Джак Ванс
Телек (9)

IX.

Три часът.

— Не остава много време — каза Съркамбрайт.

— Не — съгласи се Шорн с отпуснати рамене.

Съркамбрайт впи ръце в подлакътниците на седалката си.

— Трябва да направим нещо. И аз знам какво.

— Какво си намислил?

— Спусни ме на терена. Аз ще грабна стрелите, а ти почни да елиминираш телеки. Доминиън първи. Тогава те всички ще трябва да…

Шорн поклати глава.

— Няма да се получи. Само ще хвърлиш живота си на вятъра.

— И защо пък да не се получи? — попита Съркамбрайт язвително.

Шорн посочи групата от двеста шестдесет и пет души.

— Да не мислиш, че ще успеем да ги мотивираме да работят заедно, за да постигнат твоята смърт? Няма начин. — Той погледна режисьорската будка. — Инициативата трябва да тръгне от там. И аз трябва някак да го уредя.

Той хвана и стисна ръката на Лори, кимна на Търсби и се изправи. След това се издигна незабележимо покрай задната стена до невидимата спица, която поддържаше будката. Вътре забеляза силуетите на двама мъже.

Плъзна вратата съвсем безшумно и замръзна на място.

Адлари Доминиън, излегнат в един еластичен стол, му се усмихваше, заплашителен като кобра.

— Влизай. Очаквах те.

Шорн хвърли бърз поглед към Лиманд Де Тролър, програмният режисьор, едър рус мъж, чиято капризна природа беше изписана в линиите на лицето му.

— Как така?

— Имам доста ясна представа какво си намислил и трябва да кажа, че идеята е гениална. За твой лош късмет, аз лично огледах тялото на убития Клуш Къргил и установих, че това не е беше мъжът, когото бях приел в Глариета. След това дълго се укорявах, че не огледах по-внимателно задържаните в Портинари Гейт. Така или иначе, днешният ден ще е пълен провал за теб. Аз лично премахнах от програмата всичко, което можеше да ти помогне.

— Показа голяма търпимост, като ни позволи да присъстваме на вашия събор — произнесе Шорн хрипкаво.

Доминиън махна с ръка пренебрежително.

— Не е нужно да излагаме проблемите си пред всички зрители. Ще се отрази върху настроението на празника, ако разкрием пред очите им двеста шестдесет и пет осъдени анархисти и провокатори.

— Да, но щеше да се видиш в сериозно затруднение, ако аз сам не бях решил да се кача тук.

Доминиън поклати глава снизходително.

— Запитах се какво бих направил на твое място и реших, че бих опитал да стигна до тази будка и сам да поема контрол над събитията. Затова те изпреварих — усмихна се Доминиън. — И с това жалкият ви бунт ще приключи. Цялото ядро на вашето движение е тук, на мое разположение, напълно безпомощни без теб. Ако не си забравил, няма изходи и няма как да се спуснат по външната стена на стадиона.

Шорн усети горчилка да се надига в гърлото му и сам не разпозна гласа си.

— Не е необходимо да си отмъщаваш на всички тях. Те са добри хора, които просто се опитват да се справят с… — Той продължи да защитава съдбата на съмишлениците си с едва прикрит гняв. А междувременно на едно по-ниско ниво, умът му кроеше планове за оцеляване. Доминиън, независимо колко отпуснат изглеждаше, беше винаги нащрек, нямаше начин да го изненада. Ако двамата сблъскаха сили, Лиманд Де Тролър щеше да осигури решителна подкрепа за Доминиън. Шорн щеше да успее да избегне оръжията на един от тях, но с два отделни ума нямаше да може да се справи.

В момента, в който взе решение, пристъпи към действие. Разтресе кабината силно и стреснатият Де Тролър сграбчи пулта. Шорн метна една чаша към главата му. В същия момент, преди още чашата да го е достигнала, той залегна на пода. Доминиън, като се беше възползвал от привидното секундното разсейване на Шорн, беше стрелял по него. Веднага щом се намери на пода, Шорн видя зарядът, изстрелян към собствената му глава, да удря Де Тролър и в същия момент той дръпна оръжието от ръцете на Доминиън. То издрънча на земята и в следващия момент погледът на Шорн срещна бледите искрящи очи на Доминиън, който каза тихо:

— Много си бърз. Успя да подобриш шансовете си.

Шорн си позволи напрегната усмивка.

— Какви са шансовете ми сега?

— Бих казал, хиляда към едно.

— А на мен ми се струва, че силите ни са равни.

— Не… Ако не друго, бих могъл да те неутрализирам и да те задържа на място, докато реквизиторът на програмата се върне.

Шорн бавно се изправи на крака. Действаше внимателно, не позволявайки и най-малкото движение да му убегне. Без да изпуска Доминиън от очи, той вдигна чашата и я запрати към главата му. Доминиън я отклони и я засили в обратна посока към Шорн, който я отрази и я върна към лицето на противника си. Тя се спря на сантиметри от целта си и се върна с изумителна скорост. Шорн успя да я отклони в последния момент, усети полъха от преминаването й и я чу да се разбива в стената.

— Бърз си — коментира Доминиън безгрижно. — Много бърз. На теория, с твоите умения не би трябвало да успееш да отклониш такъв удар.

Шорн се взря в него преценяващо.

— Аз имам своя теория.

— Ще ми е интересно да я чуя.

— Какво се случва, когато две съзнания опитат да преместят един и същи предмет в две противоположни посоки?

Доминиън се смръщи.

— Много изтощително занимание, ако и двамата не се откажат до края. Умът с по-голямата самоувереност надделява, а другият понякога губи силата си.

Шорн се втренчи в Доминиън настойчиво.

— Моят ум е по-силен от твоя.

Очите на Доминиън блеснаха многозначително, но той направи усилие да се овладее.

— Добре, да речем, че си прав. Какво бих спечелил аз, ако докажа противното?

— Ако искаш да си спасиш живота, ще ти се наложи — произнесе Шорн. Без да откъсва очи от Доминиън, той извади сгъваем нож от джоба си и отвори острието му. В същия момент обаче, ножът се стрелна от ръката му нагоре към собственото му лицето. Едва успя да го отклони. Доминиън се възползва от секундното разсейване на Шорн и един пистолет се появи в ръцете му. Шорн успя да отклони дулото на косъм, като усети как куршумът изсвистява край ухото му.

Отломки от счупената чаша се забиха в тила му и болката го заслепи. Доминиън, доволно усмихнат, отново насочи оръжието. „Свърши се“, помисли си Шорн. Умът му — изчерпан и изтощен — остана разголен и беззащитен… за част от секундата. Преди Доминиън да успее да натисне спусъка, Шорн метна ножа към гърлото му. Доминиън отклони вниманието си от пистолета към ножа, при което Шорн се протегна, грабна го с ръце и го метна под масата, където той се изгуби от погледите им.

Доминиън и Шорн останаха втренчени един в друг. И двамата мислено посегнаха към ножа. Той лежеше на масата и под въздействието на двата ума потрепери, издигна се във въздуха с дръжката нагоре и се залюля, сякаш закачен на връв. Постепенно се установи във въздуха някъде по средата между двамата.

Усилието им беше споделено. Изпотени, дишащи тежко, те и двамата се бяха втренчили в ножа, който вибрираше под въздействието на противоположните сили. Поглед се беше преплел с поглед, лицата на двамата бяха зачервени, устните им разтворени и изкривени в гримаса. Бяха изчерпили всички възможности за отклоняващи тактики. Най-малкото разсейване на някой от двамата, и ножът щеше да се забие в плътта му. Сила се беше вкопчила в сила.

Доминиън бавно произнесе:

— Не можеш да ме надвиеш. Познаваш телекинезата само от няколко дни. Твоята увереност е нищо в сравнение с моята. Цял живот съм прекарал със своята увереност. Тя е част от моята воля. А ето че твоята реалност се разколебава, отслабва и ножът се насочва към теб, за да се вреже във врата ти.

Шорн наблюдаваше ножа запленен и той наистина започна да се извърта към него, като стрелките на съдбовен часовник. Струйки пот протекоха по челото му. Той видя триумфалното изражение на лицето на Доминиън.

Не. Не позволявай думите да те разсейват. Не приемай никакви внушения. Подчини волята му на своята. Гласните му струни сякаш бяха ръждясали, гласът му прозвуча като грачене.

— Моята увереност е по-силна от твоята, защото… — започна Шорн и докато говореше ножът спря зловещото си завъртане, — времето няма никакво значение за телекинезата. Защото аз имам волята на цялото човечество зад себе си, а ти имаш само себе си!

Ножът подскочи и се завъртя, сякаш беше живо създание, измъчвано от колебания.

— Аз съм по-силен от теб, защото трябва да бъда! — Шорн заби думите си в ума на противника си.

Доминиън бързо произнесе:

— Вратът те боли, главата те боли, нищо не виждаш.

Шорн усети истинска болка във врата си, потта парна очите му и ножът направи голям скок към него. Той реши, че това не може да продължава повече.

— Аз нямам нужда да прибягвам до номера, Доминиън. Ти ги използваш, само защото усещаш, че силите ти се изчерпват и си отчаян. — С тези думи Шорн протегна ръка, сграбчи ножа и го заби в гърдите на Доминиън.

Остана загледан в тялото на пода.

— Ето че победих… и все пак използвах малък номер. Толкова беше обсебен от мисълта да ме надвие умствено, та забрави, че ножът има дръжка.

Като дишаше тежко, той огледа стадиона. Поредното събитие беше приключило и никой не беше обявил следващото. Зрителите очакваха да чуят програмния режисьор.

Шорн взе микрофона.

 

 

— Мъже и жени от бъдещето… — започна той, като наблюдаваше своята малка група от двеста шестдесет и пет човека. Видя как Лори реагира и вдигна глава; видя как Съркамбрайт се обръща към Търсби и го шляпва по коляното. Усети благодарност и същинско благоговение да се надига като дива вълна от умовете им. Знаеше, че в този момент би могъл да поиска и получи от тях всичко, дори да дадат живота си. Обхвана го опияняваща възбуда и той направи усилие да овладее гласа си.

— Това е една малка импровизация извън основната програма, с която да благодарим на нашия програмен режисьор, Лиманд Де Тролър за неговата работа днес. Нека всички обединим своите телекинетични сили и действаме като един ум. Аз ще направлявам тази малка бяла топка — каза той и вдигна във въздуха една от топките, използвани в игрите, — и с нея ще изпиша думите: „Благодарим ти, Лиманд Де Тролър“. А вие, с вашите обединени умове, ще я следвате с голямата топка за бъмпбол. — И Шорн изтърколи голямата топка в центъра на терена. — Ако имахме повече време за подготовка, щяхме да измислим нещо по-сложно, но съм сигурен, че Лиманд и така ще остане доволен, ако усети, че всички се концентрираме върху голямата топка и влагаме сърцата си в този благодарствен жест. Следвайте бялата топка.

Бавно, той изписа с бялата топка въображаемите печатни букви във въздуха и голямата топка ги повтори точно, без да се отклонява.

Надписът беше завършен.

Шорн погледна нервно към Съркамбрайт, но не получи утвърдителен знак.

Добре, още веднъж.

— Така, има още един, на когото дължим благодарност: Адлари Доминиън, нашият майстор на връзките с обществеността. Нека този път да изпишем: „Благодарим ти и късмет, Адлари Доминиън“.

Бялата топка тръгна напред. Голямата топка я последва. Четири хиляди умове я движеха заедно, а двеста шестдесет и пет се опитваха да се впишат сред тях: всеки нов Прометей опитваше да открадне тайна много по-ценна от огъня от една раса, много по-могъща от титаните.

Шорн довърши последното „Н“ от надписа, но Съркамбрайт все още не му даваше знак. Започна да го обхваща тревога. Дали това беше правилната техника за трансформация? Ами ако бяха необходими някакви специални условия, за да проработи? Ами ако се е заблуждавал през цялото време?

— Е — упорито продължи Шорн, — още веднъж.

Зрителите обаче почнаха да се изнервят. На кого да благодари този път?

Топката тръгна да се движи сама, без негова помощ. Запленен, Шорн проследи пътя й. Тя изписваше думите: „Уил Шорн благодарим“.

Шорн се отпусна в еластичния стол, а очите му се изпълниха със сълзи на облекчение и благодарност.

— Някои сред нас, изглежда благодарят на Уил Шорн — произнесе той в микрофона. — А сега им е време да си тръгват. — Той направи пауза и видя как двеста шестдесет и пет нови телекинетици се вдигнаха от стадиона, отлетяха на запад, към Тран и след малко се изгубиха от поглед.

Шорн се върна към микрофона и продължи да говори.

— Имам да ви кажа още няколко неща. Моля, имайте търпение само още за момент. Току-що станахте неволни свидетели на събитие, което не отстъпва по важност на оригиналния конгрес на Джофри. В бъдеще този шестдесетгодишен интервал ще бъде приеман само като преход, последната стъпка на човечеството, което се разграничава от животните. Ние напълно сме подчинили материалния свят. Известни са ни законите, управляващи физическите явления, които сетивата ни улавят. Време е да насочим вниманието си в нова посока. Човечеството навлиза в нова ера и всички нас ни очакват изумителни неща. — Той забеляза, че сред телеките се надига известно безпокойство. — Ние сме вече на прага на новия свят и не можем да го избегнем. Шестдесет години телеките се радват на своето привилегировано положение, но ето че човечеството днес отхвърля последната си окова — идеята, че един от нас може да владее и контролира друг.

Той спря за момент. Множеството ставаше все по-нервно.

— Задават се трудни времена. Ще минем през период на болезнено приспособяване. В момента вие не сте съвсем сигурни за какво говоря, но това не е толкова важно. Благодаря за вашето внимание и довиждане. Надявам се програмата да ви е харесала толкова, колкото и на мен.

После стана, прекрачи тялото на Доминиън, отвори вратата и излезе от будката.

Телеките, които напускаха стадиона, се издигаха покрай него като мушици. Някои му мятаха любопитни погледи. Усмихнат, Шорн наблюдаваше как отлитат към блестящите си павилиони, към небесните си замъци и морските си градове. И последният изчезна. Той им помаха за сбогом.

После сам се издигна и се понесе на запад към островърхите кули на Тран, където двеста шестдесет и пет мъже и жени вече бяха почнали да разпространяват телекинезата сред цялото човечество.