Антон Медведев
Враг на Империята (5)

Глава 5

Не може да се каже, че пътят до Леандра беше труден — Ким беше отпочинал, за първи път от толкова време се чувстваше в безопасност. Независимо от това на душата му беше тревожно и това помрачаваше впечатлението от полета. Да, не би трябвало никой да го разпознае, приятелите на дядото му бяха направили изключително сполучливи документи. Сега той е Михаил Жаров, двадесет и три годишен, поданик на Империята. Можеше да си свирука, понеже в джоба му, освен адреса, който му продиктува дядото, подрънкваха и някакви парички. Ким не искаше да ги вземе, но дядото и Полина настояха за това. В крайна сметка ги взе, като им обеща да ги върне при първия удобен случай, още повече че те двамата се готвеха да дойдат на Леандра след няколко месеца.

И ето, сега той летеше към нова за него планета и мислеше за това, че е задължен на тези хора с нещо повече от самия живот. Дядото беше прав — той непрекъснато се боеше от нещо, постоянно някой го командваше. Странно, но Ким винаги възприемаше това като даденост и не можеше да допусне дори мисълта, че може да бъде другояче. Но може, както се оказва. Да, хората са различни. Едни са по-богати и влиятелни, други — бедни и безправни. Но нима това е повод за възвеличаване на едните и унижение на другите? Да не би властта и богатството да правят хората по-добри? Или пък — безсмъртни. Ким си спомни охранения шопар, от когото взе парите. Беше толкова важен, сигурен в себе си. Но щом почувства дулото на пистолета, опряно в тила му, къде се дяна неговата важност? Изчезна, изпари се, остана само купчина тресящо се и ужасно вонящо месо. Какво се сети за този смръдльо, има доста по-забележителни персони… Да вземем например Чалми — има си всичко — и пари, и власт. Но си остава човек — ако не в моралния, то във физиологичния смисъл на думата. И като всеки човек ползва тоалетната чиния. Седи там, напъва се, изкарва нещо от себе си. Ясно е какво. Следователно дори в такъв важен човек като Чалми вътре има най-обикновени лайна.

Така че с какво Чалми е повече от Ким? Защо Чалми решаваше съдбата му, определяше как да живее — какъв да бъде, какво да прави? В кого да стреля? Защо, с какво право? Издирват го, наричат го престъпник. Но защо — защото е убил не когото трябва? Не когото са му заповядали? Излиза, че докато послушно стреляше в тила на хората, беше добър за Чалми. Щом отказа да го прави — стана лош. Това справедливо ли е? Да, той е убиец, така е. Но пък сега може сам да избира в чий тил да стреля.

Силата на притеглянето на Леандра беше горе-долу три пъти по-голяма от обикновената и това беше твърде неприятно откритие за Ким. Когато двигателите на кораба замлъкнаха, Ким не можа веднага да съобрази, че тежестта, която го притиска, не е от натоварването при кацане. Бавно стана от леглото, провери всичките си усещания. Направо ужасно, нещо подобно изпитваше, когато носеше на гръб войнишката си раница.

От вещите си беше взел единствено едно почти празно дипломатическо куфарче, в което имаше две списания и чиста риза. Сега то беше доста по-тежичко. Ким го премести в дясната си ръка и излезе на каютата.

Местното слънце беше възчервено, поради което всичко наоколо беше обагрено в този цвят. Дори облаците се червенееха и това беше най-странното за Ким. Слезе от кораба и слял се с тълпата на останалите пътници, се запъти към сградата на космодрума, мислейки си, че аборигените явно не страдаха от излишно гостоприемство. Можеха един автобус да осигурят поне…

Но автобус така и не се появи, затова Ким едва се дотътри до сградата на гарата. Как ли живеят тук при тази тежест? Извади носната си кърпа и избърса потното си чело, като с радост си мислеше, че не носи багаж. А не като ония нещастници — той погледна към опашката пътници, които бавно пълзяха към гарата. И така, сега накъде?

Започна от бара на гарата. Взе си бутилка бира, разположи се с удоволствие в мекото кресло, отпи от кехлибарената течност — има щастие в живота. Само да не беше тази проклета тежест…

Ким пъхна ръка в джоба си и извади листчето с адреса — май това е някъде в съседен град. Да, старецът каза, че всичко ще бъде нормално, че Ким без опасение може да иде на този адрес. Така е, но нали там не го чакат. Пък и какво да прави там — да хайлазува? Че то тук просто е невъзможно да се живее… — той разкопча горното копче на ризата с големи усилия. Така като гледа, май това не е най-богатата планета, за което можеше да се съди дори по олющената сграда на космодрума. Тук наистина няма нищо хубаво. Но пък има полиция… Той проследи с поглед суровия на вид полицай, който влезе в бара. Ето, сега си взе коктейл, сега говори нещо с бармана. Изпи си питието, оставя празната чаша на плота. Тръгва си…

Полицаят излезе от бара, без да си плати коктейла. И какво ли се чуди? Те никога нищо не си плащат…

Ким отново се вгледа в адреса. Да вземе да отиде? Хич не му се щеше. Разбира се, голяма благодарност на дядото и Полина, но занапред ще се опита да играе по собствените си правила. Както сам той пожелае…

Ким все пак прибра листчето в джоба си — всичко се случва. Изпи си бирата, остави празната бутилка на масичката, тежко се привдигна и бавно тръгна към билетните каси. И когато след четиридесет минути отново го налегна тежестта при излитане, Ким само се намести на кревата и се усмихна блажено. Отива си вкъщи — да става каквото ще.

Корабът се приземи на космодрума в Австралия недалече от Аделаида. Ким без проблеми мина през митническия контрол, после отиде в съседната сграда с ескалатора, където се намираха касите на местните авиолинии. Взе си билет, погледна часовника — рейсът му беше след тридесет и две минути. Разполагаше с малко време и затова не успя да разгледа местните забележителности. Петнайсетина минути се поразходи край летището и се отправи към своята площадка за излитане. Точно в единадесет и десет сутринта, точно по разписанието, изящният стратосферен лайнер плавно се откъсна от пистата на космодрума.

Ким седеше до големия илюминатор и се усмихваше. Имаше защо — първо, си отиваше вкъщи. И второ, никога не беше летял на такъв лайнер, затова живо се интересуваше от всичко, свързано с него.

Лайнерът стремително набираше височина, прониза облаците, в илюминатора блеснаха слънчевите лъчи. Светлината не беше толкова ярка — Ким знаеше, че в стъклото на илюминатора е вграден специален слънцезащитен слой, който коригираше потока падаща светлина. Облаците останаха долу, с набирането на височина небето бързо потъваше в мрак. Има-няма два часа, и ще си бъде у дома…

Отначало Ким гледаше надолу без особен интерес, гъста пелена от облаци скриваше земята. Но след около час облаците се разсеяха. Ким се залепи за илюминатора, вперил поглед надолу. Стъклото беше малко топличко, въпреки че от външната страна беше нагрято до неколкостотин градуса. Много интересно — летят с такава скорост, че дори звукът остава някъде назад, а от смъртта ги дели едно тънко чупливо стъкло. Е, не точно стъкло и не толкова тънко и крехко. И все пак, интересно е да осъзнаеш колко нищожна е границата, която разделя живота и смъртта.

Скоро Ким забеляза, че започна да се стъмва. В началото не обърна внимание на това, но мракът се сгъстяваше. Стана му ясно защо е така — те летяха на запад и изпреварваха времето. Колко ли часови пояса вече са пресекли — седем, осем?

Стюардесата съобщи с мелодичния си глас, че лайнерът се готви да кацне. Това също беше интересно — небесната машина намали скоростта, Ким усети лекото потреперване на корпуса. Жалко, че откъм неговото място не се виждаха спирачните щитчета, сигурно от тях хвърчаха искри.

След това се чу леко хлопване и в салона нахлу звукът. Двигателите работеха много тихо, но след мъртвата тишина на стратосферния полет този звук се стори на Ким оглушителен. Той отново погледна през илюминатора и видя панорамата на нощна Москва. Нямаше много светлини, разправяха, че по-рано градовете са сияели в тъмнината и са се виждали на десетки километри. Но еколозите успели да прокарат в парламента закон за светлинното замърсяване и трябвало да се намали нивото на осветяване. А по-късно, по време на енергийната криза, било намалено още повече. Поради това родният мегаполис светеше доста слабо, на общия бледоосветен фон личеше по-ярко центърът на града, където се намираха Дворецът на Императора и административните сгради. Така си е, властимащите никога от нищо не се лишаваха. Някъде там долу беше и неговият Департамент…

Когато лайнерът докосна пистата, Ким уморено въздъхна — ето че си беше у дома. Излезе последен от салона — нямаше закъде да бърза.

Навън беше тъмно, часовникът на летището показваше пет часа сутринта. Но скоро щеше да се развидели, на изток небето започваше да изсветлява, Ким си свери часовника с местното време, после, без да бърза, влезе в чакалнята, седна на едно кресло и удовлетворено въздъхна. Вярно, издирват го. Ами нека си го дирят! Отмина времето, когато се безпокоеше за своя живот. Каква е разликата — дали е жив или мъртъв? Може би дори ще се радва…

Седя там, докато не съмна. След това стана, взе куфарчето със себе си и излезе на разположения наблизо площад.

Беше час пик и небето беше изпъстрено от глайдери. Ким се насочи към стоянката, надявайки се, че глайдерът му е още там — беше го оставил, преди да избяга. Но уви, глайдерът го нямаше. Нормално, полицията го е прибрала. Дори и да беше там обаче, едва ли щеше да го ползва.

В джоба си имаше близо петстотин креда, щяха да му стигнат за около седмица, не повече. Впрочем това беше повече от достатъчно — надали и толкова щеше да остане жив. Ким седна в едно такси и помоли да го закарат в район „Арсенал“, където се намираше един от най-евтините хотели в Москва. Можеше да наеме стая за каквото време искаше — от един час нагоре. Хотелът се ползваше с особена почит от страна на местните проститутки.

Ким нае стая за две денонощия. Засега това го удовлетворяваше, пък по-нататък ще видим. Първо се изпъна с удоволствие, след това закуси в местното ресторантче. Храната не беше кой знае каква, но евтина, поради което посетители не липсваха. Тук можеше да има и такива, които биха го разпознали, но това не го вълнуваше. Ким дори се учуди на сегашното си състояние — просто гледаше на света с други очи. То си беше за чудене — Ким отдавна се беше простил с живота и фактът, че в момента е жив и свободен, беше само игра на съдбата.

След като излезе от ресторантчето, си купи евтин линком и плати услугите за седмица напред. После отиде в близката градинка, седна на една пейка и се замисли. И така, на кого първо да звънне? На чичо си или на Шийла?

Размисли малко и с усмивка набра номера на чичо си, нямаше нищо да иска от него, просто му беше интересно как щеше да се отнесе той към неговото завръщане. В такива ситуации си личи кой кой е.

— Харолд Четърсън на вашите услуги… — се чу в слушалката познатият, леко пресипнал глас на чичо му.

— Чичо? Аз съм, Ким…

— Ким… — чу се сумтене, явно чичо му съобразяваше как да действа. — Къде си?

— Тук съм, в града, пристигнах днес сутринта. — Ким с любопитство проследи с поглед полицейския глайдер, който прошумоля към небето. — Чичо, нуждая се от вашата помощ. Трябват ми малко пари…

— Как си позволяваш да ме молиш за такова нещо?! — Гласът на чичо му беше нисък и зъл. — Ти ме опозори, опозори цялото ни семейство, целия ни род. Всички направихме толкова много за теб! А ти…

— Чичо Харолд, не можах да постъпя другояче — каза Ким, чудейки се какво ли още ще изсипе на главата му гласът на чичо му. — Нямах избор.

— Не искам да чувам повече за теб. Махни се от живота ми. И да не си ми звъннал пак…

— Ту-ту-ту — чичо му затвори. Ким отново се усмихна, изключи линкома и отправи поглед към небето, което беше кристалночисто и синьо. Колкото до чичо му… Друго не е и очаквал. Само искаше да е сигурен, за да не храни излишни илюзии. Приятели нямаше в този град. А може би все пак имаше?

Ким замислено погледна линкома. Дали да не звънне? Най-вероятно и тя ще ме прати по дяволите. Но пък нещата ще се изяснят веднъж и завинаги. Той включи телефона и бавно набра познатия номер.

— Слушам — отвърна апаратът с гласа на Шийла. — Кой е?

Ким мълчеше и още се колебаеше дали да говори с Шийла или не. Може да й навлече неприятности. Всъщност, така или иначе, скоро щеше да се махне…

— Аз съм, Шийла — тихо произнесе Ким. — Здравей.

— Ким… — Шийла млъкна изведнъж.

— Не се ли радваш да ме чуеш?

— Какви си ги надробил, Ким — в гласа й се усещаше болка. — Какви си ги надробил…

— Не мисли за това. Не се страхувай, всичко това няма да ти навреди. Скоро заминавам. Исках просто да чуя гласа ти.

Шийла мълчеше. Сега и тя ще му каже „сбогом“.

— Ела вкъщи — прошепна Шийла. Ким чак подскочи от изненада — всичко очакваше да чуе, но това… — Нужен си ми, Ким. Чувствам се зле без теб.

— Ти вкъщи ли си си?

— Да. Ще те чакам и моля те, бъди внимателен, много искат да получат пари за теб. Не се доверявай на никого. Разбра ли — на никого?

— Ами на теб? На теб може ли?

Шийла въздъхна.

— Да, Ким. Разбира се. Ние винаги сме се разбирали един друг.

— Добре, Шийла. Сега ще дойда.

— Чакам те. И внимавай…

Затвори. Ким изключи линкома и го прибра в джоба си. Отново погледна към небето.

Такива ми ти работи. Оказва се, че Шийла не го е забравила.

Той поседя на пейката още десетина минути, все още колебаейки се дали да отиде или не — би могло да се окаже опасно за нея. От друга страна, няма да остане дълго у тях. Привечер ще си тръгне и тя повече никога няма да го види.

Така и ще направи. Вдъхновен от тази мисъл, Ким стана от пейката и излезе от градинката.

Пристигна с такси. Плати на шофьора, излезе от колата и погледна красивата двуетажна къща. Кога беше тук за последен път? Не много отдавна. А сякаш беше минала цяла вечност.

Шийла отвори веднага, след първото позвъняване. Ким погледна момичето и се усмихна, но кой знае защо, не улови ответна радост в погледа й. Може би наистина е дошъл тук напразно?

— Ето ме и мен. — Ким не сваляше поглед от Шийла. — Да не би да съм дошъл в неподходящо време?

— Влизай… — не отговори тя на въпроса му и се отмести, за да го пусне вътре. Той влезе и зад гърба му щракна резето.

— Иди в хола, аз ще се преоблека. — Шийла го погледна с празни очи.

— Да, Шийла, добре… — Ким мина през антрето към хола. Разтвори декоративната завеса — и изтръпна, като видя седналия в креслото Чалми. Усети как някой го побутна в гърба. Ким направи крачка напред против волята си.

Първо си помисли, че това е Шийла, но беше сгрешил. Зад гърба му стоеше човек на средна възраст — чернокос, гладко избръснат, облечен в скъп сив костюм. Ким го позна — това беше Артур, телохранителят на сър Чалми. На лицето на Артур имаше усмивка, но погледът му беше леден. Ким си спомни за Хоган — между тези двамата имаше много общо.

— Здравей Ким — каза Чалми замислено. — Знаех, че ще се срещнем отново.

Ким мълчеше. Зад него в стаята влезе Шийла. Тя се запъти към Чалми, но се спря до Ким и го погледна.

— А аз ти вярвах. — Той впи очи в нея.

— Зная, Ким — отвърна тя. — Но всеки в този живот си върши своята работа. Прости ми.

Чалми се усмихна.

— Знаех си, че ще ти хареса. Затова ти пратих точно нея. Момичето се справи чудесно със задачата.

Ким я гледаше — и не можеше да повярва. Оказва се, че го е лъгала още от самото начало. Как е могла?…

В душата му се надигаше вълна от ярост. Мина му през ум да ги убие всичките. Първо Чалми, после Шийла. А, да, и онзи… Ким усети на рамото си ръката на застаналия отзад телохранител.

Той му хвана ръката, като заедно с това го удари с лакът назад. По-точно, искаше да го удари, но изохка и клекна от силен удар по левия бъбрек. Много го болеше — Ким застена, после с мъка се изправи на крака и се обърна към противника си, който с усмивка очакваше нова атака.

Ким не се забави с ответната реакция, все пак в Департамента го научиха на това-онова. Той направи крачка към противника, подръпна го с дясната си ръка за отвличане на вниманието и рязко направи крачка вляво. Телохранителят дори не помръдна — нямаше как да не е достатъчно добре обучен. Ами за негова сметка си е — Ким без много да се церемони, заби юмрук в челото му.

Такъв удар може да убие на място. Разбира се, ако е точен. Ким не разбра веднага какво стана — телохранителят леко се наклони на една страна, избягвайки удара, и го бутна с ръка в гърдите.

Ударът наистина беше страшен. На Ким му причерня пред очите, усети как сърцето му скача, по гърдите му се разля болка. Рухна на колене, но не можа да се задържи и се търкулна на една страна.

— Браво, Арчи. Великолепно изпълнение… — Чалми се усмихна и демонстративно изръкопляска.

Противникът на Ким се усмихна, леко навел глава.

— Благодаря, сър.

Ким лежеше на пода и едва дишаше. Пред очите му все още се стелеше гъста мъгла. Подобно нещо не беше му се случвало досега.

— Хареса ли ти? — попита го Чалми. — Не е лошо, нали? Би могъл да научиш и още много други неща. Можеше да влезеш в елита, Ким, можеше да бъдеш бог, не се шегувам. Вярвах в тебе, възлагах надежди на тебе. А ти провали всичко…

Ким го слушаше. Но, странна работа, думите на този човек не му влияеха както преди. Нещо повече, на него изобщо не му пукаше какво говори той. Лежеше на пода и замислено гледаше Чалми, съжалявайки, че не може да се добере до него. Дори нямаше да има нужда от пистолет — щеше със зъби да прегризе гърлото му.

— Чуваш ли ме, Ким?

— Чувам — отвърна той тихо. — Жалко, че не те убих по-рано — докато имах тази възможност.

Чалми се усмихна.

— Променил си се, Ким. Заякнал си. Винаги съм казвал на Морис, че в тебе има хляб. Уви, не всичко в този свят се получава така, както искаме. — Чалми бавно стана от креслото. — Прощавай. Ти изпусна шанса си…

Чалми излезе от хола, последван от телохранителя. Шийла се приближи до Ким и клекна до него. И колкото и да е странно, очите й бяха пълни със сълзи.

— Прости ми! — едва чуто произнесе тя. — Не можех да постъпя другояче. Мислех, че ще разбереш и няма да дойдеш… — Шийла се изправи и бързо излезе от стаята.

Само след секунди в хола влязоха няколко души в униформата на Департамента. Изправиха го на крака и го помъкнаха към външната врата. Отвън вече ги чакаше полицейски глайдер. Ким знаеше къде го водят. И нямаше нищо против.

* * *

Ким се страхуваше най-много от изтезанията, срамуваше се от това, но не успяваше да го надмогне. И когато глайдерът се приземи на площадката при централната сграда на Департамента по Наказанията, Ким изпита известно облекчение. Значи няма да го предадат на дознателите. От смъртта не се боеше. Даже искаше всичко да свърши колкото се може по-бързо.

Сложиха го в една килия, което също беше в реда на нещата — трябва време, за да бъде обявена присъдата. Ден, най-много два.

Всичко беше толкова странно. Ким лежеше на твърдия нар и мислеше за това, което се случи с него. Той не обвиняваше никого, дори Шийла. Да, тя го предаде. И това, което възприемаше като привързаност от нейна страна — стараеше се да избягва думата „любов“, — се оказа чисто и просто умело режисирано представление. Сигурно Чалми много се нуждаеше от него, щом му беше пратил Шийла да го следи.

„Много глупаво се получи — мислеше Ким, наслаждавайки се на тишината и покоя в килията. — Не трябваше да се връщам тук, трябваше да си остана на Леандра. Добре че унищожих листчето с адреса, поне никой няма да пострада от моята глупост. А пък аз…

С мене е свършено. Могат да ме вземат оттук още днес, или пък утре. Няма значение кога, нали при всички случаи ще дойдат. Жалко, че и там не направих всичко, което ми се искаше. Сгреших и всичко тръгна оттам, че постъпих на служба в Департамента. Оттогава животът ми върви наопаки. Сам съм си виновен, подадох се на красивите думи на чичо. Не трябва да позволяваш някой друг да взема решенията вместо тебе. Впрочем на мене вече ми е все едно…“

Храната не беше лоша, но Ким беше впечатлен от друго — не изтръпваше, когато отключваха катинара, макар че всяко от тези посещения можеше да се окаже последно.

Прекара в килията цели пет дни, твърде голям срок за Департамента. Впрочем и това си имаше своето обяснение — ставаше въпрос не за обикновен терорист, а за бивш офицер. Може за неговото наказание да е било необходимо да се съгласуват повече мнения. Ким дори не си и помисляше, че смъртното наказание може да бъде заменено с нещо друго, беше направо нереално. Да, нормално погледнато, всичко се решаваше от съда, но съдията е наясно каква присъда се очаква от него, още повече че не желае да се кара с Чалми.

Една сутрин по коридора отново се чуха нечии стъпки. Ким беше буден и щом стъпките спряха пред неговата врата, разбра, че идват за него. Ключалката щракна, вратата се отвори и в килията влязоха двама от охраната и прокурорът, суховат човек със старомодни очила и папка в ръце.

— Станете! — каза той със студен глас и му подаде лист хартия. Ким се поколеба дали да стане или не, но все пак стана. Така и така ще го вдигнат, нямаше смисъл да ги предизвиква. Пък и беше безполезно да се протака — колкото по-бързо свърши всичко, толкова по-добре.

— Ким Ремезов, двадесет и две годишен, лейтенант от Департамента по Наказанията — започна да чете присъдата държавният обвинител, — за извършени престъпления, съгласно алинея 12, алинея 142 и алинея 164 се осъжда по най-високата степен на наказание — разстрел. Постановление на съда номер 829 от шестнадесети шести петдесет и трета… — Прокурорът прибра листа обратно в папката, като по този начин даде да се разбере, че необходимите формалности са спазени.

Двамата от охраната извиха ръцете на Ким зад гърба и му сложиха белезници. Той си помисли невесело, че ще ги свалят от трупа му. После съжали, че не пи вода, понеже сега вече нямаше право. Дали все пак да не помоли за чаша вода? Сигурно ще му разрешат. Ами, за нищо няма да ги моли…

Изведоха го от килията и го поведоха по коридора към асансьора. Всичко му беше до болка познато. Сега надясно, осем крачки направо, после наляво. Сега по старите каменни стълби с изтрити стъпала, пазачът отваря решетката, избягвайки погледа на Ким. Тук го познават всички. Интересно, кой ли е дежурен днес?

А ето и добре познатата врата, все такава ръждясала и очукана. Не са си направили труда да я боядисат по време на отсъствието му, което, впрочем, не трая много дълго.

Днес Ралф беше на смяна. Ким се усмихна при вида на този нисичък, набит човек. Добре, че е Ралф, той работи много чисто.

Докторът също беше тук, Ларсън, както винаги. Личеше си, че Стив се чувства доста неловко — хвърли бърз поглед на Ким и сведе очи.

Ким продължаваше да се усмихва. Спор няма, държат се с него както подобава. Трима вместо двама придружители, прокурорът и той тук — обикновено контролът върху изпълнението на присъдата е последната им грижа. И май нещо не бързат много…

Изглежда, чакаха още някого. Ким стоеше до вратата и разглеждаше шарките, образувани от олющената боя, и гадаеше кой ли щеше да дойде.

Времето течеше, Ларсън взе да нервничи.

— Без него не може ли? — обърна се Стив към прокурора.

— Има заповед да чакаме — стисна устни той.

— И кой е той?

— Нямам представа. Клечка някаква…

Ким въздъхна — нищо не се е променило. Един разстрел не са способни да извършат както трябва. И все пак, кого ли чакат? Да не би пък да е Чалми?

Не позна. Минаха още няколко минути и по коридора се чуха стъпки, после се показа як мъж, облечен в строг делови костюм. Ким не го познаваше, а му беше все тази кой е той, но по осанката му прецени, че сигурно е военен.

— Идва — каза прокурорът и погледна към Ралф. Той кимна и безмълвно отвори вратата. Ким тихо въздъхна и без да чака покана, влезе вътре. Лъхна го познатият мирис на стружки и антисептик. Обърна се към Ралф.

— Мога ли да остана прав? — попита той.

Ралф кимна с глава веднага.

— Да, Ким. Разбира се. Извинявай…

— Всичко ми е ясно… — Ким вдигна очи към лампата, зад гърба си чу специфичния звук от отваряне на кобура.

Той стоеше и гледаше лампата, но изстрелът се бавеше.

— Хайде де! — продума Ким, останал без сили от чакането. После бавно се извърна, понеже чу шумолене на хартия.

До Ралф стоеше непознатият в костюма, а самият Ралф изучаваше внимателно някакъв документ. След като го прочете, погледна непознатия.

— Това законно ли е?

— Абсолютно. Този екземпляр е за вас, другият е у мен. Вземам го. — Той дръпна Ким за ръкава. — Да вървим…

— Къде? — не разбра Ким.

— Ще видиш. По-живо…

Ким бавно излезе от килията — явно е настъпил някакъв обрат. Въпросът е, в каква посока. Дали не го водят при дознателите?

При асансьора го чакаха още двама цивилни, но веднага му стана ясно, че са военни. Единият от тях, по-ниският, показа с жест да свалят белезниците на Ким и заповедта беше изпълнена незабавно. Другият военен му сложи други белезници. Ким извика от болка — вътрешната им страна беше покрита с остри зъбци.

— Да не си мръднал — предупреди го първият от тях, натиквайки го в асансьора. — Зъбите ще ти избия.

Придружителите на Ким от охраната не влязоха в асансьора — по всичко личеше, че сега е под опеката на тези два типа. Ким се отказа от мисълта за бягство, момчетата явно не се шегуваха.

Както и предполагаше, го изведоха на площадката за кацане. Той се огледа наоколо и забеляза глайдера на новите му придружители — голям, но нисичък, боядисан в защитен цвят. Десантен модел, какъвто обикновено се използва на военните кораби. Изглежда, все пак не го водят при дознателите.

Пилотът вече чакаше в кабината и когато се приближиха, тежката бронирана врата бавно се вдигна нагоре.

— Влизай… — бутнаха го в тила и Ким бързо се напъха в машината. Двама бойци влязоха след него и се разположиха от двете му страни. Началникът седна до пилота. Без да се бави, той издигна глайдера във въздуха.

При всички случаи в съдбата му имаше поврат. Сега със сигурност не беше мъртъв, трябваше да скача от щастие, но кой знае защо, не се радваше много. Нещо повече, плашеше го неизвестността, а и начинът, по който се държаха с него тези хора, го навеждаше на тъжни размисли. Може и да съжалява, че не е умрял наистина.

Летяха повече от два часа. Ким не можеше да се ориентира къде отиват, докато не видя голям град с издигната в небето ажурна кула. Това беше Париж, а кулата беше уголемено копие на известната някога Айфелова кула, разрушена от бомба при терористичен акт.

Глайдерът започна да се снижава, като демонстративно нарушаваше редица правила. Пилотът без съмнение беше опитен, но на Ким винаги му призляваше от подобно перчене. Освен това не виждаше необходимост да се нарушават правилата.

Окончателната цел на пътешествието стана ясна в момента, когато глайдерът се насочи към ремонтния завод в покрайнините на Париж, където обикновено „кърпеха“ военните кораби. Ким видя огромен крайцер и само след десетина секунди пилотът вкара глайдера през отворените врати на халето за тежкотоварни машини.

Ким погледна през прозореца и забеляза груби стоманени конструкции, след това усети лек тласък — пилотът приземи машината. Вратата се отвори, войникът отдясно на Ким го бутна да слиза.

Той излезе от машината и се огледа. Наблизо имаше още няколко десантни глайдера, единият от които точно го ремонтираха — изпод машината стърчаха крака, обути в груби обувки на десантчик, чуваше се съскане, отскачаха искри. Сигурно кърпят някоя дупка — помисли Ким, но го блъснаха в гърба и прекъснаха размишленията му.

— Върви след него…

Той покорно тръгна след войника, който вървеше напред. Вторият го следваше, Ким чуваше трополенето на подкованите му обувки. Що се отнася до шефа — Ким го изгуби от погледа си — изглежда, беше свърнал в някой страничен коридор.

Пътят беше кратък, но имаше познавателна стойност — преди Ким никога не беше посещавал подобни места. Слязоха по тясна метална стълба на долния етаж, минаха през яка бронирана врата, охранявана от свиреп наглед ветеран в камуфлажно облекло. Още една врата, този път с решетка, зад която Ким различи тъмнокож войник с гола глава.

— Стой…

Ким послушно спря, след това усети, че му свалят белезниците. Облекчено разтри китките си, където ясно личаха следи от зъбците.

— Влизай — войникът пред него го погледна и Ким послушно престъпи железния праг. — Мачо, отведи го.

— Веднага… — тъмнокожият се усмихна и го потупа по рамото. — Хайде, тук ще ти хареса…

— Надявам се… — промърмори Ким и решетката зад него хлопна.

Вървяха заедно с Мачо и се чудеше в качеството на какъв се озова на този кораб. Имаше една вероятност да са го довели тук като „чучело“ — носеха се слухове, че бойците от спецподразделенията тренират смъртоносните си удари точно върху осъдени на смърт. Ким потръпна от тази мисъл, но бързо се овладя. Това е грешка — беше стигнал до извода, че са го помилвали и поради това вариантът с „чучелото“ предизвика у него такива емоции. Вече е мъртъв, мъртъв… — той повтори на ум няколко пъти тази фраза, опитвайки се да убеди сам себе си, че надеждите са напразни. Не е възможно Чалми да го пусне, това не е в стила му. Тоест трябва да се готви за най-лошото.

— Насам… — Мачо му показа един люк на пода. С известен страх Ким слезе надолу, следван от придружителя си. — Надясно…

Движеха се бавно по решетъчната настилка, отнякъде се донасяше гръмогласен смях, нечии викове. От двете страни на дългия коридор имаше каюти. Ким се ориентира по табличките по вратите с имената на членовете от екипажа.

— Стой…

Ким послушно спря пред една от вратите. Прочете четири имена, по-скоро прякори — Барона, Хитреца, Стратега.

— Тук ще живееш, запомни номера. — Мачо му посочи кръгло надписче с цифрата 48. — И прави това, което ти кажат. Момчетата не си поплюват, ако нещо не им хареса, ще ти извият врата тутакси. Барона е главният, не му противоречи. Ела, ще ти дам дрехи…

Мачо отново тръгна по коридора. Ким послушно се потътри след него. По всичко личи, че няма да го използват като „чучело“ — няма смисъл да дават дрехи на бъдещ труп. Явно има нещо друго…

Спряха се пред една врата със загадъчния надпис „КАПРОДАР“. Мачо извади обикновен метален ключ, пъхна го в катинара, завъртя, после разтвори вратата и кимна на Ким да влезе.

Беше нещо като склад. Помещението беше обширно, навсякъде имаше стелажи с дрехи, край стените бяха наредени стандартните зелени касети. В тях можеше да се съхранява каквото ти скимне — от оръжие до тоалетна хартия.

— Кой номер носиш? — попита Мачо, затваряйки вратата.

— Две — три — осем…

— Обувки?

— Четири — три…

Мачо се приближи до един от стелажите, взе пакет дрехи и небрежно го подхвърли към Ким. Порови се в една от касетите и измъкна оттам високи войнишки обувки.

— Сложи си подписа тук… — Мачо побутна към него дебела опърпана тетрадка. Ким я отвори и потърси последната страница, където имаше нещо писано.

Изглежда, това беше ведомост за издаване на служебни дрехи. Ким забеляза, че срещу доста от фамилиите имаше син печат с надпис „отпаднал поради смърт“. Зловеща картинка.

— Какво да пиша, фамилията ли? — попита Ким.

— Сега нямаш фамилия — усмихна се Мачо. — Преди седмица на Хитреца му хвръкна главата, ти си на негово място.

Ким се намръщи. Никак не му се щеше да си сменя името.

— Аз съм Ким — каза той, вперил поглед в Мачо, като въртеше химикалката в ръката си.

— Не ми пука кой си — ухили се Мачо. — Хич не се надявай, че всеки път ще сменям табличките с имената. Пиши „Хитреца“ и се подпиши.

Явно нямаше да излезе наглава с него и Ким написа в тетрадката новия си прякор, а после в скоби добави — „Ким Ремезов“.

Мачо взе тетрадката, погледна я и отново се ухили.

— Отговаряш си на името — Хитреца… Добре, отивай си в каютата, отключено е.

Ким взе дрехите и едва сега разбра, че те изобщо не са нови. Отгоре на всичкото на маншета на ръкава забеляза засъхнало кафеникаво петно.

— Тук има кръв — погледна той към Мачо.

— Радвай се, че не е лайно. Ще го изпереш.

Ким не отговори. Мрачно гледаше изцапания с кръв ръкав, после отново се обърна към Мачо.

— Къде съм?

— Не са ли ти казали? — усмихна се той. — Ама че работа… — Намираш се на крайцера „Сарацин“, по-точно, в екипа на смъртниците. Ако издържиш година, ще те прехвърлят при „закрепостените“, тоест ще станеш член на екипа, който няма право да напуска борда на кораба. Още пет години — и си свободен като птичка. Така да се каже, ще изкупиш с кръв вината си. Гътнал си някого, така ли?

— Да — тихо отвърна Ким. Значи е при смъртниците…

— Да ти се не надява човек — отново се ухили Мачо. — Крехък ми се виждаш. Е, хайде, хитрецо, изчезвай, нямам време. И още: да не ти дойде на акъла да бягаш — веднага ще ти надянат въжето на врата. Тук не си поплюваме.

— Да, Мачо… — Ким си взе дрехите и обувките, обърна се и излезе в коридора.

Четиридесет и осма каюта наистина е отключена. Както разбра секунда по-късно, тук нямаше ключалка в обикновения смисъл на думата, вратата имаше примитивно резе. Ким влезе вътре и се огледа.

Каютата се оказа твърде малка, наровете бяха разположени един над друг по двойки. Вместо обикновения за пътническите лайнери илюминатор имаше правоъгълно осветено прозорче с холографска картина — слънчев плаж с голи девици.

Наровете нямаха надписи, но Ким веднага се ориентира кой е неговият — горният вляво. Той беше оправен, а на одеялото имаше няколко списания. Близо до „прозорчето“ имаше масичка, отляво на вратата — мивка. Ким веднага утоли жаждата си, макар че водата имаше лек вкус на желязо.

Като начало Ким изпра ръкава на служебната си дреха, като обилно го поля с течен сапун. Следа от петното все пак остана, но това да беше кусурът. Изстиска ръкава и бързо се преоблече — дрехите му бяха почти по мярка. А тези, които свали, ги прибра в нощното си шкафче — просто не знаеше къде да ги изхвърли.

Едва сега забеляза над вратата на каютата малкото око на телекамерата. Значи през цялото време са го наблюдавали. Всичко е точно, все пак това е екипът на смъртниците. Беше подочувал разни работи за тези момчета, обикновено те вършеха черната работа. Империята не може да се оплаче, че няма врагове, и няма да го оставят да седи със скръстени ръце, осъзнаваше го. Въпреки всичко в душата му се появи надежда. Знаеше, че чувството е призрачно, но не можеше да направи нищо със себе си, за да го пребори. Човек така е устроен, че трябва да вярва в него, иначе не намира смисъл да живее.

Ким премести списанията с фриволните картинки на масичката и легна на леглото. Интересно, къде ли е сега екипът? Сигурно нещо ремонтират. Всъщност, какво значение има…

Беше позадрямал, но се събуди от шума на отваряща се врата. Бързо се подпря на лакти.

Пръв в стаята влезе кльощав дългуч на около четиридесетина години, мрачен и сериозен, с дълги провиснали мустаци. Той удостои Ким с бегъл поглед, после седна на долния нар и започна да си развързва връзките на обувките. След малко се появи нисък, късо подстриган здравеняк, към тридесетгодишен, не повече. Челото му беше разполовено от прясна, едва зараснала рана, вероятно следа от шрапнел. Ким разбираше от оръжия и това при всички случаи не беше белег от лазерно оръжие.

— Ако още веднъж ми пипнеш списанията, ще те убия… — здравенякът злобно погледна Ким.

— Пречеха ми — отвърна Ким, усещайки как в него се надига ярост. Не понасяше така да се отнасят с него.

— Предупредих те… — без да обръща повече внимание на Ким, здравенякът си свали обувките, събу си чорапите и ги натика в тях, след което се качи на горния нар срещу Ким и въздъхна с облекчение.

Последен в каютата влезе доста възрастен човек с побелели коси. Ким веднага прецени, че това е най-опасният от цялата троица. Погледът му беше изключително спокоен, но в същото време в този човек имаше нещо безумно. Сякаш външното спокойствие беше само камуфлаж, а всеки момент бушуващият под него гняв можеше да изригне навън.

— Нов си, а? — не толкова попита, колкото констатира той, поглеждайки към Ким.

— Да — отговори той с ясното съзнание, че от този човек може да очаква всичко.

— Как ти викат?

— Ким. Мачо каза, че съм на мястото на Хитреца.

— Естествено, този пръч го мързи да смени табличката… — каза събеседникът му и се изплю в мивката. — Да беше го фраснал по физиономията и толкова. Подписа ли се в тетрадката?

— Да.

— Спукана ти е работата. Така да бъде — ще си Хитреца. Дявол знае до кога…

— Абе, няма да е задълго… — мрачно отбеляза дългучът от долния нар. През цялото това време си разтриваше пръстите на краката, мръщейки се от болка.

— Което си е истина — истина — съгласи се този с побелелите коси. — Ако ни слушаш, ще живееш дълго. Макар че краят е един и същ… — Той отново се изплю в мивката, после пак се обърна към Ким. — Аз съм Барона, оня тъпанар горе е Чевръстия. А това е Стратега, той е най-умният. — Барона кимна към дългуча. — Обядът е след два часа, след това отиваме в Арсенала да подготвяме оръжието. Дотогава си почивай… — Барона седна на своето легло, свали си обувките и легна.

Възцари се тишина. Ким лежеше и си мислеше, че, погледнато реално, дори му е провървяло със съседите по каюта. Без да се брои този, който още първите секунди се държа твърде предизвикателно. Колкото до другите двама, явно можеше да установи контакт с тях.

— Хитрецо! — извика го Барона.

— Да?! — малко със закъснение реагира Ким, докато съобрази, че става дума за него.

— За какво си тук?

Ким се намръщи. Не му се искаше да дава обяснения за своите престъпления. Но нямаше как — не му се щеше да си разваля отношенията с Барона заради такива глупости.

— За убийство — отвърна той, при което този, който лежеше на съседния нар, се обърна и учудено го погледна.

— Браво, бе! — похвали го Барона. — И кого гътна?

— Двама офицери от Департамента — още докато го произнасяше, Ким осъзна, че не трябва да споменава пред тези хора за това, че е бивш офицер от Департамента. — Малко се сдърпахме.

— Че за това е трябвало да ти светят маслото. Или си пъхнал нещо в джоба на съдията?

— Изобщо не. Чудно ми е, че ме докараха тук направо от килията за разстрели. Изпълнителят дори си беше разкопчал кобура.

— Значи, някой се е застъпил за теб — заключи Барона. — Имал си късмет…

Отново стана тихо. Той се обърна към стената, Стратега се опна в целия си богатирски ръст, провесвайки надолу босите си крачища — леглото беше твърде късо за него. Барона не се виждаше — той лежеше точно под него.

Минутите се влачеха бавно. Ким лежеше и си мислеше, че наистина се сдоби с бъдеще. Може действително някой да се е застъпил за него. Такъв случай нямаше в неговата практика — някой да е излязъл жив от килията за разстрели. Кой ли е този, дето му е помогнал? Чичо му? Но по онова време дори отказа да говори с опасния си племенник. Чалми? Какво го засяга него животът на Ким? Не, не е той. Но кой тогава?