Георги Б. Караджов
Звънчето (10)

10
Пчеларката

Струва ми се, че от този ден започнах да общувам с нещата, оттогава започнаха те да разкриват пред мен същностите си, но може да е било и по-късно. Може би бях стигнал някакво дъно, за да дойдат те при мен трогателно грижовни, в стремежите си да ме измъкнат по някакъв начин. Ясно е само едно, този процес настъпваше бавно, постепенно, завесата на видимостта се съдираше неохотно, но все по-необратимо и дупките в нея се превръщаха в ивици, движени от вятъра, а светът на нещата прозираше през тях така, че постепенно в мен узряваше убеждението, че мога да преминавам оттатък, без да напускам отсам.

Тогава не можех да си го обясня това ново усещане, даже се плашех от него, защото мислех, че съм полудял. Немислимо беше да споделя каквото и да било от новите си усещания с когото и да било, без той да се отдръпне ужасен от мен, без да ме помисли за луд.

Иначе нещата по повърхността си вървяха в своя обичаен ред, ходех на училище като всички, пушех тайно като повечето, продължавах по инерция да се срещам с Антония, от време на време посещавах и Анита, която, искаше ми се да вярвам, беше открила нещо особено в мен и продължаваше да ме обучава с нескривано удоволствие в света на чувствените наслади, а те се отдалечаваха все повече в съзнанието ми от чувствата — извън леглото това момиче продължаваше да ми бъде по-скоро противно. Вземах от нея това, което ми беше нужно, за да си тръгвам всеки пък по-уверен, или както се изразяваха по онова време — възмъжал.

С Антония нещата вървяха иначе, срещахме се все по-рядко и мълчахме повечето време, усещах, че и ръцете ни постепенно изгубват способността да си говорят, че процесът е необратим. А беше странно, та нали тъкмо тогава започнах, подтикнат от света на нещата, да разбирам нейната странна поезия, по-точно стана ми ясно, че за да я възприема, трябва да спра да се опитвам да я разбирам. Но вече беше късно, какво му беше късното, не знаех, знаех само, че вече е късно, топката се е търкулнала по наклонената плоскост, придобила е съответното ускорение, с което никой вече не е в състояние да я спре. Вървяхме и мълчахме, и мълчанието помежду ни все повече и повече се превръщаше в тишина.

Окончателната раздяла дойде от само себе си, по онова време се ходеше на бригада през лятото, целият клас заминаваше за един месец някъде на лагер — преди обед работехме в селското стопанство, а през останалото време си играехме на войници според волята на командирите на бригадата — строявахме се, марширувахме, оставяхме се да бъдем унижавани от началниците, които пък си играеха на генерали. Когато се върнах от тази бригада, някак си вече не се сетих да я потърся, а и тя не ме потърси. Не се сбогувахме, не си казахме каквото и да е, просто престанахме да се виждаме.

Видяхме се няколко месеца по-късно, през пролетта, в сладкарница „Космос“. До нея на масата седеше високо момче, което ми се стори познато.

— Ето кой ще илюстрира вечерта — каза Антония веднага като ме видя, после ме представи на новия си приятел като художник.

— Запознайте се, моля — каза тя, именно „моля“, с което ме удиви. — Сашо е композитор, той пише музика по моите стихове, предложиха ни да направим поетична вечер в ДНА-то, нещо като „Поезия и музика“, можеш да я илюстрираш — с твоите картини вечерта ще се завърши.

Слушах я удивен — „Поезия и музика!“ — това ли беше тя? Обикновена, приземена, „нормална“, предъвкваща шаблони. Той ли, нейният Сашо ли я беше свалил на земята? Погледнах го внимателно и изведнъж го познах. Нямаше съмнение! Той беше. Бях го видял, когато за пръв и последен път престъпих прага на моята поетеса, там, свойски изтегнат на леглото й, когато мебелите по незнаен каприз споделиха с мен хубавите си мигове. Той беше предопределен да бъде хубавият миг на нейното легло.

— Ама, разбира се, аз съм виждал един Ваш портрет, нали е Ваш, от Вас рисуван, искам да кажа, неин портрет — заговори Сашо. — Да, да, трябва да Ви кажа, че, струва ми се, го харесах, може да се каже, че го харесах, макар че е доста странен, да, да си призная, намерих го доста странен, няма външна прилика, може да се каже, че няма, обаче има музика, много музика има вътре, ако разбирате какво искам да кажа, и ми направи впечатление, да, направи ми впечатление.

Целият този речитатив, изговорен монотонно на един дъх, ме накара облекчено да се усмихна.

Защото това беше епилогът — и той беше хубав епилог. Спокойна, уравновесена, смело плуваща в морето от сентенции, които изсипваше щедро новият й приятел. Повече не можех да искам за нея. И от нея. Затова се извиних учтиво, че за жалост нямам време и няма да мога да участвам в проекта им, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да мога поне да го видя, е, ако нещо не ме възпрепятства, във всеки случай най-сърдечно им желая на добър час. И излязох.

Виж сега, това аз ти го разказах — не че има нещо общо с онова, за което ти говоря, но само за да задоволя любопитството ти. За да не ме питаш после какво стана с това или онова и да не си измисляш нещо, дето не е било. Хората винаги са били любопитни за онова, което се случва, особено пък ако знаят началото на една история, трябва непременно да научат и нейния край. Хората не знаят, че нищо никога не се случва, че историите нямат край, така както нямат и начало, целият им смисъл е единствено в онова невидимо и неосезаемо, което е извън тях, но което ги представя тъй или иначе в заговор с нашето въображение, обречено да вярва в собствените си измислени истини.

Като търси яснота, и понеже въображението му се чувства неспособно да довършва уж чужди истории, човекът сам се гмурка в манипулацията като във водовъртеж. То, въображението, не се осмелява своята собствена история да довърши като хората, поне не си признава, че без да иска, само̀ си я довършва, та хвърля вината за нейното довършване по тоя или оня начин върху някакви неясни, независими уж от него, сложни и враждебни или благосклонни всемогъщи обстоятелства. Едно време гърците са ги обожествявали тези обстоятелства, персонифицирали ги и цяла митология измислили, та наблъскали Олимп като препълнен хотел на Слънчев бряг!

Не, че всичкото това аз още тогава съм го разбирал, не, но го усещах по някакъв начин. Измислихме си времето, че да има с какво да си го пълним. Какво казваме, като казваме „хронология“? Подреденост, нали? На измислицата. Обаче, за да мога да ти разкажа онова, другото, трябва да се откача от думите на времето. Защото оттатък няма поред. Там цари божествена безредица. Там днес си старец, а утре си дете, ако въобще допуснеш там да има старци и деца, тези работи ти ги казвам за прегледност.

Или си го представяш като история, която спира и прави вертикални сондажи и дисекции на мига? Ама не, мигът, колкото и бездънен да е, и той е от времето, той е неговата най-малка съставна част, неговият атом и като такъв си остава във времето, в измислицата. А онова, другото, е извън времето и не паралелно, паралелно означава едновременно, значи пак нещо, дето протича заедно, абе, пак временно нещо. Не, но извън, съвсем извън.

Онова, в което може да се отрази, е усещането. Както, да речем, когато си сутрин на морския бряг, ти не си сутрин и не си на морския бряг, ти си целият вътре във всичкото това, част си от сутрин на морския бряг, не си там, където е, но си това, което е. Хем частица, хем цялото, приемащо тази частица за частица от него.

Та по същия този начин всичко започна — ето, казвам започна, та да ме разбереш, защото в определен смисъл в средата на времето то имаше начало, имаше среща, а после, ето, сега казвам и после за удобство, се оказа, че нищо никога не е започвало, не се е движело, било е без „започна“ и после над „започна“ и после, но винаги и всякога.

И за да има за какво да се хвана, се хващам за четката като за начало. На другата сутрин, след като се събудих, няколко дена по-късно. И четката беше на прозореца, и в четката бяха цветовете. Те бяха в четката така, както се бяха наслоявали дълго и търпеливо, докато нежната ръка на майка ми ги беше полагала върху пространството на платното във времето. И защото в различно време бяха те оставали на дръжката на четката, така бяха събрали времената върху една дървена дръжка, за да ги пренесат през времето в нашето време, и като гледах тази четка и засъхналите бои по нея, ръката ми улови друга четка, тънка и чиста четка, която бях получил нощем на сън от моята майка, която моята майка ми беше подарила, за да нарисувам с нея четката, която бях откраднал от нея.

Това завършваше цикъла и ме освобождаваше. От какво? Не знаех, не е моя работа, моята работа беше да нарисувам четката.

Отворих дървената кутия с маслените бои, вече нашарена от мен самия, извадих палитрата, върху която се бяха спрели пъстрите времена на предишните ми опити, внимателно развих капачката на охрата и изцедих малко боя върху дъската, добавих жълто и стиснах четката. Рисувах бързо, смесвах боите, добавях капка ленено масло, в стаята замириса упоително на терпентин. Четката изплуваше обемна и жива от белотата на картона, уютно положена в мекотата на перваза на прозореца, зад който лежеше неподвижно утринно море, в което през пелената облаци се беше утаил изгревът. Тъмните строги цветове проникваха в моята четка и я правеха сериозна и замислена.

Никога преди това не бях рисувал толкова точно от натура, по-вярно и по-ярко, отколкото беше самата натура, безсмисленият на пръв поглед сюжет съзидаваше смисъла си в точността на изпълнението. Даже не успях да се учудя, че можех така да рисувам, ръката ми рисуваше сама, без някога да се беше учила да го прави по този начин, и аз само съзерцавах процеса на съзиданието като истински творец, тъй като, отделен от ръката си, аз съзидавах отстрани и от нищото.

Беше лято и беше ваканция. Баща ми и Марина, по онова време още се понасяха, щяха да заминават някъде с колата, аз бях отказал, може би Марина беше влизала в стаята ми, докато рисувах, може би беше ми говорила нещо във връзка с това, което рисувах, сигурно ме беше уговаряла да ида заедно с тях, или ме информираше, че закуската ме чака на масата в кухнята, аз сигурно съм й отговарял нещо, навярно съм й казал, че никак не съм гладен, че ще водя Адриана на плаж, а след това имам уговорка с едно момиче, и добре, нека донесат за вечеря попчетата, дето ще ги налови баща ми на Отманли, сигурно тя се е съгласила да ме остави намира и ме е погалила по главата, както правеше, оставяйки в мен, кой знае защо, мътно чувство на вина.

Всичкото това би могло да се случи и сигурно се беше случило, но аз не си го спомням. Помня само как полагах щрих след щрих, линия след линия, петно след петно, как изтривах четката в напоената с терпентин кърпа, и рисувах, рисувах, рисувах.

И изведнъж съвсем неочаквано картината беше готова, и повече нищо не можеше да се прибави или отнеме от нея.

Просто бях свършил и трябваше почти насила да оставя четката в кутията; мисълта, че повече не мога да рисувам тази картина, непоносимо ме натъжи, трябваше да се сбогувам рязко с нещо, което ме бе изпълвало с щастие, да го откъсна с болка от себе си, както майката откъсва новородената си рожба с болка от утробата си.

Това ярко усещане, което щеше да се повтаря с всяко завършено нещо, истински завършено, ме озари с прозрението, че моя е единствено ръката. Онова, което тя създава, не ми принадлежи от момента, в който го завърша. Не трябваше да завършвам творбите си, ако искам те да останат мои, но как можех да не ги завършвам, когато ръката ми сама щеше да ги завърши.

Затова ли Леонардо беше влачил навсякъде „Мона Лиза“ със себе си, все се беше опитвал да я завършва, и все твърдеше, че не може да я завърши? Не зная. За мен, обикновеното момче, екстазът на последната мазка, на последния щрих, с който изпращах картината в света въпреки болката, която ми носеше, беше свят. Той си беше мой.

Така си мислех, докато бършех изпотеното си чело с един чист ъгъл на кърпата и гледах картината. Нещо в нея привличаше, теглеше към себе си, както подводното течение, наричано мъртво вълнение, властно ни тегли навътре в морето, без да имаме сили да му се противопоставим.

Исках докрай да осъзная това, което бях направил, исках да мога и по-нататък да рисувам така, исках да разкрия собствената си тайна, затова впих поглед в нарисуваната четка, докато очите ми се насълзиха от взиране и четката се раздвои. Както нещата се раздвояват в очите ти от превалено взиране в тях, но не точно така, защото те се раздвояват хоризонтално, а четката се раздвои вертикално, разтвори се и между нея се появи тъмна дупка, стори ми се даже, че видях стълба, водеща надолу, хрумна ми безумната идея да тръгна по стълбата.

И тръгнах.

Слизах дълго в тишина и накрая излязох на мястото, на което очаквах да видя морския бряг, но морето го нямаше, вместо него имаше поляна, а зад нея гора от големи широколистни дървета, слизаща надолу в далечината.

На поляната седеше майка ми, а до нея жена, облечена в кожени дрехи, с нещо като препаска на гърдите си, в която дремеше бебе. Като ме видя, майка ми се усмихна, стана, тръгна към мен и ми подаде двете си ръце. Беше млада и безгрижна.

— Ето те и теб — каза ми весело, — знаех си, че ще намериш вратата.

Исках да я попитам нещо, даже не си спомням какво, но тя ме остави, обърна се към жената и й заприказва нещо, като ме поглеждаше от време на време. Не разбирах езика, на който говореше тя, но беше ясно, че говори за мен, защото жената се загледа в мен, усмихваше се и кимаше.

Прииска ми се да й подам ръка, но по някакъв начин разбрах, че не бива да го правя. Вместо това жената стана, приближи се до мен и ме целуна. Ухаеше на мед и чак сега забелязах пчелите, бръмчащи наоколо, както и странните кошери, изплетени от пръчки като кошници в сянката на дърветата. Пчеларката ми подаде пръстена паница, пълна с мед, и ми каза нещо. Изглежда съм имал много объркан вид, защото тя се усмихваше и ме подканваше с глава, а накрая, за да ми покаже какво очаква от мен, натопи пръсти в меда и ги пъхна в устата си. Последвах примера й, докато тя весело гонеше събралите се около паницата пчели. Медът ме изпълни с аромат, беше много вкусен, леко нагарчаше, във всеки случай беше много по-различен от меда, който познавах. На цвят беше тъмен, почти черен. Майка ми също си взе и каза нещо одобрително на жената. Тя се зарадва и заприказва нещо бързо, бързо.

— Странно е, че не разбираш езика — каза майка ми тихо, — нали си тук? Сигурно трябва време да свикнеш. Медът е много важен за тях, но той трябва да се пази — в горите има много мечки. Затова жените трябва да пазят. Той е много силен този мед, с него не трябва да се прекалява, пчелите го събират от всякакви цветя, а има и такива цветя, които водят до безпаметност, с този мед човек може да се напие.

— Къде е това тук? — попитах. — Къде е морето, защо не го виждам?

— Морето ще дойде по-късно — каза майка ми. — Сега то е още там, зад гората, на шест часа път оттук. И в него има много риба, веднъж седмично мъжете ходят дотам и донасят големи риби, приличат на шарани, но по-големи, метър дълги. Те са много полезни риби, месото им е вкусно, а от костите им стават отлични игли.

Удивлението ми направи място на неосъзната носталгия към този непознат свят, сякаш бях живял някога в него и го бях напуснеш, нарамил хилядолетия на рамо, тъй както бях нарамвал големите метрови шарани.

— С миналото се свиква бавно — говореше ми майка ми, — бавно, на пръсти се прониква в него, иначе то ще се пошегува с теб, а не всеки може да понесе шегите му.

Не спирах да ям от чудния мед, не можех да се спра, той ме замайваше, упояваше ме и с всяка глътка този свят ми ставаше по-ясен, по-разбираем.

Детето се беше размърдало, сигурно беше гладно, жената извади пълната си розова гръд от кожената пазва и му даде да суче, то лакомо засмука и се успокои, а майка му пееше някаква монотонна песничка, на която ми се струваше, че започвах да различавам отделни думи, но не можех да ги свържа в завършени мисли и изречения. До мен достигаше „светлото слънце на огнен кон“, „силен воин на пълната луна“ или „от пълната луна“, „зоркия поглед на сокола“, като при това „соколът“, не знам защо, беше „майка сокол“ или „великата майка с очи на сокол“.

— Момче ли е? — попита майка ми.

— Момче — отговори жената, — ще бъде ясен воин и Соколът ще му даде от силата на погледа си.

Това го разбрах напълно. Тогава двете се разсмяха звънко и смехът им се разля като гръм, обхвана света и започна да го рони, както се рони царевичен кочан или пясъчен замък на морския бряг, усили се и ме оглуши, и всичко се срути като театрален декор пред очите ми, и разкри отново стаята ми и една картина пред мен, още мокра, на която четка беше нарисувала четка, и в ушите ми продължаваше да звъни и звъни, и това беше вече звънецът на вратата, и трябваше да стана и да отворя, а не можех, защото тялото ми беше станало неимоверно тежко и по пръстите ми още лепнеше медът. На вратата ме чакаше Адриана с пъстра лятна рокля и пояс с глава на пате на кръста.

— Хайде бе, Ник, какво правиш толкова време, морето ще пресъхне, докато отвориш!

— Знам — казах, — знам, аз бях там.

— Без мен — засмя се Адриана, — аз не обичам сухите морета, море на прах — разтваря се във вода — три пъти преди ядене!

Плажът си беше там, също и морето, даже беше успяло да се позатопли и босите ми крака изпитаха веднага блаженството на хладната ласка, силата й се разля бързо по цялото ми тяло и го изпълни с усещане за чистота и съвършенство.

И все пак не ме напускаше мисълта, че паметта на това място е в мен, бях видял тази памет, бях се оставил тя да ме обгърне, бях вкусил от меда й. Вкусът още лежеше в устата ми и макар че вълните ме заливаха, не можех да се освободя от видението на онази гора, струваше ми се, че още виждам сенките на дърветата и техните отражения във водата. Между стволовете им весело скачаше и пръскаше наоколо вода Адриана, и се смееше, без да се страхува, че ще се удари в тях — та тя не ги виждаше.

Изведнъж видях Антония на брега. Беше дошла, както се бяхме уговорили, на нашето място, беше видяла дрехите ни, беше опъната кърпата си до нашите и сега седеше върху нея и ни търсеше с поглед в морето. И така, както седеше, изведнъж я познах — и изтръпнах.

Беше тя, разбира се, не можеше да има никакво съмнение — пчеларката от моето видение, макар и много по-млада от нея, не можех да сбъркам тези черти, бях видял в далечното минало нейния бъдещ образ.

Смях, весел смях на момиче, смехът на Адриана прогони прозренията и морето стана пак само море, ако може да се каже такова нещо за морето, както и Антония, която се беше съблякла на пясъка и идваше към нас през вълните, изтръпнала от хладната им прегръдка, с ръце, протегнати към мен, да ме прегърне.

Да, това беше лятото, преди да замина на оная бригада и да й дам възможност да срещне оня музикант, за когото ми беше разказало леглото й. И още тогава, въпреки ласките, въпреки безгрижието на нашите игри с Адриана, въпреки смеха, слънцето и горещината, която се катереше по раменете ни, ние знаехме, че присъстваме на един заключителен фестивал, че това наше първо лято ще бъде и последно.

Ето защо аз не й разказах за миналото на този бряг, докато лежахме на пясъка и тя се опитваше да подреди думите в ритъма на морските вълни. Просто лежах и рисувах с пръст по пясъка, и си мислех, че само най-несъхранимите следи са вечни, че жестът, движението на ръката са по-истински и по-трайни от следата, която оставят, най-вечното платно се оказа пясъкът.

До деня, в който заминах на бригада, рисувах и скитах по световете. Не всички пътешествия бяха така ярки и запомнящи се като първото, невинаги в края на пътеката ме чакаше майка ми, най-често бяха непознати, понякога само гласове, понякога странни животни, които ми говореха, без да движат устите си, но така успявах да им говоря и аз и често ме придружаваше само като присъствие почти невидимо кристално същество, онова, което бях видял на стълбата ли?

От него научих, без да съм разговарял с него, просто научих, че кристалният свят е само един от световете на раждане, от него се раждат много други светове и ключът за техните врати е в мен, някъде в сърцето ми, и трябва да не ме е страх, но да бъда изпълнен с доверчивост, за да не се отрази сянка на враждебност към тези светове, а само свобода и сила да ме водят през тях, учеше ме да виждам техните сенки и отражения навсякъде около себе си и в тоя свят, в който сме избрали да живеем и който наричаме реален, защото не знаем как иначе да го наречем.

Тогава разбирах какво е искала да каже майка ми, когато ме учеше да гледам морето, тогава се докоснах и до смисъла на морето, но това знание не може да се изкаже с думи, няма да стигнат всичките думи на света. Защото това са асоциации — всяка дума се разпада на звуци и се свързва с образи или сенки на спомени, и всичко е свързано като тънка паяжина, всичко е тук за тебе, в ръката ти, в четката ти, в несамотата ти, която тогава осезаемо ме връхлиташе като бурен вятър, и се оставях да бъда омотан в тази паяжина като пашкул, както паякът омотава мухите в безпаметство.

Световете се смесваха, застъпваха се, нахлуваха един в друг с такава скорост, че невинаги успявах да реагирам адекватно, когато по средата на някаква среща с прастари същества на дъното на океана, които искаха да ми кажат нещо, най-ненадейно се оказвах лице в лице с Марина, която ме питаше и чувах само края на въпроса й, и го осъзнавах трудно, като да беше на чужд език, и се опитвах да го свържа с началото, и не знаех какво да й отговоря.

— Много си разсеян — смееше се тя, — къде блееш?

И ме погалваше така, че ме побиваха тръпки.

Адриана, с която бяхме подновили разходките си, макар и вече не на нашия Остров на съкровищата, а просто в морската градина, не ми се сърдеше, беше свикнала на моите пропадания, тактично не ме питаше и къде съм бил, само тихичко казваше:

— Ник се отнесе!

И аз й бях благодарен за това.

Сетне този период прекъсна рязко със заминаването ми на бригада, така както се скъсва филмова лента на най-интересното място, блясва белият екран и си спомняш, че си само в киносалон.

Не, че беше нещо особено, най-обикновена лятна бригада си беше, на каквито ходехме тогава всяко лято по един месец. Май че брахме бадеми, но може да са били и малини, сега не мога да си спомня, няма и значение. Имахме си трудовите норми, които трябваше да изпълняваме, лошата храна в столовата и ефрейторските порядки в смешната игра на офицери и войници.

Единственото необикновено нещо беше, че всичко си беше напълно обикновено, привично, движеше се по инерция, та даже блокът, който си бях взел, за да рисувам в свободното си време, остана празен. На подобни места човек не може да остане сам, а рисуването изискваше точно това — да останеш сам. Виж, самотност не ми липсваше, човек може да бъде най-самотен сред тълпата, дори тайните упражнения по пиене и пушене с момчетата не можаха да ме приобщят към някоя група.

Та няма смисъл да бъде говорено за тази бригада. Не, че нищо интересно и достойно за описване в нея не се случи, но то е интересно за друг разказ и достойно за описване от други хора, към моя разказ и към мен то няма почти никакво отношение. И не би могло да има.

Нали тогава прекъсна връзката ми със световете.

Нещо повече — вече се затруднявах да си спомням за тази връзка, обърквах се в противоречивостта на спомените си и започвах полека-лека да се уверявам, че всичко само така ми се е сторило, нещо повече — че съм си измислил, че ми се е сторило, че даже поредицата от болезнени халюцинации, както ги бях нарекъл тогава, не се е състояла, а аз си въобразявам, че се е състояла и че си спомням за нея. Следствие на някакво психическо натоварване. И самите откъслеци от спомени бяха толкова фрагментарни и противоположни, че ми даваха сериозни основания да се съмнявам в тях.

Не можех тогава да зная, че това са усещания по вертикала, дълбочинни анализи, при които пластовете са натрупани един над друг. Затова едно и също „реално“ събитие ми се представяше в коренно различна светлина — веднъж си спомнях за него като за мимолетно явление, траяло няколко секунди, две-три разменени думи и толкоз, друг път си спомнях за дълги, траещи часове, че и дни, разговори, срещи, приключения в рамките на същото събитие. По-нататъшното ми връщане към това събитие раждаше с активното участие на развеселеното ми въображение нови и нови подробности, а понякога — и все по-често — се извършваше обратният процес, подробностите се заличаваха, сливаха се в обобщения и въображението ги сваляше като с мокра гъба от черната дъска на съзнанието ми.

Тогава си мислех с известна досада за въображението като за лъжец, каращ ме да вярвам в собствените му измишльотини, много по-късно ми се наложи да узная, че то е истинският творец, който гради картините и образите на реалността, тъй като е дар от Твореца и част от неговата същност, елемент на чистото творчество, най-истински съществуващото във Вселената. Но разумът беше окован в законите на логиката, поръсен с щипка диалектически материализъм, единствено правата философия, над която се мъчехме в училище.

Ето и сега, след толкова време, споменът за онези събития се е трансформирал в спомен за това, как съм си ги спомнял по-късно, той е спомен за спомена.

Понякога си спомнях достатъчно реално за дълги разговори с пчеларката в нашата среща на поляната, тя ми разказваше за това, как се прави пръстена паница, как се плете кошер, даваше ми тръстикови пръчки и ме учеше да ги извивам и сплитам една в друга, показваше ми как се хваща избягал пчелен рояк с помощта на едно особено цвете, привличащо пчелите, разказваше ми също за живота на пчелите, за разговорите им, да, тя разбираше езика им и ме научи да го разбирам, може би цели седмици тя ме учеше на основите на полета им, танцуваше танца им и аз трябваше по нейния танц да позная къде има нектар, в какви количества и с какви свойства, както познаваха безпогрешно другите пчели, и това беше част от моето обучение като пчелар, когато ме беше взела за чирак седем години (откъде се взе това „седем години“?)

В следващия миг се сещах, че срещата ми с тази жена, доколкото се беше състояла, беше продължила само мигове, може би само един-единствен миг хоризонтално време, и за този миг аз даже не се бях научил да разбирам езика, няколкото думи, които тя ми каза.

Откъде можех тогава да знам, че и в най-обикновените срещи и разговори, които имаме, преминавайки през живота си, неизменно присъства онова вертикално измерение, в което се осъществява нашата истинска среща и разговор, които в мимолетността на хоризонталната памет просто не забелязваме, но които са там, винаги готови да се отзоват на нашето повикване, стига да знаем как да ги повикаме.

Е, тогава тези необясними спомени ме плашеха дотолкова, че просто си забраних да си ги спомням, и се хвърлих с цялата си енергия и воля в скуката на бригадирския живот. Не, че нямаше нищо интересно, имаше, разбира се, и романтика, и дивотии, и звезди, и момиче, с което ги гледахме, като се държахме за ръцете, но това са други работи. Бях уверен, че след бригадата срещите ми със световете по някакъв начин ще се възобновят, но това не се случи. Просто не се получаваше и, кой знае защо, това ми действаше успокоително.

Имах много време. Имах време до започването на училище, имах време да се разделя без срещи и думи с Антония, имах време да гледам бурното августовско море и да рисувам Адриана по сухия пясък, тогава не, но по-късно осъзнах, че съм бил щастлив. Щастието е там, където отсъства необходимостта от него, където не страдаме от неговата липса.

И все пак нещо липсваше, някакво усещане ми беше грубо отнето, някакво очакване за нещо, което не може да бъде изречено, и точно затова е може би най-главното, най-същественото усещане за свобода и цялостност, което ми беше познато от малкото ми срещи с него в детството.

По онова време започнаха и скандалите вкъщи, беше измината едва половин година, откакто баща ми се беше оженил за младата си жена, непоносимостта дойде доста рано, но се оказа, че за това има и конкретни причини, и въпреки че не ги споделяха с мен, аз започнах да ги разбирам.

С първите есенни мъгли, в които се губех с удоволствие в свободното си от училище време, у дома се настани някаква особена изнервеност, баща ми и Марина плуваха в нея от сутрин до вечер, разговаряха едносрично, разминаваха се с изпънати лица. Нещо ставаше, някаква особена мъгла висеше във въздуха и баща ми я подсилваше с цигарите си, зад чийто дим се криеше. От какво?

Подозирах, че моята втора майка беше дошла при нас, загрижена преди всичко за себе си. Възстановявайки отделни думички, съединявайки ги като хартийки от скъсано писмо, разбрах, че бракът със заместник-директора я е спасил от уволнение — доносите до управлението, написани от анонимни доброжелателни мръсници, бяха изровили нейния ранен брак — поради забременяване — на седемнайсет, за спонтанния аборт и развода, два месеца по-късно, за дългото й безплодно годеничество с някаква съмнителна звезда на провинциалния футбол, преди да се премести в Бургас и да се опита да започне всичко отначало. Бурното й минало вървеше на пръсти зад нея и й нанасяше неочаквани удари в гръб на всяка крачка. Да, да, по онова време това се смяташе за бурно минало и беше напълно достатъчно Марина да бъде единодушно обявена за недостойна да упражнява педагогическа професия и да възпитава младото поколение в комунистически идеали, пък било то и чрез физкултура.

Ловко пресметнатият й роман със самотния ми баща, самия той разведен, но по вина на съпругата, и следователно достоен за длъжността, която заемаше, бурното им приключение, завършило с брак, беше я спасило от уволнение и заздрави позициите на баща ми. Поне така са го мислели, защото излезе друго.

Казах ти вече, че баща ми го подминаха, когато се пенсионира Янкулов, и не го направиха директор, по причина че не беше партиен член. Този факт по онова време можеше да препречи пътя на всяка една кариера и да спре професионалното развитие, затваряйки го в определени кастови граници. Сигурно за добро Марина беше навила баща ми да издигне кандидатурата си, така много от спирачките пред него щяха да отпаднат. Оказа се фатална грешка.

По онова време, за да приемат някого в Партията, да му позволят да вкуси от „ръководната й роля“, проверяваха благонадеждността му до девето коляно. Започналите разследвания доведоха до смайващи, неподозирани от никого разкрития.

Ненадейно за самия него се оказа, че моят дядо, оня същия, когото виждах на две години веднъж в онова сливенско село, бил едър земевладелец преди комунистическата ера — всъщност имал няколко декара повече от разрешеното като минало от новите канони — противният русизъм „кулак“ изпълни заредения въздух.

Отгоре на всичко едно „прегрешение“ от миналото, отдавна забравено, като противна змия изпълзя от леговището си, където беше дремало повече от четирийсет години, и опита силата на отровата си върху нищо неподозиращия ми баща.

— Защо не си ми казал нищо за това? — питаше той, когато същият този дядо, зарязал зарзавата и животните, се появи в Бургас блед и небръснат, като че бе станало нещо непоправимо. — Ако знаех, щях ли да правя постъпки.

— Ами бях забравил — оправдаваше се с треперещ глас старият, — толкова години оттогава. И откъде да знам, че така ще стане, той Мокана на времето, кой да го знае, за хулиган го имахме в селото, не искаше да работи, ходеше да се мае, знам ли го. Дойде веднъж да иска пари, хляб да ми иска. Аз го знаех лумпен и нехранимайко, отде да го знам, че е минал към партизаните, аз против партизаните нищо съм нямал, имаше едно момче, на моя братовчед, ще ти се падне на тебе втори братовчед, Манолчо, добро момче беше, като мина в Балкана, що сме треперели да не го утрепят, и водосвет съм плащал за него в църквата, ама тъй и не се върна — и гроба му не се разбра къде е, разнасяли го гадовете да го показват за назидание и някъде край пътя го заровили — е, какъв фашист съм аз, ама тогава, като дойде Мокана и ми беше причерняло пред очите, таман се бях разправял с едни акцизни и вярно казах му: „Като си гладен, върви да работиш, какво правиш с тоя шмайзер из гората да плашиш порядъчните хора!“. Ама аз го имах разбойник него, че и страх не ме беше, знаех, че няма да посмее да стреля, страхлив го помнех, ама те, страхливите, са и най-отмъстителни. И той ме напсува: „Мамка ти кулашка — вика, — ще ви изтребим ние като класа, ще ви изтрием от лицето на земята, ама още не е дошло времето, ти тия думи, дето ми ги каза, с кръв само ще ги измиеш“. И, хе, сега излезе, че съм отказал хляб на партизанин, активен борец, че съм го и наругал. А дето не го предадох на властта тогава, можех да отичам до полицията, те тогава за главите им и пари даваха, един от горната махала си построи цяла къща, изяде главите на едни момчета от Котелско мръсникът, ей на такава мръсотия не съм способен, каквито и да са, тогава ги мислех заблудени, от друга страна, и властта не беше цвете, макар че лично аз с нея разправии нямах, ама, нали ти казвам, имаше хора и хора — и най-свестните, дето бяха тръгнали да умрат, те и умряха, останаха повечето такива като Мокана, да вземат властта сетне и да почнат да колят и бесят. И като го видях в Областния комитет на Партията голям началник, работата ми стана ясна. Ако беше сега Манолчо… Ама не, на Манолчо и гроба му не знаят къде е, и плоча няма на къщата им, като напълниха окръга с паметни плочи, та заприлича на музей, за него не се намери.

И така баща ми разбра с удивление, че е син на кулак — богат селянин, враг на народа, който трябва да бъде унищожен физически, за да бъде премахната класата им според тогавашните понятия, и на фашист, отказал да помогне на народен борец за свобода и против фашизма и капитализма, сиреч партизанин. И понеже синовете отговаряха за „престъпленията“ на бащите си и носеха последствията от тях, то моят баща се оказа не само недостоен за Партията, той се оказа недостоен за поста, който заемаше, заместник-директор, че даже и за отговорната учителска професия, призвана да възпитава, както казахме, в комунистически идеали.

Баща ми се разтича, тръгна по инстанциите да обяснява, да обещава, да се извинява, обаче всичко напразно. Оня беше станал важна клечка, Мокана — тъй и не разбрах истинското му име, и сега случката, която не беше забравил му беше дала повод да развихри отмъстителна енергия, шефовете обичат да доказват силата на властта си, най-вече за да лекуват комплекси и да потискат гласа на собствената си съвест.

Най-сладкото за тях беше, че изобщо нямаше нужда кой знае какво да се прави, една докладна записка и готово, могъщата машина от нагаждачи безотказно увеличаваше стократно силата на действие, затова съвсем на място беше изразът „само да си мръдна пръста“ — нищо повече не е нужно и за да се започне една ядрена война — натискане на едно копче, мръдване на един пръст. Как са се опивали от такава почти богоравна власт, как са треперели, че онези отгоре също могат да си „мръднат пръста“ в тяхна посока, не ми е работата да мисля. Важното е, че от мухата беше направен слон и че върху баща ми се стовари неочакван коварен удар.

Не, не го уволниха, даже остана на поста си, но срещу него се създадоха известни настроения, както се казваше тогава, които активираха завистниците и враговете му в техникума, хора, които бяха яли на нашата трапеза, бяха се смели угоднически с него, бяха го хвалили, и техните сегашни подмятания и забележки — нали сега те, неговите подчинени бяха по-горе от него в досиетата си — правеха непоносим делника му.

У дома не му беше по-леко, Марина отначало правеше скандал по всеки повод, след това започна да мълчи, ходеше като сянка из къщи и отговаряше едносрично само когато беше необходимо, лицето й се удължи и застаря, под очите й се появиха сенки, сигурно плачеше нощем. Като не знаеше върху кого, баща ми прехвърли яростта си върху нея, нали тя го беше накарала да подаде документи, тя беше първопричината за неговото падение. Изобщо започна се една…

Виж сега, тези работи са скучни и глупави, за тях не ми се разказва, няма и смисъл, искам само да ти кажа до каква степен тогава владееше фатализъм сърцата и духовете на хората, доколко те се усещаха подчинени, ако не на сляпата съдба, то на неблагополучното стечение на обстоятелствата, че те позволяваха тези обстоятелства да се разпореждат с техния живот в тежката вода на материализма, и като главна цел на живота се славеше безнадеждната поначало борба с тези всесилни обстоятелства.

Това е винаги част от играта, внушенията за зависимост правят човека кротък и послушен, мека глина в ръцете на изкусните ваятели. Но кой тогава да ни каже, че обстоятелствата са вътре в нас, сами сме си ги измислили, за да сме техни роби, и никой не ни е виновен, измисляме ги, за да си живеем по този начин, да се манипулираме един друг, да се командваме, да се държим в напрежение — и все в името на един ред, без който уж не можем. Нямаше кой да ни каже, че ни трябва истина, за да ни направи тя свободни, биеха ни по главите с лозунгов оптимизъм и ни уверяваха, че живеем в най-справедливия възможен свят, тежко му, който се съмнява.

Присъщо е човеку да прекланя глава в очакване на сигурност и уют, да си търси всемогъщи господари, които да му ги осигурят, свободата боде, тогава тя се възприемаше като поемане на отговорност, а диктатурата на тази отговорност ни се струваше по-страшна от диктатурата на пролетариата или, ако щеш, от диктатурата на пазара по-късно в „демокрацията“ и нейните производни — особена разлика няма.

Но нима не се кълняха в отговорността и при условията на несвобода, нима не ни изкарваха отговорни за всичко — за липсата на стоки, за режима на тока, за несъответствията между идеала и практиката? Та нали моят беден баща беше изкаран отговорен за действията на своя баща, преди той самият да е бил роден. Така както внуците на други дейци получаваха обществени привилегии за дейности на дядовците си, извършени много преди да бъдат родени бащите им.

Моят баща беше горд човек и именно затова се примири със съдбата си. След като загуби с един удар уважението, което дълго и търпеливо бе изграждал с професионални умения и таланти, той реши, че най-правилното ще бъде да напусне по собствено желание.

— В края на краищата — казваше той, — време е да си припомня професията, съвсем ръждясах с тази педагогическа дейност, аз съм преди всичко инженер, а не даскал.

През март на следващата година той вече работеше по специалността си — поддръжка на машините в една мебелна фабрика, върна се и усмивката по лицето му, появиха се отново чертежи на подобрения и рационализации из къщи, изпушените цигари на ден отново се върнаха в стария лимит от кутия, кутия и половина. Макар да нямаше вече директорски пост, в новата си работа той получаваше почти два пъти по-голяма заплата отпреди. Изобщо работите се нареждаха още по-добре.

Само че какво означаваха тези промени за учителката по физкултура Марина и нейната кариера, в името на която тя се беше оженила? Нали „общественото презрение“, обляло баща ми в техникума, беше изпръскало и нея с вонящия си катран. Обидата и пренебрежението, с които тровеше делника на баща ми, тя компенсираше с все по-голямата загриженост към мен, и нейното внимание все повече ме смущаваше.

Защото дълбоко в себе си мразех тази жена. Знаех, че нямам причини да я мразя, нямах причини да изпитвам и ревност, напротив, през краткото ни тройно съжителство моят баща ми обръщаше повече внимание, отколкото когато бяхме само двамата с него. И все пак имаше нещо притаено хищническо в нея, нещо, което плашеше, отблъскваше и едновременно с това привличаше като опасно мъртво вълнение, влачеше в неподозирано дълбоки бездни.

Вече беше подадена молба за развод по взаимно съгласие и поради несходство в характерите, беше може би началото на април, в плитката на морския вятър можеха да се усетят топли нишки, градът потъваше в загадъчните паяжини на мъглите, които заличаваха боклуците по разкопаните му улици, скриваха всичко грозно и земно и увенчаваха видимото от дървета и къщи с ореол на приказност, на мечта.