Джак Ванс
Телек (4)

IV.

В единадесет часа Шорн слезе на улицата. Небето беше озарено от светлините на увеселителна ивица, простираща се по брега на езерото, луксозните кули на Тран.

Той тръгна по тъмните улици, докато стигна булевард Белман и се качи на плъзгащата се пътека. Духаше студен вятър и пътуващите не бяха много. Ясно се долавяше шумоленето на ролките под платното. Зави по улица Стокбридж. Колкото повече приближаваше редицата нощни магазини, толкова повече тротоарите се изпълваха с хора и той се почувства в по-голяма безопасност. За всеки случай взе обичайните предпазни мерки — промъкваше се неочаквано през случайни врати, за да попречи на евентуални шпиониращи бръмбари да го последват.

В полунощ откъм пристанището се промъкна гъста мъгла, напоена с остри химически миризми. Шорн си вдигна качулката и слезе по няколко стъпала до една подземна игрална зала. Проправи си път покрай клиентите, забили тъпи погледи в автоматите пред себе си, запъти се към мъжката тоалетна и в последния момент сви в един къс страничен коридор. В дъното имаше врата с надпис „Само за служители“. Шорн мина през нея и влезе в работилница, обсипана с части и чаркове от игралните машини.

Той изчака за момент, като се ослушваше напрегнато, после пристъпи към дъното на стаята, отключи една стоманена врата и се промъкна през нея във втора работилница, изпълнена с много по-сложно оборудване от първата. Нисък, набит мъж с едра глава и меки сини очи вдигна поглед към него.

— Здравей, Уил.

Шорн вдигна ръка за поздрав.

— Здравей, Горман.

Той остана прав с гръб към вратата и огледа стаята за черни, привидно невинни буболечки. Не забеляза нищо, така че пристъпи напред, взе лист хартия и написа кратка бележка: „Трябва да претърсим стаята. Търсим летящо черно шпиониращо устройство като това.“ Тук той скицира бръмбара, който носеше в кутията, и добави отдолу: „Аз ще прегледам вентилацията.“

Двамата търсиха цял час, без да открият нищо.

Шорн въздъхна и се отпусна.

— Много забавно. Ако някое от тия неща се беше спотаило тук и ни беше видяло да претърсваме, телеките, които го следят, веднага щяха да разберат, че са разкрити. И тогава щяхме да загазим. Огън, експлозия. Днес вече ме пропуснаха веднъж за няма и десет секунди — той сложи кутията на плота. — Тук вътре има една такава буболечка. Лори я е хванала. Тя е рядко съобразителна. Според нея, ако очите и ушите му са безполезни — т.е., ако изгуби местоположението си в света, то става невидимо за телеките и те вече не могат да го контролират. Мисля, че е права. Струва ми се, че интуитивно е налучкала истината.

Горман Съркамбрайт вдигна кутията и я разклати.

— Доста е тежко. Защо го донесе тук?

— Трябва да открием как да ги неутрализираме. Вероятно функционира като миниатюрен видеопредавател. Сигурно ги произвежда корпорация Алвак. Ако открием на каква честота предават, можем да си направим детектори или предупредителни устройства.

Съркамбрайт седна, загледан в кутията.

— Ако този екземпляр все още работи и все още предава, няма да е трудно да открия сигнала.

Той сложи кутията до широковълнов тунер. Шорн разви капака, внимателно извади буболечката, все още увита в кърпичката, и я сложи на плота. Съркамбрайт посочи една флуоресцентна ска̀ла, осветена в няколко точки. Той понечи да заговори, но Шорн му направи знак да мълчи и посочи бръмбара. Съркамбрайт кимна и написа: „По-ниските линии вероятно са статичен шум от източника на захранване. Ярката линия горе вероятно е честотата на излъчване. Много рязка. Много мощна.“

Шорн върна бръмбара в кутията. Съркамбрайт се извърна от тунера.

— Ако не отчита инфрачервения спектър, ще можем да го разглобим, да го разгледаме и да отстраним източника на захранване.

Лицето на Шорн се изкриви в тревожна гримаса.

— Как можем да сме сигурни?

— Остави на мен — Съркамбрайт закачи изводи от един осцилограф към задната част на тунера и завъртя скалата до честотата на излъчване на бръмбара. Осцилографът показа нормална синусоида. — Така. Сега угаси лампите.

Шорн натисна ключа за осветлението и стаята се изпълни с мрак, разпръскван единствено от подскачащата жълто-зелена светлина на осцилографа и притъпеното червеникаво сияние на инфрачервения прожектор. Тялото на Съркамбрайт беше на пътя на прожектора. Шорн наблюдаваше екрана на осцилографа. Синусоидата не се промени.

— Добре — обади се Съркамбрайт. — Освен това мисля, че ако напрегна поглед, мога да… всъщност, я по-добре извади от шкафа и ми подай термопреобразувателните лещи. На най-горния рафт.

Той поработи петнадесет минути, след което внезапно честотата на излъчване изчезна от екрана на осцилографа.

— А, ето че се получи — възкликна той доволно. — Можеш пак да включиш лампите.

Двамата се надвесиха над бръмбара — малко черно торпедо, с дължина не повече от четири-пет сантиметра и две кристални изпъкнали очи отстрани на главата.

— Отлична работа — обади се Съркамбрайт. — Със сигурност е продукт на Алвак. Ще предам информацията на Грейторн. Може би той ще успее да внесе някои ключови изменения.

— А как бихме могли да ги намираме?

Съркамбрайт сви устни.

— Вероятно всяка буболечка работи на различна честота, иначе сигналите им ще се преплитат. Захранването обаче вероятно излъчва един и същ сигнал във всички екземпляри. Мога да ти приготвя временен детектор, който да използваш няколко дни, а след това Грейторн ще ни донесе специално изготвени устройства, направо от Алвак, като използва оригиналния проект.

Той прекоси стаята, взе бутилка червено вино и я сложи до Шорн.

— Отпусни се за няколко минути.

Мина половин час. Шорн безмълвно наблюдаваше Съркамбрайт, който спояваше няколко интегрални платки и през цялото време си тананикаше нещо монотонно.

— Ето — обади се техникът накрая. — Ако някой от тези бръмбари приближи това устройство на сто метра, то ще вибрира шумно.

— Добре — Шорн внимателно прибра устройството във вътрешния си джоб, а Съркамбрайт се настани в креслото си и натъпка лулата си с тютюн. Шорн го наблюдаваше любопитно. Съркамбрайт, обичайно спокоен и лишен от емоции, разкриваше своята същност чрез различни дребни жестове. Например, натъпкваше тютюна с палец много по-силно, отколкото беше нужно.

— Чух, че още един телек бил убит вчера.

— Да. Аз бях свидетел.

— Кой е този Гескамп?

— Едър русоляв тип. Чувал ли си нещо за него?

— Мъртъв е.

— Хммм… — Шорн замълча за момент, усещайки, че му се повдига. — Как е умрял?

— Телеките го предали на Федералния шериф в Нол. Застреляли са го при опит за бягство.

Шорн усети, че го изпълва гняв с такава сила, сякаш кожата му щеше да се издуе и стегнатите му мускули нямаше да издържат на такъв силен натиск.

— По-спокойно — каза му Съркамбрайт кротко.

— Когато убивам телеки, аз го правя от чувство за дълг. Това не ми доставя удоволствие. Но сега… колкото и да ме е срам, трябва да призная, че имам желание да убия Федералния шериф в Нол.

— Не го е убил самият шериф — поясни Съркамбрайт. — Били са двама от хората му. Пък и кой знае, Гескамп може наистина да е опитал да избяга. Ще знаем със сигурност утре.

— Как така?

— Ще минем в известно настъпление. Ако онези двамата се окажат виновни, ще ги дадем за пример. Довечера ще ги упоим и ще открием истината. Ако работят за телеките, ще си получат заслуженото — Съркамбрайт се изплю на пода, — колкото и да не ми се нрави прозвището терористична организация.

— Какво друго можем да направим? Ако успеем да ги накараме да си признаят и ги предадем на прокурора, сигурно ще се отърват само с мъмрене.

— Така е — Съркамбрайт издуха дима от лулата си замислено.

Шорн се въртеше неспокойно в стола си.

— Плаши ме колко непосредствена е опасността и колко малко хора осъзнават какво всъщност се случва! Едва ли някога е имало криза, за която обществото да е било по-слабо информирано. След седмица, месец или три месеца на земята ще има повече мъртви хора, отколкото живи, освен ако не приключим целия конфликт наведнъж на стадиона.

Съркамбрайт изпусна нова порция дим от лулата си.

— Уил, понякога се чудя дали не подхождаме към тази борба от грешна посока.

— Как така?

— Може би, вместо да нападаме телеките, трябва да се опитаме да научим нещо повече за основните принципи на телекинезата.

Шорн се облегна назад с нервен жест.

— Те и самите телеки не я разбират.

— Да, една птица не би могла да каже нищо за аеродинамиката. В това се състои един от най-големите недостатъци на телеките, който е трудно да се разпознае на пръв поглед: фактът, че действията им са твърде лесни за тях, че не им се налага да се замислят как го правят. За да построят бент, те смъкват една цяла планина в долината. Ако бентът поддаде, смъкват втора планина. Но никога не се опитват да правят някакви изчисления. В това отношение, те представляват стъпка назад, а не напредък в човешката еволюция.

Шорн бавно стискаше и разтваряше ръцете си и ги наблюдаваше съсредоточено, сякаш ги виждаше за първи път.

— Уловени са в житейския поток като всички нас. Част от трагедията на човечеството се дължи на това, че не може да има никакъв компромис. Или те, или ние.

Съркамбрайт въздъхна тежко.

— От доста време си блъскам ума. Компромис казваш. Защо два човешки вида не могат да съществуват заедно? Уменията ни отлично се допълват взаимно.

— В началото беше точно така. С първото поколение. Телеките все още бяха нормални хора, макар да беше малко необичайно как всичко винаги се подреждаше в тяхна полза. После Джофри събра първия конгрес на телеките, където се случи онова… подсилване ли беше, катализиране или усилване… И изведнъж те станаха съвсем различни.

— Ако не бяха глупаците — обади се Съркамбрайт, — и от наша, и от тяхна страна, бихме могли да съжителстваме на земята. Това е най-големият проблем с всички преговори, целящи да постигнат компромис — глупаците сред телеките и хората.

— Нещо не схващам.

Съркамбрайт направи жест с лулата си.

— Винаги ще има глупаци телеки, които да предизвикват глупаците сред нормалните хора. Нормалните глупаци ще се опитват да устройват капани на глупаците телеки и това ще предизвиква техния гняв, особено като се има предвид, че на всеки телек се падат по четиридесет нормални глупака, изгарящи от желание да го убият. И така телеките използват сила, властват като всяват страх. Неизбежно, неумолимо. Разликата е в това, че те имат избор. Ако искат могат да напуснат земята и да се заселят на някоя от планетите, които твърдят, че посещават; могат да наложат властта си над земляните; или могат да се върнат в лоното на човечеството, като напълно се откажат от телекинезата. Това са техните възможности.

— А ние какъв избор имаме?

— Подчиняваме се или ги предизвикваме. В първия случай ставаме роби. Във втория или избиваме всички телеки, или ги прогонваме, или сами измираме като вид.

 

 

Шорн отпиваше виното си на малки глътки.

— А може би всички ще станем телеки.

— Или ще открием научен метод да контролираме или неутрализираме телекинезата. — Съркамбрайт си наля не повече от един пръст вино. — Моите инстинкти ми подсказват да се насоча тъкмо към тази възможност.

— Но няма откъде да съберем информация.

— О, не съм сигурен. Разполагаме с доста наблюдения. Телекинезата и телепортацията са познати от хиляди години. Едва когато телекинетичната сила беше концентрирана на конгреса на Джофри, тя успя да постигне своето пълен разцвет. Знаем, че децата на телеките също имат телекинетична дарба, но дали е вродена или придобита — няма как да научим със сигурност.

— Сигурно и двете. Генетично са предразположени, а после родителите им ги обучават.

Съркамбрайт кимна.

— Вероятно е така. Но са известни и редки случаи, когато те награждават обикновен човек, като го правят телек.

— Явно телекинезата е заложена на генетично ниво у всеки от нас, но у повечето не е активна.

— Има доста събрана литература, описваща ранни експерименти и наблюдения. Проучванията на т.нар. спиритуалисти, които са изучавали явления като полтъргайсти и демонични обсебвания, също може да са полезни.

Шорн не коментира чутото.

— Опитвам се да систематизирам темата — продължи Съркамбрайт, — да я разгледам от логична гледна точка. Първият и най-важен въпрос за мен е, дали законът за запазване на енергията важи тук или не? Когато един телек пренесе тон желязо през въздуха само с погледа си, той създава ли енергията или насочва енергия от невидим източник? Няма откъде да разберем.

Шорн се протегна, прозя се и се намести по-удобно в стола си.

— Чувал съм едно метафизично обяснение, според което телеките просто използват извънредната си самоувереност. Светът, който те възприемат, е реален само на фона на техния собствен ум. Телекът вижда стол; изображението на стола съществува в главата му. Той нарежда на стола да се премести в другия край на стаята. Неговата самоувереност и личната му реалност са толкова силни, че в ума си той вярва, че вижда как столът са мести, а физическите му действия след това се основават на това възприятие. Някак той успява да не бъде разочарован. С други думи, столът се е преместил, защото той вярва, че го е преместил.

Съркамбрайт кротко пафкаше с лулата си.

— Но продължавай — усмихна се извинително Шорн. — Аз те прекъснах.

— Та, откъде идва енергията? Дали умът им е източник, пропускателен вентил или дистанционно управление? Това са трите възможности. Явно се прилага сила; умът направлява силата. Но дали силата произхожда от ума, дали умът й служи като събирателна точка и я насочва или е само модулатор на силата — координатна мрежа във вакуумна среда?

Шорн бавно поклати глава.

— За момента дори не сме успели да определим вида на използваната енергия. Ако това ни беше известно, можехме да разпознаем как функционира умът.

— Обратното също е вярно. Но защо не помислим като начало за приложената сила? Във всички известни случаи, предметите се движат само в една посока. Не сме наблюдавали случай, когато телек разбива предмет на части — никакви експлозии, никакви имплозии. Предметите се преместват във вида, в който съществуват. Как? Защо? Ако кажем, че умът излъчва силово поле, значи пренебрегваме главния въпрос и се впускаме твърде дълбоко в зоната на абстракцията.

— Може би умът има способността да контролира т.нар. полтъргайсти — някакви създания от рода на арабските джинове.

Съркамбрайт изтръска пепелта от лулата си.

— Обмислял съм тази възможност. Какво са полтъргайстите? Призраци? Душите на умрелите? Можем само да предполагаме. И защо телеките да могат да ги контролират, а обикновените хора — не?

Шорн се усмихна широко.

— Предполагам това са риторични въпроси, защото аз определено нямам отговор.

— Може би манипулират някаква гравитационна сила. Представи си, да речем, че обектите, които искат да преместят, са обградени от гравитационно поле във вид на полусфера, отворена в тази посока, в която телекът иска да премести предмета. Не съм изчислявал гравитационното ускорение, генерирано от материя със средна универсална плътност от тук до безкрайност, но предполагам, че ще е пренебрежимо ниско. Може би не повече от милиметър на ден. Значи, полусферичното гравитационно поле отпада като опция. Същото важи за всеки опит да се направят предметите непроницаеми за преминаващия в дадено направление неутринов поток.

— Добре, елиминирахме всичко — полтъргайсти, гравитация, неутринов поток. Какво ни остава?

Съркамбрайт се изсмя тихо.

— О, аз не съм елиминирал полтъргайстите. Но лично съм най-склонен да приема Органичната теория, т.е. идеята, че всички умове и цялата материя във вселената са свързани помежду си, както мозъчните клетки и мускулните влакна в тялото. Когато някои от тези клетки установят достатъчно силна връзка, те са способни да контролират определени потрепвания във физическата структура на вселената. Как? Защо? Не знам. Все пак, това е само идея и за съжаление твърде антропоморфна.

Шорн се загледа замислено в тавана. Съркамбрайт беше учен с три квалификации. Той не само формулираше теории, не само измисляше подходящи експерименти, за да ги демонстрира, но беше и отличен лабораторен техник.

— Измислил ли си практически приложения на тази твоя идея?

Съркамбрайт се почеса по ухото.

— Още не. Трябва да я разгледам в светлината на другата налична информация. Например, каква е ролята на метафизиката, която ти спомена преди малко? Само ако се намереше някой телек, готов да се подложи на няколко експеримента, щяхме да напреднем доста бързо. А сега мисля, че чувам доктор Къргил.

Той се изправи, пристъпи към вратата, отвори я и Шорн забеляза, че видимо застина. Един дълбок глас каза:

— Здравей, Съркамбрайт, това е моят син. Клуш, запознай се с Горман Съркамбрайт, един от нашите най-важни стратези.

 

 

Бащата и синът Къргил влязоха в лабораторията. Бащата беше нисък, сух, с прекалено дълги като на примат ръце. Лицето му също комично напомняше някое човекоподобно — твърде високо чело, дълга горна устна, сплескан нос. Синът по нищо не приличаше на баща си. Той беше младеж с правилни, благородни черти и ореол от красива кестенява коса. Беше облечен крайно елегантно, по начин, който напомняше облеклото на телеките. Старият беше топъл и разговорлив, движенията му бяха бързи и резки. Младият се оглеждаше и се държеше въздържано.

Съркамбрайт се обърна към Шорн.

— Уил… — но не продължи. Вместо това отново се обърна към новодошлите. — Извинете ме. Седнете моля, аз ей-сега ще дойда.

Той бързо се вмъкна в съседното складово помещение, където Шорн се беше спотаил в сенките.

— Какво става?

Шорн взе ръката на Съркамбрайт и я притисна към сакото си, там където беше прибрал малкия предупредителен детектор.

— Вибрира!

Шорн тревожно погледна към съседната стая.

— Колко добре познаваш тези двамата?

— Докторът ми е приятел откакто се помня, главата си залагам за него.

— А синът?

— Нямам представа.

Останаха загледани един в друг, а после, като по сигнал, и двамата надникнаха през открехнатата врата. Клуш Къргил беше седнал на мястото, заемано допреди малко от Шорн, а баща му стоеше пред него и се поклащаше плавно напред-назад, прибрал ръце зад гърба си.

— Мога да се закълна, че никаква буболечка не се е промъквала покрай нас, когато отворих вратата — прошепна Съркамбрайт.

— Да, съгласен съм.

— Това означава, че някой от тях я е донесъл със себе си.

— Може би не е умишлено. Може да са им я подхвърлили. Но откъде телеките ще знаят къде ще бъдат двамата Къргил тази вечер?

Шорн поклати глава и Съркамбрайт въздъхна.

— Да, това е малко вероятно.

— Бръмбарът трябва да е някъде, където да може да вижда, но където ние не можем да го видим. Или поне трудно ще го забележим.

Погледите им се отклониха към сложния декоративен елемент, който Клуш Къргил носеше на главата си: усукан шнур от мека сиво-зелена кожа, привързан напряко на косата му, от който грозд лунни опали се спускаше пред едното му ухо. Съркамбрайт заговори напрегнато:

— Всеки момент може да ни нападнат. Дали и тук ще има експлозия…

— Съмнявам се. Ако смятат, че не сме ги разкрили, ще гледат да печелят време.

— Какво тогава предлагаш да направим — попита Съркамбрайт с хрипкав глас.

Шорн се поколеба, преди да отговори.

— Намираме се в страшно деликатно положение. Да ти се намира наркохипнотичен инжектор под ръка?

Съркамбрайт кимна.

— Тогава, защо не…

Две минути по-късно Съркамбрайт се върна при двамата Къргил. Старият доктор беше в отлично настроение.

— Горман — обърна се той към Съркамбрайт, — много се гордея с моя Клуш. Досега само се помайваше, но най-после е решил да направи нещо с живота си.

— Чудесно — коментира Съркамбрайт с престорена сърдечност. — Ако споделя нашите убеждения, бих могъл да използвам помощта му веднага. Но не бих искал по никакъв начин да го…

— О, не, никакъв проблем. С какво мога да помогна? — веднага отвърна Клуш.

— Ами, Шорн тъкмо тръгна за една много важна среща на местните ръководители, но си забрави бележника с кодовете тук. Не мога да поверя този документ на обикновен куриер, но ако ти би могъл да му го занесеш, ще ни направиш голяма услуга.

— Ще се радвам да помогна с всичко, което е по силите ми — увери го Клуш.

Баща му го гледаше, явно заслепен от гордост.

— Клуш искрено ме изненада. Хвана ме онзи ден и вече нищо не може да го спре — където съм аз, там трябва да е и той. Естествено, аз съм безкрайно доволен. Радвам се, че крушата не е паднала по-далеч от дървото. Нищо не стои на пътя му!

— Значи мога да разчитам на теб тогава? — продължи Съркамбрайт. — Но трябва да следваш инструкциите ми точно.

— Разбира се, сър, ще се радвам да помогна.

— Добре. Първо трябва да се преоблечеш. Сегашният ти вид ще предизвика нежелано внимание.

— Е, хайде сега, една пелерина няма ли да свърши работа?

— Не — отсече Съркамбрайт. — Трябва да се облечеш като докер, чак до бельото. Пък и пелерината няма да скрие това украшение на главата ти. В съседната стая имам дрехи. Ела с мен, аз ще ти светна.

Той отвори вратата и Клуш неохотно влезе в стаята.

Вратата се затвори. Шорн умело сграбчи младежа за врата и впи силните си пръсти в двигателните му нерви. Клуш застина и само потрепваше. Съркамбрайт инжектира цяла доза медикамент отпред на шията му и бързо свали украсата от главата му. Той напипа гладкия малък предмет с двете изпъкнали очи, като попова лъжичка. След това проговори с възможно най-равен глас.

— Май не мога да намеря лампата… — Той натика буболечката в кесията си. — А, ето, намерих я. Така, сега ми дай торбата с дрехите си и аз ще ги прибера в гардероба. Ще останат тук, докато се върнеше да си ги вземеш. — Той смигна на Шорн и натика кесията в тежко метално сандъче за инструменти.

Двамата погледнаха проснатото на пода тяло.

— Нямаме много време — каза Съркамбрайт. — Ще отпратя стария Къргил и после ние също ще трябва да се измъкнем. — Той огледа стаята с видимо съжаление. — Тук има доста ценно оборудване… но, предполагам, ще успеем да си набавим друго.

Шорн цъкна с език.

— Какво ще кажеш на Къргил?

— Хмммм. Истината ще го убие.

— Клуш е бил убит от телеките. Умрял е, като е защитавал бележника с кодове. Телеките са узнали името му, така че бащата ще трябва да мине в нелегалност.

— Да, това ще трябва да стане още тази вечер. Ще го предупредя да ме чака в Капистрано, да речем, докато не го потърся. Тогава ще му съобщя лошата новина. Веднага щом той замине, ние ще измъкнем Клуш през задния вход и ще го пренесем у Лори.

 

 

Клуш Къргил седеше на стол и празно се взираше пред себе си. Съркамбрайт, облегнат назад, пушеше лулата си. Лори, в бяла пижама и бежов пеньоар, беше легнала на дивана в ъгъла и ги наблюдаваше. Шорн седеше до нея.

— Откога шпионираш за телеките, Клуш?

— От три дни.

— Разкажи ни.

— Открих някакви документи на баща ми, от които ставаше ясно, че членува в някаква нелегална организация. Трябваха ми пари. Докладвах откритието си на един полицейски сержант, за когото бях сигурен, че ще се заинтересува. Той поиска подробности, а аз настоях да говоря с някой телек. Заплаших полицая…

— Как се казва той?

— Сержант Каголиан Лу от участъка Моксънул.

— Продължавай.

— Накрая той ми уреди среща с Адлари Доминиън. Срещнах се с него във Вайрбург. Той ми даде хиляда крони и едно шпиониращо устройство, което трябва да нося постоянно. Когато се случи нещо интересно, трябва да натисна предупредителен бутон.

— Какви са указанията ти?

— Трябва да стана конспиратор като баща си и да го придружавам навсякъде, където мога. Ако с моя помощ бъдат арестувани важни хора, той намекна, че може да ме направят телек.

— Обясни ли ти как ще се случи тази метаморфоза?

— Не.

— Кога трябва да му докладваш?

— Трябва да се свържа с него по видеофона утре в два следобед, в Павилион Глариета.

— Има ли някаква парола?

— Не.

В стаята се възцари мълчание за няколко минути. Шорн се размърда пръв и се изправи на крака.

— Горман, а какво ще кажеш, ако аз мина метаморфозата и стана телек?

Съркамбрайт равнодушно дъвчеше мундщука на лулата си.

— Няма да е лошо, но не виждам как ще го постигнеш. Освен ако — добави той сухо, — не смяташ да ни издадеш всички на Адлари Доминиън.

— Не, но погледни Клуш. Погледни и мен.

Съркамбрайт ги огледа, намръщи се и се изправи в стола си. Шорн го наблюдаваше в очакване.

— Дали ще е възможно?

— О, разбирам. Да, ако ти увеличим носа, по-дълга брадичка, по-пълни скули, доста червеникава коса…

— И като облека дрехите на Клуш.

— Да, ще можеш да минеш за него.

— Особено, ако им занеса ценна информация.

— Виж, това ми е много чудно. Каква информация можеш да дадеш на Доминиън, та той да е толкова доволен, че да те превърне в телек, без да ни навредиш.

Шорн му каза какво е замислил. Съркамбрайт запафка с лулата си.

— Сериозно решение. Но размяната си струва. Освен ако вече не са чули същото от друг източник.

— Имаш предвид Гескамп? В такъв случай поне нищо не губим.

— Вярно е — Съркамбрайт отиде до видеофона. — Тино? Донеси си инструментариума на… — Той погледна Лори. — Какъв е адресът тук?

— 29, 24, 14 Мартинвелт.