Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (46)

Глава първа

Съвсем безгрижно, през измамно спокойни морета, аз плавах напред към гибелната си орис.

Понякога Съдбата е като палач, който не бърза: качва жертвата на платформата, нагласява добре врата на обречения, артистично наточва брадвата си и изпраща някой помощник да му донесе халба бира, за да може да се наслади на гледката и злорадството, преди да нанесе съскащото фиу, което завинаги ще прекъсне желаната връзка между черепа и трупа.

Няма съмнение, че гледката беше красива. Заобиколихме най-долния край на Гърция, като минахме през Цикладите и навлязохме в легендарното Егейско море. Лазурната вода се диплеше от хладните бризове на късната пролет, белите пухести облаци се издигаха величествено над възпетите в приказки и песни острови. Бялата яхта оставяше лека следа, но това беше фатален знак в моята история.

На изток от нас се простираше Турция, но тя беше на повече от сто мили и извън полезрението — както и, за съжаление, извън ума ми. Курсът ни минаваше между двата континента — Европа и Азия. Тъй като нощем бивах здраво дрогиран с масло от хашиш, а през целия ден упражненията отвличаха вниманието ми, Азия, където ме очакваше катастрофата, можеше със същия успех да бъде и на друга планета.

Изминаха четири дни на пътешестване, дни като капки жизненоважна кръв, изтичащи незабелязано.

Бях открил, че при ниска скорост, яхтата не подскача въобще, даже да е в средно бурни води, а на Битс не му липсваше готовност да пие бира в лоцманското си кресло и да си разказват с офицерите на пост за Джейсън и Златното руно, както и за техни собствени преживявания с момичета и узо на този или онзи остров, покрай които минавахме. Самата Тийни като че ли намираше това за много образователно, защото ходеше при тях по два-три пъти на ден.

Съсредоточих вниманието си върху личните си задължения. Всеки ден проверявах Хелър и Крек. Часовата разлика сега беше седем часа и на яхтата ставаше три-четири следобед, когато те двамата започваха да действат сутрин в Ню Йорк.

Само веднъж чух да се споменава яхтата. Те закусваха в слънчевата стая на апартамента си, защото навън се изливаше силен дъжд.

— Съжалявам, че загуби кораба — каза Хелър. — Беше много хубав.

— Турската армия му е намерила по-добро приложение от мен — отвърна графинята. — Ти си напълно излекуван от глупостта ти по отношение на другите жени и аз нямам ни най-малкото намерение да бягам повече от теб. Освен това, свършваме тук много бързичко и за нула време си отиваме у дома. Така че кому е нужен корабът?

На мен. Без него щях да бъда в лапите на турските власти в най-добрия случай или направен на решето от пушката на бащата на сестра Билдиржин — в най-лошия. Не се и досещах колко по-лошо се очертава да стане.

Македония, където Филип, бащата на Александър, управлявал, е до северния край на Гърция. Плавахме през протока Салоника, а планината Олимп, домът на гръцките богове, се издигаше в заснежена величественост отляво на борда.

Промушихме се между риболовните кораби на град Катерини и като обърнахме на североизток, влязохме величествено в Солун — второто по големина пристанище на Гърция.

Намериха ни отлично място, където да хвърлим котва, обсипаха ни с добре дошли, а Тийни и Мадисън запретнаха ръкави да проследят духа на Александър Велики.

Насилиха ме да ги придружа и с една прегракнала кола, останала от Втората световна война, загракахме към мястото на Филиповата столица, Пела, на 24 мили северозападно от модерния град.

Археолозите имаха много работа и това е всичко, което мога да кажа по този въпрос. В една инак пасторална обстановка те бяха поставили голи основи и няколко пода. Признавам, че подовете на бившите резиденции бяха интересни в по-късните Земни домове могат да се намерят рисунки по стените, но по време на Александър Велики правели рисунките на пода! Това бяха многоцветни мозайки от малки камъчета, глави на лъвове, ловни сцени и те ХОДЕХА ПО ТЯХ!

Веднага казах на Тийни и Мадисън, че това е много съществено от психологическа гледна точка. За мен беше очевидно. Опитах се да го обясня и на тях:

— Гръцките богове — казах, — обитават небето. Представете си как бебето Александър припка насам-натам по ританки и гледа всичките тези сцени под краката си и, разбира се, започва да си мисли, че е Бог в небето. Елементарно. Очевиден случай на пространствено-психологическо разместване на продълговатия мозък, което не му оставя никаква друга възможност, освен тази да завладее света.

Те не го разбраха.

— Това не обяснява защо майка му е отровила баща му — каза Тийни, докато нагласяваше един фотоапарат, с който се беше сдобила по мистериозен начин, за да хване в кадър една особено глупава на вид лъвица, която се беше захванала да поглъща един нещастник и при това се смееше.

— Ето, това е то — рекох аз. — Аз прочетох ония книги, а тя не. Филип е бил убит от един млад мъж, който си мислел, че Филип е бил много несправедлив с него. Написах ти го в записките, Мадисън.

— О, аз ги прочетох — отговори Мадисън. — Така това, че Олимпия е отровила съпруга си, изглежда още по-естествено. Освен това, от него стават страхотни заглавия. Мога да си го представя в „Атина Таймс“: 18 инча, цитат, Вбесена кралица пробутва на съпруга си арсеник, край на цитата.

— Фактите не са такива — запротестирах.

— Фактите? — възкликна Мадисън, като махна с ръка, за да посочи, останките от древния град. — Какво общо има ФАКТЪТ с това? Александър е бил 99% творение на връзките с обществеността. Легендите за живота му нямат почти нищо общо с фактите. Бил е един от най-изопачените образи на престъпници в историята. Специалистите по връзки с обществеността, както пише в записките ти, векове наред са се потили да направят ново копие за Александър. А що се отнася до историята с отровата, дори то е твърде близко до истината, за да направи добър тираж. Тя е имала предостатъчно причини.

— О, я стига — казах аз.

— Отвори си книгите! — кресна Мадисън. — Всеки път, когато Филип се огледал, се женил за някоя нова. На практика имал рани от лежане, след толкова много брачни ложета. И когато накрая се оженил за една фуста — Клеопатра, но не египетската — на жена му Олимпия й дошло до гуша, грабнала Александър, скочила в каретата си, и напуснала царството в облак от конски туфички. Един брак прелял чашата. Мъж, който въобще се оженва, трябва да отиде в психиатрична клиника, а пък мъж, който извършва двуженство, трябва да бъде връзван и измъчван от най-демонския възможен психиатър.

Това развали целия ми ден. Разходих се и седнах под едно маслиново дърво. Той беше изразил едновременно собственото ми мнение и положение съвършено точно.

И точно в онзи момент истинското значение на заплахата в Турция ми се изясни. Вече имах два брака в Ню Йорк.

Мисълта, че мога да се оженя още веднъж в Турция беше повече, отколкото можех да понеса, и когато си спомних, че сестра Билдиржин — беше садистка, която слагаше коленете си върху гръдните кошове, докато пробиваха черепа на някой пациент, започнах да треперя. А когато и фактът, че е непълнолетна, се промъкна в сцената на душевния ми тормоз, започнах да се чувствам наистина зле.

Когато се върнахме на кораба за обяд, ядох много малко и помолих да бъда освободен от всякакви други екскурзии през следобеда. Тръгнаха без мен.

Седях в салона на собственика и въобще не се обадих, когато чух от устата на дребния, плешив мистър Туодъл, заместник-декан по учебната част в Имперския университет, че Хелър е взел всичките си изпити блестящо.

— Уистър — каза Туодъл, като стана и извади лулата от устата си, — изпратих съобщение да се видя с вас лично, защото съм напълно стъписан. Вие сте почти най-добрият от всичките ни студенти изобщо. Сто процента по всички предмети и то в такъв широк диапазон. Наистина е изненадващо какво можем да направим в този университет от студентите. Гледам оценките ви от онзи военен колеж и ги сравнявам с тези от последната ви година и не мога да повярвам на очите си. Какъв прилежен студент! Боже мой, как само сте се променили! Това показва какво може да направи постоянното посещаване на часовете под нашето суперлативно напътствие. И е толкова учудващо, че не сте пропуснали нито един ден.

— И аз самият го намирам малко изненадващо — каза Хелър. Куче такова! Въобще не беше стъпил в ония класни стаи след първите няколко дни! Онзи Изи беше уредил всичко!

— Така че това поставя и средната ви посещаемост на часовете на върха. И така, радвам се да ви съобщя, като исках да го направя лично, че се дипломирате като бакалавър по ядри науки и инженерство следващата седмица „с високи почести“.

— Искрено съм ви признателен — рече Хелър.

— О, недейте да благодарите на мен. Тук има и едно съобщение от мис Симън. Тя обикновено е абсолютен цербер за студентите. Трудно е да я разбере човек. Точно тя беше тази, която насочи вниманието на преподавателите от факултета към това, че трябва да ви се окажат възможно най-високите почести. Ето бележката й. В нея пише: „Напълно съм благодарна на този студент, че създаде добри отношения между студентите ми и мен. Без онова, което той направи, светът щеше да е безрадостен“. Тя даже изнесе реч на едно от съвещанията на факултета, като каза, че никога не е била по-доволна.

— Радвам се да го чуя — каза Хелър. — В началото нещата бяха на „здравей-здрасти“. Но след известно време тя започна да се променя.

Оплаках загубата на съюзника си.

— Сега, има още нещо — каза мистър Туодъл. — Вие завършихте последната си година в Корпуса за обучение на запасни офицери. Според документите ви за записване, би трябвало сега да положите клетва в Армията на САЩ като помощник-лейтенант и да започнете да работите като такъв.

— Да положа клетва? — възкликна Хелър.

— За вярност към правителството и т.н. — каза мистър Туодъл.

— Това би означавало… и Хелър млъкна. Знаех в каква трудна ситуация го поставя това. Като кралски офицер десета степен във Волтарианската флота, щеше да си навлече смъртно наказание, ако положи клетва за вярност към някоя чужда сила. Застанах нащрек. Ако това станеше, той ми беше в ръцете!

Мистър Туодъл вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Обучението ви в Корпуса за запасни офицери беше за Г-2, армейско разузнаване.

Дипломата ви е за ядрени науки.

Полковник Танк изпрати нов вътрешен ред за Армията. Ето го тук. Тъй като в момента не се очертава никаква война, армията няма нужда от повече разузнаване. Докато не се обяви война, на всеки ядрен инженер се разрешава да се занимава със специалността си, но в качеството си на цивилен. И така новината е, че полагането на клетвата ви в Армията е отложено. И можете да приемате всички високоплатени оферти за промишлеността, които ще залеят студентите ни веднага след деня на дипломирането им.

— Великолепно — каза Хелър.

Сърцето ми спря да бие. Отиде си и последният ми шанс. Хелър щеше да се развихри като ураган, за да получава ново гориво и да разбие Роксентър и Ломбар. Това беше ЛОШО!

Мракът около мен се сгъсти.

Изведнъж ме споходи мисълта, че Бери ще тръгне по петите ми, когато подлата решимост на Хелър да спаси тази планета стигне до ушите му. Едно по-добро и по-чисто гориво щеше да бъде идеално за пет милиарда Земни жители, но щеше да означава смърт за Роксентър и това беше важното.

Не можех повече да издържам. Замъкнах се към спалнята си и легнах.

Трябва да съм задрямал. Събудих се, за да видя, че Тийни ровичка из шкафовете ми.

Видя, че съм буден.

— Инки, имаш ли алпийско оборудване?

— Какво означава алпийско оборудване? — попитах аз.

— Това, с което се изкачват планини. Приготвям се за утре. Двамата с Мади ще заминем, за да изкачим връх Олимп, ако можем.

— За Бога, за какво ви е притрябвало да правите това? — попитах аз.

— Заради Боговете — отговори тя. — Казваха ми, че това е мястото, където живеят всички гръцки богове, Зевс и останалите. А Александър си мислил, че е Бог и може би и той се е качил горе.

— А, не — рекох. Мисълта за толкова големи усилия накара изтощението ми да ме повали. — Та той е висок девет или десет хиляди фута, върховете са покрити със сняг, а са и толкова много. Опасно е. Може да ви се завие свят и да паднете. За Бога, не рискувай живота си! — Това беше всичко, от което се нуждаех, за да потъна в супата, в която едва плувах. — Освен това мисля, че ония богове са си обрали крушите, когато хората спрели да им принасят в жертва кози, с които да се хранят. Съмнявам се дали ще намерите даже и някой изсъхнал лавров венец.

— О, това не е единственият ми аргумент. Искам да погледна морето от птичи поглед, както и островите. Освен това искам да се опитам да видя Турция. Тя е само на около 200–250 мили право на изток, а между нея и нас няма нищо друго, освен вода. Хей, какво по дяволите, ти става, Инки? — После се провикна още по-силно: — Стюард, ела веднага с една кофа! Инки е хванал морска болест на пристанището!