Георги Б. Караджов
Звънчето (12)

12
Момичето с цигулката

Усетих го като врата, която се разтвори, и аз излязох навън.

От другата страна на вратата се оказа улица „Витошка“ в София, спирката, на която сменях трамвая за МЕИ.

Трамваите нататък не пътуваха. Студентите, тоест ние, правеха някакви протести против поредното преходно правителство, таксиметровите шофьори стачкуваха за повишение на заплатите си, центърът на града беше нагъсто изпълнен със спрели таксита, шофьорите бяха излезли от тях разгърдени и зли, пушеха цигара след цигара, плюеха по улицата и псуваха министър-председателя. Отнякъде се носеше отчаян вой на линейка, безуспешно опитваща се да стигне до предназначението си през блокадата.

Беше ми ясно, че и днес няма да има лекции, и аз се запровирах между спрелите таксита, включвайки неволно алармените инсталации на някои от тях — шофьорите ги бяха оставили в готовност, за да се вдига повече шум. Множеството винаги е отъждествявало протеста с шума, който се вдига около него, тишината се счита за символ на подчинение.

— Недей да се цепиш! — беше ми казал Трифон, организаторът на нашия курс. — Аполитичността в такова време прави лошо впечатление! Ние сега тук история правим, а тебе те няма, какво ще разказваш един ден на децата си? Или положението ти харесва и не искаш промени! Нали не си някой червен боклук!

Нещата не ми харесваха. Само дето изобщо не смятах, че можем с викане и скачане да променим каквото и да е. Отново някой хитър дърпаше конците на подскачащите и си плетеше кошничка за него, една мафия си отиваше, друга идваше и другата беше същата, пременена в нови дрешки, и когато я разберяхме, пак ли щяхме да скачаме? Докога?

Да, да, някой искаше да викаме, да скачаме, да правим палатки, някой ръководеше този новоизлюпен „героизъм“, някой, който седеше на сигурно и на топло и чакаше да извадим горещите кестени от огъня и да му ги поднесем на тепсия.

А иначе нещата си бяха наистина зле. От два месеца не бях получавал пари, наемът ми не беше платен, стотинките, които получавах за миенето на чиниите в стола на Консерваторията, бяха едно чисто символично възнаграждение, повече ме радваха безплатните купони за храна — с тях можеше да се живее — и храната в този стол не можеше и да се сравнява с тази в нашата менза.

Бях обещал на хазяите си, като получа парите, веднага да им се изплатя. Не бяха лоши хора, но грижата и тях си ги беше харесала. Леля Пени, хазяйката, много ме обичаше — по нещо й напомнях нейния собствен син, който преди няколко години се беше прострелял в казармата, както се казва, по неизяснени причини. Аз живеех в стаята на момчето и понякога, когато хазяйката влизаше да чисти и ме заварваше пред някоя нова картина, казваше — ей сега ще ми я подариш ти тая картина, да си я сложа на стената, и така ще си платиш наема.

Това беше шега, разбира се, възрастната жена едва ли би си купила картина особено в това кризисно време на бедност и опашки, а и защото нямаше никакъв усет за изкуството, макар да носеше звучното име Пенелопа — баща й бил голям поклонник на Яворов и май че даже близък с него — родът им беше от Чирпанско.

Опитвах се да си представя лицето й преди четирийсет години, младо и красиво, на някакъв бляскав бал, където поети и художници танцуват с нея и я къпят в стихове и комплименти, недостойни за красотата й, и чудесно знаех, че истината е съвсем друга, че преди четирийсет години младото й лице смутено е криело красотата си под бригадирското кепе в Димитровград или на Хаинбоаз и не бална рокля, а дочени бригадирски панталони не по мярка и ватенка са ограбвали финеса на младото й тяло. Това беше истината, както беше истина, че тя се гордееше точно с тази си младост, без никога да е била комунистка или комсомолка, с неприязън приемаше промените, защото те зачеркваха целия й живот, не само онова, в което малко-много беше вярвала, но слагаха кръст на целия й труд, с който се беше надявала да си купи спокойна и осигурена старост. Всичко това беше рухнало и сега пред нея се очертаваше мрачната картина на мизерията.

Можех ли по някакъв начин да й помогна? Можех ли да й разкажа за паралелните светове, които беше видял духът ми, щях ли да я успокоя, ако я бях убеждавал в нереалността на онова, което ни се случва, ако й разкажех за кристалния свят или за Атлантида?

Не, най-много щеше да ме помисли за луд, неверието на народа ни, особено силно сред поколението й, беше впило корените си като нокти на хищник дълбоко в душата й и не й позволяваха да отвори очи и да види. Още повече че точно тогава в мътната вода на политическия хаос в бедната ни държава бяха плъзнали на лов за човеци мисионери на всевъзможни религиозни организации и секти и вместо да утешат, повече объркваха бедните хорица, внасяха смут и отчаяние в душите им.

Толкова години тези хора се бяха учили да живеят за обществото и с обществото, а не за себе си и със себе си, та бяха потулили богатите си и свободни души тъй дълбоко в себе си, защото се бояха да не ги оголят, както се боим да не оголим нерва на някой зъб. Така душите бяха закърнели и едва ли можеха да се съживят с приказки.

И все пак една приказка слушаше леля Пени с радост и упоение — приказката за възможния живот след смъртта, за връзката, която можем да имаме със своите мъртви. Тази рухнала жена се вкопчваше в надеждата някога отново да види любимия си син. Когато хазяинът ме викаше да пием по една ракия за Бог да прости и аз отливах от чашката, както си му е редът, макар много добре да знаех, че Бог е простил, че ние сме тези, които трябва да простим, вече знаех много неща, можех да вляза в спомена й, да тръгна внимателно по бялата пътека, за да стигна до дрехата, която душата оставя на границата с оттатъшното и която често бъркаме с нея самата, и която е озарена от лъча на вечността, но пази и паметта си за земното.

Но не можех да го разкажа на тази жена, на която мъката и грижите бяха съсипали защитата, то може би нямаше да я спаси, а напротив, щеше да я довърши, щеше да я вкара в дълбокия мистицизъм на онези обгорени от съдбата, които вярват, че живеят само с отвъдното.

Не можех да й разказвам за дрехата, която различните екстрасенси и ясновидци бъркаха със самата душа, тълкуваха нейните парадоксални изречения и прояви, в тази дреха се бе явявала майка ми след смъртта си и ми беше донесла своите безценни подаръци от отвъдното. Ето за тези явявания можех да разкажа, като внимателно избягвам всичко онова, което би объркало и смутило нещастната жена. И така аз й разказвах, че отрано съм останал без майка, че понякога на сън, точно така — на сън, майка ми се е появявала, за да ме утешава и наставлява и да ми каже, че смърт няма и че някой ден пак ще сме заедно в едно по-щастливо измерение, така, както водата не престава да бъде вода, когато огънят я олекоти и я издигне към небето или когато студът я скове в привидна тежка неподвижност, напомняща смърт.

— Така е и с хората — казвах аз, — обгърне ли ни топлина, олекваме и се устремяваме нагоре, още малко и ще полетим, а студът ни сковава и обрича на бездействие и смърт. Но смъртта е само състояние, тя не е вечна. Възкресение има във всичките религии и във всяка една смъртта не е край, а временно състояние.

— Религиите са ги измислили хората — казваше мрачно хазяинът, като наливаше втора чашка, — да се залъгват и утешават! Всичкото е вятър работа!

Внимателно възразявах, че хората нямат достатъчно въображение да измислят всичко, някои неща те вземат от природата — кой може да отрече, че дървото възкръсва всяка пролет за нов живот след студената зима, когато е било мъртво с голите си клони, разлиства се и разцъфтява.

— То така изглежда — спореше разгорещеният и зачервен от ракията хазяин, — през зимата прилича на мъртво, ама не е, само е заспало. Изсъхне ли веднъж истински, изгният ли му корените, чакай го ти да се разлисти и цъфне напролет, само за огъня става. Смъртта си е смърт и при дърветата, и при хората.

Леля Пени гледаше с пълните със сълзи очи ту към мен, ту към мъжа си и накрая казваше смутено:

— Аз надежда имам, аз, ако нямах тази надежда… — и не успяваше да довърши, избърсваше очи в престилката си и ставаше да нареже още салата.

Сигурно думите ми й носеха някаква утеха, защото когато идваше да чисти, сядаше понякога на стола, поглеждаше ме кротко и казваше:

— Ти си умно момче. И моят Ваньо беше умно момче. Не беше той за войник. То си има хора за всяка работа. А той за войник не ставаше, ама на, трябваше да иде, нямаше начин.

Слушах я с леко угризение на съвестта, чувствах се измамник, защото знаех много повече.

В стаята висеше портрет на загиналото момче, бях го опознал, бях успял да общувам с дрехата, която той беше оставил на границата, с помощта на онези дребни техники, на които ме бяха учили в пътешествията ми в световете, разговаряхме за миналото, за бъдещето — от границата на времето всичко се вижда много ясно, но не беше ли всичко това моя измислица, някакво мое духовно шарлатанство?

Ако можех да преминавам оттатък, без да се наложи да свалям земната си дреха, то беше само защото имах още земни дни. Инак как щях да я задържа със себе си и за какво ли ми трябваше тя оттатък? Знаех, че един ден ще се наложи да я оставя в гардероба на границата при другите дрехи, както си му е редът, за да могат недопосветените да я отъждествяват с мен, с моята безсмъртна душа, а на мен самия, на моята безсмъртна душа тя нямаше повече да тежи. Това бяха знания, които не ми носеха щастие, може да ти е странно, но за да можех да се придвижвам в простосмъртния си живот, някой беше решил да не ме сдобие с вяра относно истинността им, някой ги беше потопил в горчивата саламура на съмнението.

Истина ли беше всичко онова, което ми се случваше, или само ми се струваше, че ми се случва? Съмнението беше част от знанието, може би най-важната му част, и трябваше да му бъда благодарен, защото то беше, което здраво ме държеше отсам, защото отсамна беше моята мисия.

Понякога задълго — месеци, години, цели периоди живот, паметта ми за тези неща помръкваше, вече не можех да си спомня своя духовен живот или си го спомнях смътно като поредица от фантазии и сънища без значение, бремето на човешкото битие се стоварваше върху мен и аз бях безпомощен и объркан, хаотично борбен и щастлив по напълно тривиален начин като всички останали хора. Много по-късно разбрах, че тези периоди са били моите ваканции, необходимата почивка в стъпалата на моето обучение, почивка, в която ми се случваха понякога хубави, но много често ужасни неща, през които трябваше да премина без утешаващата дреха на знанието, но гол, за да изпитам радостта и страданието в цялата им острота.

Ето в такъв един момент стоях тук, на неработещия светофар сред воя на стачкуващите таксита в центъра на София, наемът за два месеца не беше платен, студентите изграждаха палатковите си лагери, първите частни банки фалираха и за да се хвана за нещо сред хаоса, оставих на краката си сами да ме заведат до къщата, където живееше Силвия, момичето, което от няколко месеца целувах и безуспешно търсех в устните му онази, която бях обичал преди много хиляди години.

Беше моя колежка, не беше красива — сигурно си чувал някой от вицовете за студентките от МЕИ — в смисъл че не са красиви, вицовете лъжеха — имаше и красиви, и много красиви, имаше даже недостъпни. Виж Силвия беше достъпна и некрасива.

Не, че беше грозна, имаше нещо в начина, по който ме поглеждаше, нещо, което раздвижваше някаква камбана в стомаха ми, и пулсиращият звън на тази камбана ме устремяваше към нея. Но ние бяхме толкова различни, че освен устните, ръцете, облените в пот и страст нощи с изтръпнали пресекулчести думи нищо друго не ни свързваше.

И това беше достатъчно. Потребност, на която нямаше как да не се подчиня, макар и преминал през изпитания и знания. Защото в тялото човешко винаги двама са се наврели и единият сочи нагоре, а другият — винаги надолу. Като си от кал, живей в калта.

Сякаш не бях преживял безчестието на срамната си връзка с моята мащеха, не бях осъзнавал пулсациите на световната утроба и не бях се отвратил от тяхната нечовешка механичност. Най-сетне не бях ли дълбоко в душата си един от сияйните жители на потъналия остров, не бях ли пил от извора на най-чистата любов и къде се допираше тя до пулсацията на плътта, която като че единствена ме свързваше с това момиче.

Но нали и най-мъдрият от царете, най-богобоязливият, комуто принадлежаха цели книги в Библията — и той на стари години беше грешил пред своя Бог заради беса за притежаването на женска плът.

И ето че сега, на зигзаг сред хаоса на уличните протести, аз бързах към нейната квартира, бързах, за да взема поредната си порция страст — малкото, което тя можеше да ми даде и което за броени мигове ми се струваше всичко. Защото не за мигове, не даже за миг, за част от мига от нашето сливане аз бях отново там, в родината си, слят не с моята състудентка или с която и да е там, но с моята вечна любима, бях гост на вечността не в мечти и сънища, не във видения и представи, а тук, всред самия живот. Но само за миг.

Колко лесно се подхлъзваме по каналите на плътта, колко близко и достъпно е блаженството на потъването в жената и как леко го заменяме за цялото злато на душата си! Да, два човека е човек, и колкото повече твърди, че е един, толкова повече е двама, и колкото по-високо е единият, толкова по-ниско е другият. За равновесие.

Не стигнах до къщата. Видях Силвия пред сладкарницата на улицата, където живееше и където обикновено се срещахме. Стоеше пред вратата и се оглеждаше напрегнато. Чакаше някого, явно не мен. В ръцете й нервно потреперваше зеленият чадър, на който една от спиците беше счупена, ъгълчето там висеше надолу и напомняше глава на папагал. Точно този чадър беше привлякъл вниманието ми, когато я видях за първи път там, пред Университета, в дъжда. Бях го поправял вече два пъти и два пъти пак се беше чупил на същото място. Силвия си го обичаше и така, била свикнала с него, будел определени спомени. А истината беше, че нямаше пари за нов. Бях намислил да й купя за рождения ден, който се падаше след около месец, без да имам и най-малка представа откъде щях аз да взема пари за това. Но сега времето беше ясно и какво правеше този чадър в ръката й, от какво трябваше да я предпази?

Още повече ме смути изразът на лицето й, оная смесица от детска безпомощност и обърканост в очите, настойчиво търсещи някого в тълпата и с удивление откриващи мен.

— Хайде да влезем, днес лекциите падат, при мен ли идваш — без предисловие, без беглата целувка, съзаклятнически прошепнато, сякаш друг не трябваше да я чуе.

На масата вътре я попитах направо кого чака. Тя се изчерви и отбягвайки погледа ми, започна да приказва все тъй тихо, че мислела, че вчера сме се уговорили да се видим тук по това време, забравяйки, че по това време трябваше да бъдем на лекции.

Мълчах и гледах очите й под бретона, светлокафявите й почти зелени очи със следи от вчерашен грим покрай тях, очи, в които имаше страх. От какво? Попитах я. Тя наведе поглед и се зае да разкъсва пакетчетата със захар и да ги изсипва в кафето си. След това започна нервно да го бърка с лъжичката, едва не го разплиска. После остави лъжичката в чинийката, вдигна объркано поглед, но сякаш гледаше някъде през мен и каза:

— Да, прав си, не чаках тебе, вуйчо си чаках. Щеше да ме води на лекар.

Отпи глътка кафе и се намръщи — та тя винаги го пиеше без захар.

— Знаеш ли, вече втори месец не ми идва — продължи с наведени очи. — Страх ме е. Страх ме е да не съм бременна.

Тази дума прокънтя някъде кухо в съзнанието ми, тревогата бързо се издигна към главата ми и наводни мислите ми със сивата си мътилка.

Кога, кога, кога? — блъскаше прибоят и ушите ме заболяха от уплашените мисли, които в паника бързаха да напуснат пожара на мозъка ми. Как беше възможно? Нали винаги вземахме необходимите мерки, нали използвах — вярно, вярно, имаше и такъв случай, преди месец или два, когато гумата не издържа и се пръсна. Но тогава не се замислихме, тогава се шегувахме — хоп, спукахме гума! Тогава бяхме уверени, че…

Не, това не можеше да бъде, просто не можеше да бъде. Или бащата не бях аз? Но тогава…

В един миг тънка и остра като слънчев лъч мисъл прободе съзнанието ми, даже не и мисъл, а една-едничка дума — изпитание.

Един-единствен житейски факт ме беше накарал да забравя всичко онова, което бях научил оттатък, така както лисицата от приказката забравя всичките си триста хитрини. Изглежда, това беше свойствено на капана. Паника и страх бяха моята реакция и нищо друго, вместо мъдро и трезво да се заема с изследване на фактите и да установя накрая, като награда за мъдростта си, че тревогата е била напълно излишна.

Сега вече беше късно, съзнанието ми беше реагирало по най-първобитен начин, може би защото ставаше въпрос за живот, аз се бях провалил с трясък на изпита и значи щях да бъда наказан.

Ирена ли там, Олга ли, как беше, Силвия ли наистина беше бременна и бащата бях аз. Ти не ме разбирай погрешно, не че съм имал много преживявания от този род с различни жени, просто изведнъж забравих името на тази, с която се случи, ето — очите си спомням много добре, масата, на която трепереха ръцете й — също, мога да ти разкажа с най-големи подробности какъв цвят имаше покривката, какви петна, къде беше засъхнало, къде избеляло, спомням си малкото белезникаво пръстенче на безимения й пръст, който тя неизменно носеше като символ на някаква чистота, идиотския счупен чадър като зелено петно в края на масата. Всичко това си спомням, а ето, че името изведнъж забравих. Като че не беше Силвия, като че най-малко Силвия беше, но като съм започнал вече със Силвия, нека бъде Силвия. За по-лесно.

Ето, че сега не мога да си спомня и каквато и да е подробност от нашата връзка, освен че исках да я пазя. Човек не може да задържи спомена за своите екстази, защото те няма как да бъдат описани с думи, които да останат. Не мога да си спомня жестовете, лъжливите обяснения и обещания на възбудата, трескавите думи, единственото, което мога да си спомня, е, че се опитвах да я пазя.

Хубаво ли ми е било с нея и доколко, тъжно ли ми е било след всеки път и доколко? Не мога да кажа. Спомням си, че тя винаги си тръгваше от мен с някакво излъчване на чистота и непорочност, и гарант за това беше нейното малко пръстенче на лявата ръка.

Толкова чиста, почти девствена седеше тя и сега пред мен, пръстенчето трепереше на ръката й, а очите й вече се наводняваха от пристъпа на тревогата. Толкова чиста. И въпреки това бременна.

Бременна с моя син. И това знаех, че ще бъде син.

Трябваше нещо да кажа, трябваше да разрежа тежкото надвиснало мълчание между нас с гласа си, но не можех. Всяка дума, всеки звук щеше да се блъсне в това твърдо като скала мълчание и да се върне отново на устните ми, без да може да пробие тишината и да стигне до нея.

Тогава открих, че и времето е спряло, сладкарницата беше странно замръзнала в неподвижност като на спряла филмова лента. Във въздуха пред мен висеше една муха, толкова ясна, толкова обемна пред очите ми, че можех да преброя дори власинките по коремчето й. Бавно се обърнах, точно навреме, за да видя как светът се приближава към мен, столовете, масите, стената зад мен растяха, ставаха огромни и едва забележимата дотогава дупчица в стената порасна пред очите ми голяма като пещера. Изправих се и влязох в нея, само няколко крачки до другата страна.

Пътеката беше ярко огряна от слънце и се спускаше стръмно към морето. Разбира се, слънцето не беше такова, каквото го познавахме, затова и цветовете не бяха познатите ни, но се различаваха по своята яркост и присъствие от онези, с които бяхме свикнали да си служим. Нещата тук имаха своя собствена светлина, те не отразяваха с цветовете си светлината на слънцето, но се обливаха от цветни светлинни потоци, които самите те произвеждаха, и по този начин съумяваха да бъдат едновременно зелени и червени, сини и жълти, доколкото можехме да оприличим необикновената им палитра с онази, с която сме свикнали.

Край пътеката на един пън под голямо вековно дърво седеше дребно същество, и то ярко и пъстро, като всичко останало. Сега си давам сметка, че не бих могъл да го опиша, без да изпадна в противоречия, може би затова тогава съм се хванал за първата попаднала ми дума, с която да го дефинирам, и това беше думата сатир. Защо — не зная, за яснота, за сигурност, макар че то нямаше нито дяволски рога, нито копита, нито опашка, нито флейта. Но имаше тъжни очи и ги обърна към мен, когато го приближих.

— Защо мене изпратиха, аз не знам — без каквото и да е предисловие проговори съществото, като при това дори не си правеше труд да движи устните си, — но изпратиха мен, за да ти кажа. Нещо ще се роди и за да се роди нещо, нещо трябва да умре. За да се роди нещо скъпо, нещо скъпо трябва да умре и ще умре, и ще ти е тежко, но така трябва, и като знаеш, че така трябва, нека това знание излекува мъката ти. Нещо идва, и идва чрез тебе, но не в твоята вина, затова не се укорявай, нито се страхувай, то идва, защото така трябва, чрез тебе идва, но не от тебе и няма нищо с тебе, там са други дългове и друг ги плаща. Но чрез тебе, защото и ти чрез него си дошъл и което е било баща, то ще стане син, и което е било син, то ще стане баща. Защото е решено да няма гибел в гибелта и загуба в загубата. Затова не се противи, но иди и изчакай спокойно удара. Ето, мене изпратиха, а защо — не зная, и удар що е, не зная, и загуба. Нито болка познавам. Но ти си мой брат и също не познаваш загуба и болка. Само онова същество вътре в тебе, което трепери и мисли, че времето го обтича, само то се гърчи от болка и ужас, защото от тялото е, а тялото е болка и ужас. А ти от Духа си и няма болка в тебе, и ще те боли, когато забравиш, но така трябва. Защото вратата се разтвори и един излезе, за да влезе друг. И двамата са болка за тялото ти, защото единия познаваше, а другия няма да познаеш никога. А духът знае, че няма един и няма друг, но едно са. И с тебе са едно. И от тебе са, и ти си от тях.

Сатирът замълча и ме погледна, и нямаше вече тъга в очите му, нито радост, а някаква хладна ирония и безразличие, сякаш аз бях скучен филм и не заслужавах повече внимание. После се обърна и се загледа в морето, и разбрах, че няма да науча нищо повече, но онова, което бях научил, ми стигаше, достатъчно беше, всичко знаех, всичко бях разбрал и тъпата болка започна да се появява полека като след преминаване на действието на упойка, яснотата, в която бях попаднал, се концентрира в образа на някаква муха, тъпо увиснала във въздуха пред мен, и с един-единствен мах на крилете си тя разпиля яснотата на моето съзнание във въздуха и се изпълних с тревога.

Мухата отлетя, зад нея ме гледаха големите светли очи на момичето, което решихме да наричаме Силвия, и от тях вече преливаше солена топла влага.

— Ама ти не ме слушаш! — шепнеше тя задавено. — Много съм объркана, не знам как е могло да стане, сигурно от оня единствен случай, когато се скъса, заклевам ти се, че не съм имала друг. Откакто съм с теб. Честна дума. Бях се обадила на вуйчо ми, той има някакви връзки в болницата, друго е да те прегледа свой човек, нали? Но ето, не дойде, не знам защо. Може би не е късно да се направи нещо. А може и всичко да е наред.

— Не е успял да дойде, защото София е блокирана — казах. — Не виждаш ли какво става навън, таксиметровите шофьори стачкуват.

— Ама аз нищо не искам от теб — каза бързо тя. — Ти да не си помислиш, че… Аз затова и не ти се обадих веднага. Ще се справя сама. Ако е станало късно. Може и да го родя. Може би ще прилича на тебе. Така няма да съм сама, никога вече. Ще си имам едно мъничко същество до мен, което ще прилича на тебе и ще има твоите черти, твоите устни, твоите очи и твоите ръце. И ще си е мое, един малък Дими (така ме наричаше тя), само за мене, само мой, с когото никога вече няма да бъда сама!

— Само твой, само за тебе — казах ядосано. — От къде на къде. Ами аз? Аз какво? Нали аз съм бащата? Никак ли не допускаш, че можем да се оженим, както правят хората. Така детето ще си има и мама, и татко.

— Ама да, разбира се! — възкликна Силвия, сякаш тази мисъл едва сега й хрумна. — Ще бъде много хубаво, ще бъдем мъж и жена с тебе, едно истинско семейство, нищо, че не сме богати, ще се справим някак си, ще идем в Бургас при морето и ще работим. Можем да направим даже фирма, баща ти ще ни помогне, малкият Дими ще си има всичко, ама всичко, ще изобретим там някаква машинка и ще си я произвеждаме сами, даже ще забогатеем, ще видиш, всичко ще бъде прекрасно.

Колкото повече говореше, толкова по-малко си вярваше. Тя отлично знаеше колко различни хора сме. Разбрах, че говори, за да заглуши в себе си отчаянието, за да си вдъхне кураж. Но внезапната болка, която ме прониза, когато тя спомена баща ми, ме накара да се изправя.

— Добре, добре — казах, — трябва да те оставя за малко, ще ме извиниш ли.

Опитвах се гласът ми да звучи спокойно въпреки тласъците кръв в главата ми.

— Налага се да телефонирам. Спешно. Не е свързано с теб, друго е. Ще ти се обадя след това и ще обсъдим всичко. Непременно.

Шумът на улицата беше станал непоносим. Таксиметровите шофьори, изнервени от дългото бездействие, което налагаше протестът им, натискаха клаксоните на колите си. Най-близкият телефон беше през три улици. Когато най— после вдигнах слушалката и пуснах монетата, шумът беше поутихнал, но в ушите ми бучеше, ударите на сърцето ми усилваха бученето на тласъци и ми бяха необходими минути, за да се концентрирам в сигнала и да набера номера. Оттатък веднага вдигнаха слушалката, чух тежко дишане.

— Татко! — казах неуверено.

Беше вуйчо ми.

— А, Никодиме, ти ли си. Откъде се обаждаш?

Недоумявах защо пита.

— От София, откъде другаде?

— Получи ли телеграмата?

Краката ми се подкосиха. Каква телеграма? Защо телеграма?

— Не — успях да кажа. — Днес тук е някаква лудница и не съм се прибирал още.

Вуйчо ми изпъшка тежко в слушалката.

— Да, така — чух дрезгавия му глас, — виж сега какво, тука стана една работа. Нещастен случай. Авария на фабриката. Баща ти пострада. Налага се веднага да дойдеш. Вземи „Чайката“, аз ще те чакам на гарата.

„Авария! Пострада!“ — блъскаха в главата ми, зловещото предсказание на злобния сатир се изправи като висока и гладка стена, която ме обгърна от всички страни, приближаваше се, задушаваше ме, вграждаше ме в неумолимите си кристални структури, съзнанието ми се блъскаше в нея като птица, без да може да подреди и една-едничка мисъл. Все пак се овладях и с възможно най-твърд глас попитах:

— Вуйчо, аз съм голям човек. Кажи ми истината. Умрял ли е баща ми?

В слушалката се чу кратко изхлипване. След това вуйчо ми изплака дрезгаво:

— Е, няма какво да се лъжем! Татко ти — Бог да го прости. Уби го токът.

Затворих слушалката. Някакво странно тъпо призрачно спокойствие ме беше обзело изведнъж, по-страшно от ужаса и болката, сякаш съзнанието ми беше изключило. Не, не оная спасителна студенина, която ме издигаше над нещата и над самия мен, не онова живително безразличие, което толкова пъти ме беше спасявало и благодарение на него бях понесъл даже казармените дивотии сравнително леко. Не. Сега в това странно вцепенение аз не бях над нещата, не бях даже вътре в тях, а някъде дълбоко под тях, смазан и неподвижен, затрупан, бездействен, недействителен.

Понякога те няма там, където си, и това може да бъде добро, защото си другаде, а сега беше ужасно, защото бях никъде. И защото ми предстоеше да се събудя от шока и да осъзная изцяло и отново онова, което се беше случило в този ужасен ден. Упойката на унеса се вдигаше като мъгла пред очите ми и в мен се настаняваше болката, и сред воя й се проясняваха мъчителните въпроси.

Защо? Как беше възможно? Уби го токът!? Но това не можеше да бъде. Та той беше инженер, даже у дома поправяше контактите, без да развърта бушоните. „Мен токът ме познава“ — шегуваше се, когато се притеснявах. Едно невъзможно предположение докосна като зъболекарски свредел нерва — да не би някак си той сам… Да не би да е помолил стария си приятел тока да му помогне?

През ударите на болката се промъкваха спомени от последните ми срещи с него, промяната с него, която ставаше все по-осезаема и започна с промяната около нас. Спомените се подреждаха в строга кристална верига, която ме задушаваше със своята яснота.

Преди около година оцелялата като по чудо след промените фабричка, в която баща ми поддържаше машините, по-вярно е да се каже, че ги реанимираше, защото те, макар и немски, бяха от времето на Втората световна война, премина в нови ръце. Приватизаторите май нямаха никакво намерение да произвеждат мебели или каквото и да било, те се интересуваха само от земята, която, закръглена до необходимите размери, щеше да им позволи да построят на нея хотел. Нужно беше само предприятието да фалира, а за това не бяха необходими почти никакви усилия. Нещата отдавна се движеха по инерция, като тежко колело след скъсана трансмисия. Колелото щеше да спре и да изхвърли баща ми на улицата няколко години преди пенсията, и всички врати щяха да бъдат затворени за него.

Странни, чужди дотогава за него мисли беше започнал да споделя той напоследък в кратките ни телефонни разговори и когато успявах да събера за пътни и се връщах за ден-два. Мисли, които ме плашеха и объркваха, за безумието, безсмислието и трагичността на човешкото съществуване, за онова стръмно сгромолясване надолу към някакво невъобразимо бездъние с ускорение, чупещо природните закони като клечки, и което хората наричаха прогрес. След третата чашка той неочаквано се успокояваше, усмихваше се тайнствено, слагаше пръст на устните си и ми казваше:

— Шшт, ние обаче ще им дадем да се разберат. Ей сега ще им покажем ние на тях къде зимуват раците!

След това той отиваше с несигурни стъпки към шкафа и изваждаше оттам една синя папка. Там беше неговата голяма тайна — чертеж на мотоциклет с непознати дотогава възможности. Този мотоциклет трябваше да доизобретим двамата с него и тогава щяхме да стигнем до славата и парите. Щяхме да направим фирма — баща и син — да произвеждаме фантастичната машина по засекретени технологии и да я продаваме на японците.

Тайната на това чудовище в света на вътрешното горене се заключаваше в изобретения от баща ми принцип на перманентното ускорение. Двигателят трябваше да служи само за създаване на първоначално ускорение, което, веднъж възникнало, щеше да се увеличава от само себе си — въртенето на колелото щеше да предизвиква въртене на колелото. Така след първите стотина метра разходът на гориво щеше да падне до половината на сто — и то при скорост сто. Майсторлъкът беше в това, да се изобретят механизмите на предаване и увеличаване на ускорението от колелото на един скрит в него диск и поемането му обратно от диска към колелото, създавайки по този начин геометрическа прогресия с нечувана динамика.

Тези планове баща ми ги вадеше само когато си беше достатъчно пийнал, той ги и работеше в недотам трезво състояние, как иначе един добър физик и инженер като него можеше да прегърне идеята за вечния маховик, разновидност на вечния двигател. Опитвах се да му възразя внимателно, като намеквах, че някои от теоретическите ни постановки като че ли противоречат на основни закони на динамиката и физиката. Баща ми се усмихваше тайнствено и казваше, че не всички закони на динамиката са открити, а и тези, които са открити, имат алинеи, до които човек още не се е докоснал. А и което знаят — не казват.

— Крият ги, бе — провикваше се той, — знаят ги, ама ги крият, за да могат да ги използват за свои си военни цели. А ние ще ги използваме за мирни и екологични!

Невъзможно ми беше да го убедя, че начинанието му е безполезно, то беше толкова сигурно в неговите очи, та главният проблем беше как да го опазим от мръсните пръсти на плагиатите и техническите шпиони, които вече дебнеха и крояха планове да ни свият патента.

— Трябва да го монтираме така — казваше той, — че при демонтаж цялата конструкция да се разпадне и саморазруши, и ние единствени да знаем как да я монтираме отново. Трябва да направим фалшиви улеи, по които да сметнат, че са се движили частите, да сложим фалшиви лагери без функция, та когато започнат да го сглобяват по лъжливата логика, която ще им подхвърлим, не само да не успеят, ами и съвсем да го счупят — окончателно и безвъзвратно. Единствено ние ще можем да ги поправяме и поддържаме и отвсякъде ще ги пращат само при нас за ремонт. Така ще станем милионери и ще му покажем на тоя шибан живот!

Той замълчаваше, запалваше нова цигара и сякаш заедно с дима се понасяше някъде нагоре в светлото бъдеще. След това наливаше още по чашка и започваше да разказва как за пръв път в Моите Карло на състезанията нашият мотор с по-малко от половин резервоар и без презареждания ще изпревари кавазакитата с цели три обиколки и от залаганията, които ще сме направили, ще спечелим някой и друг милион за разширяване на предприятието, как дебелаците от „Ферари“ ще идват на колене да ни молят за принципа, ще ни предлагат земята и небето и как ние няма да го продадем, и не само че няма да им го продадем, ами ще вземем и ние да направим една кола, която ще харчи най-много едно на сто и която, като се появи на „Формула едно“, не само ще изпревари всички останали, ами пилотът й ще е успял да си изпие и кафенцето, докато чака втория да се появи.

— Тогава ще видят те! — провикваше се баща ми. — Тогава аз тях в кучи гъз ще ги навра, без да си мърдам и малкия пръст, ей така, само с това, което съм.

След това настъпваше мълчание и така и не разбирах кои бяха тези, дето трябваше да видят и да бъдат наврени в кучи гъз от баща ми само с факта, че е успял. Двамата пушехме и мълчахме, някъде под нас спокойно лежеше морето, а над нас на стената висеше портрет на малко усмихнато момченце.

На следващия ден вече не говорехме за това. На трезва глава баща ми се чувстваше неудобно, въпреки че двусмислено ме насърчаваше на тръгване:

— Хайде, и се учи, че работа ни чака. Сам няма да се справя без твоята помощ.

И нещо като усмивка хвърляше сянка на надеждица по лицето му. Сред белезите на дълбокото униние и песимизъм. Печат на цяло едно поколение по това време.

Едно поколение, обречено да загине в течение на няколко години, само защото преди това загинаха неговите илюзии за някакво що-годе нормално бъдеще и спокойни старини след дълги години честен труд. Малцината, които имаха право да реституират, защото дядовците им на временно са имали, също трябваше да се ударят в бронята от безчовечност на новата класа, родена в мътната вода на промените. Останалите се оказаха хванати в капана на светлото бъдеще, което бяха изграждали и което се оказа за тях по-мрачно и от най-мрачното им въображение, стари и немощни, те трябваше да се присаждат в непознатата джунгла на новите отношения и нямаше кой да помисли за тях. Силом отвикнали да се осланят на мускулите си, те гледаха с почуда закърнелите си крайници и не успяха да се опомнят, когато връхлетя машината на новото мислене и просто ги изхвърли извън борда на живота. Съзнанието да трябва да се почувстваш просяк след толкова години упорит и съвестен труд, някои от тях не преживяха. И ето, че страната обедня с мъжете на цяло едно поколение, което не успя да остарее.

Най-тежко беше за онези, които малко или много бяха вярвали, че трудностите на старото обществено устройство са временни, че клаузата е справедлива и върхът е там, пред нас. Те трябваше да видят как техните водачи са ги лъгали и старателно са трупали наивността им в швейцарските банки, за да могат пак да са начело в „демократическите“ процеси с чуждестранните си фирми, как перат парите им в новооткритите си банки и курортни селища.

Какво му оставаше на обикновения честен човек сам пред страшното дяволско огледало на наивността си, показващо целия му живот като противна нелепица, безвъзвратно изгубена в мръсния канал на времето, и пред когото се зъбеше скелетът на пенсионна мизерия, да, на противна безнадеждна бедност, освен да си намери някаква неизлечима скоротечна болест, да я прегърне любовно с двете си ръце и да се понесе с нея към отвъдното. А ако не успее? Ако не се хареса на болестите? Какво тогава?

Затова ли моят баща беше повикал трудовата злополука?

Разбира се, че не му я признаха посмъртно, никой не го подозря в умишленост, но го обвиниха в неспазване на правилата за трудова безопасност и в нарушение на производствената дисциплина. За да не платят нищо на наследниците му, които се изчерпваха с мен — та нали този мой баща при всеки подобен случай се възмущаваше, че мъртвият винаги излиза виновен. Макар подхлъзването, падането през паянтовото парапетче право върху оголените проводници за високо напрежение да бяха изчислени с удивителна точност и толкова много да приличаха на нещастен случай, на производствена злополука.

Онова, което баща ми не бе предвидил беше, че никога няма да получа каквото и да е обезщетение или пенсия срещу неговата смърт, великолепен математик, той никога не е бил силен в сметката на парите. Не, не беше идеалист, той просто усещаше, че парите са само глупава част от една объркана в корена си конвенция, в която беше решило да се организира обществото, игра, в която целта беше да бъдеш поставен във зависимост от някакви хартийки и в която печелеха както във финансовите пирамиди само първите няколко. Той не презираше парите, не се беше издигнал над тях, той презираше играта на пари, натрапената му зависимост от тази игра, от притежанието на тези хартийки, щом като липсата им трябваше да го кара да се унижава пред себе си.

По-късно научих — като разбрал, че фабриката е пред фалит, вложил като мнозина по онова време всичките си спестявания в една от никнещите като гъби „частни банки“, обещаваща на вносителите си двайсет и пет процента лихва (имаше такива, които обещаваха по петдесет и повече). С лихвата мислел да ме издържа, докато завърша, а след това — двамата инженери все щяха да измислят нещо — нали им предстоеше изобретяването на машина чудо! В един хубав ден той чува по радиото, че „банката“ е обявила фалит, и половин час по-късно се оказва полузадушен сред тълпата излъгани в безсмислен щурм на изпразнените помещения, където се е подвизавала. Но всичко това научих много по-късно, тогава още не знаех, че баща ми не е притежавал нищо, че не е бил в състояние нито да ме издържа, нито да продължи с изплащането на апартамента, че вече на два пъти новоизлюпени кредитори са идвали да описват имуществото.

Оставаше само чудото. И чудото беше мотоциклетът. Но сега вече и половин литър бензин му беше много, сега той трябваше да върви с вода. И в последната ни среща баща ми разказваше за един човек, българин, бургазлия естествено, който още преди петдесет години изобретил двигател, работещ от електролизата на обикновена чешмяна вода, но арабите, руснаците и американците потулили изобретението, за да не обеднеят с него, когато нефтът изведнъж се окаже излишен. Този мит го бях слушал още като дете и си спомням, като питах баща ми възможно ли е такова нещо, той ми отговаряше, че да, по принцип не е изключено, но на практика е неосъществимо. Ще ти трябва цяло езеро вода и една електроцентрала ток, за да развиеш трийсет километра в час. Така се смееше той тогава, още млад и пълен с енергия и бъдеще. Сега тази идея беше последната спасителна сламка, за която се хващаше.

А аз си мислех — ето, баща ми остаря. Остаря и започна да се вдетинява, не знам как ще го разубеждавам, като завърша, как ще го върна към законите на механиката, към основните принципи на динамиката, които той самият по повод и без повод ми беше рецитирал някога.

А ето, че всичко свърши. Изведнъж. Нямаше вече нужда да го убеждавам в каквото и да е било, него вече го нямаше. Нямаше нужда и от „защо“, „как е възможно“, „не може да бъде“. Можеше да бъде и беше. И аз вървях между колите към гарата, и не можех даже да заплача. Толкова страшно беше. И не епически страшно, не разтърсващо художествено страшно както в изкуството — страшно, пълно със съдържание. Не, беше по човешки страшно, изпразнено от всичко, от всяка мисъл, дори от самото себе си, и това като че ли беше най-страшното.

Вървях като в кошмарен сън със сухи очи, провирах се между спрелите таксита, молех се на излезлите от тях шофьори, разговарящи на още редките тогава мобифони или слушащи репортажите на „Дарикрадио“, да ми направят място, защото бързам, трябва да отида до гарата, трябва непременно да успея да хвана „Чайката“ в четири, а поради блокадата целият градски транспорт беше парализиран, автобуси, трамваи, тролеи стачкуваха по неволя заедно с тях.

— Бързат, мамицата им — цедеше през зъби някакъв мургав мустакат чичко в мобифона си. — Ха да ги видим как ще стигнат сега. Ха да видим, като ги заболи, какво ще стане!

Когато най-после пред погледа ми блесна скулптурата на гарата, се сетих, че нямам достатъчно пари за билет. Нямаше и откъде да взема. Хрумна ми спасителната идея да си купя билет до Карлово или до Сливен, докъдето стигне, и да се направя на заспал. След Сливен най-много да ме свалят на Карнобат, а там вече ще видим, близо е вече, има товарни влакове.

Когато излязох на перона с билет до Сливен в джоба, влакът вече потегляше. Скочих в една отворена врата, вагонът за пушачи беше почти празен. Тежко се отпуснах на седалката в купето. Сега вече всичко ми беше безразлично, мисълта, която ме бе крепяла — да успея до влака, — бе свършила своята работа и ме бе напуснала. Нямаше нищо повече, нямаше го баща ми и никога вече нямаше да го има.

И тогава в душата ми като прохладна вълна се вля някакво успокоение, необяснима упоителна сигурност. Баща ми вече беше навсякъде, беше се разтворил в дърветата, прелитащи край прозорците, присъстваше в поляните, огрени от следобедното слънце, в потоците, внезапно заслепяващи очите ми, във въздуха наоколо. Той вече принадлежеше на Вселената и затуй беше навсякъде.

Около Сливен аз наистина заспах, изтощен от всичко случило се. Присъни ми се купето, в което пътувах. Срещу мен беше седнало красиво момиче със строги черти и свиреше на цигулка тиха мелодия съсредоточено и спокойно, без да ме погледне. Нито мускул не трепваше по лицето му, сякаш то беше някъде далече, далече. Стори ми се, че усетих нечие присъствие, някой седеше безмълвно в дъното на купето разтворен в мрака и внимателно слушаше музиката. Представих си как се усмихва в тъмното, представих си внезапно укротените му благи черти. Чертите на баща ми.

Когато се събудих, беше тъмно, влакът влизаше в гарата, мярна ми се обърканото лице на вуйчо ми. Дядо ми беше пътувал със същия влак, беше се качил от Сливен. Прегърнахме се и заплакахме.

И тогава зърнах едно момиче, което се очерта рязко на светлината на лампата над чешмичката и излезе от гарата. Беше момичето с цигулката.