Антон Медведев
Враг на Империята (4)

Глава 4

Принц Седрик не обичаше да вали. Той точно гледаше пороя зад прозореца и си мислеше, че тази планета вече му е опротивяла. И с право. Империята беше заграбила най-хубавите светове и го принуди да дойде тук, където появата на слънцето беше празник.

Такива бяха нещата. В другите светове гъмжеше от шпиони и наемни убийци, единствено тук можеше да се чувства относително спокойно. Ако не бяха жените — принц Седрик уморено въздъхна, — щеше да е направо зле.

Той обичаше жените. Те пък обичаха него. Не го интересуваше с какво точно ги привличаше — дали с парите, или с поста. Има ли значение? За всяка една беше чест да прекара нощта с него. Дори да не е така, нито една не би могла да върви срещу волята му. Елвира се държеше доста опърничаво, а и мъжът й се правеше на ербап. И къде са те сега? Костите на мъжа гният в някакво блато, каквито тук — дал Господ. А душичката Елвира тръгна от ръце на ръце — след него, разбира се. Това беше добър урок и дворът го запомни.

Седрик се дръпна от прозореца, погледна часовника — скоро ще дойде Фирс да докладва. Глупав идеалист, с такива беше лесно да се работи. Но предстоеше да се раздели и с него, напоследък нещо патриотизмът му изневеряваше. Няма нищо, идеалисти — колкото щеш. Както, впрочем, и блата…

— Ще позволите ли, Ваше Величество? — в рамката на вратата се показа главата на Фирс. Обикновено постната физиономия на помощника му този път беше по-весела. Явно, новините бяха добри.

— Влизай… — Седрик отиде до разкошния диван и потъна сред възглавничките. Той предпочиташе да изслушва докладите на подчинените си в легнало положение.

— Какво ми носиш?

— Заловихме шпионин — заяви Фирс. — Опасен.

„Че това новина ли е? — помисли си Седрик. — Един шпионин повече или по-малко. Виж, ако беше казал, че дъждът е спрял…“

— Ами, разстреляйте го. — Седрик се прозина. — Какво ме занимаваш?

— Помислих, че ще ви е интересно да го видите. Той е от Департамента по Наказанията.

— Така ли? — Седрик присви устни и се замисли. — Едра плячка… И къде го хванахте?

— Дойде сам — засмя се Фирс.

— Откога шпионите взеха да идват сами… — Седрик недоверчиво поклати глава. — Добре де, доведи го…

* * *

Оказа се изключително просто — на Агра без излишни въпроси му продадоха билет до Хоргата. Дори не му се наложи да напуска сградата на летището. Вярно, че младичката касиерка го изгледа някак странно. Когато малкият кораб се насочи към Хоргата, Ким дори се зачуди как всичко се нареждаше.

До Хоргата имаше малко повече от две денонощия път. Беше се наспал по пътя за Агра и сега се търкаляше в леглото и гледаше видео. По време на полет корабът не можеше да приема съобщения, затова новините бяха на запис. Тук вече липсваше каквато и да била лоялност към Империята, но пък се превъзнасяха заслугите на Седрик. Не можеше да се каже, че на Ким му харесваше подобна пропаганда, но разбираше необходимостта от подобно нещо.

Наистина, в душата му все пак се появиха първите съмнения. За принц Седрик се носеха най-различни слухове. Казваха, че веднъж взривил цял град, за да унищожи свой враг. Че в детството си е убил по-големия си брат, за да си осигури правото на престола, и точно поради това по-късно са го пратили в изгнание. Или пък сам е избягал, Ким не знаеше точно. Впрочем Ким си даваше сметка, че Империята прави всичко, за да очерни Седрик в очите на обикновените граждани. Той много добре знаеше, че на пропагандата не можеше да се вярва.

Хоргата го посрещна с противен дъжд. Това беше в реда на нещата, сега тук е сезонът на дъждовете, както се уточняваше в пътеводителя, купен на Агра. Твърде унило място… Ким усети тъга при вида на залятия с вода свят, който се виждаше през илюминатора.

В залата на летището вървеше проверка на документите на новопристигналите пътници — най-обикновена формалност. Ким застана на опашката и когато му дойде редът, подаде документите си с мисълта, че трябва да свърже живота си с астронавтиката. И там са нужни военни…

— Визата ви, моля… — офицерът, който преглеждаше документите, протегна ръка.

— Виза ли? — смути се Ким. — Нямам виза.

— Вие сте поданик на Империята и наш потенциален враг. Пребиваването ви тук без виза е противозаконно.

— Никой не ме е осведомил… — се опита да обясни Ким, но офицерът го прекъсна:

— Трябваше сам да се погрижите за това, на Агра имаме посолство… — Офицерът натисна един бутон, веднага изникнаха двама яки сержанта и хванаха Ким през кръста.

Той се успокои. Така и така и бездруго щеше да отиде при тях.

— Бих искал да поговоря с началника ви. — Ким се обърна към офицера, но той дори не го слушаше.

— Отведете го — изкомандва офицерът, като предаде личната карта на Ким на един от сержантите. Поведоха го доста безцеремонно към тежка метална врата. Ким беше виждал доста такива в живота си.

Зад вратата имаше голям коридор с килии от двете му страни. Ким реши, че ще го сложат в една от тях, но беше сбъркал.

Заведоха го в малка стаичка с решетки на прозорците. На голяма масивна маса играеха на карти двама офицера — майор и капитан. Като видя Ким, капитанът отмести картите.

— Кого сте ни довели? — Той стана от масата и се приближи към Ким, радостно потривайки ръце. — Претърсете го…

Единият от сержантите бързо претърси Ким, извади на масата пари, гребен, пътеводител и разни други неща от джобовете му. И ако видът на банкнотите от по хиляда креда явно заинтригува офицерите, появата на жетона на офицер от Департамента и универсалната магнитна карта предизвика на лицата им истинско ликуване.

— Майко мила, я кой ни е почел с присъствието си! — Капитанът не криеше радостта си. — И по какъв случай, миличък? — Той се засмя.

— Мога да ви обясня… — опита се да каже Ким, но получи един шут в корема.

— Ще обясниш. Непременно ще обясниш. — Капитанът взе от масата документа му.

— Едуард Суиглър — прочете той и го подаде на майора. — Какво ще кажеш?

Майорът взе документа, разгледа го внимателно, после го пъхна в процепа на малък апарат. Червената лампичка започна да мига и майорът се усмихна.

— Фалшификат. Да не би в Департамента да са забравили как се фабрикуват фалшификатите?

Ким започна да диша тежко. Не го посрещнаха много приветливо. Нормално е.

— Документът наистина е фалшив, купих го на Лота — каза той. — Истинското ми име е Ким Ремезов. Убих двама офицери от Департамента, издирват ме.

— Виж ти! — усмихна се майорът. — Това лесно може да се провери. Иди да хвърлиш поглед на новините им… — Той погледна капитана, който с готовност излезе от стаята.

— Беглец значи? — Майорът отново се усмихна, после взе парите от масата и ги преброи. — Почти двадесет хиляди. Сигурно си ги намерил на пътя.

— Спечелих ги на рулетка. — Не му се щеше да обяснява по какъв начин се е сдобил с тези пари.

— Да, бе. Може, може… — Офицерът кимна, дръпна чекмеджето на масата и хвърли парите в него.

Влезе капитанът. В ръцете си държеше лист хартия.

— Има такъв — каза той и протегна листа на майора. — Информацията е от последната емисия новини. Ким Ремезов, двадесет и две годишен, издирва се за убийство, нарушение на клетвата и така нататък. Общо осем пункта.

— Наистина ли? — Майорът взе листа, разгледа го с интерес. После отново погледна Ким. — Толкова млад и вече престъпник. — Той тихо се засмя. Засмя се и капитанът. Сержантите при вратата се усмихваха, без да знаят как да се държат.

— И вие там, в Департамента смятате, че ще се хванем на въдицата? — Майорът размаха листчето, после го хвърли на масата. — За кръгли глупаци ли ни вземате?!

— Нищо не смятам — отвърна Ким. — Просто нямаше къде да отида. И дойдох при вас.

— Да речем, че не си дошъл сам, а са те задържали — уточни майорът. — И най-доброто, което можеш да направиш, е да разкажеш с каква мисия си тук. Това е единственият ти шанс да останеш жив.

— Нямам никаква мисия! — Ким започна да се вбесява. — Дойдох при вас, при принц Седрик. Нямаше къде другаде да отида!

— А! — Майорът вдигна пръст. — Това вече е нещо. И така, дошъл си при принц Седрик С каква цел?

— Аз съм офицер от Департамента — каза Ким. — Бивш офицер. Смятах, че мога да ви бъда полезен. Вие сте във война с Империята. Тя е и мой враг. Какво има за разбиране?

— Много нещо има за разбиране. — Майорът гледаше Ким с усмивка. — И ще трябва да си го изясним. Най-добре ще е да спреш да лъжеш и да отговориш честно на всички въпроси от следствието. Сложете го в килията…

Грубо извиха ръцете му зад гърба и го изведоха от стаята. Когато вратата хлопна, майорът издърпа чекмеджето на масата и извади парите.

— Мисля, че не е необходимо да ги приобщаваме към материалите на делото. — Той протегна към капитана част от банкнотите по хиляда креда и отново се усмихна.

— Разбира се — капитанът кимна и взе парите. — Впрочем тази вечер ще има купон у Клариса. Ще дойдеш ли?

— Че как иначе… — Майорът прибра парите в джоба си и уморено се прозина. — Клариса е много сладка.

* * *

Пленникът се оказа не чак толкова представителен, както очакваше Седрик. Освен това над него доста се бяха потрудили — лицето му беше подпухнало от побоите, лявото му око почти се беше затворило. С дясната си ръка подпираше лявата, не можеше да пази равновесие.

— Това ли е опасната личност? — Седрик не можа да скрие разочарованието си. — Много са изпаднали днешните противници. И в какво е обвинен?

— Шпионин, Ваше Величество — отвърна Фирс. — Шпионаж и покушение върху царствена особа. Върху вас.

— Ами? — Седрик вдигна вежди. — Много мило, че не ме забравят.

Пленникът мълчеше. Мълчеше и Седрик, замислено оглеждайки човека, застанал пред него. След това се пресегна към масата, взе чашата с портокалов сок, който беше рядкост по тези места, и отпи няколко глътки с премляскване. Страшно вкусно.

— И така, ще кажеш ли нещо в свое оправдание? — Седрик отново погледна шпионина.

— Няма за какво да се оправдавам — отговори шпионинът. — Аз наистина съм бивш офицер от Департамента, но дойдох при вас по собствено желание. Исках да помогна, да бъда с вас.

— Имах по-добро мнение за Департамента. — Принцът отново отпи от сока. — Недодялана работа.

— Нима не можете да допуснете, че казвам истината? — Пленникът се олюля, но се задържа на крака. — Нима не можете просто да ми повярвате? Както човек на човека?

— Какво пък? — Седрик вдигна рамене. — Мога да допусна, че казвате истината. Възможно е да сте честен човек и истински патриот. Мога да допусна това, но нямам никакво право да ви повярвам… Става дума за интересите на държавата и не мога да рискувам.

— Не искате да рискувате — поправи го пленникът.

— И така да бъде. — Седрик кимна благосклонно. Тази беседа му беше забавна. Интересно е да говориш с човек, който скоро ще умре. И да му простиш някои волности. — Да, не искам да рискувам. Ние си имаме достатъчно патриоти, в чиято честност и преданост съм напълно сигурен. За какво ми е нужен беглец? Който е извършил предателство веднъж, може да извърши това още веднъж. Ще ви повярвам, а вие при първа възможност ще ми забиете нож в гърба.

— Бихте могли да ме проверите. Това не е толкова сложно. Не ви карам да ми доверявате някакви тайни, не искам място до вас. Изпратете ме където и да е по-далече от вас и ще се убедите в моята преданост.

— Да, това е възможно… — Принцът замислено се почеса по главата. — Но все пак е свързано с много неприятности. Някой трябва да ви наблюдава, да докладва… При това, добре познавам Департамента — нищо не биха пожалили, за да се доберат до мене. Биха пожертвали няколко живота, за да демонстрират предаността си. Вие винаги ще представлявате потенциална опасност. А аз не искам неприятности.

— Поставяте някакви възможни неприятности по-високо от човешкия живот? — Пленникът заговори с по-силен глас. — По-лесно ви е да убиете човека, отколкото да повярвате в честността му?

— Нещо такова — кимна Седрик. — Началството ви е допуснало грешка, като ви е изпратило тук. Вие също сте сбъркали.

— Да — произнесе пленникът. — Наистина сбърках.

— Радвам се, че го разбирате. — Седрик допи сока и остави празната чаша. — Отведете го…

Двамата охранители се приближиха до шпионина и го хванаха за ръцете.

— Жал ми е за вас, Седрик — каза пленникът, преди да го изведат. — Но още повече ми е жал за онези, които са ви последвали. До срещата ни в ада, Ваше Величество.

Седрик стисна зъби, защото забеляза презрителния поглед на този човек. Червей, нищожество. И смее да издевателства над него!

— Ще заповядате ли да го разстрелят, Ваше Величество? — Фирс угодливо погледна в очите повелителя.

— Да — процеди Седрик през зъби. — Незабавно.

* * *

Валеше. Придружителите на Ким бяха други, също двама. Имаха непромокаеми шлифери, единият дори се беше изхитрил да си запали цигара, като я криеше в ръкава на шлифера.

По лицето на Ким се стичаха струйки вода, той ги посрещаше с езика си и му беше странно, че тези капки са последните в живота му.

Пътечката водеше към гората, доколкото можеха да се нарекат гора прогнилите покосени стволове на дърветата. Босите му крака жвакаха във вода. Внимателно крепеше счупената си ръка въпреки белезниците и се чудеше как така не си мисли за бягство. Къде ли да бяга, пък и защо? Наистина сбърка, като дойде тук. Седрик беше същият като Чалми.

Конвоиращите не го пришпорваха и Ким им беше благодарен. Всъщност те не са му виновни за нищо. Просто си вършат работата — така, както преди той вършеше своята. Малко по-късно единият от тях ще стреля в тила му. След това ще си тръгнат. Когато работният ден свърши, ще се върнат при жените и децата си. Всичко е просто и делнично.

До мястото го заведоха с глайдер. Обикновен полицейски модел, едно време и Ким превозваше престъпници с такива коли. Странно е, че го водят някъде, можеха просто да го хвърлят от глайдера над някое блато и да почакат, докато потъне в него. Впрочем дадена им е заповед да го застрелят. А заповедта си е заповед, всичко трябва да е по устав. Ако се случеше в този момент да затъне в блато, ще го измъкнат. За да го разстрелят.

Водата беше до глезените. Ким си помисли, че е безсмислено да се върви по-нататък — отляво и отдясно на пътечката имаше блата. Сякаш в съгласие с това се раздаде гласът на старшия от конвоиращите.

— Стой…

Ким се спря. Туй то…

По-младият свали белезниците. Ким разбра защо — ако паднеше в блатото, щеше да отиде зян държавна собственост.

Той вдигна глава и си спомни един осъден. Онзи, който искаше да умре прав. Тогава, в килията, осъденият гледаше лампата. Тя му напомняше за слънцето.

Тук нямаше слънце. Само мрачно небе — Ким впери поглед в оловната пелена от облаци. В края на краищата това е последната болка в живота му. Сега всичко ще свърши…

Той чу тихо щракване на изстрел, но не усети болка. За части от секундата си помисли, че това е в реда на нещата. Само че защо не пада?

Ким бавно се огледа. Старшият от конвоиращите държеше в ръцете си пистолет, капките със съскане падаха върху горещото дуло. Неточен изстрел?

Едва ли. Полицаят внимателно прибра оръжието в кобура и погледна Ким.

— Тръгни нагоре по пътечката. Не се отбивай от пътя, иначе ще затънеш. След около километър ще видиш отдясно бутилка от бира на един клон. Завий надясно от това място и ще вървиш още около три километра. Далече е, но трябва да се добереш. Там ще те посрещнат. Ако видиш глайдер, крий се, нашите не летят нататък — той се обърна и бавно тръгна в обратната посока, младият му колега го последва.

— Стой! — Ким не схващаше какво става. — Почакай!

Полицаят се спря и отново погледна Ким.

— Какво искаш?

— Защо?

Въпросът прозвуча тихо, но с някаква неочаквана тежест. Няколко секунди полицаят мрачно гледаше Ким.

— Защото ние също сме хора… — Той се обърна и без да спира, тръгна по пътечката.

Ким стоеше и гледаше след тях, докато не се скриха зад пелена от дъжд. След това се обърна, вдигна очи към небето. И се засмя…

Смееше се, отметнал глава назад, изложил лицето си на дъждовните струи. Болеше го, но тази болка му доставяше радост. Жив е, все пак е жив… Ръката го заболя още повече от смеха, но Ким не можеше да спре. След малко смехът му премина в плач. Той падна на колене в блатистата гмеж. Тресеше се, хлипаше, притискайки към гърдите си болната ръка.

Накрая се успокои и отново погледна небето. Изтри с длан смесилите се с дъжда сълзи. Изправи се с мъка и бавно закрета по пътечката.

Нямаше нито мисли, нито чувства. Просто вървеше, защото трябваше да върви. Някъде в далечината трябваше да има бирена бутилка. Значи, тук също има бира…

Забеляза шишето съвсем случайно и си помисли, че спокойно можеше да го подмине. Разгледа едва забележимата пътечка вдясно. Три километра — никак не е малко в неговото състояние…

Тук краката му затъваха по-надълбоко, дори до колене и Ким си мислеше, че е твърде рано да се говори за спасение. След това осъзна, че мисли, че леденото безмълвие беше напуснало мозъка му. Беше добре, че мисли. Щом мисли, значи е жив.

След известно време нивото на водата спадна, не за друго, а защото Ким вървеше по тревен килим, който се люшкаше под краката му, и той се чудеше, че не пропада. Клонките, които тук никак не липсваха, му показваха пътя.

Накрая и тревният килим свърши, краката на Ким отново докоснаха дъното. По-скоро — пътната настилка. Колко ли е изминал? Дали вече няма три километра?

Блатото остана зад него. Ким го разбра, след като осъзна, че се движи по нормална земя, макар и разкаляна. Появиха се дървета, почти истинска гора. Дори пътечката стана по-свястна, краката му престанаха да се хлъзгат в кал.

Озова се насред голяма поляна и спря, без да знае накъде да тръгне. Огледа се, тресейки се от студ и придържайки лявата си ръка към гърдите. Стресна го един глас съвсем наблизо:

— Най-накрая… Вече се уморих да те чакам.

Беше звучен женски глас.

До него стоеше нисичко момиче. Лицето й беше скрито от качулката на шлифера и Ким не можа да я разгледа.

— Вземи. — Момичето му подаде един шлифер. Но като видя ръката му, сама му го наметна.

— Да тръгваме. — Непознатата го помъкна след себе си. Ким забеляза, че леко накуцва. — Вече сме близко.

* * *

Седеше в малка дървена къщичка и пиеше чай в метална чаша. Тук беше топло и уютно — дървата в печката пукаха, във въздуха се носеше аромат на треви. По стените висяха снопчета билки, завързани на връвчици.

Ръката му беше бинтована, болката, която го мъчеше през последните два дни, почти я нямаше. Беше облечен със сухи дрехи, краката му бяха обути в дебели чорапи и меки топли пантофи. Отпивайки от чашата, Ким с учудване и благодарност наблюдаваше своята спасителка. Беше му връстница — на около двадесет години. Хубавичка — дългите й руси коси бяха сплетени на една плитка, големите й внимателни очи излъчваха топлина и непознато за Ким спокойствие. Момичето беше облечено в зелен сукман, препасан с тънко коланче, на краката си имаше меки кожени ботушки. Притежаваше някакъв неземен чар и Ким изпитваше смущение, когато я гледаше.

— Лекарка ли си? — тихо попита той и отпи глътка чай.

— Не. — Момичето поклати глава. През цялото това време седеше на масата и наблюдаваше Ким с любопитство. — Дядо ми е билкар. От него съм се научила на някои работи.

— Ами това? — Ким размърда превързаната си ръка. — Също ли е от дядото?

— Не — усмихна се момичето. — Работила съм в болница. Ще зарасне, само е пукнато и натъртено.

— Разбирам. Благодаря ти. Впрочем все още не знам как се казваш.

— Полина. А ти си Ким, знам.

— Откъде?

— Ами… — Момичето неопределено вдигна рамене. — Казаха ми… „Точно така — помисли Ким. — Знаели са кой съм, когато са ме спасявали. Имат си свои хора навсякъде. А на Седрик ще докладват, че са ме разстреляли. Трупът е потънал в блатото. Иди доказвай, че не е така. Ако не ме заловят втори път.“

— Сама ли живееш тук? — Ким остави празната чаша и погледна момичето.

— Не, с дядо. Той скоро ще дойде.

— Ясно… Я ми кажи, защо сте се забутали в това блато?

— Къде виждаш блато? — усмихна се Полина. — Блатото е там, където се придвижваше за насам. А оттук нататък е гора. Спре ли дъждът, тук е много хубаво.

— Тогава за какво е онази пътечка? Използвате ли я?

— Много рядко. Обикновено я използват такива като тебе… — В очите й се появи мек блясък. — А сега по-добре поспи, нуждаеш се от почивка. Легни ето тук, по-близо до печката.

Ким не възрази, и без друго очите му се затваряха. Легна на миндера, зави се с тънкото одеяло и се потопи в бездънната бездна на съня.

Събуди се от силен шум — сякаш някой е изпуснал нещо. После чу непознат тих мъжки глас.

— Много си несръчна… Ще го събудиш…

— Без да искам… — беше гласът на Полина, Ким веднага го позна.

— Аз не спя — каза Ким и бавно седна в леглото. — Здравейте…

— И ти здравей…

Беше висок, снажен човек. Някъде след седемдесетте, но в никакъв случай не можеше да бъде наречен старец. Дълга вчесана брада, месест нос, внимателен и някак дяволит поглед. Непознатият правеше впечатление с колорита си.

— Сигурно сте дядото на Полина, нали? — Ким наблюдаваше с интерес човека на масата.

— Така е — кимна непознатият. — Викат ми Семьон. Ела на масата да вечеряме…

— Благодаря… — Едва сега Ким усети колко е гладен. В подземията на Седрик го хранеха с нещо, което с голямо преувеличение можеше да бъде наречено ядене.

Полина бързо нареди масата. По средата постави голяма тенджера, пълна с някакви зеленчуци, които му напомняха на земните картофи. Отделно, на едно плато вдигаше пара варено месо. Ким преглътна, миришеше вкусно. Накрая, в по-малки съдчета имаше нещо като туршийки или салати. Ако се съдеше по вида и аромата, те също бяха вкусни.

На масата се появи и малка стъклена бутилка, зелена на цвят. Дядото я отвори и бързо наля в две чашки.

— На дамата не се полага. — Дядото погледна внучката си и се усмихна, след това подаде едната чашка на Ким. — Вземи.

— Благодаря… — Ким взе чашата и си помисли, че няма такъв свят, където да не се пие. Течността в чашата беше кафява. Дядото забеляза въпросителния поглед на Ким и се усмихна.

— Не бой се, не е отровно. Съдържа билкова отвара, полезно е за теб. Вземи си мезе — побутна към него една от чинийките. — Тези неща също аз съм си ги правил. Яж, не се притеснявай. При нас всичко е простичко. За твое здраве!

Питието беше доста люто. След като изля в устата си огнената течност, Ким бързо си бодна от ароматните неща в чинийката.

Вкусът беше потресаващ. След като преглътна, Ким стигна до извода, че съвременната цивилизация, онази, която той познаваше, беше загубила много.

— Превъзходно нещо… — произнесе той. На дядото явно му хареса неговият комплимент.

— Домашно е, няма никаква химия в него.

Също толкова вкусно беше и месото, а жълтеникавите зеленчуци, които трябваше да се белят няколко пъти, наистина приличаха на картофи.

— Още мъничко и — край… — Дядото отново взе бутилката и напълни чашките. Ким не се противи.

Поглъщаше храната и усещаше как по измъченото му тяло се разлива приятна топлина. И някак си му се отщя да задава въпроси, макар че му се бяха натрупали доста. Дядото май не беше много разговорлив, а можеше и да не обича да говори по време на ядене. Затова Ким се хранеше мълчаливо, чувствайки, че доставя удоволствие на стопаните със своя апетит. Все пак — гост от друг свят, а яде здравата от непривичното му ядене.

После на Ким му се доспа. Дядото го гледаше подигравателно — днешната младеж не я биваше, няколко чашки и хайде…

След като се навечеря, дядото си избърса ръцете и стана от масата.

— Благодаря, Полина. Сложи госта да си легне, а аз ще отида до Игорьок. Имаме нещо да обсъждаме… — Той взе шлифера от закачалката и излезе от къщи.

Ким също благодари на Полина за вечерята и отново си легна с мисълта, че тя е изключително красива и мила. Дори въпреки лекото й накуцване с десния крак. После се сети за Шийла — какво ли прави сега тя? Как всичко се промени.

Той лежеше и гледаше дървената стена. Интересни хора. Добри. И, както личи, не много богати. Пък и за какво ли богатството може да се говори в тази гора? Но те си живеят, при това явно са доволни от живота си. Може и да е примитивен техният живот, но едва ли е по-лош от неговия в оня прокълнат от бога мегаполис, където живееше.

Събуди се по тъмно — може би защото си легна много рано. Домакините още спяха. Ким чуваше похъркването на дядото и тихото, едва чуто дишане на Полина. Не искаше да ги буди и известно време лежа с поглед, вперен в тавана, след което отново заспа.

Когато отвори за втори път очи, разбра, че вече е утро. В къщата нямаше никого, на стола до него бяха дрехите му, изпрани и подредени. Имаше оставени и кожени обувки. Ким се облече, обу обувките, които му бяха по мярка, и излезе на двора.

Вече не валеше, но беше много влажно. Полина я нямаше, но на пейката под навеса седеше дядото и пушеше лула. Щом забеляза Ким, я извади от устата си.

— Наспа ли се? Ела, седни да си побъбрим… — Дядото тупна с ръка по пейката.

— Благодаря… — Ким седна. — Исках да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.

— Не мисли за това… — Дядото махна с ръка. — Нито си първият, нито последният. Въпросът е какво ще правиш занапред.

— Не знам — отвърна Ким. — У дома не мога да се върна, там ме издирват. За убийство — последните думи добави с нежелание. Но разбираше, че няма право да скрива нищо от тези хора. — А тук ме взеха за шпионин и ме обвиниха в организирането на покушение срещу Седрик.

— Знам — кимна дядото. — Разказваха ми за теб.

— Не знаете всичко — възрази Ким. — Не знаете кой съм, какъв съм бил и с какво съм се занимавал.

— Бил си Изпълнител, след това са те прехвърлили в Отдела по Дознанията, откъдето си избягал.

Ким мълчеше. И така, всъщност те знаят всичко. Не е ясно откъде, но е факт, че знаят. Хвана го срам, че нямаше право дори да седи до тези хора.

— Щом знаете всичко за мен — тихо произнесе той, — защо ме спасихте? Не го заслужавам.

— Може би. Но ти поне си осъзнал грешките си. Мнозина и това не могат.

— И какво ще правя сега? — попита Ким.

— Ти решаваш.

Ким се замисли, после погледна дядото.

— Мога ли да остана тук? Не у вас, а на Хоргата?

— Не — поклати глава дядото. — Ако Седрик узнае за теб, нашите хора ще пострадат.

— Разбирам. — Ким унило кимна. — Не бях помислил за това. Тогава помогнете ми да замина.

— Къде?

— Не зная. Вкъщи.

— Но нали там те издирват. И ще те открият, въпрос на време е.

— Какво ми остава в такъв случай? — Ким вдигна рамене. — Наистина няма къде да се скрия.

— Да, но защо си решил да се криеш? Не искаш ли вече да се бориш за живота си?

— Нещо все не успявам.

— Но нали все пак си оживял.

— Нямам това предвид. — Ким въздъхна уморено. — Където се появя, винаги някой загива. Уморих се от смъртта.

Дядото не отговори, пушеше мълчаливо и гледаше към гората. Ким също мълчеше.

— Така и не ви попитах, кои сте вие — наруши мълчанието Ким. — С кого сте — с Императора ли, със Седрик ли?

— Непременно ли трябва да сме с някого? — усмихна се дядото.

— Не знам. — Ким вдигна рамене. — Обикновено се налага да избираме.

— А ти с кого си сега? — дядото погледна Ким.

— Сега ли? С никого.

— Ами, и ние сме така. Живеем, отглеждаме си децата. Всичко е много просто.

Ким се замисли. Това, че може да се живее просто така, някак си не му се връзваше.

— Нима това е възможно? — попита той. — Не може да избягаш от заобикалящата те действителност, не може да си затвориш очите за нея.

— Че е така, така е — съгласи се дядото. — Просто може да живееш не по правилата, наложени ти от другите — Седрик, или Империята, да речем. Може да живееш по собствените си правила, както на тебе ти изнася. Никой няма право да се разпорежда с живота ти.

— Това е на думи — възрази Ким. — На практика ти винаги зависиш от някого.

— Работата е там, че ти си свикнал да зависиш от някого — възпротиви се дядото. — Ти винаги си имал началник, винаги са ти казвали какво и как трябва да се направи. Опитай се да се почувстваш свободен и всичко ще се промени.

— Как мога да се чувствам свободен, когато ме издирват? — горчиво се усмихна Ким. — Когато вчера едва не ме убиха, когато не мога да отида никъде, без да се страхувам, че ще ме заловят?

— Бъркаш понятията — възрази дядото. — Свободата е състояние на душата. Може и в затвора да бъдеш, но пак да си свободен. А може свободно да се разхождаш по улиците и да си роб.

Ким не отговори. Това, за което говореше дядото, беше твърде засукано. Може и да се смяташ за император, но това е измамно. Така е и със свободата. За каква свобода може да става дума, щом е принуден да се крие в тази прогизнала гора?

Дядото мълчаливо пушеше лулата си, предоставяйки на Ким възможността сам да се справя с чувствата си.

— Помогнете ми да замина — помоли Ким, обръщайки се към дядото.

— Къде?

— Не зная. Някъде.

— И какво ще правиш? — Дядото изпусна облак дим и Ким се намръщи. Той не обичаше тютюневия дим.

— Не зная. — Ким вдигна рамене. — Просто ще живея, както казвате вие. По-далече от Императора и Седрик.

— Да, може — съгласи се дядото. — Но нали каза, че не е възможно да избягаш от онова, което те заобикаля.

Ким хвърли бърз поглед към дядото. Не можеше да схване какво всъщност иска от него този странен старец.

— Да не би да искате да се опълча на Империята?

— Не — поклати глава дядото. — Просто искам да те науча на ново отношение към живота. Съществува Императорът, съществува и Седрик, те са два противоборстващи страни. Глупаво е да се помага на някого от тях, безсмислено е да им се опълчваш — достатъчно силни са. Но е възможно да живееш извън техните глупости — така, както самият ти би искал. Трябва само да намериш своя ниша, своето място в живота. Живей в мир с Бога, занимавай се с любимата си работа, помагай на когото можеш, на света има доста добри хора, те могат да направят много неща, ако се обединят, ако си помагат един на друг. А Седрик, и Императорът нека си воюват, това си е тяхна работа.

Вероятно този старец донякъде имаше право. Ким помисли, че на този свят наистина има добри хора. Не са чак толкова много, но ги има — той отново си спомни Шийла. Как ли е тя там? Може да си има неприятности заради него.

— Мога ли да се върна на Земята? — попита той.

— Можеш, разбира се — усмихна се старецът. — Но нали каза, че там сега те издирват. Никога не бива да подценяваш опасността. Ще се върнеш вкъщи, но засега не си готов за това. Хайде да направим следното: ще ти помогна да отлетиш за Леандра, ще ти дам един адрес. Ще ти помогнат да се установиш, ще останеш известно време, ще се посъвземеш. А вече след това ще решиш какво да бъде занапред.

— Леандра? — попита Ким. — Никога не съм ходил там.

— Ами, ще отидеш.

Разнесе се тихо подсвиркване. Ким тръсна глава.

— Не бой се, това е Игор. — Старецът се изправи. — Той ще те закара до града, ще ти помогне да се сдобиеш с документи.

Ким стана и видя глайдера, който се задаваше откъм гората. С плавен вираж очуканата машина меко се спусна на полянката пред къщата. Вратата се отвори и от кабината излезе голобрадо момче с кожено пилотско яке, което му беше големичко.

— Кой от вас е за града? — важно попита младежът.

— Той. — Старецът кимна към Ким.

— Сядай. Нямаме време за губене — Момчето се обърна и отново влезе в кабината.

Ким се понамръщи. Колкото до машината — тя беше истинска развалина, като нищо можеше да пльосне в блатото. Смущаваше го и личността на пилота.

— Не се страхувай, Ким — усмихнато каза дядото, който усети опасенията му. — Игор си знае работата.

— Надявам се… — промърмори Ким и с въздишка се промъкна в кабината.