Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (7) (Времето е това, което е)

II.

Хулиан влезе в капитанската каюта, придружен от Амелия. Егиньо вече ги очакваше, а слугата му приготвяше масата. Помещението вероятно се ползваше като кабинет, защото не се виждаше никакво легло. Само маса, столове, шкафове и рафтове с навигационни уреди — секстант, компас, морски карти, типичен реквизит от пиратските филми, които Хулиан толкова харесваше като малък. В дъното имаше няколко напукани капандури, наклонени по извивката на корпуса. Ако съдеше по детските конструктори, с които като малък беше строил галеони, над капитанската каюта вероятно се намираше мостикът с командния рул. Егиньо потвърди, че е точно така. Над главите им беше кабината на кормчията. Всъщност кормчиите бяха трима, но още не се бяха върнали на кораба.

Започнаха да пристигат и другите поканени. Първо се появи Хил де ла Торе, помощник-капитанът, който се оказа дясната ръка на Егиньо. Дойде и Педро Ромеро, боцманът, последван от търговеца на роби и съпругата му. Последният гост беше адмирал Луис Фернандес де Кордоба. Присъствието му на вечерята бе истинска чест — той имаше най-много власт и отговорности в целия конвой и командваше флагманския кораб, който щеше през цялото време да пътува начело на флотилията.

Когато осмината поканени заеха местата си край масата, корабният юнга внесе блюдата. Името му беше Франсиско Лойола, въпреки че капитанът го наричаше Пакито. Личеше си, че офицерът цени момчето и се отнася с него почти бащински. Обясни им, че Пакито знае да чете и пише на латински и че е много буден младеж. Мислел още през това пътуване да го повиши от юнга в свой личен адютант.

Амелия се впечатли от образованието на хлапето.

— Знаете ли къде е учил латински? — попита тя. — Такова обучение не е достъпно за обикновен юнга.

— При някой свещеник предполагам…

Поднесоха първото ястие, което им беше малко трудно да разпознаят. Според някои от сътрапезниците било севиче^[1], според други — салпикон^[2]. Особено ги изненадаха парченцата авокадо в ястието, но всички се съгласиха, че е вкусно и има чудесен аромат. Карибската яхния от свинско месо с пържени банани също произведе добро впечатление. Като десерт, за освежаване, донесоха фруктиера с нарязани плодове — гуаяба, ананас, чиримоя и някаква разновидност на мушмули, наречени „мамонсийос“. Хулиан се наслади на всички блюда. Не се бе и надявал кухнята на Кралския флот да е толкова изискана. По-скоро се бе опасявал от обратното. Помощник-капитанът обаче се почувства длъжен да ги предупреди, че продуктите няма винаги да бъдат с такова добро качество.

— След осмия ден на плаването — каза той — менюто ще бъде сведено до половин унция сухари, парче свинско или риба и шепа ориз, смесен с нахут. За пиене се полага по половин ока вино и три чаши вода с оцет.

Изражението на Хулиан се промени. Несъмнено ги очакваше трудно пътуване.

Разговорите за храна и хранителни доставки припомниха на капитана, че не бе дал пари на Хил де ла Торе за попълване на лекарствата в корабната аптечка. Заради жълтата треска те бяха намалели значително. Естествено, операцията по попълването на запасите в Картахена трябваше да протече под надзора на корабния лекар. За щастие, откакто Хулиан работеше в Министерството, се беше запознал с всички мазила, балсами, настройки и еликсири от предишните векове.

Капитанът стана от масата и отвори един от близките шкафове. Там имаше малко ковчеже, от което извади едно златно ескудо и го връчи на Хил де ла Торе. Според него то щеше предостатъчно да покрие всички разходи за лекарства, макар и помощникът му да направи скептична физиономия.

После сътрапезниците попитаха адмирала дали вече е известна точната дата за отплаване на флотилията. Фернандес де Кордоба отговори, че през следващите четирийсет и осем часа щяло да стане ясно. Трябвало да са в пълна готовност, но не искал да издава тази чувствителна информация, защото можела да достигне до ушите на пиратите. Пътят от Картахена де Индиас до Хавана бил най-опасният, защото щели да пътуват натоварени със сребро, а щял да ги охранява само един кораб. Останалите кралски бойни кораби щели да се присъединят към конвоя чак в Куба.

Двамата капитани си припомниха стари случки. Разказаха как веднъж в Хавана трябвало да изчакат един от корабите на флотилията, който закъснявал. Положението било трагично. Трийсет и шест галеона били закотвени в пристанището, а през това време плащали надници на моряците и бързо развалящите се продукти гниели в трюмовете. Ако не потеглели през първата половина на август, съществувал риск да ги застигне сезонът на ураганите в Бахамския проток. Бързо дошъл 15 август, а те още не били вдигнали котва… Тогава адмирал Фернандес де Кордоба разпоредил да отложат обратното плаване за следващата година — твърде неприятно решение, което обаче спасило живота на мнозина.

Докато разказваха за разни морски битки, маслото в двете лампи догоря и гостите останаха в мрак. Само през люковете едва мъждукаха звездите по небето. Това би могло да бъде чудесно оправдание да се оттеглят за сън, но капитаните бяха добри събеседници и се бяха разгорещили. Останалите гости не искаха да ги прекъсват. Педро Ромеро любезно стана от масата, за да се заеме с пълненето на лампите, но капитанът се възпротиви, защото тази вечер той бил домакин и щял да се погрижи за всичко.

— Пакито! Ела да налееш масло в лампите!

Вратата се отвори и Пакито се промъкна като сянка. После отнесе двете лампи, за да ги напълни с масло. Сътрапезниците от преди XX век продължиха разговора, без нищо от това да им прави впечатление. Хулиан обаче приемаше липсата на светлина като нередност. Когато беше дете, мразеше кратките спирания на тока. Щом прекъснеха електричеството, той оставаше загледан в последния проблясък на екрана на телевизора и му се струваше, че апаратът е виновен за тъмнината. После майка му поглеждаше през прозореца и произнасяше ужасяващите думи: „Не е само у нас“, с което искаше да каже, че ще останат без ток, докогато решат господата от електрическата компания.

Като малък Хулиан се натъжаваше, ако трябваше да отиде да спи със свещ в ръка. Мислеше си, че това може да става само по време на война, а той не беше преживявал подобна трагедия. Времето и работата му в Министерството го научиха, че истинската нередност всъщност е разхищението на светлина до късно през нощта.

III.

Щом вечерята най-сетне приключи, Хулиан и Амелия се оттеглиха в каютата си, където ги чакаше Алонсо. Беше се измъкнал от общото помещение под предлог, че отива да занесе прясна вода на господарите си. Хулиан разгърна жакета си и от него на рогозката паднаха две гуаяби и едно авокадо. Беше се възползвал от угасването на лампите по време на вечерята, за да отмъкне незабелязано малко плодове. Сподели, че бил на косъм да задигне цял ананас от фруктиерата, но той бил твърде бодлив и трудно щял да го скрие под дрехата си. Амелия се възмути. Ако го бяха забелязали, можеше да им навлече сериозни проблеми. Хулиан безцеремонно и отвърна:

— Възмутително е да си легнеш с пълен стомах, без да споделиш храната си с Алонсо, само защото се води наш слуга.

Алонсо побърза да ги успокои, че тази вечер стомахът му е напълно доволен. Въпреки всичко Хулиан настоя да вземе плодовете без повече възражения. Вероятно защото гуябата съдържа шест пъти повече витамин C от портокалите. Авокадото го беше взел по погрешка — пипнешком в тъмнината го бе объркал с гуаяба, но каза на боеца да вземе и него. Посъветва го да яде плодове сега и винаги когато има възможност, защото през следващите седмици щяло да бъде много по-трудно да ги намират. Иначе можел да се разболее от скорбут и да загуби зъбите си по време на пътуването.

Когато настъпи време за сън, Алонсо за пореден път отклони предложението на другарите си да спи при тях на пода в каютата. Щом щял да пренощува на пода, предпочитал да бъде на открито заедно с моряците. Хъркането и зловонието в затворените помещения му напомняли за времето, когато служел в елитните войски на Фландрия.

Алонсо се измъкна от каютата на патрула незабелязано и без много шум, въпреки че дъските скърцаха дори само при дишане. В коридора бе тъмно като в рог, но той пипнешком успя да се добере до вратата, водеща към предната палуба. Дръжката обаче се изплъзна от ръката му и вратата се хлопна с всичка сила. Трясъкът събуди капитан Егиньо, който вече бе заспал в каютата си на другия край на коридора. Той обаче не стана от леглото, а само се завъртя в чаршафите си, за да се намести по-удобно за сън.

IV.

Алонсо се поразходи по палубата. Проклетото клатене на кораба и постоянното чувство за дебнеща опасност не му позволяваха да заспи. Дори фенерът на носа не беше запален, но звездите хвърляха достатъчно светлина.

Докато се разхождаше, случайно се натъкна на пясъчния часовник на кормчията. Беше висок около една стъпка и тежеше около половин ароба^[3]. Обърна го и внимателно загледа падащия бял пясък. Всяко обръщане траеше трийсет минути. Алонсо не знаеше, че в открито море осем обръщания на пясъчния часовник са една смяна, а шестнайсет — една вахта. Изпитваше истинско възхищение от изобретенията на светлите умове — арбалета, аркебуза, запалката… Имаше и други обаче като електричеството, интернет и самолетите, които според него влизаха в категорията на дяволските открития и човек не биваше да им се доверява.

Внезапно Алонсо вдигна поглед и забеляза юнгата да преминава край него.

— Добър вечер! — поздрави боецът. — Какво правиш по това време? Защо не спиш?

— И аз като теб.

Пясъкът в горната част на часовника започна да хлътва като пъп. Точно отдолу се образуваше нова купчинка.

— Чакай да те питам нещо, юнга. Кое е повече, зрънцата пясък в часовника или звездите на небето?

— Да се обзаложим ли?

— И ти не знаеш…

— Зрънца пясък… Звезди по небето… Не знам.

Пакито го погледна въпросително, сякаш чакаше верния отговор от Алонсо.

— И аз не знам — отвърна боецът.

— Защо ме питаш, щом и ти не знаеш верния отговор?

— Когато се върна у дома, ще попитам едни учени хора и те ще ми кажат със сигурност.

Пакито си тръгна с въздишка на досада, оправдавайки се, че има много работа. Алонсо остана загледан в струйката пясък, но внезапен отчаян вик го изтръгна от това хипнотично съзерцание:

— Крадец! Крадец!

Вратата към предната палуба се отвори широко и в рамката се появи капитан Егиньо, бос и по риза. Приличаше на призрак.

— Да дойдат стражите! Никой да не напуска кораба! Това е заповед.

V.

Почти всички на кораба спяха, но при вика на капитана ококориха стреснати очи. Само десет минути преди това Егиньо се бил събудил от трясъка на някаква врата. Повъртял се известно време, за да се намести по-удобно в леглото и се опитал отново да заспи, но така и не успял. Разсънил се. Пикочният му мехур се бил издул от обилната консумация на течности и той станал и потърсил в тъмнината нощното си гърне. Понеже не го намерил на обичайното му място, потърсил в друг ъгъл. А после в друг. Гърнето не е нещо, което може да се изпари, но той не го намирал никъде. Тогава осъзнал, че липсвало и нещо много по-скъпо от гърнето — било изчезнало ковчежето с парите му. За последен път го бил видял по време на вечеря, когато го отворил, за да даде пари на помощник-капитана Хил де ла Торе.

Няколко души със запалени лампи влязоха в капитанската каюта, за да претърсят основно всяко кътче. Намериха нощното гърне, но не и ковчежето, което бе изчезнало с тлъстата сума от 250 златни ескудос.

Хулиан набързо пресметна — всяко ескудо тежи по 3,4 грама. Ако златото е с висока проба, по сегашния курс плячката би струвала около 25 500 евро. Амелия още не можеше да осъзнае стойността на еврото и предпочиташе да пресмята цените в песети. Алонсо обаче веднага разбра за какво става дума.

— Двайсет и пет хиляди и петстотин евро?… Колкото един роуд кинг класик!

Хулиан и Амелия го погледнаха неразбиращо.

— Любимият ми модел мотори Харли-Дейвидсън — поясни Алонсо.

Амелия обаче продължи да го гледа със същото недоумение.

— В сандъчето е имало много пари — обобщи боецът.

Егиньо беше бесен, но се опитваше да държи положението под контрол. Заповяда на боцмана да събуди и събере на палубата всички пасажери и целия наличен екипаж, общо към петдесет души военни и цивилни.

— Господа — започна капитанът, — на „Сан Андрес“ има крадец. Той трябва все още да е сред нас, защото през нощта никой не е напускал кораба. Нито пък ще го напусне, докато обирджията не си признае и не върне парите. Галеонът няма да вдигне котва от Картахена, докато това не се случи.

Чу се шушукане, което продължи няколко секунди. Без повече обяснения и без право на коментари екипажът получи разрешение да се разпръсне и да ляга да спи. Хулиан, Амелия и Алонсо направиха същото, без да си дават сметка, че точно в този момент започваха истинските им изпитания в Картахена де Индиас.

VI.

На другата сутрин Амелия се събуди с цял куп идеи в главата, които искаше да сподели с другарите си. Сякаш по време на нощния сън подсъзнанието й бе подготвило дълга реч. Щом остана насаме с Хулиан и Алонсо, тя им изложи задълбочен анализ на положението.

— След вечеря всички гости се оттеглиха, а ние останахме будни още дълго. Да сте чули някой тихомълком да се промъква по палубата и да влиза в коридора?

— Какво имаш предвид? За крадеца ли говориш? — попита Алонсо.

— Дали сте чули някой тайно да влиза в капитанската каюта?

— Освен ако не е хвърчал по въздуха… Който стъпи на дъсчената палуба, вдига такъв шум, че е невъзможно да не бъде чут — отвърна Хулиан.

Амелия потвърди с кимане и продължи да обяснява:

— Алонсо, след като излезе от нашата каюта и тръгна да си лягаш, видя ли някого да отива на предната палуба?

— Не и жива душа.

— Така си и мислех. Крадецът на ковчежето е някой от гостите на вечерята.

Хулиан и Алонсо бяха объркани от увереността на Амелия, но младата жена имаше право. Щом никой не бе влизал в каютата на капитана, докато той е спял, значи е действал, докато е Егиньо е бил буден, тоест по време на вечерята.

— Чакай малко — сепна се Хулиан. — Намекваш, че някой е откраднал двеста и петдесетте златни ескудос под носа ни, а ние дори не сме забелязали?

— Какво чудно има? Ти открадна някакви странни плодове, които са по-големи от ковчежето. Всеки би могъл да скрие парите под дрехите си.

Амелия се усмихна на Алонсо. Беше доволна от дедуктивното мислене на боеца и продължи неговите разсъждения:

— Това може да означава две неща, колеги. Едното е хубаво, а другото лошо.

— Както в анекдотите! — възкликна Хулиан. — Започни с хубавото, моля те!

— Хубавото е, че броят на заподозрените се свежда от петдесет на осем. Това ще улесни разследването.

— А лошото?

— … Че ние също сме сред тези осем.

Според хипотезата на Амелия крадецът се бе възползвал от угасването на лампите, за да отмъкне ковчежето с парите. Главните заподозрени бяха присъстващите там — търговецът на роби Торибио де Алкарас и съпругата му Елвира, боцманът Педро Ромеро, помощник-капитанът Хил де ла Торе, главнокомандващият адмирал Фернандес де Кордоба и, разбира се, Пакито, юнгата.

Амелия изключваше от този списък капитан Егиньо поради абсурдността да окраде сам себе си. Каква полза би имал от това? Но Хулиан подхвърли друго предположение:

— Може ковчежето да е било застраховано. Имало ли е застраховки през XVII век? Или може би търси предлог, за да остане повече време в Картахена де Индиас. Може това да е истинският му мотив.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна Амелия.

— А по-вероятно ли ти се струва главнокомандващият на флотилията да се занимава с кражби — възрази Хулиан, — при висотата на поста му и заплатата, която вероятно получава? Или търговците на роби? За тях това е дребна сума. Фрашкани са с пари, защото стоката, с която търгуват, им излиза безплатна. Само трябва да я докарат от Африка.

Амелия изслуша всички предположения, а после предложи да не обвиняват никого преждевременно. Тримата решиха да не споделят хипотезите си с капитана, защото това би затворило кръга на заподозрените, а Хулиан и Амелия щяха да са сред тях. Трябваше да останат на втори план и да изчакат развоя на събитията, който никак не закъсня.

VII.

Тримата все още разговаряха в каютата, когато доловиха нечии решителни стъпки да влизат в покоите на капитана. Амелия стана и залепи ухо на тънката преграда, като направи фуния с ръцете си, за да чува по-добре през дъските. Двамата мъже я последваха, без много да му мислят.

Разпознаха гласа на адмирал Луис Фернандес де Кордоба, разтревожен от последните новини.

— Двеста и петдесет ескудос! С толкова пари могат да се попълнят хранителните запаси на цялата флотилия.

— Това беше предплатеното ми възнаграждение за пътуването.

— Кражба с такъв размер не може да остане ненаказана.

Долавяха откъслечни фрази от разговора между дамата капитани, а останалите неразбрани думи тълкуваха според контекста.

— Започнах да разпитвам хората. Има достоверни доказателства, които ми помагат в разследването — заяви Егиньо.

— Подозирате ли някого? — запита главнокомандващият.

— Все още е рано да се каже. Всеки би могъл да превърти ключалката на вратата и да влезе в офицерската стая, докато спя.

Егиньо имаше право. За да се влезе в помещението на кърмата, беше нужен ключ, но механизмът на бравата не беше сложен. Можеше лесно да бъде отворен с шперц и малко сръчност. Амелия обаче не обърна особено внимание на теориите на капитана. Беше сигурна, че крадецът не е влязъл, докато той спи, нито пък е насилил ключалката на вратата.

— Морската дисциплина си има строги закони — продължи капитанът, — но съм склонен да заменя смъртната присъда на крадеца с петстотин камшика, ако върне парите, разбира се.

— Харесва ми великодушието ви.

— Радвам се. Обаче ви уверявам, че „Сан Андрес“ няма да отплава, преди тази ситуация да се разреши.

Тонът на Фернандес де Кордоба се промени, когато той предупреди капитана:

— Сигурен ли сте? Този път няма да чакам след 10 август за завръщането ни.

— Ще го имам предвид — заяви Егиньо.

— Една година, прекарана на сушата, ще ви се отрази по-зле от загубата на тези двеста и петдесет ескудос, които искате да си върнете.

— Не се тревожете. Бързо ще открия виновника.

Патрулът мълчаливо се спогледа. Бяха попаднали в капан на „Сан Андрес“, тъй като имаше опасност крадецът да не бъде заловен до предвидената за отплаване дата, заради което можеше да се наложи да останат цяла година в Южна Америка.

За момента Амелия не предвиждаше вариант да избягат от кораба и да потърсят възможност да се върнат с друг галеон, защото това автоматично щеше да ги превърне в престъпници в очите на Егиньо.

VIII.

След посещението на Луис Фернандес де Кордоба при капитана тримата от патрула чуха много хора да влизат и излизат от каютата му. Егиньо привикваше един по един всички моряци и ги разпитваше, но гласовете бяха толкова тихи, че едва се долавяха откъслечни думи — „полунощ“… „подозрения“… „странен“… „нощно гърне“…

Изглежда всички имаха да разкажат по нещо на капитана освен тях тримата. Вероятно той си мислеше същото, защото не ги извика на разпит. Амелия реши да се яви пред Егиньо и да му сподели подозренията си, но така и не успя. По време на обяда, когато всички бяха събрани на палубата, Алонсо забеляза, че много хора ги гледат под око, а това никога не вещае нещо добро. След като изядоха порцията си от зеленчуци с ориз и сланина, към тях се приближиха четирима едри стражи и помолиха слугата на доктор Мартинес да ги последва. Ако не го направел доброволно, щели да го отведат насила. Алонсо се изправи и тогава четиримата здравеняци се спуснаха към него и му хванаха ръцете, за да го обезвредят. Напразно Амелия и Хулиан настояваха за някакво обяснение.

Горилите повлякоха Алонсо към малко помещение в трюма, докато друг стража безрезултатно претърси торбата му. Без да кажат и дума, го съблякоха по долни гащи и го бутнаха в тясната килия, където го оставиха заключен. Алонсо осъзна, че го мислят за виновник или поне за главен заподозрян в кражбата на 250-те ескудос.

Без да се спре, за да обсъди случилото се с Хулиан, Амелия бързо се насочи към предната палуба. Спътникът й я последва по петите. Боеше се, че решителността на младата жена може да предизвика подозрения у капитана. Тя трябваше да се държи като предана съпруга от XVII век, а не като началник на патрул.

Най-безцеремонно Амелия заудря по врата на капитанската кабина. Егиньо им отвори и любезно ги покани да влязат. Вместо поздрав Амелия му заяви:

— Капитане, допускате голяма грешка.

IX.

На два пъти Хулиан се опита да хване юздите на разговора, но способността на Амелия да води (и печели) спорове, го накара да й отстъпи думата, докато сам наблюдаваше капитана. Леко нервен, Егиньо въртеше в ръцете си гладко полирано дървено топче с размера на орех.

— Слугата ви е задържан в трюма. Някои от моите хора свидетелстваха, че към полунощ са го видели да излиза от помещението на предната палуба. Никой друг не е влизал, нито излизал от там.

— Това не го прави крадец. Просто ни донесе чиста вода, за да се измием и после го освободихме. Трябва да ми повярвате, Алонсо е честен и скромен прислужник. Никога не би пожелал нещо чуждо и още по-малко би го откраднал.

Капитан Егиньо усърдно стискаше дървеното топче, докато слушаше думите на Амелия.

— Хората ви претърсиха вещите му и не откриха нито ковчежето, нито парите. Това не ви ли се струва достатъчно, за да го оневини?

Капитанът отвърна категорично:

— Не. Все още търсим. Би могъл да скрие ковчежето на някое тайно място. Или да го даде друг да му пази плячката.

— За съучастник ли говорите?

— Възможно е. Ще позволите ли стражите да огледат каютата ви, госпожо?

Хулиан разбра, че е настъпило време да се намеси. Той скочи възмутено и като сочеше с пръст към капитана, възкликна:

— Няма да позволя подобни намеци! Нито аз, нито съпругата ми прикриваме престъплението. Как си позволявате? Аз съм придворен лекар. Грижих се за Негово величество крал Филип II — Вечна му памет! — на смъртния му одър. Помагах при раждането на кралица Маргарита. Настоявам да се извините!

Пръстите на Егиньо стиснаха още по-здраво дървеното топче. Съвсем се обърка. Може би Хулиан малко беше прекалил с хвалбите си за връзки с двора, но постигна желания резултат.

— За Бога! Никога не бих се усъмнил в честността ви — запелтечи капитанът. — Изобщо не би ми хрумнало подобно нещо. Само… само се опитвам да се уверя дали някой не е скрил ковчежето в каютите на екипажа.

Продължаваше да стиска топчето в юмрука си. Внезапно в съзнанието на Хулиан проблесна бегъл семеен спомен от една съботна вечер пред телевизора. Хъмфри Богарт играеше ролята на смахнат капитан на военен кораб. За да се разтоварва от напрежението, той си играеше с метални топчета, които подлудяваха всички наоколо. „Метежът на Каин“ — така се казваше филмът.

Амелия обаче се съгласи хората на капитана да претърсят основно каютата им, но в замяна на това настоя да освободят Алонсо от килията в трюма.

— Няма начин.

Егиньо постави топчето на масата и го търкулна към Амелия и Хулиан.

— Това е костилка от авокадо. Намерили са я в джоба на слугата ви… Спомням си, че снощи имаше едно авокадо във фруктиерата, а днес вече не е там.

Амелия и Хулиан се спогледаха. Трудно можеха да прикрият смущението си.

— Слугата ви несъмнено е влизал в капитанската кабина.

Хулиан се почувства задължен да извади Алонсо от неприятната ситуация. Каза първото, което му хрумна, въпреки умолителния поглед на Амелия да замълчи:

— Аз взех това авокадо.

— И подарихте костилката на слугата си? — попита недоверчиво Егиньо.

— Да, точно така.

— Престанете да го защитавате! Той не заслужава вашето великодушие. Аз ще се заема с него.

Амелия не можа да прикрие уплахата си от тона на капитана:

— Какво ще правите с него?

— Морските закони са сурови. Първо трябва да си признае престъплението, а после да върне парите. В противен случай ще увисне обесен на главната мачта.

X.

Хулиан се опитваше да измисли план за спасяването на Алонсо. Имаха два пистолета и муниции, но на всяка цена трябваше да избегнат жертви на „Сан Андрес“. Амелия скри оръжието под надиплените си фусти само две секунди преди да влязат да претърсват каютата.

Според плана Хулиан и Амелия трябваше да отстранят стражите, които пазеха трюма, да отключат вратата и веригите, ако Алонсо беше окован, да се промъкнат покрай моряците, да се спуснат в морето с някоя лодка и с гребане да избягат от „Сан Андрес“. Толкова неща можеха да се объркат, че Амелия убеди Хулиан да отложат операцията, докато изтече срокът за залавяне на истинския виновник.

Понякога находчивостта се справя по-добре от силата, а Амелия разполагаше с находчивост в излишък. Младата жена чувстваше, че е способна да разобличи вероломния крадец, който се надяваше да избегне бесилото за сметка на горкия Алонсо. Както боецът се забавляваше с физически упражнения за развиване на мускулите си, така Амелия тренираше интелектуалните си способности с решаване на загадки и разчитане на йероглифи.

През 1881 година все още не бяха публикувани „Приключенията на Шерлок Холмс“, а Агата Кристи не беше родена, но Амелия вече се увличаше от криминални мистерии. Бе разгадала „Убийството на улица «Морг»“^[4] още преди да дочете книгата. Интуицията й подсказваше, че разкриването на злодея от „Сан Андрес“ няма да е кой знае колко по-трудно от решаването на загадката на „заключената стая“^[5] на Едгар Алън По. На кораба имаше цяла галерия от заподозрени и бяха изолирани от външния свят.

Алонсо беше на косъм от бесилото, а Амелия се правеше на Джесика Флетчър^[6]. При тази перспектива Хулиан се опасяваше от най-лошия изход за патрула.

— Какво мислиш да правиш, Амелия? Как ще изтръгнеш признание от виновника?

— Ще разпитам заподозрените. Един от тях лъже и трябва да открия кой е.

— Никой няма да се подложи на нов разпит, особено от теб.

— Ще бъде като непреднамерен разговор. Ако капитанът усети, че душа прекалено много, и да му кажа, че ковчежето още не намерено, защото някой го е скрил. Може би съучастник или самият крадец.

— Не се забърквай в неприятности!

— Довери ми се, Хулиан! Трябва ми само един ден. Докато разследвам, ти се заеми с Алонсо. Следи стражите да му дават вода и храна и да не му направят нещо лошо. Измисли някакъв медицински преглед, за да го посетиш. Не се отделяй от него, докато не те изгонят. И му кажи да не се тревожи, защото ще го измъкнем.

Хулиан изпълни заповедите. В края на краищата тя беше началникът.

XI.

Първият заподозрян в списъка на Амелия беше Педро Ромеро, боцманът — мъж, изглеждащ на около петдесет години, но морският живот беше толкова труден, че вероятно беше доста по-млад.

Реши да започне с него, не толкова заради наличието на „мотив, средство и възможност“ за кражбата в сравнение с всички останали. Просто беше единственият, който бе предложил да напълни лампите с масло, но капитанът му бе казал да си седи на мястото. От масата до шкафа с парите имаше само две или най-много пет крачки, в зависимост от коя страна е седнал човек. Боцманът бе имал достатъчно време да ги измине и отново да се върне при гостите, след като е скрил ковчежето под дрехите си. При всяко положение Амелия не изключваше възможността друг от присъстващите да се е възползвал от тъмнината и суматохата на момента и незабелязано да е станал от стола си, за да отмъкне парите.

Младата жена свари Ромеро зает с подреждането на товара — дузина сандъци, които бяха пристигнали с последната баржа.

— Още ли товарите среброто?

— Днес привършваме, госпожо. Не е за вярване, че при толкова кюлчета сребро някой се тревожи за двеста и петдесет златни ескудос.

Боцманът поднесе на тепсия темата, по която Амелия искаше да разговарят. Сега само трябваше да се възползва от случая:

— Били са заплатата на капитана.

— Капитаните на галеони печелят много повече — отбеляза боцманът. — Разбирам, че е огорчен от загубата, но с удоволствие бих предпочел да съм на негово място.

— Богат човек ли е капитан Егиньо?

— Със сигурност е по-богат от мен. И от вас. Състоянието му е на сигурно място в имението му в град Сан Себастиан.

— Вие не сте бискаец, нали?

Амелия сполучи, като използва това прилагателно, защото в Южна Америка наричаха „бискаец“ всеки човек, който говореше езика на баските, тоест беше от трите привилегировани провинции^[7] или от Навара.

— От Чиклана съм. Нямам нищо против северняците. Възхищавам се, че заемат най-важните постове във флота, при положение че Управлението за търговия с Индиите е в Севиля.

— Това може би се обяснява с традицията и заслугите на бискайските мореплаватели. Вие винаги ли сте бил моряк?

— Не, госпожо. Преди да се кача на корабите, петнайсет години работих в корабостроителниците в Кадис.

— А отдавна ли сте на „Сан Андрес“?

— Откакто е пуснат на вода. И тук ще си остана. Мое задължение е да го познавам като петте пръста на ръката си.

— Това не е ли задължение на капитана?

— „Сан Андрес“ вече е сменил трима капитани. Те си отиват, аз оставам.

— Разбирам. А каква точно е работата ви?

Боцманът я погледна учудено. Не беше типично за една дама да задава толкова въпроси.

— Простете любопитството ми — побърза да се извини Амелия, — но трябва с нещо да убивам времето си на кораба.

Ромеро се усмихна.

— Разбирам ви. Животът тук е истинско мъчение, ако човек няма какво да прави. А други имат толкова много работа, че за тях е също е мъчение.

Боцманът беше странна смесица от грубоватост и добри обноски. Ако трябваше да го опише, Амелия би отбелязала, че откакто го бе видяла за пръв път, нито веднъж не го бе забелязала да плюе. Опитваше се обаче да не позволи симпатията й към него да повлияе на разследването й. Не се оказа чак толкова трудно. Тогава забеляза, че Ромеро носи същия жакет от груб плат, с който беше облечен и предната вечер. Дрехата му бе достатъчно широка. Спокойно би могъл да скрие под нея ковчежето.

Докато Амелия обмисляше всичко това, Ромеро продължи да обяснява какви са работните му задължения, а те не бяха малко. Трябваше да се грижи за корабните системи и да следи за правилната им употреба, да ръководи моряците според заповедите на капитана и да следи за дисциплината на борда.

— За дисциплината ли? — учуди се Амелия.

— За боя с камшици. Раздавам ги наляво и надясно.

Амелия усети тръпки по гърба, когато осъзна истинското значение на думата „дисциплина“. Цялата симпатия, която изпитваше към Ромеро, се изпари, както се бяха изпарили двеста и петдесетте златни ескудос.

Дисциплината на кораба се налагаше с камшик. С дръжката му Ромеро подканял по-бавните моряци да забързат темпото, сръгвайки ги, както се подкарва добитък. Очевидно използваше камшика и за да раздава правосъдие при нарушаване на корабния ред. Събличали до кръста провинилия се моряк, завързвали го за дулото на някое оръдие и боцманът го удрял с камшика толкова пъти, колкото бе преценил капитанът. Амелия с ужас слушаше обясненията на офицера, които за него бяха толкова естествени, колкото и изгрева на слънцето.

Трудно е да бъдеш хладнокръвен следовател, когато другарят ти е заплашен от смъртна присъда. Младата жена отново се напрегна, този път за да не заклейми Педро Ромеро като бездушен човек, виновен за цялото зло на земята. Амелия продължи да задава деликатно все по-малко деликатните си въпроси.

— Доколкото разбрах, след смъртта на главния боцман — Бог да се смили над душата му! — няма да бъде назначен негов заместник за обратния път. Значи ли това, че вие ще се заемете със задълженията му?

— Има ли друг изход? Сякаш не ми стига моята работа, сега трябва да се занимавам и с поправките на кораба!

— Не изглеждате много доволен.

— Защото не съм — рязко отговори Ромеро.

— Не ви ли плащат достатъчно?

— Предплатиха на семейството на покойния главен боцман и сега Егиньо казва, че нямал достатъчно пари за моята заплата. Добро оправдание!… Каза да изчакам да пристигнем в Севиля, но не храня особени надежди.

— Все някак трябва да ви плати за извършената работа…

— Поисках да ми увеличи правото на товар.

Амелия с облекчение чу, че не става дума за някакво физическо мъчение на екипажа. Като част от възнаграждението капитанът предоставял право на безплатен товар на всеки моряк — подправки, какао, индиго… Щом пристегнели на суша, те ги продавали, което им позволявало да си докарат допълнителни доходи. Ако били добри в пазарлъците, можели дори да удвоят печалбата си.

Педро Ромеро обаче не беше доволен и от допълнителното право на товар, което му предложил капитанът в замяна на работата му като главен боцман. Би предпочел да получи двойно повече, но Егиньо му отпуснал само една трета като горница, което било пълна подигравка.

Разговорът на Амелия с боцмана не го разкри в особено добра светлина и той продължи да заема челно място в списъка й със заподозрени. Човек, който се чувства недооценен, винаги има мотиви да пожелае да си вземе дължимото и може да използва всеки удобен случай. Например угасването на светлината в капитанската каюта.

XII.

От четири часа Алонсо беше затворен в трюма и оставаха още два часа до залеза на слънцето. Амелия искаше по-скоро да разговаря с всички заподозрени. Вярваше, че дневната светлина ще й позволи по-добре да разпознае признаците на колебание или разкаяние по лицата им. Ред беше на Хил де ла Торе, помощник-капитана. Младата жена не се нуждаеше от предлог, за да се приближи до него.

— Добър ден, сеньор! Нося ви списъка с лекарства, с които мъжът ми трябва да разполага на борда.

Хил де ла Торе разгледа листа, докато Амелия разглеждаше него. Забеляза сцепената му вежда. Беше се инфектирала.

— Не можем да доставим такова количество опиум — отбеляза офицерът. — Да не искате да упоите целия екипаж?

— Разбира се, че не — отвърна Амелия. — Само хората, които се нуждаят. Няма да го разхищаваме, но няма и да го пестим.

— Разберете ме добре, не мога да изхарча толкова пари за лекарства.

— Капитанът вече ви отпусна средства. Ако не сте съгласен, говорете с мъжа ми. И между другото му кажете да ви погледне веждата. Не изглежда добре.

Странно бе, че Хил де ла Торе се противеше на толкова дребен разход. Един помощник-капитан би следвало да е свикнал да харчи големи суми за доставки, защото снабдяването с провизии за презокеанско пътуване за такъв голям кораб обикновено се мери в тонове — дванайсет тона сухари, два тона сланина и един тон сушена риба, десет бушела ориз и още толкова нахут, както и сто бъчви с вино, равни на повече от 20 000 литра.

Амелия настоя:

— Кой ви ограничава парите?

— Няма да е разумно… — отвърна офицерът, като се опитваше да избегне погледа на младата жена.

— Струва ви се неразумно да се облекчават болките на страдащите?

Офицерът продължи да избягва погледа на Амелия. Сега беше моментът за контранастъпление:

— Май не ви излизат сметките, сеньор?

— Излизат, излизат — уплашено отвърна той. — Ще говоря със съпруга ви и ще намерим решение.

С това Хил де ла Торе прекрати разговора и се сбогува. Амелия не остана доволна, защото не бе успяла да изкопчи от него желаната информация, но беше убедена, че помощник-капитанът лъже. Едва бе изминал няколко метра, той се спря, върна се обратно при нея и добави:

— Сеньора, искам да ви благодаря, че не разказахте на капитана за срещата ни в Картахена.

— За нищо.

Не беше точно среща, по-скоро се бяха озовали по едно и също време в гостилницата. Тримата от патрула искаха да се нахранят, а Хил де ла Торе играеше на карти. Явно беше загубил много пари и затова се спречка с останалите картоиграчи. Дали това означаваше, че има проблеми с хазарта? По времето, когато играта на карти е заемала мястото на телевизията в списъка със забавления, никой не е имал „проблеми с хазарта“. Може би само онези, които са губели големи суми. Дали Хил де ла Торе не бе от тях? Човек, проиграл голяма сума в пияно състояние, е възможно да е решил да си върне парите, като се възползва от угасването на лампите в капитанската каюта.

XIII.

Амелия откри семейството търговци на роби на палубата на „Сан Андрес“. Облегнати на перилата, те гледаха на запад. Чакаха залеза като влюбена двойка. Сцената изненада Амелия, защото Торибио и Елвира обикновено се отнасяха един към друг с хладина и безразличие. Сигурно бяха женени поне от двайсет години. Когато младата жена се доближи до тях, те отново възприеха вид на отегчено и предвидимо семейство. Торибио се възползва от случая и остави дамите да си бъбрят „женски неща“ и се измъкна бързо и безцеремонно, сякаш по телевизията даваха финал на Шампионската лига. Амелия би предпочела да разговаря и с двамата.

— Съжалявам, че ви прекъснах — се извини тя на Елвира.

— Не се безпокой. Съпругът ми бездруго търсеше предлог да иде да пуши с капитана.

После Елвира внезапно млъкна и погледна към хоризонта. След миг отново заговори:

— Мъже! Не са способни да се насладят на залеза.

— Освен ако не са художници.

— Тогава предпочитат кръчма, пълна с фусти, пред съпругите си.

Думите й накараха Амелия да се усмихне, а Елвира последва примера й. Тъжната забележка по адрес на мъжкото съсловие можеше да означава само, че сеньора Алкарас не е в най-щастливия период на семейния си живот. Двете жени погледаха лъчите на залеза. Слънцето в тропиците се скрива бързо и човек се бои дори да мигне, за да не пропусне прекрасната комбинация от цветове.

Амелия се възползва от възможността деликатно да разпита заподозряната, въпреки че беше малко вероятно точно тя да е станала от масата в пълния мрак, за да отмъкне ковчежето от шкафа. Полите на Елвира бяха толкова обемни, че в тъмното би помела всеки предмет или човек, застанал на пътя й. Беше по-логично мъжът й да е откраднал ковчежето, а после да й го е дал да го скрие под роклята си.

Но дори и при това положение Амелия се питаше дали има смисъл да подозира семейство Алкарас. Търговията с роби е била най-печелившото занимание на века. За тях 250 златни ескудос вероятно бяха колкото обичаен бакшиш и не би си струвало да рискуват доброто си име за такава дребна сума.

— Елвира, кажи ми, доволна ли си, че мъжът ти пътува толкова много?

— Съжалявам, че трябва непрекъснато да е на път и затова от време на време го придружавам. Макар и той да казва, че корабите не са място за дами.

— Той има право, но ето ни тук, две дами сред морските вълци.

— Торибио предпочита да пътува сам. Първо отива с корабите си до Африка, а от там до Индиите.

— А ти предпочиташ да пътуваш от Севиля до Картахена с Кралския флот.

Елвира кимна с глава. За петнайсет години това било третото й пътуване.

— Съпругите обикновено не придружават мъжете си толкова далеч.

— Значи ние сме изключение.

Жената си пое дълбоко дъх и заяви тържествено:

— Амелия, искам да ти помогна. Става дума за прислужника ви. Сигурно си отчаяна.

Амелия се съгласи. Може би Елвира знаеше кой е крадецът и можеше да й съдейства да спаси Алонсо.

— Много си ми симпатична. Не заслужаваш изпитанието да останеш без прислуга. Ще ти направя подарък. Става дума за един млад, работлив и верен роб. И покорен, най-вече покорен. Християнското му име е Томас и е покръстен. Аз лично водя робите при йезуитите, за да ги покръстят.

— Интересна подробност!

Амелия бе стъписана от предложението. Опасяваше се Елвира да не забележи смущението й, ако даде неподходящ отговор.

— Благодаря — отвърна тя, — но не мога да приема такова щедро предложение.

— Томас няма никакви недъзи и пороци.

— Отново ти благодаря, но не мога да приема. Мъжът ми ще бъде против.

Елвира изведнъж се вледени и премина към отбрана:

— Да не си чула да се говори нещо за нашите роби?

Притеснението на Елвира впечатли Амелия. Усети, че почвата под краката й става хлъзгава и реши да задълбае в темата, блъфирайки, за да изкопчи някакво признание:

— За вашите роби ли? — продължи невинно. — Нищо, което всички не знаят… Защо, има ли някаква тайна?

— Не тайна, а лъжа!

Амелия продължи да разнищва въпроса, като се правеше, че знае повече, отколкото казва.

— Разбира се, точно това си помислих и аз, когато научих — отвърна тя.

— Тогава не мисли, че ти предлагам Томас, защото е болен и безполезен.

— Не, не. Нека хората да си мислят каквото щат. Аз не споделям тяхното мнение.

Амелия стреляше на посоки и импровизираше в крачка, за да измъкне повече информация от събеседничката си.

— Успокой се — продължи младата жена. — В мое лице имаш приятелка. Ако нещо ти тежи на душата, можеш да го споделиш с мен. Ще ти олекне.

Тогава Елвира избухна в сълзи.

— Както всяка година, мъжът ми докара в Картахена петстотин роби. Нали знаеш, тук е най-големият пазар за роби в Новия свят. Всички бяха здрави… но екипажът се разболя от черно повръщане. Повече от половината измряха, още преди да стъпим в пристанището.

— Половината от робите ли?

— Де да беше така! Ако половината от товара измре, пътуването пак ще бъде на печалба. Нещастието е, че по пътя измряха половината моряци, а останалите предадоха Богу дух в Картахена. Черното повръщане се разпространи из града. Всички хвърлят вината върху нашите роби и никой не иска да ги купи. Трябваше да ги прежалим.

— Да ги прежалите?

— Да, да ги пуснем на свобода без всякаква печалба. Това ще ни разори.

Амелия с усилие потисна усмивката си. Радваше се на нещастието на семейство Алакарас. Добре, че вече се беше стъмнило и Елвира не забеляза неволната й реакция. Жената продължаваше да се оплаква през сълзи.

— Всъщност робите не са болни. Всичките са млади и силни.

Хулиан би могъл да им обясни по този повод, че африканците също боледуват от жълта треска, но са били изложени на тропическия вирус в продължение на много поколения и са се приспособили към него. За тях симптомите на черното повръщане не са по-силни от обикновен грип.

— Ще имате още пътувания, Елвира, ще докарате още роби, светът няма да свърши сега.

Амелия се отврати от произнасянето на собствените си утешителни думи.

— Съпругът ми трябва да плати надниците на семействата на починалите. Не може да се противопостави на Братството на Богородица от Буен Айре, нито на Ордена на Страстите на Нашия Изкупител Иисус Христос.

Амелия знаеше, че мореплавателите са имали свои организации — нещо средно между профсъюз и здравни застрахователи, — които очевидно щяха да изискат много пари от Торибио де Алкарас.

Откраднатите 250 златни ескудос бяха едва стотна част от богатството, което семейството бе изгубило. С тях можеха да се купят не повече от половин дузина роби. Амелия обаче си помисли, че в положение на крайно финансово затруднение всяка сума би била от полза, дори и ако трябва да бъде открадната по време на угасването на лампите в капитанската каюта.

XIV.

Алонсо все още беше затворен. Хулиан не сваляше очи от входа към трюма, който стражите охраняваха на смени. От време на време някой от тях влизаше вътре. Кой знае какво правеха там? Никой от тях обаче не му позволи да отиде при приятеля си, колкото и да настояваше.

Ето защо Хулиан реши да се изправи лице в лице срещу капитана и да му поиска разрешение да види слугата си. Тъкмо тогава се появи Пакито с вечерята на пленника — потискаща хлебна супа, достойна за преддверието на най-недостойната смърт на света. Юнгата се смили над корабния лекар и се съгласи да му отстъпи да занесе вечерята на Алонсо.

Хулиан не се поколеба нито миг. Хвана паницата и слезе по стълбите до дълбините на кораба. За първи път в живота си се спускаше под морското равнище. Тук скърцането на дъските, макар и омекотено от налягането на водата, беше още по-неприятно. Представяше си отчаяното състояние на Алонсо, заключен в килия под водата.

С всяко стъпало надолу въздухът ставаше все по-противен. За двайсет и шест стъпки усети няколко различни вида смрад. Зловонията идваха от дъното на трюма, където се застояваше отточна вода и оставаше да гние, докато някой се сетеше да я източи. Сама по себе си вонята беше непоносимо наказание.

Хулиан влезе в тясната килия и свари Алонсо да се моли, коленичил между няколко бурета. Не искаше да прекъсва молитвата му, но боецът, макар и окован с вериги, веднага стана на крака, за да прегърне другаря си.

— Господ няма да ми се разсърди, ако направя малка пауза — беше научил тази дума от DVD-то в дома си. — Как сте, приятелю?

— По-добре от теб. Какво са ти причинили тези негодници?

Тялото на Алонсо беше покрито със синини, драскотини и охлузвания, които той почисти и дезинфекцира. Бяха го изтезавали, за да признае къде са парите, но боецът не пожела да сподели повече подробности за мъченията. Хулиан му обясни, че Амелия се опитва да разкрие истинския крадец. Ако не успеела, били решили да нападнат с огнестрелните оръжия — силно казано, тъй като имаше предвид двата пистолета, — за да го освободят независимо от страничните поражения. Хулиан искаше на всяка цена да даде кураж на Алонсо. Изпитваше угризения.

— И всичко това заради шибаната костилка от авокадо — заоправдава се той.

— Поне вкусът му си струваше. По-добър беше от супата.

На Хулиан му хрумна идея. Взе вече празната купа на Алонсо и извади от аптечката си две метални тръбички и свредел. Приближи се до буретата и ги помириса. С помощта на свредела проби две дупки в едно от тях — в жлеба между дъските. Алонсо го гледаше втрещен.

— Какво правиш?

— Правя се на Макгайвър^[8].

После Хулиан заби тръбичките в двете дупки.

— През горната ще влиза въздух, а през долната ще тече.

За щастие бурето не съдържаше нито масло, нито оцет. По тръбичката потече струйка вино, а те подложиха отдолу купата.

— Благословено чудо! — възкликна Алонсо.

Двамата мъже със смях отдадоха дължимото на виното. От другата страна на вратата стражът се чудеше на какво по дяволите може да смее човек, осъден на смърт. Помисли се, че този крадец несъмнено е различен от другите.

XV.

Амелия се опитваше да подреди мислите, които се блъскаха в ума й. Преди да бъдат поканени предишната вечер в каютата на капитана, гостите не са знаели къде той си пази парите. Разбрали са го по време на вечерята, когато пред всички Егиньо извади ковчежето от шкафа и даде едно ескудо на помощник-капитана, за да зареди корабната аптечка. Амелия си помисли, че тази непредпазливост на капитана му бе коствала 250 златни ескудос.

Младата жена бе разпитала по свой начин половината от заподозрените, но не бе успяла да отхвърли никого от списъка. Елвира де Алкарас, Хил де ла Торе и Педро Ромеро имаха възможност и мотиви, за да извършат кражбата. Амелия обаче не можеше да сведе кръга на подозрение само до тях тримата. Налагаше да признае пред Хулиан, че детективският й план е безуспешен или поне няма да даде резултат в поставения срок от двадесет и четири часа.

Амелия се интересуваше по-слабо от останалите гости, които още не бе успяла да разпита. Например адмиралът на флотилията, Луис Фернандес де Кордоба, заемаше един от най-високоплатените постове в кралство Испания. Беше малко вероятно да си направи труда да открадне 250 ескудос. Отхвърли мисълта, че адмиралът може да има недоказана клептомания, защото според учените от нейното време тази болест засягаше предимно жени, страдащи от хистерия.

Друг заподозрян, когото не бе разпитала, беше Торибио де Алкарас, но от съпругата му беше получила достатъчно информация, за да го остави в списъка на възможните извършители. Ако единият от двамата бе откраднал парите, другият със сигурност му бе съучастник.

Последният в списъка й бе Пакито, юнгата. Той бе влязъл в каютата в пълен мрак и лично се бе заел да напълни лампите с масло, но не бе присъствал в момента, когато капитанът извади ковчежето от шкафа. Беше време да поговори с Пакито.

Амелия се размина с юнгата в коридора. Момчето чукаше на вратата на капитана, който веднага му отвори. Тя реши да изчака и да го пресрещне на излизане, но Егиньо я забеляза в дъното на коридора и я покани да влезе. Амелия пое ръкавицата в движение и се възползва от случая. Освен информацията, която очакваше от юнгата, посещението в капитанската каюта щеше да й позволи да направи визуална реконструкция на събитията, докато разговаря с капитана.

XVI.

Пакито беше потропал само за да осведоми капитана, че вечерята закъснява, но скоро щяла да бъде готова.

— Сеньора, бихте ли ме придружили? — попита капитанът.

— Надявах се да вечерям със съпруга си, който още работи по подготовката на корабната аптечка, но ще ви направя компания, докато вечеряте.

— За мен ще бъде удоволствие. Невъзможно е двама мъже да бъдат зарадвани едновременно, а вие успявате да го постигнете.

При този комплимент Амелия кокетно се засмя, макар че си каза мислено: „Ще ти приложа трета степен така, че дори Ернесто…“

Юнгата донесе апетитно пиле, сготвено с фъстъчен сос и кокосово мляко. По погледа на Амелия и реакцията на слюнчените й жлези можеше да се предположи, че се разкайва за отказа си да го опита. Тя обаче бързо се овладя и насочи вниманието си към юнгата.

— Пакито, откъде си родом?

— От Сан Себастиан, сеньора.

— Бискаец значи. Какво съвпадение… като капитан Егиньо.

— Така е — потвърди капитанът. — Семействата ни отдавна се познават.

— Интересно. По нашия край казват Сиско на Франсиско. При вас не казват ли Пачи вместо Пакито?

И капитанът и юнгата се съгласиха, че е точно така.

— Ами тогава…? — попита тя с невинна усмивка.

— Предпочитам да ми казват Пакито, защото… защото не искам никой да си мисли, че капитанът има специално отношение към мен като свой земляк.

— Въпреки всичко обаче той има специално отношение към теб.

— Така е — призна капитанът. — Пакито заслужава обичта и похвалите ми, защото е най-работливият от всички юнги. Когато другите седнат да свирят на чиримия^[9], той продължава да върши нещо полезно за кораба.

Момчето се усмихна доволно от похвалата и поиска позволение да излезе. Егиньо и Амелия продължиха разговора си.

— Като хвалите момчето, вие му давате стимул да продължи да работи още по-добре.

— Прозорлива сте. Обаче всичко е истина. Казах ли ви, че имам намерение да го повиша?

— Да, споделихте, че искате да го направите свой личен адютант. Сигурно му имате пълно доверие.

— Точно така. Въпреки че е много млад и няма опит като моряк, във вените му тече морска вода.

Според Егиньо Пакито притежавал трите най-важни условия за да бъде моряк — приключенски дух, семейна традиция и нужда.

— Каква нужда? — любопитно попита Амелия.

— Животът в морето не е покрит с рози — отговори капитанът. — По-скоро е покрит с тръни, с всякакви опасности. За да започнеш като юнга, трябва много да си гладувал и да си готов да рискуваш живота си, за да си напълниш стомаха.

Впечатлението на Амелия от предишната нощ се потвърди. За Егиньо младият юнга беше като сина, когото винаги бе желал, но никога не бе имал. Тя остави капитана да говори още известно време за премеждията и морските си битки, като през това време скришом наблюдаваше обстановката. Мислено измерваше разстоянията и преценяваше разположението на мебелите. Масата продължаваше да бъде в центъра на каютата, на два метра от шкафа. В дъното се виждаха предните люкове. Бяха махнали два от осемте стола, които бяха там предната вечер, и сега край масата имаше само шест места.

Амелия напрягаше мозъка си. Мислеше си, че е невъзможно разкриването на крадеца да е толкова трудно. Както казваше Салвадор: „Няма перфектно престъпление, има само неопитни следователи“.

Тогава си спомни „Откраднатото писмо“ на любимия си писател Едгар Алън По. В тази новела непогрешимият Ш. Огюст Дюпен откриваше извършителя на голяма кражба с помощта на чистата логика и впечатляващата си способност да анализира. Амелия реши да последва примера му, защото, ако се абстрахираше от дистанцията във времето, и двамата бяха любители детективи. Според героя на По, добрият наблюдател обръща внимание на подробности, които никой друг не забелязва. Може да са дребни детайли, но обикновено не са незначителни и не са скрити. Просто остават незабелязани и убягват от вниманието ни, точно защото са прекалено очевидни. Подобно нещо се случва понякога, когато изучаваме многоцветната повърхност на географска карта. Изчитаме едно по едно всички дребни надписчета, а не осъзнаваме, че мястото, което търсим, е написано с едри букви от единия до другия край на картата.

Досега Амелия безуспешно се бе опитвала да разреши мистерията с помощта на показанията на заподозрените. Сега обаче реши да промени стратегията си. Възможно бе решението на всичките й въпроси да се намира на явно място, точно под носа й. А под носа на Амелия в момента се намираха двете лампи, които предишната вечер бяха угаснали. Сега те светеха с ярък пламък, без да показват признаци на догаряне.

— Днес следобед допълвали ли сте лампите?

— Не. Пакито много стриктно ги долива с масло всяка сутрин.

— Всяка сутрин?

— Всяка, включително и тази.

— А вчера?

— Вчера също. Защо се интересувате?

— Защото изглежда все още са пълни. Вчера по това време маслото свърши и лампите угаснаха.

— Беше изключение. Обикновено маслото стига за цялата вечер, докато си легна да спя. Тогава лично ги изгасвам.

— Интересно… Е, вече е късно. Трябва да отида да потърся съпруга си. Сигурно е много гладен.

— Не бих се учудил. По това време…

— Мислите ли, че мога да помоля Пакито да ни донесе нещо за хапване в каютата, когато мъжът ми приключи с работата си?

— Аз лично ще се разпоредя за това.

Амелия му благодари със задоволство. Налагаше се веднага да намери Хулиан и да му разкаже това, което беше научила.

XVII.

Хулиан излезе от трюма на галеона също така потиснат, както излизаше от кръчмата „Росел“ близо до гара „Аточа“, когато беше студент.

Беше се стъмнило, но в далечината съзря Амелия. Стоеше на предната палуба, загледана в хоризонта. Младата жена приличаше на скулптура на носа на кораба, най-красивата от целия Кралски флот, сирената от Барселона. Приближи се до нея.

— Да не чакаш Леонардо ди Каприо? — намигна й Хулиан.

— Теб чакам.

В крайна сметка бе принуден да признае пред себе си, че шегите не са сполучливи, ако човекът, към когото са насочени, не ги разбере. Беше очевидно, че Амелия не е гледала „Титаник“.

Младата жена усети, че Хулиан дъха на вино.

— Пил си.

— Да. С Алонсо. Може да ни е за последен път да пием заедно.

— Как ти хрумна такова нещо! Предполага се, че трябва да сме готови за всякакви изненади. Би било по-разумно да не губиш рефлексите си, в случай че ни дотрябват.

— Не се тревожи, всичко е под контрол — успокои я Хулиан. — Вече откри ли кой е крадецът?

— Мисля, че да… Да се прибираме вътре!

XVIII.

В каютата Амелия и Хулиан изчакаха притаени да им донесат вечерята. Пакито потропа на вратата и Амелия го покани да влезе. Внезапно Хулиан се нахвърли на юнгата. Двамата залитнаха и се стовариха като олово върху задушеното пиле, което се разсипа по пода.

— Можеше да го изчакаш да остави храната — упрекна го Амелия.

Хулиан се опитваше да се пребори с момчето, но то му се изплъзваше като змиорка. Въпреки че бяха двама на един, не им беше лесно да задържат юнгата. Завързаха краката му с парче от рибарска мрежа. Хулиан му хвана ръцете, а Амелия завърза и тях с край от корабно въже. Пакито можеше да се продере да вика за помощ, но не издаде и звук. След като го обездвижиха, започнаха да го разпитват, но Пакито продължаваше да мълчи.

— Знаем, че ти си откраднал парите на капитана — заяви Амелия. — Планирал си го вчера сутринта. Сипал си по-малко масло в лампите, за да изгаснат по време на вечеря. Така всички присъстващи бяхме заподозрени. Знаел си, че капитанът ще те извика да допълниш лампите и в суматохата си измъкнал ковчежето, без никой да забележи. — После Амелия го сграбчи за яката на ризата. — Къде са парите? Къде си ги скрил, мошенико?

Хулиан за малко да се изсмее. „Мошенико“ му прозвуча смешно. Това ли беше най-тежката обида, която Амелия можеше да произнесе? Пакито заслужаваше много по-лошо определение. Беше се възползвал от факта, че вината за кражбата бе паднала върху Алонсо, когото може би щяха да екзекутират заради престъпление, което не бе извършил. Какъв кучи син!… Без да се замисля, Хулиан замахна и удари момчето по врата.

След раздялата си с капитана Амелия се бе промъкнала в общото помещение, където спяха моряците. Беше преровила торбата на юнгата, но не бе открила парите. Сега колкото и да го заплашваха, Пакито мълчеше и отказваше да признае къде е ковчежето. При цялото боричкане и дърпане обаче, ризата на юнгата се бе раздрала на гърдите. Амелия забеляза, че под нея момчето носеше превръзка около тялото си. Бинтът можеше да предпазва някаква рана, но младата жена заподозря, че под него Пакито крие нещо друго. С рязък жест тя дораздра ризата му.

— Хулиан, помогни ми да свалим тази превръзка! — заповяда Амелия.

Пакито се опита да ги ухапе, защото само челюстите му бяха свободни, но не успя да ги спре. Превръзката беше много стегната и те с мъка успяха да развържат възлите й, но накрая я свалиха. 250-те златни ескудос не бяха единственото, което намериха там. Пакито имаше женски гърди. Амелия пребледня. Хулиан никога не беше гледал с такава изненада женски гърди. Може би когато беше на тринайсет и тайно прелистваше „Интервю“^[10], но тогава изненадата му беше от друг вид.

— Той е жена! — възкликна изумен.

— Пуснете ме! Задръжте парите и ме пуснете!

— Много грешиш, Пакита! Откраднала си парите, сега е твой ред да полежиш в трюма.

— Много ви моля. Ще върна парите, но не ме издавайте на капитана!

Амелия още не можеше да дойде на себе си от изненадата. Метна парче от ризата върху гърдите на момичето и най-сетне промълви:

— Ти не си Пакито Лойола. Кръщелното ти име е Каталина, нали?

Юнгата с ужас потвърди. Беше също толкова объркана от това прозрение, колкото и Хулиан. Амелия не само беше извънредно умна, но сякаш имаше ясновидски способности.

— Каталина де Ераусто, предполагам?

Момичето отново кимна. Хулиан продължаваше да не разбира.

— По дяволите! Откъде знаеш това? Познаваш ли я?

Амелия стана и дръпна колегата си в ъгъла.

— Познавам я… от литературни източници — прошепна тя в ухото му. — Каталина де Ераусто е прочутата монахиня-лейтенант.

— Звучи ми като „Сестра Ситроен“^[11]. Не съм чувал за нея.

— Монахинята-лейтенант… била е послушница, но станала войник. Почти през целия си живот ходела облечена като мъж. Тя е една от най-противоречивите и необикновени фигури от времето на Златния век.

— Съгласен съм, че сигурно е противоречива. Обаче е крадла.

— И по-лоша ще стане, но не можем да я предадем на капитана. Трябва да доживее до шейсет и пет години.

— Тогава какво предлагаш да направим?