Джак Ванс
Телек (7)

VII.

Обратно на земята, Шорн и Съркамбрайт седяха в апартамента на Лори в горен Мартинвелт и пиеха кафе.

Съркамбрайт беше нетипично нервен и проверяваше часовника си всеки пет минути. Това предизвика любопитството на Шорн.

— Кого очакваш?

Съркамбрайт виновно хвърли бърз поглед наоколо.

— Предполагам наоколо няма шпиониращи буболечки, нали?

— Не и според детектора.

— Очаквам пратеник. Човек на име Люби от Източния бряг.

— Аз май не го познавам.

— Щеше да го помниш, ако го беше виждал.

— Мисля, че го чувам — обади се Лори.

Тя отиде до вратата и я отвори. Люби се вмъкна в стаята, безшумен като котка. Беше четиридесетгодишен мъж, който изглеждаше на не повече от седемнадесет. Гладката му кожа беше златиста, красивото му лице като да беше оформено с длето, а главата му беше покрита с гъсти бронзови къдрици. Видът му напомни на Шорн за ренесансовите италианци — Чезаре Борджия, Лоренцо Медичи.

Съркамбрайт представи всички. В отговор Люби само кимна и удостои другите двама с бегъл поглед. След това дръпна Съркамбрайт настрана и се зае да му говори нещо приглушено.

Съркамбрайт повдигна вежди и зададе въпрос; Люби поклати глава и отговори с явно нетърпение. Съркамбрайт кимна и, без да се бави повече, Люби си тръгна също тъй безшумно, както беше дошъл.

— В Портинари Гейт ще се състои среща на висшето ръководство — всички най-важни стратези. Изисква се и нашето присъствие. — За момент той се поколеба и се изправи нерешително. — Май е най-добре да тръгваме.

Шорн отиде до вратата и погледна в коридора.

— Люби се движи много тихо. Не е ли необичайно да се съберат толкова ключови играчи на едно място?

— Не се е случвало досега. Сигурно трябва да се обсъди нещо важно.

Шорн обмисли думите му.

— Мисля, че засега е най-добре да не оповестяваме новите ми умения — предложи той.

— Така да бъде.

Те отлетяха на север, към хълмовете. На нощната светлина езерото Пайенца се простря под тях като тъмно петно, обградено от светлините на Портинари.

Странноприемницата Портинари Гейт беше несиметрична постройка на шестстотин години, разположена високо на един от хълмовете с изглед към езерото и града. Те се спуснаха на меката земя в сянката на високи борове и стигнаха входа пеш.

Съркамбрайт почука и усетиха как някой дискретно ги оглежда, преди вратата да се отвори. На прага стоеше жена, чието лице беше обрамчено от стоманено сива коса.

— Какво искате? — попита тя.

Съркамбрайт измърмори паролата и тя се дръпна от пътя им без да каже нищо повече. Шорн усети подозрителния й поглед, докато двамата с Лори пристъпваха в помещението.

Мъж с кафява кожа, черни очи и златни халки на ушите си им махна.

— Здравей, Съркамбрайт.

— Здравей, Търсби. Това са Уил Шорн и Лорита Келмсфорд.

Шорн огледа мъжа с интерес. Знаменитият Търсби, за когото се говореше, че координира световното антителекско движение.

В стаята имаше и други хора, които седяха тихо и се оглеждаха предпазливо. Съркамбрайт кимна на един-двама и после отведе Шорн и Лори встрани.

— Много съм изненадан. Всички най-важни фигури на движението са тук. — Той поклати глава. — Доста притеснително.

Шорн провери детектора.

— Чисто е, няма шпионски бръмбари наоколо.

Дойдоха още хора, докато стаята се изпълни с около петдесет мъже и жени. В последната група беше и необичайно младеещият Люби.

Набит тъмнокож мъж се изправи и заговори.

— Тази среща е в пълен разрез с досегашните ни методи и се надявам да не се наложи да я повторим скоро.

— Това е Касълбарг, Европейска поща — прошепна Съркамбрайт на спътниците си.

 

 

Касълбарг бавно плъзна поглед по събралите се.

— Започваме нова фаза в кампанията. Първата беше чисто организационна. Изградихме световна нелегална мрежа, комуникационна система, установихме йерархията. Сега следва втората фаза: подготовка за реалните действия, които от своя страна ще бъдат третата фаза. На всички ни е известно с какви трудности се налага да се сблъскваме. Тъй като не можем да обявим официално положение на тревога, правителството не симпатизира на нашата кауза и дори често е открито враждебно към нас. Особено си патим от корумпирани полицейски служители. Поставени сме под допълнително напрежение, поради абсолютната необходимост да постигнем решителен успех още с първия си нападателен удар. Защото едва ли ще имаме втори шанс. Телеките трябва да бъдат… — Гласът му прекъсна за момент. — Телеките трябва да бъдат убити. Всички ние изпитваме инстинктивно отвращение към подобни действия, но нямаме избор. Всяко друго решение ни излага на невъобразимата сила на телеките. Сега, има ли въпроси или коментари?

Шорн, подтикван от внезапно вълнение, което сам не разбираше напълно, се изправи.

— Не искам да превръщам срещата в дебат, но има и друго решение, което не изисква ничие убийство. То елиминира нуждата от един решителен удар и ни дава по-голям шанс за успех.

— Естествено, бихме искали да чуем твоя план — отговори му Касълбарг любезно.

— Никоя операция, колкото и внимателно да е планирана, не може да гарантира смъртта на всеки телек. А онези, които оцелеят, вероятно ще побеснеят от гняв и страх. Аз лично мога да си представя сто милиона мъртви или петстотин милиона, или милиард, още в първите секунди, след като операцията стартира, ако не успее да постигне пълен успех.

Касълбарг кимна.

— Да, абсолютно наложително е да постигнем стопроцентен резултат. Тъкмо на съставянето на подходящ план ще бъде посветена втората фаза, която споменах преди малко. И в никакъв случай не можем да започнем да действаме, без да сме деветдесет и девет процента сигурни в успеха си.

Жената със стоманената физиономия също се обади.

— Телеките са около четири хиляди. По света всеки ден умират по десет хиляди души. Смъртта на телеките ми се струва приемлива цена, за да се спасим от пълна тирания. Или трябва да действаме сега, когато все още имаме някаква ограничена свобода, или да осъдим човечеството на робски живот кой знае докога в необозримото бъдеще.

Шорн огледа лицата около себе си. Лори му симпатизираше; Съркамбрайт отклони поглед неловко; Търсби се намръщи замислен, а Касълбарг чакаше с любезно внимание.

— Всичко, което казвате, е вярно — съгласи се Шорн. — Аз самият щях да съм най-настървен от всички, ако тези четири хиляди прекратени живота нямаше да лишат човечеството от един толкова ценен дар. До момента телекинезата почти не е използвана за нещо полезно. Знаем, че телеките се отличават с изключителен егоизъм. Но би било крайно нежелателно в отговор на техните грешки ние също да сгрешим.

— Какво е вашето конкретно предложение, господин Шорн? — попита Касълбарг с ясен, спокоен глас.

— Аз смятам, че трябва да посветим усилията си не на убийството на телеките, а на разпространението на телекинезата сред всички психично здрави мъже и жени.

Дребен червенокос мъж се обади насмешливо.

— Все същите древни заблуди. „Привилегии за избраните“, в случая избрани са онези, които минават за нормални. И кой, ако смея да попитам, ще определи кои са нормалните?

Шорн се усмихна.

— Заблудата, за която говорите е наистина древна. Със сигурност няма нищо съмнително в идеята за психичното здраве. Но нека се върна към основното си предложение — отнемането на монопола върху телекинезата и разпространението й е по-добро решение на проблема от убиването на телеки. Единият метод води нагоре, другият надолу. Единият е съзидателен, другият разрушителен. Единият начин на действие позволява на човечеството да реализира пълния си потенциал; другият води до четири хиляди мъртви телеки, и то ако планът ни успее. И винаги присъства опасността да унищожим целия свят.

— Говорите много убедително, господин Шорн — обади се Търсби. — Но предложението ви се основава на непроверената теза, че телекинезата би могла да е универсално достъпна. Да убием телеките ми се струва по-лесно, отколкото да ги убедим да споделят силата си. Явно трябва да изберем между тези две опции.

Шорн поклати глава.

— Има поне два начина за създаване на телеки. Първият е твърде бавен и ще се проточи много дълго — да възпроизведем условията, при които са се появили първите телеки. Вторият е много по-лесен, бърз и според мен безопасен. Имам отлични основания да смятам…

Той рязко млъкна. Усети слабо вибриране в джоба си.

Детекторът!

Обърна се към Люби, който стоеше при вратата.

— Изгасете светлината! Наблизо има шпионско устройство на телеките! Угасете всички светлини или с нас е свършено!

 

 

Люби се поколеба. Шорн изруга тихо. Търсби се изправи стреснат и напрегнат.

— Какво става?

Някой заудря по вратата.

— Отворете в името на закона!

Шорн погледна прозорците, дебелото подсилено стъкло се пръсна навън и остави рамките широко отворени.

— Бързо — извика той, — излизайте през прозорците!

Съркамбрайт произнесе с тежък патос в гласа:

— Сред нас има предател…

Мъж в черно-златна униформа се появи на един от прозорците с насочен бластер.

— Насочете се към вратата! — провикна се той. — Няма накъде да бягате. Обградени сте! Излезте през вратата, без да се блъскате. Един по един, излезте през вратата. Всички сте арестувани. Не се опитвайте да бягате, заповедите ни са да стреляме на месо.

Съркамбрайт се присламчи към Шорн.

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Не тук. Нека всички да излезем навън. Не искам някой да бъде застрелян.

Двама набити полицаи стояха от двете страни на вратата и правеха жестове на хората да се движат, като сочеха с оръжията си.

— Всички, навън. И си дръжте ръцете вдигнати.

Първи в колоната беше Търсби, дълбоко умислен. Следваше го Шорн, а след тях и останалите. Излязоха на паркинга, осветен от силните полицейски светлини.

— Спрете на място — разпореди се нов глас.

Търсби спря. Шорн присви очи срещу ярките прожектори и видя десетина мъже, застанали в кръг наоколо.

— Спипаха ни и още как — измърмори Търсби. — Тихо! Никой да не говори.

— Най-добре ги претърсете за оръжия — обади се някой друг. Шорн разпозна сухите фрази и презрителните нотки в гласа на Адлари Доминиън.

Двама полицаи минаха сред задържаните и ги претърсиха набързо. Иззад прожекторите се чу подигравателен глас:

— Не е ли това полковник Търсби, прословутият герой? Какво прави той в този противен малък заговор?

Търсби беше забил безизразен поглед пред себе си. Червенокосият, който беше възразил на Шорн се провикна:

— Телекски подлоги! Дано ви изсъхнат ръцете, задето вземате парите им!

— Полека, Уолтър — опита да го укроти Съркамбрайт.

Търсби се обърна към източника на светлините.

— Арестувани ли сме?

Отговори му само пренебрежително мълчание. Търсби повтори въпроси си по-остро.

— Арестувани ли сме?! Къде е заповедта за ареста ни? Искам да знам в какво ни обвинявате.

— Ще ви отведем в полицейското управление за разпит — отговориха му. — Не причинявайте размирици. Ако не сте извършили нищо незаконно, няма да ви бъде отправено обвинение.

— Изобщо няма да стигнем до управлението — прошепна Съркамбрайт на Шорн, който мрачно кимна в отговор, докато се опитваше да открие Доминиън сред ярките светлини. Дали той ще разпознае човека, когото беше дарил с телекинетична дарба под името Клуш Къргил?

Същият глас оповести:

— Ако смятате да се съпротивлявате на ареста, изобщо не се колебайте. Тъкмо ще ни улесните…

Сред групата се усети раздвижване, сякаш вятърът, който беше разлюлял върховете на боровете, беше минал и сред хората. Гласът продължи:

— Значи така. Тръгвайте в колона по един. Търсби, ти си пръв.

Търсби се извърна бавно като бик и тръгна след офицера, който вървеше напред, размахал фенерче.

— Не можеш ли да направиш нещо? — Съркамбрайт отново подкани Шорн.

— Не докато Доминиън е наоколо…

— Тишина!

Един по един цялата група последва Търсби. Един въздушен катер се извисяваше пред тях, задният му люк, разтворен като вход на пещера.

— Нагоре по рампата и вътре.

Пространството беше съвсем празно, товарен отсек с метални стени. Вратата се затвори и петдесет арестанта останаха да се потят в тишината.

Търсби се обади откъм далечния край.

— Чиста работа. Всички ли заловиха?

— Мисля, че да — отговори Съркамбрайт, като се постара в гласа му да не проличи никаква емоция.

— Това ще върне движението десет години назад — обади се друг, чийто глас, въпреки усилието му, трепереше.

— По-скоро напълно ще го унищожи.

— Но за какво могат да ни осъдят? Не сме направили нищо, което да могат да докажат.

Търсби изсумтя.

— Изобщо няма да стигнем до Тран. Според мен ще ни пуснат газ.

— Газ? — чуха се ужасени възклицания.

— Отровен газ през вентилацията. После ще минат над морето, ще изхвърлят телата и никой няма да разбере. Даже няма да си правят труда да съобщят, че сме убити при опит за бягство. Съвсем нищо няма да се чуе.

Въздушният катер започна да вибрира и се издигна във въздуха. Пътниците усетиха под краката си меката празнота на въздушното пространство.

— Съркамбрайт? — тихо се обади Шорн.

— Тук съм.

— Трябва ми светлина.

Помещението се изпълни с мъждукащата жълта светлина на запален лист хартия. Лицата проблясваха бледи и потни като жабешки кореми, очите им горяха и отразяваха пламъка.

Редицата люкове бяха здраво затворени, а ръчните ключове бяха заменени с болтове. Шорн насочи вниманието си към вратата. Беше успял да помръдне планетата Юпитер. Трябваше да може да се справи с една врата. Но тук проблемът беше съвсем различен. В известен смисъл отварянето на вратата беше много по-сложна задача от преместването на даден предмет, без значение колко масивен. Допълнителна психологическа пречка се явяваше фактът, че вратата беше заключена. Какво би се случило, ако се опита да приложи телекинезата и нищо не се случи? Дали ще запази силата си след това?

Търсби беше допрял ухо до вентилационния отвор. Обърна се и кимна.

— Както си и мислех, чувам съскането на струята…

Хартиената факла беше на път да изгасне. В тъмнината Шорн беше също тъй безпомощен като всички останали. В отчаянието си той блъсна вратата с ума си. Тя се отвори с трясък и изхвърча навън в нощта. Шорн я хвана, преди да е изчезнала, и я завъртя под ъгъл, така че да може да влезе в кабината през отвора.

Въздушното течение беше угасило пламъка. Шорн едва различаваше очертанията на вратата. Той извиси глас, за да надвика свистенето на въздуха.

— Отдръпнете се, дръпнете се назад!

Не можеше да чака повече. Реалността се размиваше в настъпващия мрак и вратата вече беше само едно неясно петно. Той се съсредоточи върху нея, напрегна очи, за да я види възможно най-ясно, засили я към металния корпус и направи огромен пробив в него. В товарното помещение нахлу въздух и отнесе всяка следа от пуснатия газ.

Шорн излетя навън и се издигна се над кабината. През прозрачния й купол видя десетина полицаи в черно и златно, седнали в предната част на катера, да се оглеждат тревожно към товарния отсек, откъдето се беше чул страшния стържещ звук. Адлари Доминиън не се виждаше никъде. Люби, куриерът с бронзови къдрици и изящно лице, седеше в един ъгъл, застинал като статуя. На всяка цена трябваше да запази живота му, реши Шорн. Люби беше предателят.

Нямаше нито време, нито желание да действа твърде предпазливо. Откъсна една широка ивица от тавана на кораба. Полицаите и Люби погледнаха нагоре, ужасени. Ако изобщо можеха да го видят, той би им изглеждал като бледен демон, понесъл се по вятъра над главите им. Той ги изхвърли навън като грахови зърна от шушулка и заглъхващите им викове едва достигнаха до него над рева на вятъра.

Шорн скочи в кабината, изключи моторите, измъкна цилиндъра, пълен с газ, от отвора на вентилацията и пренасочи катера на изток към планините Монахил.

Луната се появи иззад облаците и той видя полето под себе си. Реши, че това е добро място да кацнат и да се прегрупират. Катерът се установи на земята и петдесетте зашеметени и разтреперани мъже и жени се измъкнаха навън.

Шорн откри Търсби подпрян на корпуса. Търсби го изгледа, както дете гледа еднорог. Шорн се усмихна широко.

— Предполагам си объркан. Ще ти обясня всичко, веднага щом се установим някъде. Но сега…

Търсби присви очи.

— Няма смисъл да се приберем по домовете си, сякаш нищо не се е случило. Ченгетата ни снимаха, пък и част от нас сме им отлично познати.

Съркамбрайт изплува от тъмнината като розово-кафяв бухал.

— В управлението доста ще се разтревожат, като разберат, че това корито се е изгубило.

— И в Павилион Глариета няма да са особено щастливи.

Шорн изброи дните на пръстите си.

— Днес е двадесет и трети. Девет дни до първо число на следващия месец — Първата годишна олимпиада на телеките на новия стадион в долината Суанскомба. Междувременно в подножието на връх Матиас има стара изоставена мина. Миньорските бараки трябва да са достатъчни да приютят двеста-триста души.

— Но ние сме само петдесет.

— Ще ни трябват още. Поне още двеста. Двеста добри хора. И за да избегнем всякакво объркване — той се огледа аз дребния червенокос мъж, който смяташе, че психичното здраве е въпрос на лична гледна точка, — ще приемем, че „добри“ са всички, които имат воля за оцеляване за себе си, семейството си и човешката култура и традиция.

— Това е доста широко определение — обади се Търсби. — Би могло да пасне на всеки. Как все пак ще ги подберем на практика?

На лунната светлина Шорн го видя да повдига вежди развеселен.

— На практика — отговори му той, — ще изберем онези, които ни харесват.