Антон Медведев
Враг на Империята (16)

Глава 7

Беше три часа през нощта. До него дишаше Шийла, лекичко премлясквайки от време на време, и тези мили звуци изпълваха с радост душата на Ким. За последната седмица вече трети път оставаше да спи при нея — доскоро дори не можеше и да мечтае за такова нещо. Това, което се случваше между тях, му се струваше нереално. Сега лежи до него, усеща топлината й, усеща неповторимия аромат на тялото й. Може би това е щастието? Трябва му още малко време, за да се справи с работата си, а после ще заминат. Някъде, където никой никога няма да ги намери…

Ще си живеят живота. Ще си вземат къщичка на брега на някоя река, близо до гора, ще има много цветя и небето ще бъде синьо-синьо. Ще им се родят деца, момче и момиче. Те ще имат нормален и щастлив живот и никога няма да повторят грешките на своите родители…

Ким се събуди рано, още нямаше шест. Шийла го усети, че се размърда и отвори очи. Както преди.

— Трябва да ставам — каза Ким. — Днес имам много работа.

— Знам — отвърна Шийла. — Обещай ми, че никога няма да ме изоставиш.

— Обещавам. Щом си свърша работата, ще заминем. Все пак не е ли по-добре да напуснеш Чалми? — Ким се върна на болната за него тема.

— Не, Ким. Казах ти вече, мога да ти бъда полезна. Не ми доверяват кой знае какви секретни неща, но все пак някаква информация идва до мен.

— Добре… — Ким разбра, че тя няма да отстъпи. — Само че внимавай много.

— Винаги внимавам. За разлика от теб.

Ким се усмихна. Няма нищо, всичко ще се оправи. Сега има за какво да се бори. Преди беше просто дълг. Но сега я имаше Шийла.

Това, че успя да се справи с Империята, и досега му се струваше чудо. С ума си разбираше, че няма никаква мистика, че всичко се базира на учението на даргите за възловите точки на историята. Точно премерено усилие, положено в нужното време на нужното място, и историята променя хода си. Да, гибелта на Империята донесе за някои смърт. Но за милиарди хора това беше начало на нов живот. Гражданите на новата Федерация трябваше много да се потрудят, за да направят живота си такъв, какъвто трябва да бъде. Но пък имаха всички предпоставки за това. Оставаше само да се избавят от последните язви върху тялото на новия свят — Департамента по Наказанията. Сега, когато имаше Морис за съюзник, Ким можеше да се надява на успех. Трябваше да премахне Чалми, тогава Морис щеше да оглави Департамента. Колкото до него, Ким знаеше как да го прикотка. Освен това не беше толкова глупав, че да не разбираше нуждата от промяна.

За тези неща си мислеше, когато излизаше от дома на Шийла. Беше доста хладно, вече се чувстваше, че есента идва. Ръмеше, ниските облаци скриваха върховете на небостъргачите. Ким включи радара и чистачките и запраши към дома на Мирон — трябваше да се обмислят някои детайли.

Разговорът с Мирон продължи повече от два часа и напълно удовлетвори Ким. Тръгна си с мисълта, че имаше късмет с този човек. Няма втори като него.

Приземи глайдера извън града, на едно познато място. Издири нужното борче и разрови земята до него. Отвори капака на скривалището и взе куфарчето с терминала. Влезе в мрежата и няколко минути си осигуряваше безопасен канал за връзка. И едва след като се убеди, че дори и при най-неподходящите координати експертите от Департамента не биха могли да го засягат, пусна търсачката.

Бяха му нужни по-малко от две минути, за да влезе в мрежата на клиниката на Департамента. И вече беше съвсем лесно да издири данните за състоянието на дъщерята на Морис. Ким прегледа с удовлетворение колоните от цифри. Всичко е точно, подобрява се. И ако баща й не сглупи, тя ще се излекува напълно. Но ако го измами…

„Съдба… — студено помисли Ким и затвори куфарчето. — Кой каквото си е заслужил…“

През последните няколко дни Джулия се преобрази. Изчезна мъртвешката й бледност, дишането й стана тихо и свободно. Лекарството й помогна. Морис гледаше дъщеря си с умиление.

— Още ден-два и тя може да си иде у дома — каза Золингер, застанал до Морис. — Елате, генерале, трябва да ви кажа нещо…

Морис не възрази. Отидоха в кабинета на Золингер и той затвори вратата. Очите на професора блестяха.

— Приближете се. — Золингер показа на Морис екрана на терминала. — Погледнете.

— Какво е това? — попита Морис с очи, вперени в екрана.

— Това е лекарството, което донесохте, запазих си капчица. — Професорът се усмихна самодоволно. — Установих състава му. Не беше лесно. Мисля, че бих могъл да го синтезирам за няколко седмици, но работата не е в това. — Золингер поглади брадата си. — След като знам формулата на лекарството, мога да разбера особеностите на нашия вирус. Лекарството действа опосредствано, то изработва белтъчни вериги посредством поразените от вируса клетки. Тоест, този препарат премахва симптомите, без да засяга вируса. Въпреки това, знаейки принципа на действие на лекарството, разбирайки как и на какво влияят компонентите му, мога да се справя и с вируса. Сега вече това не е никак трудно.

Морис не вярваше на ушите си.

— Искате да кажете, че повече нищо не заплашва Джулия?

— В момента не виждам никакви заплахи за живота й. След няколко седмици, а може и по-рано ще мога да инжектирам този препарат, след което ще се справим и с вируса. Това, скъпи ми генерале, е въпрос на техника… — засмя се Золингер.

— Чудесна новина — кимна Морис. — Работихте доста добре, професоре. — Но имайте предвид — погледна го в упор, — ако Джулия умре, вие ще я последвате. Не го забравяйте… — Той го потупа по рамото и излезе от кабинета.

Това, което чу от професора, наистина променяше всичко. Тези негодници повече не го държат за гушата и ще може да говори с тях на равни начала. Най-напред трябва да хванат Ким, пък после ще се доберат и до работодателите му. Така си мислеше Морис на връщане към Департамента.

Пред вратата го чакаше Рик. По блясъка в очите му Морис разбра, че е надушил нещо.

— Откри ли нещо? — попита, като му кимна в отговор на поздравлението на Рик.

— Да, сър — потвърди Фелдман. — Добри новини относно Ким — в коридора Рик не искаше да уточнява.

Днес със сигурност денят беше добър. Морис отвори вратата на кабинета и се обърна към Рик.

— Влизай…

Затвори вратата след него и седна на креслото си.

— Сядай… Слушам те…

— Благодаря, сър — Рик седна на другото кресло. — Мисля, че ще можем да хванем Ким в най-близко време. Той се среща с Шийла, видях го там два пъти.

Морис дори се привдигна от креслото.

— Да не бъркаш? — попита, стиснал дръжките на креслото.

— Не, сър, той е. Разработвах старите му връзки, рекох за всеки случай да проверя и Шийла. Ей така, за да ми е чиста съвестта. Знам, че сътрудниците на Департамента могат да бъдат проверявани само от службата за вътрешни разследвания, но не ми се искаше да губя време. — Рик виновно вдигна рамене. — Реших да сложа „бръмбари“ в къщата й и чаках да излезе от къщи. Но вместо нея излезе някакъв брадат мъж, отначало дори не му обърнах внимание. Помислих си, че е някакво гадже. Той се качи на глайдера си и излетя. Шийла тръгна около осем. В къщата й не можах да вляза, има аларма, затова сложих „бръмбарите“ на стъклата. Рекордерът го скрих в градината до къщата и го сложих на запис. А днес сутринта, когато Шийла и приятелят й излязоха, свалих записа. Ето кристалът… — Рик извади от джоба си черен правоъгълник и го сложи на масата. — Щом чуете записите, ще разберете кой е този човек. Това е Ким, сър.

— Значи, Шийла работи за него?

— Не, сър, отношенията им са лични. Ким иска да завърши някаква работа и заедно да напуснат Москва.

Морис облиза пресъхналите си устни. Какъв късмет!…

— Браво, Рик! Усърдието ти няма да остане незабелязано — генералът взе кристала със записите.

— Благодаря, сър. — Фелдман скочи. — Радвам се да бъда полезен.

— Сядай… — намръщи се Морис. — Надявам се, разбираш, че този път не трябва да допускаш грешки.

— Да, сър. Ще почакаме да отиде там и ще обкръжим къщата с троен пръстен, ще го покрием от въздуха. Няма да ни избяга.

— Да се надяваме… — въздъхна Морис. Първата радост от съобщението премина, на преден план в съзнанието му излязоха деловите аспекти на предстоящата операция. Главното е да не пострада Джулия. И още нещо: какво би станало, ако Ким разкаже за преговорите с него? Най-малкото ще го свалят, но може и да отиде на съд. Значи Ким трябва да умре. Но ако това стане, как ще се доберат до работодателите му? Проклятие…

— Вие ли ще ръководите операцията, или ще я възложите на мен? — попита Рик. Личеше си, че иска да се реабилитира за предишния провал.

— Ще си помисля. Ела пак след един час да обмислим детайлите.

— Да, сър. Слушам. — Фелдман стана и бързо излезе от кабинета.

След като вратата зад Рик се затвори, Морис няколко минути седя, без да помръдне, размишлявайки какво да прави с Ким. Всички доводи бяха за това той да умре. Вярно, че в този случай няма да се добере до работодателите му. Но пък ще спаси кариерата си… Удовлетворен от взетото решение, Морис взе рекордера от масата и сложи в него кристала със записите.

* * *

Джулия я изписаха, тъй като състоянието на здравето й позволяваше това. Ким го разбра, когато преглеждаше за пореден път данните от клиниката. Още по-добре. Сега Морис ще бъде по-сговорчив. Трябва все пак да му обясни някои неща, за да не върши глупости.

Той се свърза с Морис както обикновено, в полунощ.

— Аз съм, Себастиян — каза той. — Как е Джулия?

— По-добре — отвърна Морис тихо.

— Това е много хубаво. Както виждате, изпълнявам обещанията си. Сега и вие трябва да направите нещо за мен.

— По-точно? — попита Морис.

— Как гледате на това да станете началник на Департамента? — отвърна Ким на въпроса с въпрос.

— Аз си имам началник. Генерал Чалми, ако сте забравили.

— Не съм забравил — каза Ким. — Но ще трябва да заемете неговото място.

— И по какъв начин?

— Ще ви дам малка капсула с радиоактивно вещество, вие ще я прикрепите под креслото на шефа си. Няма да ви бъде трудно, вие и без друго доста често го чакате в кабинета му или пък му оставяте разни бумаги в негово отсъствие. Никой няма да забележи нищо, а след два дни вие също така незабелязано ще махнете капсулата оттам и ще ми я върнете. Две седмици след това мястото на шефа ви ще бъде вакантно.

В слушалката се чуваше как Морис диша тежко.

— Предлагате ми да убия Чалми?

— Да, Себастиян, схващате бързо. Забравих да ви кажа миналия път: ако се надявате, че ще изучите състава на течността в ампулата, която ви дадох, че ще синтезирате веществото и ще помогнете на дъщеря си, дълбоко се лъжете. Повярвайте, Себастиян, моите работодатели са предвидили всичко. Длъжен съм да ви предупредя, че ако й вкарате още една доза от онова лекарство, тя ще умре от мозъчен кръвоизлив. Никой не може да й помогне освен аз. Не забравяйте това, Себастиян.

Морис не отговори нищо, в слушалката се чуваше само тежкото му дишане. Точно така, отне му и последния коз, на който той явно е разчитал.

— Какво ще кажете, Себастиян, ще си сътрудничим ли? — попита той.

— Да… — каза Морис с прегракнал глас. — Така да бъде… Но ми обещайте, че момичето ми ще живее…

— Никога не нарушавам обещанията си — отговори Ким. Това не отговаряше съвсем на истината, но в дадения случай не лъжеше. Ако Морис не го измами, Джулия ще забрави за болестта си.

— Тогава чуйте… — гласът на Морис трепереше. — Засекли са ви, къщата на Шийла е под наблюдение. Ако отидете там още веднъж, ще ви хванат. Лично Чалми контролира операцията.

Ким замръзна.

— Кой ме е предал този път? — попита той след кратка пауза.

— Рик Фелдман… Проверявал е бившите ви контакти и естествено — Шийла.

Отново Рик… Ким изпсува наум. Ставаше просто непоносимо.

— Добре, Себастиян, благодаря за информацията. Обещавам ви, че с вашата дъщеря всичко ще бъде наред. Не се съмнявайте. Сега да ви кажа къде ще намерите капсулата…

След като завърши разговора с Морис, Ким изключи линкома — затвори очи и няколко минути седя, без да помръдне. Отново са го засекли, виновният е само той. Притъпи вниманието си, смятайки, че Шийла е извън подозрение. И ето го резултатът, едва не го хванаха. Него — не. Но Шийла?

Могат да я арестуват всеки момент, щом разберат, че няма да се появи повече при нея. Страхуваше се дори да си помисли какво може да се случи с момичето. Дали можеше да я предупреди? Разбира се, имаха си кодови фрази. Но онези, които подслушват разговорите им, не са глупаци. Гласът му ще бъде идентифициран от апаратурата. Тогава или ще хванат Шийла веднага, или ще засилят наблюдението. Ами ако звънне Мирон? Също не е най-добрият вариант, Шийла при всички случаи ще бъде на мушката. Тоест, всяко едно позвъняване, било то негово, или на Мирон, би й навредило. Най-добрата гаранция за нейната безопасност е неведението й. Няма да я пипнат, докато се държи естествено, нали я използват като примамка. Банален като света лов с помощта на стръв. Най-добре е да изчака, когато утре сутрин тръгне на работа, просто да я отвлече под носа на сътрудниците на Департамента. Остава да измисли как да го организира…

* * *

Тази нощ Чалми остана в кабинета си. След като късно вечерта изслуша съображенията на Морис относно създалата се ситуация, прати го да си ляга и остана да работи още няколко часа. Когато стрелката на часовника минаваше 2, Чалми загаси лампата и легна на диванчето в кабинета. Едва затвори очи и трябваше да става…

Чалми изпи кафето, което му донесе секретарката — и тя като него остана цяла нощ на работното си място, и погледна часовника си. Малко след шест. Беше му неспокойно на душата. Чувстваше, че нещо не е доизкусурил. Беше просто чувство, интуиция, но Чалми беше ветеран, така да се каже, и знаеше, че интуицията не го лъже. И когато червеят на съмнението взе да го човърка все по-силно, нареди да извикат Морис.

След няколко минути той дойде. Беше сънен, на лявата си буза имаше червена резка от възглавницата.

— Случило ли се е нещо? — избоботи Морис, докато вземаше от ръцете на грижливата секретарка чаша кафе и чинийка със сандвичи. — До дванайсет не можах да мигна, а сега ме будиш… — Себастиян седна на креслото и внимателно отпи глътка кафе.

— Стига си боботил — каза Чалми с насмешка. Човекът има талант, безспорно. Но понякога е направо досаден. Щом се оправят с тази каша, ще трябва да го прати някъде по-далечко. Временно — година-две настрани от живота в столицата, ще се попречупи. Но засега е нужен тук.

— Не боботя. — Морис отхапа от сандвича. — Какво си се разбързал? Ким го няма там, щяха да ми съобщят.

— Мисля, че няма и да се появи. — Чалми замислено го погледна.

— Защо така? — Морис спря да дъвче.

— Интуиция. Ким е много грамотен противник — ще усети, че има нещо нередно.

— Надценяваш го… — Морис продължи да яде. — Той е грамотен противник, нищо повече.

— Няма да дойде — натърти Чалми. — Чувствам го. А ако Рик е прав и с Шийла имат любов, със сигурност ще се опита да я измъкне. В къщата няма да отиде, но през деня най-вероятно ще се опита да й помогне да се скрие от наблюдението. И е напълно възможно да изгубим и последната нишка.

— Какво предлагаш? — Морис отпи от кафето.

— Да арестуваме Шийла веднага. Тя идва след осем, ще я чакаме направо при глайдера й. Ще я доведем тук, тогава вече ще можем да преговаряме с Ким. Ще пощадим Шийла, ако ни съобщи имената на работодателите си. Имам основание да смятам, че ще клъвне.

— Съмнявам се — не се съгласи Морис. — Може да се мъкне след нея само и само да измъкне някаква информация.

— Какво ще измъкне, тя не знае нищо — каза Чалми. — Не, Себастиян, ще я арестуваме сега. Така ще съм по-спокоен. Помниш ли онази стара поговорка за птичето в небето?

— На рамото — поправи го Морис. — И все пак правиш грешка.

— Може би — съгласи се Чалми. — Но ще стане така, както казах.

* * *

Ким видя с очите си ареста на Шийла. Това стана след като тя тъкмо отвори вратата на глайдера, паркиран пред къщата й. Натикаха я вътре и няколко секунди след това машината се издигна във въздуха. Щурмоваците изпипаха работата професионално, Ким нямаше такава възможност да я освободи. Единственото, което му оставаше, беше да изпрати глайдера с очи.

Изпревариха го. Едва ли пръст има Морис. По-скоро е по заповед на Чалми. Старата лисица подуши, че дивечът му се изплъзва, и предприе мерки. Реши да се презастрахова.

Тръгна пеша, никой не обръщаше внимание на спрелия пощальон. Вървеше по тротоара и си мислеше как всичко се усложни.

Беше му гадно на душата, чувстваше вина за ареста на момичето. Ако не беше решил да отиде при нея, сега нищо нямаше да я заплашва. Щеше да си живее както преди, щеше да си намери нормален мъж. А сега е в Департамента и само Бог знае какво могат да й сторят тези зверове.

Минаха няколко минути и Ким се взе в ръце. Ядоса се на себе си — как можа да се размекне! Да, сгреши и трябва да си плати за това. Но още по-важно е да съумее да си поправи грешките.

Този ден му се стори най-дългият от всички дни в живота му. Привечер приземи глайдера си близо до къщата на Морис и зачака. Беше към девет и половина, когато Ким, вече загубил надежда, че ще го дочака, видя светлините на приземяващия се глайдер. Изчака още половин час, като даде възможност на Морис да се навечеря, и набра номера на линкома му.

Морис вдигна веднага.

— Да? — гласът му, както обикновено, беше много тих.

— Аз съм — отговори Ким. — Какво стана?

— Не можах да спра нещата — в гласа на Морис се долавяше страх. — Беше заповед на Чалми, той се страхуваше, че Шийла ще се измъкне. Сега иска да я размени за имената на онези, за които работиш.

— Къде я държат?

— При дознателите, в изолатора. В двадесет и шеста килия, струва ми се.

— Струва ви се или е така?

— В двадесет и шеста — натърти Морис. — Колкото до капсулата, не успях да я взема, просто нямаше кога…

— Забравете за това — прекъсна го Ким. — Всичко се променя. Утре на обяд се срещаме при бар „Седемте бавачки“, на улица Перска. Ще ми донесете пропуск на офицер от Департамента, с капитанско звание — истински, с всички печати. Снимката не ме интересува, важна е бланката. След два часа следобед вас не трябва да ви има в Департамента. Измислете си някакъв благовиден предлог. Разбрахте ли ме, Себастиян?

— Да… — отговори Морис. — Но смятате ли, че ще успеете да…

— Не се безпокойте за това — прекъсна го Ким. — Просто най-добре е да ви няма в Департамента по това време. И така, срещаме се утре на обяд, ще дойда лично. И без глупости…

Ким затвори, после хвърли поглед на скенера до него. Ако Морис се опита да се свърже с някого, щеше да разбере веднага. Макар че едва ли ще го предаде на Чалми. Твърде много обича дъщеря си. Точно обратното, ще се постарае точно да изпълни заръките му.

Сега трябва да поспи, утре го чака труден ден. Ким издигна глайдера си във въздуха и се насочи към една от тайните си квартири.

Щом се прибра вкъщи, си взе душ, хапна, легна си и след няколко минути вече спеше дълбоко. От това се нуждаеше организмът му.

* * *

Бара „Седемте бавачки“ го отвориха скоро, но се ползваше с голяма популярност. Тук винаги гъмжеше от хора, барът приютяваше главно творци — поети, писатели, художници и артисти, както и техните поклонници. Често се подвизаваха и именити личности, посещението на този бар се възприемаше като проява на добър вкус. Поради това на никого не му направи впечатление, че към обяд на стоянката пред бара се спусна глайдерът на Морис.

Минаха няколко минути. След като се убеди, че Морис е сам. Ким се приближи до колата му, отвори вратата и влезе вътре.

— Здравейте, Себастиян.

— Здравейте, Ким. Наистина ли сте вие? — Морис го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да открие предишния Ким в новите му черти.

— Да, аз съм — отвърна Ким. — Донесохте ли пропуска?

— Да… — Морис му подаде документа.

— Сергей Полянски, капитан. Дознателски отдел… Чудесно. — Ким сложи картата в джоба си. — Надявам се, в Департамента не ме чакат изненади?

— Ако се страхувате, че ще ви предам, можете просто да не ходите там. Аз съм заинтересован не по-малко от вас да излезете оттам здрав и жив.

— Казах го просто така, Себастиян — отговори Ким. — Не си го слагайте на сърце. Колкото до Джулия, не се безпокойте за нея. Вземете… — Ким му подаде малка пластмасова продълговата кутия.

— Какво е това? — попита Морис. Взе кутията и внимателно я отвори. Имаше пет гнезда, в четири от които имаше ампули.

— Останаха четири — каза Ким. — Първата вече ви я дадох. Те са номерирани, постарайте се да не ги объркате. Внимателно следете състоянието на Джулия. Когато отново получи задух, вкарайте във вената й съдържанието на ампула номер две, ще й стигне за месец. След това номер три и така, докато не свършат. След петата ампула дъщеря ви ще оздравее. И внимавайте да не сбъркате, защото Джулия ще умре. Всяка ампула съдържа определена доза отрова, която се унищожава от компонентите на следващата ампула. Последната ще унищожи самия вирус. Разбрахте ли?

— Да… — Морис затвори кутията и го скри във вътрешния джоб на палтото си. — Не се ли страхувате да ми го дадете?

— Не. Чака ви още много работа на този свят, Морис, няма как да избягате от съдбата си. Вярвайте, хората, които стоят зад мене, ще се погрижат. Вие ще станете новият ръководител на Департамента, който ще се промени до неузнаваемост под вашето ръководство. Дори ще се казва другояче — Служба за обществена сигурност. От средство за потискане на личността ще се превърне в орган за охрана на правовия ред и защита на гражданските свободи.

— Разбирам ви, Ким — каза Морис. — Само че е глупаво. Ако Департаментът престане да съществува такъв, какъвто е, в света ще настане анархия. Този свят се държи на силата.

— Прав сте, Себастиян, но никой не ви предлага веднага да променяте функциите на Департамента. На хората, израснали в робство, не бива толкова бързо да им се поднася свобода — вредно е за тях самите. Трябва да им се дава като лекарство — постепенно, на малки дози. Само тогава ще им е от полза. Помислете, Себастиян вече се избавихме от Империята, Федерацията на Свободните светове е изградена върху принципите на доверието и равноправието. Остава да се преустрои Департаментът и пътят към изграждането на новото общество ще бъде открит. Вие можете да вземете участие в това и ще го направите.

— Наистина ли вярвате, че ще стане така? — тихо попита Морис.

— Да. Човек трябва да вярва в нещо. Иначе животът губи смисъла си.

— Може би… — въздъхна Морис уморено и замислено погледна своя събеседник. — Подценил съм ви, Ким. Виж, Чалми излезе прав. Винаги е смятал, че сте голяма работа.

— Той е добър специалист, но времето му е минало. Чалми е много закостенял в теориите си, няма да може, а и няма да иска да се преустройва. Вие имате този шанс. Трябва да тръгвам. Успех, Себастиян, и ми простете за историята с Джулия. Нямах друг избор. Надявам се, че пак ще се видим.

Ким излезе от колата и тръгна по улицата, без да се оглежда. Морис замислено го проследи с поглед, докато не се скри зад завоя.

* * *

След като зави зад ъгъла, Ким ускори крачка и след минута вече се качваше в глайдера. Погледна си часовника — ще успее…

Двадесет минути по-късно беше у Мирон. На площадката за кацане го посрещна Сава, Ким се ръкува с младежа и бързо влезе в къщата. Мирон го чакаше, още сутринта обсъдиха детайлите около предстоящата операция.

— Униформата е там… — Мирон посочи към вградения гардероб. — Взе ли картата?

— Да. — Ким му я подаде и тръгна към гардероба. Извади офицерската униформа и я облече, после отиде при огледалото и се гримира — не трябваше да го разпознаят. Когато всичко беше готово, Мирон го снима, после известно време врачуваше над някакво уредче, въвеждайки в паметта на картата изображението на Ким.

— Готово — върна му пропуска. Ким придирчиво го огледа и остана доволен от резултата.

— Добре, Мирон. Сега оръжието…

— Избирай… — Той вдигна седалката на дивана и с удовлетворение огледа скрития там арсенал.

Ким си избра лазерен пистолет „Т-15“. Това оръжие се смяташе малко остаряло, но беше много мощно, а най-важното — вместваше се в стандартния кобур. Като допълнение взе само нож.

— Друго не искаш ли? — учуди се Мирон.

— Оръжието не е от особено значение — поясни Ким. — Там има близо осем хиляди души, безсмислено е да се воюва с тях. Трябва просто тихо и чисто да си свърша работата. Къде е предавателят?

— Тук е… — Мирон с готовност отвори чекмеджето на масата и извади черна кутийка. — Вземи…

— Нека да проверим. — Ким го включи и го пъхна в джоба си.

Мирон сложи в ухото си миниатюрната слушалка и погледна Ким в очакване.

— Петър плет плете… — започна Ким. — Ако ти кажа да си тръгваш, яхваш глайдера и не се правиш на герой. По-нататък знаеш какво да правиш. Същото го кажи и на Сава. Неговата задача е да вземе Шийла от площадката и да я изкара. Ако не се покаже, той също трябва да изчезва. Ясно ли е всичко?

— Ясно — отвърна Мирон. — Всичко е изправно. — Той извади слушалката от ухото си. — Гладен ли си?

Ким се усмихна.

— Не, Мирон. Ако всичко завърши добре, ще хапнем довечера. Сега трябва да тръгвам.

— Късмет… — прегърна го Мирон. — И да се върнеш.

— Естествено…

Ким пристигна до сградата на Департамента точно по график — 13:40 часа. След двадесет минути свършва обедната почивка, сътрудниците на Департамента ще се върнат на работните си места. Днес е петък, следователно Рик непременно ще отиде в кабинета си да пише седмичния си отчет.

Ким приземи глайдера на площадката откъм Северното крило, излезе от колата, без да бърза, хлопна вратата и тръгна към асансьора. На площадката за кацане имаше доста хора, но никой не му обърна внимание. Ким небрежно показа пропуска на пазача, пъхна документа в джоба си и влезе в асансьора.

Десет етажа надолу асансьорът спря. Ким излезе и спокойно тръгна по коридора към кабинета на Фелдман. Беше му някак странно, че цели четири години не беше стъпвал тук.

Вратата на кабинета не му се опъна — отвори я без проблем с универсалния ключ. Влезе вътре, заключи и се огледа. Да, наистина беше кабинетът на Рик. Ким хвърли поглед към познатите снимки.

— На мястото съм — каза той, знаейки, че Мирон и Сава го чуват. — Чакам.

Той се притисна до стената зад вратата, разкопча кобура и зачака.

Беше два и десет, когато ключалката щракна и в кабинета влезе Рик, после затвори вратата и отиде до бюрото.

— Здравей, Рик — каза Ким.

Хладнокръвието на Рик беше за завиждане. Не извика, не се паникьоса, не се опита да извади оръжие. Просто се вцепени за няколко секунди, после много бавно се обърна. Очите им се срещнаха.

Известно време се гледаха един друг. Накрая устните на Фелдман се размърдаха.

— Ким… — прошепна той и не беше ясно дали в гласа му имаше повече страх или омраза.

— Аз съм, Рик. Къде е Шийла?

Рик изкриви устни в усмивка. Отлично схващаше, че държи основния коз в ръцете си.

— Долу е, Ким. Няма как да се добереш до нея.

— Къде долу? — Ким знаеше, че тя е в двадесет и шеста килия, но искаше да провери.

— В петдесет и втора. — Рик погледна косо пистолета в ръцете на Ким. — Слушай, Ким, това е глупаво. Нямаш никакъв шанс.

— Не бих казал. — Ким бавно вдигна пистолета.

— Не върши глупости, Ким… — Рик облиза устни. — Оттук няма да излезеш. Обиден си ми заради Шийла, така ли? Но такава е работата ми, правя онова, което трябва.

— Никога на никого не се обиждам. Аз също си върша работата… — Ким започна да обира луфта на спусъка.

— Чакай… — вдигна ръка той към дулото на пистолета. — Не го прави. Не можеш да ме убиеш втори път…

— Мога, Рик. Прощавай…

Ким стреля, Рик потръпна, хвана се за гърдите и рухна на пода. Ким се приближи и стреля още веднъж в тила му.

Рик беше мъртъв. След като се убеди в това, Ким прибра пистолета в кобура и извади ножа. Взе дясната ръка на Рик, после с няколко силни движения отдели ръката от ставата. Беше му изключително неприятно го да прави, но то беше залог за спасението на Шийла. Изчака, докато кръвта се оттече, извади от джоба си едно пликче, сложи внимателно отрязаната ръка и прибра пликчето във вътрешния си джоб. Избърса ножа в дрехите на Рик, сложи го в калъфа и бързо отиде при терминала.

Стандартният текст си беше там, в паметта, Ким трябваше само да вземе данните на Шийла и да посочи времето. Изпринти го, сложи личния печат на Рик, подписа го доста умело. Май това беше всичко… Огледа кабинета още веднъж и тръгна към вратата.

Излезе от кабинета, затвори и бавно тръгна по коридора към триста и третия кабинет. Под номера имаше закачена табличка с надпис „Служба конвой“, Ким блъсна вратата и влезе вътре.

В кабинета седяха две миловидни девойки, блондинка и брюнетка. Познаваше едната, Тамара, отпреди. Впрочем едва ли можеха да го разпознаят.

— Добър ден, госпожици — усмихна се Ким и подаде на тази, която беше по-близо до него, изпринтения в кабинета на Рик лист. — Фелдман ми го даде — поясни той.

— Не съм ви виждала преди, — каза Тамара, наблюдавайки го с интерес.

— Нищо чудно, тук съм трети ден — усмихна се Ким. — Как се отнасяте към чаша кафе довечера. Казвам се Сергей.

Тамара се засмя, приятелката й също се усмихна. Вече беше видяла документа му за самоличност и сега набираше на клавиатурата заповедта към конвоя.

— Отнасям се добре — усмихнато отвърна тя. — Ако не съм заета.

— Надявам се на това. Ами аз ще мина още веднъж привечер, става ли? — Ким се усмихна и шеговито отдаде чест, след което излезе от кабинета.

Половината работа е свършена — въздъхна облекчено и тръгна към асансьора. Трябва да побърза, след двадесет минути конвоиращите, изпълнявайки фалшивата заповед, ще доставят Шийла в мазето.

— Отивам долу — каза тихо, като даде на Мирон и Сава да разберат, че първата част от операцията е минала без усложнения. Натисна бутона, след десетина секунди вратата на асансьора се отвори. Вътре двама офицери весело си бъбреха и не му обърнаха никакво внимание.

— За кой етаж сте? — попита Ким.

— За седемдесет и трети…

— Аз съм по-надолу. — Ким избра 73.

Щом стигнаха своя етаж, офицерите излязоха и Ким; остана сам. Последният подземен етаж — асансьорът спря, но вратата не се отвори. Всичко беше наред — достъпът до това ниво беше ограничен. Ким извади внимателно китката на Рик, притисна побелялата длан към стъклото на идентификатора. Индикаторът мигна, вратата се отвори. В този момент Ким грабна пистолета си…

Приближилият се към асансьора човек така и не разбра нищо. След като лъчистият сноп прониза гърдите му, охна и се свлече. Изстрелът в тила го довърши.

— По дяволите… — измърмори Ким. Случайната среща не го обърка. Отключи с универсалния ключ най-близката врата и завлече там непознатия, като хвърли до него пакета с ненужната му вече китка. Затвори вратата, огледа си дрехите — нямаше и петънце кръв по тях. Закопча кобура си, пооправи си фуражката и спокойно тръгна по коридора.

Тук никога не е имало много хора. По-рано този етаж беше „владение“ на Холан, сега сигурно е на някой друг. Може и да е онзи човек, когото застреля при асансьора. Ким беше готов да убие всеки, който се изпречи на пътя му, но повече не срещна никого.

Ето я и познатата зала. Маса с блестяща повърхност, масичка за инструменти, кресло. Съседното помещение също е празно. Ким хвърли поглед към осиротелите инструменти на Холан и се върна при масата. Седна на креслото, прехвърли крак върху крак и зачака.

— Доведохте ли я? — попита, когато конвоят се появи. — Това е добре… — Ким взе химикалката, която му подадоха, и се разписа. — Свободни сте…

Момчетата влязоха в асансьора, вратата му се затваряше досадно бавно. Накрая се чу шумът от потеглящия асансьор. Едва след това си позволи да погледне Шийла.

— Ким… — очите й се напълниха със сълзи. Докато тук бяха конвоиращите, тя с нищо не показа, че го е познала. — Господи, как се озова тук?

— Спокойно. Дойдох да те прибера… — Ким прегърна момичето, погали я по косите и я погледна в очите. Слава Богу, нищо не са й сторили, само на дясната буза имаше малка драскотина. Това е нищо, няма страшно. — Трябва да побързаме, да вървим…

Ким я поведе към асансьора, надявайки се, че ще я изведе без особени проблеми, все пак вече беше минал по този път. Сега дори беше по-лесно, дрехите на Шийла си изглеждаха съвсем наред. Нямаше нищо подозрително.

При асансьора тя забеляза петънце кръв, но не каза нищо, и той й беше благодарен за това. Някой беше взел асансьора и се наложи да почакат. Накрая спря при тях, но вратата беше затворена. Тогава Ким си спомни, че трябва да натисне големия червен бутон.

Влязоха в асансьора, Ким набра номера на най-горния етаж и погледна Шийла.

— Усмихни се — каза той. — Някой може да влезе.

— Да, Ким… — Шийла тръсна косите си и се усмихна.

— Така е по-добре…

Но никой не се качи при тях. На половината път Ким каза на Сава да подготви глайдера. Когато вратата на асансьора се отвори, хвана Шийла под ръка и спокойно минаха покрай пазача, бъбрейки си весело. Глайдерът вече ги чакаше. Сава отвори вратата и Ким настани момичето вътре. Край, Шийла е спасена. А него го чака още работа…

— Тръгвай! — Погледна Сава, който кимна и бързо издигна машината във въздуха. Ким улови недоумяващия поглед на Шийла, тя не очакваше, че няма да се качи.

Ким се върна при асансьора, натисна бутона за етаж сто и наистина беше твърдо решен да оцелее. Този път имаше защо. Ако не се върне, Шийла никога нямаше да му го прости.

— Отивам при шефа — каза Ким, съобщавайки на Мирон по-нататъшните си действия. — Дамата отива вкъщи. Бъди наблизо и действай само по моя команда. Не прибързвай. А, ето го и моят етаж…

Стотният. Ким слезе от асансьора и тръгна по коридора. Обедната почивка отдавна беше свършила, навсякъде сновяха нагоре-надолу сътрудниците на Департамента. Ким се насочи към кулата на Централното крило, пътят му беше до болка познат. Подмина двама пазачи, сви надясно. Двадесет крачки, сега наляво, тук също има охрана. Правилно, на сто метра е кабинетът на Чалми…

На дивана в приемната седеше някакъв офицер, сигурно имаше час. Щом чу крачките на Ким, секретарката вдигна глава.

— Марта, имам спешно да докладвам… — и докато тя се опомни, отвори вратата на кабинета, изваждайки междувременно пистолета.

Чалми имаше посетител, прокурорът на централния окръг. Ким познаваше тази продажна твар, затова, след като затвори вратата след себе си, без излишни приказки го застреля в главата. Прокурорът удари нос в масата. Но в Чалми не успя да стреля. Усети неочаквана опасност и залегна. Един лъч, изскочил иззад завесата в дясната част на кабинета, премина до главата му. Ким стреля наслука към скрития зад завесата противник, хвърли се надясно, стреля още два пъти.

Стана тихо. Чалми не помръдваше от бюрото, следеше внимателно Ким, без да прави какъвто и да било опит да се съпротивлява. Ким се приближи до завесата, като не изпускаше от очи Чалми и рязко я дръпна.

На пода лежеше човек. Агонизираше, от пробитото му дясно око течеше кръв. Ким го позна, това беше един от онези, с които преди четири години се би в къщата на Шийла. Беше добър боец… Ким се прицели и прекъсна мъченията на умиращия. Това беше всичко, което можеше да направи за него.

Сега Ким разбра какво беше предназначението на завесата в тази част на кабинета. Беше изработена от специална материя, която пропуска светлината само в една посока. Зад нея личният телохранител на Чалми контролираше поведението на посетителите, като оставаше невидим за тях. В случай на опасност можеше да стреля направо през нея. По-рано Ким смяташе, че зад завесата се намира кът за отдих.

— На какво се надяваш, Ким? — попита Чалми. — Все едно, ще загубиш.

— Аз вече спечелих — обърна се Ким към него. — Империята вече не съществува, светът стана по-свободен. Сега дойде времето да се заема с Департамента.

— С моята смърт не печелиш нищо. Бихме могли да се споразумеем — гледайки в Ким, Чалми незабелязано натискаше едно копче под килима. — Ще ти върна Шийла, ще сваля обвиненията си от теб. Ще станеш голям човек, Ким…

Ким се усмихна. Малката хитрост на Чалми с копчето под килима не убягна от вниманието му. Май на старата лисица още й се живееше. След няколко минути тук ще бъде пълно с щурмоваци.

— Шийла вече е в безопасност — каза Ким. — И няма смисъл да викате помощ, това няма да ви помогне.

— Живял съм дълго и не се страхувам от смъртта — отвърна Чалми, вперил очи в Ким. — Но преди да ме убиеш, прочети това… — Чалми бавно извади от чекмеджето на бюрото черна папка и я подаде на Ким. — Това е секретно съглашение между мен и ръководителите на най-големите планети, подписано е преди три дни. Прочети го и ще разбереш колко грешиш. Ние с теб не сме врагове, Ким. Бихме могли да работим заедно.

По принцип разполагаше с още малко време. Разбираше, че Чалми може и да блъфира, и затова се приближи до бюрото много внимателно. И с право, тъй като в момента, когато се докосна до папката, подът под него неочаквано пропадна.

Механизмът на люка се задейства безотказно, но все пак твърде бавно за един дарг. В такива ситуации тялото реагира само — когато люкът се затвори, Ким вече се намираше на метър от зейналия отвор.

— Все едно, няма да излезеш жив оттук! — изхърка Чалми, осъзнавайки, че хитростта му не успя. Хванат за ръба на масата, с омраза гледаше Ким, устните му бяха побелели. — Етажът вече е блокиран, както и всички изходи! Само аз мога да те спася! Аз и никой друг!

— Грешите, генерале. Ще си тръгна оттук също толкова просто, както и дойдох. Мирон, действай!

Очите на Чалми блеснаха. Аха, насочи се към отвореното чекмедже на бюрото. Ясно, там има оръжие. Какво пък, негово право е…

— Спомняте ли си, че ви бях помолил да ме освободите от работа? — попита Ким, като гледаше през прозореца, но с периферното си зрение контролираше действията на Чалми. — Трябваше още тогава да ме пуснете.

— И сега бихме могли да намерим общ език. — Чалми бавно пъхна ръката си в чекмеджето. — Когато хората имат желание, могат да разрешат всички въпроси, дори най-сложните, винаги е възможен компромис… — Чалми вдигна ръка и на мига върху челото му се появи черна дупчица, а към тавана се проточи струйка дим.

— Не мисля така — отговори Ким, сваляйки пистолета надолу. Няколко секунди наблюдаваше отпуснатия в креслото Чалми, след това се отмести към вратата, като видя през прозореца глайдера. — Давай, Мирон, на сигурно място съм…

Затрака картечница, едрокалибрените патрони с трясък дупчеха бронираното стъкло, а заедно с него и тънките вътрешни стени. Зад вратата се чуха викове, някой тежко се срути на пода.

— Достатъчно…

Мирон престана да стреля. Ким се приближи до обезобразеното стъкло и го изби с два ритника. Мирон доближи глайдера, вратата му беше отворена. Ким бързо влезе вътре.

— Хвърли им това! — Мирон подаде на Ким тежка термитна мина. — Нека да пръснем това гнездо на оси, да го направим на пух и прах!

— Не — поклати глава Ким и остави мината на задната седалка. — Не си струва. Да тръгваме.

— Както искаш… — Мирон вдигна рамене, глайдерът се отдели от стената и започна стремително да набира скорост. — Макар че щеше да е супер…

— Ще загинат много хора — отговори Ким, като видя, че Мирон се ядоса на отказа му. — Не е нужно. Освен това, ти ще трябва да работиш с тези хора.

Мирон хвърли бърз поглед към Ким. Той се засмя.

— Морис ще оглави Департамента — поясни Ким, — а ти ще бъдеш негов заместник. Когато му дойде времето, ще заемеш неговото място. Помисли само колко хубави неща би могъл да сториш!

— Но мен ме издирват! — възрази Мирон.

— Не се притеснявай, Себастиян ще те амнистира. Дори медал ще ти връчи. Ще каже, че си изпълнявал специална задача… — и отново се засмя, опиянен от успешния изход на авантюрата му.

— Не знам — каза Мирон объркано. — Какъв управник съм аз? Аз съм офицер.

— Ръководителят на Департамента преди всичко трябва да бъде офицер и чак след това — управник — възрази Ким. — Ще се справиш, ще видиш.

— Ами ти? — сепна се Мирон.

— Аз ще се отдръпна малко — отвърна Ким. — Това, което се искаше от мен, го направих. Моята война свърши.

* * *

В Златния Храм цареше тишина. Сякаш Храмът беше празен и само ако човек се вгледаше, можеше да различи седналия пред скулптурата на Шира мъж. Той вече беше доста стар, но в чертите на лицето му се усещаше сила.

Човекът седеше от часове, вперил погледа си в съчетанието от камък и злато. Накрая няколко мускулчета на лицето му помръднаха, чу тихи меки стъпки. Но преди да извърне глава, мина още половин час.

— Прощавайте, Наставник — каза момичето, което влезе и леко се поклони. — Не исках да ви безпокоя.

— Седни… — Айкутма посочи на Дорис мястото до себе си на пода. Момичето се приближи и послушно седна. — Слушам те…

— Вие бяхте прав, Наставник. Той се справи. Департаментът се управлява от негови хора, скоро ще бъде преименуван в Служба за обществена сигурност. Структурата му вече е започнала да се променя.

— Това е добре… — Айкутма се усмихна леко. — Знаех, че ще се справи, макар че като дарг много не го бива. Много човешко още има в него.

— Това лошо ли е?

— Зависи. За Ким — не. Къде е сега?

— На Грация. С жена му са си купили къща на брега на морето. Имат дете. Скоро ще им се роди второ.

— Жалко. Семейството разваля дарга.

— Още ли искате да го привлечете за работа? — Дорис се взря в събеседника си.

— Ако се наложи. Той е дарг, а даргът не разполага със себе си.

Момичето се натъжи. Няколко минути помълча, после отново погледна стареца.

— Пуснете го, Наставник — помоли тя. — За какво ви е?

— Има дарба за някои неща. Предстои му да усвои тайните страни на нашето учение. Тогава ще стане бог.

— Наставник, той няма нужда от това. И така си е щастлив. Пуснете го, заслужава да отдъхне.

— Нима го задържам? — усмихна се Айкутма.

— Задържате го. Поискахте да дойда тук и аз дойдох. Чувствам, че ме викате, и не мога да се съпротивлявам. Ким също няма да може. Затова ви моля: пуснете го. Той е различен, не е като нас. И си е платил щастието с лихвите…

Момичето замълча. Айкутма внимателно я погледна и отново се усмихна.

— Плачеш — каза той. — Не съм те виждал такава.

Дорис не отговори, очите й, пълни със сълзи, бяха приковани към Шира.

— Обичаш ли го? — тихо попита Айкутма.

— Да…

— Той знае ли?

— Не… — поклати глава Дорис. — Не сме се виждали, откакто замина. Пък и аз няма да му кажа.

— Защо?

— Защото е щастлив и без мен.

Айкутма въздъхна.

— Разбирам… Прости ми, Дорис, но не мога да изпълня молбата ти. — Старецът се усмихна, като видя как гневно блеснаха очите на момичето. — Но ти обещавам, че няма да го викам. Свободен е докато сам не го пожелае. И ако някога се върне, за да продължи обучението си, изборът ще бъде негов.

— Благодаря, Наставник… Благодаря…

— Недей да ми благодариш. Най-главното в този живот е да бъдеш себе си, въпреки всичко. Ким се справи с това. Сега си иди. Трябва да помисля за много неща.

— Да, Наставник… — Дорис стана и бавно се отдалечи, стъпвайки внимателно по каменния под.

Отново стана тихо. Златото се преплиташе с черния камък, скритите светилници изпълваха Храма с мека, топла светлина. Айкутма седеше, отнесено зареял поглед към Шира. Устните му се усмихваха.