Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (2) (Времето е това, което е)

I.

Енрике Ансехо правеше снимки, но не беше типът фотограф, какъвто искаше да бъде. Като млад, някъде през осемдесетте, негов идол беше Роберт Капа^[1] — романтичният герой, загинал, защото се оказал прекалено близо до новината.

Когато започна да запечатва живота в образи, Енрике имаше натрапчивата идея да пътува само до конфликтни точки. Да докаже, че е достоен да принадлежи към агенция „Магнум“.

Но мечтите рядко се сбъдват.

На петдесет и осем години той продължаваше да си изкарва прехраната като фотограф. Никога обаче не беше ходил на война. Дори не бе успял да заеме редовен щат на фоторепортер в някой вестник. Слабоватият вид, диоптрите и плоското стъпало със сигурност не бяха спомогнали за кариерата му.

Сега снимаше произведения на изкуството и главно ръкописни документи. Стари книги, които изобщо не го интересуваха. Статични, затворени в отминали епохи, може би като самия него. По-скоро напомняне за романтичния образ на фоторепортер, който носеше със себе си.

Човекът, мечтал винаги да улавя решителния момент, трябваше да се задоволи да отразява неподвижни образи. Животът на цветните рибки в дома му (единствената му компания) му се струваше много по-вълнуващ от собственото му ежедневие.

В онзи ден Енрике беше заминал за Бургос, за манастира „Санто Доминго де Силос“, за да снима съхраняваните там свещени книги. Всички оценяваха внимателното му отношение към такива крехки артефакти, но той самият се отегчаваше. В интерес на истината Енрике беше професионалист и правеше снимка след снимка, докато някъде в далечината се чуваха грегориански песнопения. От часове ги слушаше и му се искаше малко да сменят темата и да изпеят акапелно примерно „Момчетата не плачат“ на The Cure.

Искаше му се да промени музикалния фон, както копнееше да промени и живота си. Повече от всякога мечтаеше да бъде като Роберт Капа или да му се случи нещо, което да му върне копнежа по непознатото. Докато си мислеше за това, продължаваше да снима страниците на „Апокалипсис“, превърнати в древни рисунки.

Внезапно през визьора на апарата си забеляза бележка в полето, направена със съвременни букви, но със старо мастило. Разбираше от тези неща.

Записката гласеше: „Казвам се Елиас Сотока и съм заседнал в 808 година в замъка «Салданя». Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.

Енрике се срина на пода.

Защо да се заблуждаваме? Беше напълно лишен от приключенски дух.

II.

Амелия Фолк излезе от дома си с уверени стъпки, за да се прехвърли в XXI век, както хората отиват да хванат трамвай.

Всъщност малцина можеха да се похвалят, че за да отидат на работа, трябва да се придвижат от края на XIX до началото на XXI век. Тя обаче вече бе свикнала.

Преди, когато се налагаше да премине през портала на времето в аптеката на „Карер де ла Принсеса“ до последния и главен портал в Министерството, винаги изпитваше силно главозамайване. Сега същото чувство й причиняваше друг въпрос. Всичко за нея се бе променило, откакто откри, че гробът й е изчезнал. Дали това нямаше нещо общо с факта, че бе правила любов с Пасино? Дали само заради това бъдещето й се бе променило? Не успяваше да намери отговор.

Преди всичко беше ясно — имаше гроб и дата на смъртта. След изчезването на гроба дори и това не й беше останало. Вместо да се радва, да се почувства освободена от явната намеса на съдбата, Амелия се чувстваше притеснена и потисната.

Пасино си замина, Хулиан се завърна, а тя остана по средата. Да се справя, доколкото й бе възможно, с цял порой от емоции и изненади. Все по-ясно осъзнаваше, че едно е да учиш, а съвсем друго е животът. Той й бе дал толкова много уроци за толкова кратко време, че само участието й в мисии успяваше да я извади от потиснатостта й. Чувстваше се объркана, защото никога не бе преживявала подобни изпитания.

Едно обаче й бе напълно ясно — нищо не можеше да намали ефективността, с която вършеше работата си. Нищо не можеше да застраши независимостта й.

Потънала в тези размишления, тя премина през портал 395 и се изкачи два етажа до платформата, където, точен както винаги, я очакваше чиновникът, за да й пожелае добър ден.

Този ритуал се повтаряше всеки ден.

— Добър ден, госпожице Фолч!

Въпреки че той никога не успяваше да произнесе правилно фамилията й (наблягаше прекалено на последното „ч“, вместо да каже „фолк“ като каталонците), тя винаги любезно му се усмихваше и му отговаряше:

— Ранното ставане си струва само за да дойда навреме и да видя усмивката ви.

— Благодаря.

След задължителните любезности тя влезе в подземната галерия. Отдалече забеляза Хулиан да пие кафе. Влезе и двамата се поздравиха. После поговориха за разни неща, но не и за това, което най-много ги вълнуваше.

И двамата.

От дъното на душите им.

Амелия се тревожеше как да каже на Хулиан за изчезването на гроба си. И за детето от снимката, за която двамата с него бяха позирали като щастливи родители. Въпреки че трудно би могла да му каже за детето, след като дори не му беше казала за снимката. Същата, която скъса, когато Хулиан още беше в шок след безрезултатното му пътуване в миналото, за да спаси Майте.

Амелия можеше да приеме (и то само донякъде), че сватбената снимка е продължение на лъжата, която с Хулиан бяха замислили за пред родителите й — той трябваше да се представи като неин годеник. Но другото, за детето… лъжата бе стигнала прекалено далеч.

Как да разкаже всичко това на Хулиан?

Той й беше казал, че я обича, но като приятелка. Единствената жена в живота му беше Майте. Когато си спомнеше за онзи миг, Амелия още чувстваше болка. Очевидният факт (упоритата обич на Хулиан към починалата му съпруга) го караше да се отнася хладно към Амелия, а нея — да си задава немислимия въпрос: „Нима не бих могла да бъда аз жената на неговия живот?“.

Така е при чувствата — и най-малкото отдръпване служи като масло, налято в огъня. Дори в такъв, който още не е пламнал.

— Всичко наред ли е? — попита Хулиан.

— Да, разбира се.

Амелия очевидно лъжеше.

А Хулиан, естествено, го знаеше.

III.

Хулиан също не можеше да се похвали, че е цъфнал и вързал. Така казваше баща му, когато го тормозеше язвата. „Днес не съм цъфнал и вързал“, заявяваше при първите признаци на неразположение. „Трябва да идеш на лекар“, му отговаряха винаги Хулиан и майка му. „Я стига, стига! Лекарите са като монтьорите. Закараш колата за една повреда, а ти откриват още десет“, възразяваше баща му.

Поне десетина повреди имаше в душата на Хулиан. Дори повече. И всички водеха до най-голямото противоречие.

Дълбоко в душата си той се чувстваше провален, задето не бе успял да спаси Майте. Защо други успяваха да променят миналото, а той не?

Лично бе помогнал на сина на Алонсо да не замине с Непобедимата армада към сигурна смърт. А самият Алонсо успя да предотврати жена му Бланка да бъде малтретирана от новия си съпруг. Като се замислеше, всяка от мисиите му досега бе успешна и бе променила по нещо в историята, за да продължи тя да бъде такава, каквато е.

Толкова пъти си бе блъскал главата с механизмите на времето и на самото Министерство!

Сякаш не ставаше дума за математика, а за разказ или за роман. И който го беше написал, бе „гадно копеле“, както би казал Алонсо.

Сякаш късметът и съдбата действаха в сговор и в настоящето, и в миналото. Ефектът от пърхането на крилата на шибаната пеперуда.

Дали не допусна грешка, че се върна в момента на злополуката, за да спаси Майте? Може би, ако беше отишъл предишната нощ, щеше да успее да промени нещата? Ако беше посетил гадняра, който бе карал пиян и бе предизвикал катастрофата? Така поне нямаше самият той да е виновен. Нали първия път не беше на мястото. Пристигна по-късно с линейката… Мислеше за всичко това и главата го болеше. Неизбежно отново се върна назад в спомените си.

Да. Ключът беше у онзи тип. Беше проучил как се казва — Антонио Ортис Рекуенко. Женен, с две деца. Брокер в застрахователна компания. Никога не се напивал. Защо го бе направил точно онази вечер? Защо не се беше прибрал вкъщи, а бе обикалял от кръчма в кръчма — цяла нощ до момента, в който Майте бе излязла да тича, както всяка сутрин? Какво му се беше случило, за да промени навиците си на добър съпруг и баща? Може жена му да му бе изневерила с друг. Или да са го уволнили от работа същия ден и да не е смеел да й го каже.

Тогава значи би могъл да се върне в онзи следобед и да предотврати уволнението му. Възможно е обаче да са го съкратили, защото шефът му е фалирал…

Мислеше и мислеше, връщайки се назад, чак до раждането на горкия човек. Защото въпросният Ортис Рекуенко бе точно такъв — нещастен човек, съсипал живота си и този на Хулиан. Той никога не можа да си прости, че бе сгазил дребното момиче, тичащо по анцуг. Получи депресия, постъпи за психично лечение. И откри, че пиенето му позволява да забрави причинената от него трагедия. А само преди около две седмици Хулиан научи, че е приет в болница с рак на бъбрека. Терминален.

Невероятно, но изобщо не се зарадва на новината.

През цялото време му бе желал бавна и мъчителна смърт, а сега му беше жал за него. Имаше чувството, че и двамата, без да искат, са станали жертва на съдбата и лошия късмет.

Гадно копеле, би казал Алонсо!

IV.

Алонсо предпочиташе да не мисли.

Беше наистина трудно да се адаптира към 2016 година. Появата на Елена преобърна живота му. Обожаваше я. Беше твърде различна от Бланка, макар и физически да си приличаха като две капки вода. Елена вземаше решения, спореше, противопоставяше се, когато нещо не й харесваше. За Алонсо това беше изтощително, но и вълнуващо. Толкова бяха различни, че понякога му се струваше, че мами жена си с друга, която едновременно е и не е като нея.

Той обаче беше човек на действието, а прекаленото мислене не е полезно за някого, който трябва да рискува живота си, за да спасява другите. Затова спортуваше. Тренираше ръкопашен бой. Джудото и каратето му се струваха снобски прищевки. Защо да се прави на циркаджия, когато просто може да фрасне противника си? Единствената техника в модерните бойни изкуства, която му допадаше, бе крав мага, официалната система за самоотбрана на израелските въоръжени сили (поне така му бяха казали). В нея всичко беше полезно — удари, блокажи, душене… Това наистина беше начин за достойна борба.

Когато не тренираше крав мага, се упражняваше в подземното стрелбище. Както сега.

Изпразни пълнителя на своя Глок-17, свали предпазителите от ушите си и натисна копчето, за да види резултата от стрелбата. Както можеше да се очаква, всичките му изстрели се групираха в малък радиус около сърцето на фигурата, поставена като мишена. Всички освен два, които бяха пронизали челото й.

Тогава зад гърба си чу гласа на Ернесто:

— Винаги съм се възхищавал на точния ви мерник със съвременните оръжия. Още от първия ден, когато пристигнахте тук.

Алонсо показа скромност:

— Оръжието си е оръжие. А аз съм боец.

— Да, но от шестнадесети век.

Алонсо вдигна очи и с горчивина погледна Ернесто.

— Аз съм испанският боец на всички времена. Това е моето проклятие и късмет. — После погледна оръжието си: — Де да имах такова по мое време! Огнестрелните оръжия днес имат невероятен обхват. Особено карабините. Още не мога да свикна с тях.

— Защо?

— Когато натисна спусъка, на половин километър умира човек. Не мога да повярвам, че аз съм причинил смъртта му.

— А кой друг?

— Не знам. Може би Господ.

Локаторите и на двамата започнаха да звънят. Търсеше ги Салвадор.

На излизане от подземието Ернесто и Алонсо се разминаха с патрула. Не си казаха нищо. В очите им се четеше концентрация. Мисиите ги караха да забравят за проблемите си. Преди се страхуваха, но сега искаха, щом приключат едно пътуване в миналото, веднага да заминат на друго, за да опазят историята на Испания. Собствената им история им се струваше неспасяема.

При пътуването си до обсадата на Балер Хулиан се бе запознал с крал Филип V, бе видял жестокостта на Вампирката от Равал^[2], бе срещнал Ломбарди, побъркан (и с право) по всякакви мистерии и конспирации, благодарение на когото можа да види лице в лице самия Христофор Колумб, преди да е продал проекта си за пътуване до непознати земи на Католическите крале на Испания.

При всичките си мисии винаги си спомняше какво му бе казал навремето Салвадор — че няма право да подведе другарите си.

Не можеше да забрави и как преди заминаването му за Куба го бе обвинил, че е „шампион на егоистите“. Защото му каза, че ако бе спасил Майте, никога нямаше да постъпи в Министерството и вероятно Непоколебимия^[3] и Лопе де Вега щяха да умрат преждевременно. Както Ернесто или Алонсо…

Дали всичко това бе истина или просто хитрина на стария заместник-министър?

Сега нямаше повече време да мисли за това.

Ангустиас им се усмихна.

— Шефът ви очаква.

V.

На екрана на монитора — снимка на Енрике Асенхо. Фотографиран фотограф.

Салвадор започна речта си:

— Енрике Асенхо Мартинес, петдесет и осем годишен, фотограф, специализиран по въпросите на изкуството. По-точно — средновековни ръкописи.

— За Министерството ли работи? — попита Амелия.

— Не — отговори Ирене Лара.

— Някакво нарушение ли е направил?

— Не.

Салвадор намали обхвата на възможностите.

— Не ви караме да го търсите — им съобщи той. — Отлично знаем къде се намира. Приет е в болница след шока, който получил, когато прочел това.

Образът на фотографа изчезна от монитора и мястото му бе заето от страницата от ръкописа, предизвикала припадъка му.

Алонсо се приближи до екрана и прочете на глас бележката на Сотока:

— „Казвам се Елиас Сотока и съм заседнал в 808 година в замъка «Салданя». Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.

— Елиас Сотока… — повтори Ернесто.

На екрана на монитора като по заповед се появи образът на Елиас Сотока. Мъж на около четирийсет години, мургав, с остри черти и очи, в които кипи живот. Сякаш виждаха кой наблюдава снимката.

— За кого става дума? — попита Хулиан.

На въпроса му отговори Ирене:

— Беше един от най-добрите ни агенти. Подкрепи Лейва, когато се опълчи срещу Министерството, но така и не успяхме да го заловим.

— Точно така — потвърди Салвадор.

Патрулът се спогледа тревожно.

— Значи е помагал на Лейва, когато за малко не уби кралица Исабел II? — попита Ирене.

— Не. Изчезна след първия бунт. Явно е имал разногласия с Лейва. Беше, как да кажа… по-радикален.

Хулиан не можеше да повярва на ушите си.

— По-радикален от Лейва! — възкликна. — Възможно ли е?

Думите му накараха Ирене да сведе очи. Още изпитваше болка, когато станеше дума за Лейва.

— Да не изпреварваме събитията… Това прилича на зов за помощ — предположи тя.

— Или на клопка — уточни Ернесто.

— Защо да е клопка?

Салвадор се намеси в отговор на въпроса на Амелия:

— Сотока беше наш експерт по осми и девети век. Никой в Министерството не познава онази епоха по-добре от него. Дори и сега. И е човек на действието. Съмнявам се, че нещо може да го свари неподготвен.

После погледна към Ирене и й предостави думата. Без да губи време, агентката допълни най-подробно информацията, както обикновено. Сотока бил специалист по военни и разузнавателни ситуации.

— Една от най-важните му мисии беше през 778 година при обсадата на Сарагоса от Карл Велики, която приключва с битката при Ронсево.

— Първата или втората? — я прекъсна Амелия.

Салвадор я погледна с възхищение.

— Малцина знаят, че е имало две.

Алонсо разрови в паметта си, преливаща от рицарски спомени.

— При Ронсево не беше ли убит Роланд?

— Така твърдят историята и литературният епос — отвърна Амелия.

— Кой е този Роланд? — се поинтересува Хулиан.

Ирене искрено се изненада.

— Не си ли чувал „Песен за Роланд“?

— Не, но ако ми я изтананикаш, мога да опитам да я изсвиря на пиано…

Ернесто обясни кой е бил Роланд. Рицар. Мит. Пълководец на франките на служба при Карл Велики и бретонски граф…

— Според легендата бил роднина на Карл Велики. Вероятно негов племенник. Знаете, че епосът възпява исторически събития или легенди, както в случая със Сид. Той е съществувал, но…

Алонсо го прекъсна:

— Достатъчно, защото ако е като Сид, няма да повярвам нито на историята, нито на песните, нито на епоса.

Амелия се намеси:

— Колкото до Ронсево, документирани са две битки. Първата е през 778 година и за нея се твърди, че е първата загуба на Карл Велики. В нея не може да е участвал Ролдан или Роланд, както го наричат във Франция, защото още е бил дете.

— Значи е умрял във втората битка — Алонсо започна да се ориентира.

— Точно така. През 809 година.

— Точно една година след момента, в който ще попаднете — добави Салвадор.

— Горкият Роланд! — отбеляза Алонсо. — Да умре от ръката на сарацините, които се опитвал да прогони от земите ни!

Амелия се засмя.

— И по пътя си плячкосал Навара и обсадил Сарагоса, която впрочем се управлявала от маврите… Има много теории по този въпрос. Легендите дори твърдят, че е бил убит от друг рицар, наречен Бернардо дел Карпио Великия^[4].

— Никога не съм чувал това име. А мога да се закълна, че има много малко рицари, живели преди мен, за които не съм чувал — ги увери Алонсо.

— Аз познавам един велик Бернардо, но той е певец, така че вероятно става дума за друг — отбеляза иронично Хулиан.

Салвадор хвърли пронизващ поглед към агента. Не беше време за шеги.

Амелия се намеси в негова защита:

— Този твой Бернардо сигурно е по-реален от другия. Много от историците казват, че е съществувал, но никога не е бил велик рицар. Поне така съм учила по мое време.

— Сега също преобладава това мнение — подчерта Ирене.

— По времето на романтизма започнали да го възхваляват… Всъщност още Сервантес го споменава в „Дон Кихот“ редом със Сид: „Няма никакво съмнение, че Сид е съществувал, и още по-малко Бернардо дел Карпио. Но дали са извършили подвизите, за които се говори, мисля, че има съмнение, и то доста голямо“… Дори Лопе де Вега е написал произведение за него.

Ирене се усмихна иронично:

— Предполагам, че познаваш перфектно това произведение…

Салвадор побърза да изглади хапливото подмятане:

— Моля ви да забравим за Бернардо дел Карпио и да се съсредоточим върху Елиас Сотока. Трябва веднага да поемете тази мисия.

— Може би двете неща са свързани — възрази Амелия.

Всички я погледнаха учудено.

— В бележката на Сотока пише, че е заседнал в замъка „Салданя“, нали така? — продължи младата жена.

— Да… Където е умряла доня Урака. Защо? — попита Салвадор.

— В този замък не само е умряла доня Урака. Там е роден и Бернардо дел Карпио. А после станал господар на цялата околност.

Този път в погледите на присъстващите към Амелия можеше да се прочете смесица от възхищение и тревога, които застинаха в тишина. Салвадор пръв наруши мълчанието.

— Пригответе се за тръгване! Ернесто ще ви даде последни инструкции.

Членовете на патрула станаха и се отправиха към вратата. Когато колегите й излязоха, Амелия се позабави и се обърна към Салвадор:

— Какво има, Амелия?

— Мисля, че забравихме една малка подробност.

— Коя?

— Ако Сотока е прав и ръкописът не е копие…

Салвадор не й позволи да се доизкаже. Беше стигнал до същото заключение:

— Значи сме попаднали на оригинала на ръкописа от Лиебана.

Амелия кимна и напусна кабинета, за да настигне колегите си.

Салвадор въздъхна и погледна Ернесто и Ирене.

— Когато се пенсионирам, искам госпожица Фолк да поеме поста ми.

VI.

На излизане от съвещанието Хулиан не можа да сдържи усмивката си. Доня Урака. Баща му имаше броеве от „Малечко Палечко“, списание с комикси, в които присъстваше такъв персонаж. Стара вещица, пренесена чрез историите в годините след Гражданската война в Испания.

Не разполагаше с много време да мисли по въпроса. Трябваше да се преоблече подходящо за IX век и да си подготви аптечката.

В гардеробната за пореден път се възхити от професионализма на хората, които работеха там.

— Невероятна си, Буби! Има ли епоха, за която не разполагаш с дрехи?

— Малко са. И ако нямаме нещо в наличност, се обаждаме на Корнехо.

Започнаха да се преобличат. Всяка една от предоставените им дрехи изглеждаше стара, дори зацапана. Обаче бяха чисти. Въпреки това не можа да прикрие недоволството си, когато му надянаха нещо като мрежа под расото.

Алонсо беше още по-раздразнен.

— Приличам на палячо — оплака се той.

Амелия се опита да посмекчи определението.

— По-добре би било да кажеш, че приличаш на трубадур.

Хулиан се дооблече и после огледа Амелия. За пореден път се убеди в нещо, което вече знаеше — тя бе винаги красива, независимо от кой век бяха дрехите й.

В гардеробната влезе Ернесто. Носеше кожена торба за Алонсо.

— В случай че ти потрябва Божията помощ.

Алонсо само кимна.

Хулиан и Амелия не попитаха нищо, защото знаеха, че в торбата се намират някакви оръжия. Шефът на оперативния отдел имаше този навик — снабдяваше Алонсо с оръжия, които можеха да му потрябват по време на мисия. Освен тях боецът винаги носеше със себе си и двама неотлъчни свои приятели — кинжала си и пистолета Глок.

Хулиан вече беше свикнал. Както и Амелия. При първите мисии на патрула им беше неприятно, че Алонсо е въоръжен до зъби, но скоро се убедиха, че това обстоятелство им дава безценна допълнителна сигурност. Както и уменията на Хулиан да се грижи за здравето им.

Амелия се бе замислила. Използваше изключителната си памет, за да документира всеки случай, да разграничи истината от измамата. Мисията й бе да предпази историята от промени, а за тази цел първо трябваше да я познава. Младата жена владееше материята по-добре от всеки друг.

Хулиан имаше за задача да се грижи за здравето на другарите си, в случай че бъдеха ранени или се разболееха. Знанията му често се превръщаха в разменна монета във времена, когато един аспирин имаше ефект на истинска магия. Освен това той беше и човек с голям опит. Във всички векове има хора като него — обикновени, но преживели много и натрупали богат житейски опит.

Алонсо, от своя страна, беше типичният испански войн на всички времена. Той им служеше като бодигард и ударна сила. Но не брутална. В неговия случай силата бе съчетана с необикновен интелект. Затова бе оцелял в толкова битки. Знаеше кога не бива да се бие и че трябва да го прави само когато има възможност да победи. Сред природата се чувстваше в свои води. Сетивата му не бяха увредени от замърсяванията (макар и вече да усещаше неблагоприятните им влияния). Умееше да се вслушва в тишината на птиците, известяваща, че някой е нарушил пространството им. Ако се наложеше, можеше и да убива. Нито Амелия, нито Хулиан биха издържали изпит по тази дисциплина. Дори ако е застрашен собственият им живот.

Освен торбата за Алонсо, Ернесто носеше и други неща — монети от онова време, две изображения на Елиас Сотока (една снимка, която, разбира се, не биха могли да покажат на никого, и един портрет, рисуван от Веласкес) и най-важното — карта на местността. Разгъна я върху масата и започна да им посочва ключовите точки, за да не загубят ориентир. Приличаше на рецепционист в хотел, който обяснява на новопристигнали туристи как да се движат из града.

— Най-близкият портал на времето в графство Салданя се намира на тази поляна близо до река Дуеро. Точно тук.

— Няма ли по-близък? Този е прекалено далеч — оплака се Хулиан.

— Този не само е най-близкият, но и единственият.

— В такъв случай ще ни свърши работа — отбеляза Хулиан с примирение.

Ернесто продължи да обяснява:

— В границите на графството най-близкото село до замъка е това. Сега вече не съществува. Казва се Ремедал де ла Хоя. — Погледна косо към Хулиан и добави: — И моля, без остроумия!

Хулиан му отвърна безмълвно с невинна физиономия, изразяваща: „Нямаше да кажа нищо“.

Както винаги с желание да се направи на важен, Алонсо попита кой е бил по онова време крал на Кастилия.

— Тогава Кастилия още не е съществувала.

Отговорът на Амелия го остави напълно поразен:

— Нима Кастилия не е съществувала винаги?

— Не и в днешните си измерения, Алонсо. Нито пък Леон. Фактически кралство Леон се отделя от кралство Астурия, а Кастилия първоначално е била княжество в рамките на кралство Леон.

— Не мога да повярвам. А тогава имало ли е крале?

Хулиан направи опит да покаже знания, но безуспешно:

— Готските крале ли имаш предвид?

Ернесто кимна. Слава Богу, че не отиваха да изнасят доклади по история. И добре че Амелия беше с тях.

— Не — възрази младата жена. — Готските крале са били преди това… Доколкото си спомням, Алфонсо бил крал на Астурия, Абенд Алла бил емир на Кордоба, а Иниго Ариста управлявал Памплона…

Тя продължи да изброява крале с очи, вперени в тавана, сякаш четеше от страниците на невидима книга, за да разсее невежеството на колегите си. Всъщност визуализираше учебника, по който навремето бе изучавала тези неща. Притежаваше ейдетична, тоест фотографска памет. Перфектно допълнение към природната й дарба да запаметява.

Ако Амелия имаше тази способност, то Алонсо беше жертва на друго обстоятелство — склонност към недоверие. Особено когато му се разкриваше действителност, различна от неговите представи.

— Толкова много крале ли е имало на нашия полуостров?

— Времената са били размирни. Кралствата, образували днешна Испания, са се обособили по-късно.

Испания. Интересно понятие, считано от всички за единно и неделимо, но създадено от отделни парченца с цената на много войни.

Ернесто ги подкани, трябваше да тръгнат незабавно. Излязоха през вратата и поеха надолу по виещите се стълби, докато той продължаваше да им дава инструкции:

— Трябва да сте много внимателни и непрекъснато да бъдете нащрек. Отивате в особено тежка и груба епоха.

„Като дрехите, които носим“, си помисли Амелия, без да изпуска и дума от наставленията на Ернесто, който отново бе подхванал темата за Елиас Сотока:

— Той е присъствал не само при обсадата на Сарагоса и битката при прохода Ронсево. Станал е свидетел и на тъжния край на Педро Жестокия.

— Хубав прякор. На един от моя квартал му казваха така заради страшния му вид — отбеляза Хулиан.

Амелия се засмя.

— Крал Педро бил наричан Жестокия от неговите врагове — обясни тя. — Привържениците му го наричали Педро Справедливия. — После погледна към Ернесто: — Този Сотока има ли и други подвизи?

— Да, много са… Бил се е на страната на Фруела Първи от Астурия срещу емира на Кордоба Абдерахман. Всичките му мисии са считани за успешни. Нивото на познанията му и способността да се адаптира към толкова далечни векове са достойни за възхищение. Особено ако се има предвид, че Елиас е роден в Матаро през седемнадесети век в рибарско семейство.

— Значи е каталонец като мен?

— Така е.

— Участвали ли сте заедно с него в мисии? — въпросът на Алонсо бе отправен към Ернесто.

— Да. И не сме имали оплаквания, докато Лейва не се разбунтува и Сотока застана на негова страна. После всичко се промени… — Ернесто се замисли за няколко секунди, вероятно за да си припомни моменти от общото им минало. След това добави: — Но е възможно той да е имал оплаквания от мен.

На Хулиан му се дощя да узнае повече подробности, но не успя да го накара да изплюе камъчето. Едва когато ги изпращаше на изхода при портала, Ернесто изказа надеждата си:

— Дано да е било зов за помощ. Сотока заслужава по-добър край от горкия Лейва.

Очевидно чувствата на Ернесто към Сотока блуждаеха в полето на противоречията.

— Когато пристигнем там, ще разполагаме ли с някаква подкрепа? — поинтересува се Амелия.

— Не. В онази епоха Министерството има много малко резиденти. Точно както сега се случва с ЦРУ в Близкия изток.

— Колко наши агенти има на място? — попита заинтригуван Хулиан.

Ернесто го погледна сериозно.

— Николко.