Георги Б. Караджов
Звънчето (11)

11
Вълна̀та

Тогава се случи и онова необяснимо и страшно, което преобърна вътрешния ми свят като ръкавица.

Беше петък следобед, времето за моите редовни индивидуални тренировки с Марина, които не бяха прекъснали въпреки превратностите на битието ни и които изпълняваха своята функция да ме поддържат в добра форма. Играехме някаква игра под баскетболните кошове, която моята треньорка беше измислила — играта „31“. В продължение на половин час — трийсет минути, трябваше да се вкарат трийсет и един коша. За пръв път бях много близко до тази непостижима цел, Марина беше разсеяна и правеше грешка след грешка, две минути преди края имах вече двайсет и осем коша срещу осемнайсет от нейна страна, бях се амбицирал да ги вкарам тези три последни коша, и не виждах нищо друго, освен топката и коша, Марина, виждайки, че губи, се бореше отчаяно като лъвица и тя цялата зачервена и мокра от пот. Секунди преди края държах топката под коша и сърцето ми туптеше от умора и радост, че успявам, че последното попадение ще бъде факт, че победих.

Тогава Марина хвана ръката ми и не ми позволи да стрелям. Съпротивлявах се мълчаливо и с недоумение гледах мокрото й лице със залепнала за челото коса и странна усмивка на устните да се доближава до моето в това абсурдно боричкане, пот покапа в очите ми, залютя ми и помъти погледа, глухо тупна топката на земята, усетих дъха й по устните си, миг преди те хищно да се впият в моите, солени от пот, изгарящи от умора и страст. И точно в този момент пронизително изпищя хронометърът, отбелязващ края на играта.

— Играта свърши — каза тя задавено, почти без да се откъсва от устните ми. — Ти успя и ме победи, и ще бъдеш награден.

Абсурдността, нереалността на всичко, което ставаше, се вля в умората ми и замъгли съзнанието ми и почти като насън чувствах как тя продължава да ме целува по устните, по цялото ми лице, по челото, по ушите и очите, а ръката й се спускаше към слабините ми, за да ме намери там готов да я взема.

Да, мразех тази жена, ненавиждах я от дъното на душата си и още повече я желаех, сякаш омразата само засилваше внезапно лумналата ми страст към нея.

Сграбчих гърдите й така, че тя изстена от болка, откъсна се от устните ми, хвана ме за ръцете и ме повлече към момчешката съблекалня и върху една мръсна пейка там стана моя любовница. И открехна пред момчешките ми очи вратичка към света на телесните блаженства, влагайки целия си опит и разюздвайки потисканата дотогава фантазия, заливайки ме с греховните прелести на един безкраен откривателски дух.

Какво нещо е човекът! Даже сега, след толкова много време, споменът за нея ме разтреперва. Не само от погнуса и отвращение, но и от желание. Защото е наредено да мразим желанията си и да желаем онова, което мразим.

Никога преди това, никога след това тялото ми не е въставало така рязко против душата ми, не е било толкова голям неин враг и не е тържествувало с такава категорична радост над ужаса на нейната агония, над нейната смърт. Как исках да умра веднага, в същата минута, още докато тласъците на екстаза могъщо окънтяваха с тромбонните си акорди моята същност, преди събуждането, преди неизбежното осъзнаване на целия ужас на извършеното.

Да, беше ужасно, беше невиждано, беше непоносимо, а най-страшното беше, че не се усещах само жертва, не бях прелъстен и насилен, но моята воля беше прелъстена и насилена и не отвън, но отвътре, затова нещо в мен, някакво чудовищно нещо в мен, изпълзяло от дълбините ми, желаеше този грях и го желаеше силно и страстно, много по-силно от мене самия с всичко, което бих могъл да му противопоставя. Не тя с всичката си безсрамност беше престъпницата. Престъпникът бях аз, непоносимо беше да го съзнавам, и невъзможно да го променя. Исках го неудържимо и страстно и ужасът на събуждането всяка сутрин, когато върху мен заедно с разсъмването се стоварваха тежко съзнанието за моята окаяност, срамът и отвращението към всичко, но най-вече към мен самия, и в сърцевината на това страдание, като че ли от него самото, изпълзяваше желанието на тялото ми, копнежът му към ново потъване.

Знаех, че Марина от месеци вече не спи с баща ми, усещах, че неговият консерватизъм трудно би могъл да се съчетае с нейната луда жажда за всякакви еротични щуротии, каквито тази вещица експериментираше с мен, и омразата ми към нея беше по-силна от всичко, но като че точно тази омраза ме завързваше за нея като с верига. Мразех я дори повече, отколкото мразех себе си, и съвсем искрено, съвсем сериозно ми идваше мисълта колко хубаво би било да сложа точка — на всичко, на цялата тази кал, на целия този объркан живот.

Но какво ли щеше да стане с баща ми, щеше ли да научи всичко, и то когато мене вече ме няма и не може да ми се скара, да ме набие, даже не може да ми прости?

Наблюдавах го с крайчеца на очите си на вечеря — не подозира ли нещо, не крои ли планове как да ни хване в леглото и да ни убие и двамата, но не, Марина сервираше своите неизменни здравословни яденета, мръщеше се на цигарения дим и отговаряше едносрично, а мен не поглеждаше, а той прелистваше вестника и навярно в главата му се въртяха само мисли за новата му работа, за новите задачи, които го увличаха, както изгубена и отново намерена играчка увлича дете.

Сега си давам сметка, че той въобще не ни забелязваше. И даже разразилият се след по-малко от месец развод не успя да го стресне.

— Е, Никодиме, пак сме сами — каза ми той съвсем спокойно, когато Марина събра куфарите, с които беше дошла, и си замина. — Много важно! Дива коза! Използва те само, докато си полезен за собствената й кариера. Внимавай с жените, ей, коварни същества са това жените, всичко ще направят, ако трябва да те омотаят, а после те изцеждат като лимон и те захвърлят!

И той пъхна цигара в устата си и се засмя. Не можеше да знае той за нашето припряно сбогуване в коридора, за горчивата й целувка, с която сякаш изсмукваше силите ми и изтръгваше обещание за вярност там, в новата й квартира, чак в „Славейков“, за тръпката от погнуса и желание, която като електричество ме разтърсваше при всяко нейно докосване. Но видя облекчение на лицето ми и го изтълкува посвоему.

— Нали — каза той. — Край на скандалите и разправиите, отсега нататък ще се живее спокойно. Край и на диетите, довечера отиваме да ядем свински пържоли!

Разбира се, моето облекчение имаше съвсем друг повод. Съвестта ми се чувстваше донякъде измита, та нали Марина вече по никакъв начин не ми се водеше майка, тя вече не му беше жена, тя беше свободна, както и аз бях свободен, бяхме свободни да се мразим и да се обичаме, да се измъчваме и извисяваме, сега изгарящото чувство на вина бавно отстъпваше място на някаква момчешка увереност и даже известна гордост, едва ли някой от съучениците ми имаше възрастна любовница, (по онова време думата „любовница“ беше остаряла, казвахме „приятелка“, но Марина не ми беше приятелка, любовница беше точната дума), истинска жена, с която да откривам страница по страница удоволствията на телесното сближаване, възторга от секса.

Та нали тя поради възрастта си по никакъв начин не би могла да ми бъде майка, беше по-близо до моите години, отколкото до тези на баща ми, аз обичах баща си, но заслужаваше ли той този пожар от бликащи идеи в леглото, тази жена, чието въображение нямаше граници, не познаваше насита.

Така тази връзка придоби силует на нормалност, макар че, строго юридически погледнато, беше прелъстяване на малолетен (макар на месеци от пълнолетието), и то от учителка! Умът ми не може да побере какъв скандал би се разразил в провинциалния град, ако по някакъв начин тази работа се разчуеше, затова трябваше да се спазва строга конспирация. Три до четири пъти седмично веднага след училище вземах автобуса за „Славейков“, един доста отдалечен от центъра и морето жилищен комплекс още в процес на изграждане, достигах на зигзаг между калища и строителни отпадъци блока, в който живееше тя, влизах в съседен на нейния вход и през общото мазе достигах до асансьора към нейната врата, усещах се като герой от приключенски филм, като разузнавач, рискът да бъдем хванати, забелязани, проследени, усилваше романтиката на нашето удоволствие, придаваше му пикантна прелест. Малки захарчета, опитващи се да подсладят горчивия вкус в устата след всяка наша среща, почти физическото усещане за низост и падение.

Защото веднага след като си тръгнех, ме заливаше още в автобуса отчайващото чувство за празнота, за някаква изгаряща липса и самота. Защото нас ни свързваше само леглото, думите, които си хвърляхме, бяха само елемент, само съставна част от сливането ни, игра като всичко останало, извън нея ние не съществувахме.

Колкото и влудяваща да беше нашата игра, откриваща нови и нови извори на удоволствието, освобождаваща ги и опияняваща ни с хладката им влага, колкото и мощно да беше всеизгарящото изригване един към друг, с края всичко свършваше. Всичко. Само задрямалата до този момент омраза се разбуждаше, протягаше се и ме изпълваше целия с отвращение.

Знаеше ли тази жена какво правеше, имаше ли тя съзнание, че по някакъв начин е отговорна за действията си, или жаждата за удоволствия беше затъмнила съзнанието й и я беше довела до окаяното състояние на една ненаситна самка? Та нали извън нашата връзка тази хищница водеше напълно нормален, „порядъчен“ живот на учителка и възпитателка на младото поколение.

Раздвояван между омразата и блаженството, аз с учудване открих, че се хващам за новопоявила се в характера ми черта — надменността, така както пияница се хваща за чашката, за да забрави. Започнах да гледам отвисоко на нежните погледи, които ми хвърляха някои от съученичките ми, какво знаеха тези пикли за любовта, за неизбродимите градини на зрелия секс, в които си въобразявах, че бродя аз, нямах намерение да се занимавам с тях, да ги открехвам на тези теми, да се боря с тяхната свенливост (по онова време съществуваше и такова чувство), що за удоволствие щях да получа от тяхната неопитност и нескопосаност в леглото. Та даже и „специалистката“ Анита, която ме беше направила мъж, нямаше никакво понятие колко прекрасна и изпълваща може да бъде истинската любовна игра. Да се занимавам аз с детинските им свалячески флиртове и навивки за малко „ох“ и „ах“, аз — любовникът на богинята! Усещах се издигнат над пубертетските им вълнения с циничното знание, че всичко е плод на биохимична незадоволеност.

Освободен от трепетите на юношеството — но освободен ли бях, или те ми бяха ограбени, — не получавах ли твърде много и наготово от онова, което трябваше сам да извоювам, награда ли беше това, или проклятие, не осакатяваше ли душата това насилствено прескачане на толкова важен етап от нейното развитие? Не можех да си отговоря на тези натрапчиви въпроси и за да не тормозят толкова много съзнанието ми, опитах се да ги затрупам с ранен цинизъм, да, бях горд, бях научил повече от другите и това знание ме издигаше над тях, бях нещо повече и тази гордост ме направи нехаен, за първи път през живота си получих тройка, а след това и двойка, вярно, не по физико-математическите науки, а по литература на някаква тема, разглеждаща любовта на не знам коя си там, залутана из българската литература.

Любов ли? Глупости. Е, не го написах така, разбира се, но отношението е било явно и двойката не закъсня. Баща ми, простил се с привилегиите си на педагог, трябваше да ходи да се черви пред учителката, която кършеше ръце в привидна загриженост — какво става с това момче, досега винаги подготвен, винаги прилежен, защо сега така, пубертетът ли, здравословно ли нещо?

Баща ми, който го отдаваше на семейни причини, без да иска да ги афишира, прегърна идеята за здравето. В къщи ми каза, че така повече не може, виждам му се пребледнял напоследък, сенки под очите съм имал, недоспал изглеждам, с трескав поглед, та да не би да има нещо, да не съм започнал да се занимавам с „онова“, което, както знаем, е вредно и за здравето, и за психиката, изцежда младите ми сили и повлича в неправилна посока, макар и пред пълнолетие, аз още съм малък за подобни занимания, трябва да овладея нагона си в името на здравето, така правят силните мъже, ябълката се къса, когато узрее, всяко нещо с времето си, за всеки случай трябва да ме види невролог, че както е тръгнало, да не проваля бъдещето си с разни глупости, ето на, и успеха си развалих.

И успя да ме заведе в София при някакъв голям капацитет, за когото иначе се чакало с години. Капацитетът седеше зад огромна маса, отрупана с купчини готови рецепти, изслуша го набързо, взе една от готовите рецепти, предписваща витамини, и ми я подаде, като каза да не се вълнувам прекалено много, да си слагам гьон на сърцето, от възрастта е, с възрастта ще мине — изглеждаше много недоволен, че сме го обезпокоили с дреболия, а баща ми плати там, каквото трябваше, и ме помъкна за гарата, където в последната минута хванахме нощния влак.

Иначе срещите с Марина продължаваха с желязна последователност, конспирацията се спазваше неизменно, макар че съседите й вече ме познаваха и някои ме поздравяваха, като ме срещнат. По-късно научих, че Марина, за да приспи тяхната подозрителност, разпространила, че съм неин син, в момента е в развод с баща ми и аз я посещавам редовно, за да вземам уроци от нея, нали е учителка. Не беше излъгала в тези твърдения, по онова време отношения като нашите бяха считани за такава рядкост, че комбинацията майка — син успокояваше и най-разпалените махленски фантазии.

И все пак усещах сърцето си да блъска в гърлото ми всеки пък, когато натисках звънеца пред вратата на нашето леговище и то ме всмукваше вътре винаги жадно. Горд от уроците, които тя ми преподаваше, аз смятах, че зная всичко за жените, за техните удоволствия, за секса, а и как иначе — палитрата от импровизации, която моята учителка ми предлагаше, изглеждаше на неопитния юноша едва ли не всеобхватна.

Много по-късно щях да осъзная, че разнообразието от пози и похвати не беше толкова голямо, колкото ми се представяше тогава, то се въртеше, общо взето, около нейното собствено задоволяване и страха й от пресищане, от мисълта, че това нещо, на което отдаваше толкова значение, може някога да й омръзне. Аз бях идеалният партньор за всякакви експерименти, благодарен и отзивчив в ненавистта си и любовта си, в отвращението и възхищението, които хранех към нея, и тя беше направила този риск съзнателно, а в неудържимостта си към мен давеше угризенията на собствената си съвест, в пълното си отдаване потапяше съзнанието, че върши престъпление, опитваше да го забрави в пиянството на страстта, в екзалтираните си изстъпления, които ме смущаваха и увличаха. Та аз не само бях малолетен, не само бях ученик, в известна степен аз все пак бях и неин син. Поне докато траеше разводът, а по онова време той траеше най-малко година, законът предвиждаше помирителни сесии на съда през строго определени периоди от време.

Не може да не си е давала сметка какво прави. И все пак го правеше. Дали защото, както веднъж ми беше казала, още първия път, като ме видяла, сърцето и тялото й пламнали към мен — оня случай, в коридора, когато тялото й беше голо, или защото смяташе моето тяло за собствена заслуга — редовните тренировки си бяха казали думата, а може би искаше по ужасен начин драстично да си отмъсти на баща ми, който беше провалил надеждите й. Навярно всичко заедно.

Не се мислех за дете, затова не бих нарекъл тогава увлечението й педофилско, това би ме обидило и все пак, когато се връщах назад в нашия „семеен“ живот, си спомнях как ме смущаваха нейните уж майчински ласки, нямаше съмнение, тя наистина още тогава ме беше предпочела.

Стигах в разсъжденията си дотук. Ужасно беше да направя следващата крачка и да се възгордея, че съм победил съперника си — своя баща. Да, колкото и да се опитвах да покривам с цинизъм и гордост съзнанието за собствения си ужас, в който живеех, то съумяваше да изплува на повърхността, колкото и да беше тежко, успяваше да ме зашемети и аз губех почва под краката си.

Като капак на всичко започнах и да не се справям с нейната жажда, не можех вече да я утолявам втори път, нещо ставаше с мен, гордостта ми рухваше и зад развалините й като стара дрипава циганка пристъпяше страхът, че съм изгубил мъжката си сила, глухо отекваха в мен ласкавите й уж укори и шеги — жестока тя можеше да бъде, жестока към всичко, което иска да отнеме играчката й, и тази жестокост ме отчайваше още повече, усилваше омразата ми към нея, отвращението от онова, което вършехме, винаги след като го бяхме свършили, отчайваше ме, но ме и амбицираше и аз търсех повод за нови доказателства, че имам още сила, устремен към мощната й вагина, която ме засмукваше опрощаващо и в която потъвах като в блато. Даже го усещах, този блатен дъх, не можех да избягам от него, да го измия от себе си, струваше ми се, че всички го усещат и ме гледат странно, сякаш по дъха можеха да познаят моята тайна.

Живеех като в сън, тъмно течение ме влачеше със себе си към един неминуем водовъртеж, който щеше бездруго да ме удави в тинята на дъното си, но беше хубаво да усещаш прохладната влага навсякъде около себе си, без да имаш желание и сили да й се противопоставиш по какъвто и да е начин! И ако не беше онова болезнено усещане, че през цялото време забравям за нещо важно, че съм оставил нещо изконно на пътя и всеки може да го стъпче с крака или да го открадне, макар че не можех да си спомня какво точно бе това нещо, винаги, когато се напрягах, за да го формулирам точно, пред мен като проститутки се връцваха тривиални думички като „невинност“, „чистота“, та даже и „детство“. Казвам проститутки не за да обидя думите, но защото от прекалената злоупотреба с тях те вече бяха изгубили значенията си и се бяха превърнали в сбръчкани баналности.

Не само бях забравил своите видения, странните си срещи със световете, не само бях изхвърлил някъде там и копнежа си по тях, но всяка сянка на спомен гонех с неудобство, както ни е неудобно да си спомняме, вече големи, с какво сме се забавлявали, в какво сме вярвали и към какво сме се стремили, когато сме били наивни деца.

Не унищожих картините си, това щеше да бъде жест на художник, какъвто аз не бях, тези нищо неказващи драсканици, в които някога наивно бях вярвал, не заслужаваха и такава почит, просто ги набутах в един празен шкаф заедно с моливите, боите, четките. Да, да, и онази четка захвърлих при другите с горчива самоирония — как съм могъл да бъда толкова детински наивен, че да ми се стори…

Миналото се появяваше като уродлив призрак, сякаш искаше да ми се присмее за моята лековерност, показвайки ми истинските си парадоксално изкривени форми.

И ето, че веднъж на морския бряг, където по навик продължавах да ходя, видях двама, момче и момиче, да тичат по пясъка, да крещят нещо срещу вълните, да се смеят и да се целуват, и това беше тъй нелепо и смешно, че дори младостта им не ги оправдаваше. Искаше ми се да се отвърна от тях от неудобство, що за жалка гримаса беше по такъв начин да демонстрираш чувства, вместо просто да задоволиш нагона, който ги поражда, в леглото или някъде на пясъка, скрити от останалите. Тогава двамата преминаха съвсем близо, без да ме забележат, и аз изтръпнах.

Момчето поразително приличаше на мен, вярно по-младо, с някаква смешно занесена физиономия, но въпреки всичко не можеше да става и дума за грешка — това бях аз. Аз от някога. В този момент момчето срещна погледа си с моя, но не ужас и неудобство имаше в този поглед, а толкова искрено безгрижно презрение, че ме остави като закован, и успях да реагирам чак след няколко безкрайни минути, в които гонещите се изчезнаха от погледа ми и смеховете им заглъхнаха, и само вълните кимаха утвърдително една след друга.

Объркан се изправих. Беше ясно, така повече не можеше, нещо трябваше да се случи. Нещо непременно трябваше да се случи.

И то се случи. Първо нахлу шумът, сякаш морето нахлу в ушите ми оглушително и категорично, и ударната вълна ме зашемети. Объркан се изправих и тръгнах нагоре към казиното по стръмната пътека. Чувствах тялото си изтръпнало, тежкоподвижно като в сън и много, много уморено, сякаш за миг бях остарял с поне трийсет години.

Тогава пред мен се изпречи спасително кафене на самите стълби с три масички отвън и стъклена врата на стената на стълбището, там, струва ми се, преди имаше вход към подземните скривалища, правени по време на някоя от войните. Седнах с облекчение на една от масичките, удивен, че кафето работи, сезонът за летните заведения още не беше настъпил.

По-късно, когато съм търсил това странно кафене, не съм намирал и следа от него, старите ръждясали от соления бриз врати за противобомбените скривалища, където човек можеше да се укрие от небето, си бяха на мястото, знаех, че тези скривалища никога не са влезли в употреба, че сега се използват за гъбарници, но въпреки това за посещението им трябва специално разрешение, представях си с детското си въображение как тайнствена система от лабиринти и тунели пронизва стария морски град подобно катакомбите на Рим, и може би точно като тях е населена със загадки и духове.

Не се замислих над загадката на това ненадейно кафене, бях прекалено уморен и не ме удиви даже кафето, което ме чакаше, димящо върху масата. Необикновената среща на брега витаеше около мен като синкава мъгла и притъпяваше усещанията ми. Но онова, което добре си спомням, беше нейното лице — огромните очи под черния бретон и присмехулната усмивка.

В първия момент, кой знае защо, я взех за циганче, дошло на масата да проси. Не че беше мургава, просто имаше нещо диво в нея, нещо първично, нещо от силата на гората и дързостта на огъня.

Седна, без да я каня и без да ме пита на моята маса, и вторачи очите си в мен, сякаш искаше да се увери, че точно аз съм тоя, който й трябва — погледът й прозираше през кожата ми и усетих как цялото ми тяло изтръпва. После тя се облегна назад и каза:

— Е, добре, как я мислиш ти тая работа? Как смяташ да я караш занапред?

И млъкна. Гледаше ме иронично, сякаш не чакаше отговор, нямаше и каквато и да е осъдителност или укор и все пак ми се прииска чашата кафе да е толкова голяма, че да мога да се скрия зад нея, имаше нещо непоносимо в спокойния й, но настойчив поглед, сякаш се оглеждах в него като в огледало и се виждах отвратителен.

Отчаяно абсурдна мисъл като сянка от облак ме завладя — някой я изпраща, за да ме укорява, но кой — милицията ли, детската педагогическа стая ли — имаше такова учреждение на времето, което се занимаваше с малолетната престъпност, учителският съвет ли — по-нататък ужасеното ми съзнание не стигаше, тези безумни идеи се блъскаха в границите на паниката, обхванала цялото ми същество.

Сякаш отстрани се чух да казвам с пресъхнало гърло първата глупост, избистрила се в изречение:

— Коя си ти? Кой те изпраща?

Тя ме стрелна с очи и изстреля:

— Майка ти!

Тъмната непроницаемост на погледа й, който тя отправи през мен някъде далече в морето, накара паниката да ме завладее напълно. Очите й, допреди миг игриво присмехулни, сега бяха празни и сухи, да, като две дълбоки ями. Мисълта ми като празна зала подхвърляше подигравката й от ъгъл в ъгъл — „майка ти, майка ти, майка ти“ — и отказваше да я асимилира, да я възприеме. Каква майка, коя майка? Та нали майка ми беше мъртва, по-мъртва от всякога в това време, когато имаше смърт и смъртта беше в мен, и смъртта бях аз.

— Хайде по-полека — чух в мъглата приветливият глас на момичето, — нали затова съм дошла, прашни са ти очилата, та не виждаш, дойдох да ти ги избърша. Та да видиш ясно.

Какво значеше това? Някога като дете наистина бях носил очила, но това беше отдавна минало. Наведох се смутено над чашата кафе и в кафявия мрак се видях като на екран, и той се уголеми, набъбна този екран, и потънах в него целият, и виждах, но не като някой, който участва, макар че бях там, там бях, но и наблюдател бях, надвесен отгоре като над чаша кафе.

— Ела да ме вземеш — казваше познатият глас познатите думи, изричаше онова, което бях чувал, дрезгав от нетърпение, — хайде, нахлуй в пределите ми и ме завладей с меча си, и ме подлуди!

Чувах гласа й и я виждах, и себе си, и онова, което трябваше да правя под нейните кратки команди между тежкото дишане, стенанията и воплите, тракането със зъби, но сега ме беше обхванало вцепенението на хлада, сега бях само безмълвен безучастен зрител.

Беше като на кино, но филмовата лента преминаваше през мен и върху й се отлагаха наносите кал, спрели в душата ми, и те образуваха картините, трептящи пред очите ми. Огромната ненаситна пещера, която ме поглъщаше, треперещите от възбуда зърна на гърдите, който напираха да се пръснат, думите, думите, на които не бях обръщал внимание, сам възпламенен от страст, а сега ги чувах ясно и отчетливо и осъзнавах, че в тях няма обич, няма нежност, даже мене ме няма, има само всепоглъщащо и властно „аз“.

— Хубаво ми е, колко ми е хубаво, страхотно ми е, ето така ми е добре, точно така, сега иначе, и така ми е добре, така ми е най-подлудяващо, хубаво ми е, хубаво ми е!

С удивление слушах тези излияния, лишени от всякаква взаимност, и едва сега осъзнавах ролята си — ролята на средство за доставяне на удоволствие, на оръдие за мастурбиране, на вибратор от плът и кръв. Никакво сливане в каквото и да е отношение нямаше, имаше изпълнителен и готов на всичко роб, обслужващ своята господарка, доставящ й задоволяване до краен предел. Без значение, без собствена физиономия, без образ. Пред очите ми се изправи огромната страшна жена от съня ми. Най-после беше успяла да ме всмуче в черната дупка на небитието, откъдето идвахме всички ние и където трябваше да се върнем отново, погълнати от утробата на великата богиня — вечната майка земя.

И тогава усетих как зад масата, зад брега, зад морето, зад хоризонта повя хлад и тленност, и мисълта ми стремително се изпълни с прозрение за титаничната прастара сила на утробата, ръководеща всичките ни помисли, намерения и действия от раждането до смъртта, раждаща нашето раждане, раждаща нашата смърт, и колко безпомощни пионки бяхме ние в ръцете й с всичките си наивни претенции за самостоятелност, как сляпо и неотклонно се подчинявахме на намеренията й, въобразявайки си, че живеем.

Не интересите, не парите, не красотата или любовта владееха света, или каквито и други теории да съществуват, но единствено и само тя, която създаваше и влеченията, и стремленията ни, и заблудите ни, а тъмната си същност обличаше в най-прелестни одеяния, та я наричахме и любов, и страст, и копнеж, и стремление, и идеал. Някъде там, в тъмното сърце на вселената, като огромна черна дупка пулсираше мощната утроба и вълните на тази пулсация ни люлееха в ритъма си, диктуваха ни мисли и цели и оплитаха живота ни като огромна паяжина.

Опитвал ли се е човекът да се измъкне от мрежата, осъзнавал ли е той, че е пленник? Създал морала, съвестта, религиите, цялата цивилизация като средство, ако не може да се изплъзне, поне да се оправдае, като естетизира, ограничи, канализира в уж полезни трептения тези мощни първични удари, но в стремежа си да избяга от действието им, той се е гърчил под ударите им и вместо да се освободи от тях, само се е деформирал. Или с цялата си енергия се е отдавал на ритъма им, отпускал се е върху тях както моята самозабравила се любовница и е изпивал блаженството на подчинеността.

Усещах с цялото си същество туптенето на ненаситната й жадна вагина, вълнението на плътта, взривяващо скритите в гънките й изворчета, поточетата, устремени към свободата от всичко възпиращо, въздържащо, регулиращо и съзнателно и бързащи да се слеят с великото всемирно туптене — на всесилната всемирна утроба.

Колко много увъртания, колко много вариации — любовта, музиката, изобразителните изкуства, театърът, колко ритуали — брак, рождество, смърт — само и само да оправдаят, да естетизират, да сублимират — ще рече, да преобразят привидно в нещо друго, тази огромна колосална космическа енергия, и колко безпомощно — всякое човешко старание да заобиколи, да пренебрегне, да отложи, да преодолее по някакъв начин това гигантско привличане, това влечение, дирижиращо със задъхания си ритъм света.

— Да, да, още, още, точно така, добре ми е, добре ми е, точно така, ох, добре ми е! — чувах стенанията на Марина и осъзнавах, че те не са насочени към мен, мене ме нямаше, аз бях само служител на олтара на нейния оргазъм, прислужник на нейното удоволствие.

Но тези излияния моята любовница не насочваше и към самата себе си, не, те бяха отправени към силата, раболепни верноподанически декларации към туптенето, което върти света, бяха магически формули за сливане с тази сила, заклинания на нейна вярна и предана жрица.

И тези заклинания се издигаха, извиваха се като струйки цигарен дим нагоре, сплитаха се, смесваха се с милионите подобни, изпращани от милионите, слети в утробна прегръдка. И вселенският хор отекваше в помислите на милиардите, подгонили парите, славата, властта, кариерата, идеалите, а зад всичко това лъсваше отново двигателят на техните помисли — голият ритъм на всемирната утроба.

Милиарди се зачеваха и раждаха от този ритъм, защото в това беше неговият смисъл, и милиарди умираха поради него, тъй като смъртта беше даже по-желана и от раждането в мощните му тласъци, то беше едно и също, трябваше да се умира, за да има място за нови раждания — световната утроба не знаеше насищане, не знаеше покой, тълпи от хора и съдби изхвърляше на белия свят тя, тълпи поглъщаше отново всяка една секунда.

Нима беше възможно човек макар за миг поне в мисълта си да я презре и да се почувства свободен от нейното властно привличане? Имаше ли такава свобода? По онова време още много неща не знаех, не познавах религиите, даже Библията не бях разтварял, но изведнъж ме връхлетя като внезапна болка неистово желание да бъда свободен. И тогава ме споходи онази спасителна студенина, в която бях само наблюдател, хладен и безпристрастен, отдалечен от онова, което се беше случвало и се случваше с мен, без то да ме вълнува по какъвто и да е начин, без да ме натъжава и без да ме радва — то просто се случваше само за себе си и това си беше негова работа.

Така видях обичайния финал на нашите сливания, разкривеното й от страст лице, влажното й хлъзгаво тяло, надутите й до пръсване устни, които изговаряха неща като:

— Страхотно беше, много ми беше хубаво, нали ще дойдеш пак във сряда? — докато мократа й от пот ръка ми подаваше поредната карта за дванайсетицата за следващия месец.

И усетих картата в джоба си. Отново бях на масата пред изстиналото си кафе, екранът беше помръкнал, а студенината бавно се вдигаше от мен, както мъглата се вдига сутрин от повърхността на морето и открива безмилостно ясен пейзаж. Който се определи като смазващо чувство за самота, сякаш бях единственият човек във Вселената. С такава ли самота трябваше да се заплати свободата?

Извадих картата за автобуса и бавно ритуално я накъсах на малки парченца. След което запалих парченцата в пепелника. Сякаш изгарях любовно писмо. Така си и беше, тези месечни карти за градския транспорт бяха единствените любовни послания от моята повелителка. Писма заповеди.

Усетих всички връзки развързани, усетих се толкова свободен, дори не се укорявах за миналото си заслепление. Бях свободен, седях и спокойно си пиех кафето в тази странна сладкарничка, която по-късно напразно щях да търся в ръждясалите врати на градското скривалище. Свободен бях и свободата беше празник, и морският вятър празнуваше заедно с мен, рошеше косите ми и се смееше в храстите наоколо.

Знаех, че повече няма да видя моята досегашна любовница, знаех, че всичко ще се уреди без моето участие, без извинения, обяснения, изтощителни телефонни разговори. Нямаше смисъл от всичко това. Аз бях освободен и просто нямаше да я видя повече. Знаех го абсолютно сигурно.

Станах и без да се опитвам да плащам сметката си, тръгнах надолу по алеята. Не ме учуди и това, че странното момиче го нямаше — то просто си беше свършило работата, за която беше дошло, нямаше какво повече да прави, и си беше отишло обратно в нищото. Както и самото кафене — знаех, че го няма, някой го беше измислил, аз ли?

Виж, мене ме имаше. Без никакво съмнение. Имаше ме — жив, истински, свободен.

Няма да мога да ти опиша какво е свободата, ако не си я усещал, тогава тя беше като сияние, което нежно ме обвиваше, имаше соления вкус на морски пръски и хладната ласка на морски вечерен вятър. Усещах с кожата си най-големия й подарък — мене самия.

Бързах към брега, искаше ми се отново да срещна странната двойка — онова момче, което толкова много приличаше на мен, но ги нямаше. Плажът беше пуст. Събух се бос и тръгнах по студения мокър пясък, сякаш по този начин можех да се слея със собствената си свобода, да се разтворя в нея. Защото над свободата да намериш себе си, е свободата да изгубиш себе си в нея.

Тогава нещо убоде петата ми, спрях и се наведох. Беше малко моливче, забодено в пясъка, сигурно момчето го беше изгубило, докато беше тичало със своето момиче. Вдигнах моливчето и то ми се стори познато. Да, не можеше да има грешка, приличаше досущ на онова първо моливче, което ми беше подарил вуйчо някога в Сестрицино. И не само приличаше. То беше онова първо моливче. И аз го знаех много добре, независимо от това, че бях рисувал и подострял, и пак рисувал, и пак подострял онова моливче, докато не можеше да се държи между пръстите. А сега беше в ръката ми отново цяло и значи трябваше да започна отново отначало. Значи, и аз бях отново цял и чист, и можех да започна отначало да рисувам живота си. Какъв страховит подарък на свободата!

И заедно с радостта, а и поради радостта, обхвана ме ужас, защото се видях в кръга и целия си живот осъзнах като кръг, безкраен и неумолим. Неизбежен в повторяемостта си. Водеше ли ме някой напред, или ме въртеше в своята безсмислена игра през еднообразието на онова, което ми се случваше? Отново се бях натъкнал на нещо, заредено с послание, и отново бях длъжен да му се подчиня, за да остана свободен.

А можех ли да избирам? Без да падна отново в капана на ежедневието с всичката пошлост на предположенията му?

Кой бях аз, какъв бях аз, та за мен се грижеха символи и явления, предмети и видения? Или с всеки беше така, просто аз притежавах дарбата да ги виждам, стремежа да ги тълкувам. И дарба ли беше това, проклятие ли беше? Ако ми се даваше повече, щеше ли и повече да се иска от мен, и какво точно, и кога точно, и по какъв точно начин? Не бях ли сам виновен, сам направил своя избор да дръзна да повдигна завесата на смисъла, завесата към световете, и вече няма път назад, няма спасение, никога ли нямаше да мога да бъда обикновен човек, който се радва и страда от обикновени неща, и греши, и сам си плаща за грешките? И се погубва от тях? Това малка отговорност ли беше?

Нещо ми казваше, че пътищата, по които ме водеше невидимата сила, макар и пътища на свободата, бяха пътища самотни, пътища на леденостуден въздух. А не исках да бъда сам.

Ето с тези мисли вървях на границата на сушата и водата по мокрия пясък и вълните близваха босите ми крака.

Изведнъж ми се стори, че морето се издига нагоре и се съединява с брега над главата ми, и се движа в средата на тунел от вода и пясък, и колкото по̀ вървя, толкова по-светъл става тунелът и толкова по-леко се върви в него, сякаш някаква сила ме дърпа от другия му край и ме вика при себе си. Дали този тунел беше отговор на моя отчаян въпрос за самотата, дали беше път към своите? Или пък… Бях чувал стари хора да говорят за смъртта като за такъв светещ тунел, през който минаваш до оттатък, където те чакат зарадвани твоите мъртви, за да те въведат в щастливия си свят. Ето, сега сигурно съм умрял, мислех си, сега ще олекна, ще чуя гласове и това ще бъдат гласовете на майка ми, на баба ми, и ласкави ще бъдат тези гласове, изпълнени с радост и възторг, че най-после сме отново заедно, ще ме измъкват те полека от самотата ми и ще ме вплетат във вечността, за да стана част от нея като самите тях.

Но не би. Нито гласове се появиха, нито олекваше моята същност, само тунелът се виеше безкраен и бляскав и аз вървях, и вървях, и вървях. Колко време? Не зная. Ако вървях все по брега, значи отдавна бях минал солниците, Сарафово, че и Поморие. Бях чувал, че евреите минали Червено море, като то се разтворило пред тях. Не ставаше ли нещо подобно и с мен сега, не вървях ли по дъното на морето към неизвестен бряг?

Но не, едната стена на тунела си беше от бряг — от блестящ черен пясък, който светеше отвътре. Между водата и пясъка, между морето и брега, между стихията и покоя и от тяхното единство, от прегръдката им беше изграден този здрав тунел, който ме водеше по границата на нещата и в съсредоточието на тяхното единство, и ми се струваше, че все пак някой ме чака там, накрая, за да ми каже, че не съм сам, някой ме вика, тегли ме към себе си и този някой ми е много близък, по-близък и от мен самия, и този някой, макар да не е жив, не е и мъртъв.

Стъпките ми се ускориха от радостно предчувствие, тунелът ставаше по-светъл и по-светъл и изведнъж свърши или по-точно разтвори се отново на бряг и море.

Но това не беше същият бряг. Не беше и същото море.

Огромни дървета впиваха корони дълбоко в небето, вълните се разбиваха почти безшумно в скалите под краката ми.

Тогава ги забелязах, стояха под едно дърво, гледаха ме призивно весело. Бяха шестима, необикновено високи, със светли кестеняви коси, спускащи се на вълни по раменете им, в леки бели одеяния, които ми напомняха гръцки туники, боси. И тогава чух думи, те ги изговаряха, без да отварят уста, чувах мислите им, отначало неясно като шумоленето на вятър, а после все по отчетливо, по-ярко.

„Ето го — прокънтя като камбана над морето мисълта на единия от тях, — казах ви, че ще дойде, не може да не дойде. Нали си обещахме!“

„Обещанието е свято!“ — моята мисъл ли ми подсказа, сякаш не да допълни и поясни неговите думи, но да се вплете в тях.

„Да — отговори втори. — Ето го. А аз се страхувах, че е забравил.“

„Как така ще забрави? — добави трети. — Може ли да се забрави?“ — това последното като че ли разцъфтя вътре в мен, моя мисъл ли беше?

„Защото много време изтече оттогава — поясни вторият. — Толкова много време. И през времето, през животите, страхувах се, че може да е успял да забрави. А сега съм толкова щастлив, така се радвам, че го виждам отново. Сега вече сме всички отново заедно.“

„Винаги сме били заедно — прокънтя от четвъртия. — Инак и сега нямаше да бъдем заедно. Което е било, ще бъде винаги, което не е било, няма да бъде никога.“

Тогава те тръгнаха бавно към мен и сякаш не докосваха с босите си крака земята, така плавна и лека беше походката им, и аз си помислих, че радостта от срещата ми с тях ги изпълва, ни изпълва с енергия, и ми се стори, че мисълта ми започна да се образува в несигурен камбанен звук, във всеки случай знаех, че те я чуват. Тогава с удивление видях, че приближават, но не се извисяват над мен, както ми се струваше, че ще стане, нима бях пораснал колкото тях? Не, не просто бях пораснал. Аз бях един от тях.

Бях един от тях!

Тогава очите ми се отвориха и ги познах — бяха моите братя! Спомени ме заляха като внезапна вълна, размътиха за миг съзнанието ми и го заредиха с памет, толкова много спомени, че ми се стори да се загубвам в тълпата, но не ми пукаше, прегръщах братята си, смеех се с камбанния им смях и разговарях с тях както някога, преди много години, преди много хиляди години, без да се доверявам на тромавите си устни, просто с леки бързи мисли и с леки и бързи асоциации, захванати за тях, така бързо, светкавично ние говорехме и слушахме всички заедно, и всичко беше от ясно по-ясно.

Та нали в деня на голямата вълна, преди да застанем на скалата, ние си бяхме дали обещание да се срещаме винаги тук, когато настане часът, всеки от времето, в което се намира, от живота, в който се е вградил, винаги тук, на тоя бряг, за да бъдем отново заедно, да си отдъхнем от нашата привидна самота оттатък, където се борехме поотделно, без да имаме право даже на спомена, а значи и без да знаем един за друг, сами.

Така трябваше, защото такива са времевите закони. Временните закони на времето.

Но сега мигът беше настъпил, не, той не беше дошъл, защото винаги е тук, той беше изплувал от дълбините, за да ни приюти в срещата. Ние бяхме отново заедно, както вече бяхме били и щяхме да бъдем много-много пъти, защото в действителност никога не се бяхме разделяли и никога нямаше да се разделим. Какво, че забравяхме за това през дните, прекарани в плен на времето, на временното, което тогава мислехме за важно, за единствено, когато нашата временност ни скриваше един от друг и от себе си самите зад измамната завеса, която там също наричахме живот. И когато цялата човешка скръб, цялата безпомощност, обърканост, страдание бяха вътре, в онази пламтяща точка в сърцата, наречена от нас носталгия — недоосъзнатия копнеж по истинския свят, където никой никога не е сам, в тъгата по неговата илюзорна загуба.

А нищо не бяхме загубвали, освен паметта си и усещането си за присъствието.

И ето, че вървяхме свободни по високия бряг към куполите на града, който бяха строили бащите ни и бащите на бащите ни, и бащите на техните бащи, прекрасния град, вграден в удивителната природа на острова като нейна завършваща част, с големите прозрачните куполи, град, който бяхме строили ние от природната материя, пускаща светлината и топлината в домовете, материя, пригодена да се разруши, да се разпадне безвъзвратно на съставните си атоми, когато щеше да дойде вълната, защото вълната беше неизбежна и защото цивилизация като нашата нямаше право да оставя след себе си физически следи от съществуването си, за да могат несвестните след нас, като не успяват да я намерят под водата или под земята, или във въздуха, или където и да било във видимото, да се досетят най-сетне да я потърсят в невидимото, в духа, където тя е неразрушима и вечна като самия дух и където те няма начин да не попаднат на следите й и да не я наследят. И да си спомнят, че са част от нея.

Защото единствено духът беше нашето голямо постижение, нашето истинско откритие, нашата гордост, онова, което смятахме истински ценно и което трябваше да завещаем на идващите след нас.

Затова и вълната беше неизбежна, това го знаехме всички, очаквахме го всички и не като катастрофа, като зловещ катаклизъм, но като щастливо почти събитие, защото то щеше да ни освободи и от последните остатъци материя, за да може свободният дух да ни сътвори отново от своя собствена, подобно нему, материя, по свой образ и по свое подобие.

Философи и поети щяха да ни споменат, изследователи и археолози щяха да ни търсят и нямаше да подозират, че сме при тях и винаги сме били, че сме в тях, във всички тях и не навън, а вътре в себе си трябва да ни потърсят, защото не сме мъртви, а живи, и защото се храним със забравеното знание, като се събираме тук, за да бъдем заедно. А заедно сме винаги и свято пазим знанието за себе си в сърцата, дори наемателите на телата ни да забравят да ни повикат.

Все по-близо светеха между дърветата, поляните, висящите градини и езерата нашите домове, слънчевата светлина се разливаше като вода по бляскавата им повърхност и ни даваше всичко, от което имахме нужда. Енергията на благодарността й позволяваше да ни дава пълнотата на заложеното в нея, защото не се опитвахме да я владеем или управляваме, и не я подлагахме на ограничения.

Усетих, че сърцето ми, а в това тяло то сигурно беше огромно, бие все по-мощно и по-развълнувано, защото очакваше и, ето, в отговор на очакването към мен изтича момиче, изтъкано от светлина и от усмивка, коси от злато, устни като череши ме облъхнаха с дъх на зелени треви, билки и обич и обгърнаха моето завръщане.

Познах я, преди да я видя, преди да помисля за нея, преди да ме осени паметта, идеята за нейното съществуване, защото това беше тя, не можеше да има никакво съмнение, моята вечна любима, моята истинска цялост, която винаги и във всички неуспешно бях търсил и щях да търся на отсрещния бряг, радостно щях да се втурвам след всяка черта, всеки таен знак, който щеше по нещо да ми напомни за нея, и винаги щях да си тръгвам отчаян и сам, когато разберях, че съм се излъгал.

Сега тя беше тук, при мене, цялостна и истинска.

Бях стигнал отново до извора, обгърнал го в шепите си, пиех жадно от самите му устни и се връщах в най-истинското завръщане — при себе си, а вълната съвършенство се разливаше в мен, избухваше, взривяваше ме, блъскаше се в границите ми и ги рушеше, разширяваше усещанията ми, хвърляше щедро нови неподозирани измерения на учудените ми възхитени сетива.

Това ли беше изворът, в който се къпеха осквернените самодиви, за да възвърнат отново девствената си чистота?

Пиех големи глътки любов, сливах се с моята вечна любима и в сливането си ставах отново чист и девствен, и цял, защото това сливане се извършваше на върха на сливането на душите ни в порива към тяхната цялост. И този ритъм не идваше отвън, не беше резултат от действието на мощен природен закон, той идваше от самите нас, от свободата ни към природните закони, от истинския ни стремеж, дирижиращ симфонията на нашия екстаз, и завърнали се отново в едно същество, ние започвахме да светим, ставахме прозрачно кристално кълбо от светлина. И това кълбо раждаше световете, раждаше радостта, порива за полет и съзидание. Любов на сливането, на пречистването и на сътворението. Не беше небесната любов, но не беше и земната.

Душата е като света, и тя си има свое небе и своя земя, и едното се отразява в другото, проектира се там по свой си начин — там, където небесната любов се отразява в земната, онази точка на хоризонта, на границата, там, където земната любов се оглежда в небесната и я докосва, и се опложда от нея, ето това беше тя. Не оттатъшна, не отсамна, но на самата граница.

Единствено заедно всеки един от нас можеше да бъде самият себе си, истински и свободен. Само заедно можеше да разцъфти онази единствена и неповторима индивидуалност, която можехме да вплетем в цялото. Разделени, ние бяхме само част от себе си, спомен за себе си. Но не беше ли така с всички там?

Виж сега, може и да не ме разбереш, всичките приказки за равенство, за любов между хората, за справедлива организация на обществото, на които сме се наслушали, та чак ни се повдига от тях, всичките те са като магистрални курви — стига някой да се захване с осъществяването им — и те компрометирани, и той компрометиран, аз за обществени утопии не ти говоря. Там такова нещо нямаше, там имаше знание за нещата, затова хармонията беше нещо съвършено естествено, беше физически закон, тъй като вътре в себе си ние знаехме, че не сме общество, не сме група хора, класа, раса, каста, секта, каквото още може да се измисли, не, ние, огромни ярки индивидуалности, бяхме всъщност едно, бяхме различните му отражения и го знаехме много добре.

Знаехме, че се отразяваме един в друг, онова, което ни липсва, виждаме у другия, и знаем, че го имаме скрито у нас, онова, което не харесваме у другия, е скритото, дето ни пречи вътре в нас, промени себе си и отражението ти ще се промени, другият е огледало, а огледалото не е виновно, както и ти си огледало и коректив, и затова усещахме нашата общност като истина.

Бяхме ли стигнали до това знание, раждахме ли се с него — не зная и никой не знаеше, нито пък се занимаваше с подобни въпроси, не беше важно. Нямахме време за глупости. Трябваше да се усъвършенстваме непрекъснато, за да се усъвършенстват нашите отражения, за да славим съвършенството на едното неразделно цяло, което въплъщавахме в мозайката на съществуването си.

И когато ти казвам — не губехме време — нямам предвид това, което имаме предвид тук — тежка изнуряваща работа за осъществяване, самобичуване или пък самонавивки, упражнения до припадък, здрави лакти и нокти, и зъби. Ето, това е губене на време.

А безкрайното спокойно съзерцание на природата, сливането с нея, диалогът, в който тя ти позволява да вградиш купола на дома си в корените на вековното дърво, което да му стане пазител и да му дава всичко, от което той може да има нужда, защото нашето строителство, средствата ни за комуникация и придвижване не бяха враждебни на законите на растителността, на флората и фауната, но бяха тяхно естествено продължение. Човешкото трябва да започва винаги там, където природата привидно спира, като нейно естествено продължение.

Но ние знаехме нещо много важно — ние знаехме, че ще умрем, че трябва да умрем, че нямаме какво да делим. Тук съм се нагледал на безсмъртни, та кой от нормалните хора тук вярва в собствената си смърт?

Там знанието за близката гибел ни обединяваше още повече. А заедно с нас щяха да загинат и вековните дървета, и нашите прекрасни замъци — дворци на хлорофила и светлината, ще изчезнат и те безследно, за да могат да се превърнат в чиста идея.

О, как векове по-късно щяха неразумните да търсят острова, водени от мистичното съзнание за неговите знания, но и от користите си, дълбоко в себе си намерени да използват тези знания за себе си и срещу другите — в онова ново време, когато „за себе си“ означава „срещу другите“, а значи за неразумни цели и за губене на време и хора, и вселени. Защото, чупейки частите на огледалото, нима не повреждаме образа на цялото?

Ето защо не мога да ти кажа къде се намираше островът, нямам право да ти кажа. Речено е един да каже тук, а друг — там, и да не се разберат. Защото го търсите все още като място. А той не е място, а състояние. И ако можехте да го осъзнаете, щеше да ви стане ясно, че няма защо да дирите времето и мястото, че всички вие сте негови жители и тук, и сега. Затова беше необходимо да загинем. Всички — и в един и същи миг, за да се претворят телата ни, чувствата ни, идеите ни, мислите ни, самото наше съществуване в чиста идея. И тази идея, тя е лека, тя може да премине през пространството, да победи времето, може да ви докосне и да ви вразуми.

Подготвяхме телата си, подготвяхме душите си, узрявахме бавно за вълната в многобройните кристални храмове. Там си обещавахме никога да не забравяме пътя към дома, и боговете трябваше да ни помагат, защото на много богове имахме храмове и тези богове бяха лъчите на единия истински Бог, в когото вярвахме, но на когото бяхме недостойни да издигнем храм, а само чрез посредниците между небето и земята, които не са Той, но от Него са и Неговите земни образи, и които можеха да му превеждат, защото стояха между световете. И в присъствието на боговете ние общувахме не с думи, не и с мисли, такива, които могат да имат словесна одежда, но с чисто присъствие.

А онова, което може да се преведе, е обетът да се срещаме винаги тук всички заедно на брега, когато дойде определеното за това време, където и да сме, когато и да сме, които и да сме, в който и свят, в живота или в смъртта, защото всичките оттатъшни неща са временни, а тук, на тоя бряг, времената си почиват.

Точно така се обричахме на вярност с моята безсмъртна любима в кълбовидния храм и знаехме, че винаги ще си бъдем верни, където и да сме, когато и да сме, които и да сме, в който и свят да сме, в живота или в смъртта, а това значеше, че винаги щяхме да се търсим в другите, които щяхме да обичаме, с всяка нова любов щяхме да се стремим един към друг, без да се намерим и срещнем никога, но чертите ни, пера от мислите ни, сенки от спомените ни, скритото в трюма на битието ни щяха да се срещат и да се съединяват винаги, но нямаше да се намерят никога.

В нощта преди вълната, изтръпнали от очакване, изпълнени с тревогата на весело любопитство, в мига на нашето сбогуване прозрях в утробата на моята любима плод, детето на нашата любов, което никога нямаше да се роди поради вълната, а значи, щеше винаги да се ражда през времето поради вълната, и което аз също винаги щях да търся в децата си, да разпознавам чертите му, да го намирам и в следващия миг да осъзнавам, че няма да го намеря никога. Поради вълната.

А тогава, през онази последна вечер, аз знаех за него и го познах, и общувах с него, и бях щастлив, че го има и че винаги ще го има.

На другото утро беше настъпил часът, светът трябваше да се сблъска с границата си, да загине и да се спаси.

Стояхме високи, горди, спокойни на ръба на скалата и се държахме за ръце. Зад нас останаха градовете ни, градините ни, храмовете ни, всичко онова, което с вяра и любов бяхме създавали и което трябваше да изчезне безследно, за да се превърне в легенда. Лице в лице трябваше да срещнем гибелта си и раждането си, да скочим в другия свят и тук да остане само мечтата за нас, легендата, вечният човешки стремеж.

Спокойни бяха лицата ни, спокойни бяха мислите ни, спокойно беше очакването, нашите молитви още се отразяваха в кристалните куполи на храмовете и нашите спокойни богове ги шепнеха на Създателя.

Чудна музика ни обединяваше и ние я пеехме тъй, както говорехме, без звук, и тя се разливаше в нас като море, по-късно щяхме безуспешно да дирим тази музика, разпилени сред времената и световете, и нямаше да я намираме, защото там щяха да бъдат само мелодиите, които можеха да се облекат в звуци. А за нея звуците бяха твърде грубо градиво. То е все едно да се опиташ да направиш водно конче в естествен ръст, та даже да засееш по̀лета и небето в него, като използваш тухли! Така щеше да се мъчи всичкото човешко изкуство с думи, багри и звуци да разказва онова, което не се разказва с думи, багри и звуци.

И насред хармонията, като нейна градивна част, се появи тътенът, който усетихме с големите си силни, светещи от някаква особена вътрешна светлина тела.

Тогава видяхме вълната. Тя се появи на хоризонта и идваше към нас, без да бърза, като внимателно растеше от порива си, намествайки се постепенно в небето с прекрасното си еластично тяло, в тъмното светещо дъно на което играеха всички цветове на дъгата, която сякаш бе изпила до капка. Високо в покореното небе изплющя бялата грива на гребена й, когато тя ни удари — в самия връх на нашия възторг — и солената й хлад ни обгърна.

В този единствен миг знаехме, че островът се разцепва през средата и рухва завинаги на дъното, гигантски светъл стълб от воден прах се извисява високо в облаците и после дълго се завръща като прасътворителен дъжд, докато накрая остане само вечната гладка повърхност на океана и строгата линия на хоризонта. Знаехме за всичко това, но не го виждахме, защото вече бяхме отвъд.