Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (3) (Времето е това, което е)

II.

Дъждът все повече се усилваше, когато съзряха в далечината дървена къщурка с обор.

— Да видим дали там няма да имаме повече късмет — предложи Алонсо.

Ускориха ход, доколкото мулето им позволяваше, а то не беше много. Животното бе толкова бавно, че Алонсо се запита дали няма да стигнат по-бързо пеша.

Чук, чук.

Никой не отвори вратата.

Отново потропаха.

Най-сетна вратата се открехна и се появи мазното кръгло лице на мъж на около четирийсет години.

— Какво дирите по това време?

— Подслон, добри човече — отговори Амелия.

— Това не е хан. Вървете си!

— Можем да си платим. И то добре.

— Много пари ще ви струва.

Амелия погледна Хулиан, който показа няколко монети.

— Не стига.

Хулиан извади още.

Както винаги парите отварят повече врати, отколкото добрината, и стопанинът най-сетне склони да влязат, но не изпускаше нито за миг от ръцете си един здрав камшик. Сега можаха да го видят в цял ръст. Очевидно през живота си никога не бе спазвал диета. Беше направо валчест.

— Ако сте крадци, предупреждавам ви, че знам как да се защитя.

Алонсо го погледна с пренебрежение.

— Не сме крадци, а освен това и аз искам да те предупредя нещо. Ако пак проявиш неуважение, този камшик ще ти го…

Амелия погледна строго боеца и с жест го накара да млъкне. Явно дипломатичността не бе най-силното му качество. Нуждаеха се от подслон за през нощта. Бяха подгизнали, а беше и студено. Рискуваха да хванат пневмония, преди дори да са стигнали до замъка. Моментът не беше подходящ за разправии.

Тогава от дъното на къщата дочуха слаб плач, като хленчене на дете, а после и суха кашлица.

Хулиан не пропусна тази подробност.

— Лоша кашлица.

— Дъщеря ми. Простуди се и легна болна.

Амелия видя в ситуацията възможност да направят добро, а между другото и да убедят мъжа, че заслужават да ги подслони.

— Съпругът ми знае да лекува болести.

— Дъщеря ми няма нужда от лекари. Всеки ден се молим да оздравее. Господ ще се погрижи.

От дъното се чу глас:

— Мъжо, само с молитви може да не стане. Пипни я да видиш как гори!

Разтревожен, Хулиан пристъпи напред.

— Нека да я видя!

Мъжът погледна жена си, която всеки миг щеше да избухне в плач.

— Моля те! — промълви тя.

Той кимна и хвърли поглед на Хулиан.

— Вървете — отстъпи.

— Елате с мен — жената през сълзи покани Хулиан и двамата се насочиха към дъното на къщата, където лежеше момиченцето.

Тогава стопанинът се обърна към Амелия, за да се пазари.

— Докато мъжът ви преглежда детето, кажете колко можете да платите?

Алонсо го погледна с омраза. Този човек беше олицетворение на неблагодарността. С голямо удоволствие би му разполовил главата.

Амелия си помисли същото.

Но не бяха в позиция да проявяват капризи.

И започнаха пазарлъка.

III.

— Гаден обор! Спасих дъщеря му да не умре още тази нощ, а за отплата ни праща в гадния обор — Хулиан беше възмутен.

— Колко му плати?

— Половината от всичко, което имаме.

— Мамка му! Ако вземем предвид колко се е повишил индексът на потребителските цени от този век до 2016, щеше да ни излезе по-евтино да спим в хотел „Риц“.

Чу се кудкудякане на кокошка, неизвестно дали за да се съгласи с него или да го накара да млъкне и да я остави да спи.

Тя не беше единствената им компания в обора. Още няколко кокошки и два вола се чувстваха също така притеснени, както и те. В крайна сметка това беше техният дом, а не на тримата двуноги с недоволни физиономии. И особено на онзи, който не спираше да се оплаква.

Алонсо мълчеше.

Амелия попита Хулиан как е малката.

— Гореше от температура. Дадох й парацетамол и й инжектирах антибиотик, докато майка й отиде да донесе вода, за да й сложим студени компреси по цялото тяло. Утре пак ще я прегледам. Ако изкара нощта, ще се оправи.

Амелия му благодари.

Алонсо продължаваше да мълчи.

Кокошката отново изкудкудяка.

Най-сетне Алонсо продума:

— Време е да спим.

IV.

Два часа по-късно и тримата все още бяха будни, с отворени очи като бухали. Дори Алонсо, свикнал с всякакви затруднения от битов характер, не бе успял да заспи.

— Амелия…

— Да.

— Разкажи ми за Бернардо дел Карпио.

— Опитвам се да заспя — оплака се Хулиан. — Ако започнем да приказваме…

— И аз не мога да заспя — отвърна му боецът, — затова искам да науча нещо повече за този рицар. Нали така или иначе отиваме в неговия замък. Вероятно тъкмо той е затворил Елиас Сотока.

— Мислиш ли, че наистина е зов за помощ? — попита Амелия.

— Твърдо съм убеден. Ако Сотока е толкова добър агент, колкото казва Ернесто, и се крие от Министерството, защо тогава би ни търсил? Никой не знае за него. Би могъл да си живее щастливо във време, което познава като петте си пръста. Нужна му е помощ. Сигурен съм.

— Да. А мислиш ли, че великият Бернардо го държи заключен? — продължи Хулиан.

— Че кой друг?

Амелия се замисли над думите на колегите си.

— А на теб как ти се струва, Амелия?

— Знам, че навсякъде, където показахме портрета на Сотока, всички се плашеха от образа му.

Алонсо почувства, че теорията му се потвърждава.

— Защото е преследван от господаря на замъка и ако покажат симпатия към него… Или ако решат да му помогнат… Страхуват се да не ги сполети същата съдба.

— Има логика — призна Хулиан.

— Амелия, разкажи ми всичко, което знаеш за Бернардо дел Карпио — настоя Алонсо.

Младата жена въздъхна дълбоко и го предупреди, че историята ще бъде дълга. Понеже Алонсо не се впечатли особено от това, тя започна да разказва:

— Не се знае кое е легенда и кое истина, но ако всичко написано за него е вярно, тогава става дума за истински герой. Ако обаче е измислица, значи е никой. А най-добрите историци, които познавам, считат, че е легенда.

— Тогава ми разкажи легендата.

— Има няколко. Дори се говори, че бил от франкски произход и участвал във войските на Карл Велики. Най-подробната легенда обаче твърди, че бил син на дон Санчо, графа на Салданя, който се влюбил в Химена, сестрата на крал Алфонсо II Целомъдрения.

— Не искам да си представя защо са му прикачили такъв прякор — пошегува се Хулиан.

— На какво е бил крал този негодник?

— На Астурия. Затворил в тъмница бащата на Бернардо, а сестра си пратил в манастир. Никога не им простил, че тайно се оженили и че тя забременяла, още преди да стъпи под венчило.

— Или че дон Санчо е бил по-малко „целомъдрен“ от него — подхвърли Хулиан. — Щом нарекат някого така, значи е импотентен или потиснат. Едно от двете.

Алонсо се съгласи. А после се обърна към Амелия:

— А какво станало с детето?

— С Бернардо? Алфонсо Целомъдрения го отгледал като свой собствен син и той се превърнал в най-добрия войн на кралството. Когато узнал за тъжната съдба на баща си, когото дори не познавал, Бернардо започнал да моли милост за него. Кралят му дал много лъжливи обещания, че ще го освободи, за да накара племенника си да се сражава с все същия плам.

— Подал е морковче на магарето, за да тича след него.

— Точно така. Само че магарето никога не стигнало моркова. Когато Бернардо най-накрая стигнал до баща си, той вече бил мъртъв.

— Целомъдрен мръсник! — възмути се Хулиан.

— Да, според легендата за Бернардо. Според други, по-достоверни източници наистина е бил целомъдрен, защото нямал интимни отношения с кралицата и затова останал без наследници. Алфонсо започнал Реконкистата^[2], основал град Овиедо, бил ключова фигура за обединението на княжествата, а също така и сложил начало на Пътя от Астурия към Сантяго^[3]…

Алонсо остана поразен.

— Оттеглям си думата „негодник“… Моля те, продължи да разказваш легендата за Бернардо! Какво станало след смъртта на баща му?

— Предявил претенции към короната като племенник на краля. Но не я получил. Тогава помолил да му разрешат да се оттегли в замъка „Салданя“, за да оплаква несгодите на съдбата си.

Личеше си, че Алонсо е много впечатлен.

— Може да е легенда, но по мое мнение историята е много красива.

Хулиан се прозя.

— Моля ви, ще поспим ли малко? За цената, която платихме за хотелчето, поне това може да направим.

Всички отново легнаха върху сламените рогозки, за да се опитат да поспят.

Алонсо обаче не успя да мигне цялата нощ.

V.

Дъските на обора бяха зле сковани. Студът проникваше през хиляди цепнатини. Когато съмна, оттам влязоха и първите утринни лъчи.

Алонсо ги посрещна буден и радостен от изгрева на слънцето.

Огледа се наоколо. Другарите му още спяха, но той имаше нужда да стане. Малкото погълната храна се бунтуваше в стомаха му и затова изпитваше необходимост да се облекчи. Взе торбата си (никога не се разделяше с нея) и внимателно излезе, за да не смути съня на Амелия и Хулиан.

Щом напусна обора, тръгна към близката горичка, където облекчи стомаха и душата си. После откъсна няколко листа и се избърса. Остро почувства липсата на тоалетна хартия, с която бе свикнал в апартамента си. „Започвам да се размеквам“, каза си наум.

Едва беше направил и две крачки обратно към обора, когато чу притеснените гласове на Амелия и Хулиан. Забърза се и потърси място, от което да наблюдава случващото се. С яд установи, че в далечината група мъже в униформи извеждаха спътниците му от обора. Отвън ги чакаше същият тип, на когото бяха платили куп пари за мизерния подслон. Войниците вързаха ръцете на другарите му и ги поведоха, като преди това връчиха кесия — вероятно пълна с пари — на предателя.

Първата мисъл на Алонсо бе да се спусне и да спаси Амелия и Хулиан, но преброи дванайсет войници. Не беше проблем, че са толкова много, защото в торбата си имаше модерно оръжие, с което можеше да ги ликвидира за нула време, но приятелите му бяха под директна заплаха. Нея я водеха с изваден кинжал, а него — със сабя, с опакото на която освен това му нанесоха и здрав удар. Не можеше да очисти враговете си, без и другарите му да пострадат.

С огромно съжаление Алонсо остана да наблюдава как ги отвеждат. Въпреки тревогата си се усмихна, защото чу как Хулиан нарече „копеле“ бащата на момиченцето, което бе спасил предната вечер. Алонсо си помисли, че примерът му е заразителен дори и в XXI век.

И така, реши да изчака удобен момент да се покаже от прикритието си.

Докато стоеше там, мислеше само за две неща — каква участ очаква другарите му и как саморъчно да убие човека, който ги бе предал.

Естествено, смъртта му щеше да бъде бавна и болезнена. Закле се в собствения си син.

VI.

Предателят оглеждаше новопридобитата си каруца.

— Няма да ни дойде зле — отсъди доволно. — Обаче мулето е по-старо и от Стария завет. Ще го заколя.

Жена му го гледаше сериозно.

— Какво ти е, жено?

— Те ни помогнаха, а ти продаде човека, който снощи спаси детето ни!

— Дъщеря ни е жива, защото Господ така пожела. Да не би да вярваш в магии?

— Ако този човек е магьосник, нека бъде благословен! И тогава ти ще трябва да си платиш за стореното.

Зад гърба на мъжа си жената забеляза как Алонсо се приближава. Селянинът усети погледа й и се обърна. Третият гостенин бавно пристъпваше към тях. Мъжът бързо грабна камшика си, за да се отбранява.

— Ела… чакам те! Така от замъка ще ми дадат още пари.

Алонсо нададе вик и се нахвърли върху предателя. Дебелакът започна да се отбранява с неподозирана пъргавина и успя да избегне първия му удар. После се опита да шибне Алонсо с камшика, но боецът ловко го избегна.

Втората атака на Алонсо остана и последна. С единия си крак той спъна селянина, а с десния си юмрук го повали на земята. После извади кинжала си и го допря до врата му.

— Скъпо ще си платиш, кучи сине. Накъде ги отведоха?

Мъжът не можеше да диша. Алонсо настоя:

— Сам решаваш — да говориш и да умреш бързо, или да мълчиш и да се мъчиш дълго. Защото при всяко положение ще те убия.

— В замъка… Отведоха ги в замъка.

— На граф Салданя ли?

— Да… Дон Бернардо дел Карпио.

— Надявам се парите да ти послужат в ада, защото тук няма да имаш време да ги похарчиш…

Алонсо замахна с кинжала да му прониже сърцето, но го възпря детски плач. Боецът погледна с крайчеца на окото си и видя момиченцето. Беше на около пет години и стоеше само по ризка. Хулиан наистина беше добър лекар. Бе спасил малката, а сега Алонсо искаше да убие баща й. Нямаше да го направи, още по-малко пред уплашения й поглед.

Доближи кинжала до бузата на мъжа и я проряза с острието.

— Спомняй си за мен, докато носиш този белег! За човека, който ти подари живота. И се моли да не се изпречиш пак пред очите ми! Втори път няма да имаш такъв късмет.

VII.

Салвадор нямаше известия от патрула и разпореди на Ернесто да им се обади.

Ернесто направи жест на неодобрение:

— Ако телефонът позвъни пред свидетели, ще ги поставим в трудно положение — предупреди той.

— Все ми е едно — отговори заместник-министърът. — Искам да знам дали са живи. Освен това Амелия е съобразителна. Сигурно е изключила звука на мобилния.

Ернесто набра номера.

Мобилният телефон на Амелия обаче не беше заглушен и звуците от позвъняването му смутиха мъжете, които водеха младата жена и Хулиан към замъка „Салданя“. Един от тях слезе от коня си, за да разбере откъде идва странният звук. Бръкна с ръка под полите на Амелия и намери апарата.

— Ти си вещица! — изкрещя мъжът и я удари.

Хулиан се опита да я защити, но получи юмрук в корема, който го накара да се превие от болка.

— Не отговарят — съобщи Ернесто.

Салвадор не каза нищо, но си помисли най-страшното.

VIII.

За Алонсо не беше трудно да локализира отряда, пленил спътниците му.

Очевидно мъжете, които бяха отвлекли другарите му, нямаха за какво да се крият, защото изпълняваха заповедите на господаря на тези земи. Затова не бързаха и не пришпорваха излишно конете си. За Хулиан и Амелия това беше голямо облекчение, понеже нямаха късмета да бъдат качени на кон — вървяха пеша, завързани с въжета към седлата на двама от конниците.

Алонсо изчака да спрат. Тогава чу да звъни мобилният на Амелия.

— Мамка му! — изруга той.

После видя как я обиждат и удрят. А след това Хулиан падна на земята след забития в корема му от един от войниците юмрук.

Почувства безсилна ярост, но се постара да я овладее. Да нападне сега, означаваше пак да постави в опасност Амелия и Хулиан. Но Амелия беше негов началник и му се искаше по някакъв начин да разбере мнението й. Извади от кожената си торба малко огледалце и се опита да сигнализира на младата жена с отражението на слънчевите лъчи.

Амелия веднага погледна скришом към Алонсо и направи леко отрицателно движение с глава.

Скоро групата продължи пътя си и тя успя леко да се приближи до Хулиан.

— Алонсо ни следва.

— Откъде знаеш?

— Даде ми сигнал с огледало. Аз пък му направих знак да не се намесва.

— Защо? Удариха те, а на мен за малко да ми извадят червата.

— Трябва да изпълним мисията, а тези мъже ще ни помогнат да влезем в крепостта, в която искаме да отидем. Освен това, ако искаха да ни убият, вече щяха да са го сторили. Със сигурност обаче ще го направят, ако Алонсо ги нападне.

Водачът на групата с лек тръс се приближи до пленниците.

— Млъквайте!

Те се подчиниха и продължиха да крачат напред.

След два часа пристигнаха. Охранителите им проявиха любезността да ги качат на два коня, защото замъкът се намираше на стръмен склон, по който трудно биха успявали да следват хода на животните. Нямаше съмнение — искаха да ги заведат живи при господаря си.

Точно пред портите ги накараха да слязат от седлата.

— Замъкът „Салданя“. Сега от него са останали само руини — прошепна Амелия.

— А този тук е цял и невредим. И пълен с гадове — отвърна Хулиан, все по-отчаян.

В далечината Алонсо ги наблюдаваше с бинокъл. Поклати глава. Щом влезеха в замъка, спасяването на другарите му идеше да бъде още по-трудно.

IX.

— Прекрасен е!

Хулиан направо се изуми. Бяха задържани, вързани и малтретирани, а Амелия разглеждаше запленена салона на замъка и украсата по стените.

— Какво му е прекрасното, Амелия? По дяволите, ще ни убият! В най-добрия случай, защото може първо да ни подложат на средновековни мъчения. Сега тук са по-модерни от всякога.

— Аз съм историк. Прекарала съм безброй часове в изучаване на тази епоха и винаги съм мечтала да вляза в дворците, които по мое време вече са се превърнали в развалини, и да ги видя каквито са били. А сега се намирам точно в такъв.

И с усмивка отново се загледа в помещението.

— През шести век тук, на възвишението Ла Мортерона, вече е съществувала крепост. В нея кантабрийските благородници се укривали от вестготските нашественици, но не успели да им устоят. Били са победени от крал Леовихилдо.

— Радвам се.

— После — продължи Амелия — замъкът бил превзет от арабите след битката при Гуадалете^[4]…

Историческият преглед на Амелия бе прекъснат от гласа на един слуга:

— Направете път на граф Салданя!

Хулиан погледна Амелия.

— Сега ще се запознаем с настоящия му господар, Бернардо дел Карпио.

И наистина — веднага след това в салона влезе графът, придружен от свитата си.

Щом го видяха, двамата агенти останаха смаяни. Това беше Елиас Сотока.

Лицето му бе поостаряло с годините, но в очите му имаше същия жив блясък, който бяха видели на снимката в кабинета на Салвадор. Само косата му беше различна. Пак приличаше на лъвска грива, но не тъмна, както някога, а посивяла.

Елиас Сотока — сега Бернардо дел Карпио — се приближи до тях и се засмя. След това заповяда на хората си да ги развържат и да ги оставят насаме.

Един от войниците го предупреди за опасността, на която се излага, ако остане без охрана с пленниците. Жената била вещица и имала странни амулети, които издавали звуци. Елиас отново му нареди да излезе, ако не иска да си изпати.

Когато останаха сами в залата, той ги огледа от глава до пети.

В паниката си Хулиан подметна хаплива шега:

— Е, какво, харесваме ли ти?

— Тя повече от теб.

— По този въпрос сме на едно мнение. И на мен тя ми харесва повече от теб.

Елиас го погледна сериозно.

— Откога в Министерството работят палячовци? Още една шега и ще накарам да те хвърлят от зъберите на кулата, глупако.

Хулиан счете, че моментът е подходящ, за да млъкне.

— Не ви познавам. Откога сте в Министерството?

— Малко повече от две години — отвърна Амелия.

— Бяхте трима. Къде остана третият?

Двамата замълчаха. Сотока обаче не изглеждаше много разтревожен.

— Нищо, ще го открия. Седнете, моля!

Амелия и Хулиан се подчиниха, а Елиас се настани на стола срещу тях.

— Какво става, „Реал Мадрид“ успя ли отново да спечели Купата на Европа?

— Да — отговори Хулиан.

— Мамка му!

Хулиан го погледна учудено.

— Аз съм от Барса. Още от времето на Кройф — обясни Елиас.

Хулиан не успя повече да се сдържи:

— Слушай, не ставам да те фрасна, защото съм сигурен, че ще ми го върнеш двайсет пъти. Но би ли ни казал какво става тук?

Амелия се опита да успокои колегата си:

— Хулиан, моля те!

Сотока направи успокоителен жест с ръка към младата жена.

— Няма нищо, не се притеснявай! — каза любезно — Остави Хулиан да говори! Но колко съм невъзпитан! Как се казваш?

— Амелия Фолк.

— Каталонска фамилия.

— Каталонка съм, както и ти.

— Да, но родителите ми са от Галисия. А това има значение.

Елиас погледна Амелия с усмивка.

— De quina ùpoca ets?

— De finals del segle XIX.

— Parles un catalù preciùs.

— El teu tampoc estù malament

— Ultimament el practico poc, la veritat. ùs un plaer poder ferho. I mùs amb una dona tan bonica com tu.^[5]

Хулиан гледаше втрещен.

— Чакай малко!… Какво се опитваш да направиш? Да не сваляш колежката ми?

— Идеята не е лоша… макар че не бих направил нищо, което да я притесни. Аз съм рицар, в истинския смисъл на думата. И съм граф. Длъжен съм да се държа като благородник.

— Но ти не си Бернардо дел Карпио. Ти си самозванец.

На Елиас не му хареса тонът на Хулиан.

— Елиас Сотока вече не съществува. Аз съм Бернардо дел Карпио.

Хулиан хвърли тревожен поглед към Амелия.

— Било е клопка. Сега сме в ръцете на луд човек.

— Не съм луд. Само дойдох да живея в епоха, когато всичко е просто и честно. Не както в Министерството. Там още ли управлява Салвадор?

— Да — отвърна Амелия.

— Страхотно! Предполагам, че Ирене и Ернесто също са там.

— Така е.

— Една предателка и едно сервилно мекотело! Какво трио! Дори в „Тримата амигос“…

— Те са ни колеги! — прекъсна го Амелия в опит да ги защити.

— Не им се предоверявайте! Всъщност съветът ми е излишен, защото няма да ги видите повече.

— Как така няма да ги видим? — възмути се Хулиан. — Имаме намерение да се върнем. И то заедно с теб. Получихме молбата ти за помощ, твоето „писмо в бутилка“. Дойдохме да те измъкнем от тук.

— Не беше зов за помощ.

— Тогава какво е? — пожела да узнае Амелия.

Елиас я погледна с нежност.

— Скоро ще разберете. Тази вечер съм организирал вечеря във ваша чест. Надявам се да не сте вегетарианци.

После стана от стола.

— Ще разпоредя да ви заведат в покоите ви. Може свободно да се разходите из замъка. Но не правете глупости!

И излезе от салона, а Хулиан и Амелия останаха, потънали в недоумение.

— Разхлопала му се е дъската — отбеляза агентът.

Амелия сякаш не разбра какво иска да каже с това, но нямаше време за повече обяснения, защото цяла свита от слуги и стражи влезе в салона, за да ги отведе в покоите им.

X.

В горичката близо до замъка Алонсо замисляше план как да се промъкне в него. Със сигурност спасителната операция вътре щеше да бъде много по-трудна, отколкото в голото поле.

Проклинаше се, че не се бе намесил по-рано. Сега кой би могъл да знае дали Амелия и Хулиан са още живи в двореца? Единствена надежда му даваше фактът, че не ги бяха убили по пътя. Ако имаха заповед да ги ликвидират, щяха да го направят още в обора. Затова Амелия му бе дала знак да не напада, когато я заслепи с огледалото.

Алонсо се замисли за нея. Когато постъпи в Министерството, не можеше да си представи как така ще го командва жена. Сега обаче му беше напълно ясно, защо тя му беше началник. Беше умна. В живота си не познаваше по-умен човек от нея. Въпреки че бе дама, имаше поведение на боец. Под нейно командване се чувстваше спокоен. Амелия мислеше, а той действаше. Мисленето го изнервяше. Може би колкото нея действието, когато й се налагаше в определени ситуации. Тогава идваше неговият час.

Сега обаче трябваше първо да мисли, а после да действа. И това отново го накара да изпитва безпокойство.

Внезапно до него стигнаха женски викове:

— Моля те, не ме наранявай!

Веднага след това се чу звук, подобен на раздиране на чаршаф. Някакъв плат. Познаваше го от войната — така правеха полеви превръзки с турникет. Но виковете показваха, че не става дума за спасяване на крайник, а по-скоро за насилие.

„Какво още може да ми се случи днес?“, си помисли Алонсо и се надигна. „В девети век може да нямат телевизия, но и тук не скучаят.“

Насочи се към мястото, откъдето идваха виковете. След молбите започнаха „не“-тата. А после остана само плачът на жената.

Опита се да разузнае ситуацията, без да бъде забелязан. На малка полянка в гората, обградена с дървета и храсти, девойка на не повече от шестнайсет години лежеше на земята. Дрехите й бяха разкъсани на парцали и разкриваха голите й гърди. Тялото й беше изложено на показ от главата до петите.

Девойката бе наобиколена от трима мъже, облечени по подобие на войниците, заловили Амелия и Хулиан. Двама бяха зад нея и държаха ръцете й, а третият вече си сваляше панталоните.

Налагаше се да действа светкавично. Не му хрумна друго, освен да свирне с уста и веднага да се премести.

Мъжете се заковаха на място, а момичето се възползва от стъписването им, за да се изправи на крака. Но не за дълго, защото с един шамар отново я повалиха на земята. После я зарязаха — ново подсвирване от друго място ги накара да се почувстват обсадени.

— Насам — извика един от тях и се шмугна в храстите със сабя в ръката.

Изчезна сред зеленината и повече не се появи. Алонсо го закла на момента.

Другите двама започнаха да го викат.

— Санчо! Санчо!

Санчо не отговори.

Много предпазливо и с готови оръжия те се приближиха до мястото, накъдето бе тръгнал първият бандит. Само след две крачки пред очите на единия се мярна кинжал. Не можа да го избегне.

Единственият оцелял от тримата не знаеше дали да пристъпи напред или да хукне в обратна посока. В крайна сметка не направи нито едното, нито другото. Предпочете да сграбчи полуголото момиче и да го използва като щит.

Подсвиркванията продължиха да идват от всички посоки и това да го накара да започне изнервено да се върти и да влачи момичето с нож, допрян до бялата му шия.

В паниката си обаче не бе предвидил, че девойката може да поеме инициатива. С всички сили тя заби юмрук в слабините на насилника си и успя да се отскубне от него.

Алонсо прецени, че моментът е удобен да го нападне и изскочи от храстите със сабя в ръка. Очите му горяха, както винаги, когато се превръщаше в машина за убиване.

— Хайде, покажи ми колко струваш, кучи сине!

Въпреки заканата, той реши да даде възможност на противника да извади сабята си. Тогава забеляза, че ръката му трепери и се засмя.

На въоръжения мъж не му беше до смях. Реши, че може би е време да преговаря.

— Пусни ме да си ида!

— Не става.

— Кълна се, че няма да те преследвам… Няма да съобщя за теб.

— Ще те убия. И знаеш ли защо?

Човекът погледна към момичето.

— Роднина ли ти е?

— Не, но не е нужно да ми е роднина, за да я спася от обезчестяване. Това е една от причините да те убия. Другата е, че имаш моя ръст.

И като каза това, Алонсо му се нахвърли. Насилникът едва успя да отбие първия удар. При втория изпусна сабята си. При третия загуби главата си.

Алонсо се обърна към момичето.

— Покрий се!

Но вместо да се покрие, тя се спусна и го прегърна.

— Ангел! Вие сте ангел!

Кралският войн промени изражението си. Думите на тази девойка му напомниха за Бланка, когато я спаси от побоя на новия й съпруг, като се престори на призрак. Също като в „Дон Хуан Тенорио“^[6].

После се огледа наоколо. Току-що бе убил трима души. Ако беше ангел, без съмнение бе ангел на унищожението.

— Не съм никакъв ангел. Хайде, покрий се! — повтори той, като й подаде дрехите, които бе свалил от последната си жертва. Тя започна да се облича.

— Искаш ли да те придружа до дома ти?

На лицето на девойката се изписа тъга.

— Вече нямам дом. Родителите и братята ми загинаха. Къщата ни беше опожарена. Нямам си никого.

Алонсо почувства жалост към нея, но настроението му скоро се промени, защото момичето продължи:

— Имам само вас.

В момента само това му липсваше — да се повлече след него. При всяко положение обаче не можеше да я остави сама по тези места. Това се явяваше още един проблем, но щеше да го реши, когато му дойдеше времето.

— Как се казваш?

— Беренгела. А вие?

— Алонсо.

Внезапно се чу се цвилене на кон. Алонсо се усмихна.

— Защо се усмихвате?

— Тия бандити са ни оставили чудесен подарък. Конете си — отвърна Алонсо и за последен път погледна към мъртвите мъже.

XI.

Вечерта Хулиан и Амелия бяха отведени в банкетната зала. Там завариха Елиас, който ги чакаше, застанал прав до голяма камина. Беше отворил торбите с багажа им и на масата до него стоеше аптечката на Хулиан.

— Ще ми свърши чудесна работа — каза Елиас. — Тук, щом задуха севернякът, настинката ти е сигурна.

Хулиан веднага възрази:

— Не пипай нещата ми!

— Сега са мои. Лекар ли си?

— Фелдшер. От Гражданска защита.

— От кое време?

— Вербуваха ме през 2014.

— Фелдшер от двадесет и първи век тук може да бъде по-ценен и от Рамон-и-Кахал^[7].

Хулиан започна да се изнервя.

— Кога имаш намерение да ни пуснеш?

— Не сега. Да видим какви други играчки носите. Чувствам се като дете на Бъдни вечер.

Елиас продължи да рови в нещата им и намери снимката си.

— Какво нещо е старостта! А какъв бях навремето…

После видя и портрета от Веласкес.

— Веласкес?

Амелия кимна.

— Предпочитам Гоя.

Тършуването в багажа им продължи, докато Елиас не намери картата.

— Тази барака край реката ли е порталът?

— Да. Не знаеш ли за него?

— Не. Аз влязох през друг, близо до Ковадонга.

После грабна интертемпоралния мобилен телефон и го запрати в огъня.

— Луд ли си? — упрекна го Хулиан.

Амелия веднага разбра всичко.

— Не е било зов за помощ. Искал си да дойдем и да ни задържиш, нали?

— Точно така.

Сотока плесна с ръце и вратата се отвори. Двама стражи застанаха отстрани, а след тях влезе цяла свита от слуги с подноси с храна. Прасенца, патици, зайци, плодове…

Елиас се приближи до един от стражите и му показа картата.

— На това място има порутена колиба. Изгорете я!

Амелия и Хулиан изпаднаха в паника.

— Не можеш да постъпиш така — примоли се младата жена.

— А защо не? Направих същото и с портала, през който дойдох.

Елиас ги покани с жест да седнат на масата и им се усмихна като добър домакин.

— Време е за вечеря.

XII.

Ако при пристигането си в селото Алонсо беше видял колко страх буди у хората образът на Елиас Сотока, то сега имаше възможност да се убеди, че Беренгела не правеше изключение в реакцията си към него.

Вече се бе свечерило и Алонсо реши да устрои лагер за през нощта. Имаха всичко необходимо, за да не студуват. Мъртвите войници вече не се нуждаеха нито от кожуси, нито от коне, а накладеният огън приятно ги стопли.

— Бернардо дел Карпио е безсмъртен.

Алонсо погледна девойката и се усмихна:

— Никой не е безсмъртен, вярвай ми. Виждала ли си го някога?

— По тези земи всички го познаваме. Когато закъснеем с изплащането на десятъка от реколтата или животните, минава да ни напомни.

— Разкажи ми как изглежда.

— Сива коса. Силен. Служи си еднакво добре и със сабята, и с думите. Щом те погледне, имаш чувство, че те пронизва с очи.

Алонсо се замисли. Същото му бе хрумнало, когато за пръв път видя портрета на Елиас Сотока.

Внезапно дочу шум от препускащи коне. Веднага угаси огъня и заповяда на момичето да мълчи.

После отиде да види кой идва.

Покрай него премина сбита от половин дузина конници. Двамата, които яздеха начело, носеха в ръцете си запалени факли, за да осветяват пътя.

Отиваха към реката.

XIII.

Храната си стоеше в подносите почти недокосната. Единствено Елиас ядеше със завиден апетит.

— Извинете, че няма вилици, но още не са измислени.

Хулиан и Амелия не отговориха. Знаеха, че Алонсо може да ги освободи от Сотока, но, колкото и да се стараят, нито един от тримата не би могъл да напусне IX век.

Елиас продължаваше с непоклатимо безгрижие да разкъсва месото с ръце.

— Доколкото виждам, само аз имам апетит — подхвърли към гостите си.

После преглътна хапката си и реши да им демонстрира познанията си за механизмите на действие на Министерството:

— Ти си жена, но си умна — Елиас се взираше съсредоточено в Амелия. — Затова си началник на патрула. — После премести погледа си върху Хулиан и добави: — Който лекува, не убива.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хулиан.

— Ами сигурно третият, който не е с вас, е силовият елемент. От коя епоха е спътникът ви?

Амелия реши да даде материал за разговор на домакина им. Може би щеше да успее да узнае полезна информация, която да им позволи да се измъкнат.

— 1570. Войник е от елитните войски на Фландрия.

— Значи е добър боец.

— Разкажи ни твоята история!

— Разбира се. Как бих могъл да откажа, щом ме моли такава хубава жена?

Елиас започна да разказва за пристигането си на това място и в това време.

— След бунта на Лейва реших, че Министерството не е за мен. Тормози агентите си. Кара ги да спасяват някакви негодници, чиято единствена заслуга е, че са попаднали в учебниците по история, а забранява на своите хора да направят нещо за семействата си.

На Хулиан това му прозвуча познато.

— Тогава защо не помогна на Лейва? Защо избяга?

— Защото научих, че Ирене ще го предаде. И защото Ернесто се отметна, а беше обещал да остане на наша страна. Без него със сигурност нямаше да успеем, колкото и да се съпротивлявахме. Той дърпа всички конци в Министерството.

Хулиан и Амелия се спогледаха крадешком. Научаваха нещо, което досега не им бе известно.

— Когато Лейва реши да използва сила, предпочетох да го изоставя. Обаче първо го предупредих. Всъщност какво стана с него? Още ли е в замъка на Лоара?

Гостите замълчаха.

— Какво е станало с него?

Този път Хулиан отвърна:

— Избяга. Организира клане в осемнадесети век.

Елиас се засмя.

— Атакувал е Министерството през 1844 година. В деня, когато Исабел II^[8] още като малко момиченце отива там на посещение.

— Откъде знаеш?

— Защото аз му дадох тази идея. Казах му, че така е по-добре, отколкото направо да се изправим срещу Министерството. Но Лейва вярваше, че Ирене и Ернесто са на негова страна. Глупак! Винаги е бил романтик…

Амелия почувства тръпки по гърба си. Любезността на Елиас беше просто цинизъм, а жестокостта му можеше да достигне до крайности, които тя не искаше да си представя. Обърна се към Хулиан и видя, че той тревожно е свел поглед. Тя също беше разстроена, но реши да не прекъсва разговора с техния домакин и едновременно с това — похитител.

Елиас продължи да разпитва за Лейва:

— Свършил е зле, нали не греша? В противен случай нямаше да сте тук, а Салвадор нямаше да продължава да управлява Министерството.

— Да, свърши зле — потвърди Хулиан.

След кратко мълчание Амелия отново пое инициативата:

— Защо реши да дойдеш точно в тази епоха?

— Тук всичко е много по-просто. И я познавах идеално, защото се оказах заседнал в нея по времето на обсадата на Сарагоса от Карл Велики. Тогавашният Наполеон. Получих тежка рана и трябваше да остана цяла година… Научих говора, навиците на хората. Тогава Министерството изведнъж намери за необходимо да ме върне обратно. Бях прекарал месеци, изпращайки зов за помощ, но сигурно там имаха по-важни задачи, от това да спасят един от най-добрите си агенти.

Елиас говореше за Министерството с очевидна омраза.

— После започнах да изучавам история. И се натъкнах на персонаж, за когото всички твърдяха, че е легенда. Тогава си помислих: „Нали Министерството се грижи да не се промени историята? Тогава аз ще превърна легендата в История. С главна буква. Значи след седем месеца трябва да измъкна Роланд от Ронсево. Идвам от бъдещето с готов сценарий за измислен герой, когото ще направя реален.“. Страхотно, нали?

Хулиан беше поразен по свой начин. Елиас Сотока беше замислил перфектното отмъщение.

— Знаеш ли, че когато пристигне Карлос I на Испания, известен и като Карл V на Германия, ще посети гроба ми?

— Не. Но бих искал да знам за какъв дявол ни докара тук — отвърна Хулиан.

Този път Амелия отговори вместо Елиас:

— Защото се чувства самотен.

За пръв път Елиас почувства, че не контролира напълно ситуацията.

Несъмнено думите могат да нараняват повече и от най-острата сабя.

XIV.

Макар че нощта бе напреднала, Салвадор все още седеше в кабинета си. Положението бе крайно тревожно заради липсата на новини от патрула. Затова нито Ирене, нито Ернесто приеха предложението на заместник-министъра да се приберат вкъщи да си починат. Щом той оставаше, оставаха и те.

Това решение бе причината и тримата да са там, когато зазвъня противопожарната аларма на Министерството. Случи се, докато чертаеха шокова стратегия за оказване на помощ на патрула на Амелия. Щяха да изпратят двадесет тежковъоръжени мъже, като Ернесто лично щеше да поеме командването им.

Димът съсипа всичките им планове. Защото където има дим, има и огън. А огънят се бе разпространил по коридора на порталите точно от там, където Хулиан, Алонсо и Амелия се бяха отправили да търсят Елиас Сотока.

Но дори и да можеха да преминат през този портал от тяхната страна, щяха да се натъкнат на хората на Бернардо дел Карпио (всъщност Елиас Сотока), които го бяха подпалили и направили неизползваем.

Патрулът беше загубен. Най-близката врата щеше да бъде създадена след цели двадесет години. Нямаха агенти за свръзка с Амелия и хората й.

Салвадор удари с юмрук по масата.

В този момент на пълно отчаяние, в съзнанието му нещо просветна. Не беше сигурен, но имаше някакъв шанс да спаси патрула. Надеждата му се намираше в ръцете на Лола Мендиета. Тя знаеше портали, за които Министерството дори не подозираше.

Салвадор се бе опитал да изкопчи от нея информация за местонахождението им след мисията на патрула за спасяване на колекцията от произведения на изкуството на Филип IV (изчезнала за историята по време на пожара в мадридската крепост Алкасар по времето на Филип V). Тогава Лола му отказа, въпреки че в замяна получи възможността най-хладнокръвно да обезглави Дароу.

Бе настъпил моментът пак да я потърси. Щом трябваше отново да се унижи пред нея, беше готов да го направи.

XV.

Алонсо се почувства сломен. Пред него димяха останките на колибата с портала.

Беше решил да вземе със себе си Беренгела и заедно да проследят отряда войници, тръгнали към реката. Когато ги видя, интуицията му подсказа, че става нещо лошо. Сега гледаше димящите останки на портала и се чувстваше смазан.

— Никога няма да се върнем у дома.

Беренгела не разбра думите му.

— Откъде сте?

— По-правилно е да попиташ от кога съм, но тази история е прекалено дълга за разказване. Трябва да поспим. Утре ни чака труден ден.

— По-труден от днешния?

Алонсо я погледна нежно. За момичето изминалият ден бе наистина тежък. За малко щеше да бъде изнасилена, но бе спасена от мъж, който още не се е родил, защото идва от XVI век. Това бе накратко. Само че за последната част бе по-добре да не знае нищо.

Освен това щеше да е по-добре тази нощ да спи спокойна и да не споделя страховете на Алонсо за утрешния ден. Той бе решил да се запознае лично с Бернардо дел Карпио. Вече не се съмняваше, че той е Елиас Сотока.

Когато Беренгела му описа погледа на Бернардо, Алонсо изпита подозрения, но щом подпалиха портала, ясно осъзна, че Сотока им бе заложил клопка. А те бяха попаднали в нея. Като глупаци.

Опитваше се да го прикрие, но сърцето му биеше непоносимо бързо. По същия начин усещаше пулса в слепоочията си, когато служеше във войската на Фландрия и заедно с другарите си се готвеше за решителна битка на другия ден. Досега винаги бе оцелявал, но само защото всеки път се бе държал, сякаш е последният ден на живота му.

Сега отново се чувстваше така.

XVI.

Амелия и Хулиан вече знаеха истината, но това не им помагаше да са по-малко отчаяни.

Елиас реши да сложи край на вечерята в мига, когато Амелия произнесе диагнозата на болестта му — ужасна самота.

Той имаше власт, беше господар на замъка Салданя. Щеше да остане в историята. В дъното на душата си обаче имаше нужда от хора, с които да разговаря. Жадуваше да им разкаже живота си, а те да го разберат. Затова бе изплел уловката, с която да привлече патрул от бъдещето. А попадналите в нея агенти надминаваха всичките му очаквания.

Когато написа в полето на ръкописа от Лиебана, че е заседнал, не се и надяваше да дойде да го спасява такава жена като Амелия. Мислено благодареше на Салвадор за щедростта му. Помисли си, че може би някой ден пак ще прескочи до Бургос, където след векове щеше да се намира манастирът на Свети Доминго от Силос, за да надраска ново послание в полето на старата книга: „Салвадор Марти, благодаря ти. Изпрати ми прекрасна съпруга.“.

XVII.

На път за покоите си Амелия и Хулиан бяха разделени.

През това време на няколко километра от замъка Алонсо и Беренгела се готвеха да поспят. Надяваха се така да спрат да усещат миризмата на изгоряло дърво.

Алонсо още се мъчеше да заспи, когато усети, че девойката се сгушва в него зад гърба му. Обърна се стреснато към нея. Забеляза, че е както майка я е родила.

— Какво правиш?

— Студено ми е.

Момичето хвана ръката на Алонсо и я постави върху голата си гръд.

Той веднага я отдръпна.

По лицето й се изписа отчаяние.

— Не съм ли достатъчно хубава?

— Хубава си. И то много. Но аз мога да ти бъда баща.

Беренгела отново се притисна към боеца, но той пак я отблъсна. Девойката се разплака.

Алонсо не знаеше какво да направи и затова я прегърна бащински.

— Успокой се! Не плачи! И се облечи, защото е студено. Можеш да спиш до мен, но друго няма да има. Трябва да се запазиш за мъжа, когото обикнеш. Аз съм тук само за малко.

За малко. Де да беше вярно и да можеше да си тръгне оттук заедно с Амелия и Хулиан!

Беренгела се съгласи, облече се и се настани удобно до него.

— Не знам дали сте ангел, но знам, че сте светец.

И скоро заспа. Денят бе прекалено напрегнат за младото момиче, почти дете.

Алонсо се замисли какъв ли живот очаква Беренгела. Макар че съзнанието му беше заето с търсене на изход от трудната ситуация, все още имаше едно кътче от него, което се тревожеше за бъдещето на момичето.

Горката Беренгела! Без близки, сама на света и толкова красива… Дебнеха я хиляди опасности. Убеден беше, че е така.

Светец! Сега пък го взеха за светец. „Да пази Господ!“, помисли си той. И си спомни миналото си, когато светостта бе последното нещо в живота му.

Обичаше Бланка, но половината си живот прекарваше в походи. Сам. Съпротивляваше се на изкушенията, доколкото бе възможно. И най-важното — поставяше честта над потребностите си. Никога не бе взимал жена насила, както правеха други войници по време на плячкосване. Това го отвращаваше.

Да, и той плячкосваше. Заплатата на войниците бе малка, ако изобщо даваха заплата. Предимство при плащането имаха чуждестранните наемници. Главно германските. Затова, когато нападаха някой град, и той, както и останалите, грабеше, каквото докопа. Само така можеше да занесе нещо вкъщи.

Никога обаче не бе изнасилвал. И бе накарал да млъкнат не един и двама, които го правеха, макар и да бяха добри войници на бойното поле. Войната не бива да взема жертви сред мирните хора. Ако светът е толкова гаден да не спазва това правило, то той се бе заклел да го защитава. И никога не бе нарушавал клетвата си.

Обаче щом сърцето му се разтуптяваше в нощта преди битка и ако не беше на пост, само едно нещо можеше да успокои вълнението му — да бъде с жена. Никога не се беше влюбвал в проститутка. Просто си плащаше, а те удовлетворяваха потребностите му. Утехата на войника. Не се гордееше с това, но ако някой му кажеше нещо по въпроса, можеше да му препоръча да иде да поживее малко на война във Фландрия. Да заспи поне веднъж с чувството, че сънят му може да стане вечен.

Сега сърцето му отново биеше ускорено, както през онези нощи. Срамуваше се да го признае (макар и само в мислите си), но нищо не би направило по-щастливо животното в него от ласките на Беренгела. Въпреки спомена за Бланка. Въпреки спомена за Елена.

Но вече я бе отблъснал. И беше доволен от себе си. Беше победил животното, което понякога вземаше решения вместо него.

Преди да затвори очи, се загледа в девойката. Тя спеше.

Прегърна я нежно. Поне това можеше да си позволи.

Главно защото само Господ знаеше дали някой друг в живота й щеше да я прегърне така.