Георги Б. Караджов
Звънчето (3)

3
Чешмата

И ми каза едно от момчетата, тогава де, като ми направиха новите очила, един Спиро, с перчем един такъв голям, почти цял хулиган и на цялата група тарторът, най-силният и с най-силния глас — и вика:

— Ако докажеш, че не си лигльо, няма вече да те слагаме на вратата и да ти мерим цайсите с топката, ама първо трябва да докажеш, че не си бъзливец.

Те го били измислили вече помежду си, едно момче имаше, Петето, той ми казваше понякога някои работи и сега ми каза, наговорили се, да ми се смеят после, че съм страхлив.

— Иди — каза Спиро — точно в полунощ на чешмата в „Хлебодар“ и набери оттам седем стръка тинтява, та ги донеси тука, ако ти стиска.

Тя тази чешма, за която ти разправях, отдавна беше пресъхнала и не знаех дали не е и разрушена, или още стои, както я бях видял преди време край циганската махала порутена, цялата в буренак, между камъните й в дупките змии се въдят и всякаква гад гнезда си вие, абе, изобщо — пустош, мене денем ме беше страх да отида, та камо ли нощем. Той и Спиро не би се наел на такова нещо, ние избягвахме да наближаваме този квартал, циганските деца, като ни видят, замерваха ни с камъни, нали при тях закони няма — ако уцелиш някого, уцелил си го и толкоз, да се сърди на себе си, какво е търсил там, майка си ли е търсил, та се вре на чужда територия? Там си действат техните правила.

Циганите си нямат държава с граници и тъй нататък и там, където се разположат в момента, заселят ли се, катуна ли опънат — там е тяхна държавна територия и действат техни закони. А ние, дето уж си имаме и държава, и граници и си знаем докъде можем да се разпростираме, даже в собствения си дом не се чувстваме на своя територия, нищо че го заявяваме най-гръмогласно понякога.

Сега да кажа, че не ме беше страх, страх си ме беше, ама колкото повече ме беше страх, толкова повече се амбицирах да ида. И не за да започнат да ме смятат за равен и да спрат да ме слагат все на вратата, когато играят футбол, не. Исках да ида, смело да ги изтръгна с корените тинтявите, да се върна и да му ги хвърля на Спиро в лицето, та да му замръзне усмивката. И да му кажа: „На, пъзльо, като те е страх сам да идеш и да си откъснеш — и ме оставете на мира, не съм заритал за вашия дрислив футбол“. И другите да се шашнат и да рекат евала, а аз да си тръгна гордо към къщи, без да погледна никого, горд като каубой от филм.

Удоволствието да направя нещо такова, като че ли беше по-силно от страха и взех, че казах „да“. И през нощта се измъкнах тайно от къщи и отидох горе на поляната, където ме чакаха другите.

Уговаряхме се шепнешком, сякаш някой можеше да ни чуе. Спиро беше донесъл едно фенерче от ония, старовремските, железничарски — с три цвята — жълто, зелено и червено, дядо му е бил железничар, и казва:

— Внимавай за фенера, оригинален е, отговаряш с главата си. По пътя няма да светиш, да не изтощиш батерията. Чак като стигнеш там, ще се качиш на чешмата и ще дадеш девет сигнала — три със зеленото, три с жълтото и три с червеното, ние оттук ще гледаме и като видим сигналите, ще знаем, че си стигнал, как иначе да сме сигурни, че си отишъл дотам? Хайде, тръгвай сега.

И аз тръгнах сред високата трева през песента на щурците и житния бегач, потънал в дълбоките тъмни сенки на нощта, и тук-там будните светлинки на градчето ме водеха като паднали ниско съзвездия. Не изпитвах никакъв страх, защото ми хрумна, че този свят на сенки и светлини беше един от онези променени дневни светове, като света на мъглата или света без очила, светове, с които бях свикнал и в които не съзирах никаква враждебност.

Така слязох до пътя, където една улична лампа с мъждивото си светене сякаш увеличаваше тъмнината. Залая ме куче, по лая му познах, че е кучето на Цойковите, дето живееха в къщата на ъгъла, лошо, зло куче, като стопаните си, та се сепнах и настръхнах за миг.

И само този зложелателен звук успя да пръсне наоколо своята враждебност, мракът я попи като гъба и стана друг мрак, непознат и зловещ, та ме прикова към земята и краката ми станаха олово. Сякаш този напълно човешки звук — кучешкият лай — успя да разбуди нечовешкия свят на тъмнината, в който бях дръзнал да пристъпя без разрешение, и да го накара да настръхне срещу ми.

Но в този момент се разлаяха и други кучета, раздраха тихата звукова завеса от нощни шумове, а имаше и добри кучета сред тях, и такива, които бях познавал, на които бях хвърлял по къшей хляб. От отсрещния баир откъм циганската махала се обадиха и циганските кучета с дрезгави, прегракнали, сякаш настинали гласове, колкото да ми кажат: „Тука сме, будни сме, чакаме те, ти само ни ела, ние не сме вързани със синджири като градските кучета, ние сме свободни и охраняваме доброволно територията на народа ни, само някой да смее да я престъпи нощем, разкъсваме го на парчета!“.

Но колкото и да е чудно, цялата тая кучешка дандания ме извади от вцепенението ми и аз раздвижих вдървените си крака напред. Като стъпих на асфалта, тръгнах по-леко, пътят винаги успокоява. Нали хора са го правили при хора да води. Една бодрост даже ми дойде, та чак ми се прииска да започна да си подсвирквам с уста, но не го направих, да не би някой да си помисли, че е от страх. Още повече — изведнъж млъкнаха всички кучета като по сигнал и се възцари отново оная тишина, върху която могат да се откроят отсенките на тихите нощни шумове. Вярно, че някакво разсеяно куче не беше разбрало сигнала, та излая глухо и самотно откъм горната махала, но сетне се засрами, изскимтя гузно и млъкна.

Сега с всяка крачка все повече и повече се приближаваше шумът на реката, мощен нощен звуков барелеф, който покриваше, изпълваше нощта със себе си и измиваше, удавяше, отнасяше всички останали звуци. Стъпих на моста и се спрях. Този път не от страх, но от възторг и страхопочитание към тъмносребърната стихия, която се носеше под мен увита в лунна светлина като във воал. Какво по-прекрасно, какво по-страшно от планинска лунна река нощем!

Ако тогава знаех как, ако можех да си взема само една шепа от нейната сила, щях да профуча през „Хлебодар“ като комета, да изтръгна цялата чешма от земята заедно със змиите в камъните и с всичките й билки, поникнали отгоре й, и да я отнеса там, на поляната при другите. Но тогава аз не знаех за тази сила, само смътно я усещах с тялото си и благоговеех пред нея, и й се възхищавах, и ме къпеше и пронизваше въздушното течение, което всяка река непременно носи със себе си, онази невидима втора река, нейна неизбежна спътница по пътя й, която ни изпълва със сила и свежест. Но и за нея нямах знание тогава, макар тялото ми да й се отдаваше като пъстърва, която си играе с течението привидно неподвижна във водата. Умът ми тогава беше зает от черния — през деня зелен — камък в средата. Щеше ли тогава придошлата стихия на тази същата река, която така нежно го галеше ден и нощ и със струите си изглаждаше грапавините му, да го изтръгне от корените му, да го преобърне, да го понесе и запокити надолу в неизвестното. Ето какво си мислех аз тогава, и още си мислех дали и аз не съм такъв един камък, спокойно милван от събитията, и ако те придойдат, няма ли да бъда изтръгнат и понесен надолу в неизвестното от тяхното течение. И къде съм тръгнал сега сам към риска, за да имитирам безстрашие и да предизвиквам пороите, и хубаво съм тръгнал, ама дали ще се завърна аз от това нощно пътешествие и кога, и аз ли ще съм, кой да ми каже. Не знаех как да попитам и как да чуя отговора?

Ето какви мисли се въртяха из ума ми, а бързият поток ги понасяше със себе си, измиваше ги, удавяше ги надолу и ме освобождаваше от тях, докато останах само аз — сам със себе си, със задачата си и с фенерчето в джоба си.

Той Спиро, за да се направи на важен, употребяваше думата „фенер“, иначе ние децата им викахме на такива фенерчета батерийки, защото искаше да подчертае, че това не е проста детска батерийка, ами професионален железничарски уред от голямо значение, с него железничарят дава сигнали, от които зависи много, влакове цели и живота на пътниците в тях зависеха от тази малка лампичка, пред която при необходимост се вдигаше червено или зелено стъкло и в зависимост от стъклото влакът тръгваше или спираше. Запленени от магическото могъщество на един такъв уред, ние, децата, мечтаехме да го притежаваме, за да даваме нощем сигнали на невидимите експреси, преминаващи през стаите ни. Вярно, по магазините понякога имаше подобни трицветни фенерчета, но бащите ни не ни ги купуваха, струваха им се прекалено скъпи за играчки, а и те не бяха истински, бяха от лека бяла ламарина и без кука за закачане, а не тъмнозелени и стабилни като този, дето издуваше джоба ми.

Хрумна ми да осветя водата под себе си и да видя как ще изглежда тя на жълта, червена и зелена светлина, дали различните светлини нямаше да откроят различни нейни свойства, присъщи на самите цветове — в миг ми се стори, че реката е безкраен бърз експресен влак, който може да спре при червено. Извадих фенерчето, насочих го надолу и щракнах копчето.

Фенерчето не светна. Дали батерията беше много слаба, или не правеше връзка с жичките? Застанах така, че луната да ми свети, и внимателно отворих фенерчето. Батерия нямаше. Този глупак Спиро не беше сложил батерия, фенерчето беше празно. А може би нарочно не беше сложил. Ама, разбира се, гаднярът му с гадняр, това беше номер, затова ми каза да не го паля, докато не стигна — сега няма да мога да докажа, че съм ходил, нали не можех да дам сигналите. Изведнъж разбрах, че те са се наговорили и че няма никакъв смисъл да продължавам и нищо да доказвам, защото те са предрешили финала, за да ми се присмеят при всички случаи. Ни чешми, ни тинтяви, ни нищо! Нищо няма смисъл, ами я да си вървя право вкъщи и да си лягам.

Нямаше смисъл да се връщам и да им показвам празното фенерче, нали щяха да кажат, че съм хвърлил батерията от страх, защото, когато гадостта измисли едно, то тя не спира дотук, ами измисля и второ, и трето, и колкото и да доказваш, само повече потъваш в нея като в блато, това ми беше вече напълно известно дори в оная детска възраст. Дойде ми да се разплача от яд, че не се бях сетил да проверя фенерчето там, на място, и да ги изоблича в измама. Тогава щях да съм победител и нямаше да има нужда да ходя никъде. А сега вече нямаше друг път, сега всички пътища водеха към чешмата.

Прибрах празното фенерче в джоба си и преминах моста. Вървях стиснал зъби напред и нищо не виждах, нищо не чувах, вървях и вървях, и вървях, и вече не исках и да стигна, и да се върна, а само да вървя, да вървя, да вървя. Докато се махна. От „Хлебодар“, от Сестрицино, от планината, от света, от себе си.

Наоколо ставаше все по-тъмно — над мен заедно със силуетите на дърветата започнаха да се мяркат и четвъртити силуети на къщи. Трябваше да се изкача по стръмния път, да вляза в квартала, да завия по първата пресечка вдясно и след десетина къщи се излизаше по пътя към чешмата. Залаяха кучета, някъде завика жена или нощна птица, нещо тежко профуча край мен — може би камък, може би бухал, страховете и суеверията се размърдаха в мозъка ми, решили да украсят тъмнината със страхотиите си, и все пак в този негостоприемен нов свят, света на циганската нощ, аз усетих нещо родно, нещо готово да ме приеме и да освободи някаква тъмна сила в мен, да потъне тя в земята и да се отърва от нея. За да мога да видя, да чуя и изпитам.

Изведнъж луната се скри зад облак, в настъпилата непрогледна тъмнина аз се спънах в един корен и паднах по очи. Сякаш някое дърво ми беше подложило крак. Оттук нататък трябваше да се движа опипом. Боях се да не налетя на остра ограда или свирепо куче да не изскочи отпреде ми и да не мога да го видя, като че ли, ако можех да го видя, щях да бъда в безопасност. Изправих се, отупах се от праха, плюх, за да я изчистя от устата си, и тръгнах с протегнати ръце напред. Изглежда бях излязъл извън очертанията на пътя, тъй като ръцете ми напипваха и се залавяха за коренища и храсти, добре, че не бяха бодливи, и навярно се катерех направо през горичката. По едно време долу в ниското просветна, това трябва да беше мъждивата лампа на пътя, значи се бях изкачил достатъчно, за да мога да я видя между дърветата.

Изправих се и поех по-смело. Изведнъж краката ми стъпиха на твърдо. Паваж — значи улица. Някога тази махала е била богата, в нея са живеели първите хора и още оттогава те я бяха благоустроили и павирали пътищата. Светлинка проблесна току пред очите ми, угасна и малко по-късно светна по-напред, и пак угасна. Тръгнах след светулката. Няколко крачки по-нататък тя сви вдясно и изчезна — съобразих, че се е скрила зад ъгъла на къща, и внимателно поех натам, като отново протегнах ръце, да не се блъсна в зид или ограда. Сетне ми се стори, че зърнах светулката вдясно от себе си, и полека поех след нея. Не беше светулка, тази светлинка светеше, без да угасва, макар далечна и много слаба, беше като Звездица, паднала на земята някъде пред мен. Тръгнах смело след нея, с надеждата че съм излязъл на улицата, която извежда към чешмата.

Продължавах нищо да не виждам, но пък започнах да чувам звуци, които доказваха, че наблизо би трябвало да живеят хора, звуци, близки и по-далечни, някои сякаш до самите ми уши, както ги възприемаше изостреният ми слух — потракване на съдове, хъркане, приглушена неразбираема реч, тежко дишане, сподавено ридание. Сякаш невидимите къщи от двете ми страни се въртяха неспокойно в съня си и си мърмореха нещо насън или дремещи ме наблюдаваха през притворените клепачи на прозорците си. А може би бяха будни в тъмнината, следяха ме и си даваха знаци една на друга, като по този начин маркираха пътя ми. Помислих си, че в този квартал никога не е било толкова тъмно, от моя прозорец виждах светлини и през нощта, вярно, че оттам се откриваше друга по-висока част на квартала, където беше кръчмата и имаше улична лампа, може би точно тази нощ бяха спрели тока в квартала, това се случваше често, тъй като циганите не го плащаха. Но даже и да тънеше в мрак, от стаята си виждах бродещи огньове нощем, когато не можех да заспя — а то аз и сега не знаех буден ли съм и вървя ли тихо по улицата, или спя и цялата тази тъмнотия ми се присънва като в кошмар, от който не мога да се събудя.

Току пред мен прелетя светлина, остави диря по черното и освети за миг неизмазана фасада на къща с балкон без перила и ми се стори, че зърнах на балкона момиче, седнало на ръба, провесило краката си надолу и вторачило големи черни очи в мен, но беше толкова за кратко, че не зная дали това не ми се е привидяло. Спрях за миг, стъписан от станалото, но след това продължих, без да се замислям върху видението и естеството на внезапно появилата се и пак изчезнала светлина, дали млади силни цигани на буйни коне размахваха факли в ръце — конски тропот не чух, — или загадъчните кълбовидни мълнии, за които бях слушал страхотии, обикаляха смълчаните нощни улици, за да търсят сред тях отдавна умрели души, а може би това бяха следи от полет на душите на отдавна умрели цигани, които по този начин навестяваха живите си роднини. Във всеки случай въпреки чудноватите мисли, които ме споходиха, не изпитах страх, а по-скоро почуда и даже някаква слаба благодарност, че все пак стана за миг светло, колкото да ми каже, че съм на верен път. В края на който имаше пак светлина.

И ето, че някъде отгоре, сигурно оттам, където беше кръчмата, просветна, като че отвориха врата, дрезгав пиянски глас запя циганска песен, проехтя звън на счупена бутилка и светлото сияние очерта контурите на последната къща по улицата. Намирах се точно там, където трябваше — в края на улицата. До чешмата имаше стотина метра по черния път и пътеката.

Бях успял, бях стигнал. По дяволите тинтявите и храбростта, басовете и измамите, какво ме интересуваха те сега? Аз бях успял, бях успял! Бях стигнал! Забързах към все по-ярката светлина, тя идваше откъм чешмата. Нещо тежко профуча пред мен и тупна в праха край пътя, паважът беше свършил, но аз нито спрях, нито се огледах, какво значение имаше това, почти изтичах последните крачки и спрях задъхан пред чешмата.

В този момент луната се показа иззад облака и ярко освети смразяваща кръвта гледка. До чешмата имаше още тлеещо огнище, неговата светлина ме беше водила, а зад него седеше неподвижно разпиляла пъстри поли стара циганка, много стара, цялата сбръчкана като костенурка и много черна, човек можеше да си помисли, че е издялана от абаносово дърво, ако не беше лулата в устата й. От лулата се издигаше дим, димът пронизваше светлия диск на луната право през средата.

Не можех да се помръдна. Само стоях и гледах, и сякаш и очите ми се вкамениха от ужас, и гледката в тях стана напълно неподвижна. Даже димът от лулата замръзна във въздуха.

Колко време продължи това вцепенение, аз не зная, навярно дълго, но от него ме извади гласът на циганката, хриптящ като шумоленето на пергаментова хартия.

— Хайде, бе — каза тя, — откога те чакам. Много се забави.

И отново настъпи тишина.

Сетне тя отвори очи като две празни бездънни дупки и ме погледна. Усетих се като да падам в дълбок кладенец, страх ме е и нещо хищно властно ме привлича надолу, по-силно от земното притегляне, по-страшно. „А не! — успях да си кажа. — Ще имаш да вземаш, стара вещице, няма да потъна аз в заблатените ти очи, жив съм, чувствам сърцето си да блъска в гърлото, няма да ме омотаеш ти, ще си скъсам тинтявата и ще си вървя, няма да можеш да ме спреш!“

— Я какъв си прежълтял — каза хриптящият глас, — пийни си малко вода, наплискай се да се освестиш!

Погледнах към чешмата и не повярвах на очите си.

Чешмата течеше. Водата безшумно, без никакво шуртене се спускаше от трите чучура и потъваше в мрака на сянката неизвестно къде. Стоях и се чудех какво да направя.

— Пий! — заповяда ми циганката с толкова рязък и строг глас, че разтреперан се подчиних. Приближих се с подкосени крака до струята и подложих шепите си. Усетих приятна свежина, но не като от вода, струваше ми се, че струята минава безпрепятствено през дланите ми, но реших да се направя, че пия от страх. Допрях устни до шепите си и усетих, че пия, че наистина пия. Чудна беше тази вода, не засищаше жаждата тя в мен, нещо друго засищаше, нещо, което беше жадно, но за което нямах думи да го нарека. Пиех и не се притеснявах, защото водата изми страха ми и го отнесе някъде надолу в тъмното.

— Ето, че дойде най-сетне — заговори бавно жената, докато се навеждаше да хване с дългите си черни пръсти като с ръжен жив въглен от жаравата и припали лулата си с него. — Дълго ме накара ти мене да те чакам. А аз нарочно скрих луната, да видя дали ще ме намериш в тъмното, и ти ме намери. Пий сега, пий да си починеш. А сега стига вече. Стига! — вдигна тя ръката си нагоре и чешмата пресъхна отведнъж, чучурите й се преобразяваха пред очите ми, сякаш десетилетия преминаваха в един-едничък миг, състаряваха се, ръжда ги покриваше, пропукваха се, докато добиха вида, който познавах. Бързо, като пъстра струя, изтече от средния чучур змия, но старата я грабна с костеливата си невероятно дълга ръка и я хвърли в жаравата.

— Виждаш ли — каза ми, — не е за сам човек работа.

После се обърна към мен и строго заповяда:

— Имаш работа да вършиш. Свърши я!

Погледнах я неразбиращо.

— Сигналите! — поясни: — За какво ти го дадоха този фенер?

Като замаян се покатерих на заплашващата да се срути чешма, извадих фенера от джоба, вдигнах го нагоре и натиснах копчето.

И фенерът светна. После още веднъж. И още веднъж. След това свалих червената светлина, сетне зелената. Дадох сигналите точно както беше уговорено, после се смъкнах долу и невярващ отворих фенера. Батерия нямаше. Опитах се да го запаля, този път без успех.

Вдигнах поглед към жената — тя ме гледаше строго.

— Стига си игра с тази дяволия, прибери си я в джоба, тя вече си свърши работата. Ела да седнеш тука до мен.

Подчиних се и се престраших да погледна в очите й, те вече не ми се сториха така блатисти и страшни, дори мисля, че долових в тях някаква сянка на загриженост. Чух гласа й отнякъде много, много дълбоко, хриплив и сух, сякаш сух вятър шумеше в тръните:

— Тебе те люби змеица, направила ти е магия, да ти затули очите и да не виждаш което е, но само което тя иска да видиш — бърбореше бързо тя. — Ето я тука — и от мен не се уплаши, и огънят не я стресна, спотайва се тука и си мисли, че като е невидима и нечуена, и аз не я виждам и не я чуя. Ала се лъже. И я виждам, и я чувам, и съм я примамила тука, за да я накажа. Но не аз, ти трябва да я накажеш и очите ти ще се отворят, и ще видиш. Лоша е тази змеица, да знаеш, зла е: пустиня е дъхът й — когото целуне, зноен пясък прави; камък е погледът й — когото погледне, камък прави; изпепелява тя, до което се докосне. Как тъкмо тебе избра да намери, защо точно тебе те хареса, дето си за друго определен, това не зная, но тъй ми казаха, тука да те чакам в потайна доба на чешмата, че да ти кажа да се отървеш. Аз да я изгоня, не мога, тебе люби тя, гнездо е свила в сърцето ти и други до тебе не пуска, с погледа си само ги далеч прогонва и името й е самота, но и ти си я възлюбил, щом в сърцето си я пуснал, от пътя си се отклонил, затуй ми казаха да те чакам и да ти обадя да се отървеш. И затуй дълго те чаках, че ме хвана яд на теб, та скрих и луната, ама като можа да ме намериш в тъмното, не се бой, има смелост в сърцето ти и не си дошъл напразно. А сега аз ще й умия лицето на месечината, за да виждаш по-добре, че какво можеш да видиш, като змеица е оплела очите ти и само единия свят ти показва, за другите те затуля, от ревност го прави, защото я е страх, че като разбереш истината, ще ти се отворят очите да се освободиш, и ще я оставиш.

Просъска друга змия отстрани, изскочи пред мен на тънка лента, но старата грабна и нея и в миг я хвърли в жаравата, като мърмореше под носа си неразбираеми цигански заклинания. След това се наведе, сграби от жарта с две ръце и я хвърли нагоре към луната.

Мъгливият ореол около светилото сякаш се разтвори в невидима вода, луната засия с неподозирана сила — сега можех да видя всяка тревичка, посребрена от сиянието й. На тази светлина и старата ми се стори не толкова стара: „Най-много на сто“ — мина през ума ми абсурдна мисъл. Тя, разбира се, отгатна мисълта ми и промърмори през зъби: „Не, разбира се, много повече, много, много повече, най-малко четиристотин, че и повече“.

Стори ми се, че не е необходимо да отварям уста, за да говоря, тя и така ме разбираше, а и силите, изпълнили ме чудодейно от омагьосаната вода, започнаха да ме напускат, като в сън трябваше да се насилвам да движа устата си, все по-трудно беше да произнеса и една-единствена дума. Нещо вътре в мен се съпротивляваше на това заспиване, някой друг, не аз, дълбоко скрит на дъното на същността ми, беше нащрек и искаше да ме държи буден, ритмично сякаш удряше камбана дълбоко, дълбоко в мен, но монотонните ритмични звуци ме приспиваха още повече. Видях в просъница как циганката протегна дългата си черна ръка и ме плесна силно по врата. Не, не ме заболя, само дето странната сънливост, която ме беше налегнала, се изпари отведнъж.

— Умори се все пак — мърмореше циганката с хрипливия си глас, — как няма да се умори, малко дете, аз им казвах, дете е още, малко дете, ама не, та не!

След това ме погледна строго и заповяда:

— Хайде, сега свърши, което ти е заръчано. Ей там, зад чешмата — седем стръка синя тинтява. Ама не само това, ами и вратига да скъсаш, и комунига — все по седем стръка, нищо, че не ги познаваш, като ги видиш, ще ги познаеш, донеси ги тук и ги хвърли на въглените. Като прекадиш, змеицата ще се махне, дето те е заключила проклетницата, да не можеш да виждаш световете, и като се махне, тогава пердето ще се вдигне от очите ти и ще видиш.

Не чаках втора покана, бързо изтичах зад чешмата и ръката ми сама откъсна това, което беше необходимо. Тогава не се замислих, но по-късно много пъти съм се удивявал на ръката, която знае винаги повече и по-вярно, и по-бързо от нас, стига да й се доверим. Излязох бързо пред чешмата и чух циганката да си мърмори:

— … че бил дете, та щял да ги види и разбере най-точно, задето бил дете… Хайде де? — тросна ми се, като ме видя. — Какво чакаш, хайде хвърляй!

И отново задими с лулата си. Но аз, вцепенен от внезапно завладялата ме мисъл, я гледах вторачено и глупаво, без да мога да помръдна.

Изведнъж я бях познал.

Беше същата — старата грозна циганка от детските ми кошмари, които ме тормозеха преди години, бил съм на три, а може би и по-малък. Много ме мъчеше този сън, много пъти съм се събуждал облян в сълзи и треперещ от ужас и майка ми ме прегръщаше и утешаваше. Майка ми. Защото в този сън тъкмо тази грозна и стара циганка ми беше майка. Сънувах се в мръсна землянка, обграден от парцаливи циганчета, и тази ужасна жена бъркаше с голяма лъжица във врящия котел и ми крещеше:

— Разбра ли сега истината най-сетне, отвориха ли ти се очите да видиш? Това е твоят дом и твоето семейство и аз съм майка ти. А оная, другата, е само твой сън, дето си го сънувал, ама сега си се събудил и живееш твоя истински живот!

Дълго хлипах, след като се събуждах от кошмара, без да разбера кой живот е истинският, и умолявах удивената ми майка да каже, че само тя и никоя друга ми е майка, да се закълне.

И ето сега, много години по-късно, цели четири или пет, тази страшна жена седеше пред мен от плът и кръв и ме гледаше строго, и ме караше да отворя очите си и да видя истинския си живот. Тръпки ме побиха. Тогава чух гласа й:

— Не питай, не питай. Без друго не знаеш как да попиташ. Така трябваше тогава — нещата са свързани. Защо е трябвало, не мога да ти кажа, и аз не знам. И не ми влиза в работата. Трябвало е и толкова. А за другото, не се бой, не съм ти аз на тебе майка, че от къде на къде, аз съм черна циганка, а ти си имаш майка, и баща си имаш, и дом, майка е, която те е родила, през която си минал, за да дойдеш тука, и не ми е работата да диря, откъде да знам, може и да съм ти била майка, ама един и двама ли сте, че да ви помни човек, нито знам, нито искам да знам. И тебе съвет ще дам — ако трябва нещо да знаеш, без друго ще го узнаеш, което не знаеш, не е трябвало да го знаеш. Хайде, сега хвърли билките, нека замирише на хубаво.

И тогава усетих, че времето е дошло, протегнах шепи с тревите върху жаравата и разтворих пръсти. Тревите се посипаха върху живите въглени, засъскаха соковете им, гъст бял ароматен дим обгърна жаравата.

И сякаш мракът се залепи за този дим и бързо се издигна към небето заедно с него като нелепа съдрана траурна завеса, отвсякъде нахлу и засвети, и изпълни със себе си пространството синя кристална светлина, и от нея се роди най-невероятният свят, който можех да си представя. Не, не бих могъл даже да си го представя, защото ми липсват и днес думи да го опиша, а ние изграждаме представите си с негодните кирпичи на думите. Дълго време мислех, че е сън — най-красивият сън в живота ми, не казвах никому ни дума за него, за да не го омърся по някакъв начин, да не помрача блясъка му. Защото как ще разкажеш нещо, за което нямаш думи?

Най-близкото, което ми идва на ум, колкото и тромаво, и грозно да е в сравнение с изживяното, е кристалът. Цял един свят, изграден от синкав блестящ, прозрачен, гъвкав, течен, лек кристал. И можеш да видиш вътре в нещата по-ясно, отколкото виждаш контурите им, защото контурите са условни, няма ги, можеш да проникнеш в нещата, да станеш те, да преминеш през тях, вземайки от тяхното озарение в твоето, да почувстваш най-истински онова, което те чувстват, по начина, по който те го чувстват.

Да, да, и чешмата беше там, цялата от кристал, цялата кристално прозрачна и кристално прозрачна вода течеше от блестящите чучури, и в цялата й същност течаха и се гонеха като пъстри жилки силите. Такава беше и земята, на която стоях, и кристалът, от който се състоеше, беше като лек дим под краката ми, без усилие прониквах в дълбините й, срещах неизвестни същества, непознати явления и всичко се движеше, всичко блестеше и пулсираше от малките пъстри поточета, неизвестното ставаше известно само като го погледнех, непознатото ставаше познато и близко и влизах в него, и ставах то, и отново го напусках, без да го напускам.

И дърветата не бяха дървета, както и тревата не беше трева, макар че бяха по-истински от истинските, целите изградени от променящи се геометрични фигури, имената на които не знаех, но нямаше нужда от имена, нямаха имена, и се променяха заедно с идеята непрекъснато, светещи, искрящи, течащи, променяха формите си, степента на неописуемата си прозрачност, и всяка промяна разтваряше като гигантско ветрило нова вселена от значения и смисли, и нямаше нужда да ги разбирам, за да вникна в тях, и те ми бяха съвсем ясни и близки, за да ги обгърна всичките в един-единствен миг и да потъна в неописуемото щастие на тяхното възприемане.

Времето беше спряло и аз можех да видя промените, за които са нужни хилядолетия, но не, времето беше по-скоро като кълбо на огромно махало, окачено на небето, като голяма невидима топка и аз можех без никакви усилия да тласвам тази топка напред или назад, да се плъзгам заедно с него в миналото или бъдещето или да се отдръпна и да гледам кротко отстрани.

Сега си мисля, че ако не бях толкова малък, може би щях да експериментирам с това внезапно възникнало свойство, за да разбера… Но не, в този свят нищо не ставаше насила, по заповед на волята, въпреки че ставаше тъкмо по моето желание, но което е неподвластно на логиката, а идва отвътре, от съкровеното, идва само и е чисто като кристал.

Луна също имаше, но в искрящата светлина на небето тя не светеше, а преливаше от цветове, които поглъщаше в себе си, събираше ги всичките в сърцето си и отново ги изригваше, разпиляваше ги меко в кристалния въздух наоколо, виждах формите на нейното излъчване и ме обземаше безкрайна радост от това, че съществувам сега и тук така чист, така кристален, като всичко.

На мястото, където беше седяла старицата, сега виждах млада и изключително красива жена. Тя беше съвсем гола, но в голотата й нямаше нищо вулгарно, нищо срамно и порочно, както и нищо прекрасно. Прозрачният кристал, от който се състоеше, разкриваше не анатомични структури, а само цветовите преливания и избухвания на вечно раздвижената неподвижна красота на човешката душа. Съвсем естествено сърцето ми се изпълни с любов към тази жена и аз бях там, вътре в него, и го видях как се изпълва с любов не само към жената, но и към целия свят, и не само към тоя, който беше пред очите ми, но и към оня, другия, от който бях дошъл и на който този беше нещо като идея, като смисъл и оправдание.

И я запитах тихо в сърцето си коя е и не е ли тя моята майка, и ми отговори, но отговора не помня, беше нещо за вграждане — дума, която научих много по-късно, но която усещах още тогава, та нали бях в цялата си подвижност вграден в структурите на огромния кристал, бях щастлива искряща част от него.

А и майка си видях, и баща си — достатъчно беше само да си помисля, не точно и да си помисля, а само сянката на мисъл за тях да трепне в сърцето ми — и веднага си там, виждаш в съвършени кристални структури прекрасни кристални хора, майка ми, такава, каквато я познавах, но колко прекрасна беше сега тя, сякаш бях разгадал съвършенството на чертите й, и баща ми, също толкова съвършен, и тяхната връзка видях да припламва в съня им, да проблясва в милиони светещи снопчета, видях идеята за всичко това, големия кристал Сестрицино с красиви хора в красиви състояния, отпреди и отсега, и отсетне, по особен начин вградени в отношенията си един към друг и всички свързани в едно цяло и голямо, по особен начин изпълващи със себе си невероятните образования, които може би в другия свят имаха имена като улици, къщи, махали, видях и припламващите огньове в сънищата на хората, които иначе отделяхме от себе си и наричахме цигани, тук в този свят разлика в структурите на техните кристали от тези на нашите нямаше.

Изпълнен беше този свят с всичко и само тъгата я нямаше, и отчаянието, и болката или смъртта, нямаше място за такива неща, защото кристалите изпълваха всичко. За да влязат такива неща, трябва преди това да им направиш място. Много по-късно, когато прочетох за виденията на светците, си помислих, че като са описвали рая, те са имали предвид точно този свят, на който за миг и аз бях жител.

Колко време продължи моето присъствие там, където нямаше време? Мога много, много дълго да си спомням. Подробности, които изплуваха по-късно и още по-късно в паметта ми, ме караха да мисля, че споменът за този свят е в мен надиплен като ветрило и мога да го обхващам само постепенно и на части, а ми беше даден наведнъж и в един миг. Възможно е и въображението да дорисува пейзажа впоследствие, използвайки неговите собствени материали и средства, както кристалите сами изграждат своята решетка, ако семето им е засято в благодатна среда, и строят своите, залегнали като идея в това същото семе, чудни форми.

По-късно често си мислех, че съм сънувал всичко това, мина ми през ума и мисълта, че съм бил умрял за миг или за вечност, все едно, там това няма значение, там е едно и също, но тогава и там всичко беше истинско, беше не само истинско, но много по-истинско от онова, което сме свикнали да наричаме истинско, сякаш едва сега бях успял да видя истинския свят или поне едно от неговите лица, сякаш до този момент бях живял в кошмарния сън на битието и едва сега се бях събудил щастлив в моя дом, в моята родина, в моя свят, в моя истински живот.

Тогава ги видях. Тогава те ми се показаха и не ме питай как изглеждаха и какво ми казаха, защото не зная. Знам само, че бяха мои приятели, мои стари приятели, с които ми беше хубаво, и аз бях един от тях, бях част от тях, не ми беше нужно да питам за нищо, тъй като знаех всичко, и само една бликаща радост да съм с тях, да ги виждам, да общувам с тях, да бъда един от тях, ме завладяваше до степен моите човешки понятия, между които е и паметта ми, да останат някъде долу, в нищото. Откъдето бях дошъл.

По-късно се оказа, че мога да разказвам с месеци, с години за този единствен миг, защото дълбочината му беше безмерна. Струваше ми се, че си спомням думи, разговори, срещи, а съм бил само миг с тях. И не знаех кое наистина си спомням и кое моето въображение създава като спомен, сигурно в мен бяха посети семената на спомена, от които предстоеше да израснат и се разлистят огромни дървета. Като кристалите, за които вече разказах и които се доизграждаха в мислите и сънищата ми. Говорили ли са ми за силата и че ще я срещна, и че трябва да я пазя само за доброто, но ето, че като ти разказвам всичко това, думите отново ме объркват. Не е сила онова, което наричаме сила, нито добро онова, което наричаме добро. Много по-чисто е от всяко наше понятие, по-неуловимо от всяка наша мисъл, по-истинско, но какво наричаме истина!?

Онова, което си спомням, е, че младата жена ме погледна, станах лазурен от погледа й, и каза:

— Ела сега, ще те целуна, за да не те е страх.

Приближих се и потънах в прегръдките й, меки и светли, сякаш можех да премина през нея.

Тогава тя ме целуна и аз знам, че мога да изживея десет живота, без никога да изпитам нещо подобно, сякаш целият свят, сякаш небесните сфери се надвесиха над мен и ме целунаха.

Отдръпнах се омагьосан. И видях, че сме останали само четиримата — жената, чешмата, луната и аз. Жената се засмя звънко, протегна ръка, грабна луната от небето и отхапа голяма хапка от нея. Тогава изгубих съзнание и само дълго чувах как отеква камбанният смях на жената.

Дойдох на себе си отново в нощта на старата реалност пред пресъхналата чешма, луната светеше нащърбена и озаряваше зловещия пейзаж, стори ми се, че виждам по нея още следите от кристалните зъби на жената, в която се беше превърнала старата циганка. От нея, както и от жаравата нямаше нито следа.

Всичко, което последва, беше като насън, всичко беше сън. Като че ли си спомням само отделни картини — мрачните къщи на циганския квартал, тъмното сребро на реката, празния камък, на който трябваше да ме чакат децата. Не помня как съм вървял, не помня да съм вървял, нито как съм се прибрал. Спомням си единствено големия стенен часовник в антрето, осветен от лунната светлина, че удари веднъж точно когато минах под него — беше дванайсет и половина. Цялото мое нощно приключение се беше случило за по-малко от половин час, ако изобщо нещо се беше случило. Значи срещата ми със старицата и моето докосване до кристалния свят са продължили само секунди. Така понякога между две събуждания се случва да сънуваме дълга история, траеща месеци, и с удивление откриваме, че сме я сънували само за минута-две.

Тогава не знаех, че на сън човек често е в паралелното време, в паралелната реалност — които имат съвсем други закони, но като се събудих на другата сутрин, бях съвсем сигурен, че съм сънувал цялото това приключение, и единственото, което ме учудваше, беше необикновената яркост, с която се беше запечатало в паметта ми.

Още тогава, на девет, аз рядко помнех сънищата си като истории, онова, което оставаше сутрин, беше цапаница от пъстри петна, парчета от случки и образи, които не можеха да се вържат заедно. Освен когато летях на сън. Както и да е, бях абсолютно уверен, че съм имал най-странния сън в живота си и сигурно в съня си съм бил голям, затова ще го разбера едва когато порасна. Както по-късно, когато сънувах, че съм дете, действах като дете, чувствах като дете, мислех като дете и невинаги бях понятен на събудилия се възрастен мъж.

Станах от леглото, бях се схванал, сигурно бях спал в неудобно положение, поразкърших се и отидох до прозореца, за да видя положението на слънцето — в стаята ми нямаше часовник и аз бях свикнал да определям колко е часът по слънцето. Слънцето стоеше на комина на най-високата къща над кръчмата в циганската махала и оттам вече се чуваше глъчка.

Там някъде, помислих си, някъде там отзад е чешмата, която сънувах снощи, и какъв странен и колко красив сън беше.

Вдигнах от пода панталонките да се обуя, и нещо тежко изпадна от джоба им. Наведох се и го взех. Беше тъмнозелено железничарско фенерче с три цвята, без батерии.

Това фенерче после така и си остана за мен. Спиро не отвори повече приказка за него, сякаш бях сънувал, че ми го е давал, че ми е заръчвал да го пазя, че съм отговарял с главата си за него. За такова фенерче мечтаеха всички деца от махалата. Не се разделих никога с това фенерче, има неща, с които не се разделяме.

По-късно Петето, имах едно приятелче, което ми казваше някои неща, та ми разказа как са се наговорили всички четвърт час, преди аз да отида, и го измислили тоя номер, извадили батерията да не мога да докажа, че съм бил на чешмата, и как, докато си разказвали вицове и се смеели, и ме чакали да се върна, за да ми се смеят, как изведнъж усмивките им замръзнали, като видели откъм чешмата ясно уговорените сигнали. Как всички се вкаменили от ужас и бързо-бързо се разотишли, без да кажат нито дума.

Но тези работи той ми ги разказа по-късно, а сега аз оглеждах стаята и напразно търсех очилата си. Фенерчето беше тук, по пода имаше разпилени стръкове тинтява, а очилата ги нямаше никакви. Сигурно ги бях загубил предната нощ на чешмата, когато ме беше омагьосала старата вещица. Нямаше как, трябваше пак да ида и да ги потърся, иначе щяха да ми се карат. Облякох се бързо, наплисках си очите в кухнята, подложих ръка под струята на чешмата, напих се до насита и излязох навън.

Слънцето се бе вдигнало над циганската махала и значи наближаваше девет. Тръгнах право срещу слънцето, като си подсвирквах една популярна мелодийка, по онова време наричахме такава музика джаз. Леко ми беше на сърцето, не ме беше страх от нищо, освен малко, че може да не намеря очилата. Вървях надолу към реката и пътеката беше още росна, зад завоя пак ме залая кучето на Цойковите, но този път никак не се уплаших, а и другите кучета не го подкрепиха, та лаят му остана самотен и нелеп в топлината на утрото.

Току до пътя видях децата, бяха почти всички от предишната вечер, събрали се бяха да замерят врабчета, защото повечето имаха прашки в ръцете си. Очаквах да ме подиграят, както беше обикновено, да ми се присмеят, а Спиро да си поиска фенера, но нищо подобно не се случи. Те сякаш се смутиха от мен, обърнаха глави и бързо мушнаха в джобовете си прашките, сякаш не аз бях минал край тях, а директорът на гимназията, от който всички се бояха.

Продължих за „Хлебодар“ ободрен, без да ги погледна, и усетих, че нямам страх и от циганчетата, които обикновено замеряха с камъни онези от нас, дето се опитваха да влязат в тяхната територия. Бързо преминах моста и се заизкачвах нагоре.

Циганската махала се събуждаше, мъже впрягаха магарета, жени дрънчаха с калайдисаните си съдове, деца, повечето голи, се пръскаха на уличните чешми и като врабци огласяха простора с бързата си циганска реч, отнякъде се чуваше музика, пиянски крясък раздираше гълчавата, нейде ситно кълнеше жена. И странно, никой даже не се обърна да ме погледне, нито едно дете не ми се закани с юмрук по брадичката, не вдигна камък, даже като завивах по улицата и видях три големи момчета — и те с прашки в ръце, те се дръпнаха някак почтително, да ми направят път да мина. Детският ми мозък се удивляваше на тая промяна и все повече се убеждаваше, че нощната ми среща е била истина, като че ли циганката ме беше белязала с невидим знак, който хората на нейното племе усещаха, и не ме закачаха, а с нямо уважение се отдръпваха, като че бях почетен гражданин на махалата им, а не деветгодишно хлапе.

Така безпрепятствено стигнах до чешмата, тя си беше, както я знаех, пресъхнала и полуразрушена, гущерче пробяга по камъните й и се мушна в една цепнатина. Веднага видях очилата си, паднали отстрани, нищо им нямаше, само дето се бяха напрашили. Вдигнах ги и ги избърсах с края на ризата си, преди да ги сложа на очите си.

И тук ме очакваше още едно чудо — изобщо не можех да виждам през тях. Целият свят беше мътен както преди, когато гледах без очила.

И тогава се сетих, че през цялото това утро бях виждал чудесно без тях, колко ясно бях видял слънцето, кацнало на покрива на „Хлебодар“, сякаш току-що излязло от комина, обърканите лица на моите приятелчета, всичките живописни подробности на циганското утро — за тази нощ очите ми бяха излекувани и аз нямах повече нужда от очилата. Сега можех да виждам и без тях.

Но какво виждах? Къде беше оня снощният свят с неговите видения и с неговите жители? Даже от жаравата, зад която беше седяла циганката, от огнището нямаше нито следа, сякаш всичко е било само плод на моето въображение.

Но сега имах доказателства за реалността му, напълно реални доказателства — едно железничарско фенерче без батерия и едни ненужни очила.

И изведнъж ме обзе такава тъга, такава тъмна страшна тежка тъга, идваща сякаш от самите земни недра и изпълзяла до малкото ми детско сърчице, сграбчила го в лапите си, искаща да изцеди всичката кръв от него, преди да го захапе с острите си зъби.

Една празна талига изтрополи по улицата, дръгливото конче потъна в праха на черния път, старият циганин на капрата замахна с камшика, извика: „Дий, ди-и-ий!“, и попипа белите си мустаци, без да ме погледне. Колелото на талигата премина точно през мястото, където снощи беше жаравата, и ми се стори, че чувам сподавен женски писък или смях. А може би беше скърцането на зиловете. Хич не ме и погледна циганинът каруцар, отмина ме с глухо трополене талигата и само вдигнатият от нея прах ме докосна и, не знам защо, ми хрумна, че така самият живот ме отминава, с глухо трополене в жегата, без дори да ме погледне, без да знае, хвърля в очите ми прах и ме оставя сам до една мъртва чешма.

Тръгнах си с наведена глава и сякаш не срещнах никого по пътя до вкъщи.

Майка ми и баща ми бяха на работа и къщата беше празна и самотна в жегата. Бях съвсем сам, едно дете, съвсем само в целия празен свят, легнало по гръб на леглото, вторачено в празния бял таван над себе си.

Знаех го наизуст този таван, неведнъж го бях старателно изучавал, когато като по-малък ме слагаха да спя на обяд. Не можех да заспя и по цели часове гледах ослепителната белота и точките по нея, свързвах ги в съзнанието си във фигури, както хората са свързали звездите в съзвездия. Но моите фигури бяха подвижни, те избухваха и се събираха отново, оформяха и разрушаваха причудливи светове, творяха чудни картини. Сега този таван ме гледаше невесело, снишен от безсилието си да наподоби и малко от световете, които се бяха изсипали като водопад върху ми предишната нощ.

О, по-добре да не ги бях виждал. Сега реалният свят беше загубил толкова много от очарованията си, та ми изглеждаше като сянка, като бледа имитация, като скица с въглен на оня, истинския свят, разгърнал се в пълен блясък пред очите ми. Тежко и мъчително ми се представяше сега възприемането на света, който ме заобикаляше, комуникацията с него — както тежко и мъчително ни изглежда произнасянето на думите във фазата на събуждане от сън, в който сме говорили. Тъй като на сън ние сме леки и ходим, или летим, или тичаме без никакво усилие. И ако се събудим, докато говорим, с ужас откриваме, че тежест и усилие ни сковават, нямаме сила да отворим уста и да довършим думата, която така леко сме започвали да произнасяме.

Тежко ми беше, но не като след събуждане от прекрасен сън, който неуспешно съм искал да досънувам, не, но като че след миг упоително събуждане бях отново потънал в мрачен кошмар, от който измъкване няма.