Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (52)

Глава седма

Морето беше черно, дъждът беше черен, небето беше черно. Чувствах се така, сякаш потъвам в ураган от мастило!

Изчезна всякакво чувство за посока, изчезна всякаква стабилност, а няколко минути след като бях влязъл в лодката, изчезна всичко, което бях ял през последните три дни!

Фактът, от който може да започне да ти се гади, беше, че ме хвана морска болест.

— Греби! — извиках аз между два напъна за повръщане.

— Да греба накъде? — попита Мадисън.

— Греби, накъдето си искаш, но за Бога, заведи ме на суша. Умирам!

Единственото предимство на положението ми беше, че обилният дъжд измиваше лицето ми. Чувствах се така, сякаш цялото Егейско море беше вана, както и морето.

— Добре е да започнеш да изгребваш водата, защото ми е до коленете — рече Мадисън.

— Може би щеше да бъде много по-добре просто да се удавя и всичко това да свърши. Чувствах се така, сякаш съм в автоматична пералня, на която са изключени лампичките. Нищо не ми пречеше да дръпна запушалката и да тръгна надолу по отводния канал.

Смътна мъглявина от лунна светлина проникна през една пролука в облаците. Мадисън се опитваше да направи нещо с греблата.

Водата, която се разбиваше в лодката и влизаше в нея, беше стигнала до гърдите ми. Беше така, защото бях легнал.

— Изтребвай! — каза Мадисън нетърпеливо.

Нямаше канче за изтребване. Единственото, с което разполагах, бе сламената ми шапка.

Използвах нея. Колкото и бързо да изхвърлях вода навън, дъждът отново напълваше изгребаното.

— Тук има много силно течение — извика Мадисън над плющенето на пороя. Видя ли колко бързо се отдалечихме от кораба? Или пък е от вятъра. Не, няма никакъв вятър. Всъщност, май духа вятър… — Той вдигна пръст, за да провери? Една вълна бутна ръката му. — Не няма никакъв вятър. От вълните е. Или пък май е от вятъра…

— О, Боже няма ли да решиш най-сетне! — извиках му, докато се опитвах да изтребвам водата със сламената си шапка.

— Много по-добре се справям с пишещата машина — рече Мадисън. — Дай ми едно бюро, което не подскача, и ще се справя с положението. 18 пункта цитат БУРЯ край на цитата 20 пункта цитат БУРЯТА УТИХВА край на цитата 22 пункта цитат МАДИСЪН СПАСЕН…

Струваше ми се, че лодката ще полети нагоре във въздуха, ще се преметне като палачинка и ще падне. После тя се хлъзна и приплъзна от гребена на една гигантска вълна върху този на друга, след което, за разнообразие, пак се опита да бъде палачинка.

— Чакай рече Мадисън. — Мисля, че чувам крайбрежно разбиване на вълни.

Спрях да изтребвам. И без това водата изтичаше през дупките на шапката. Използвах почивката, за да повърна.

Смътната, мъглива светлина, хвърляна от луната високо над това бедствие, стана малко по-силна за момент.

— Там има земя! — извика Мадисън.

Той веднага запретна ръкави и макар че хващаше раци от време на време, и макар че често се завъртахме в пълен кръг около оста си, майче напредвахме.

Отдясно чух някакво ръмжене. Веднага се сетих какво е. Чудовището, което беше чакало дни наред, най-накрая беше решило да ме атакува с пълна сила и да ме погълне.

Видях слабо, но близко проблясване. Не можеше да бъде нищо друго, освен зъби.

— Дръж се! — изкрещя Мадисън — Ще се опитам да се приближа като сърф!

Вдигнахме се нагоре. Кърмата на нашата лодка падна надолу. И изведнъж вече се движехме с 60 мили в час! През белопенеста тъмнина!

После се преобърнахме.

С ревяща сила крайбрежното вълнение ни погълна!

Полетях надолу в мелещия гигантски водовъртеж.

Внезапно си дадох сметка, че спасителната жилетка вече не беше спасителна. Беше жилетка на смъртта. Натъпкана с пълнители, тя ме теглеше право към дъното!

Опитах се да се отърва от нея. Леката картечница, метната през гърба ми, ми пречеше да я съблека!

Усетих как летя напред в дълбините.

Нищо взе да ме души!

Ударих се в нещо на дъното. Камък?

Нещо ме теглеше!

О, Богове, морето беше решило да ме отведе в пещерата си, където можеше да ме изяде на спокойствие.

Това беше твърде много за мен. Загубих съзнание.

Малко по-късно отворих очи. В ушите ми бучеше.

Нещо се беше навело над мен, а силуетът му се открояваше на слабо осветеното небе. Ето тук морето щеше да ме свари жив и да ме поглъща на парченца за закуска.

— Боже мой — каза някакъв глас. — Радвам се, че си още жив.

Морето не говори английски и освен това иска да види всекиго мъртъв. Възвърнах увереността си.

Повдигнах глава. Бученето не беше в ушите ми. Виждах вълните в смътно сияйното проблясване. Те гърмяха и бучаха надалеч, но аз бях поне на десет фута навътре по брега.

Нещо продължаваше да ме души. Опитах се да го махна от себе си. Фалинът на лодката! Беше се увил около врата ми. Когато го дръпнах нетърпеливо, лодката, която беше наблизо, подскочи.

— Слава Богу, че не трябваше да се гмуркам, за да те търся — рече Мадисън. — Когато издърпах лодката навън от водата, за да си взема куфарчето, ти беше завързан за нея. Имаш късмет.

— Хич не ми говори за късмет! — казах му аз. Размотах се. Тогава започнах да усещам стабилността на земята. Мърдаше съвсем слабо под мен. Почувствах я отново. Мърдаше по-малко. Сложих двете си ръце върху нея и натиснах. Въобще не мърдаше. Може би наистина имах късмет.

— Не знам дали са ни проследили — каза Мадисън.

Това ме върна в пълно съзнание много бързо. В момента облаците не бяха така гъсти, но продължаваше да вали. Не виждах нито яхтата, нито каквито и да било светлини, но в онзи момент всъщност не знаех къде да гледам, освен навътре в морето. Можеше даже да сме стигнали до някакъв нос.

Погледнах зад нас. Издигаше се някакъв хълм.

— Ела! — казах. — Трябва да си намерим прикритие! Ако, изпратят някого след нас, не бива да ни хванат на открито.

Станах и направих една крачка. Ох! Бях бос! Плавниците трябва да бяха паднали някъде.

Въпреки това трябваше да вървя! Като се препъвах и залитах, поведох нагоре по хълма през шубраците. Катерихме се ли се катерехме. Най-сетне стигнах куцукайки до някакво равно място. Първоначално си помислих, че е път, защото изглеждаше като павирано. Сиянието над дъжда освети гледката за момент. Не беше път. Изглежда беше някакъв равен под, поне половин акър.

Аха! Разрушен град или части от нещо такова. Гърция гъмжи от тях. Помислих си, че вече знам къде трябва да сме. В югоизточната част на Хиос има древен разкопан град от бронзовата ера, който е на онзи край на острова, който не гледа към Турция. Името му май беше Ембориос.

Почувствах се окуражен. Бях сигурен, че съм акостирал на острова, на който Омир е написал знаменитите си поеми. Одисеята, в която участвах, можеше да не очарова Одисеи, но в нея определено имаше много повече ужас, отколкото ме караше да се чувствам добре.

Продължих нагоре по хълма, а Мадисън вървеше тежко зад мен. Стигнах до някакво скалисто възвишение. Въпреки дъжда усетих миризма на кози. Вероятно имаше някакъв заслон по протежение на скалите.

Взех фенерчето, което Мадисън беше задържал в джоба си, и внимателно обходих с него пространството пред себе си. Намерих едва забележима пътека. Свършваше в някаква пещера.

Пещерата беше много ниска и беше съвсем ясно, че я ползват кози, но беше и заслон против дъжда. Пропълзях вътре, а Мадисън ме последва.

Насочих фенерчето към краката си. Кръв! Знаех, че не мога да продължа нататък: нямах обувки.

Погледнах неспокойно надолу в тъмнината в посоката, където трябваше да е морето, далеч под нас. Щяха да тръгнат по петите ни, в това въобще не се съмнявах. Черната Челюст правеше бизнес. Да отвлече някого от гръцка земя и то без свидетели, нямаше да го накара много да се замисли.

Помръкнах! Може би в крайна сметка не бях в безопасност!