Антон Медведев
Враг на Империята (1)

Глава 1

Днес бяха само двама. Първият, висок, кльощав мъж с подпухнало от побоищата лице, съдеха за шпионаж. Вторият беше среден на ръст младеж, обвинен в саботаж и нанасяне на щети, чието лице беше също разкрасено с отоци и синини. Ким се намръщи — не обичаше подсъдимите да бъдат малтретирани. Ако трябва да си понесат наказанието, нека бъде по законен път.

Осъдените имаха двама строги придружители, които се държаха подчертано студено спрямо Ким. Това не го обиждаше, но не защото беше свикнал, по-скоро не му правеше впечатление.

— Не трябва да се бавим — напомни единият от тях и хвърли мрачен поглед към Ким.

Така си е, днес е събота и бързат час по-скоро да се освободят и да се приберат вкъщи.

— Докторът още го няма — каза Ким. — Така или иначе, без неговия подпис не можете да си тръгнете.

Надзирателят тегли една през зъби и се подпря на стената. Осъдените стояха все така мълчешком до металната врата, която някога е била зелена на цвят, а сега беше ръждясала и олющена. И двамата бяха наясно какво ги чакаше, но се държаха по различен начин. По-възрастният гледаше отнесено и устните му от време на време се разтягаха в усмивка, все едно че беше някъде далече. Докато младежът беше някак си нащрек, погледът му уплашено шареше наоколо, изпонахапаните му до кръв устни трепереха.

Някъде тежко хлопна врата и след минута в коридора се чуха нечии стъпки.

Влезе дежурният доктор, Стив Ларсън.

— Как си, Ким? Здрасти… — Стив небрежно кимна на надзирателите. — Днес двама ли са?

— Да — отвърна Ким. — Ето я документацията.

— Ти започвай… — Докторът взе бумагите и се задълбочи в четене.

Ким се усмихна, на него му бяха пределно ясни тези уловки. Хората не обичат да гледат смъртта в очите. Във всеки случай, не всички.

— Да тръгваме… — Той дръпна момчето за ръкава. По-добре да започне с него.

Младежът се опита нещо да каже, но се натъкна на мрачния поглед на надзирателя и замълча.

Ким дръпна резето, отвори широко вратата и застана настрани. Тътрейки крака, момчето пристъпи прага, последван от надзирателя. Някои осъдени не бива да се изпускат от очи. Ким ги последва и като затвори вратата след себе си, го лъхна позната миризма на свежи стружки, с които беше посипан пода, и на дезинфекциращ препарат. Ким знаеше, че се намира в голям варел в съседната стая и че всяка вечер след чистене пръскаха пода.

От тавана висеше мъждукаща лампичка, каквато може да се види само на кино или пък в музея. Е, и тук.

В стаята беше влажно, по стените се стичаха капки вода. С отработено движение Ким разкопча кобура и извади пистолета си, надзирателят блъсна момчето така, че то падна на колене. Цялото трепереше и как иначе. Няма страшно, сега всичко ще свърши. Ким можеше да обещае, че няма да боли. Някога бяха му обяснили, че такава екзекуция е много хуманна, понеже мозъчното вещество се разрушава, преди до него да достигнат импулсите на болката. Стига работата да не се изпорти.

Когато знаеш какво правиш и как го правиш, е лесно. Ким вдигна оръжието, прицели се и натисна спусъка. Момчето потръпна и рухна на пода.

Чиста работа, дори няма капка кръв. По-рано, преди да се появят лазерните пистолети, имаше много кръв. За това също му бяха разказвали. Сега всичко беше далеч по-просто.

Независимо от аромата на стружките и дезинфекционния препарат Ким долови мириса на изгоряла коса и опърлено месо. Той въздъхна, обърна се и отвори вратата.

— Следващият…

Вкараха втория осъден. Той се държеше все така спокойно, само че вече не се усмихваше. След като премести погледа си от проснатия на пода младеж към Ким, каза:

— Имам една молба. Искам да умра прав.

Ким мълча няколко секунди, вперил поглед в очите на осъдения. По принцип това не е в реда на нещата, има си съответни инструкции…

Осъденият чакаше и Ким се съгласи. В края на краищата не се променяше нищо.

— Добре — каза той. — Можете да останете прав.

— Благодаря. И не протакай, нали? — Осъденият се обърна с гръб към него, пое дълбоко въздух и отправи поглед към рампата. Това е, защото тук не прониква слънчев лъч — схвана Ким.

Не се бави много — вдигна оръжието и стреля в тила на осъдения. Коленете на мъжа се огънаха и той се стовари като чувал на пода.

— Хайде, викай доктора — нетърпеливо каза мрачният надзирател. — Скоро ще мръкне.

Ким прибра оръжието в кобура и умишлено бавно го закопча. Чак след това отвори вратата.

— Стив… — Хвърли поглед към подпрелия се на стената доктор. — Влизай…

На Ларсън му трябваше много малко време, за да констатира смъртта на осъдените, след като се разписа върху документите, без да промълви нито дума. Същото направиха Ким и двамата надзиратели, които побързаха да си тръгнат с готовите вече бумаги. След малко Стив ги последва. Ким остана още няколко минути. После натисна звънеца и затвори вратата след себе си. За останалото щеше да се погрижи погребалният отдел.

На площадката за кацане, която се намираше върху централното здание на Департамента по Наказанията, беше тихо и безлюдно — повечето от сътрудниците вече се бяха разотишли. Мнозина се бяха отправили към Болшой театър с билети, с които отличилите се служители се бяха сдобили от работата. Носеше се слух, че на премиерата тази вечер ще се появи самият Император…

Оттук, от висотата на десетия етаж, градът се виждаше като на длан. Ким се взря в бързо потъващото в мрак небе и потръпна от студ. Раздадоха им летния комплект дрехи още преди три седмици, но студовете се върнаха и се налагаше да се примирят. Ким не роптаеше — уставът си е устав, нарушаването му води до разхайтеност и хайлазуване, а от тях до злочестината има само една крачка.

Близо до стената стоеше бляскавият му глайдер. Ким отвори вратата, настани се на мястото си, включи отоплението. След това затегна колана си и издигна колата във въздуха.

Шофираше и си мислеше, че у дома сега също е студено и мрачно. И не защото отоплението беше изключено миналия месец. Просто никой не го очакваше.

Някакъв немирен глайдер го задмина с бясна скорост. Ким дори не успя да реагира. Изпрати с поглед непознатия смелчага и поклати глава — пълно е с идиоти. Те са причината за всички нещастия.

Границата на административната зона. След като задмина знака, Ким бързо набра височина и вече с голяма скорост се понесе към къщи. Обичаше този отрязък от пътя — когато далече под теб се носят мънистата от светлините на големия град, а над теб няма нищо друго освен черно небе и ярките звездни точици. Някога мечтаеше да стане астронавт, но не отговаряше на медицинските изисквания на изпита в Петербург. Нещо неврограмата му не беше наред. Рефлексите ли, нещо друго ли… И докторите са едни…

Точно тогава си намери работа в Департамента по Наказанията. Намери я благодарение на чичо си, полковник в оставка.

— Ким, момчето ми — му каза тогава чичо му. — Обещах на майка ти да се грижа за тебе и ще удържа на думата си. Преди два дни говорих с генерал Робъртсън и той ми обеща да ти потърси работа.

— Не искам да ходя в армията — опита се да възрази Ким, но чичо му дори не си направи труда да го слуша.

— Стига глупости, Ким. Този свят се управлява от армията. И ако искаш да постигнеш нещо, няма да намериш по-добро място.

И Ким се съгласи. Съгласи се с надеждата, че благодарение на армейската служба най-накрая ще напусне тази прокълната планета. Чичо му всъщност беше прав, от войници винаги ще има нужда. Толкова войни имаше днес…

А по-късно дойде заповедта за назначаването му в Департамента по Наказанията. Ким не знаеше дали е добре или не, но чичо му разсея бързо всичките му съмнения.

— Знаех си, че Хари няма да ме подхлъзне. — Очите на чичо му искряха от удоволствие. — Ким, момчето ми, ти просто не можеш да си представиш каква работа е това. Ще имаш всичко: пари, власт, хубави момичета. Нито една цивилна гадина няма да посмее да гъкне срещу тебе — вярвай ми, знам какво говоря. Департаментът по Наказанията… Аз на твоите години дори не можех и да мечтая за подобно нещо.

Чичо му излезе прав наполовина. Парите си ги биваше. Колкото до властта — имаше я, само че Ким не можеше да се възползва от нея. По-скоро, не искаше, гадеше му се само при мисълта, че той, сътрудникът от Департамента по Наказанията, може да злоупотребява със служебното си положение.

— Не си в ред — му каза веднъж Борис, партньорът му. — От небето ли падаш? Ако не беше всичко това, за кой дявол щях да се натискам за тука? Кеф ти дама пика, кеф ти дама купа. Показваш си легитимацията и духваш с нея. Гък няма да каже.

Ким знаеше, че Борис е прав. Но пак наполовина. Вярно е, че гък няма да каже и ще изпълни всичките му прищевки. Само че не е редно…

Постепенно нещата се влошиха. Хората, които го заобикаляха, приятелите му и познатите, по необясним начин се разделиха на два лагера. Едни от тях, главно онези, които наистина обичаше и ценеше, започнаха да го избягват. Дразнеше ги работата му — жалко, че разбра това твърде късно. От друга страна, всякаква измет от кол и въже се натискаха да му бъдат приятели. След като на някои от тези нещастници им разясни ситуацията, те го оставиха на мира. Получи се така, че едни сами си тръгнаха, други прогони. И тогава се превърна в самотник, който не желаеше никога и с никого да се сближава. По едно време дори си мислеше да изпълни договора и да напусне работа, но пък нямаше къде да отиде. А и лека-полека свикна. Работата не беше сложна, в задълженията на Ким влизаше придружаването на осъдените до затвора. След като получи лейтенантски нашивки, стана началник на екипа. С времето това взе дори да му харесва.

Поредният поврат в съдбата му стана след две години. Всичко започна с едно произшествие, за което по-късно даже го наградиха. Той и още трима надзиратели придружаваха двама затворници до една от подмосковските колонии. По пътя успяха да свалят белезниците си. Това бяха закоравели престъпници, които не ценяха не само чуждия, но и собствения си живот. Единият уби шофьора със свалените белезници и останалият без управление глайдер падна надолу. При рязкото спадане на глайдера Ким си удари главата в задната му стена, загуби съзнание и се свлече на пода. Малко преди глайдерът да тупне на земята, престъпникът успя криво-ляво да го овладее, колата се свлече по нанадолнището и се преобърна.

След като отвори очи, Ким видя през пелена от кръв страшна картина. Шофьорът и вторият надзирател бяха мъртви, третият хриптеше с простреляни гърди, от устните му се стичаше струйка кръв. Без да разбира напълно какво е станало, Ким се измъкна от колата през счупеното стъкло. И в този момент забеляза бегълците с оръжието на надзирателите в ръце, които се катереха по склона.

Ким напипа кобура, пистолетът му си беше на мястото. Извади го и се прицели в единия от престъпниците. Ръцете му се тресяха. Да стреляш в жив човек си беше страшничко, но застиналата в съзнанието му картина на мъртвите надзиратели го накара да надмогне страха.

Лъчът улучи катерещия се човек в гърба и той с вик се търкулна по нанадолнището. Вторият престъпник се обърна и откри ответен огън.

На Ким и този път му провървя. Никога не се е имал за точен стрелец и фактът, че успя да улучи още веднъж, си беше чист късмет. Пистолетът се изплъзна от ръцете на втория престъпник, той се свлече безмълвно надолу.

По-късно този инцидент дълго се обсъждаше, като всички детайли подробно се анализираха. Действията на Ким бяха признати за безупречни, изказаха му благодарност и му дадоха премия. След време го наградиха и с орден, който и до ден-днешен си стоеше в гардероба. Ким се срамуваше да го носи.

А после имаше разговор с шефа на Департамента.

Ким се срещаше за първи път с този човек и беше изненадан от маниерите му, които изобщо не бяха военни. Сър Роджър Чалми дори не носеше униформа, беше облечен в обикновен цивилен костюм. Е, изключително стегнат и с класическа кройка. В кабинета му се усещаше ароматът на скъпи пури, а самият той се беше разположил в разкошен кожен фотьойл. Чалми беше среден на ръст, много добре сложен, с правилни черти на лицето и внимателни сиви очи. Прилично подстриганата му коса беше порядъчно побеляла, но за своите шестдесет години Чалми изглеждаше доста добре. Изслуша доклада на влезлия в кабинета Ким и му посочи съседния фотьойл.

— Седнете…

Ким седна. Няколко минути Чалми пушеше, без да пророни дума, метнал крак върху крак, и замислено наблюдаваше Ким. Той също не нарушаваше надвисналата над тях тишина — началството знае какво и как да се направи. Освен всичко друго, го глождеше любопитство — Чалми беше наистина митична личност, третият човек в Империята, славата му датираше още от сраженията за нея.

— Мога ли да се обръщам към вас на малко име? — най-накрая отвори уста Чалми.

— Разбира се, сър.

Чалми помълча една-две секунди.

— Чувал съм доста хубави неща за вас — каза той и изпусна облак дим. — Много сте способен.

— Благодаря, сър — отвърна Ким.

— Кажете ми, Ким — Чалми отново всмукна дима, — харесва ли ви работата?

— Да, сър, харесва ми.

— Сериозно ли говорите? — Присвитите очи на Чалми бяха някак мътни и студени. Не прозираше никаква светлина.

— Съвсем сериозно, харесва ми. — Ким не обичаше да отстъпва.

— Хубаво… Ами, ако ви предложа нова длъжност?

— Трябва да знам за какво става дума, сър. Чак тогава бих могъл да отговоря.

Чалми се усмихна, в очите му нещо сякаш проблесна.

— Кажете ми, Ким, вие жесток човек ли сте?

— Не, сър. Не обичам насилието.

— Наистина ли? — Чалми не скриваше усмивката си. — Тогава какво търсите при нас? Ако не се лъжа, съвсем скоро вие застреляхте двама престъпника.

— Да, сър, но това беше мой дълг, аз не можех да постъпя по друг начин. Колкото до жестокостта и моята служба в Департамента, смятам, че същността на Департамента по Наказанията се свежда не до жестокост, а до възтържествуване на закона.

— Добре, Ким. — Чалми кимна с удовлетворение. — Какво знаете за Изпълнителите?

Ким потръпна.

— Много малко, сър. Това са хора, които привеждат в изпълнение смъртните присъди.

— Какво мислите за тях?

Ким се замисли.

— Не знам, сър — промълви той след доста дълга пауза. — Никога не ми е идвало на ум за това.

— И все пак? Смятате ли, че те вършат нещо необходимо.

— Да, сър. Сигурно е така. Но струва ми се, че по-хуманно би било да се действа другояче.

— В смисъл?

— Не знам точно. — Ким вдигна рамене. — Има отрови, най-различни газове. Електричество, в края на краищата.

— Така е, Ким. Но нали преди малко споменахте за хуманност. А точно тя изисква присъдата да бъде приведена в изпълнение по най-безболезнен и бърз начин. Бъдете сигурен, че при всичките постижения на цивилизацията не е измислен по-хуманен метод от изстрел в тила. Това е моментална и безболезнена смърт.

— И така да е, сър. — Ким замълча за няколко секунди. — Но не мога да схвана смисъла на този разговор.

Чалми се усмихна леко.

— Смисълът е съвършено ясен. Искам да ви назнача като Изпълнител.

Ким пребледня.

— Простете, сър. Няма да се справя.

— Ще се справите, Ким. Става дума точно за хуманното отношение. Всъщност — Чалми пое дълбоко дима от пурата, — доста от нашите Изпълнители не си вършат добре работата. И престъпниците крещят от болка преди смъртта си, гърчат се в агония. На някои Изпълнители това просто им харесва, те са убедени, че по този начин престъпниците си получават заслуженото. Ние освобождаваме от работа такива служители, дори ги съдим, но нещата си остават постарому. Аз виждам изхода в това, изпълнението на присъдите да го възлагаме на най-порядъчните офицери в Департамента. Дори най-закоравелият престъпник има право да разчита, че към него ще се отнесат милосърдно и няма да допуснат да страда от неточна стрелба. Не съм ли прав?

— Прав сте, сър. И въпреки това, няма да мога.

— Заповедта ви за назначение вече е подписана. — Чалми впери поглед в Ким. — Отказът ви ще бъде окачествен съответно като неспазване на уставните положения. Сигурно знаете какво следва при неизпълнение на заповед?

Погледът на Чалми беше студен и пронизващ. Ким почувства как нещо го стисна за гърлото и преглътна с усилие. Нарушаването на заповед е лоша работа. Много лоша. Това е краят на…

Съдейки по всичко, Чалми прекрасно разбираше какво става в душата на Ким. Той се изправи, а след него и Ким скочи и застана „мирно“.

— Спокойно, Ким, не се притеснявайте. — Чалми се приближи и доброжелателно го потупа по рамото. — Това е чисто и просто работа, при това — много необходима и отговорна. Утре в осем сутринта се явете при полковник Райнолдс, той ще ви въведе в работата. Ако има нещо, се обръщайте директно към мен. И не забравяйте за хуманността, скъпи ми Ким…

Същия ден за първи път в живота си се напи. Вкъщи, сам. Най-лошо от всичко беше осъзнаването на факта, че се е изплашил. И че се е предал. А беше му дошло на ум да се изсмее в лицето на Чалми, да му каже, че при него номерът не минава. Но не го направи. Не можа. Изплаши се.

Беше му много гадно, дори алкохолът не можеше да потисне съзнанието за собственото му падение. А може просто да не е пил достатъчно… Ким стана от фотьойла и се отправи към гаража. Хвърли поглед към глайдера, но разбра, че в това състояние по-добре е да не сяда зад командното табло. Или пък да седне? Беше много примамлива мисълта да се засили с глайдера и с всичка сила да се вреже в сградата на Департамента — право в кабинета на Чалми.

Но не го направи. От страх ли, от друго ли, не му се искаше да се разправя. Ким просто излезе от къщи и се отправи към най-близкия бар.

Какво е ставало там, колко още е изпил, Ким не си спомняше. Събуди се в леглото. До него тихичко похъркваше непозната девойка. Зверски го болеше глава. Ким погледна момичето и се изпълни с гняв — не спрямо нея, а спрямо себе си, спрямо целия този прокълнат от Бога свят. Прииска му се да прати девойката по дяволите, но схвана, че къщата не е неговата. Стана и криво-ляво се облече. С шумоленето и мрънкането, понеже не намираше единия си чорап, събуди момичето. Тя го погледна сънено.

— Тръгваш ли вече, Кими?

Изглеждаше симпатична. На Ким не му беше до това, напипа портфейла в джоба си, измъкна оттам две банкноти по петдесет креда, които му бяха останали, и ги сложи на нощното шкафче.

Момичето недоволно сви устни при вида на банкнотите.

— Нямам други — каза Ким, седна на леглото и започна да й обува обувките. След това стана, облече си палтото, бавно го закопча и излезе, без да каже нито дума.

Така се почна. Обучаваха го повече от месец, оказа се, че убийството е също цяла наука. След това имаше практика. В началото просто наблюдаваше изпълнението на присъдите, което се точеше със седмици, без почивни дни и прекъсвания. Когато свикна със смъртта, му дадоха пистолет — обикновен армейски модел, прост и сигурен. Съвсем същият пистолет имаше и преди.

Ким много добре помнеше първото си изпълнение. По-късно разбра, че и престъпникът е бил подбран специално за случая — закоравял убиец, с много човешки животи, които тежат на съвестта му. Той отблъскваше с мрачния си вид, с ръцете, извити зад гърба му.

Оказа се по-лесно, отколкото Ким си мислеше. Толкова лесно — само да нацелиш нужната точка в тила и да натиснеш спусъка. Преди, в древността, оръжието наистина е гърмяло и от него са бълвали пламък и дим. А сега всичко си беше чисто и точно. Престъпникът е коленичил. Тихо щракване — и вече е в хоризонтално положение. Дори не се забелязва малката обгоряла дупчица в черепа поради косата. Имаше човек — няма го.

После имаше други случаи — вече по-прости, по-лесни. И постепенно Ким с ужас осъзна, че свиква. Нещо повече, изведнъж му просветна, че Чалми в много отношения беше прав. Тези хора, така или иначе, ги постигаше смъртта — дали с негова помощ или с нечие друго участие. А Ким го правеше много чисто, нямаше случаи, когато някой от подопечните му да се е мъчил след неточен изстрел. Да, той не можеше да спаси тези хора и дори и не си го помисляше. Те са нарушили закона и трябва да понесат справедливо наказание. Онова, което би могъл да направи за тях, е да им подари бърза и безболезнена смърт.

* * *

У дома пристигна по тъмно. Затваряйки купола на гаража, си помисли колко много звезди има тази нощ. Звездите… Те все още го привличаха.

Ким се хранеше без особен апетит, побутвайки машинално с вилицата парчетата консервирана риба тон и също толкова безразлично хвърляйки поглед към екрана на видеото. Даваха новините, по-точно — запечатаните от безпристрастното око на камерата кадри от поредната кланица. Не го засягаше къде е ставало, кой е загинал и защо. Какво значение имаше?

Чу се пронизителният звук на линкома. Ким си помисли, кой ли може да бъде, но продължи да дъвче. Да не би да е Вадим. Едва ли. Шийла? Също. Тогава кой?

Не обичаше неочаквани позвънявания, понеже обикновено носеха неприятности. Но въпреки това вдигна.

— Слушам…

— Дано не съм те обезпокоил, Ким — гласът на Чалми беше тих и спокоен. И макар да го чуваше в слушалката, Ким, без да иска, се изправи.

— Не, сър. Добър вечер.

— Отбийте се при мен утре заран, към осем.

— Да, сър. Разбира се. — Ким усети, че дланите му се изпотяват.

— Това е, което исках да ти кажа. До утре, Ким…

И затвори. Ким също затвори телефона. После бавно се отпусна във фотьойла. И така, шефът отново го вика. И само бог знае каква гадост му е приготвил този път.

Ким изключи видеото, разположи се във фотьойла и затвори очи. Прииска му се страшно много да седне в глайдера. И да бяга, накъдето му видят очите, само и само да е по-далеч от Чалми и офиса му. Но дори и за това нямаше сили. Всъщност, защо да не избяга? Ама какво ще му струва? Дезертьорство, неизпълнение на заповед на началника на Департамента. Страшно е само да си го помислиш.

Погледна към линкома и за миг се замисли. Дали да не звънне? Може пък и да си е вкъщи…

Шийла наистина си беше вкъщи.

— Слушам — отвърна слушалката с нежния й кадифен глас. — Кой е?

— Шийла? Аз съм, Ким…

Тя не отговори, Ким също мълчеше. Последния път се скараха. По негова вина.

— Още ли ми се сърдиш? — попита.

— Не, Ким. На теб човек не може дълго да ти се сърди.

Ким усети как Шийла се усмихва. Това беше добре.

— Прости ми. Тогава ти наговорих куп глупости.

— Няма нищо, Ким. Забравено е. Къде си сега? Вкъщи?

— Да. Искам да те видя, Шийла.

— Точно сега ли? — засмя се момичето.

— Да. Мога ли да дойда при теб?

— Не, Ким — кадифеният глас на Шийла буквално се разстилаше в съзнанието му. — Няма смисъл…

Една секунда пауза.

— Аз ще дойда при теб. Това ме устройва повече.

За първи път тази вечер Ким се усмихна. Такава си беше Шийла: Ще каже „не“, ще издразни егото му — и само след миг ще каже „да“.

— Тогава те чакам — промълви той.

— Тръгвам. Ще се видим скоро.

Така. Утре на дневен ред е Чалми с всичките му гадости, но това ще е утре. А тази вечер е негова и на Шийла. И на никого друг.

Мина почти половин час. Ким вече взе да си мисли, че Шийла закъснява, когато чу приглушения клаксон на глайдера. Изтича в гаража и припряно отвори купола.

Глайдерът на Шийла плавно се спусна. Вратата се отвори и пред очите му изникна Шийла — прекрасна както винаги.

— Ето ме и мен — каза тя с усмивка. Погледът й също беше необикновен — на Ким винаги му се струваше, че никога нищо не й убягваше.

— Здравей, Шийла. — Ким се приближи и прегърна момичето, после я целуна. — Толкова ми липсваше…

* * *

Трябваше да става още по тъмно. Шийла беше будна и замислено наблюдаваше как Ким се облича. Очите й бяха все така спокойни.

— Извинявай, но трябва да тръгвам. — Ким погледна момичето.

— Да, разбирам. Звънкай, ако има нещо.

— Непременно… — Той се наклони към нея и я целуна. — Тръгвам.

— Късмет, Ким.

Чак към седем и половина успя да се добере до сградата на Департамента — беше час пик, небето над Москва беше изпъстрено с многобройни глайдери. Паркира машината, отиде до асансьора и слезе на етажа си — искаше му се да остане насаме със себе си преди срещата с шефа. Мина по тесния коридор, отключи металната врата и слезе на долния етаж. Още един коридор, завой наляво, после десет стъпала надолу. Сега още една врата и си е в стаята.

Тук беше тихо и мрачно. Маса, секция, обикновено войнишко легло с тънък матрак. На стената — древен терминал за светкавична връзка. Мъждивата светлина на дежурното осветление правеше това място още по-мрачно. Въпреки това Ким го харесваше. Само тук можеше да остане насаме със себе си, да се скрие от неодобрителните погледи на колегите. Някога тази стаичка беше една от килиите и напълно е възможно тук да са били привеждани в изпълнение присъди. Естествено, Ким предпочиташе да не мисли за това.

Той легна на леглото и затвори очи. Не му се щеше да размишлява за предстоящия разговор с шефа, но мислите му упорито се връщаха към болната за него тема. От време на време поглеждаше часовника — шефът не обичаше да се закъснява. Точно в осем без петнадесет стана и тежко въздъхна. Време е…

Три минути преди уреченото време беше в кабинета на Чалми. Секретарката разговаряше с някого по линкома. Небрежно му кимна, като му даде да разбере, че е забелязала пристигането му.

— Да, да… Разбира се… В пет следобед устройва ли ви? Добре, записвам ви тогава. Всичко хубаво, сър…

Тя затвори линкома и вдигна поглед към Ким.

— Слушам ви.

— Ким Ремезов. Имам среща в осем.

— Момент… — Секретарката погледна дисплея на терминала и натисна клавиша за връзка.

— Мистър Чалми, имате посетител, Ким Ремезов… Да, сър.

Ким пристъпваше от крак на крак и това му напомняше поведението на осъдените пред последната за тях врата. Макар че положението, в което се намираше, все пак беше по-добро.

— Влизайте, сър. Мистър Чалми ви очаква.

— Благодаря. — Ким натисна дръжката на вратата и влезе в кабинета.

— Може ли? — Затвори вратата след себе си и застана с вперен в шефа си поглед. — Лейтенант Ремезов.

— А, Ким… — Чалми отмести днешния вестник. — Заповядай, седни.

— Благодаря, сър — Ким седна на фотьойла и погледна въпросително шефа си.

Чалми първо запали пура, разположи се удобно и чак тогава обърна поглед към Ким.

— При мен дойде един доклад от Райнолдс.

Чалми изпусна струйка дим към тавана.

— Проявили сте се откъм най-добрата си страна, той има много високо мнение за вас.

Райнолдс оглавяваше Отдела за изпълненията и беше пряк началник на Ким. За времето, през което Ким беше под негово ръководство, Райнолдс не беше проявил към него никакъв особен интерес. Нещо повече, винаги се е отнасял към него подчертано студено и официално. Дори когато канеше сътрудниците от Отдела на семейните си празници, Ким нито веднъж не беше сред поканените. Точно поради това похвалите от страна на Райнолдс по негов адрес бяха не толкова приятни, колкото непривични.

— Благодаря, сър. — Ким не знаеше как да се държи.

— Пушите ли? — Чалми посочи кутията с пурите.

— Не, сър, благодаря.

— Правилно. — Шефът добродушно се подсмихна. — Чиста отрова…

Той помълча малко, вдишвайки с наслада ароматния дим.

— Искам да поговорим, Ким — произнесе накрая. — Кажете ми, харесва ли ви сегашната ви работа?

„Всичко това вече се е случвало — помисли си Ким. — Едно към едно. Точно тогава станах Изпълнител.“

— Не, сър — отговори съвсем искрено. — Не ми харесва.

— Но вие се справяте добре. — Чалми взе в ръцете си един лист от масата и небрежно го показа на Ким. По всичко изглеждаше, че това е докладът на Райнолдс.

— Надявам се, сър. Просто съм свикнал да си върша добре работата. Каквато и да е тя.

— Разбирам ви, Ким. — Чалми остави листа на масата. — Затова ви извиках. Какво ще кажете, ако ви предложа да я смените?

— Съгласен съм, сър — отговори Ким. Чалми се усмихна.

— Дори не ме питате какво искам да ви предложа.

— Надали ще бъде по-зле от работата на Изпълнител.

В очите на Чалми се появи лек блясък. Шефът явно беше доволен.

— Така, така, Ким… — Чалми изтръска пепелта в масивния пепелник, направен от дъното на старинен еднокалибрен снаряд. — Искам да ви предложа работа в Отдела по дознанията, тъкмо се появи едно вакантно място.

Ким прехапа устни. От всички възможни варианти този беше най-лошият. Между сътрудниците от неговия отдел и Отдела по дознанията съществуваше трайна вражда. Дознателите наричаха Изпълнителите „палачи“. А и те не им оставаха длъжни — титулуваха ги „касапи“. Отиването на Ким в друг отдел щеше да му навлече маса неприятности.

— Не се ли радвате, Ким? — Чалми се подсмихна и пусна струйка дим с поглед, вперен в Ким.

— Не знам, сър — искрено отговори Ким. — От трън, та на глог.

Чалми се засмя, този път се смя дълго и искрено, дори до сълзи.

— Браво на вас, Ким — каза той накрая. — Харесвате ми точно защото винаги казвате истината. Казвате онова, което мислите. Повечето сътрудници в Департамента не са способни на подобно нещо.

Ким мълчеше. В момента похвалите на началника го интересуваха най-малко от всичко.

— Посветил съм на Департамента повече от тридесет години — произнесе Чалми — и съм наясно за нравите тук. Работата е там, че свестните офицери са малко. Всички са заети изключително с кариерата си и хич не ги е еня за работата. Вие сте друго нещо. Били сте в Отдела по изпълненията, това е важен етап. Убеден съм, че много е променил вашата психология. Смея да ви уверя, че и работата като дознател ще бъде за вас макар и важна, но временна. Трябва да понаучите от тях това-онова. Тези знания ще ви влязат в работа за в бъдеще.

— А ще имам ли бъдеще? — попита Ким с неволна ирония. Чалми се усмихна.

— Отгоре на всичко сте и философ…

Той мълчаливо съсредоточи поглед върху Ким за известно време.

— Ако не вършите глупости, Ким, ще имате бъдеще. При това — съвсем не лошо. Разчитам на вас.

— Какво точно? — попита Ким. — Искаше му се да разбере нещо за това бъдеще. Макар и най-общо.

— Ще разберете, Ким. Но не сега, всичко с времето си… — при тези думи Чалми погледна часовника. — И така, Ким, днес можете да си отпочинете, а утре заран се явете при генерал Морис, той вече знае за вас. Можете да му вярвате сто процента. — Чалми се изправи, като му даде да разбере, че аудиенцията е приключила.

Ким също стана, Чалми се приближи до него и приятелски му стисна ръката.

— Всичко хубаво, Ким. Непременно ще се видим отново.

* * *

Колкото и да му беше чудно, в Отдела по дознанията го посрещнаха не чак толкова лошо. Нащрек и не с голяма радост, но пък напълно търпимо. Нямаше шушукания по кьошетата, дебелашки шеги и подмятания. По-скоро го гледаха с любопитство, както туземците гледат попадналия в тяхното общество чуждоземец.

Като партньор, по-точно като наставник на Ким назначиха Рик Фелдман, един от най-добрите дознатели в Отдела. Фелдман беше висок и снажен, гладко избръснатото му поддържано лице с тясна ивица старателно подстригани мустачки изразяваше пълно удовлетворение от живота. Той беше на двадесет и шест години — с четири години по-голям от Ким. Фелдман с гордост носеше капитанските си нашивки и значката на отличник в службата.

— Главното в нашата работа, Ким, е предаността към делото — му каза при първата им среща. — Наблюдавай, учи се и не се чуди на нищо.

Отделът по Дознанията държеше на щат около хиляда сътрудника, при това — само в централната кантора. Колкото до разните там осведомители и шпиони, те бяха безчет.

Структурата на Отдела включваше няколко подотдела, всеки с определено предназначение. Подотдел „А“ отговаряше за сигурността на държавата и правителствените чиновници. В задълженията му влизаше не само физическата охрана, но и откриването и пресичането на заговори, бунтове и терористични актове. Подотдел „Б“ се занимаваше с въпросите на икономическата сигурност, с разкриването на финансови престъпления.

На жаргон подотдел „А“ го наричаха Първи, или Алфа, „Б“ — Втори, или Бета, макар че най-често му викаха „Двойката“. Службата в „Двойката“ се смяташе за не толкова престижна и новопостъпилите ги пращаха точно там. И затова фактът, че Ким се озова в „Алфа“, можеше да се обясни единствено с пряката намеса на Чалми.

Отделът по Дознанията се помещаваше в северното крило на Департамента, което беше свързано с централната част посредством дълги остъклени коридори. Точно тук беше настоящата работа на Ким.

Дадоха му отделен кабинет на четиридесет и шестия етаж, което много го зарадва. Кабинетът беше светъл и просторен и на Ким взе да му се струва, че приказките по повод на безобразията, които се вършеха в Отдела по Дознанията, бяха доста преувеличени.

* * *

Първият ден на новото му работно място мина доста скучно. Ким не получи никаква конкретна задача, за сметка на това Фелдман му навря в носа куп книжа и му предложи като начало да се запознае с основните правила и концепции на тяхната работа. До вечерта Ким добросъвестно изучаваше документите, но на следващия ден ги сложи настрана. Доколкото можа да се ориентира, за него тук нямаше нищо ново. Фелдман се запиля нанякъде и затова Ким бродеше из сградата безцелно, запознаваше се с архитектурата й, адаптираше се към атмосферата, която цареше в отдела, към стила на работата на сътрудниците.

Според Ким тук в повечето случаи кипеше работа. Всички имаха някакво занимание и се почувства неловко заради своето хайлазуване. За негова радост Фелдман се върна. Лицето на капитана, което и без друго изглеждаше самодоволно, беше озарено от щастие.

— Хванахме четирима заговорници — обясни той доброто си настроение. — Един от тях е в лазарета, прострелях му крака. Останалите ги разпитват в момента. Да вървим да пийнем по една бира, Ким…

Седнаха в бара и започнаха да отпиват от бирите. Фелдман разказваше за подробностите на изпълнената операция. По принцип всичко беше изключително просто. Капитанът беше успял да внедри свой човек в самото леговище на престъпниците. Близо месец стриктно събирал и му предавал информацията, а когато тя била изчерпана, помогнал в организацията по залавянето на бандата. Вярно, че един-двама успели да се измъкнат, но това изобщо не се отразяваше на доброто настроение на Фелдман.

— Разбери — каза той на Ким, — тези четиримата ще ни помогнат да се доберем до останалите. Нищо чудно да стигнем и до главатарите — гадовете, изглежда, работят за самия Седрик. Големи пари ще играят, Ким. А и нови звезди на пагоните може да изгреят.

— Мислиш ли, че всичко ще си кажат? — малко несигурно отбеляза Ким.

Фелдман се усмихна.

— Всичко, че дори и това, което не знаят. Холан си го бива в това отношение.

— Кой? — попита Ким.

— Един голям човек… — Фелдман замечтано премрежи очи. — Златни ръце. Няма такъв, който да не е омекнал пред него.

— За мъченията ли говориш? — В гласа на Ким се усети напрегнатост.

— Ние го наричаме интензивен разпит — уточни Фелдман. — Между другото, ти също ще трябва да се научиш да го провеждаш. Отпусни се, Ким! Това не са хора, това са гадове. Спомняш ли си как миналия месец гръмнаха генерал-губернатора. Тяхна работа беше. А ние трябваше да оперем пешкира. Такива заслужават направо да ги смачкаш!… — Фелдман нервно смачка празна бирена кутия.

Ким не отговори нищо. Май лошите му предчувствия щяха да се окажат истина.

През останалата част от деня помогна на Фелдман да се оправи с документите, а по-точно с отчетите на Осведомителите. Ким вече схвана, че работата в Отдела се вършеше от малки екипи от по двама-трима души. Ако ситуацията го изискваше, се обръщаха за подкрепа към щурмоваците. Сега Ким помагаше на Фелдман, но след време щеше да си има собствен екип и свое поле на действие — щом се окопити малко от малко.

Привършиха към шест часа вечерта.

— Край, Ким, стига за днес. — Фелдман уморено се протегна, събра папките с книжата и ги сложи в сейфа. — А всъщност, искаш ли да се запознаеш с Холан.

— Вече е късно — колебливо отбеляза Ким. — Хайде някой друг път.

Фелдман се засмя.

— Недей да шикалкавиш, Ким. А Холан, така или иначе, трябва да го посетим, за да разберем какво е успял да изкопчи. Да тръгваме…

Докато бяха в асансьора, Ким си мислеше, че утре трябва непременно да поговори с Чалми. В краен случай ще си запише час при него. Следствието е едно, но мъченията — съвсем друго нещо.

Асансьорът спря в сутерена. Тук не пускаха кого и да е и затова Фелдман притисна дланта си до плочката на идентификатора. Вратата на асансьора тутакси се отвори.

— Трябва да се обадиш в кабинет №25, за да включат твоите отпечатъци в паметта. Отиди утре сутрин, аз ще ги предупредя.

— Добре — отговори Ким, чието внимание беше приковано от панорамата, открила се пред очите му.

Както се оказа, сутеренът беше просто издълбан в земята. Отначало Ким реши, че тук сигурно е страшно мрачно и потискащо, но бързо разбра, че греши. Силна светлина, много хубава мазилка, килими на пода… А за това, че помещенията са издълбани в земята, свидетелстваха само арките на таваните и невинаги геометрично равно разположените стени.

Ким вървеше след Фелдман и си мислеше, че тук не е чак толкова страшно, когато някъде наблизо се разнесе ужасяващ вик. Дори не точно вик, безумно виеше подложено на мъчения същество. Ким потръпна, по лицето му изби студена пот.

Фелдман погледна пребледнелия Ким и се усмихна.

— Няма страшно, Ким, всичко е наред. Това е работата на Холан.

Ким не можа да отговори нищо и изведнъж му се прииска да побегне обратно към асансьора. Но мисълта, че Фелдман ще го вземе за страхливец, го накара да потисне страха и да продължи нататък.

Не се наложи много да вървят. След десетина метра коридорът завиваше наляво и пред погледа на Ким се откри голяма светла стая, облицована с бели плочки.

В нея имаше трима души. Първият, в капитанска униформа, седеше на стола, преметнал крак върху крак. Вторият, чисто гол, беше завързан за голям метален стол. Ким беше чул вика точно на този човек. Но най-странен беше третият…

Той беше среден на ръст, леко плешив, беше облечен в тъмен работен халат с навити ръкави и престилка отпред. Човекът се ровеше в метална кутия с инструменти. Очите му бяха сиви, погледът — премрежен и не изразяваше нищо. Поне така му се стори на Ким.

Изглежда, точно това беше прочутият Холан. Дългите му костеливи пръсти любовно докосваха гладката стомана — тихото метално дрънчене, издавано от страшните оръдия на мъченията, явно му доставяха удоволствие.

— Как е? — приближи се Фелдман до седналия офицер. — Запознай се, Ким. — Той се обърна към Ким. — Това е Тери, ще работим заедно. А това е Холан, нашата знаменитост…

Без да става от мястото си, Тери стисна ръката на Ким. Колкото до Холан, просто вдигна очи към него само да регистрира появата му и отново потъна в работата си.

— Нищо ли не казва? — Фелдман отново се обърна към Тери.

— Засега се опъва, но ние сме още в началото. Другите двама омекнаха. Единият сигурно ще предаде богу дух, с другия ще си имаме още малко работа.

— Прати ли ги в лазарета?

— Да, нека се окопитят. А този тук дума не обелва, гадината… — Тери погледна часовника. — Време е да си ходим.

— Ами, остави го за утре, да поразмисли.

— Предложих, но Холан не иска.

Фелдман се обърна към Холан, който в този момент избираше от своя инструментариум една дълга дебела игла, огледа я и започна да я забива в тялото на пленника.

Ким с мъка преглътна. Искаше му се да отмести поглед, но не можа. И с ужас наблюдаваше как стоманената игла бавно прониква под ключицата на завързания за стола човек.

Той не издаваше звук — със стиснати зъби търпеше със сетни сили. По лицето му изби пот, тялото му се тресеше от непоносимата болка. След като заби иглата, Холан с лека усмивчица взе да я клати насам-натам, при което пленникът започна да скърца със зъби.

— Това е само началото — произнесе Холан, като се наведе към седящия пред него човек. — Много ще те боли. Това, което чувстваш сега, е нищо в сравнение с другото, което те чака. Разкажи ни всичко, което знаеш, и аз ще си отида. Пожали тялото си.

Тери стана от стола и се приближи до пленника.

— Не се инати, Виктор — обърна се към него той. — Така и така, приятелите ти вече всичко разказаха, тъй че няма да извършиш предателство. Трябва да чуем признанието още веднъж от теб. След това ще те пусна, обещавам. Мога даже да организирам бягството ти, никой нищо няма да узнае… Хайде, Виктор — къде са базите ви? Кога и къде отиват превозните средства с оръжието? Говори, Виктор…

Човекът мълчеше. Холан измъкна иглата с усмивка на уста, след което притисна към раничката напоен със синкава течност памук.

— Стига, Холан, достатъчно — твърдо каза Фелдман. — Вече е късно. Утре ще започнем отначало. Тери, извикай охраната, нека го отведат.

— Както искаш… — Холан вдигна рамене и почна да си събира инструментите.

Фелдман се обърна към Ким.

— Да вървим, утре ще се оправим с него. Отпусни се, скоро сам ще се заемеш с това. Може дори да ти хареса. Много приятно се работи с момичетата.

Ким мълчаливо кимна и отново нещо го стисна за гърлото. Мълчеше през цялото време и си мислеше, че утре непременно ще се срещне с Чалми. И ако той му откаже, направо ще го убие.

* * *

Колкото и да му беше чудно, Чалми го прие почти веднага, при това — с усмивка. След което се обърна към влезлия офицер с думите:

— Седни, Ким. Нали ти казах, че непременно ще се видим. Само че не смятах, че ще е толкова скоро.

Ким седна като на тръни. Вероятността Чалми да изпълни молбата му беше нищожна.

— Исках да поговоря с вас, сър. — Той погледна шефа си. В студените му очи се мярна нещо подобно на удоволствие.

— Ами… Искам да ви помоля за оставка.

— Искаш да напуснеш службата. — Чалми вдигна вежди с престорено учудване.

— Да, сър. И ви моля да ми помогнете в това начинание.

— Но нали си подписал договор, Ким? За пет години. Имаш да служиш още близо две години.

— Знам, сър. Затова съм тук, при вас.

— Ким, известни са ти нашите правила, нали? Не мога да наруша закона.

— Тогава ме преместете на друга служба, в който и да е друг отдел.

— Вакантните места са малко, Ким. Или искаш да се върнеш в отдела на Изпълнителите?

Ким се забави с отговора.

— Не искам, сър. Но ще се съглася, ако няма други варианти.

— Не ти ли хареса в Отдела по дознанията, да не би да не са те приели добре?

— Не, сър, не е това… — Ким стана още по-мрачен. — Просто никога не бих могъл да измъчвам хора. Не ми е присъщо.

— А, ето какво било… — Чалми се усмихна. Дръпна дълбоко от пурата и изпусна облаче дим към тавана. — Възприемаш нещата много на сериозно.

— Да, сър. Не мога другояче.

— Но нали си бил Изпълнител, а това не е много далече от другите неща. Така че, какво толкова, Ким?

— Съвсем различно е. Макар че и там ми беше трудно. Но да изтезавам хора… Не обичам да гледам кръв.

— Хм, не обичаш кръв… Даваш ли си сметка кои са тези хора? С какво се занимават? Колко от нашите са убили? Това са врагове, Ким, а с враговете трябва да се постъпва по съответния начин.

— Да, сър — според закона. Доколкото знам, в устава не се споменава нищо за изтезания. Значи, това е незаконно.

— Май ситуацията не ти е много ясна — бавно произнесе Чалми. — Миналия месец тези хора убиха генерал-губернатора Войков. Сложиха мина в кораба му. Заедно с него загинаха около осемстотин войника. А сега си представи, че преди няколко месеца си хванал човек, който разполага с информация за предстоящия взрив. Смяташ ли, че сам ще ти разкаже за това?

Ким не отговори.

— Няма да ти разкаже — продължи Чалми. — Но в сутерена при Холан щеше да разкаже всичко. Да, след изтезания. Защото тези гадове от друго не разбират. И тогава щяхме да спасим Войков и хората му.

Чалми внимателно погледна Ким.

— Да, сър, разбирам. — Ким леко кимна с глава — Но нали има и други методи. Още преди стотици години хората са използвали специални препарати и човек си е „изпявал“ всичко. Но в този сутерен… Толкова е допотопно, всичко плува в кръв.

— Холан си разбира от работата — произнесе Чалми. — Неговите методи винаги дават резултат. Не е имало случай някой от разпитваните да не е омеквал. Всички други методи не дават гаранция.

— Но самият вие говорите за хуманност. Нима това е хуманно.

— Попитай за това жените и децата на загиналите войници! Знаеш ли какво ще ти отговорят? Разбери, Ким, сега не е възможно да се действа по друг начин. Вчера вие хванахте четирима от бандата на въстаниците, това е голям успех. Можеш ли да бъдеш сигурен, че не знаят за поредния терористичен акт? Нима не искаш да спасиш хиляди животи, Ким? Нещата са пределно ясни — или те, или ние. Забрави, че пред теб стоят хора. Война е, Ким война.

— Така е, сър — съгласи се Ким. — И въпреки това ви моля да ме преместите на друга работа. Или да ме върнете в Отдела на изпълнителите.

— Бих го направил, Ким, но не мога. Мястото ти в Отдела на изпълнителите вече е заето. Освен това ти си ми нужен там, където си в момента. Разбираш ли? Нали си спомняш, че ти казах, че е временно? Нека да минеш през всичко това, да преодолееш в себе си глупавата жалост и състрадание. И след година ще те взема в Специалния Отдел. Едва ли си чувал за него, Ким, той е само за елита. Дори на Фелдман не съм му предлагал да дойде в него. А на теб предлагам, понеже ти си различен, притежаваш качества, за които дори не подозираш. Ще работиш в други светове, Ким, ще обиколиш цялото пространство извън Земята. Ще планираш и ще извършваш такива операции, за които много офицери могат само да мечтаят. Не пропилявай шанса си, Ким!

Главата му се замая. Думите за Специалния отдел не го впечатлиха, но споменаването на околоземното пространство, за космическите полети разбуди в душата му отдавна забравени чувства. Ще лети. Ще види други светове.

Чалми се усмихваше едва-едва. По всичко личеше, че мислите, обхванали подчинения му, не бяха тайна за него.

— Чуй, момчето ми — тихо произнесе Чалми и думите му извикаха в съзнанието на Ким образа на чичо му. — През това всички трябва да преминат, повярвай ми, трябва, разбираш ли? Трябва да бъдеш обучен на всичко. Тогава ще съм сигурен, че на тебе може да се разчита и че в труден момент няма да се огънеш. Че ще успееш да измъкнеш от попадналата в ръцете ти отрепка нужните сведения и ще спасиш маса хора. Това също е морал, Ким, също е един вид хуманност. С цената на един човек да спасиш много хора, прав ли съм? Разбери, на наша страна е цялото човечество, а това са десетки овладени светове, стотици бази и селища. Това е наш дълг, Ким, наше задължение. Да, понякога се налага да вършим мръсната работа. Но пък все някой трябва да я върши. И не е справедливо да се стоварва на чужд гръб.

— Да, сър, всичко ми е ясно. — Ким тръсна глава. — Просто ми е трудно да свикна с него.

— Грешката е моя, Ким. И на Морис. Трябваше всичко да ти обясним, да те подготвим. Ти и Изпълнител не стана веднага. А Фелдман те помъкна в подземието. Съжалявам, че стана така, Ким.

Той не отговори. Просто не знаеше какво да добави към казаното от Чалми.

— Хайде да направим следното. — Чалми уморено въздъхна. — Сега можеш да си отидеш вкъщи, давам ти почивен ден. Отдъхни си, отпусни се. Утре сутрин ще отидеш при Морис, той ще ти даде книги, видеофилми. Малко ще се позанимаваш, пък ще видим по-нататък. Върви, Ким. И не забравяй, че ние носим отговорност за човечеството.

Ким се прибра вкъщи след няколко часа. Нарочно тръгна с глайдера си извън града, далеч от хорската суета. Дълго летя над гората, после кацна на една поляна близо до малка горска рекичка. Излезе от глайдера, промъкна се през храстите към водата и започна да си плиска лицето. Водата се стичаше през пръстите му по връхната му дреха, но не го забелязваше.

Дълго седя на брега, вперил поглед в спокойната вода. Вълничките поклащаха снопчетата водорасли от дъното на реката и тяхното ритмично движение омагьосваше и отпускаше.

„Чалми е прав — помисли си Ким. — Както винаги е прав. Ако не ние, кой тогава? Някой трябва да върши и мръсната работа. И онова, което вършех като Изпълнител, никак не ми беше приятно, ама какво да се прави? Без това не може. Някой трябва да се занимава и с него…“

В съзнанието му изплува образът на Шийла. Трябваше да й звънне…

Усмихна се някак насила. Излиза, че й звъни само когато му е зле. А не бива. Това може да я обиди.

Свали от кръста си линкома и набра номера.

— Шийла? Аз съм…

* * *

Наближаваше седем вечерта. Чалми се беше разположил удобно в любимия си фотьойл, в зъбите си, както винаги, стискаше пура. Отсреща седеше заместникът му, генерал Морис. Горното копче на генералския кител беше разкопчано, потното му плешиво „кубе“ блестеше в светлината на вградените лампиони.

— Тук е направо горещо. — Морис с досада хвърли поглед към Чалми. — Отвори някой прозорец.

— Мразя течение — реагира Чалми. — Отоплението го пуснаха заради мен.

Морис кимна унило, понеже знаеше, че е безсмислено да се спори с шефа.

— Да се върнем към темата на разговора. Не съм променил предишното си мнение, че не подхожда за тази работа. Мекотело, лигльо. Как изобщо е бил допуснат…

— Да, такъв е — съгласи се Чалми. — Но в нашите възможности е да направим от него човек.

— Какъв е смисълът? — Морис явно не беше в настроение. — Какво има да се церемониш? Други офицери няма ли?

— Той има добра неврограма, а и е доста умен. Нали знаеш колко ни липсват свестни хора.

— Знам. — Морис погледна Чалми право в очите. — Само че от него нищо няма да излезе. Слаб човек е.

— Не си прав. Това е като със скъпоценния камък — отначало наглед белезникав, мътен, за нищо не става. Ама ако го обработиш по съответния начин… — Чалми тръсна пепелта от пурата и се усмихна. — Малко усилия — и ще блесне с цялата си красота. Главното е, че Ким има талант. Недостатъците могат да се поправят.

— Видях му неврограмата — кимна Морис — Забравяш, че подобни хора са склонни към самоубийство. Засега такива индикации при него няма поради слабия му характер. Но по-нататък може да възникнат проблеми.

— Той има недостатъци като всички нас. — Чалми пусна облаче дим към Морис, макар да знаеше, че не понася пури. — Но в дадения случай те са продължение на достойнствата му. Ако човек сам не цени живота си, никой няма да го оцени. Той всъщност много лесно стана Изпълнител. Което впрочем само потвърждава таланта му.

— Ами, не знам… — Морис отново се намръщи. — Страхувам се, че с него ще си имаме ядове.

— Тогава прояви усилие, за да ги нямаме. Действай методично. Постепенно. Отначало книги, видео. След това нека Холан му покаже инвентара си. Нещата се много прости, аз ли да те уча?

— Ще направя всичко необходимо — отговори Морис. — И въпреки това — допускаме грешка.

— Дали е така, или не, скъпи ми Себастиян, оставете аз да преценя. — Чалми отново изпусна облаче дим и се усмихна.

* * *

Шийла му харесваше. Ким я гледаше и си мислеше защо досега не го е напуснала. Само да щракне с пръсти — и целият свят ще бъде в краката й. Но тя е тук до него, без да се срамува от голотата си. Нима той я заслужава?

Ким бавно прокара ръка по бедрото й. Шийла нежно се усмихна.

— Толкова си странен, Ким — тихо каза тя. — Различен си от другите.

— Да — отвърна Ким с неочаквана тъга в гласа. — Такива наистина не са много.

— Такива лоши, или такива добри?

Тя улавяше всеки нюанс, всяка нотка в гласа му. Нищо и никога не убягваше от вниманието й.

— Хайде да не говорим за това — помоли Ким и я целуна.

— Добре… — Шийла отново се усмихна, отметна глава назад и отвори очи, когато ръцете на Ким докоснаха гърдите й.

Утрото беше мрачно, ръмеше. Ким седна в глайдера и включи за по-сигурно радара. Мислеше си, че на думи всичко е окей, но дали ще е така в действителност… Самата мисъл, че ще му се наложи да изучава технологията на изтезанията, му се струваше кощунствена. Да, те носят отговорност за човечеството, никой не го оспорва. Но как да съвмести едното с другото, как да убеди себе си, че мъченията на хора, дори да са най-големите гадове, може да са за благото на човечеството? Освен това не се ли изсилват, като декларират своята отговорност към човечеството?

Ким не можеше да си отговори на тези въпроси. Колкото повече мислеше, толкова повече се заплиташе и накрая стигна до извода, че трябва просто да вярва на Чалми. Това му изглеждаше най-просто и логично.

След като свали глайдера на площадката за кацане, Ким се отправи в кабинета на Морис. Но този ден не му се усмихна щастието да види своя началник — в коридора връхлетя върху Фелдман.

— Тъкмо се бях насочил към теб. — Рик му пъхна в ръката купчина книги и магнитна карта-ключ. — Морис каза да ти я предам. Отбий се в седемстотин и десета, там вече всичко е подготвено. Имаш на разположение три дни. Прочети всичко „от до“, изгледай всички видеозаписи, не пропускай нищо. Може да те тестват, така че бъди нащрек.

— Да, Рик, ясно.

— Браво на тебе. А сега извинявай, имам работа…

— Чакай малко… — Ким спря партньора си, който замалко да си тръгне. — Исках да те питам… Онзи човек в подземието. Той всичко ли разказа?

— Ами, разказа, къде ще ходи — усмихна се Фелдман. — Вярно, че Холан доста се поизпоти.

— Жив ли е?

— Тази нощ предаде богу дух. Изпълнителите ще имат по-малко работа. — Фелдман отново се усмихна и потупа Ким по рамото. — Спокойно. Това е добре и за нас. Е, ще тръгвам… — Рик се обърна и бързо закрачи по коридора.

Ким замислено го проследи с поглед в едната ръка с купчината книги, а в другата — стиснал магнитната карта. Когато Фелдман се скри от очите му, Ким погледна картата. И така, седемстотин и десети кабинет.

Оказа се, че той се намира в тих, полутъмен коридор. Ким разгледа номера на кабинета, плъзна картата по определеното място, отвори вратата и влезе вътре.

Тук беше тихо и доста уютно. Покрита със зелено сукно маса, удобно кресло. Отсреща — видео на стойка. Малко диванче, „залепено“ за стената.

Ким сложи книгите на масата, където вече имаше три кристала видео. Вместо надписи върху тях имаше поредни номера — явно трябваше да бъдат гледани поред. Ким се сещаше какво би могло да съдържа видеото, затова реши да почне с книгите. Така щеше да му е по-лесно.

След малко разбра, че книгите също са номерирани и затова издири първата, седна на масата и се задълбочи в четене. Тази книга не съдържаше в себе си нищо чак толкова страшно и имаше по-скоро просветителски, общообразователен характер. В нея се даваха философските и морални основи на разпита, но пристрастно — ясно и логично се обосноваваше необходимостта от него в съвременното цивилизовано общество. Разсъжденията на неизвестния автор бяха придружени с реални примери от живота в Отдела по Дознанията. Ким се зачете с интерес в подробните коментари към случилите се отдавна събития. И все повече се убеждаваше в това, че Чалми беше прав. Особено му хареса един довод на автора на книгата, свързан с това, че не е задължително престъпникът да търпи болка, понеже във всеки момент може да разкаже истината и с това разпитът да свърши.

На първата книга Ким отдели почти два часа, умори се от доводи и размишления и затова изпита радост, когато взе от купчината следващия том.

В тази книга се разглеждаха въпроси, свързани с физиологията и медицината, при което — вече изцяло от практическа гледна точка. На Ким му стана ясно как да води разпита така, че пациентът да не загуби съзнание от болка. Оказа се, че има не само специална методика, но и специални препарати, така наречените стабилизатори. В обикновени условия човек е способен да понася болка до определени граници, след което съзнанието изключва, спасявайки човека от мъките. Стабилизаторите позволяваха пациентът да се държи на гребена на болката неограничено дълго време, което се отразяваше изключително положително върху резултатите от разпита.

Други важни препарати в това отношение се оказаха активаторите. Тук влизаха вещества, които активират жизнените функции на организма. В резултат на това дори и след твърде интензивен разпит, придружен с големи загуби на кръв, външни травми и травми на вътрешните органи, пациентът запазва своята жизнеспособност. Тоест, появява се възможност за продължаване на разпита до получаването на необходимия резултат.

Даваха се и конкретни примери за подобна издръжливост. Ким отново усети как го стисна гърлото. И през ум не можеше да му мине до какво може да доведе подобно нещо…

Имаше и конкретна медицинска информация. Тя беше подчинена на идеята да се продължи животът на пациента. Ким разбра как да се бори с кръвоизлива. Как правилно да закача коланите и да зашива рани. Тук подробно се описваше техниката на ампутация — мястото на ставната връзка или мястото на счупване на костта. Тези сухи редове довеждаха Ким до ужас, защото разбираше, че всички описани знания, са получени в практиката, че книгата, която държи в ръце, е написана с цената на мъките на стотици и стотици хора. Накрая не издържа и я остави настрана. Беше направо ужасно.

Легна на дивана и затвори очи. Ясно му беше, че трябва да се успокои, че всичко това не е в негов интерес. Война е, тези хора са престъпници и следователно са заслужили наказанието си. Не трябва да се размеква, не трябва. Или те, или ние. Друг избор няма.

Не става… — тъжно си помисли Ким, защото не можа да убеди себе си в правилността на онова, което се случваше. На пръв поглед всичко беше логично и подредено и в същото време — адски гадно.

Някой вървеше по коридора. Ким чу, скочи, седна бързо на масата и придърпа книгата към себе си. Но стъпките отминаха. Хвана го срам. Господи, на какво е заприличал…

Отново се зачете, като полагаше усилия да вникне в скрития смисъл и да се застави да приеме всичко това. Не се получи — след като прочете около една страница, Ким изведнъж се хвана, че очите му шарят по текста, а мислите му са другаде.

Стана му горещо. Разкопча си яката, стана и отвори прозореца. В стаята нахлу студен въздух, страниците на книгата се разшумоляха. Ким отново седна, но не потърси докъде беше стигнал — така беше по-близо до края. В крайна сметка прегледа и книгата отгоре-отгоре. Беше сигурен някак си, че от нея няма да му послужи нищо.

Останаха още две книги. Ким въздъхна и придърпа към себе си поредния том.

След първата страница стана ясно, че този път Ким се е добрал непосредствено до техниката на изтезанията. Отначало всичко вървеше кротко, цветните фотографии показваха скици на човешки тела — мъжки и женски. Оказва се, че мъченията на едните и другите си имат своя специфика.

Книгата имаше двайсетина раздела, във всеки от които се описваше конкретната методика на мъченията с използването на различни инструменти — от много древни до съвременни, а също — използването на огън, вода, звук, електричество, киселини и други химически препарати. Тази книга определено прикова вниманието на Ким — не от необходимост, а по някакви необясними вътрешни причини. Струваше му се, че все по-дълбоко и по-дълбоко се потапя в изворите на злото и се съпротивляваше на това нещо. От време на време го обхващаше ужас, но продължаваше да се вглежда в редовете, предчувствайки, че всеки момент ще му се разкрие тайната, че мигът на откровението не е далеч. В крайна сметка разбра защо книгата го държеше — вниквайки в технологията на изтезанията, Ким се ориентираше по-добре в заобикалящия го свят, света на Чалми, на Морис и Фелдман, света, към който принадлежеше и той самият.

Последната книга не съдържаше нищо ново по принцип. Ким остана с впечатление, че е написана от друг автор. Прехвърли набързо страниците и я бутна настрани. Не беше необходимо да чете тази гадост още един път.

Едва сега усети, че му е студено — прозорецът все още беше отворен. Погледна навън и осъзна, че е вечер. Беше стоял тук цял ден.

Ким затвори прозореца, излезе от кабинета и затвори вратата след себе си. По коридорите вече почти нямаше жива душа, сътрудниците на Отдела по дознанията се отнасят с особена почит към извънработното време. Само Ким беше останал два часа след приключване на работния ден. Де да имаше за какво…

Вкъщи вечеря без никакъв апетит, след това близо час гледа видео. В новините предъвкваха съобщението за гибелта на поредния танкер, който превозваше гориво за една от външните бази. Следваше извънредно обръщение на Имперския съвет. В него се казваше, че във връзка с предстоящите събития с личното разрешение на Императора се въвежда извънредно положение. Тоест, еди-какво си се забранява, а специалните служби получават еди-какви си пълномощия. Гражданите, които знаят нещо за обстоятелствата, при които е катастрофирал съответният кораб, могат да позвънят на еди-кой си, гарантирано е възнаграждение…

На Ким му дойде до гуша от тази бълвоч, превключваше каналите известно време, но не откри нищо интересно. В крайна сметка изключи видеото, взе от етажерката една от любимите си книги и си легна, но не можа да се наслади на четенето, тъй като пред очите му бяха онези, другите редове. От шумоленето на страниците му се гадеше, страшно му се искаше да запрати книгата в стената. Но вместо това бавно и внимателно я затвори и я сложи в края на масата. Все пак тя не беше виновна, че беше загазил.

Новият ден обещаваше да бъде топъл и слънчев. Ким с удоволствие наблюдаваше от глайдера си оранжевото слънчево кълбо, което бавно изплуваше иззад хоризонта. Свети си и носи топлина — за всички, без да прави разлика между невинни и виновни. И го върши, без да иска нещо в замяна.

След като стигна до своето крило, се отправи с бързи крачки към стая № 710 — не искаше да среща никого. Затвори вратата, въздъхна с облекчение и с чувство на неприязън погледна към кристалите на видеото — днес беше техният ред…

Но пък никак не му се щеше да започва. Отиде до прозореца и няколко минути замислено наблюдаваше стените на централната сграда — друго нищо не се виждаше оттук. Тази мрачна сива кутия закриваше дори слънцето.

Накрая се дръпна от прозореца и взе кристалите в ръце. Три бройки — за всяка отиват десетина часа запис. Оставаше му надеждата, че записите не са пълни.

Взе първия кристал, сложи го в гнездото на видеото, седна в креслото и със затаен дъх впери очи в екрана.

Филмът беше учебен, поне титрите съобщаваха това. Беше отправено предупреждение, че е предназначен за служебно ползване, поради което всеки опит за копиране ще доведе до сурово наказание.

После на екрана се появи малко плешив възрастен мъж, в когото Ким с лекота разпозна Холан. Без да се помайва, той веднага се зае с работа.

Пациентът беше около четиридесетгодишен. Поведоха го към една стена, покрита с плочки, съблякоха го, след което го приковаха към нея със специални белезници, поставиха наблизо статив с инструменти. Мъжът трепереше — къде от студ, къде от страх. Сухият и безстрастен глас на коментатора започна да обяснява на Ким какво става на екрана.

Когато Ким четеше книгите, беше друго — теория, доста отвлечени сведения за това какво и как трябва да се прави, за да се постигне някакъв конкретен резултат. Поне Ким се стараеше да ги възприема по този начин. А сега на екрана пред очите му е жив човек. Жив и здрав. Сигурно е вярвал в нещо, разчитал е на нещо, правел си е планове. И ето че сега вие от болка, опитва се да разкъса веригите си, а после безсилно увисва на тях. Операторът го дава в едър план, така че Ким ясно вижда изкривеното от болка лице. В този момент Холан натиска едно лостче на командния пулт, веригите бавно се плъзгат нагоре, повдигайки човека. Когато само докосва с пръсти пода, уредът се изключва.

Холан взема скалпел и прави дълбок разрез в бедрото на пациента. Коментаторът обяснява каква е целта на това действие. Всичко останало е като кошмарен сън за Ким. Минутите се точат непоносимо бавно, минава час, втори, трети. Пациентът не е подложен на разпит — по-скоро върху него демонстрират основните методи на работа. Той е още жив, вкараните в точното време и точното количество препарати си вършат работата. Но вече не е човек. Това, което беше останало от него след тези безкрайни часове на мъчения, не би могло да се нарече човек. Накрая записът свърши. Екранът угасна. Ким изчака няколко минути, но продължение нямаше. Отиде до апарата, извади кристала, сложи нов, но не го включи веднага, застана до прозореца и дълго размишлява защо има толкова жестокост на този свят. След малко с въздишка пусна записа.

Нов филм, в който пациентката беше жена на средна възраст. Събличат я, слагат я на метална маса, каквато Ким беше виждал вече, и фиксират ръцете и краката й със скоби. Този път камерата беше отгоре. Гласът на оператора зад кадър обяснява какво и как ще се извършва.

Първият кристал съдържаше пет часа запис. Вторият — само три, но те му стигаха, за да го доведат до още по-голям ужас. Умът му не побираше тези работи. Ким не можеше да разбере как е възможно да се върши подобно нещо с една жена, а още повече — защо? Беше към шест часа вечерта, когато хвърли поглед към последния кристал. Можеше да го остави за утре, но го съблазняваше мисълта да изгледа всичко сега, а последният ден от определените му три да прекара колкото се може по-далеч оттук. Затова Ким пъхна кристала в гнездото на видеото и натисна копчето.

Този филм беше доста дълъг, но пък не предизвика у него такива чувства като предишните два. Възможно е и Ким просто да беше обръгнал на човешките страдания и кръв. А може и да беше заради това, че тук се демонстрираха различни технически приспособления, поради което ръцете на Холан не докосваха жертвите си непосредствено. Имаше всичко, като се почне от рутинното менгеме и се стигнеше до зловещата машинария, чиито ножове бавно, но сигурно превръщаха човека в кървава пихтия. Когато арсеналът от технически средства беше изчерпан, филмът свърши.

Наближаваше десет. Малко по-рано Ким предупреди дежурния, че ще закъснее, затова появата му на изхода на гаража не предизвика у охраната особен интерес. Ким влезе в глайдера си и веднага го вдигна нагоре, изпитвайки радост от факта, че се маха от това мрачно, уродливо здание. Де да можеше никога вече да не се връща тук…

Ким летеше над нощна Москва, в съзнанието му цареше абсолютен покой. Нямаше мисли, нямаше нищо, само безмълвна тишина. Това му харесваше. Мислите носеха болка, мъчителни преживявания. Без тях се чувстваше значително по-добре.

Това не можеше да трае дълго и скоро Ким осъзна, че мисли за Шийла. По-точно за това, че няма да й звъни повече. Не е достоен за нея, това е. А и не можеше да си представи, че ще се докосне до женско тяло — след онова, което видя на екрана.

Навигационната система сигнализира, че трябваше да се спуска надолу, Ким намали и плавно натисна лоста за управление. Глайдерът направи завой, снижи се, и след минута вече стоеше чинно в гаража. Ким излезе от колата и я погали с ръка. Струваше му се, че безкрилият апарат също се радва, че са се върнали, че сивата сграда на Департамента е останала далеч от тях.

Ким си влезе вкъщи, съблече се, без да бърза, след няколко минути размисъл взе таблата с храната и седна да вечеря. Нахрани се без апетит — просто защото трябваше да се яде. След това отиде в спалнята, тръшна се на леглото и изгаси лампата. Тази нощ не сънува нищо, което можеше само да го радва.