Антон Медведев
Враг на Империята (8)

Глава 8

Беше страхотно. Хитрия дори почувства завист, когато наблюдаваше как Мирон вдигна капака и намери усуканите жици. Ако не беше той, нямаше никога да излетят оттук.

— Можеше — съгласи се Мирон. — Но каква е гаранцията, че нямаше да натисна алармата?

Нокътя се сконфузи. Не беше помислил за такъв вариант. Впрочем Мирон вече го вълнуваше друго.

— Лисугер, качи се горе, там трябва да има оръдейна кула. Виж как се управлява, може да се опитат да ни задържат.

— Разбрах, капитане… — широко усмихнат каза Лисугера и излезе от пилотската кабина.

Второто пилотско място беше празно и Хитрия го зае след известно колебание, като се стараеше да не пипа нищо. Интересно дали в предишния си живот е можел да пилотира кораб?

Мирон управляваше кораба мълчаливо, претоварването беше осезаемо. След малко екраните за предно виждане бяха нашарени от огнени точки на изстрели. Хитрия потръпна, но въздъхна с облекчение, щом се сети, че Лисугера най-накрая се е справил с управлението на оръдието.

Излязоха на орбита за деветнадесет минути — доста добър показател за луксозна и не толкова мощна яхта. Радарите показваха, че наоколо нямаше други кораби. Тоест бяха успели да се измъкнат незабелязано. Най-вероятно долу още нищо не знаят за бягството им, както и за отвличането на министъра. А и как ли да знаят? Пазачите сега скитат из планината, опитвайки се да се доберат до своите, момчето е приковано с белезниците към глайдера. Най-много онова девойче да извика помощ, но това вече не ги засяга.

Изглежда, така мислеше и Лисугера, който влезе в пилотската кабина.

— Успяхме, а? — той се приближи към Мирон с усмивка. — Накъде летим?

— Още не сме решили… — тихо отвърна Мирон. — Аз ще се върна при своите, но вие какво ще правите? Не ми се вярва да искате да се върнете при смъртниците.

— Няма ли да ни дадат амнистия? — попита Хитрия. — Все пак цял министър караме.

— Не бих разчитал на това — поклати глава Мирон. — Ще ви кажат, че ваш свещен дълг е да пазите интересите на Империята, след което ще ви пратят на друг кораб. Бойците ни са кът, хората не искат да воюват.

— Гледай ти… — престорено възкликна Нокътя. — А пък аз се надявах медал да ми дадат. — Той се засмя. — Не ни мисли, командире. Просто ни свали някъде и толкова. Ще се оправим все някак.

— Да, Мирон, така ще е най-добре — подкрепи го Лисугера. — Свали ни на Меота, а на своите кажи, че всички са загинали. Така няма да ни търсят.

— Добре. — Мирон протегна ръка към клавиатурата на пулта за управление. — Сега ще издиря координатите й…

Пътят до Меота траеше четири денонощия. Прекараха си много добре. Хитрия дори съжали, че не може да продължи цяла вечност. На кораба имаше в изобилие храна и пиене, имаше дори малка кинозала с холографски екран. Хитрия с удоволствие гледаше филм след филм, това му помагаше да се откъсне от натрапчивите мисли за миналото. То беше толкова мъгливо. Вечерите, доколкото изобщо можеше да се говори за части от денонощието, малкият екип на кораба се събираше в каюткомпанията и провеждаше дълги, напоителни разговори. Министърът, естествено, не беше канен. На Хитрия особено му харесаха разказите на Мирон за неговите експедиции. Преди армията няколко години той е работил в катедрата по археология към Петербургския университет. Бил е обикновен помощник в археологическите разкопки, готвел се да кандидатства в университета. Това не станало, но през тези няколко години Мирон е обиколил с експедициите много далечни планети. Най-интересен за Хитрия беше разказът за даргите, които те чуха още първата вечер.

— Тогава ръководител на експедицията — започна Мирон — беше Володя Мечник. Професор, умна глава, а и като човек беше изключителен. Веднъж в „Котвата“, един бар близо до Адмиралтейството, срещнал някакъв човек. От ония — пропадналите пияници, но Мечник винаги се впечатляваше от такива хора — от тях винаги можеше да се чуе нещо интересно. Така стана и този път. Той събра екипа ни, осем човека, и ни каза, че подготвя нова експедиция. Попитахме го къде и с каква цел и ни преразказа историята, която беше чул в бара от оня пияница…

Мирон замълча и надигна кутията с бира. След като утоли жаждата си, я остави на масата, избърса си мустаците и продължи:

— Преди около пет години въпросният пияница се наел като общ работник при някакъв иманяр. Бил богаташ, милионер, който харчи наследствените си пари за издирване на различни мистични съкровища. Този път имал намерение да открие легендарния Златен Храм — древно култово съоръжение, за което стотици години наред се носят легенди. Според слуховете Храмът се намирал на Кара, планета на около пет дни път от Земята. Милионерът събрал работници, тайно ги извозили до Кара с кораб, и без да уведомява местните власти, с няколко глайдера се отправил да издирва съкровището. Храмът се намирал някъде под земята и хората разправяли, че е претъпкал със злато и скъпоценни камъни. И най-интересното било, че по думите на пияницата намерили Храма, по-точно входа за него. Оказало се, че Храмът се намира на сто километра от най-близкия град, а над него се простирали истински джунгли. С една дума, иманярят бил доволен, картата, с която се сдобил неизвестно как, се оказала истинска. През нощта не се осмелили да влязат в подземието и решили да изчакат до сутринта. Наспали се, а на разсъмване станало ясно, че през нощта са изчезнали всичките мислел, че някой е решил да прибере находката му. Опитал се да се свърже с някого в града, но не могъл, нито един линком не работел. После станало още по-лошо, няколко души загинали при много странни обстоятелства. Като капак на всичко намерили един от изчезналите през нощта работници завързан за едно дърво с главата надолу. Бил с прерязано гърло. Хората престанали да си вярват един на друг, почнали да се карат помежду си, а самият милионер бил убит по време на спор с един от най-приближените му съдружници. Към края на втория ден от цялата експедиция останали само петима. Разделени на две малки групички, враждебно настроени една срещу друга, те се опитали да се доберат до най-близкото населено място. А то било на петдесетина километра през непроходимите джунгли. Пияницата, който по онова време не близвал алкохол и бил изпълнен със сили, бил в тандем с още един от работниците. Но само той успял да се измъкне, партньорът му бил убит, някой го удушил със стъбло от лиана. А оцелял само защото от страх се бухнал в изпречилата се на пътя му бушуваща река. Много мили го носили вълните й, докато не го изхвърлили на пясъчен залив, където го намерили местните жители. Водата била ледена, той страшно се простудил и някакъв старец от местните жители го взел при себе си и дълго го лекувал. И на този човек разказал как екипът му търсил Златния Храм. Като чул това, старецът много се изплашил и го предупредил повече никога и на никого да не разказва за търсенето. Още повече, никога да не се връща там. По думите на стареца мястото било прокълнато. Всеки, който търси Златния Храм, го чака смърт.

— Просто са се изпотрепали заради златото — отбеляза Нокътя.

— Така помисли и нашият професор — кимна Мирон. — Костваше му огромни усилия, а и литри пиене, за да разбере от оня човек къде точно са спрели на Кара и къде са намерили Храма. Не можа да изкопчи точното място, а може оня и да не го е знаел, но посоката горе-долу била ясна. Това му стигаше на нашия професор, за да реши да се отправи на експедиция.

— И наистина ли излетяхте? — попита Хитрия.

— Естествено. Бяхме девет души, включително Альона, жената на професора. Имахме си кораб на катедрата и пристигнахме на Кара без проблеми. Но пък цяла седмица ни отне измолването на разрешително за разкопки от местните власти. Наистина доста хора ни предупреждаваха, че живи няма да се измъкнем оттам. И тогава за първи път чух за даргите…

— Тези пък какви са?

— Даргите са такива, които най-добре е никога да не ги срещаш — тихо отвърна Мирон. — Истински дяволи, точно те са убивали и убиват всички, които търсят Златния Храм. Те са неговите пазители, а по съвместителство са и най-изобретателните убийци. Честно казано, дори на Кара мнозина ги смятат за измишльотина, създадена само да плаши ония, които търсят Златния Храм. Но има и такива, които не е нужно да ги убеждаваш, че съществуват.

Мирон посърна, отпи глътка бира. След това продължи:

— Успяхме все пак да получим разрешение за разкопки. А на сутринта, когато се готвехме да тръгваме, до стълбата на кораба видяхме отрязана кучешка глава и до нея — нарисуван с кръв кръст. Мечник веднага извика полиция. Не заведоха дело, понеже това можеше да се таксува като обикновено хулиганство. Но един от полицаите, като разбра къде се готвим да ходим, дръпна професора настрана и го посъветва колкото се може по-бързо да се прибира вкъщи. Каза му, че отрязаната кучешка глава е предупреждение. Мечник попита какво означава. Тогава за първи път чухме за даргите. По думите на полицая тези хора никога и никого не предупреждават два пъти. И ако не си тръгнем веднага, ще загинем.

— И какво, тръгнахте ли си? — усмихна се Нокътя.

— Не. Мечник никак не е лесно да го разколебаеш. След час летяхме нататък, където професорът предполагаше, че ще открием Златния Храм. Летяхме с кораба, тъй като Мечник искаше да го използва като основна база.

Мирон замълча за известно време и продължи:

— Приземихме кораба на брега на Скея — реката, за която разказваше пияницата. Вече се стъмваше и затова решихме да огледаме наоколо на сутринта. Не мога да скрия, предупрежденията за надвисналата опасност ни оказаха влияние. През нощта организирахме дежурство в пилотската кабина, изключихме осветлението край кораба. Мечник собственоръчно постави аларма — като онази за диви зверове, инфрачервени датчици, датчици за движение и други подобни. До късно празнувахме началото на разкопките и вече по тъмно се разотидохме по каютите. Едва успях да легна, когато чух вика на Мечник. По-точно — вопъла му. Чух го не само аз. След няколко секунди и другите членове на екипа изтичаха към каютата на Мечник и Альона…

Мирон отново замълча, потънал в спомените си. Хитрия, Лисугера и Нокътя напрегнато чакаха. Накрая продължи:

— Мечник стоеше в коридора, без да се помръдва, подпрял се на стената срещу каютата, чиято врата беше отворена. Надникнах вътре и видях Альона. Отрязаната й глава беше на масичката, тялото с разсечена гръд лежеше в леглото. На масата до илюминатора имаше фруктиера и там беше сложено сърцето й. Стори ми се, че още пулсира…

В каютпомещенията отново настъпи тишина. Мирон отвори поредната кутия с бира, отпи и продължи:

— Всички бяхме в шок. Хванахме оръжието и претърсихме кораба. Не открихме нищо. Входният люк беше затворен… алармата мълчеше. Дежурните в пилотската кабина не бяха забелязали нищо на обзорните екрани. И въпреки всичко някой се беше промъкнал на кораба и беше убил тази жена — дори и в мислите си не допускахме, че може да е някой от нашите. Мечник едва не откачи, едва го удържахме да не отиде в гората да търси убийците на Альона. На сутринта каза, че отлитаме и никой не се възпротиви. Прибрахме се. Мечник напусна института и изчезна някъде. След половин година разбрахме, че е скочил от прозорец на небостъргач и е загинал.

— Глупак — изкоментира Лисугера. — Заради някаква фуста да си счупи врата.

— А защо даргите не са убили него? — попита Хитрия. — Би било по-логично.

— Защото не мислят като нас. След смъртта на Мечник се върнах на Кара и опитах да науча нещо за даргите, заинтригуваха ме. Но беше трудно, постоянно хората ме предупреждаваха, че си копая гроба. И въпреки това успях да разбера някои неща. И сега смятам, че това са най-опасните хора на света. Съвършеното зло, изчадия на ада. Питаш защо не са убили самия Мечник. — Мирон погледна Хитрия. — Естествено, че можеха да го направят и ние сигурно щяхме да се върнем вкъщи. Но на тях не им стига да убият човека, те винаги искат нещо повече. Отправиха предупреждение на Мечник, като му подхвърлиха кучешката глава. Още тогава можеше да си тръгне, но той се заинати, разчитайки на опита и късмета си, който винаги го е съпътствал. Дръзна да се опре на даргите, имаше смелостта да заяви, че няма да играе по свирката им. И те го наказаха, като посегнаха на болното му място.

— Дали си е струвало затова да убият невинен човек, още повече — жена? — поклати глава Хитрия. — Не е нормално.

— Даргите имат съвсем друга психология, за тях човешкият живот не означава абсолютно нищо. Альона беше убита, за да дадат урок на Мечник. На нас ни провървя. Ако бяхме тръгнали в джунглата, нямаше да се върнем оттам. Можеха да унищожат всички, но се ограничиха с малко.

— Дълго ли остана на Кара? — полюбопитства Нокътя.

— Близо месец. Една вечер се върнах в хотела и видях, че леглото ми е залято с кръв. На възглавницата имаше кучешка глава. След час вече бях на космодрума. Не бях забравил, че даргите никога и никого не предупреждават два пъти.

— Тоест, избягал си — подхвърли Нокътя.

— Да, избягах — съгласи се Мирон. — И досега смятам, че съм постъпил правилно. Ако даргите са решили да убият някого, този човек е вече покойник. Чувал съм, че няма такъв, който да се е измъкнал от тях.

— Познавах един — подхвана Нокътя, — с когото никой не иска да се кара — все едно ще те открие и ще ти пререже гърлото. Вярно, че и него накрая го застреляха в главата.

Мирон се усмихна.

— Ето и ти казваш — познавах този човек. А на Кара никой не може да каже, че е виждал дарг. Даргите са мит. Но много опасен мит.

— Това не е нищо… — обади се Лисугера. — Да знаете на мен какво ми се случи…

* * *

На Меота корабът пристигна късно вечерта — там, където кацнаха, вече се здрачаваше. Мирон не искаше новите му приятели да си тръгват през нощта и им предложи да изчакат утрото, никой не възрази и затова, след като прекараха вечерта в каюткомпанията, всички отидоха да си легнат.

Хитрия се събуди преди всички. Той се облече, погледна се в огледалото. Предишната вечер се избръсна и изпра дрехите си, затова остана удовлетворен от вида си като цяло. Сега камуфлажът беше на мода. Без кепе и отличителни знаци Хитрия можеше спокойно да мине за цивилен. Това е като начало, по-нататък ще си намери нормални дрехи.

Разполагаше с няколко хиляди креда, напълно достатъчно, за да се устрои някак си. Парите бяха на министъра. Още в самото начало на полета Лисугера отвори корабния сейф — оказа се, че е спец по тази част. Имаше в наличност десетина хиляди креда, които честно ги разделиха помежду си. Мирон обаче се отказа от парите под претекст, че не са му нужни. Пък и със сигурност ще му дадат премия за министъра. Нямаше да остане на сухо.

Беше към осем часа сутринта, когато бившите смъртници слязоха по корабната стълба. След тях вървеше Мирон. На Хитрия му беше чудно, че този човек им помага да се окажат на свобода, тъй като по този начин нарушаваше устава.

— Това е всичко — каза Мирон и им стисна ръцете на раздяла. — Постарайте се повече да не се навирате в ръцете на властта. Меота е подходяща планета за начало на нов живот.

— Така и ще направим, командире — малко сковано произнесе Лисугера, който не беше свикнал да показва чувствата си. — Може и да се видим някога.

— И дано да не е в битка — добави Нокътя. — Никак не ми се ще да се налага да стреляме един в друг.

— Естествено… — въздъхна Мирон. — Сбогом, Хитрия. Ти много ни помогна, особено там, в глайдера.

— Просто знаех как се отключват белезниците. — Хитрия стисна протегнатата му ръка. — Имах късмет.

— Всички имахме късмет, че беше с нас. Успех!

Той им махна с ръка за сбогом и бързо се качи в кораба. Останалите трима бавно поеха към зданията недалеч от очуканата бетонна площадка на космодрума. Вече наближаваха големия хангар, когато Мирон издигна кораба във въздуха.

— Бива си го! — каза Лисугера с поглед, отправен нагоре. — Жалко, че е офицер.

Той потупа Хитрия по рамото.

— Е, Хитрия, чупиш ли се?

— Не — отвърна той, проследявайки с поглед кораба. — Просто се замислих как да се сдобия с документи.

Лисугера се засмя.

— На Меота си, глупчо. Тук това не е нередно.

Донякъде беше прав и Хитрия го знаеше. Сред обитаемите светове Меота се ползваше с лоша слава, половината доход на планетата беше от контрабандни операции. Останалата печалба идваше от хилядите ремонтни заводи и корабостроителницата на планетата. Точно тук от купчина скрап можеха да конструират доста приличен кораб. Правеха се и нови кораби, главно транспортни. Историята на Меота датираше отпреди петстотин години с малко селище, превърнало се след време в голям промишлен център. Имперските власти естествено го присвоили, но така и не успели да въдворят нужния ред. Поради това тук се ширеха примитивни нрави — само да погледнеш някого накриво, можеш да получиш куршум в главата. Полиция имаше, но тя обслужваше главно интересите на няколкото управляващи Меота кланове.

Корабът на Мирон се скри от погледите им. Лисугера дръпна Хитрия за ръкава:

— Да вървим… Нокът, не изоставай…

Когато минаваха покрай хангара, Хитрия надзърна през отворените врати. Вътре имаше патрулен кораб от онези, които бранят околопланетното пространство. Наоколо хвърчаха искри — няколко души режеха бойната рубка на кораба.

— Сигурно е краден — подхвърли Нокътя.

Хитрия се съгласи с този извод. Няма да мине и седмица и бившият патрулен кораб ще почне да превозва контрабандна стока.

Наеха стая с три легла в малък, доста неугледен хотел. Лисугера отбеляза, че е по-добре засега да се движат в комплект. Хитрия се съгласи с това.

Нокътя предложи услугите си за документите. Като начало домъкна отнякъде цивилен костюм и чиста риза. Тримата се обличаха един по един в тези дрехи и си направиха снимки във фоайето на хотела. След това Нокътя изчезна нанякъде, като взе от Лисугера и Хитрия по хиляда и петстотин креда.

— Сега следва да се направят две неща — отбеляза Лисугера. — Точка първа: трябва да се избавим от тези дрипи. — Той огледа недоволно дрехите си. — Точка втора: да си намерим мацки. — Лисугера се засмя и потупа Хитрия по рамото. — Нали няма да откажеш да се потъркаляш с някоя цицеста мадама?

Хитрия не отговори, а Лисугера се засмя още по-гръмогласно.

— Добре, добре, хайде да идем да си потърсим подходящи парцалки…

Щом излязоха на улицата, първата работа на Лисугера беше да потърси карта на града.

— Няма да е лошо най-напред да разберем как всъщност се казва този град… — каза Лисугера, след като купи картата от павилиончето. Той я разгърна и я показа на Хитрия. — Талус. Интересно, какво ли означава това? Макар че какво значение има… — Ей, чакай малко… — Лисугера хвана за рамото едно момче, което минаваше покрай тях. — Кой е този район? Къде сме? — той му показа картата.

Момчето подозрително изгледа Лисугера.

— Старата корабостроителница… Ето тук… — той посочи с пръст на картата.

— Пътувай… — Лисугера го побутна, загубвайки всякакъв интерес към него. — Старата корабостроителница… Покрайнините. Трябва да се придвижим към по-свястно място, където има и повече пари… — Лисугера сгъна картата и се обърна към Хитрия. — Хайде, да се размърдаме…

След стотина метра се натъкнаха на магазин за дрехи втора употреба.

— Сигурно Нокътя точно оттук е купил сакото и ризата, предположи Хитрия, оглеждайки дрехите.

— Може — съгласи се Лисугера. — Да беше казал и на нас.

Хитрия избираше двадесетина минути, накрая се спря на дънки с колан от кожа на пясъчен дракон, тънка риза и поизносено кожено яке. Преобличаше се, когато в пробната влезе Лисугера. По лицето му блуждаеше усмивчица.

— Магазинчето си го бива — каза той, като дръпна завесата. — Мръдни се малко…

Дънките му бяха точно по мярка. Докато си закопчаваше колана, Хитрия изведнъж се вцепени, след това поглади грапавата повърхност на колана.

— Какво ти става? — учудено го погледна Лисугера.

— Няма нищо… — отвърна тихо Хитрия. — Спомних си, че някога имах същия колан. Имах и пистолет, държах го ето тук… — Хитрия пъхна ръка под колана. — Много странно.

Лисугера искаше нещо да каже, но премълча. Няколко секунди размишляваше със смръщено чело, после погледна Хитрия с любопитство.

— Я ми кажи, ти от първа рота ли си?

— Да.

— Да не би на теб да ти промиваха мозъка?

— В смисъл? — попита Хитрия и усети как се вледенява.

— Някой от нашите цапардосал Войков, мир на праха му. След тоя случай му промили мозъка. Носеха се такива слухове. Да не си бил ти този герой?

— Нямам представа… — много тихо отвърна Хитрия. — Никой нищо не ми е казвал.

— Ти си, точно така! — усмихна се Лисугера. — А на вашите им бяха забранили да дрънкат за това, иначе ги чакаше карцер.

Хитрия не отговори, осмисляйки казаното от Лисугера. Да, известно му беше, че понякога на особено буйните престъпници им реконструират паметта. Но никога не си е мислел, че нещо подобно може да му се случи на него.

Това обясняваше всичко. И недомлъвките на Стратега, и дори онзи паметен ден, когато се свести в лазарета на „Сарацин“. Разбира се, онова гадно старче е изфабрикувало всичко. Не е имало никаква контузия…

— Какво става? — Лисугера го побутна с лакът.

— Мисля, че имаш право… — внимателно поде Хитрия. — Точно така е било. И не съм живял на никакъв остров.

— Стига с тези глупости! Скоро ще дойде Нокътя, ще заседнем в някой бар, ще си вземем мацки… Какво повече?

— Искам да си спомня кой съм — каза Хитрия, замислено изучавайки се в огледалото. — Искам и едновременно се страхувам.

— Това пък защо?

— Скоро си спомних как съм убивал хора. Те са падали на колене и аз съм стрелял в тила им. Смятам, че съм бил Изпълнител.

— Ами — строго произнесе Лисугера. — Втълпил си си нещо и си фантазираш разни работи. Игра на въображението.

— Не съм много сигурен — колебливо каза Хитрия. — Но се страхувам, че е истина.

— Хайде, не се измъчвай. Да се махаме, че Нокътя ще ни търси…

Лисугера беше сгрешил. Чакаха дружката си до среднощ, но така и не се появи. Отначало Лисугера се ядосваше, но постепенно го обхвана ярост.

— Копеле проклето — крещеше той. — Ще го смачкам…

Хитрия седеше на леглото и дума не обелваше. Беше от ясно по-ясно, че Нокътя ги е измамил. Взе парите за документите и дим да го няма. Беше абсурдно, Хитрия недоумяваше как може да се случи подобно нещо. Нали бяха едно цяло, нали заедно бяха на косъм от смъртта, една трапеза споделяха. Ами че той за Нокътя главата в торбата си слагаше…

— Може пък нещо да му се е случило? — Хитрия хвърли поглед към ядосания Лисугер.

— На кого, на Нокътя? Я не се занасяй.

Хитрия сам не вярваше на думите си. Нокътя не можеше лесно да измамиш, да го ограбиш, да го убиеш. Той просто драсна заедно с парите им.

— Нека да почакаме до утре… — Хитрия стана от леглото и тръгна към вратата. — Няма да се бавя…

Върна се след около четиридесет минути с две бутилки шампанско в ръце. Подире му влязоха две девици.

— Тук ли си? — усмихна се Хитрия. — Реших да ти вдигна настроението. Запознай се — това е Ела, а това — Дора.

— Здрасти, брадатия… — Дора, високата, къдрава брюнетка, се приближи до седналия на масата Лисугер и се тръсна на коленете му. — Ще се позабавляваме ли?

— Ти не си толкова задръстен, както си мислех… — каза Лисугера, опипвайки момичето. — Какво гледаш, давай шампанското…

* * *

Хитрия се събуди рано и дълго лежа, вперил поглед в тавана. Мацките си бяха тръгнали още през нощта, но в стаята още се усещаше парфюмът им. Лисугера мърмореше нещо насън, а увисналата му през леглото ръка от време на време потръпваше.

Тази нощ Хитрия сънува странен сън. Целуваше някакво момиче, дори запомни името й — Шийла. И макар да беше сън, името предизвикваше у него някакво странно вълнение. Дали беше само сън или сянка от миналото?

Остана на леглото, докато не съмна, после стана и отиде в банята. Дълго стоя под душа, когато на вратата се почука.

— Стига си се плацикал. Излизай…

— Ще почакаш… — Не му остана длъжен Хитрия и се усмихна. Чистофайникът Лисугер не изневеряваше на себе си.

Закусиха в кафенето близо до хотела. Нокътя така и не се върна, вече имаха всички основания да смятат, че наистина е отмъкнал парите им. Впрочем днес Хитрия възприемаше това без предишните емоции. Да, избягал е, измамил ги е. Ами случваше се.

— Мръсно псе — избоботи Лисугера, набождайки с вилицата парче месо. — Заради такъв пръч съм седял зад решетките.

Хитрия предпочете да не задълбочава темата и да не разпитва Лисугера кога и за какво е бил в затвора. В крайна сметка всички истории си приличаха. Де да можеше някой да му каже за какви прегрешения е попаднал зад решетките той самият…

— Трябва да се сдобием с документи — припомни Хитрия. — И да си търсим работа.

— Ще се оправим с документите — самоуверено каза Лисугера. — Но сега ще вървим двамата.

— Ако искаш, иди сам. Ето ти парите… — Хитрия извади останалите му банкноти. — Само че трябва пак да се снимаме. А пък аз ще потърся работа тук-таме.

— Значи ми вярваш? — усмихна се Лисугера.

— Да. Макар че ще е смешно да ме преметнат два пъти за едно денонощие.

Лисугера избухна в смях.

— Странна птица си ти — каза той. — Имаш дарбата да повдигаш настроението на хората. Поне на мен. А, забравих да ти благодаря за Дора. Колко ти струваше?

— Приеми го като подарък — усмихна се Хитрия. — Дълго ли още ще преживяш?

— Ям бавно.

— Тогава ще те почакам отвън… — Хитрия стана и излезе.

Лисугера успя да набави документи чак привечер на следващия ден. Бяха читави. Докато ги изучаваше внимателно, Хитрия изведнъж се усети, че доста добре разбира от тези неща. Бланката беше истинска — чувстваше се дори на пипане. Всички предпазни мерки си бяха на мястото. Професионална работа, въздъхна облекчено Хитрия. Сега той е обикновен законопослушен гражданин. Само новото име не му харесваше много, сега е вече Свен Ериксон.

— Какво ти пука — изсумтя Лисугера. — Това се предлагаше, това взех. Аз сега съм Питър Клайн, моля ви се. Рестото. — Лисугера подаде на Хитрия няколко банкноти по сто креда. — Ще изкретаме още една седмица, все нещо ще изскочи.

— Да отидем на корабостроителницата, там плащат добре, — предложи Хитрия. — Триста креда на седмица плюс премиални.

— Това са нищо пари. — Лисугера погледна към вратата и понижи глас. — Хвърлил съм око на една кантора. Нощем пазачите са само двама, моделът на сейфа ми е познат. Вече се отбивах там, казах, че търся една жена и огледах всичко. Не знам колко пари има, но сигурно ще ни стигнат на първо време.

— Не, Лисугер — поклати глава Хитрия. — Не ме бива за това. Искам да си намеря нормална работа, да наема квартира, да имам семейство, да живея тихо и кротко като всички.

— Я, стига — смръщи нос Лисугера. — Да се гърчиш от сутрин до вечер за грошове? Цял ден работиш като вол, вечерта се прибираш, там те чакат жена и рояк сополиви дечурлига… Това ли искаш? Не бой се, всичко ще бъде точно. Оръжие имам, трябва ми свестен партньор. Помисли само — после ще духнем към някой курорт и ще си гледаме кефа. Плаж, вино, мацки. Какво му трябва още на един мъж?

Хитрия се начумери.

— Не, Лисугер. И стига за това. Утре сутрин отивам в корабостроителницата. След това може да си потърся друго нещо. Съветвам те и ти да направиш същото.

Лисугера поклати глава.

— Ти наистина си глупак. А пък аз си мислех, че ще се сработим… — Той стана и ядосано хлопна вратата след себе си.

„Така, значи — помисли Хитрия. — Изпокарахме се с Лисугера. Но не съм ли прав? Защо трябва да правя онова, което искат от мен другите? Аз си имам свой живот, той — негов. Толкова за това…“

Скарването беше сериозно. Въпреки това продължиха да си общуват повече или по-малко. Хитрия започна работа на корабостроителницата и си намери квартира по-близо дотам, в голяма мрачна сграда с неработещ асансьор. Новото му жилище не беше голямо, но Хитрия си го харесваше. Изглежда преди него беше живяла някаква жена, стаите бяха чисти и уютни. На перваза в спалнята бяха останали кръгли петна от саксии — жената беше взела цветята със себе си.

За първи път от много време насам Хитрия се почувства спокоен. Първата му работна седмица мина учудващо гладко, Хитрия шлифоваше с машина заваръчните шевове на корабите, които се изработваха там. Не беше никак трудно и Хитрия свикна бързо на новото място. А когато след седмица получи тесте нови шумолящи банкноти, изпита удовлетворение от новия си живот. Всичко се оправя, стига да се стремиш към това.

През тази седмица Лисугера на два пъти го посети. Той повече не обели дума Хитрия да му стане партньор, но предложението продължаваше да витае във въздуха. При последната среща Лисугера се изпусна да каже, че вече е купил всичките инструменти и сега остава само да отиде и да вземе парите. Докато говореше за това, очите му блестяха, на устните му играеше усмивка. Хитрия поклати глава, като му даде да разбере, че не го интересува.

— Ами, добре — вдигна рамене Лисугера. — Ще тръгвам тогава. Късмет.

— На теб ще ти е нужен повече — отвърна Хитрия. — Не си струва да го правиш, разбери.

— За мен ти си глупак — каза Лисугера. — Аз никога не бъркам. Е, хубаво, ще се видим пак… — въздъхна и стана от креслото. Хитрия го изпрати до вратата. Докато Лисугера слизаше по стълбите, на Хитрия, кой знае защо, му мина през ума, че повече няма да го види.

Но беше сгрешил, видяха се още веднъж, същата нощ. Хитрия се събуди от тихо почукване по вратата. Извади пистолета изпод възглавницата и отиде да отвори.

Беше Лисугера. Щом Хитрия отвори вратата, сякаш със сетни сили се вмъкна в стаята, в ръцете си държеше голяма черна чанта. Хитрия го хвана през кръста, затвори вратата с крак, заведе брадатия си приятел в хола и го сложи да седне на едно кресло.

Лисугера беше блед като платно, на гърдите му, малко под сърцето, имаше малко алено петно — следа от изстрел с лазерен пистолет, в такива случаи почти нямаше кръв.

— Казвах ти — изхриптя Лисугера, — ела с мен… Всичко… щеше… да бъде другояче… А като излязох… оттам… се натъкнах… на патрул… Не ми провървя…

— Ще извикам лекар — каза Хитрия, но Лисугера припряно го дръпна за ръката.

— Не лекар… Той ще извика… полиция… Ще ми мине… Не ми е за първи път… Къде е чантата?

— Ето я. — Хитрия сложи чантата на коленете му и той я обгърна с двете си ръце.

— Тук има пари, Хитрия… Много пари… Не съм ги броил, но знам, че са много… Защо не дойде с мене…

— Трябва да си легнеш.

Хитрия му помогна да легне на кревата, превърза му раната колкото можеше. В раната имаше мехурчета въздух и той си помисли, че без намесата на лекар Лисугера ще умре.

— Ще доведа лекар — твърдо каза Хитрия. — Изчакай малко. Ако не ще, насила ще го домъкна.

— Не! — отново го възпря Лисугера. — Да не си посмял… По-добре да пукна, отколкото… пак в затвора… Иди в аптеката, купи… нещо за обезболяване… И разни там антибиотици… Каквото решиш… Пари… има достатъчно… — устните на Лисугера се изкривиха в усмивка.

— Добре… — Хитрия се облече, сложи си якето. — Скоро ще се върна.

— Хитрия… — извика Лисугера.

— Кажи?

— Не забравяй — никакви доктори… Много те моля…

Най-близката аптека беше на пет минути от жилището. Хитрия се безпокоеше само да не би тя да не работи през нощта. Работеше. Накупи всичко необходимо и хукна към къщи, мислейки си, че все пак трябва да повика лекар.

Не се наложи, Лисугера лежеше на леглото с разперени ръце, отворените му очи гледаха към тавана. Не дишаше.

— Как така, Лисугер?… Как така? — очите на Хитрия се напълниха със сълзи. — Защо така?…

Седна на леглото до Лисугера, гледа го дълго, после затвори очите му. Едва сега забеляза, че са сини. Толкова е глупаво всичко!

Имаше вина за смъртта на Лисугера, тази мисъл беше непоносима. Ако беше тръгнал с Лисугера, нещата щяха да се подредят по друг начин. Щяха да имат пари, щяха да се качат на първия кораб и да отлетят там, където се плискат морските вълни, където грее слънце и има красиви момичета. Защо винаги носи на хората смърт? Защо?

По бузите му се търкулнаха сълзи. Хитрия ги избърса с длан и неочаквано усети болка. Сякаш в главата му се забиха милиарди нажежени игли. Той зави от болка, хвана се с две ръце за главата, смъкна се на пода и удари челото си в него.

Страшно го болеше, но най-странното беше, че тази болка му се струваше позната. В един момент стана направо нетърпима, после изведнъж стихна. И в този момент си спомни как в детството си беше настъпил стар гвоздей, тогава също много го болеше. Закараха го в болница, една дебела докторка му почисти раната…

Тя го наричаше Ким — тази мисъл накара Хитрия да забрави за болката.

Ким… Той е Ким Ремезов, офицер от Департамента по наказанията. Бивш офицер. А сега — смъртник, беглец от унищожения от метежниците крайцер „Сарацин“…

Беше страшно. Болката отдавна премина, а Ким лежеше на пода напълно безсилен. Стоварилата се върху него лавина от спомени буквално го затрупа, смля го, смачка го, превърна го в нищо.

Помнеше всички до един. Помнеше първия, закоравелия брадат престъпник, това беше първото му изпълнение. След него имаше други, много други. И не само осъдени. Холан и Фелдман, ония четиримата на Лота. После — „Сарацин“ и погромът в селището на метежниците…

Искаше му се да изкрещи, за миг усети ненавист към силите, които му върнаха паметта. Защо, защо му се случва всичко това? Защо?

На сутринта не отиде на работа. Седеше край тялото на Лисугера и мислеше за своя прокълнат от Бога живот. Кой е виновникът за онова, което ставаше с него? Кой?

В съзнанието му изплува нежният образ на Шийла. Да, тя го предаде. Странно, но Ким не изпитваше към нея омраза. Опитваше се да накара себе си да я смята за враг — и не можеше. Но пък при спомена за Чалми изскърца със зъби. Той е най-големият виновник. Той и неговият дяволски Департамент. Виновен е и Императорът, дори вероятно най-много от всички.

В гърдите му се надигаше вълна от омраза. Ледена, задушаваща го омраза. За момент Ким дори се изплаши от самия себе си. Да, животът му е прокълнат от Бога и нищо не може да се промени. Загуби шанса си да го изживее по правилата, загуби самата възможност да се нарече човек. Той е дарг, нали така наричаше Мирон онези убийци. Той е точно дарг.

Загуби живота си. И дори мисълта за смъртта не изглеждаше за Ким толкова ужасна — напротив, щеше да й бъде благодарен. Толкова е просто — ще отиде там, където няма болка и страдания. Където няма абсолютно нищо. Много е просто, достатъчно е само да доближи дулото до слепоочието и да натисне спусъка. Да, това може да се направи, но дали ще промени нещо в света? Ще стане ли по-малко злото, което цари в него? Мъртвите не можеш да ги върнеш и неговата смърт няма да донесе на никого нищо. Точно обратното, същият онзи Чалми ще има един враг по-малко. Бягството от битката не е най-добрият изход.

Всичко е точно така. Но какво би могъл да противопостави на Чалми и на Императора? Какво, щом дори страховитият Седрик не може да се справи с тях? Да, може да умре като герой, нещо като изкупление на вината. Или да организира нова Съпротива? Истинска — без Седрик и подгласниците му, които промиват мозъците на милиони хора. Но дори и за това не му стигаха силите — Ким добре познаваше методите на работа на Департамента и беше сигурен, че организираната от него група незабавно ще бъде ликвидирана. Предател ли, нечия малка грешка ли, все едно, краят ще бъде един и същ. Няма да може да се добере до Чалми.

Той — да. Ами ако това се опита да направи един дарг?

Мисълта беше неочаквана, почти нереална. Мирон беше казал, че досега никой никога не се е спасил от даргите. Тези хора са съвършени убийци, майстори в своята работа. А сега, както изглежда, има с какво да им плати.

Ким взе чантата, дръпна ципа и изсипа парите на пода. Дълго гледа купчината стокредови пачки.

Парите наистина бяха много. Цяло състояние. Ким клекна и започна бавно да ги брои. Два милиона и четиристотин хиляди, или петстотин — май беше сбъркал с една пачка, но се отказа да ги брои отново.

Тези пари можеха да му стигнат до края на дните му. Тук беше всичко — красив живот, момичета. Осигурени старини. Само дето не бяха негови тези пари. Те принадлежаха на Лисугера.

Не можеше да ги харчи за себе си. Друг е въпросът, ако някой дарг за тези пари… Веднъж Лисугера беше споменал, че ненавижда Департамента, че всичките беди на този свят идват от него. И ако го гледаше сега отнякъде, едва ли щеше да възрази парите да отидат за благородно дело.

Ким въздъхна — понякога благородно дело може да бъде и убийство. Зависи от гледната точка…

Най-трудното беше да вземе решение. Сега, когато нещата се изясниха, Ким изпита облекчение. Прибра парите в чантата, облече се, постоя пред тялото на приятеля си. Да, сега със сигурност можеше да каже, че Лисугерът му беше приятел.

— Прощавай, Лисугер — произнесе той, гледайки покритото с чаршаф тяло. — Не знаех, че така ще стане… — Ким прехвърли ремъка на чантата през рамо и тръгна към вратата.

Не я заключи, а само я притвори и слезе надолу по стълбите. Прекоси пеша половината квартал, отиде до един таксофон, набра номера на медицинската служба и съобщи, че на еди-кой си адрес има починал човек. Затвори телефона и продължи нататък. Направи за Лисугера каквото можа.