворена и вътре пред отворения прозорец седеше баща ми и държеше някакъв лист в ръката си. Листът потреперваше. В пепелника димеше недопушена цигара.

Баща ми вдигна очи към мен и ми се стори, че в тях има сълзи. Това ме хвърли в паника, защото досега никога не го бях виждал такъв. Смотолевих нещо със задавено гърло, нещо от рода на — къде е мама, колкото да разпръсна тежката тишина, надвиснала в стаята. Тогава баща ми посочи стола срещу себе си и ми каза:

— Седни. Ти вече си голям. Мама замина.

След това се загледа през прозореца и запали нова цигара, макар че старата изобщо не беше изпушена докрай и димеше в пепелника.

Нямаше никакво ядене. Студено беше. Исках мама. Попитах как замина, къде замина.

— Мама ни напусна, моето момче — тихо и твърдо каза баща ми, — сега ние с тебе сме сами. Няма да плачем, мъже сме, ще се справим някак си, дай си ръката!

Но аз се разплаках, хванах се като удавник за сламка за последното, което ми беше давало надежда, извиках през сълзи:

— Ама аз имам шестица! Шестица по математика!

Като че ли мама можеше да ме чуе отнякъде, да й домилее и да се върне. Нелепо беше, разбира се, кого интересуваше сега моята шестица. Мама си беше отишла от нас.

По-късно научихме, че е избягала с главния технолог на тяхната фабрика, те отдавна имали тайна любов помежду си, оня й разправял, че има таланти, които загиват в средата, в която е принудена да вегетира, а скандалите в къщи окончателно я убедили, че трябва да се махне.

Както и да е било, каквото и да е имало, все едно, мама вече я нямаше, тя си имаше друг, отделен живот, който искаше да си живее, и в него нямаше място за нас. Беше си взела дрехи в куфара, документите, спестовната книжка и си беше заминала. От своята собствена къща. Беше ни оставила да се оправяме сами. Беше ме оставила. Беше ми казала: „Ти ще ме разбереш и ще ми простиш“. И аз й простих, разбира се, но не можах да я разбера. Поне тогава не.

Не искам да й се сърдя, не мога да я обвинявам, само знам, че между дрехите в куфара си беше пъхнала и една моя снимка — оная, дето ми я прави фотографът на баните. А заедно с тази снимка тя беше пъхнала в куфара и моето детство. И беше затворила капака.

Сега бяхме сами и големи и трябваше да мислим за всичко, и да се оправяме, и да се грижим за всичко сами. Но макар да бях голям, много плаках тази нощ. Все не вярвах, че на сутринта мама няма да дойде и да ме събуди. И тогава, може би от очите ми, дето бяха подпухнали от плач, видях особена синя светлина в стаята си.

Светлината трептеше като пламък на свещ и променяше формата си, и беше голяма почти колкото мама. Някой или нещо ми каза, че тази светлина не е мама, но от нейните сълзи е, които тя сега плаче някъде, неизвестно къде, за мен и ето, сълзите са се превърнали на голяма кристална сълза от син огън, и я виждам, за да се утеша.

Седнах в леглото и с невярващи очи се загледах в синия пламък, който сякаш танцуваше, виеше се, изтъняваше, надебеляваше и си помислих дълбоко в себе си, че мислите на мама са тук, при мен, и че няма смисъл да ми е мъчно. Нали съм мъж, нали съм голям.

От утре на мен се падаше да се грижа за най-важното, за прехраната на семейството, значи, да вземам след училище храната от стола, да я топля на печката, да слагам масата и да мия канчетата. И нищо, че децата ме подиграваха с тези канчета и ми лепнаха прякор — „бакарят“. Аз тогава не знаех какво означава тази дума, и не смеех да попитам, но не помня как разбрах, че е войник, който носи храната на другите войници в голямо канче, което в казармата се нарича бака. Защо да се обиждам от прякора си, бях като един, който дава храна на много — и то войник. Такъв прякор може да носи само мъж, и то голям. И даже изпитах известно разочарование, когато няколко месеца по-късно трябваше да го оставя тук, през март на следващата година се преместихме с баща ми в Бургас.

Трябва да кажа тук, че винаги ме е учудвала човешката памет — как така тя съумява да запомни нещо незначително, а понякога не задържа в себе си онова, което ти се е сторило събитие в живота ти. Защо не мога да си спомня например как тръгнах на училище в първи клас, канчето с вода, което майка ми плиснала в краката ми за „на добър час“, първите впечатления от училището, учителката, другите деца и така нататък. Тези работи ги знам разказани от моята майка, която беше там с мене, затова и си спомням само думите, с които ми го е разказвала.

В същото време помня някой сън или дърво, или камък толкова ярко, че мога да ги нарисувам, като че те са били някакви значителни събития в живота ми. От първия учебен ден си спомням единствено, но изключително ясно един бръмбар, който видях на връщане от училище. Спрях се да го погледам, и мога с подробности дълго да разказвам как си мърдаше мустаците и ходеше сърдито през тревичките, ето, че и тревата си спомних. Дълго време трябваше да измине, докато разбера, че няма случайни срещи на тоя свят, дълго време недоумявах защо точно този бръмбар за мен е олицетворение на моите първи училищни години, точно така, както ароматът на прясно набрани, поръсени със захар ягоди най-цялостно ме изпълваше с почти физическото присъствие на ранното ми детство.

А ако сега аз нарисувам бяла паница с току-що откъснати ягоди, поръсени със захар, кой ще се досети, че съм нарисувал детството?

Паметта услужливо е изтрила останалото с чудната си способност едно да помни, а друго да забравя, едно да оставя на масата, както се оставя седмичен календар, а друго да заключва в раклата в мазето с девет ключа. Тогава вярвах, че най-доброто качество на паметта е да запомня, нали по този начин събираме опит и се учим да живеем. А сега знам, че най-големият й подарък за нас е свойството й да забравя. Иначе човек ще се спре пред спомена като пред стръмна планина, ще го изплаши той и ни напред, ни назад.

И само който е извървял пътя и е стигнал до знанието, знае, че държи в ръката си деветте ключа, и ако поиска, ще отключи раклата и ще си вземе всеки миг от своя живот, по-ярък, отколкото го е преживял някога, всичко онова, което съзнанието му и съзнанието на съзнанието му, и околностите на това съзнание са доловили и регистрирали безпогрешно. Но опасен е тоя път, бурни са водите му и само най-опитният плувец дръзва да се гмурне, та нали там е не само твоето, което си преживял и запомнил или забравил, но и което още не си преживял, а и което никога няма да преживееш, и през което си минал или ще минеш, без да усетиш, във всичките светове, които те познават, и това е много, как ще го събереш в едно, за да го осъзнаеш?

Очите са две и виждат триизмерно. А онова знание е с трийсет и три измерения, а окото ти за него — едно! Тутакси ще ослепееш, вярвай ми. Затова ти разказвам онези неща, които паметта ми държи на масата, нейния избор следвам аз, не моя. Благославяйки я, задето умее да забравя.

Трябва да е имало бракоразводни дела, съдилища, свидетели, но аз нищо не помня. Или почти нищо. Помня например как ужасно ме беше страх да не ме извикат в съда да ме питат при кого от родителите си искам да остана — едно дете ми беше казало, че така правят. Не ме извикаха и не видях нито съда, нито развода.

А майка си видях след година, когато вече не беше жена на баща ми, но имаше право да ме вижда по два пъти в месеца. След онази безкрайна нощ в кабината на един камион, който ни отнасяше на изток.

Защото преди това същият този мой вуйчо, когото вече смятах за причинител на всичките ни нещастия, се появи отново — като наш благодетел. Някъде в средата на декември. С баща ми изпиха едно шише ракия и започнаха второ, смяха се, плакаха, сякаш нищо не е било. Аз бях в стаята си както обикновено и гледах през прозореца към замръзналата, обвита в мъгла и пушеци циганска махала.

Студът беше изрисувал по стъклата своите вълшебни цветя и пера на птици и вграденият в тях свят придобиваше онази магическа нереалност, в която душата ми търсеше своята изгубена родина. Сякаш чувах звънтене от кристалния свят, който бях преживял през лятото, и гласът му се проектираше по странен начин върху унилия зимен пейзаж, през който сега преминаваше циганска талига. Дали не беше същата онази? Студ и ледена перушина зазиждаха в кристалите си най-веселата махала в градчето.

Инстинктивно протегнах ръка за блока и започнах да рисувам. Не това, което виждах в момента с очите си, а онова, което виждаше мисълта ми вътре в мен. В рисунката имаше много лятно слънце, опаковано в ледени висулки, изправени на пръсти като танцуващи момичета, кристални в своята прозрачност, и през рисунката преминаваше талига, конете стъпваха боязливо в замръзналата пепел на черния път и отпечатваха в нея плитки следи от особено извити подкови, изработка на ковача Сали, черен циганин с бели мустаци седеше на капрата, а съвсем накрая на ока беше седнало момиче, цялото като пашкул увито в дрехи и студ, та само очите му се виждаха, дълбоки черни очи, в които играеше огън, толкова много огън, всичкият огън на лятото се беше събрал и скрил в тях на топло.

Не усетих кога вуйчо беше влязъл в стаята и застанал зад гърба ми, когато се обърнах, го видях добър като някога, с очи, които пак се смееха, като тогава, през онова лято, когато ме научи да плувам.

— Браво бе, юнак! — каза ми той. — Че ти си станал цял художник! Значи аз тебе съм те улучил. Я ела да видиш какво ми даде Дядо Мраз за тебе, като го срещнах оня ден.

Дядо Мраз! Тези думи ме жегнаха тежко. Ние нямахме даже елха.

Само допреди година това бяха най-хубавите празници, когато баща ми донасяше зеленото дръвче, още настръхнало и диво, като бодливо животинче, и постепенно го опитомявахме и успокоявахме с украсата и играчките, докато стане царицата на дома, великолепно заблестяла с великолепието на стъклените топки, стъклените птици, стъклените камбанки, позлатените ангелчета и шишарки, всички онези прелести, които излизаха на светлина от дървената кутия в мазето, където бяха спали цяла година.

Украсата започваше винаги майка ми, на едно високо клонче тя закачаше най-старата играчка — кристалната камбанка, която нейните родители й бяха купили, когато се родила и за първи път имала елха. Камбанката звънеше с мек кристален глас и тогава, омагьосан от звука, аз не знаех, но някак си вече усещах, че той идва от един друг свят и го носи в себе си, и може да го извика с финото си звучене, стига човек да е подготвен да го види.

Всичкото това знание или усещане се извършваше някъде дълбоко в мен, успях да го дефинирам и осъзная много по-късно, но още тогава го имах, неназовимо, прозрачно.

И на Нова Година (тогава Коледа не се празнуваше по идеологически причини, макар че на Бъдни вечер баба ни гощаваше с боб, постни сарми и питка) баща ми винаги намираше предлог да излезе и не след дълго вкъщи идваше белобрадият старец с червената шапка, на когото казвах стихотворение, обещавах му да слушам много и получавах подарък. След като той си отидеше, баща ми задъхан се връщаше и се ядосваше, че и тази година не е успял да види Дядо Мраз. Тълкувах връзката на тези събития посвоему — в мен остана убеждението, че Дядо Мраз никога не идва за всички, за да дойде той, някой от нас трябва да го няма.

Но сега покрай събитията от последно време бяхме забравили за новогодишната нощ и нейните атрибути, нямахме даже и елха и светналите дръвчета по прозорците на съседните къщи ме изпълваха с тъга. Каква ти елха, след като тази Нова година ние нямахме даже мама.

Та когато вуйчо ме прегърна и ме заведе в другата стая, където в облак от цигарен дим седеше баща ми отпуснат и благ, какъвто отдавна не го бях виждал, зърнах на масата един пакет само за мен и получих правото веднага да го отворя. Разкъсах хартията и видях красива кутия от тъмно дърво, а в нея имаше пастели, шейсет и четири на брой, във всички възможни цветове. Под кутията имаше истински блок за рисуване, с гладки картонени листи и твърдо дъно.

— Виждам, че обичаш да рисуваш — каза вуйчо, — като нарисуваш нещо с тези боички, трябва да го напръскаш с прясно мляко, за да не избяга от картона. Или по-добре с лак за коса, татко ти да ти купи лак за коса.

— Имаме — каза мрачно татко, — остана от Цвета.

— Тая мойта сестра — въздъхна вуйчо. — Ама и тя ги върши едни… От едно време си е вироглава. Ще си счупи главата, казвам ти, непременно ще си я счупи с тези работи, дето ги прави!

Не исках мама да си чупи главата, аз си я обичах, нищо, че ни беше напуснала.

После вуйчо се обърна към татко и му каза да си помисли, сега се е отворила възможност, втори път може да не се отвори, няма да е лошо, ако я използваме, ето и за Ник — така ми казваше той, — ще е по-добре да смени климата, ще живне той там, ще се успокои, че с тези тъжни очи ми къса сърцето. Квартира веднага дават, а има и възможност за апартамент да се запишем с предимство, трябва добре да се помисли по въпроса.

На другия ден вуйчо си тръгна и заваля сняг.

Винаги много обичам, когато вали сняг, защото и той преобразява света. Покрива той всичко черно, всичко мръсно и го прави бяло, чисто и ново, окръгля острите ръбове и изглажда старческите бръчки на земята. Милиарди и милиарди снежни кристалчета се спускат от небето и всички те са различни, всяко едно е уникално в полета си, преди да изтъче заедно с другите белия килим, покривало на белия свят. Невидимата небесна тъкачка ловко провира совалката през вертикалните бели нишки на снегопада и по земята се стели чудната бяла тъкан.

Веднага си спомних как мама тъчеше на вертикалния си стан заедно с другите тъкачки на редицата пъстрите килими, с които градчето ни се славеше в цялата страна. И небесната килимарка веднага доби чертите на мама, само че, нали работеше с кристален материал, беше и тя цялата от кристал.

Не бях ли виждал вече този кристален образ, който тъче небесна прошка за нашите несъвършенства?

На обяд татко донесе елха. Вдигна и сандъка отдолу и аз внимателно я украсих. Най-горе сложих камбанката на мама и като много внимавах, леко я разлюлях. И знаех, че мама в този момент чува далечния кристален звън и сърцето й трепва.

Вечерта баща ми беше в добро настроение. Той ме извика на масата, наля си чаша вино, а на мен лимонада и каза, че в Бургас се е отворило място за учител в Механотехникума и ще се местим в Бургас.

Когато след около три месеца наистина заминахме, кутията с боичките от вуйчо беше в ръцете ми. Все още само бях съзерцавал цветовете, без да смея да ги докосна.

Спомням си, че предния ден много ми се искаше да нарисувам за последен път гледката от моя прозорец, който вече нямаше да бъде мой, отрупаното със сняг градче, тънещата в белота и пушек циганска махала, голите дървета. А не можех. Струваше ми се кощунствено да се докосна до чистия бял лист и да наруша белотата му. Нали всичко си беше така и така в него, там дремеше цялото ми детство, нарисувано с най-бялата възможна белота — белотата на снега.

В онази дълга нощ на бели пътища и сънни градчета заедно с боичките в кабината на камиона, който ни отнасяше към нашия нов живот, беше и бинокълът — подарък от Дядо Мраз за миналата година, и подаръкът, който добрият старец ми беше оставил под елхата и тази година — един малък истински глобус, на който беше нарисуван целият свят и който ми казваше, че светът е голям и кръгъл, и като е така, то човек не може вечно да остане в Сестрицино, колкото и това да му се иска, трябва да замине той, да преодолее магическите вериги на спомените и да се втурне към нови спомени.

Отзад в каросерията в един стар картонен куфар пътуваха заедно с мен книгите ми, играчките ми и на дъното му — онези, истинските скъпоценности — чифт очила, изгубили силата си край една чешма, и едно истинско железничарско фенерче, светило веднъж без батерии, запалено от чистата сила.

Ето с тези съкровища се озовах в Бургас и заживях по бургаски.