Георги Б. Караджов
Звънчето (15)

15
Гайдарят

Ето какво си говорехме с моя вуйчо тогава, той настояваше да не ходя на хотел, имало място, докато се уредя да си намеря квартира. Съгласих се да оставя куфара и чантата у тях, и още на следващия ден заминах за София, имах да оправям разни работи, имах да минавам по някои места, да се завръщам, започнах от София.

Тя ми се видя остаряла и посивяла, до бившата си квартира не отидох, видях на ъгъла на улицата сред некролозите на таблото кроткото тъжно лице на леля Пени, тя се беше преселила при любимото си момче.

Старите улици хем бяха същите, хем не бяха, боклуци и реклами затрупваха стените и сградите, всичко накъсано, всичко надраскано, в МЕИ не влязох, ужаси ме отсрещната фасада на Музикалния театър с шарената си грозотия, хотел „Берлин“ на ъгъла беше горял, почернели стени, разхвърлени наоколо обгорели столове, купчини боклуци, Левски гледаше тъжно от паметника си, и той забравен, над няколкото отдавна изсъхнали венеца, това ли беше столицата на моята родина, тук ли копнеех да се завърна? Дори и да бях забравил нещо от себе си там, щях ли да мога да го намеря под развалините и боклуците?

Нови бяха и хората, които вървяха по улиците със стиснати устни, отпечатъкът на едно ново време, алчно и забързано, откровено и безжалостно, сивееше по лицата им.

Пред една книжарница видях опашка, на плаката беше написано: Представяне на новия роман на писателката Антония Икономова. Споменът ме опари. Значи все пак беше станала писателка. И я видях. Седеше на малка масичка и даваше автографи на купилите книгата й. Сам се удивих на спокойствието, с което влязох, купих книгата и застанах на опашката.

Беше се променила с годините, беше напълняла, косите й — със старомодна прическа, боядисани в махагоново, стилен костюм с битови елементи, уверена усмивка на човек, намерил това, което е търсел в живота си. Лицето й се беше закръглило, една дълбока бръчка, само една, прорязваше челото й, позлатени очила висяха на верижка на врата й и тя ги слагаше всеки път, когато се навеждаше да надписва книга, а после с привично елегантно движение ги сваляше, личеше, че това й харесва, тъмни сенки под очите издаваха безсъние, а цигарата в лявата й ръка, от която тръскаше твърде често в кристалния пепелник пред нея, показваше известна нервност. Ако се съди по многото хора, угодническите усмивки на по-възрастните, възторжените лица на по-младите, радваше се на популярност.

Когато дойде моят ред, тя се обърна с празната чашка от кафе назад и почти веднага една от продавачките й донесе пълна и я постави пред нея на масичката. Тя отпи, всмукна от цигарата, вдигна поглед към мен, усмихна се с дежурна усмивка и протегна ръка, за да вземе книгата. Очите ни се срещнаха.

— Вашето име?

— Никодим — казах кратко.

Наведе се, сложи очилата, взе писалката и написа на титулната страница: На Никодим от сърце, подписа се, сложи дата, свали очилата си, подаде книгата със същата усмивка и ми пожела приятен ден. Следващият.

Излязох от книжарницата и на първия ъгъл пуснах книгата в боклукчийското кошче, както си беше в хартиената торбичка с инициалите на магазина. За какво ми беше. Тази страница вече беше прочетена и сега се затвори окончателно. Даже заглавието не мога да си спомня сега, нещо като Дните без теб или Годините без теб, не помня.

Два часа по-късно същия ден близо до пазара някой ме дръпна за ръката — циганка, дебела, мръсна и разрошена.

— Бате, ша даваш да гледам на ръка, много ша ти познавам, истина само ша казвам.

Обърнах се рязко и срещнах очите й. Не можеше да бъде, познавах тези очи, от малък ги познавах, върнаха ме те в моето ранно детство, лъхна ме речен вятър, в ушите ми зазвънтяха конски копита. Очите на черната ездачка, на гордата амазонка, на приятелката ми от най-сладкото лято в живота ми, моето циганско лято. Очите на Ата.

Тя също ме позна, сведе поглед, пусна ръката ми и промълви на чист български език:

— Не, не ме гледай, не съм аз тази, друга съм. Къде ще мога аз на тебе да гледам, като виждам право пътя ти, скоро ти ще можеш на мене право да гледаш, тебе в светлината ти е пътят, нямам аз с тебе работа, дракон ще станеш ти, дракон, остави ме.

И понечи да се изплъзне. Сграбчих я за ръката и се опитах отново да надникна в очите й, които тя умело криеше зад чембера си, защото отнякъде като свредел се появи в съзнанието ми един въпрос, един въпрос, останал в мен от оня далечен ден, когато къпехме конете и тя ми разказваше страшната и вълшебна циганска приказка за вграждането.

— Чакай — викнах, — чакай, трябва нещо да те попитам, помниш ли там, на реката, ти ми разказа тогава една приказка за оная циганка, дето я вградили зидарите. Доста поживях, доста научих, но все не мога да разбера, та търсех да те срещна да те питам. Как така се е оставила тя да й вградят сянката, нали от силата си е била обгърната?

Ето така я попитах, а защо, не мога да ти кажа, кой постави тогава този въпрос на устните ми?

— Значи нищо не си разбрал — отвърна Ата, като все още криеше очите си, — ти нищичко не си разбрал тогава и напразно съм ти разказвала аз тази стара циганска приказка. Когато циганката обича, ако истински обича, тя съблича силата си, за да пристъпи гола при избраника си. И е крехка тя тогава, слаба е и беззащитна, и само силата на любовта я държи и води, а това е силата на жертвата. Разбра ли сега?

Отскубна се с рязко движение и се шмугна в тълпата. Останах да гледам след нея пъстрата навалица, редуващите се лица на минувачите, и една мисъл удряше мозъка, както кълвач удря по дървото, за да извади скрития в него червей: значи нито една от жените в живота ми не ме беше обичала истински.

А аз, бях ли обичал истински аз?

Ето, че и досега не мога да си отговоря на тези въпроси, когато толкова много знам, защото онова, което знам сега, оттатъшно е и надчовешко, а загадъчна е човешката плоскост, скрити и неочаквани са човешките помишления.

На другия ден по обяд слизах от пътническия влак на гарата в Сестрицино и удивление ме изпълваше — тук нищо не се беше променило през всичките тези години, същата малка гара, както я знаех от времето на моето детство, с двата коловоза, с камбанката пред чакалнята, малката градинка с тоалетната и чешмата пред нея, само дето всичко беше съвсем запуснато, сякаш не го обслужваха хора.

А хора имаше — и началник-гара, и продавач на билети, и двама стрелочници, които биеха карти на масичката в градинката и пъдеха мухите от шишетата си с бира. Изглежда, на никого не правеше впечатление нито олющената мазилка, нито порутеното зидче на тоалетната, нито сухата чешма с отрязани и измъкнати чучури и мръсотията наоколо. Това беше техният свят, бяха свикнали с него и го обживяваха спокойно.

Тръгнах пеша към градчето и щом завих зад баира, спрях замаян. Гарата ме беше подготвила за среща с детството — такова, каквото го помнех, очаквах развълнуван да видя старите улици, по които бях тичал, реката с моста, циганския квартал, старата къща, прозореца, от който започваха толкова вълшебни пътувания, и сякаш оттам щяха отново да излязат майка ми и баща ми, да ме попитат изпитвали ли са ме днес и дали не съм се бил с другарчетата си. Мястото пазеше спомена, грижливо го увиваше в сънно присъствие и бяха достатъчни като че ли само стъпките ми, да го събудя и да го направя „сега“.

Ама нищо подобно. Гледах изумено и не вярвах на очите си — старият град го нямаше, нови бетонни колоси се издигаха зад високи дувари и уродливо се кълчеха, имитирайки стара възрожденска архитектура, а пред тях лаеха охранени немски овчарки.

Висок зид ограждаше и мястото, където преди се издигаше бащината ми къща, зад него се сивееше висока крепост. Върху зида беше завита бодлива тел като в затворите. Какъв ти прозорец, каква ти гледка.

Объркан тръгнах към „Хлебодар“, поне там се надявах да намеря нещо, което да ми напомни за някога. Исках да видя старата чешма, нали там за пръв път ми се бяха отворили очите за чудните видения и приказните светове. Но тук удивлението ми достигна върха си.

Сега кварталът се наричаше „Джордж Вашингтон“ (сигурно някой от новите градоуправници беше видял някаква връзка на старото му име със съпротивата преди Девети и беше побързал да го прекръсти). От циганите нямаше и помен, нито от къщите им, нито от улиците им, нито от кръчмата им, сякаш никога не бяха живели тук. Бетонни недомислия зад високи огради показваха, че кварталът отново е станал богаташки, представих си райски градини и басейни зад оградите и зли кучета, охраняващи лъскави беемвета.

И чешмата я нямаше, на нейно място беше издигнат курортен комплекс „Манастира“ имитация на манастир с луксозни апартаментчета, които се продаваха на летовници, както гласеше табелата на входа, два апартамента още не бяха продадени.

Влязох в двора на „Манастира“ и ахнах — там, където обикновено се намираше манастирската църква в истинските манастири, тук имаше басейн, пълен с прозрачна синя вода, една амазонка по бикини плуваше във водата въпреки още хладното време, двамата с дебелите вратове и коктейлите в чашките, седнали на една от масичките край басейна, се обърнаха и ме изгледаха недружелюбно, една сервитьорка с къса поличка се приближи, за да ми каже, че заведението обслужва само живеещите в комплекса.

Излязох и още веднъж огледах сградата отвън, за да си припомня точно на кое място ще да е била чешмата, и ми се стори, че там, където трябваше да се намира тя, видях голяма пукнатина в зида, като мълния, или змия, сочеща нататък. Старото циганско проклятие ли се беше разписало, немарливостта на строителите и припряността на предприемачите ли си беше казала думата — не знам.

Оттатък „Манастира“ бучаха булдозери, копаеха, тракаха, блъскаха железа, една бетонобъркачка ме отмина по новия и вече надупчен от големите строителни машини асфалтов път, от другата страна откъм езерото собственици на новоизникнали бараки изкарваха лодки и водни колела, за да ги подготвят за сезона, почти до езерото имаше парк с детски площадки и крайбрежни ресторантчета, от които миришеше на кебапчета и виеше чалга. Пороят на новото предприемачество беше измил всичко старо, та и помен нямаше от него.

Върнах се в центъра, където няколко стари къщи, някои от тях познати ми от детството, стояха смутени на фона на новото строителство, бяха се смалили и погрознели, та едва ги познах, а и те като че ли не ме познаха. Влязох в Съвета, чиято фасада сега беше богато украсена с климатици, там се учудиха на моето посещение, дълго установяваха самоличността ми, мислили ме за умрял или безследно изчезнал, та като не съм се явил в определения срок, решили въпроса без мен. Ставало въпрос за някаква нива по реституцията, която трябвало да се дели, аз се падам един от наследниците и никой нищо не знае за мен, ни вест, ни кост от мене, а наследниците какво да правят при това положение, ами ако съм бил умрял? Председателят като че съжаляваше, че не бях умрял. Осем призовки на всички възможни адреси и навсякъде — получателят неизвестен. Ама това са стари работи, десет години има оттогава, че и повече, въпросът е минал давност, трябва да се примиря с положението, умрял, не умрял, нямам права над имота.

— То може да се подаде иск, не че не може, ама само ще намажеш гърлото на някой адвокат, никакви шансове да спечелиш нямаш, та моят съвет е — пий една студена вода и забрави. То пък една нива, да ти кажа, в горните дикани, те са едни каменяци там, само змии и гущери се въдят и за какво — всичко това за, има-няма, три декара дял. Пий една студена вода, пък, ако не щеш вода, може едно коняче да те почерпя, истинско, ние тук се снабдяваме директно от завода в Поморие, имаме си свой човек там, пий един коняк и забрави. Че даже и да имаш шанс да ги спечелиш, те златни ще ти излязат на тебе тези три декара, адвокатите, за една кокошка да идеш да се съдиш, три кожи ще ти смъкнат, че камо ли за земя.

Отпих от коняка, наистина беше хубав, попитах за циганския квартал, така, между другото, видя ми се преустроен, инак го помня като дете.

— Беше той цигански, сега го взеха предприемачите, нали заводите оттатък ги закриха и се изчисти езерото, като се застрои Черноморието, дойде ред на Балкана сега, ваканционни селища, хотели, гледай какво става, пък хората идват, идват, бе, да видиш, и аз не вярвах, ама гледай — идват, идват и купуват, и не само нашите, ами и чужденците купуват, англичани, французи, даже един японец, лятото плаж, туй-онуй, ветроходни регати, областно първенство по кану-каяк даже спретнахме, съживи се езерото, ако имаш време, иди да го видиш, миналата седмица открихме „Манастира“, красота да видиш, те май имат още някой и друг свободен апартамент, мене слушай, ако имаш пари, купувай там, там инвестирай, хем в родния край, хем курорт, ако не щеш — даваш го под наем за лятото, виж, градът се замогна, не можеш го позна сега, а какво беше на времето, какво е сега, строят хората, не се шегуват, масивно строителство, като осраха Черноморието и го наджидкаха с бетон, насам се връща туристът, тук и въздух, и вода, и балкан има, планински туризъм — плажът ти плаж, балканът ти балкан, на четирийсет километра в околовръст няма нито едно крупно промишлено предприятие, то сега къде ли в България има крупно промишлено предприятие, ама това е друга песен, тука е сега далаверата, ама горе, на езерото, не по каменяците, където са ти двата декара, те онези декари нищо не струват, празна работа, горе, горе, в „Джордж Вашингтон“, там е животът сега.

Пак попитах за циганите.

— Е, циганите, няма цигани вече, долу в Бакарлъка, там им е сега царството, там им е гетото, лъжат, крадат, не ти е работата, хората пропищяха от тях — за една нощ една изоставена къща разрушиха само арматурата да й вземат, нямаш си на представа какво племе. Ама защо нямам власт, да видят те тогава тази криворазбрана демокрация, дето не е свобода, ами слободия, пък слободията — по-лоша от робството ти казвам, мене слушай ти, аз, ако имах власт. Програми разни, интеграции, минтеграции, тинтири-минтири, те чужденците ни ги наложиха тия дивотии, щото на чужденците им лесно, нали не им е до шиите, аз, ако имах малко власт…

И така отпиваше от коняка си председателят на Градския съвет, и се кахъреше, че няма власт. Взех папката с копията, които ми беше направил, в случай че все пак реша да се съдя, благодарих за коняка и си излязох. Тук също нямах повече работа. И тази страница беше се затворила.

Още на следващия ден малко преди обед слязох на сливенската гара. На автогарата ми казаха, че автобус за селото на дядо ми вече няма. Селото било със затихващи функции и никой не пътувал натам.

— То и село няма вече, мен ако питаш, никой не живее там, за какво да пускаме автобус.

Предложиха ми да пътувам до съседното село, до там има автобус, нали наблизо има казарма, та и селото живо, даже деца си имат, че пътуват с автобуса всеки ден за училище и на обяд се връщат, след половин час заминава, ти се качи дотам, пък оттам нататък виж някоя кола да те закара, дървосекачи работят там, това е вариантът, може и такси да си вземеш от тука, ама скъпичко излиза, то и пеша оттам — десетина километра е, не повече.

Седнах в автобуса, освен мен имаше още двама възрастни — една баба с чувал вълна и човек с каскет и бастун на предните седалки, малко по-късно се качи един войник. Автобусът изчакваше децата от училището и не тръгна навреме, пет вече седяха и приказваха на висок глас, но явно не бяха всички.

— Пенка дойде ли? — питаше шофьорът. — Като дойде, тръгваме, тя винаги последна идва.

Децата разправяха едно през друго, че тя не е виновна, последна идва, защото училището й — по-далече, те всичките учат в едно училище, тя — в друго, не може така бързо да дойде.

— Ще прощаваш — обърна се към мен шофьорът, — тука е така, трябва да се изчакваме. Другият курс е в осем вечерта, тогава возя пияните войници.

Бабата и човекът с каскета кимаха в съгласие.

Най-накрая въпросната Пенка пристигна разрошена и накуцваща, извини се, че паднала по физическо и си навехнала крака, та не можела да бърза, седна, извади от чантата си гребен с редки изпочупени зъбци и започна да се сресва и да обяснява на любопитните къде и колко я боли, а автобусът тръгна с двайсет минути закъснение.

Беше от старите автобуси „Икарус“, с такива бях пътувал и аз още като дете, задъхваше се, пъшкаше, ръмжеше и кашляше астматично по нагорнището, силно миришеше на нафта, а около него ставаше все по-зелено и по-свежо, навлизахме в Балкана и прохладата галеше нажежените ми сетива. Спомних си, че бях сънувал тази зеленина, с дъх на гора и прах, но много, много отдавна.

В селото ми провървя, почти веднага хванах камион, който пътуваше нататък и минаваше току край нашето село, предложих пет лева на шофьора и той се ухили с кривата си усмивка, в която липсваха три предни зъба. Пътят беше много лош, камионът подскачаше през дупките и шофьорът ругаеше и псуваше, така, докато си подсвиркваше.

Беше руски камион, и той — познат от детството, сигурно си беше негов.

— Като те видях първом — обърна се по едно време към мен, — и те помислих за инспектор. Викам си — айде, пак се почна. Щото тези горе, дето секат, не ги знам с какво разрешително са, те и по телевизията разправяха дървена мафия, горска мафия, ала-бала, ей оная там, дето много знае, как беше, Авджиева, нали има едно предаване, изсекли гората, унищожили природата, нам си к’во, нам си що, това било, онова било, гледахме го оня ден с жената и си викам, айде, пак се почна, проверки, глупости. Аз лично от природа много не разбирам, радвам й се на гората, ама дървото си е за полза, тъй знам аз, като отрежеш старото, младо ще поникне, тъй де, и от мафии не разбирам, кой имал разрешение, кой нямал, кой имал свои хора в парламента, в правителството, то туй политика, аз в политиката не се меся, моята работа е превозът и докато я имам тази работа, ще се живее, че две дечица имам, искат да ядат, каката студентка в София — машинно инженерство, ама меракът й да иде да следва в Лайпциг, в Германия, там има такъв институт, едно, че там повече ще се изучи, друго, ако има начин да остане там, че то тук живот няма. Аз съм баща, мъчно ще ми е, ама за детето да е по-добре, тъй знам аз. Е, хубаво, Лайпциг, и по германски са научи, ама как се издържа студент в чужбина. Келнерка ще стана, кай, татко, сама ще се издържам. Абе, мани тая работа, мене ме съмнява, че тези, дето разправят, че са келнерки там, друго работят, по тънката част, а мойта, каквато е хубавка, за туй ли сме ги раждали, а? И може ли с една келнерска заплата да се издържа човек в чужбина? Там може и да може, ама ме съмнява. Другото — момче, тринайсетгодишно, в Сливен на училище ходи, ти с него пристигна, с рейса, добре се учи, и шестици носи някой път… а-а-ах, мамицата ти и дупка, тоз път та улучих! Ей, разсипах я тая машинка по тези пътища, танк да беше, щеше да се съсипе, някой ден ще се разпадне на чаркове, помни ми думата, по тези пътища, добре, че е руска машинка, яка и за такива условия правена. Та сега добре, че е сечта, че имам работа и пада по някой лев, ако я спрат, загубени сме, докато има работа, да припечелим, да поспестим, да му се сбъдне меракът на момичето, че нейните приятелки вече се спасиха по чужбините, коя във Франция, коя в Италия, на нея Германията й присърце и германски научи.

Мълчах и го слушах, и пред очите ми заблестяха отново тъжните очи на моята сестра, спасила се и тя в чужбината.

— Та затова първом си рекох да не си някой проверяващ, че ако им закарам проверяващ, барабите горе ще ме затрият, знаеш ли какви мечки са, ама като ми даде петте лева, и се успокоих, проверяващ пари няма да ти даде. Пък и така сам, без джип, без охрана… Ей, стигнахме вече, оттука, като хванеш пътечката надолу, и за петнайсет минути си в селото, знам го аз това село, като дете съм ходил, хубаво село беше на времето.

Познавах я тази пътечка, ходил бях някога по нея със скицника и бях рисувал гората, ето камъка, на който бях сядал. Само дърветата бяха други, сега ми се сториха по-големи и по-мощно издигнали клони в небето, сякаш се надигаха на пръсти и се хващаха за въздуха, да надникнат отгоре, хълмът насреща с красивата гора, дето я бях рисувал, беше съвсем гол, не видях даже пънове по него. Тръгнах надолу сред дъх на мащерка и пелин.

Скоро гората свърши и пред мен се показа първата къща от селото, но каква къща? Беше останала само една стена със старо прогнило черчеве на прозорец без стъкло, през което като в рамка на картина виждах отсрещните баири, и те оплешивели и грозни. Приближих се и изтръпнах — пъстрата лента, навита на перваза, се оказа дремещ смок. Смокът ме усети, повдигна главата си към мен, погледна ме лениво с едно око и пак се излегна и замижа, не му направих впечатление, явно хората не го плашеха, явно нямаше хора.

Продължих да вървя през призрачното село, като внимавах къде стъпвам, край мен се редяха потънали в бурени зидове, понякога и цели къщи, даже и стъклата по прозорците стояха, а другаде през хлътналия покрив и дупките на прозорците излизаха цели дървета, новите стопани, настанили се тук, поглеждаха ме любопитно с листата си и помахваха с клонки за поздрав. Така излязох при църквата.

Старият храм беше западнал до неузнаваемост, струваше ми се, че е клекнал на една страна като грохнала старица, тук-таме зидът беше срутен, стори ми че, че в една от дупките дебне лисица, растения и храсти го обгръщаха от всички страни, сякаш се опитваха да го държат да не падне съвсем, бяла брезичка беше израснала пред самата врата, неотваряна с години, бръшлян пълзеше и превързваше милостиво грозните процепи, куполът беше килнат на една страна, кръстът липсваше.

Но най-много ме порази дворът — някога гробище на свещеници и ктитори, сега той беше гробище на бетонни отпадъци, парчета от ограда, строшени керемиди, даже битови боклуци, там, където преди беше кошерът с шипката, се мъдреше ръждясала изтърбушена пералня, потънала до половина в земята, зад нея бяха руините на някакви търговски обекти, вероятно фалиралият магазин за погребални атрибути, арматурата на който беше изтръгвана, рязана с оксижен и стърчеше страшна и грозна от руините.

Ето, така беше загинала старата църквица, устояла на времето и робството, оцеляла през безбожието на социалистическия експеримент, така си отиваше тя сега при свободата, при поредната свобода. Мъртвило цареше наоколо, не се чуваха птички, нито щурци, само една заблудена пчела излетя през счупения прозорец, побръмча над килнатия купол, завъртя се над главата ми и отново влетя вътре.

След всичко видяно дотук знаех какво ме очаква пред къщата на дядо ми. И не се излъгах. Останал беше само един зид, задният, оня, дето беше зидан от камък и кирпич, от другите, тухлените, нямаше и помен, както и от керемидите, гредите и мертеците бяха рухнали пред зида напреки там, където някога беше стаята, купчина мазилка, камъни и боклуци стоеше там, прогнили черчевета, една изметната врата, мярна ми се зеленясала дръжка на джезве, онова, с което си варях кафе някога, сайвантът изглеждаше по същия начин, дворът беше обрасъл с бурени, кошерите ги нямаше.

— Купена е, господине, ако искаш да купуваш, купена е вече, цялото село е купено, то село вече няма, де, ама е купено! — чух треперлив старчески глас зад мен и се обърнах.

Белокос старец, подпрян на крива тояжка, сякаш излязъл от приказка, гледаше към мен и примигваше на слънцето.

— Даже и моята къща, и тя е купена, ама с договор — на доизживяване, то много не остая вече, сега, ако е рекъл Господ, колкото е рекъл, тука ще е. Ама чакай, аз тебе не те ли познавам, чакай, че недовиждам комай, ти не беше ли на дядо Димо внука? Николайчо?

— Никодим — поправих го.

— Тъй де, тъй, на дядо си си кръстен, на двамата си дядовци, дядо Никола и дядо Димо, помня аз, помня, всичко помня, ех, откога не сме се виждали, има-няма двайсет години, а, Никодимчо? Ами мен можеш ли ме позна след толкова години, а? Ха да видим, можеш ли?

И старецът се засмя. Беше Драган гайдарят, приближи се и ме прегърна с едната ръка, с другата здраво държеше тояжката си.

— Краката не ме слушат, Никодимчо, момчето ми, нефелат вече, затуй съм я взел тази пръчка да се подпирам, ама ръцете — я виж!

И той вдигна ръката си напред, сви я в юмрук и я разтвори наново.

— Виждаш ли? Осемдесет и осем навършвам юли месец, ако е рекъл Господ, ама още не ми треперят ръцете, още гайди мога да правя. Пък акраните мойте, дето останаха и те тука на доизживяване, някои с чашата устата си не могат да улучат, треперят им ръцете, та ще си счупят зъбите, то добре, че и зъби нямат вече. Тях пък в ръцете ги улучи, а мен в краката, старост нали е, все някъде трябва да те улучи. Иначе не можем да се оплачем, даже ток си имаме, вода, няма да повярваш, и кръчма си спретнахме, на взаимоспомагателни начала, в мазето на бай Груйо, лека му пръст, той си го беше направил като за кръчма, виното сами си носим от вкъщи, че как, не се оставяме ние, аз миналата есен съм налял шейсет и пет литра вино, синът идва да ми помага, то той го и отнесе повечето, ама и на мене остави, да имаме да се черпим, там ни е кръчмата, там ни е читалището, там ни е на нас и английският клуб, на хладничко. Седем дядовци сме останали, като седемте джуджета. И Снежанка си имаме, баба Кера, не знам помниш ли я, внучката й — медицинска сестра, идва веднъж седмично да я наглежда, па и нас наглежда, туй-онуй ще донесе, че тук магазин вече няма, каквото ни донесат, туй, синът и той идва, и на гроздобер, и виното като да правим, че и за ракия кара джибрите в багажника на колата на котел, имахме ние някога тука и котел, свърши тая, тъй че и ракия имам, ти не ме гледай, че съм на осемдесет и седем, жилав съм аз, жилав съм, лозенцето си гледам, то мойто лозе малко мързеливо де, от онези, старовремските сортове, само за вино става, анджирка му породата, ни се реже, ни се пръска, ни се връзва. Ама чакай, какво съм се разприказвал аз, стар човек, търси компания само да се изприкаже, няма какво да ти приказвам и да ти се хваля, заповядай у дома, сам да го опиташ.

Тръгнах след чудния старец.

— Едно ми е мъчно само, чедо — каза ми, докато пристъпяше накриво и се подпираше с тояжката, — дето църквица си нямаме вече. Аз съм човек набожен, обичам да ходя на църква, свещи да паля, ама на, няма къде вече. Ей там горе, на баира, параклис имало там едно време, по турско, турците го изгорили и останал само един камък, оброчен камък му викат, там палехме свещи, и сега оттам се връщам, че днеска — свети Константин и Елена, голям празник, тая вечер играят нестинарките в огъня за берекет, денят е равен на нощта, ходих да запаля свещичка и добре, че отидох, да те срещна на връщане, че църквата не знам видял ли си я — замълча, спря се, сянка падна на лицето му, избърса една сълза, — не е за гледане тя, страшна работа, не е за гледане. — И отново се засмя: — Ама хайде да те водя де, ще се събере дружината, да ни видиш каква сме бодра чета от момчета, може да сме стари, но сърцата ни са млади, млади и ще си умрат. Че те тук, горе, ни носят и пенсиите, какво си мислиш ти, с кола ни ги носят догоре, толкова сме важни ние, пък да ти кажа, май имат някаква сметка да сме тука, селото да не умре, каква сметка имат, не мога да ти кажа, ама щом за нас се харчат, все си имат едно наум, не е зарад черните ни очи. Тези, дето купиха къщите ли, не знам, иначе всичките къщи са купени, ще строят ли, какво мислят да правят, не зная, ама, откакто са ги купили, лицата не сме им видели, седят си в София ли, къде ли и са собственици тука. И на дядо ти, лека му пръст, и неговата купиха. Виж сега, ти си му единствен наследник, можеш да претендираш. То къща вече няма, ама мястото, тебе те нямаше, като купуваха, брояха те изчезнал, уж те търсеха да подписваш, ама не можали да те намерят, казаха, не те знаят жив ли си, мъртъв ли си, и я продадоха и нея набързо, виж да отидеш в София да се разправяш, как така без тебе, че тя си е твоя, наследство ти е от дядо ти, нямат право да те лишават. Нямало те — нямало, сега нали те има! Дядо Стефо бил чул, че някакви други, чужденци някакви, англичани ли, германци ли, ги купили тези къщи, а софиянците им били само адвокати на тях. Не знам колко е вярно, той обича да си ги измисля дядо Стефо, защо ще са им на англичаните нашите къщи? Ами да живеят искали тука, на спокойствие и природа. Ама то селото загина, природата я унищожиха и май са се отказали по тези причини. Отказали, не отказали, купеното — купено, от собствеността не се отказали, че знае ли човек един ден, купили са го да си го имат. Баба Кера пък от унуката си чула, че нещо парк някакъв, увеселителен парк им думат сега, искали да правят, ама аз не им вярвам, кой ще дойде тука в тоя пущиняк да се увеселява, курорт се чу, че щели да строят, ама пък гората нали изсякоха, какъв курорт ще е то, е, мене какво ме засягат тия работи, те, ако станат някой ден, докато станат, дядо ти Драго отдавна ще е заминал оттатък, да свири гайда на ангелите или да го надуват дяволите, чувал ли си я тая: „Който отсам свири гайда, оттатък дяволите ще го надуват“.

И старецът се засмя с хрипкав смях, който премина в кашлица, хвана ме за ръката и ме поведе към дома си. Няколко къщи бяха се запазили от разрухата, видях и електрически жици и стълбове. В този квартал селото изживяваше последните си мигове.

— Събрахме се тука — каза Драган, — ето, дядо Кольо, да вземеш, е от горната махала, ама какво да прави там самичък, и той се премести туканка, да сме си по-близко останалите, къщите и без туй празни. Че и продадени. Ние нали магазин сега нямаме, идват и ни носят, каквото си поръчаме, два пъти в седмицата, организация има сега такава, не че не си плащаме бензина, ама… То като в Европата стана сега при нас — поръчки по домовете. Виж, телефон нямаме, навремето за кабела сме копали всичките, като го слагаха, ама сега го изключиха, нямало, кай, рентибилност, ама откакто ги измислиха тези бъзикни, как им викахте, има, има и тука такова, как беше… покритие, та тези… жисеми, сетих се. Аз имам, Кольо има и баба Кера и тя има. Та не сме откъснати де, ако стане нещо, ще се обадим.

Докато говореше, пъргаво отвори портичката, закачена на оградата с телен обръч, и голямо бяло куче радостно се хвърли върху него.

— Полека, полека, ще ме събориш бе, стар съм вече, я мирен, мирен! — сгълча го ласкаво старецът, като енергично го решеше с длан зад ушите. — Аз и козичка си имам — похвали се той, — да, имам. Че и яренца. Ама са ми мили, не са за гайди да правя, така, за дружинка са ми. Синът носи фураж от града почти всяка седмица, не ме оставя тоз моят син, свястно момче излезе, а има — оставиха си старците и хич не искат да знаят за тях, по чужбина хукнаха, нито пишат, нито се обаждат, ама ние тука, като се поддържаме един друг, няма страшно. Влизай, влизай и добре си ми дошъл, пък аз ще видя да извикам четата.

Влязох в чисто изметената стаичка, като събух обувките си на прага. Видях през прозореца как старецът отвори вратичката на сайванта, от там изскочи весело бяла коза и две яренца заподскачаха край нея. Старецът се наведе да погали яренцата.

— Сега, сега.

Влезе, куцукайки в хамбара, извади наръч сено и го разположи на яслата в двора. Козата захрупка бързо-бързо, като от време на време проблейваше от удоволствие. Сетне старецът влезе в стаята при мен, откачи от стената гайдата си, пак излезе в двора, седна на големия камък и започна да надува меха, като току се закашляше астматично. Гайдата писна нестройно, но веднага гласът й се избистри и подхвана игрива мелодия. Излязох на прага възхитен.

Старецът седеше спокойно на белия камък и ниското залезно слънце обагряше в огнено бялата му коса и брада, кучето кротко лежеше в краката му, даже козата беше спряла да хрупа и го гледаше замислено, и мога да кажа, че някаква човешка нежност трепкаше в очите й, яренцата подскачаха радостно и се опитваха да пригласят на гайдата с неукрепналите си гласчета. Високо се издигаше мелодията на песента, блъскаше се в зидове и огради, в голите баири над селото, в спомена за някогашната гора, до облаците стигаше, до небето, потъваше в огненото небе на залеза.

Библейска беше тази картина, казвам ти, библейска и вехтозаветна. А старецът седеше леко наклонил глава върху мяха на гайдата си, като че не свиреше, а се вслушваше в гласа на инструмента, потъваше някъде дълбоко в него, унасяше се в света му с някаква първобитна почуда.

Изведнъж той излезе от унеса, погледна ме, засмя се и спря да свири.

— Тъй се викаме ние тука на село — каза ми весело, — туй ни е на нас сигналът, нашият сигнал, тръбата за сбор. Тя тази е старовремска песня: Стойна майце си думаше: мамо ле, стара майчице, ела ме, мамо, натъкми… Ех, едно време какъв глас имах, като я викнех да я запея, ей там горите ехтяха, то сега там и гори вече няма де, нищо не остана, и за свирня ме не бива вече, ама като за тук — става, дето рекъл оня: аз, че не мога да свиря, не мога, ама в наше село има един, той и от мене по̀ не може.

И старецът отново се разсмя, а смехът му се разсипа в ситна кашлица, явно надуването на гайдата беше уморило старческите му гърди. Възхищавах се на веселието му, на оптимизма, който го крепеше, после щях да разбера, че не всички старци, останали тук, бяха такива, той им беше утехата и примерът и неслучайно му се чуваше думата.

Пък и виното му беше добро, селско вино, лозенцето му беше току зад къщата заедно с двете черешови дървета сред него и големия орех отпред. И всичко му беше нагласено и подредено, лехичката с домати, с пипер и една — с ягоди, все едно не старец живееше тук.

И на масата беше господар на положението.

Почака да се съберат, напълни паницата, изправи се, отля на пръстения под, започна с Бог да прости и като на помен изреди повечето си заминали приятели, чух и на дядо си името, сякаш ги канеше и тях около масата. Сетне надигна паницата.

— На тебе в чашка ти сипвам — обърна се към мен, — не че нещо, ами вий там в града повечето от чашки пиете, на мен от паницата по ми е вкусно, да прощаваш, така съм свикнал. А другите — кой както може, виж тука нашите младежи, някои са позакъсали вече.

Вярно беше, имаше отнесени старци, ръцете им трепереха, та и приказката им не се разбираше, той я разбираше и смъмряше веднага, ако някой се опитваше да се оплаква.

Баба Кера я нямаше, жена е, какво да прави при мъжете, мъжете си имат мъжки работи и мъжки приказки, жените са друга работа, виж, ако им сготви нещо или пък баница да им подреди — от готовите кори, дето й ги носи от града унуката, че не я бива вече за точене, тя колко баници е източила като млада, цялото село може да завие с тях, не селото, ами Балкана, и какви кори правеше, тънки като цигарена хартийка, ама на — остарява човек и вече за нищо не става, че и откакто дядото й се пресели оттатък, дядо Злати, ама и името му златно, па и ръцете му златни, и той златен човек беше, та оттам насетне зазля бабата му, с дни не излиза, че трябва дядо Кольо, като минава под прозореца й, да вика, щото дядо Кольо й е комшия, а той е най-младият от компанията и гласът му още силен на него, само осемдесет години е, та през ден се провикне:

— Бабо Керо-о-о, жива ли си, ма-а-а?

Пък тя се покаже на прозореца и му рече троснато:

— Че жива съм, ами, няма да съм умряла, я!

И старците се заливаха от смях, удряха тежки длани по масата, задавяха се и се смееха, и кашляха, и хващаха пак паниците с виното.

Имаше и мезета. Суджук беше донесъл един, друг — кашкавал, домашен, от кравата.

— Добре ти е рекла, че е жива — добавяше дядо Стойно, ниско старче с бял мустак и старовремски калпак, — значи помни, баба Спасия навремето, докато беше жива, като я питах, викаше: „Чи де да знам, може и да съм жива, може и да не съм, то божа работа, качи се да провериш!“.

И пак хриплив старчески смях напълни ниската стаица.

Та след като одумаха селската мома, сетиха се за мен, почнаха да ме хвалят, но най-вече хвалеха дядо ми, разказваха ми един през друг за живота му, за меда, който вадел, такъв мед нямало и в София, а знайно е, че в София има всичко. Ами, какво има в София, само трамваи и автомобили, истинското тука го има, по Балкана. Разказаха ми за това, как го намерили мъртъв и златен от меда и пчелите. Как после наместникът разпродал на търг животинките и кошерите, че то живото гладно и жадно не може да стои, идвала комисия, описвала там имущество, туй-онуй, за мене питала, аз нали се падам единствен наследник, ама от мен — ни вест, ни кост, пчелите ги взел Добри от съседното село, дето има още хора, сега синът му се занимавал с тях, защото дядо Добри вече остаря, ама синът му добре ги гледа и хубав мед вадят, те и центрофугата прибраха. Туй-онуй раздали за Бог да прости, паници, съдинки, всичко, останали само най-ненужни работи. Ударили един ключ на вратата, за всеки случай и един-два пирона, и я запечатали с восъчен печат. Пък сега къщата сама ли е паднала от старост по-сетне, някой дали й е помогнал, това вече не знаят и не могат да ми кажат. Те тухлите й били добри, керемидите също, не е чудно, ако някой са му потрябвали, та си ги е взел, да си ги употреби.

— Те на дядо Димо тухли и керемиди защо му са там, диреци и мертеци. То и това е, един вид, за Бог да прости. Дядо Ристо, чакай, чакай аз да ти държа паницата, че много взеха да ти треперят ръцете, ще излееш виното.

— Ама туй на Димо ли момчето? — сякаш се събуждаше от унеса си дядо Христо. — Чи то много голямо станало бе, а така, така, Димо много ша са радва, дето й дошло. Ми Димо що го няма, бе? Къде й Димо, нали щеше да идва.

— Тука е, тука е Димо — казваше гайдарят, — как да го няма. Всички сме тука. Ха сега да пуснем телевизора, че да чуем прогнозата за времето. И той откачаше гайдата, надуваше я и засвирваше.

И напук на живота и смъртта в самия център на вселенската разруха, на острова си сред руините старците пиеха рубиненото гъсто вино — анджирка, и пригласяха на гайдата с треперещите си старчески гласове, будеха от вековния й сън древната Стойна да се натъкми, защото ще идват годежари. И аз се радвах, че бях с тях, че пиех с тях и пеех с тях, без да знам думите и гласа на песента, която вдигаше и мъртвите.

Защото, мога да ти се закълна, сред нестройните гласове на певците аз ясно чувах и други гласове, долавях гласа на моя дядо, право казваше гайдарят, всички бяха тук сега, повикани от песента, даже и самата старовремска Стойна седеше при нас на миндера нагласена и натъкмена и чакаше своите чародейни годежари.

И ми се стори, че чувам отново песента на древните атланти, уловени за ръце.

Късно след полунощ старците се разотидоха и аз останах да пренощувам в „стаята за гости“ на същото такова легло, на каквото бях спал през младостта си.

Сутринта ме събудиха петли, въпреки изпитото вино мисълта ми беше бистра и пъргава. Старецът ме чакаше на масата, чаша димящо козе мляко, сирене, хляб, една чушка и глава лук — закуската ми беше сложена. На изпроводяк понечих да му дам пари, и го видях не на шега да се обижда.

— Чакай сега — казах му, — искам и аз да ви почерпя, че бях неподготвен снощи, вземи ги да купиш мезето от мене другия път, защото на вино не мога да се меря с вас.

И тръгнах. Още една страница се затваряше категорично, захлопваше се още една врата, в която нямаше вече влизане. И това беше последната врата на моето минало, зад която се надявах да намеря не топлина и уют, но онова неясно и необяснимо, което ми се струваше, че съм изгубил някога и заради което се бях върнал.

Нямаше го. Или го бях подминал? Щях ли да узная някога?