Антон Медведев
Враг на Империята (15)

Глава 6

Имаше всички основания да се предполага, че бягството е чисто. За това свидетелстваха телевизионните предавания. По всички вечерни канали сигурно двайсетина пъти показаха снимката му с обещание да платят пет милиона креда за информация относно местоположението на Ким Ремезов или Андрей Кротов, които са едно и също лице. Баснословна, невиждана сума — можеше да се гордее дори, но Ким не изпитваше особена радост. Впрочем, както и особени опасения. С предишния му живот е свършено, копоите загубиха следите му. А той имаше сериозни съмнения. Разполагаше с нови документи, нов живот, дори обликът му беше променен. Перука, мустаци, брадичка, няколко изкуствени бенки — родната му майка не би го разпознала. Андрей Кротов, както и Ким Ремезов отидоха в небитието. На негово място се появи двадесет и седем годишният антрополог Едуард Самойлов. Сегашната му работа, разбира се, беше доста далече от антропологията.

Ким се опита да си изясни на спокойствие как и в какво сбърка. Малко вероятно беше Департаментът случайно да е попаднал на неговата следа. И колкото повече мислеше, толкова повече мисълта му се насочваше към версията, че отново, за втори път го е предала Шийла. Най-вероятно, тогава в салона, го е разпознала. Сигурно затова е дошла, за да се убеди окончателно. Браво на нея! Държеше се така, сякаш не се досещаше за нищо.

Мислите за Шийла го върнаха към друго момиче, към Джулия. Естествено всичките му досегашни планове бяха безполезни, но това не значеше, че се е отказал от идеята да оказва влияние на Морис чрез дъщеря му. Част от плановете му се провалиха, но какво пречи да се приведат в действие останалите?

Първите дни от седмицата след бягството бяха много бурни за града. Всъщност беше обявено всеобщо издирване на Ким, в което участваха спецслужбите, престъпниците, обикновените граждани. Дори от други градове се явиха доброволци — желаещите да получат пет милиона креда не бяха малко. Линкомите в полицейските участъци се скъсваха да звънят, полицаите не смогваха да посетят всички места, където бдителните граждани са виждали Ким. Не мина и без инциденти — стотина „щастливци“, чийто външен вид съвпадаше повече или по-малко с облика на престъпника, бяха доставени в полицията, като много от тях бяха в плачевно състояние.

Към края на втората седмица шумотевицата стихна, още повече че Ким неведнъж беше засичан и в други градове. Вечер слушаше криминалните новини, в които се разказваше за издирването на неуловимия престъпник, и се чудеше на онова, което се случваше. Действително, не само на страха очите са големи, а и на алчността. Ако се вярваше на „фактите“, Ким е бил забелязан в Петербург и Томск, Лондон и Париж, бил е в Австралия, Бразилия, Мексико, Канада и на стотици други места. Някои го търсеха вече и на други планети.

А през цялото това време Ким спокойно си живееше в новия си апартамент. Беше се появявал тук и по-рано — с перука и брадичка, разбира се. Така че съседите му не се учудваха на „връщането му от експедиция“. Нещо повече, няколко пъти беше ходил на гости у тях и беше получил истинско удоволствие, че заедно с новите си познати гледаше новинарските емисии и спореше къде може да се намира беглецът.

След като страстите около тази персона поутихнаха, на преден план излязоха други новини, по-конкретно, решението на Съвета на Планетите за създаване на Федерация на свободните светове. Ако по-рано Империята де факто престана да съществува, сега вече престана да съществува и де юре. През следващите месеци щяха да проведат избори за парламент на Федерацията, после той щеше да избере правителство. Дотогава, докато не бъдат избрани ръководните органи на Федерацията, със специалното съгласие на представителите на планетите, влизащи във Федерацията, управленските функции бяха възложени на Чалми. Той, разбира се, беше съгласен…

Ким се убеди, че за него не съществува непосредствена опасност, и сметна за възможно да се върне към работата си. Интересуваше го, както и преди, дъщерята на Морис.

Като начало се срещна с Мирон, нямаше да се справи успешно без негова помощ. Департаментът нямаше как да го засече, така че беше в безопасност. По това време Мирон си имаше екип, от който Ким познаваше само Сава. Такова беше собственото му изискване. Ким нямаше нищо против, разбираше необходимостта от конспирация. Мирон вече беше наясно за важността на онова, което вършат, тъй като резултатите бяха налице. И ако някога на „Сарацин“ Ким се подчиняваше на Мирон, сега беше обратното. Самият Мирон нямаше нищо против, разбирайки, че въпреки младостта си Ким знаеше и можеше много повече от него.

По негово нареждане той и хората му се заеха със следенето на Джулия. Мирон разбираше доста добре от електроника, затова без проблеми осигури подслушване на линкома на момичето. Предрешен като парнаджия, Сава проникна в дома на Джулия и в присъствието на противника успя да постави няколко „бръмбара“ — в спалнята и в хола. А многоканалният ретранслатор, който усилваше и кодираше слабите сигнали на „бръмбарите“, Сава сложи на покрива, където се качи за проверка на „оборудването“. Справи се блестящо със задачата, за което Ким лично му благодари.

Работата се усложняваше твърде много от това, че Джулия имаше охрана. Докато преди се дразнеше от яките опекуни, назначени от баща й, след разобличаването на Ким помоли да засилят охраната й. В разговори с приятелки Джулия признаваше, че тръпки я побиват при мисълта, че е била близо до убиец. Ако не бяха разкрили „това копеле“, кой знае какво можеше да й причини, съществуваше горчивият опит с Мария Демидова. Джулия искрено се радваше, че тази история приключи благополучно.

Уви, за нейно нещастие Ким не смяташе така. Всичко едва сега започваше. И затова, след като прослуша записите на поредните разговори на момичето, Ким реши да действа.

* * *

Първите дни след разобличаването на Андрей, или Ким, както го наричаха в новините, Джулия живееше в страх. Дори уверенията на баща й, че сега няма от какво да се безпокои, не можаха да я успокоят. Помоли да засилят охраната й и практически престана да излиза от къщи. Джулия не беше толкова глупава, за да не разбира, че запознанството й с „антикваря“ беше далеч неслучайно. Анализирайки събитията със задна дата, стигна до извода, че през цялото време е била марионетка в ръцете на този човек. Опита се да се запознае с нея още на приема у Екслер, тогава просто не му обърна внимание. Той взе предвид неуспеха си и на купона у Грачов разигра като по ноти представлението в билярдната. Именно тогава му хвърли око. Срещата в салона му, целувката — всеки път, когато си спомняше за това, Джулия винаги изтръпваше. Впрочем към страха й се добавяше и мъка. За първи път в живота си срещна оригинален човек, а той се оказа убиец. Както изглежда, най-прочутият убиец на света…

Но с времето страховете на Джулия постепенно се изпариха. Убиецът изчезна, според слуховете следите му водеха към Хела. Пък и да не е глупак да остава в Москва, когато за главата му е обявена такава награда. Животът на Джулия, временно осуетен от запознанството с убиеца, плавно влезе в привичното си русло.

Беше вторник вечер, в Болшой театър имаше нова постановка — „Небесни странници“. Жената на Морис много обичаше сантименталната оперета, затова Джулия, под влияние на баща си, реши да ги придружи на премиерата. Охраната беше свръхзасилена, глайдерът им се приземи във вътрешния двор, на входа за VIP персоните. След като се убедиха, че подопечните им не ги грози опасност, яките момчета от охраната заведоха Морис, съпругата му и Джулия в отделна ложа.

До началото оставаха петнадесет минути. Джулия гледаше сцената с умиление, не беше идвала тук доста отдавна. Погледът й се спря на разносвача на сладолед, който в момента беше точно под тях. Тя неволно се облиза.

— Ще отида да си взема сладолед — каза тя и стана, но баща й я хвана за ръката.

— Седни — твърдо каза той и се обърна към един от свитата. — Шор, донеси сладолед. Джинджифилов.

— Аз искам ванилия, с ядки — уточни Джулия. — Друг не обичам.

— Добре — отвърна момчето и излезе.

Върна се след няколко минути с ажурна кошничка с три чашки в нея. Джулия си взе любимия сладолед, с удоволствие си близна от него и отново обърна поглед към сцената в очакване на началото.

Оперетата изобщо не хареса на Джулия, съжали, че се съгласи да дойде. По-добре да беше извикала Лиза вкъщи, щеше да е по-интересно. Хем щеше да научи и последните клюки.

Глайдерът я достави точно до къщата й. Сбогува се с баща си, с мащехата си избягваше да общува, изпрати с поглед издигналата се във въздуха машина, след което, придружена от охраната, влезе вътре.

Легна си много късно. Заспа с мисълта, че трябва час по-скоро да се омъжи. Само че за кого?

Следващите дни бяха по-приятни. Мрачното й настроение постепенно я напускаше, Джулия успя да присъства на няколко купона. Дори се сдоби с нов кавалер, двадесетгодишният Йозек, чийто баща беше прехвърлен на Земята от Вектра и в момента служеше под непосредственото управление на Морис. Йозек се оказа мил и твърде остроумен млад човек, но като любовник според Джулия хич го нямаше. Но понеже нямаше друг, засега се примиряваше.

Беше краят на месеца, когато забеляза леко затруднение в дишането, но не му придаде значение и го прие като случайност. Но постепенно ситуацията се усложни — в началото се задъхваше само по време на танци, но после това ставаше дори когато просто се движеше. Извикаха доктор. Той предположи сърдечна недостатъчност и препоръча по-обстойно изследване. Баща й я прати в клиниката на Департамента, която се смяташе за една от най-добрите. За радост на Джулия докторите се произнесоха, че сърцето й е добре. Колкото до задуха, помолиха да се изчака, докато установят точната причина.

* * *

Линкомът звънна в един и половина през нощта. Проклинайки целия свят, Морис седна на леглото и взе слушалката.

— Морис, слушам…

— Здравейте, сър — непознатият глас звучеше спокойно и доброжелателно. — Имам много важна информация за вас. Ще е най-добре никой да не чува нашия разговор.

— Преди всичко кажете кой сте — каза Морис.

— Името ми е Ким. Доколкото знам, издирвате ме.

Това беше издевателство. Хората му си изпотрошиха краката да открият този негодник, а той звъни посред нощ. Морис се намръщи и погледна към спящата си жена.

— Изчакайте, ще отида в кухнята…

Нахлузи чехлите и тръгна към кухнята, мислейки колко ненавременно беше всичко това. Без помощта на специалисти няма да може да проследи откъде идва позвъняването.

— Слушам ви — каза той, като притвори вратата.

— Преди всичко, сър, във ваш интерес е да запазите този разговор в тайна. Става дума за дъщеря ви.

Морис изтръпна.

— Какво искате да кажете? — тихо попита той.

— Дъщеря ви е заразена с щам на един вирус. За да няма недомлъвки, ще ви кажа веднага: заразена е по заповед на много влиятелни хора, за които работя. С всеки изминал ден задухът й ще се засилва, накрая ще умре. Вашите доктори не са в състояние да й помогнат. Ако не ми вярвате, помолете ги да й направят точен анализ на кръвта. Мисля, че й остава живот не повече от две седмици. Аз разполагам с ваксина и ще ви я дам, ако склоните да направите нещо за мен.

— Схващате ли кого сте решили да шантажирате? — В гласа на Морис прозвуча заплаха.

— Разбира се. Вие сте ни нужен, Морис. Затова от името на моите работодатели ви предлагам два варианта. Първи вариант: вие ще ни помагате и след време ще ръководите Департамента вместо Чалми, при това дъщеря ви ще бъде абсолютно здрава, гарантирам ви го. Вторият вариант: вие се отказвате, дъщеря ви умира. Тогава ще намерим начин да унищожим и вас, с надеждата, че човекът, който ще заеме мястото ви, ще бъде по-сговорчив. Помислете кой е по-добрият вариант.

Морис скръцна със зъби. Това паленце дръзва да го заплашва…

— А сега ме чуй — бавно произнесе той. — Ако с Джулия се случи нещо, ще преровя земята, но ще те открия. Разбра ли, копеле такова?!

— Напразно се горещите. Аз съм длъжен да ви предложа нашите условия, вие сте в правото си да ги приемете, или отхвърлите. Изборът е ваш. Ако решите да се свържете с мен, сложете на задното стъкло на глайдера си каквато и да е лепенка, това ще бъде сигналът. Надявам се, че ще вземете правилното решение. И се постарайте да запазите нашия разговор в тайна, във ваш интерес е. Само ако се изпуснете пред някого от Департамента или се опитате да ме засечете, вече нищо няма да може да спаси Джулия. Просто ви напомням…

Отсреща затвориха. Морис се сгромоляса на стола.

Тресеше го. Като офицер от Департамента разбираше, че е длъжен незабавно да докладва на Чалми за случилото се. Това беше негов дълг. В същото време Морис си даваше сметка, че Ким едва ли блъфира, признаците на болестта на Джулия бяха налице. Не е известно кога и как този негодник я е заразил, но фактът си е факт. Джулия е в голяма опасност и ако докторите не успеят да й помогнат…

Главното е да не изпада в паника. Морис се опита да се овладее. Най-напред трябва да се разпореди утре лекарите да направят анализ на кръвта й за установяването на наличие на вирус. Колкото до този разговор, засега никой няма да узнае за него. Тези хора си преследват целите докрай, вече убиха Императора и сина му. Беше наивно да разчита, че ще пощадят Джулия.

За резултатите от анализа на кръвта й му докладва Николай Журавльов, водещият хематолог на клиниката. Морис лично дойде в кабинета му, макар че можеше да покани експерта при себе си. По лицето на Журавльов, който се привдигна от стола да го поздрави, Морис разбра, че новините не са добри. Така се и оказа, докторът потвърди предположението за наличие на вирус.

— Става дума за вирус, който не ни е известен. Има всички основания да се предполага, че е разработен за бойни цели — му обясни Журавльов, докато го настаняваше да седне. — Казано накратко, вирусът кара клетките да изработват много специфични вещества, които блокират преноса на кислорода от хемоглобина. Кръвните клетки губят способността да снабдяват организма с кислород, последствията могат да бъдат много сериозни.

— Тоест? — попита Морис. Той винаги предпочиташе да е запознат с точната картина на събитията.

— Дъщеря ви може да умре въпреки огромните ни усилия да я излекуваме.

— Но вие ще я излекувате, нали? — Морис го погледна в очите и Журавльов сведе поглед.

— Нищо не мога да ви обещая. Има конвенция за забрана на създаването на бойни вируси. Поканих от Петербург най-добрия специалист в тази област, професор Золингер, още довечера ще бъде тук. И още нещо: вие и всички, които са общували с Джулия, трябва да си направят анализ на кръвта.

— Ясно — въздъхна Морис. — Мога ли да видя дъщеря си?

— Засега не, тя е в инфекциозното отделение, достъпът до нея е ограничен. Макар че според предварителните анализи вероятността от заразяване с вируса е много малка. Утре ще мога да ви дам точен отговор.

— Добре — кимна Морис. — Нали не сте забравили уговорката?

— Да. Информацията за вашата дъщеря няма да излезе извън пределите на клиниката.

— Ако възникне нещо спешно, ето номерът на моя линком — Морис остави визитката си на бюрото и стана от креслото. — Къде трябва да дам кръв?

С професор Золингер Морис се срещна на следващия ден вечерта. Тогава вече знаеше, че в неговата кръв и в кръвта на жена му вирусът не е открит, през деня му позволиха да се срещне с Джулия. Момичето беше бледо, но все още не разбираше какво става. Морис не й каза истината, а я успокои, че скоро ще оздравее.

Золингер беше пълен мустакат мъж на около четиридесет и пет години, с гъста черна брада и малко безумни очи. Стисна ръката на Морис и го поведе в кабинета си.

— Веднага ще ви кажа, драги, че нещата не са розови. — Золингер отвори барчето и взе бутилка коняк. — Искате ли да ви налея?

— Не — отвърна малко ядосано Морис. Оказа се, че експертът е и алкохолик.

— Аз ще си пийна. Този вирус е много интересен. За ваше здраве… — Изля чашката в устата си, оригна се, изтри с длан мустака си и седна в креслото срещу Морис. — Знаете ли, че разработката на бойните вируси е забранена?

— Да, чувах за това.

— Още по-добре. Мога ли да ви наричам „генерале“? — попита Золингер и без да дочака разрешение, продължи: — Уви, скъпи ми генерале, знам за какво говоря. Виждате ли как са изкривени пръстите ми? — Професорът показа на Морис лявата си ръка. — Също вирус. Едва не предадох Богу дух. Но ми се размина… — Золингер се засмя тихо. — Гадна работа, тогава се занимавахме с ликвидирането на огнището на заразяване на Индра. Едно животно ме ухапа, виждате ли белега? — Золингер вдигна крачола си и демонстрира белега на крака си. — Едва не ми отхапа крака и се заразих. Беше въпрос на часове — или вирусът, или аз. В крайна сметка победих.

— Това е много интересно, професоре, но какво ще стане с Джулия?

Професорът се намръщи.

— Засега не мога да кажа нищо хубаво. Глупаците от Клиниката искаха да й прелеят кръв, но аз им забраних и се оказах прав.

— Какво значи това? — Морис го погледна в упор.

— С тези вируси няма шега. Създават ги специалисти, това е истинско изкуство. Изработваш вируса така, че за кратко време да е невъзможно да се създаде ваксина. И затова поставяш капани на онзи, който после ще работи с този вирус. Да речем, вирусът на Мюлер въздействаше на централната нервна система, блокирайки предаването на нервни импулси. Естествената реакция е за лечението да се използват вещества, способни да дезактивират блокиращите елементи. На теория е така, но щом се вкара дозата лекарство на пациента, вирусът реагира на това вещество и включва друга заложена в него програма. В резултат на което у пациента се образува белодробен емфизем и той умира… — Золингер се засмя, като че ли собствените му думи му доставяха удоволствие. — В случая с вашата дъщеря — продължи Золингер — първият капан е свързан с това, че в никакъв случай не трябва да се прелива кръв. Наличието на чужда кръв или на нейни заместители веднага пуска в ход изработването на специфичен белтък, засега не съм си изяснил върху какво точно въздейства той. Но съм сигурен, че резултатът ще бъде показателен. И това е само първото ниво на защита, дявол знае какво ще става по-нататък.

— Можете ли да спасите дъщеря ми? — тихо попита Морис.

— Не зная — вдигна рамене професорът. — Ако влошаването на състоянието се движи с такива темпове, ще изкара още десетина дни, най-много петнадесет. А за да бъде изследван един вирус, да се създаде и реализира модел на неговата дезактивация, ще отидат месеци, дори години.

— Професоре, нужен ми е точен и ясен отговор. Можете ли да я спасите или не?

— Вече ви казах, нищо не мога да обещая. По мое мнение шансовете й са нищожни, едно на сто. Ние ще положим всички усилия естествено, но почти няма надежда. Онези, които създават вирусите, обикновено обмислят всичко доста напред. Вярвайте ми. — Золингер отново се усмихна.

— Добре, професоре — въздъхна Морис и стана от креслото. — Продължавайте да работите. И ме дръжте в течение.

* * *

Даргите винаги много внимателно обмислят своите действия. По-точно, внимателно изучават личността на тези, с които работят. За Морис уязвимото му място беше любовта към дъщеря му. Точно на това разчиташе Ким. Ампулата с щама на бойния вирус беше донесъл от Кара, както впрочем и много други полезни неща. Дали му беше жал за момичето? Сигурно. Но това изобщо не променяше съдбата й.

Заразения с вирус сладолед даде на Джулия Сава, разбира се, с помощта на Ким, който беше „изчислил“ всичко. Това, че знаеше кой е любимият сладолед на Джулия — ванилия с ядки, изигра своята роля. Ненапразно Сайрус го обучаваше да запомня дреболии, тъй като от тях в крайна сметка зависи успехът на всяка операция.

След като изчака симптомите на заразата у Джулия да станат достатъчно изразени, за да обезпокоят Морис, Ким му звънна посред нощ. Това също беше премерено действие, тъй като през нощта Морис няма да може да проследи позвъняването. Номерът на линкома му го знаеше още от времето, когато служеше в Департамента, беше сигурен, че разговорите на Морис със сигурност не се подслушват.

Както и очакваше, не беше въодушевен от идеята да му сътрудничи. Няма нищо, ще му даде време за размисъл. А дотогава…

Дотогава си имаше друга работа. Може и да не беше толкова важна, но от изхода от нея зависеше душевното му спокойствие. Трябваше да реши как да постъпи с Шийла.

Може би ставаше дума за отмъщение? Сигурно, макар че на Ким не му се искаше да мисли така. Предпочиташе да смята, че Шийла е просто опасна за него. Тя го предаде два пъти, къде е гаранцията, че няма да го предаде и трети път?

Това означаваше, че Шийла трябва да умре, в името на несъществуващата на този свят справедливост. Всеки трябва да си получи заслуженото. Така, както и той самият, когато му дойде времето, той нямаше никакви илюзии в това отношение. Независимо от това, Шийла ще умре преди него…

Можеше да се справи с нея по хиляди възможни начини. Но на Ким не му стигаше просто да я убие — преди тя да умре, искаше да погледне в очите й.

Ким се учуди, когато разбра, че, както преди, живее на същото място. След няколко дни наблюдения установи, че живее сама. Ако не броим, че го беше предала, във всичко останало си беше предишната Шийла, момичето, което някога толкова му харесваше. Беше готов да направи всичко за нея — а тя просто е изпълнявала задача…

За провеждането на операцията избра петък вечер. Не го смущаваше факта, че къщата й е с аларма, нали и преди беше идвал тук. Набра познатия код, отвори вратата и влезе. Беше много неразумно от нейна страна да не си смени кода. Ким знаеше, че не се е върнала от работа, затова отиде в хола и седна на едно кресло. Свали перуката и брадата, извади пистолета и зачака. Знаеше как точно ще го направи. Няма да я боли.

Малко след осем чу звук от приземяващия се глайдер. Хубаво ще е да е сама, да няма излишни жертви. И без това вече не са малко.

Наложи се да чака дълго. От гаража Шийла отиде в кухнята. Ким чу шум от пусната в мивката вода. След това отиде в спалнята на втория етаж. Влезе и в банята.

Очакването беше много тягостно. Мислеше си, колко пъти е чакал Шийла в същото това кресло. Тя излизаше от ваната — свежа, още по-хубава, сядаше на коленете му и той разресваше косите й. След това пиеха вино, а щом се спуснеше нощта, се качваха в спалнята… Беше прекрасно време, щастливо. Сега отново ще я види, но това е съвсем друга среща.

Всичко си има край. Ким чу, че вратата на банята хлопна, и бавно подготви пистолета.

Тя излезе, разресвайки косите си, дори гребенът й беше същият. Мина покрай него, без да го забележи, и застана пред огледалото. Прокара няколко пъти гребена през косите си и бавно се извърна…

Ким очакваше да види в очите й страх, но имаше учудване и може би облекчение?

— Ким… — прошепна Шийла и се смъкна на леглото. — Ти дойде…

— Дойдох — съгласи се Ким. — Не ме ли очакваше?

— Не… Мислех, че си ме забравил.

— Но пък ти не си ме забравила — каза Ким с крива усмивка, колебаейки се дали да не стреля веднага.

— Не те разбирам… — объркано произнесе Шийла. — Имаш пистолет… Защо си тук, Ким? Не трябва да идваш тук, търсят те.

— Дойдох да те убия, Шийла. И ще го направя. Ако не искаш да усетиш болка, обърни се с гръб към мен.

Шийла пребледня.

— Да ме убиеш? Но… защо? Заради това, че тогава… не те предупредих?

— И за това също.

Шийла наведе глава, после отново го погледна.

— Не си мисли, че се оправдавам. Но не можех да те предупредя, разговорите ми се подслушваха. Мислех, че ще разбереш и няма да дойдеш тук.

— Толкова ли се страхуваше за живота си?

Шийла го погледна строго.

— Променил си се, Ким — каза тя с тъга в гласа. — Много си се променил. Колкото до моя живот… Страхувах се не за себе си, а за брат ми. Ако не бях те предала, Чалми щеше да го хвърли в затвора.

— Имаш брат? — Ким учудено вдигна вежди.

— Имах — поправи го Шийла и сведе поглед. — Събра се с една компания, ограбиха бижутерски салони. Хванаха ги, но аз измолих от Чалми да помогне на брат ми. Чалми имаше нужда от мен и се съгласи. Прати го на Виола, но не го изпускаше от очи. Ако откажех да направя нещо, веднага ми припомняше за брат ми. Тогава избрах между тебе и него… — по бузата й се търкулна сълза.

— И къде е сега брат ти?

— Умря от наркотици преди две години…

Ким се начумери. Защо му разправя всичко това?

— Добре — каза той. — Нека да е така. Тогава защо ме предаде втори път?

— Предала съм те? — Момичето го погледна неразбиращо. — Господи, Ким, колко си глупав… Разбрах, че в салона си бил ти едва когато съобщиха по видеото. Засякъл те е Рик, видял те е в някакъв бар.

Ким пребледня, картината изведнъж му се изясни. Значи можеше да убие невинен човек…

Шийла плачеше, без да крие сълзите си. Ким припряно прибра пистолета в кобура си.

— Прости ми… — каза той тихо. — Мислех, че си го направила ти. Не знаех за Рик.

Шийла не отговори. Раменете й потръпваха.

— Не плачи. — Ким се приближи до нея и леко я докосна по рамото. — Недей…

— Обидно ми е, Ким. Много ми е обидно. Да, по онова време бях принудена да кажа на Чалми за теб, нямах избор. Надявах се, че няма да дойдеш, но ти дойде и те хванаха. Но след това направих всичко, за да те спася… Къде щеше да бъдеш, ако не бях аз… — Шийла избърса една сълза.

Ким изтръпна.

— За какво говориш?

— За нищо. Не ми се говори за това…

— Разкажи ми. Трябва да знам.

— Няма да ти хареса. — Шийла го погледна и отново наведе глава. — Ще ме презреш.

— Виждаш докъде водят недоразуменията между нас. Разкажи ми всичко. Моля те.

Шийла мълчеше. Сякаш си подреждаше мислите.

— Когато те арестуваха — тихо започна тя, — започнах да издирвам кой ще се заеме с делото ти. Оказа се, че е Ковач. Ти не го познаваш, едно дебело, космато животно. Той щеше да произнесе смъртна присъда, но аз… успях да го разубедя.

— Как? — откъсна се от езика му, макар че веднага съжали за това.

— Нали си много умен, познай… — Шийла отвърна очи от него. — После, когато те взеха на „Сарацин“, отидох при Ковач и го застрелях…

Стана много тихо. Шийла седеше на края на леглото, от очите й се ронеха сълзи. Ким никога не беше я виждал такава.

— А сега си иди, Ким. Моля те… — Тя закри с длани лицето си.

— Прости ми… — Ким я прегърна. — Не знаех нищо.

— Недей, Ким… Не можем да бъдем заедно след всичко това. Ти вече знаеш коя съм аз, с какво се занимавам и за кого работя. Много съм се окаляла…

— Не говори така… — Ким притисна момичето към себе си и затвори очи. — Ти си най-чистата от всички, които познавам.

— Подиграваш ми се…

— Не, Шийла. Едва сега разбрах колко съм виновен пред теб. Прости ми, ако можеш… — Ким внимателно я целуна.

Шийла изхлипа и се притисна към гърдите му.

— Ако знаеше колко ме беше страх за тебе… Когато отиде на „Сарацин“ и корабът изчезна, се надявах, че си останал жив, молих се за теб в Храма. Но после се появи някакъв офицер и каза, че всички, освен него, са загинали…

— Знам за кого говориш — усмихна се Ким и отново я целуна. — Той е много добър човек.

— Може. Но тогава ми беше адски зле…

Ким седеше, хванал в прегръдките си Шийла, и си мислеше колко странно е устроен този свят. Значи Шийла не беше го предала, дори го беше спасила от сигурна смърт. Направила е всичко по силите си, а той си мислеше толкова лоши неща за нея. През всичките тези години…

Погали я по косата. Шийла въздъхна тихо. Ким се усмихна — косите й ухаеха както преди и все пак — някак различно.

— Хайде да се махнем, Ким… — предложи Шийла. — Някъде далече — далече, където ги няма нито Чалми, нито Департаментът. Ако знаеш как ми се иска да забравя всичко…

— Ще заминем, Шийла, непременно, обещавам ти. Но имам да свърша още нещо.

— Разбирам. Това, което говорят за теб по видеото, е лъжа, нали? — Шийла се дръпна леко и го погледна в очите.

— Не, Шийла. Истина е. Дори самата истина е още по-страшна. Аз не само имам отношение към гибелта на Императора и сина му, а и всичко бях планирал и го извърших. Сам, без чужда помощ.

Шийла мълчеше, в очите й се четеше учудване, може би дори страх.

— Сигурно вече не искаш да заминем заедно? — измъчено се усмихна Ким. — Сега знаеш за мен всичко. Или почти всичко. Аз и по-рано бях убиец, когато работех като Изпълнител. А сега — още повече. Много се задържах… — Ким се опита да се изправи, но Шийла не му позволи.

— Не говори така, Ким… Ние сме тези, които сме, такава е съдбата ни. Ако сега си тръгнеш, вече никога няма да се срещнем. Знам го. Остани…

Ким я хвана за ръката и я погледна в очите.

— Наистина ли го искаш?

— Да, Ким. Ти си единственият, с когото съм се чувствала добре. Не искам отново да те загубя.

Очите й бяха пълни със сълзи. Ким с облекчение въздъхна и притисна момичето към себе си, мислейки с болка и радост, че все пак не го е забравила…

* * *

Професор Золингер не можа да помогне на Джулия. Денонощно пребиваваше в лабораторията, спеше там, доколкото това беше възможно. И въпреки това след осем дни беше принуден да признае, че е загубил битката.

— Не знам кой и къде е създал този вирус — каза Золингер на Морис на една от последните им срещи, — но този човек е гений. Нямаме никакъв шанс.

— Нищо ли не може да се направи? — Морис погледна професора, разбирайки, че ще бъде принуден да наруши клетвата си.

— Времето няма да стигне — въздъхна Золингер. — Просто няма да смогна.

— Предлагах ви помощници. Толкова, колкото ще са ви нужни.

— Въпросът не е в помощниците — намръщи се Золингер. — Това нещо по принцип не може да бъде извършено по-бързо, отколкото го върша аз. Трябват ми три месеца, за да изуча този вирус и да синтезирам ваксината, което и ще направя. Но Джулия не разполага с това време.

Морис посърна.

— Колко й остава? — тихо попита той.

— Пет-шест дни. Простете ми, правя всичко, което е по силите ми.

— Разбирам. Мога ли да отида при нея?

— Да, естествено… — Професорът кимна виновно.

Джулия лежеше в отделна стая в карантинния бокс. Морис прехапа устни, като видя дъщеря си. Изглеждаше все по-зле и по-зле.

Лицето й беше бледо, устните й бяха посинели. Момичето едва дишаше. Задъхваше се.

— Здравей… — Морис седна до дъщеря си. — Как си?

Въпросът беше излишен. Джулия едва отвори очите си, погледът й беше пълен с мъка.

— Лошо ми е… — прошепна тя и потърси ръката му. — Помогни ми…

— Прости ми, аз съм виновен. — Морис притисна до устните си ръката на дъщеря си и се учуди колко е студена. — Ще оздравееш, обещавам ти. Потърпи още малко, чу ли? Трябва да вървя… — Морис бързо излезе от стаята, понеже едва издържаше да гледа как дъщеря му страда.

Не знаеше какво да прави. Или знаеше? В края на краищата става дума за дъщеря му. Да, може да отиде на съд за предателство. И какво от това? Изживял си е своето…

От едно магазинче купи малка ярка лепенка с изображение на весело куче. Върна се при глайдера си и я залепи на задното стъкло. Това е. Сега оставаше само да чака…

Времето течеше бавно, едва издържаше, не му помагаше дори работата в Департамента. Вършеше нещо, даваше някакви разпореждания, изслушваше докладите на подчинените си относно издирването на Ким. Нямаше никакви засечки. Той се оказа много умен. Впрочем имаше — лепенката на задното стъкло, заради която Ким щеше да се свърже с него. Но ако използва този шанс, щеше да загуби Джулия. А и Ким сигурно ще се презастрахова. Но дори и да го хванат, това какво ще допринесе за съдбата на Джулия? Няма никаква гаранция, че ще съобщи къде е ваксината. Пък и дали изобщо е у него? По-скоро се намира у работодателите му, които и да са те. Само проблеми. И основният от тях е, че не трябва да допуска грешка.

Морис се прибра вкъщи по-рано от обикновено. Нямаше и седем вечерта, когато глайдерът му се спусна в гаража. Едва куполът се затвори и насреща му се появи жена му.

— Току-що ми звънна Иля — усмихна се тя, щом той отвори вратата на глайдера. — Канят ни на вечеря. Ще отидем ли?

Морис я погледна студено. За първи път от две години насам, откакто са заедно, му се прииска да я удари.

Но не го направи.

— Ти тръгвай — каза той, като излезе от глайдера и целуна съпругата си по бузата. — Аз имам още малко работа.

Жена му се нацупи.

— Щеше да е хубаво да сме двамата.

— Знам. Просто съм потънал в работа.

— Добре де… Как е Джулия?

Сети се все пак… Морис замислено я погледна. Едва ли я интересува здравето на Джулия. По-скоро беше опит да замаже нещата.

— Все така, засега — каза той. — Ще отида в кабинета си.

Под погледа на жена си, който усещаше с гърба си, Морис се качи на втория етаж. Влезе в кабинета си и уморено се отпусна в креслото.

Минаха няколко минути. По едно време чу шум от излитащ глайдер. Жена му тръгна. Много важно.

Позвъняването, което очакваше, се раздаде точно в полунощ.

— Да… — Морис хвана слушалката на линкома. — Слушам…

— Искате да поговорим ли? — гласът на Ким беше спокоен и равен.

— Искам. Дъщеря ми умира, остават й няколко дни.

— Вече ви казах, че можете да й помогнете — отвърна събеседникът. — Стига да поискате.

— Не го увъртайте, Ким. Кажете какво искате от мен.

— Първото нещо е да ми съобщавате цялата информация, свързана с моята работа. Съгласете се, че това сега е във ваш интерес.

— Добре, съгласен съм. — Морис си помисли, че не е толкова сложно. — Още има ли?

— Засега не. За начина на осъществяване на контакта ще разберете утре…

— А дъщеря ми? — нервно извика Морис, опасявайки се, че Ким ще затвори. — Няма да предприема нищо, ако не й помогнете!

— Естествено, Себастиян. Вие не ме оставихте да довърша. Надникнете под бюрото си, там има една ампула. Нека да вкарат съдържанието й венозно.

Морис бързо се наведе и погледна. От долната страна наистина имаше прилепена с тиксо ампула.

— Тя ще оздравее ли? — попита Морис. — Чувате ли ме?

— Това ще й помогне за известно време. Ще получавате по една ампула, когато е нужно. А щом отношенията ни станат по-близки, ще я излекувам напълно.

Морис се задъха.

— Не уточнихме нещо. Какво ще стане, ако с вас нещо се случи?

— Тогава тя ще умре. Точно затова във ваш интерес е да се погрижите нищо да не ми се случва. Докато съм жив, ще е жива и тя. Разбирате ли ме, Морис?

— Да… — скръцна със зъби Морис, разбирайки, че са го хванали за гушата. — Разбрах.

— Чудесно. И се постарайте да не правите глупости…

Събеседникът му затвори, Морис бавно остави слушалката. После с треперещи ръце изскубна ампулата и хукна към гаража.

Глайдерът го носеше към сградата на клиниката към Департамента. Докато шофираше, Морис успя да си помисли, че този негодник е проникнал и в жилището му. Струваше му се направо невероятно, миналата година си сложи възможно най-съвършената алармена система. Но ампулата беше налице… Морис внимателно докосна вътрешния си джоб. Май тия системи нищо не струват.

Спускайки машината на площадката пред клиниката, Морис си помисли, че още утре ще извика техници, които да проверят всичко „от до“. Кой знае какво още може да си позволи онзи мерзавец. Колкото до алармената система, по-добре да си вземе куче, по-добре две кучета. Ще бъде по-сигурно.

Золингер беше в лабораторията. Морис завари професора над микроскопа. Като чу стъпки, той вдигна глава, очите му бяха зачервени.

— Генерале? — в гласа на Золингер се усещаше раздразнение. — Случило ли се е нещо?

— Ето… — Морис внимателно подаде ампулата на професора. — Казаха ми, че това ще помогне на Джулия. За известно време.

— Кой ви каза? — Професорът взе ампулата без особен ентусиазъм. — Някакъв пишман теоретик?

— Няма значение, това не ви засяга. Съдържанието на ампулата трябва да се вкара във вената.

— Какво има в нея? — Золингер я обърна към светлината.

— Не знам — отвърна Морис, чувствайки, че губи търпение. — Къде има спринцовка?

— Чуйте, генерале, това е глупаво. Нека поне да проверя какво има в тази ампула. Тук има цифра 1 — професорът му показа ампулата, — какво ли значи това? Имате ли някакви данни за състава на препарата?

Морис се задъха.

— Слушайте, професоре… — Хвана Золингер за ревера на халата и го повдигна от стола. — Или ще направите инжекцията веднага, или ще ви изкарам въздуха. Ясен ли съм?

Професорът го погледна в очите — и се съгласи.

— По-кротко, генерале… — измърмори той. — Аз просто се тревожа за живота на дъщеря ви.

— Аз също. — Морис бавно пусна професора. — Къде е спринцовката?

— В чекмеджето… — Золингер извади малка черна кутийка. Сложи ампулата в гнездото на спринцовката и погледна Морис. — Но все пак не ви съветвам.

— Нямам друг избор — тихо каза Морис. — Да вървим… — Обърна се и излезе от кабинета.

Като видя баща си да влиза в стаята, Джулия се помъчи да се усмихне, но се получи гримаса.

— Ти ли си… — Едва размърда пресъхналите си устни момичето.

— Потърпи малко. — Морис седна направо на леглото и взе ръката на дъщеря си. — Донесох ти лекарство. Сега ще те облекчи.

В очите на Джулия блеснаха сълзи. Морис изведнъж се уплаши да не би Ким да го е измамил?

— Сложете инжекцията, професоре… — обърна се към току-що влезлия Золингер.

— Разбира се. — Професорът се усмихна топло на Джулия. — Няма да боли… Готово — отново се усмихна той. — Това ще ти помогне. Генерале, елате в кабинета ми. — Золингер хвана Морис за лакътя и го поведе към кабинета си.

— Опитай се да поспиш — обърна се той към дъщеря си. — Аз пак ще дойда…

За негово учудване не отидоха в кабинета на професора, а в съседната стая. Оказа се, че огледалото в стаята на Джулия представляваше прозорец, през който генералът видя дъщеря си, легнала в леглото. Тук имаше апаратура, която регистрираше състоянието на момичето. Имаше и медицинска сестра. Щом видя професора, тя бързо се изправи и излезе от стаята, след като той й даде знак.

— Оттук ще можем всичко да контролираме — поясни професорът. — Седнете, генерале. Искате ли бира?

— Да… — съгласи се Морис, настанявайки се на стола. — Има ли промяна?

— Още е много рано — възрази професорът, докато изваждаше опаковката с бирени кутии. — Заповядайте…

Минутите се нижеха мъчително бавно. Отпивайки от бирата, Морис мрачно наблюдаваше дъщеря си, от време на време поглеждайки към апаратурата. Не беше специалист в тази област, но без проблеми различи важните за него показатели на дишането и сърдечния ритъм.

Бяха минали около петнадесет минути, когато Морис забеляза първите промени.

— Струва ми се, че дишането не е толкова учестено — каза той, като погледна професора. — Преди бяха шестдесет вдишвания в минута, сега са под петдесет.

— Това могат да бъдат случайни колебания — възрази Золингер. — Рано е да се правят изводи.

Споровете бяха излишни и Морис отново потъна в очакване. Минаха още двадесет минути и сега дори Золингер не можеше да отрече факта, че състоянието на Джулия се подобрява.

— Имате право, генерале — каза той. — Не знам що за гадост й вкарахме във вената, но й помага. Дишането се нормализира, пулсът пада. Струва ми се, че заспа.

Морис незабелязано избърса една сълза. Наистина се подобрява…

— Тръгвам си — каза той и стана. — Нека да поспи.

— Разбира се — съгласи се Золингер. — Ние ще се погрижим за нея… — Професорът излезе след Морис и веднага влезе медицинската сестра.

Золингер изпрати Морис до вратата. Изчака, докато глайдерът му се издигна във въздуха и бързо се върна в лабораторията. Затвори вратата, седна на бюрото, извади от джоба на халата спринцовката. Внимателно отстрани ампулата, в която бяха останали капчици от безцветната течност.

— Чудесно… — Професорът погледна ампулата на светлината. — Сега ще разберем какво има тук…