Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Voyage of Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
zograf-ratnik (2022)
Корекция, форматиране
analda (2023)

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Път към възмездието

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1996 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Вузев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Редактор: Емилия Димитрова

Художник: Greg Winter

ISBN: 954-422-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1890

История

  1. — Добавяне

Част петдесет и трета

Глава първа

Прекарах една ужасна безсънна нощ. Въртях се, мятах се и псувах. Десетки пъти бях държал онова бибипано хлапе направо с голи ръце. Можех да изстискам живота от него с лекотата, с която се размазва маджун.

Но вече беше твърде късно. Не можех да докосна непълнолетната бибичка!

Станах с хлътнали очи и бледо лице. Подпомогнат от марихуаната — но без алкохол — бях успял да си изиграя ролята предишната вечер. Помогна ми и това, че поставихме едно огледало, за да съм сигурен, че няма да се вмъкне някой хомосексуалист докато лежа гол и напълно изложен. Бях задоволил някак момичетата, докато ме обгръщаше мекото зашеметяване от тревата. Аз лично не бях почувствал кой знае какво. „Радостта от секса“ нещо ми беше мътна тия дни.

Единственото предимство на тази сутрин беше, че нямах главоболие. Но сега, когато влиянието на тревата от предишната нощ беше отлетяло, в червата ми се завихряше непоносимият водовъртеж на ужаса.

Запалих разтреперано един бхонг и дръпнах пет-шест пъти. Вместо да ме успокои, той още повече изостри паниката ми.

Мина половин кошмарен час, преди да успея да накарам ръцете си да не треперят и да си приготвя малко силно кафе. Изпих го. Ръцете ми затрепериха още по-силно.

Някакъв светъл глас притъпи болката в душата ми.

— Здравей, Инки. Аз само наминах на път за училище. Боже, уча се как да бибипам!

Тя стоеше пред мен с конската си опашка, равните половинки с връзки и късите чорапки. Погледна часовника си във формата на Мики Маус.

— Имам няколко минути. Мога да ти направя едно показно.

— Не знаех, че фамилията ти е Хопър — казах аз с глас на идиот. Онова, което исках да й кажа, беше:

— Ти ми постави капан, мърлява, изнудваща бибичка такава! — Но трябваше да внимавам.

— О, да — каза тя. — Родителите ми бяха много известни. Но не искам да спекулирам с името им и да звуча самоуверено. Кръстосваха страната между двете крайбрежия, за да ръководят всички мафиотски организации. Бяха най-големият ударен отбор в тоя бизнес, докато един ден не ги изпратиха в газовата камера в Калифорния заради убийството на губернатора. Те наистина си заслужаваха славата. А сега, след като минахме през формалното запознаване, какво ще кажеш да си лежиш по гръб, а аз да ти покажа един нов мускул. В известен смисъл започваш действието с петата си. Слагаш крак върху… ето тук, ще си сваля обувката и чорапа…

— Тийни, в името на Бога, чувствам се много изнервен и разстроен. По-добре тичай на училище.

Онова, което исках да кажа, беше:

— Ти ми постави капан, мърлява, изнудваща бибичка такава!

— О, не можеш да се отървеш от мен толкова лесно. Днес съм подранила. Ето, вземи една дъвка. Понякога отпуска напрежението. Дъвката е нещо като заместител на слизането под пояса на момчетата, както ме караше да правя всеки ден психологът. Липсва ми асистентската работа при него, знаеш ли!

Задъвках. Имаше вкус на пластмаса.

— След като стане лепкава, я разтегляш пред зъбите си и надуваш, за да стане балонче. Божичко, не така. Кълна се в Пийт, Инки, държиш се така, сякаш въобще не си израсъл на цивилизовано място.

Тя почовърка с пръсти в устата ми и ме накара да духна. Балончето стана много голямо.

Изведнъж то се спука.

Цялото ми лице беше в нишки дъвка.

Тя се засмя радостно.

— Ще закъснееш за училище, Тийни — пророних аз. Исках да кажа:

— Ти ми постави капан, покварена, изнудваща бибичка такава, и бих дал половината от живота си — който може да не е много дълъг благодарение на теб — за да те убия на място. — Не го казах.

— Е, трябва да тръгвам — заяви тя. — О, между другото, ти ме попита оня ден дали ми го правят китайците. Искам да успокоя духа ти, Инки. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че трима от тях са гей? Не биха докоснали жена и с десетфутов прът, даже да им бяха толкова дълги, а те не са. Снощи ги хванах нанизани на мъжко хоро и казах на проститутката от Хонконг, а тя само възкликна: „Наистина?“ и отиде да ги гледа. Така че не съм застрашена, Инки. Пазя си цялата енергия, за да бибипам теб. Тра-ла-ла. — И изчезна.

Репликата за хомосексуалистите беше отлетяла направо към центъра на ужасения ми стомах.

Седнах.

Светлината от пролетното слънце падаше на ивици по пода.

Ивици.

Екранът на Кроуб премита. Той имаше среща други двама психиатри. Едно малко момченце, наоколо дванайсет, беше завързано за една операционна маса: очите му бяха широко отворени от ужас. Устата му беше запушена с дървено блокче и хирургическа марля.

Единият от психиатрите каза:

— Няма смисъл. Той не само настоява, че не бива да се краде, ами няма и да се присъедини към обирджийските банди. — Беше сложил в скута си превързаната си ръка.

— Напълно антисоциален — каза другият психиатър. — Тръгнал е по лош път. Твърде бибипски умен е, за да се грижи за себе си.

— Безнадежден случай — каза първият психиатър. — Родителите му го изпратиха за пръв път при мен; когато беше на пет годинки и сега, вече седем години след това, той отказва да отбележи какъвто и да било напредък. Не иска да купува дрога от учителите си и, независимо от непрекъснатите електрошокове напълно отказва да покаже невротични тенденции.

— Никога няма да изкара колежа — каза другият психиатър и поклати тъжно глава.

— Но сега има смелостта — каза първият — и да отказва да говори! Винаги, когато му отпушвам устата, само крещи, че се страхува от нас.

— Засто не каса дака ф нацалото? — попита Кроуб — Два съвестание и бес туй продълзи много дълко.

— Добре де, аз ти казах в началото — отвърна първият, — че става въпрос за синдрома на ужаса. Просто го доведох, за да го оперираш. Аз не мога. Нараних си ръката, докато го бих.

Момчето отчаяно се опитваше да се освободи от каишките, гърчейки се във всички посоки, като се опитваше да каже нещо през запушалката.

Вторият психиатър рече:

— Мирувай — и с майсторски юмрук удари момчето в корема. Младежът припадна.

Кроуб махна с ръка и двама грубовати санитари дотърчаха. Единият носеше игли и медикаменти, а другият буташе машина за електрошокове.

Този с медикаментите впръска цяла спринцовка във вената на момчето. Другият захвана машината за шокове към слепоочията му.

Полетяха искри, а от електродите се вдигна пушек.

Двамата психиатри се усмихнаха и кимнаха на Кроуб.

Първият каза:

— Сигурен съм, че можеш да го направиш, както ти показах върху онази жена. Операцията е наистина много проста: просто прерязваш нервус вагус.

— Това ще го излекува. Вече няма никога да се страхува от нищо. Ваготомиите са чудесно нещо — каза вторият психиатър.

Кроуб грабна един нож и отвори стомаха на момчето. Бликна кръв. Той потърси и намери с нокът въпросния нерв. Взе една ножичка за нокти и изряза част от него.

Първият психиатър взе отрязъка и го погледна.

— Нервус вагус, точно така — каза той. — Тия неща обаче, са коварни. Може да израсне отново. Дай ми оная бормашина.

Като работеше професионално, първият психиатър направи дупка в черепа на изпадналото в безсъзнание момче. После бръкна вътре с ножичката за нокти и клъцна.

— Това срязва нерва между продълговатия мозък и тялото. Трябва да свършим всичко.

Вторият психиатър се намеси:

— Чакай малко. Той може случайно отново да се свърже там. Дай ми онзи ланцет.

Той прегледа гърлото на момчето.

— Някъде четох, че нервус вагус минава също и по протежение на шията. Сега е моментът да разберем.

Той направи прорез.

Ножът сякаш се изхлузи. През прореза заизлиза въздух на пяна, струя червени мехури.

— О, бибипка му — възкликна вторият психиатър. — Трябва да съм го изпуснал. Но ще го намеря. — Ножът отново потъна.

Обля ги фонтан, от кръв.

— Да го бибипам! — каза вторият психиатър. Опитах и това ти костваше един пациент.

— Няма значение — каза първият, — родителите вече бяха банкрутирали от плащането на сметките ми. Не е никаква загуба, приятелю.

— Плаготаря, че бяхте з мен, догато ко бравех — каза Кроуб.

— Имаш да се реваншираш — каза вторият психиатър, когато той и колегата му излизаха. — Ще се видим на обяда, Кроуб, стари приятелю.

Поклатих глава заради Кроуб. Вече беше само един обикновен психиатър. Даже не нарязваше трупа, за да използва за целологията абсолютно здравите части.

Вниманието ми отново се съсредоточи върху проблема с Тийни. Току-що отново ми беше разказала една въображаема история за родителите си. Освен това се съмнявах много в онова, което беше казала за високоуважаваната бизнесдама, каквато била уличницата от Хонконг.

Чакай малко. В това имаше някаква закономерност. Един отличен студент по психология като мен трябваше да може да я разбере. И изведнъж се сетих: Тийни беше патологична лъжкиня!

ВДЪХНОВЕНИЕ!

Знаех как да се измъкна от всичко това!

Можех да я изпратя в „Белевю“.

Всеки психиатър би я признал за опасна!

Съдът не би могъл да има никакви възражения!

О, Боже, не е чудно, че ме бяха считали за отличен студент в школата на Апарата!

МОЖЕХ ДА РАЗРЕША ПРОБЛЕМА С ТИЙНИ!

Не беше чудно, че продължават да практикуват психиатрия тук, на Земята и то така усилено. Какъв дар от боговете!

Човек можеше да се отърве, от когото си поиска, да го удуши или убие с едно грабване на писалката.

Можех да се отърва от Крек, Хелър, а сега и от Тийни. И всичко това с помощта и огромната хуманитарна полза от психиатрията!