Джак Ванс
Телек (5)

V.

Червенокосият мъж се движеше с резки, стегнати движения, които изобщо не бяха характерни за Клуш Къргил. Лори го огледа критично.

— Върви по-бавно, Уил, и не си мятай толкова ръцете. Клуш е по-отпуснат.

— Добре, сега как е? — Шорн прекоси стаята.

— По-добре.

— Чудесно. Значи аз ще тръгвам. Пожелай ми късмет. Първо ще се отбия в работилницата, за да взема шпионския бръмбар на Клуш. Той не би го оставил там.

— Не е ли опасно да се връщаш там?

— Не мисля. Надявам се, че не. Ако телеките са смятали да я унищожат, щяха да го направят снощи. — Той махна с ръка и излезе.

 

 

Шорн се качи на подвижния тротоар, като имитираше свободните, отпуснати движения на Клуш. Утрото беше облачно и ветровито и пръскаше студен дъжд, но на обед облаците се разкъсаха. Слънчевите лъчи пробиха през отворите в лудо препускащите по небето облаци и високите сиви сгради на Тран се изпънаха като горди лордове. Шорн килна глава назад и се загледа нагоре към тях. Той разбираше, че тяхната внушителност се дължи единствено на солидния им размер, но при все това не можеше да се отрече, че са впечатляващи. Самият той предпочиташе по-малки сгради, подходящи за по-малко на брой, самостоятелни обитатели. Замисли се за древните средиземноморски храмове, помпозно украсени в розово, зелено и синьо, макар че годините бяха измили цветовете и бяха оставили мрамора чисто бял. Такава среда е била възможна и дори насила наложена в древните монархии. Днес всеки човек, който на теория се явяваше свой собствен господар, се очакваше да заеме мястото си в социалната решетка, да бъде поредното малко зъбчато колело в грамадната машина. Цветовете и нюансите на съвременната култура произтичаха от най-малкото общо кратно, от сбора на всички цветове — сивото. Сградите нарастваха на височина и ширина по икономически причини — обемът растеше на куб, но ограденото пространство само на квадрат. Лайтмотивът във всичко беше практичността. Всеки жител приемаше общоприетата политика, отказваше се от ръбовете и покрайнините на собствената си личност, докато всичко навсякъде се сведеше до ядрото на минималната необходимост: здрав покрив над главата, студена и топла вода, добро осветление и вентилация и работещи асансьори.

Хората, живеещи в една обща социална маса, мислеше си Шорн, са като камъчетата на плажа — удрят се и се трият едно-друго, докато всички придобият съвсем еднаква форма. Ярките цветове и форми можеха да се открият вече само в природата и сред телеките. Представете си свят, населен с телеки. Представете си как четири хиляди се превръщат в четиристотин хиляди… четири милиарда…! Първо ще изчезнат градовете. Населението вече няма да е концентрирано в гигантски сиви сгради, ще секнат устремните човешки потоци. Човечеството ще избухне като свръхнова. Градовете ще бъдат обхванати от разруха, ще се разпаднат до печални отломки и ще се превърнат в последни паметници на тъмните векове. Земята ще се окаже твърде малка, твърде ограничаваща. Тогава телеките ще се насочат към външните планети, които твърдят, че посещават често. Ще залеят Марс със сини океани, че пречистят атмосферата на Венера. Нептун, Уран, Плутон — всички ще се сдобият с нови, по-топли орбити около слънцето. Може да колонизират дори Сатурн — такава огромна планета, а повърхностната й гравитация е само малко по-силна от земната… Но какво ще стане, ако тези велики дела изчерпят силата на телекинезата, откъдето и да произхожда тя? Ако някой ден телеките се събудят и открият, че са изгубили силите си?!

Тогава кристалните небесни замъци ще рухнат! Хората ще имат спешна нужда от храна, подслон и топлина, но вече няма да разполагат със сигурността на сивите градове, със сградите, които да ги съберат като малки мравуняци. Напълно ще са лишени от прозаичните енергии на метала, топлината и електричеството. Каква катастрофа ще е това, как ще страдат и проклинат тогава!

Шорн въздъхна дълбоко. Предположения. Кой знае, телекинезата може да е неизчерпаема. А може и вече да е на привършване. Колкото искаш предположения и никое от тях не беше особено важно за настоящата му мисия.

Той се намръщи. А дали пък не беше важно? Може би някое тихо кътче на подсъзнанието му се трудеше усърдно, за да привлече вниманието му към нови възможности…

Беше стигнал подземната увеселителна зала. Шорн виновно осъзна, че се беше движил със собствената си походка, така нехарактерна за Клуш Къргил. Най-добре да не прави такива грешки, скастри се той наум и си напомни, че първата му грешка ще бъде и последна.

Той слезе по стълбите, мина през залата, покрай светещите, жужащи, пиукащи машини, където клиенти, бунтуващи се срещу монотонната предвидимост на своя живот, идваха, за да си купят синтетични приключения и изненади.

Мина безпроблемно през вратата с надпис „Само за служители“. При следващата врата спря колебливо. Дали се беше сетил да си донесе ключа? Дали някоя шпионираща буболечка не наблюдава вратата? И ако го наблюдаваха, дали Клуш Къргил би имал ключ за тази врата? Не е невъзможно, реши той, пък и във всеки случай едва ли ще се стори подозрително на някого. Шорн бръкна в кесията си. Не беше забравил ключа. Отвори вратата и, като се постара да изглежда като предпазлив шпионин, влезе в работилницата.

Всичко беше, както го бяха оставили преди. Шорн бързо пристъпи към сандъчето с инструменти, откри кесията на Съркамбрайт, извади буболечката и внимателно я прикрепи към украсата на главата си.

А сега да се измъкне възможно най-бързо. Той погледна часовника си. Беше точно дванадесет. Разговорът между Клуш и Адлари Доминиън, председател на Телекския комитет за връзки с обществеността, беше насрочен за два следобед.

 

 

Шорн обядва в Хранариума на търговския център, като през цялото време се чувстваше ужасно неловко. Хранариумът заемаше обширна покрита площ с нисък таван, изпъстрена с маси, така че приличаше на под, покрит с керамична мозайка. Масите се обслужваха от конвейер, върху който храната, подредена на три нива, циркулираше бавно под прозрачна преграда. Главата ужасно го сърбеше под рижавото тупе, но той не смееше да се почеше, за да не съсипе деликатното творение на Тино. Твърде късно той осъзна, че Хранариумът, обедното убежище на забързани служители и работници, никак не подхожда на Клуш Къргил. Сред сивите, зелени и кафяви нюанси, крещящо ярките телекски дрехи го отличаваха като фламинго в кокошарник. Усети прикрити неприязнени погледи. Хората завиждаха на телеките, но и ги уважаваха. Ако някой от нормалните хора имитираше телеките по външен вид, съгражданите му го презираха с цялата враждебност, която не намираше никакъв друг излаз.

Шорн изяде храната си набързо и тръгна. Мина по алея Зийк и стигна Многоцветния парк, където известно време крачи между прашните кленове.

В два часа седна в една будка и набра Павилион Глариета по видеофона. Връзката се осъществи, на екрана се появи красиво черно-бяло изображение на Павилиона и сух мъжки глас произнесе: „Павилион Глариета“.

— Искам да говоря с Адлари Доминиън. Обажда се Клуш Къргил.

На екрана се появи изпито лице с топчест нос и високомерно въпросително изражение в бледосините, извити като на птица очи.

— Какво искаш?

Шорн се намръщи. Беше пропуснал една доста важна подробност. Нямаше как да попита лицето на екрана дали той е Адлари Доминиън, щом се предполагаше, че се е срещал с него преди три дни.

— Имах насрочен разговор днес в два часа — каза той предпазливо, като наблюдаваше мъжа на екрана.

— Можеш да докладваш на мен.

— Не — отговори му Шорн, вече с увереност. Мъжът звучеше твърде припрян и деспотичен. — Искам да говоря с Адлари Доминиън. Това, което имам да му кажа, не е за твоите уши.

Слабият мъж го изгледа злобно.

— Аз ще преценя така ли или не. Не може да притесняваме Доминиън всеки пет минути.

— Ако Доминиън разбере, че си ми попречил, никак няма да е доволен.

Слабото лице рязко се изчерви. Мъжът махна с ръка нагоре. Екранът стана светлозелен и Шорн зачака.

Когато екранът отново светна, на него се виждаше светла стая с високи бели стени. Прозорците бяха отворени и през тях се виждаха осветени от слънчеви лъчи облаци. Ново лице го гледаше мълчаливо — също така слабо като първото, но по-сериозно, със сива коса и маслиненочерни очи. Под острия поглед на мъжа Шорн внезапно се почувства неловко. Дали маскировката му ще остане незабелязана?

— Е, Къргил? Какво имаш да им казваш?

— Най-добре да говорим на четири очи.

— Не е много разумно — коментира Доминиън. — Ако се тревожиш за поверителността на видеофона, уверявам те, никой не подслушва.

— Не, доверявам се на видеофона, но… Натъкнах се на нещо голямо. Искам да съм сигурен, че ще получа, каквото ми е обещано.

— Аха — Доминиън не направи опит да се преструва, че не разбира. — От колко време работиш за нас?

— Три дни.

— И смяташ, че вече си заслужил най-голямата награда, която бихме могли да ти дадем?

— Струва си. Ако съм телек, ще бъде в моя полза да ви помагам. Ако не съм — не. Съвсем просто.

Доминиън смръщи вежди.

— Ти не би могъл да прецениш доколко е ценна информацията ти.

— Да речем, че съм научил за мозъчно заболяване, което поразява само телеките. Да речем, че знам със сигурност, че след по-малко от година половината или три четвърти от всички телеки ще бъдат мъртви.

Лицето на Доминиън дори не трепна.

— Да, естествено, ще искам да знам такова нещо.

Шорн не каза нищо и Доминиън продължи, като произнасяше думите бавно.

— Ако това е, което имаш да ми казваш и потвърдим информацията ти, тогава ще бъдеш награден подобаващо.

Шорн поклати глава.

— Няма да поема никакъв риск. Това е моят голям шанс. Трябва да съм сигурен, ще се получа каквото искам. Едва ли ще имам друга възможност.

Устните на Доминиън се обтегнаха, но той отговори спокойно.

— Да, разбирам твоята позиция.

— Искам да дойда в Павилиона. Но да сме на ясно — няма нищо лошо в това двама приятели да общуват свободно.

— Разбира се.

— Не се опитвай да ме дрогираш. В устата си имам капсула цианид. По-скоро ще се самоубия, отколкото да ви позволя да ми измъкнете информацията, без да си получа наградата.

Доминиън се усмихна безрадостно.

— Добре тогава, Къргил. Гледай да не се затриеш, като глътнеш капсулата погрешка.

Усмивката на Шорн беше също толкова кисела.

— Не, само в знак на протест. Как да стигна до Глариета?

— С такси.

— Без да се прикривам?

— Защо не?

— Не се ли притесняваш, че някой може да ме следи.

Доминиън присви очи и леко наклони глава.

— Нали вече обсъдихме този въпрос при първата си среща.

Шорн реши да не настоява повече.

— Добре. Идвам веднага.

 

 

Павилион Глариета се носеше над океана — приказен замък сред облаците с искрящо бели тераси, извисяващи се кули с подобни на чадърчета покриви, с тучни, обрасли в зеленина градини, от които дълги лиани се спускаха надолу във въздуха.

Таксито се плъзна надолу към зоната за приземяване и Шорн слезе. Шофьорът попита без особен ентусиазъм:

— Да чакам ли?

— Не, можеш да тръгваш — отговори Шорн, като мрачно си помисли, че или ще си тръгне на крилата на новата си сила, или изобщо няма да напусне това място.

Пред него се плъзна врата и той влезе в зала, чиито стени бяха покрити с ръждивооранжеви, лилави и зелени призми, искрящи под светлината, разливаща се в този горен атмосферен слой. На един издигнат подиум седеше красива млада жена с лъскава златиста коса и млечнобяло лице.

— Да, господине? — посрещна го тя с хладна любезност.

— Искам да видя Адлари Доминиън. Аз съм Клуш Къргил.

Тя докосна някакъв ключов бутон пред себе си.

— Ваше дясно.

Той изкачи стъклена стълба, която се извиваше нагоре във вътрешността на зелена стъклена тръба и се озова в чакалня, чиито стени бяха облицовани с червен камък, прорязан със златни нишки, какъвто никой никога не беше намирал на планетата Земя. По едната стена се спускаше завеса от тъмнозелен бръшлян. Точно насреща бели колони елегантно обрамчваха входа на хербариум, изпълнен с пищна зеленина, изпъстрена с бели и алени цветя.

Шорн спря на място колебливо и се огледа. На стената примига златиста светлина и се появи отвор, от който се подаде Адлари Доминиън.

— Влез, Къргил.

Шорн пристъпи в ярко осветеното пространство и за момент изгуби Доминиън от поглед, напълно заслепен. Когато зрението му се възвърна, видя че домакинът се е отпуснал в стол-хамак, поддържан от искрящ прът, подаващ се хоризонтално от стената. Единствената друга мебелировка в стаята беше ниска червена кожена табуретка. Три от стените бяха стъклени и разкриваха великолепна гледка — облаци, окъпани в слънчева светлина, синьо небе, синьо море.

Доминиън посочи табуретката.

— Седни.

Табуретката беше висока не повече от две педи. Ако седнеше на нея, Шорн щеше да се види принуден да извие глава нагоре, за да вижда Доминиън.

— Не, благодаря. Ще стоя прав — отговори той и, като сложи крак на табуретката, хладнокръвно срещна погледа на Доминиън.

Той продължи равнодушно.

— Е, какво имаш да ми казваш?

Шорн понечи да заговори, но откри, че му е трудно да се концентрира, докато гледа в изгарящите черни очи. Вместо това извърна поглед навън, към върха на един бял облак.

— Аз естествено обмислих тази ситуация много внимателно. Ако и ти си направил същото, в което не се съмнявам, няма смисъл да се опитваме да се надхитрим взаимно. Аз имам информация, която е от критично значение за множество телеки. И искам да заменя тази информация за статуса на телек. — Той спря, хвърли бърз поглед към Доминиън, чиито очи изобщо не бяха помръднали, и отново извърна глава. — Опитвам се да формулирам думите си с абсолютна яснота, за да има пълно разбирателство между нас. Първо, искам да ти напомня, че в устата си имам капсула с отрова. Ще се самоубия, преди да съм разкрил това, което знам, и гарантирам, че няма откъде другаде да го научиш — Шорн отправи кос поглед към Доминиън. — Никой хипнотичен медикамент не действа толкова бързо, че да ми попречи да счупя капсулата с цианид. Но достатъчно за това. Второ. Никакво устно споразумение или писмен договор не могат да ми дадат нужните гаранции. Дори да сключим договор, аз нямам никакъв начин да те принудя да го изпълниш. Ти си в по-силната позиция. Ако ти ми дадеш това, което искам, а моята информация се окаже разочароваща, ти пак можеш да уредиш… да бъда наказан. Следователно, за да демонстрираш своята добра воля, ти трябва да изпълниш своята страна на сделката, преди аз да изпълня моята. С други думи — направи ме телек и тогава ще ти кажа какво знам.

 

 

Доминиън остана безмълвно втренчен в него цели тридесет секунди. После проговори меко.

— Преди три дни Клуш Къргил не беше толкова решителен.

— Преди три дни Клуш Къргил не знаеше това, което знае сега.

Доминиън продължи по-рязко.

— Не мога да споря с твоята логика. На твое място, аз щях да поставя същото условие. Преди три дни обаче — той преценяващо огледа Шорн от глава до пети, — смятах, че от теб не би излязъл ценен член на нашата общност.

Шорн си придаде засегнат вид.

— Ако съдя по някои от телеките, с които съм си имал работа, не бих предположил, че чак толкова внимателно си подбирате членовете.

— Говориш за неща, които не разбираш — отговори Доминиън сухо. — Нима мислиш, че можеш да съдиш за типичните телеки по човек като Нолинруд, който наскоро беше убит? Смяташ, че всички сме толкова незаинтересовани от бъдещето си? — Той присви устни презрително. — Тук действат сили, за които ти нищо не знаеш; предначертани са знаменити планове за бъдещето. Но стига толкова — това са твърде висши идеи.

Той се издигна над стола си и бавно се спусна на пода.

— Приемам твоето условие. Ела с мен и да приключваме. Ето, виждаш ли — не сме толкова закостенели. Когато решим, можем да действаме бързо и решително.

Той поведе Шорн обратно през зеления стъклен тунел и се извиси до горното ниво, след което нетърпеливо изчака Шорн да изкачи стълбите.

— Насам — той излезе на широка бяла тераса, окъпана в следобедна слънчева светлина, и се насочи към ниска маса, на която имаше един-единствен мраморен куб.

Доминиън отвори един шкаф под масата, извади малък микрофон, доближи го до лицето си и произнесе: „Висшите двеста в Павилион Глариета“. Той обърна гръб на Шорн.

— Естествено ще има някои неща, с които ще трябва да се запознаеш.

— За да стана телек?

— Не, не — прекъсна го Доминиън рязко. — Това е съвсем прост механичен процес. Но твоята гледна точка за света ще трябва да бъде променена. Ще живееш с друго отношение към живота.

— Нямах представа, че толкова ще се задълбочаваме.

— Много неща не разбираш — махна Доминиън с ръка. — Но да се хващаме за работа. Наблюдавай мраморния куб на масата. Мисли за него като за част от собственото си тяло, контролиран от твоите нервни импулси. Не, не се оглеждай. Съсредоточи се върху куба, а аз ще застана тук. — Той зае място близо до масата. — Когато посоча наляво, премести го наляво. Когато посоча надясно, премести го надясно. Не забравяй, кубът е част от твоя организъм, от твоята плът, както са ръцете и краката ти.

Зад себе си Шорн долови тих говор и прошумоляване на дрехи, но се подчини и се съсредоточи върху куба.

— Сега — Доминиън посочи наляво.

В мислите си Шорн пожела кубът да се премести наляво.

— Кубът е част от теб — произнесе Доминиън. — От твоето тяло.

Шорн усети хладна тръпка да преминава по цялата му кожа. Кубът се премести наляво.

Доминиън посочи надясно. Шорн пожела кубът да се премести надясно. Трепетното усещане се засили. Сякаш постепенно се потапяше в студена газирана вода.

Ляво. Дясно. Ляво. Дясно. Кубът му изглеждаше по-близо, макар да не се беше местил. Толкова близо, колкото собствената му ръка. Умът му изглежда се бореше да пробие през някаква жилава мембрана и да навлезе в съвсем нова среда, хладна и обширна. Внезапно осъзна света в съвсем нова светлина — всичко беше част от него самия.

Доминиън отстъпи няколко крачки от масата, но Шорн дори не забеляза, че той е спрял да сочи с ръка. Продължи да мести куба надясно, наляво, повдигна го петнадесет сантиметра във въздуха, после шест метра, след това го изпрати в широк кръг нагоре в небето. Докато го следваше с поглед, осъзна, че множество телеки стоят тихо зад него и го гледат безизразно.

Смъкна куба обратно на масата. Вече знаеше как да го прави. Повдигна себе си във въздуха, прелетя над терасата, пак се спусна.

Когато се огледа, телеките бяха изчезнали.

 

 

Доминиън се усмихваше без особено вълнение.

— Явно свикваш с лекота.

— Всичко ми се струва съвсем естествено. А каква беше ролята на другите? Телеките, които бяха обградили терасата?

Доминиън сви рамене.

— Не знаем кой знае какво за реалния механизъм, по който се случва всичко. В началото, разбира се, аз ти помагах да движиш куба. Същото правеха и всички останали. Накрая ние отдръпнахме умовете си и те оставихме да продължиш сам.

Шорн се протегна.

— Усещам се в центъра, в оста на всичко, което виждам около себе си.

Доминиън кимна, явно не особено заинтригуван.

— А сега ела с мен. — И той бързо се отдалечи във въздуха.

Шорн го последва, опиянен от новооткритата си сила и свобода. Доминиън спря за момент в края на терасата и се огледа през рамо, при което Шорн видя лицето му под остър ъгъл — бледи, обтегнати черти, присвити очи, свъсени вежди, ъгълчетата на устата извити надолу. Въодушевлението на Шорн отстъпи място на предпазливостта. Доминиън се беше съгласил на телекинетичната трансформация учудващо лесно. Вярно, това беше най-лесният за него начин да получи желаната информация, но дали Доминиън наистина беше готов да приеме такова поражение, без да бъде обзет от каквато и да било отмъстителност? Шорн обмисли физиономията на лицето му, която беше уловил неволно, и реши, че би било грешка да смята, че който и да било човек, телек или не, би приел спокойно условията, продиктувани му от платен предател. Доминиън вероятно щеше да прояви въздържание, докато получи информацията, а след това…?

Шорн забави движението си. Как ли домакинът му би могъл да си отмъсти, като при това си осигури момент на пълен триумф над противника си? Вероятно с отрова. При тази мисъл Шорн се ухили широко. Доминиън вероятно ще сметне особено удовлетворително, ако Шорн бъде убит със собствената си отрова. Един рязък удар в челюстта щеше да е достатъчен да счупи капсулата. Доминиън със сигурност щеше да намери начин да го уреди.

Те навлязоха в обширна ехтяща зала, изпълнена с жълто-зелена светлина, навлизаща през прозрачни панели на високия куполовиден таван. Подът беше от мрамор, прорязан със сребристи нишки. Тъмно зелена растителност беше избуяла от издигнати обособени саксии. Въздухът беше свеж и изпълнен с аромата на зелените листа.

Доминиън прекоси залата без да спира. Шорн остана на място някъде по средата на помещението. Доминиън се обърна към него.

— Хайде, идвай.

— Къде?

Лицето на домакина бавно се изкриви в гримаса, която не вещаеше нищо добро.

— Някъде, където ще можем да поговорим.

— Можем да говорим и тук. Всичко, което имам да ти казвам, няма да отнеме повече от десет секунди. Или, ако искаш, лично ще те заведа до източника на опасността.

— Добре тогава — съгласи се Доминиън. — Да речем, че ми разкриеш тази опасност за телеките. Спомена нещо за мозъчно заболяване?

— Не, това беше само метафора. Опасността, която имам предвид, е много по-катастрофална от едно заболяване. Да излезем на открито, тук се чувствам притиснат — предложи Шорн и широко се усмихна.

Доминиън си пое въздух дълбоко. Шорн реши, че вероятно е бесен, задето трябва да слуша и да се подчинява на най-обикновен човек, че и предател при това. Шорн вдигна ръка в успокоителен жест.

— Нека сме наясно — имам пълното намерение да изпълня своята страна на сделката. След това обаче бих искал да успея да си тръгна със спечеленото, ако ме разбираш.

— Разбирам те — потвърди Доминиън. — Отлично те разбирам.

Той с усилие промени изражението си и успя да си придаде почти приветлив вид.

— Мисля обаче, че ти погрешно разбираш мотивите ми. Сега ти си телек, един от нас. А ние се ръководим от строги правила на поведение, които ще трябва да научиш.

Лицето на Шорн изразяваше сродна фалшива дружелюбност.

— Тогава нека си проведем разговора долу, на земята.

Доминиън сви устни.

— Трябва да свикнеш със средата, в която живеят телеките — да мислиш и действаш като телек.

— Всичко с времето си — отговори Шорн. — В момента съм доста объркан. Усещането за сила и власт е опияняващо.

— Но явно не е притъпило предпазливостта ти — коментира Доминиън сухо.

— Добре, нека поне излезем навън, където ще можем да говорим спокойно.

Доминиън въздъхна.

— Добре тогава.