Джак Ванс
Телек (6)

VI.

Лори нервно пристъпи към автомата, наля чай за себе си и кафе за Съркамбрайт.

— Просто не мога да си намеря място…

Съркамбрайт огледа критично бледото й лице. Ако Лори проявеше и най-слабата склонност към разкрасяване, реши той, тя би се превърнала в истинска чаровница. Той продължи да я наблюдава преценяващо, докато тя се приближи до прозореца и се вгледа в небето.

Не се виждаше нищо, освен отразена светлина. Не се чуваше нищо друго, освен далечния шум на уличното движение.

Тя се върна на дивана.

— Каза ли вече на Къргил… за Клуш?

Съркамбрайт си разбърка чая.

— Очевидно не можех да му кажа истината.

— Не — съгласи се Лори и зарея поглед встрани, а след това видимо потръпна. — Никога не съм се чувствала толкова нервна. Ами ако… — Тя не успя да облече мрачните си предчувствия в думи.

— Ти си много привързана към Шорн, нали?

Вместо да отговори, тя свенливо вдигна очи и го погледна за момент, което беше достатъчен отговор. Продължиха да седят мълчаливо.

— Шшшш — обади се Лори. — Мисля, че идва.

Съркамбрайт не беше чул нищо, но Лори се изправи и двамата се втренчиха в бравата на вратата. Тя се завъртя и вратата се отвори. Коридорът зад нея беше празен.

От устните на Лори се откъсна ужасено възклицание. В този момент се чу почукване откъм прозореца.

Те се завъртяха рязко. Шорн беше отвън. Носеше се във въздуха.

За момент двамата останаха на място като парализирани. Шорн почука отново и прочетоха по устните му: „Пуснете ме вътре“.

Лори пристъпи към прозореца и го отвори със замах. Шорн скочи вътре.

— Защо трябваше да ни плашиш така? — попита го тя с явно негодувание.

— Защото се чувствам особено горд от себе си и исках да демонстрирам новите си умения. — Той си наля чаша кафе. — Сигурно ще искате да чуете какво се случи?

— Естествено!

Той седна до масата и описа посещението си в Павилион Глариета. Съркамбрайт го изслуша, без да изразява някакви емоции.

— И сега какво? — попита накрая.

— Сега… разполагаш с телек, върху когото да експериментираш. Освен ако Доминиън не измисли някакъв начин да ме убие от голямо разстояние. Тази вечер едва ли ще спи спокойно.

Съркамбрайт изсумтя.

— Първо — обясни Шорн, — ми пробутаха шпионираща буболечка. Което аз очаквах. И те знаеха, че аз го очаквам. Така че се отървах от нея в Музея на изящните изкуствата. А след това се замислих. Щом като са очаквали, че ще изхвърля бръмбара и след това ще се чувствам в безопасност, вероятно имат някакъв друг начин да ме следят от разстояние. Някакво проследяващо вещество, напръскано по дрехите ми може би, флуоресцентна или невидима честота. Затова изхвърлих всички дрехи на Клуш, които така или иначе не ми харесваха, махнах перуката и три пъти се измих с вода и слаб биологичен разтворител. Между другото, къде е тялото на Клуш?

— Прибрано е на безопасно място.

— Можем да ги оставим да го намерят утре сутрин. С прикачена бележка: „Аз съм телекски шпионин“. Доминиън със сигурност ще чуе, ще реши, че съм мъртъв и че проблемът му е бил разрешен от само себе си.

— Добра идея.

— Горкият доктор Къргил — вмъкна Лори укоризнено. — Той никога няма да повярва на такава бележка.

— Да… едва ли.

Тя огледа Шорн от глава до пети.

— Чувстваш ли се по-различно от преди?

— Чувствам се сякаш целият свят е част от мен. Идентифициране с космоса, предполагам може да се каже.

— Но как става това?

Шорн се поколеба, преди да отговори.

— Не съм особено сигурен. Мога да преместя стола по същия начин, по който местя ръката си, с горе-долу същото усилие.

— Явно Гескамп не им е казал нищо за митрокса под стадиона? — обади се Съркамбрайт.

— Изобщо не са го питали. Въобще не са могли да си представят, че сме способни да замислим нещо толкова чудовищно — Шорн се засмя. — Доминиън беше напълно втрещен. Само дето не падна. Мисля, че за няколко минути изпитваше истинска благодарност към мен.

— А след това?

— А след това, предполагам, се е сетил, че ме ненавижда и е почнал да обмисля по какъв начин е най-добре да ме убие. Но аз предвидливо бях отказал да говоря, докато не излязохме на открито. Каквито и оръжия да насочеше към мен, аз можех лесно да се защитя. Бих могъл да отклоня всеки куршум или дори да го пратя към него. Мога да блокирам дори бластер.

— Ами ако твоята воля и неговата се сблъскат за контрол върху оръжието? — попита Съркамбрайт.

— Не знам какво би се случило. Вероятно нищо. Като човек, който не може да реши кой от два едновременни импулса да последва. Или пък сблъсъкът и отсъствието на реакция биха неутрализирали увереността и на двама ни и ние бихме паднали в океана.

— Не те ли беше страх, Уил — попита Лори.

— Отначало, да. Но човек привиква с усещането много бързо. Ние всички сме изпитвали такова чувство в сънищата си. Вероятно само някакво дребно биологично отклонение пречи на всеки един човек да бъде телек.

Съркамбрайт отново изсумтя и се зае да тъпче лулата си.

— Това вероятно скоро ще се изясни, заедно с всичко друго, което успеем да научим от опитите.

— Вероятно. Но вече гледам света и живота с други очи.

Това изглежда притесни Лори.

— Аз пък си мислех, че нищо не се е променило.

— Основните неща са същите. Но това усещане за сила, мисълта, че нищо не те привързва към земята… — Шорн се засмя. — Не се споглеждайте така. Не съм опасен. Аз съм телек само проформа. А сега, къде можем да открием три астронавтски костюма?

— Толкова късно вечерта? Нямам идея.

— Няма значение. Аз съм телек. Значи ще намерим. Стига, разбира се, да имате желание да посетите луната. Пътуването е изцяло за сметка на Адлари Доминиън. Какво ще кажеш Лори? Искаш ли да полетиш нагоре, бърза като светлината, като мисълта. Да застанеш под сиянието на Земята, да се изправиш на ръба на кратера Ератостен и да обхванеш с поглед Mare Imbrium^[1]…

Тя се засмя нервно.

— Звучи чудесно, Уил, но… малко ме е страх.

— А ти, Горман?

— Вие двамата вървете, аз ще се възползвам друг път.

Лори скочи на крака, бузите й бяха порозовели. Устните яркочервени и леко разтворени от вълнението. Внезапно Шорн я видя по съвсем нов начин.

— Добре тогава, Горман. Утре можеш да почнеш експериментите си. Но тази вечер…

Лори внезапно се озова във въздуха и се понесе навън през прозореца.

— Тази вечер — завърши Шорн мисълта си точно до нея, — ще се престорим, че сме безгрижни души, щуращи се из вселената.

 

 

Съркамбрайт живееше в едно почти обезлюдено предградие северно от Тран. Къщата му беше просторна антика, напомняща масивен кон, изправен на задните си крака над река Мейн. Накъдето и да погледнеше човек в околността, пред очите му се извисявах солидни промишлени постройки, а въздухът вонеше на металургични газове, сяра, хлор, катран и обгорена пръст.

Във вътрешността на къщата преобладаваше приветливо безредие. Съпругата на Съркамбрайт беше висока, необичайна жена, която работеше по десет часа на ден в ателието си върху своите скулптури на коне и кучета. Шорн я беше срещал само веднъж и, доколкото му беше известно, тя нито знаеше, нито се интересуваше от антителекските действия на съпруга си.

Той завари Съркамбрайт да се наслаждава на слънчевите лъчи, загледан в кафявите води на реката. Седеше на малка веранда, която вероятно беше построена единствено с тази и никаква друга цел.

Шорн сложи малка платнена чанта в скута му.

— Сувенири.

Съркамбрайт разтвори чантата, без да бърза, и извади няколко камъка, всеки маркиран със свой етикет. Той разгледа първия и прецени тежестта му на дланта си.

— Ахат — прочете той етикета. — От Марс. Ти да видиш. — Последва малък черен камък. — Габро? От… да видим. Ганимед. Ама ти доста далече си поскитал — коментира Съркамбрайт и вдигна към Шорн директния взор на сините си очи. — Телекинезата явно ти се отразява отлично. Вече не изглеждаш толкова изпит и тревожен. Май ще трябва и аз да взема да стана телек.

— Та ти поначало никога не си изглеждал изпит и тревожен. Тъкмо напротив.

Съркамбрайт продължи да разглежда камъните.

— Пемза. От Луната, предполагам. — Той прочете етикета. — Не, Венера. Какво пътуване трябва да е било само.

Шорн вдигна очи към небето.

— Много е трудно да се опише. Естествено, присъства усещането за самота. Тъмнина. Всичко е подобно на сън. На Ганимед бяхме застанали на един планински хребет от чист обсидиан, остър като бръснач. Една трета от небето беше запълнена от Юпитер, а червеното петно висеше точно над главите ни. Всичко беше в приглушени розови и синкави тонове. Чудно нещо. Черният камък, искрящата планета. Изключително странно. Помислих си, „Ами ако сега силата ме напусне? Ами ако не можем да се приберем?“ Побиха ме тръпки.

— Но явно сте се прибрали безпроблемно.

— Да, върнахме се — Шорн седна и протегна крака. — Може вече да не изглеждам тревожен, но съм объркан. Преди два дни бях сигурен в убежденията си…

— А сега?

— Сега… не знам.

— Кое по-точно те обърква?

— Нашите… усилия. И крайният им резултат, ако постигнем успех.

— Хммм — Съркамбрайт потърка брадичката си. — Все още ли имаш желание да проведем опитите?

— Естествено. Искам да знам как работи телекинезата.

— Кога ще си готов да започнем?

— Когато кажеш.

— Сега?

— Защо не. Да действаме.

— Добре, като начало ще почнем с енцефалограма.

 

 

Съркамбрайт беше изморен. Лицето му, обикновено розово и приветливо, беше отпуснато. Докато пълнеше лулата си, пръстите му трепереха.

Шорн, отпуснат в коженото кресло, го разглеждаше с любопитство.

— Защо си толкова разстроен?

Съркамбрайт посочи недоволно към купчината листи на бюрото си.

— Всичко е заради проклетите неподходящи уреди и техника. Като да се опитваш да рисуваш миниатюра с метла, вместо четка. Ето на̀ — енцефалограми на всеки дял от мозъка ти. Рентгенови снимки, сканирани сечения, заснети реакции на метаболитни промени. Измерихме енергийния поток на тялото ти толкова точно, че ако в някакъв момент ми беше подхвърлил тенис топка, със сигурност щях да го открия на диаграмата.

— И какво откри?

— Нищо конкретно. Енцефалограма с вълнообразни линии. Повишено поемане на кислород. Леко увеличена епифиза. Все резултати, предизвикани от това, което реално се случва.

Шорн се прозя и се протегна.

— Значи в общи линии каквото очаквахме.

Съркамбрайт кимна тежко.

— Каквото очаквахме. Макар че аз се надявах да открием… все нещо. Някаква улика откъде идва енергията — дали чрез мозъка, дали от него или… отникъде.

Шорн накара водата в една чаша да подскочи и да образува искряща кръгла примка във въздуха. Надяна я около врата на Съркамбрайт и започна полека да я свива.

— Стига де — скастри го той. — Работата е сериозна.

Шорн върна водата в чашата. Съркамбрайт се наведе напред.

— Ти откъде усещаш, че идва силата?

Шорн се замисли.

— Изглежда е част от самата материя. Както движението е присъщо на ръката ти.

Съркамбрайт въздъхна неудовлетворен и продължи да настоява, почти укоризнено.

— Добре, но с каква скорост работи телекинезата? Ако е със скоростта на светлината, тогава действието би трябвало да се случва в нашето време-пространство. Ако е по-бърза, тогава се движи в някаква съвсем друга среда и по условие е непознаваема за нас.

Шорн се изправи.

— Това последното можем да го проверим сравнително лесно.

Съркамбрайт поклати глава.

— Ще ни трябват много по-прецизни инструменти, каквито аз нямам.

— Не, един хронометър ще свърши работа. И, да видим. Една сигнална ракета, таймер и два астронавтски костюма.

— Какво си намислил? — попита Съркамбрайт подозрително.

— Ще те заведа на разходка в космоса.

Съркамбрайт се изправи нерешително.

— Това звучи доста страшно.

— Ако страдаш от агорафобия, определено не е за теб.

Съркамбрайт изду бузи преди да отвори.

— Не, нямам такъв проблем.

— Ти чакай тук — разпореди си Шорн. — Аз ще се върна след десет минути с костюмите.

След половин час двамата с препъване излязоха на малката веранда. Костюмът на Съркамбрайт беше предвиден за по-едър човек и главата му се подаваше едва наполовина в прозрачния шлем, което искрено забавляваше Шорн.

— Готов ли си?

Съркамбрайт, чиито сини очи бяха широко разтворени и крайно сериозни, потвърди.

— Да излитаме.

Земята внезапно увисна под тях, сякаш някой я дръпна изпод краката им. Скорост без ускорение. От всички страни ги обгръщаше чернотата на ненакърненото празно пространство. Луната се търкулна над раменете им като красиво топче за игра, сребристо-черно.

Слънцето се смали и се превърна в ярък диск, който не личеше да излъчва нито светлина, нито топлина.

— Виждаме го през най-високите му честоти — обясни Шорн. — Нещо като обратен Доплеров ефект.

— Ами ако се ударим в някой астероид или метеор?

— Не се тревожи, няма.

— Откъде си толкова сигурен? Дали ще да успееш да спреш навреме?

Шорн обмисли идеята.

— Струва си да се помисли по въпроса. Не съм сигурен дали имаме инерция. Ето ти още един експеримент за провеждане. Но отсега нататък ще пускам някакъв щит пред нас, за всеки случай.

— Къде отиваме?

— До една от луните на Юпитер. Виж, минахме покрай Марс — той спусна вградения в шлема телескоп пред очите си. — А ето там е Йо. Там ще кацнем.

 

 

Те бяха застанали на тъмен сив масив, няколко метра над изтерзана на вид равнина, покрита с черна шлака. Пукнатините бяха запълнени с някаква твърда бяла маса, подобна на каменна сол. Линията на хоризонта беше съвсем наблизо и рязко очертана. Вляво от тях четвърт от небето беше заето от надвисналия Юпитер.

Шорн сложи таймера и сигналната ракета на равната повърхност, където бяха застанали.

— Ще го наглася за десет минути. Сега, като преброя до пет, аз пускам таймера, а ти хронометъра.

— Готов съм.

— Едно… две… три… четири… пет — Шорн погледна Съркамбрайт и той му кимна утвърдително. — Добре, а сега ще се отдалечим в космоса, откъдето ще можем да наблюдаваме.

Внезапно Йо се смали до малко светло петно, мътен метален диск.

— Мисля, че тук сме достатъчно далеч. Сега чакаме сигналната ракета и засичаме времето по твоя хронометър. Допълнителното време, над десетте минути, преди да видим светлината, ще ни покажа на колко светлинни секунди от нас е Йо — Шорн се замисли за момент и се зачуди на глас: — Ние какво всъщност правим в момента? Стоим или се реем?

— Чакаме.

— Така, чакаме. След като установим разстоянието в светлинни секунди, ще можем да си проведем опита.

— А ти сигурен ли си, че не се движим? Ако се движим, наблюденията ни ще са неточни.

Шорн поклати глава.

— Не се движим. Така действа телекинезата. В момента съм ни закотвил неподвижно спрямо Йо. Както човек на ролкови кънки спира, като се хваща за стълб. Просто… спира сам себе си.

— Добре, явно знаеш за това повече от мен.

— Не е толкова знание, колкото интуиция. Което само̀ по себе си предизвиква интересни размисли. Докъде стигна времето?

— Девет минути; десет секунди… двадесет. Тридесет секунди. Четиридесет. Петдесет… и една-две-три…

Двамата спуснаха телескопите пред очите си и се загледаха в Йо. Съркамбрайт продължи да брои със същото темпо.

— Четири-пет-шест-седем-осем-девет-десет минути. Едно-две-три…

На повърхността на мътния диск се появи кратък проблясък. Съркамбрайт спря хронометъра.

— Три цяло и шест секунди. Да кажем, че съм се забавил две десети от секундата да натисна стоп бутона. Това прави три цяло и четири секунди. Значи над шестстотин хиляди мили. А сега какво?

— Сега ми дай хронометъра. Ще го нулирам. Така — Шорн се извъртя с лице изцяло към Йо. — А сега ще опитаме да преместим цял свят.

Съркамбрайт примигна.

— Ами ако не разполагаш с толкова сила?

— Скоро ще разберем.

Шорн погледна Йо и стартира хронометъра.

Една секунда-две-три… Йо подскочи леко напред по орбитата си.

Шорн погледна хронометъра.

— Три цяло и седем. Да речем допуск за грешка една десета от секундата. Явно телекинезата действа почти незабавно.

Съркамбрайт се загледа в сияйния Сириус.

— Ако се опитаме го тестваме с моето лабораторно оборудване, няма да получим никакви смислени резултати. Някой трябва да изобрети съвсем нови уреди.

Шорн проследи погледа му към далечната звезда.

— Чудя се, какъв ли е пределът на действие на силата?

Съркамбрайт на свой ред колебливо го попита:

— Да не се каниш да опиташ този малък номер… върху Сириус?

— Не. Ще трябва да чакаме осем години, докато светлината й ни достигне, за да знаем дали се е получило. Но… — Той огледа преценяващо масивния Юпитер. — Ето едно предизвикателство, току пред нас.

Съркамбрайт посърна.

— Ами, ако усилието изчерпи силата ти — както едно късо съединение изчерпва батерията? Може да останем тук безпомощни…

— Не става така. Умът е ключът към всичко. Размерът не е важен, стига да мога да видя и осъзная целия предмет.

Той се взря в Юпитер. Минаха няколко секунди.

— Ако е проработило, трябва да го видим… горе-долу сега.

Юпитер потрепна, издигна се на двадесет градуса нагоре и пак се спусна в обичайната си орбита.

Съркамбрайт погледна Шорн с нещо, много подобно на страх, а той се засмя треперливо.

— Не се тревожи, Горман. Не съм си изгубил ума. Но помисли за бъдещето! Всички тези празни светове преместени наблизо, облени в слънчева светлина. Чудесни нови планети, на които хората могат да живеят.

Те се извърнаха към слънцето. Земята се появи като мъглива бяла топка, която постепенно нарастваше.

— Ти помисли какво може да направи един наистина побъркан телек — контрира Съркамбрайт. — Ако реши, може да засили Луната директно в Земята, както човек хвърля камък в локва. Или да прати Земята към слънцето, да я пусне да мине през короната и да изпепели всичко по повърхността й. А може и директно да я метне в някое слънчево петно.

— Не ми давай идеи — отговори Шорн, без да откъсва очи от Земята.

— Това е реален проблем — настоя Съркамбрайт.

— Мисля, че в някакъв момент ще се появи нещо като предупредителна система. И веднага щом алармата оповести някаква такава предстояща промяна, всеки телекинетичен ум ще се съсредоточи върху запазване на реалността непроменена. А може би ще има специален охранителен корпус…