Джак Ванс
Телек (3)

III.

Шорн седеше в една тиха таверна в онази част на Тран, където старата част на града внезапно преминаваше в новата. На юг бяха островърхите кули с елегантни площади и паркове, запълващи пространството между тях. Северната част на града беше отблъскваща кора от три и четириетажни жилищни сгради, които постепенно преливаха в промишлената зона.

Срещу него на масата седеше млада жена с права кафява коса. Носеше кафява пелерина без никакви украшения. Единственото, което човек забелязваше, когато я погледнеше, бяха огромните й кафяво-черни, замислени очи. Останалата част от лицето й не впечатляваше с нищо.

Шорн пиеше силен чай, лицето му беше отпуснато.

Младата жена изглежда смяташе, че неговото спокойствие е само привидно. Тя протегна ръка и я отпусна върху неговата. Бърз, деликатен жест — докосваше го за първи път в тримесечното им познанство.

— Какво друго си могъл да направиш? — гласът й придоби лека опърничава нотка. — Как иначе си могъл да постъпиш?

— Можех да пратя всичките шестима свидетели в нелегалност. Можех да задържа Гескамп с мен.

— И какво щеше да постигнеш така? Да, ще има някои смъртни случаи и ще има известни разрушения, но колко и в какъв обем не зависи от нас. Гескамп ценен човек ли е?

— Не. То е едър добряк и работяга. Изобщо не е достатъчно лукав, за да ни е полезен. А и не мисля, че би се съгласил да дойде с мен. Той и така беше готов да ме прати по дяволите. Хора като него никак не обичат да им се налага каквото и да било.

— А може би мерките, които си взел ще са достатъчни да ви се размине?

— Няма начин. Единственото, което не е ясно, е колко точно смърт и разруха ще причинят телеките в отговор.

Младата жена се отпусна тежко назад в стола си и се загледа право напред.

— Ако не друго, този епизод отбелязва нов момент в… в… не съм сигурна как да го нарека. Борбата? Инициативата? Войната?

— Наречи го война.

— Но нашата работа вече добива популярност. Може би ще успеем да активизираме общественото мнение, да го привлечем на наша страна.

Шорн поклати глава унило.

— Телеките държат по-голямата част от полицията в джоба си. Подозирам също, че притежават повечето големи вестници чрез подставени лица. Не, все още не можем да се надяваме на широка обществена подкрепа. Ще ни нарекат нихилисти, тоталитаристи…

Младата жена отговори с цитат на Тургенев.

— „Ако искаш абсолютно да раздразниш опонента си и дори да го нараниш, обвини го във всеки недостатък и порок, който откриваш у себе си.“

— Така е по-добре — изсмя се Шорн горчиво. — Вероятно едно от най-големите ни предимства е това, че можем свободно да се движим и да се изгубваме сред масите. Ако всички бяха настроени против телеките, на тях щеше да им е адски лесно да се справят с проблема. Просто щяха да избият всички.

— Но тогава ще трябва сами да си вършат цялата работа.

— Да, и ти си права.

Тя нервно махна с ръка, гласът й беше напрегнат.

— Това е кръвно проклятие, наложено на нашето време, на цялото човечество…

Шорн изсумтя.

— Мистицизъм.

Тя продължи, сякаш не го беше чула.

— Ако хората еволюират от приматите хиляда пъти, всеки път ще се наблюдават едни и същи етапи и всеки път един от тези етапи ще са телеките. Това е също толкова неотменима част от човечеството като глада, страха или секса.

— И когато фазата на телеките приключи, тогава какво следва? Нима историята ни е само поредица от проклети етапи? Кога нещата ще се уравновесят?

Тя се усмихна вяло.

— Може би, когато всички станем телеки.

Шорн я изгледа с комбинация от учудване, любопитство и пресметливост. Той се върна към чая си, сякаш, за да открие връзка обратно към суровата реалност.

— Гескамп сигурно се опитва да ме открие цяла сутрин — той помисли за момент и се изправи. — Ще се обадя на работа да видя какво става.

 

 

Върна се след малко.

— Гескамп никакъв го няма. А в хотела се е получило съобщение за мен, което може да бъде предадено само лично.

— Може би Гескамп сам е решил да се покрие.

— Може би.

— Но по-вероятно… — тя не си довърши мисълта. — Както и да е. Най-добре да не доближаваш хотела.

Шорн нервно стисна и разтвори ръцете си.

— Това ме плаши.

— Кое? — тя изглеждаше искрено учудена.

— Моята собствена… отмъстителност. Не е правилно да се мрази, когото и да било. Човек е лош, защото независещи от него външни сили са повлияли на естествено добрия му ум. Осъзнавам това съвсем ясно и все пак изпитвам такава омраза.

— Към телеките?

— Не, не към телеките — отговори той, като произнасяше думите бавно. — От тях ме е страх. Това е логичен, смислен страх. Тях ги убивам, за да оцелея. Но има и такива, които имам желание да убия; хората, които служат на телеките за пари, които продават собствения си вид. — Той отново стисна и разпусна ръцете си. — Нездраво е да се мисли по този начин.

— Твърде голям идеалист си, Уил.

Шорн продължи да размишлява гласно, говорейки с равен глас.

— Нашата война е войната на мравки срещу великани. Те са могъщи, но се извисяват далеч над нас. Можем да ги видим, когато се задават от километри. А ние сме в гъмжилото. Мръднем ли на стотина крачки от сегашното си положение, вече сме попаднали в съвсем различна група хора, изгубили сме се в тълпата. Анонимността, това е нашето предимство. Така сме в безопасност. Докато сред мравките не се намери някой Юда, който да ни разобличи и да ни избута пред тълпата. Тогава с нас е свършено. Великанският крак се спуска над нас и няма къде да се скрием. Ние…

Младата жена го спря с жест.

— Слушай.

Под орнаментите на тавана минаваше звуков канал и те се заслушаха в гласа, който говореше в момента.

— Беше обявено, че телекът Форънс Нолинруд, отговарящ за връзки с обществеността, е бил убит от група подривни конспиратори. Убиецът, Йън Гескамп, ръководител на строежа на новия стадион в долината Суанскомба, е изчезнал. Когато бъде заловен, се очаква той да посочи имената на множество свои съмишленици.

Шорн тихо се отпусна на стола.

— Какво ще направят, ако го заловят? Дали ще го предадат на властите?

Шорн кимна.

— Обявиха убийството. Ако искат да поддържат илюзията, че се подчиняват на федералните закони, тогава трябва да го предадат на редовен съд. Веднъж щом бъде официално прехвърлен и вече не е в техни ръце, със сигурност ще го споходи някаква внезапна и неприятна смърт. А след това ще последват още един куп „естествени“ явления. Още някой метеорит ще се забие в родния град на Гескамп или нещо такова…

— Защо се усмихваш?

— Току-що ми хрумна, че родното място на Гескамп беше селището Кобент, което преди се намираше в долината Суанскомба. Те вече го премахнаха от лицето на земята. Но ще намерят някакъв достатъчно значим начин да изразят поуката от тази история — убиването на телеки винаги излиза скъпо.

— Не мога да проумея защо им е изобщо да се преструват, че спазват законите.

— Правят го, защото не искат открит директен конфликт. Каквато и революционна промяна да предстои, те искат тя да настъпи бавно, с възможна най-слаби сътресения, без внезапния прилив на досадни административни подробности. — Докато говореше, той нервно потропваше с пръсти по масата. — Гескамп беше свестен тип. Интересно, какво ли е това съобщение в хотела?

— Ако е бил заловен и упоен, може да им е дал твоето име и адрес. На тях ще им е от огромна полза да те заловят.

— Няма да се случи, докато все още мога да захапя и счупя онзи зъб в устата си, пълен с цианид. Но съм любопитен какво се казва в съобщението. Ако е от Гескамп, той вероятно има нужда от помощ и ние трябва да му помогнем. Той знае за митрокса под стадиона. Тази тема може и да не бъде засегната по време на разпит, особено, ако е упоен, но не можем да поемем този риск.

— Ами ако съобщението е клопка?

— Да, но… може и да научим нещо ново.

— Ако искаш, аз мога да отида да го взема — предложи тя колебливо.

Шорн се намръщи.

— Не — побърза до го успокои тя. — Не смятам просто да отида и да го поискам. Това би било глупаво. Ще напишем пълномощно, което позволява на приносителя да вземе съобщението.

 

 

— Много е важно да следваш инструкциите точно — повтори младата жена на момчето.

— Добре, госпожице.

Момчето се качи на подвижния тротоар и стигна до Мармион Тауър, на чийто седми и осми етаж се помещаваше хотел Корт. Качи се с асансьора до седмия етаж и тихо приближи рецепцията.

— Господин Шорн ме изпраща да му взема пощата. — И той подаде пълномощното.

Рецепционистката се поколеба, огледа се тревожно, а после без да каже нищо, подаде един плик на момчето.

То слезе до първия етаж и излезе на улицата, след което спря на място и зачака. Не забеляза някой да го следи. Пое на север по подвижния тротоар, който следваше поредица сиви улици до Тарогат; сви зад ъгъла, прехвърли се на експресния тротоар за източното подразделение. По уличното платно до него гръмовно трополеше тежък трафик, състоящ се предимно от тежкотоварни коли. Момчето забеляза една пролука в движението, пристъпи на външната лента и се стрелна на улицата. Пресече я бегом, качи се на отсрещния тротоар, който се движеше в обратната посока, и се огледа през рамо. Никой не го следваше. Той се придвижи около миля с тротоара, зави по Гранд Авеню и скочи на неподвижния участък в ъгъла.

Никой не вървеше след него.

Той пресече улицата и влезе в кафене Гранд Мезон.

В средата на помещението имаше кръгъл плот, на който беше разположена храната. От двете му страни имаше маси. Момчето заобиколи плота и не обърна внимание на масата, където млада жена с кафява пелерина седеше сама. Той се измъкна от противоположния изход, обиколи сградата и отново влезе от същото място. Този път младата жена се изправи и го последва навън. На изхода те случайно се докоснаха, докато се разминаваха.

Момчето продължи по пътя си, а жената се обърна и влезе в дамската тоалетна. Когато отвори вратата, един черен бръмбар влетя вътре с нея.

Тя приклекна и огледа тавана, но насекомото беше изчезнало. Тя приближи видеофона, плати за аудиовръзка и набра номера.

— Е?

— Взех го.

— Някой проследи ли те?

— Не. Наблюдавах момчето, когато излезе от Мармион Тауър. Бях зад него и, когато… — Гласът й прекъсна.

— Какво има?

Тя продължи с тревожен глас.

— Махай се от там. Веднага. Не задавай въпрос, просто излез от там!

Тя затвори, като се преструваше, че не забелязва черната буболечка, кацнала от външната страна на стъклото, чиито лъскави кристални очи се взираха в циферблата на видеофона. Тя бръкна в чантата си, избра едно от четирите оръжия, които винаги носеше, извади го, затвори очи и натисна бутона.

Стаята се изпълни с ослепителна светлина, която се промъкна дори през затворените й клепачи. Измъкна се от кабинката, грабна зашеметената буболечка с кърпичката си и я натика в чантата. Беше необичайно тежка, сякаш беше оловна.

Знаеше, че трябва да бърза. Излезе от тоалетната, прекоси кафенето и се озова на улицата.

Почти в същия момент, след като се смеси с тълпата и беше в безопасност, шест автомобила за спешни случаи спряха рязко на улицата. От тях като порой се изсипаха офицери в черно-златни униформи и завардиха всички изходи на кафенето.

 

 

Разстроена, тя пое по тротоара, който се движеше на север. Явно телеките контролираха полицията, това за никого не беше тайна.

Замисли се за бръмбара в чантата си. Той не се опитваше да мърда и не даваше никакви признаци на живот. Ако подозренията й бяха правилни, той щеше да остане неподвижен, докато беше лишен от светлина и ориентири около себе си.

Цял час тя се скита из града, решена да се изплъзне не само от човешки преследвачи, но и от малките черни буболечки-шпиони. Накрая сви в един тесен проход в промишлената зона на града, изкачи дървени стълби и влезе в една оскъдно мебелирана, но чиста стая.

Отиде до шкафа, откри малка тенекиена кутия с винтов капак, нервно натика кърпичката с буболечката вътре и затвори капака здраво. След това махна пелерината си, наля си кафе и зачака.

След половин час вратата се отвори и влезе Шорн. Лицето му беше бледо и изпито, приличаше на кучешки череп. Очите му мятаха злобни жълтеникави отблясъци.

Тя скочи на крака.

— Какво се случи?

— Спокойно, Лори, добре съм. — Той се отпусна на един стол.

Тя наля още една чаша кафе и му я подаде.

— Какво стана?

Очите му искряха ярко.

— Веднага щом ми се обади, излязох от таверната. Двадесет секунди по-късно — не повече — тя избухна. От вратата и прозорците изригна огън, а вътре имаше поне тридесет или четиридесет души. Още чувам виковете им… — устата му се изви надолу и той облиза устни. — Чувам ги…

Лори се постара да овладее гласа си.

— Обикновени мравки.

Шорн рязко се изправи, диво ухилен.

— Великанът стъпква четиридесет мравки, но виновната мравка, набелязаната жертва, се измъква.

Тя му разказа за черната буболечка. Той простена.

— Сякаш не ни стигаше да се крием от полицейските шпиони, сега и за бръмбари трябва да следим. Може ли да ни чуе в момента?

— Не знам. Вероятно да. Затворила съм го здраво в кутията, но сигурно някакъв звук достига до него.

— Най-добре да го преместим.

Тя уви кутията в кърпа, пъхна я в гардероба и затвори вратата.

Когато се върна, Шорн я изгледа с променено изражение.

— Реагирала си много бързо, Лори.

Тя се извъртя за да прикрие задоволството си от похвалата.

— Наложи се.

— Съобщението у теб ли е?

Тя му подаде плика над масата и той прочете на глас:

Свържи се с Клайброн в Парендалия.

— Познаваш ли го?

— Не, но ще разпитаме дискретно. Едва ли ще излезе нещо добро от това.

— Всичко е толкова… трудоемко.

— Лесно им е на великаните. Не повече от един-двама ръководят всичко. Чувал съм, че онзи, когото наричат Доминиън, управлява, а останалите дори не знаят за хорското недоволство. Точно както ние наемаме кучкар и повече не се вълнуваме от проблема с уличните кучетата. Вероятно и един на всеки сто телеки не подозират, че ние се борим за живота си, за своето бъдеще и достойнство като човешка раса.

След кратка пауза тя попита:

— Мислиш ли, че ще победим, Уил?

— Не знам, но нямаме нищо за губене — той се протегна и прозя. — Довечера ще се видя със Съркамбрайт. Помниш ли го?

— Той е пълничкият нисък биофизик, нали?

Шорн кимна.

— Сега, ако ме извиниш, мисля да дремна.