Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (15) (Времето е това, което е)

II.

Командването на морския флот в Уелва се помещаваше в типична за времето на франкизма сграда — сива, скучна и бюрократична. Всъщност като сегашните, но без реклами на дъвчащи бонбони и мобилни приложения.

Адолф Клаус влезе в офисите на ръководството като у дома си — с твърда стъпка, без да поздравява никого и сигурен къде точно трябва да отиде. Ето защо изразът „строга охрана“ беше по-скоро формален. По пътя си той мина край офиси и кабинети, препълнени със служители, но въпреки това никой не обърна внимание на присъствието му. Сякаш бе невидим. Или може би нарочно не го забелязваха.

Германският офицер влезе в малка зала, в която имаше само маса и един стол. Там се намираха личните вещи на майор Уилям Мартин. По-точно вещите, подправени от патрула. Членовете му бяха решили, че подвигът на Джон ще остане в историята дори и ако само те знаят за него и въпреки всички възможни последици. Сред предметите бе и снимката на Амелия по бански костюм. Изглеждаше наистина красива.

Нацисткият офицер извади от чантата си фотоапарат „Лейка“, снабден със специален обектив за снимане на документи. Запали лампата, за да има по-силна светлина и започна да фотографира всички предмети. Най-голям интерес без съмнение представляваха писмата на британското главно командване.

Само след няколко часа информацията щеше да бъде предадена на Густав Лайснер, началник на германските тайни служби в Испания, за да проследи произхода й и други подробности. Адолф щеше да изпрати за своя сметка и на своя отговорност един екземпляр и в Берлин, защото знаеше, че Фюрерът очаква с нетърпение тези материали.

Щом привърши задачата си, той излезе по същия начин, по който бе влязъл.

III.

Вицеконсулът Франсис Хаселдън намери време между обажданията си до началника на Генералния щаб, за да отиде да огледа трупа на Уилям Мартин в Пунта-Умбрия. Аутопсията вече бе направена. Моментът бе труден за него, понеже си спомни за много свои приятели, загинали на фронта.

— Моите съболезнования, Франсис — с искрено съчувствие му каза съдия Мариано Паскуал и прегърна вицеконсула.

Двамата останаха смълчани за известно време. Нямаше какво друго да си кажат.

— Кога ще разполагаме с личните вещи на нашия сънародник?

Действията отговориха на този въпрос по-красноречиво от думите. Всички се постараха формалностите да не отнемат много време. Нито формалностите, нито подробностите.

Франсис Хаселдън се нагърби с организирането на погребението на Уилям Мартин. Свърза се с епископа относно официалното опело и поръча надгробна плоча при погребална агенция „Лопес“ в Уелва. Освен това се погрижи и за най-дребните детайли. Всичко трябваше да изглежда автентично. Примамката още не беше налапана докрай и германците следяха и за най-малката грешна стъпка на Съюзниците.

В погребална агенция „Лопес“ работиха до изнемога, за да се вместят в срока, който им бе поставен от британския вицеконсул. Не разполагаха с никакво време и мъртвецът трябваше час по-скоро да бъде погребан.

Когато Франсис Хаселдън влезе в офиса на сеньор Лопес, там цареше пълно спокойствие. Имаха обедна почивка и единствено собственикът бе останал да довърши някои задачи. Той отведе клиента си да види надгробната плоча и да я одобри.

— Ето я, сър. Надявам се да ви хареса и да не сме направили някой голям гаф, защото проблемът с надписите на чужди езици е труден за решаване.

Плочата беше скромна и мрачна. Върху студения камък можеше да се прочете на английски:

Вицеконсулът кимна одобрително.

IV.

Погребението беше скромно. Положиха три неголеми венеца с цветя — от името на семейството му, на годеницата му и от британската армия. Церемонията беше кратка, а дон Еладио, дежурният свещеник, не бе особено вдъхновен по време на службата. Тя бе само едно от многото му задължения за деня и въпреки че се справи професионално, през цялото време си мислеше как до вечерта му предстоят още три погребения. През последните три месеца в Пунта-Умбрия никой не бе умрял, а сега изведнъж толкова много!

Единственият присъстващ освен свещеника бе Франсис Хаселдън. Понеже беше вярващ, той се прекръсти и се помоли за мъртвия храбрец, който и да бе той.

Патрулът остана на благоразумно разстояние. Не биваше да привличат вниманието върху себе си. Присъствието им на погребението би означавало намеса в мисията. Щом свещеникът и вицеконсулът си тръгнаха, те предпазливо се приближиха до гроба на приятеля си.

И тримата бяха дълбоко развълнувани, но Алонсо беше направо безутешен. Не можеше да забрави последните мигове с другаря си, последния му поглед, ръкостискането им и накрая смъртта му. Събитията бяха прекалено пресни и жестоки, за да не болят.

Никога нямаше да бъдат напълно забравени.

Вместо цветя, боецът от елитните Фландърски войски положи на гроба му футболна топка.

— За да можеш да играеш футбол, където и да си.

През това време пристигнаха Константино и Белен, приятелите на бащата на Джон, с букет цветя и много натъжени. Жената се приближи до гроба.

— Редовно ще ти нося свежи цветя, Джон. Кълна се.

И наистина изпълни клетвата си. Дори след смъртта на семейството от Уелва най-голямата им дъщеря продължи традицията да носи всяка седмица свежи цветя на гроба на Джон. И така до ден-днешен. Когато и тя си отиде, децата й на свой ред ще правят същото.

V.

През следващите часове патрулът се оказа в много странно положение. Нямаха конкретна работа, но трябваше да останат, в случай че възникне нещо непредвидено. Амелия поддържаше редовна връзка със Салвадор и беше информирана за действията на Съюзниците и на германците по отношение на Уилям Мартин. Двете страни си играеха на котка и мишка, като засега изглежда ролите бяха разменени. За късмет на цялото човечество този път мишката май щеше да надхитри котката.

Привидно нацистите бяха направили всички необходими стъпки, за да проверят самоличността на мъртвия и автентичността на писмата, които бе носил със себе си. Хитлер обаче не вярваше на никого, дори и на смешните си мустаци. Затова разпореди трупът на майор Мартин да бъде похитен от гробището на Пунта-Умбрия и неговите германски съдебни лекари — нямащи нищо общо по думите му с некадърните им испански колеги — да потвърдят причината за смъртта.

Речено и сторено. Нацистката машина се задвижи и германската подводница „У-616“ пристигна на испански бряг в късните часове на същия следобед. Щом паднеше нощта над Пунта-Умбрия, щяха да изпълнят задачата си — да откраднат трупа на Уилям Мартин, да го пренесат на италианска територия и там да установят дали наистина принадлежи на британски офицер, удавил се в Атлантическия океан преди два дни.

Акцията бе проведена бързо и успешно. По германски. За няколко минути двама войници влязоха в гробището, откриха надгробната плоча на Уилям Мартин, разкопаха тялото на Джон и го натовариха на лодка, за да го прехвърлят на подводницата си.

Скрити край пристана, Амелия, Алонсо и Хулиан станаха свидетели на похищението. Амелия видя всичко с бинокъла си.

— Мисията е изпълнена — уведоми тя останалите.

— Наистина ли от това зависи победата ни във войната? — недоверчиво попита Алонсо.

— Да. Десантът в Сицилия е бил началото на края на Хитлер. Когато Съюзниците започнали да освобождават европейски територии, нацистите били принудени да отстъпват, докато най-сетне се провел десантът в Нормандия и това бил краят.

Откакто работеха за Министерството на времето, тази беше една от най-сложните им операции, а може би и най-сложната. И въпреки че много им се искаше да се приберат у дома, мислите им веднага се насочиха към Лола и Ернесто.

Всеки път щом Амелия попиташе Салвадор за тях, заместник-министърът отговаряше, че държат нещата под контрол (макар и да не бе истина). Те трябваше да мислят само за пряката си мисия, но беше невъзможно да не се тревожат за колегите си. Имаха чувство, че са отговорни пред тях.

Германската подводница се спусна и потегли, а членовете на патрула въздъхнаха облекчено. Прегърнаха се и най-сетне се почувстваха спокойни. Всичко бе приключило. Операция „Албондигиля“ бе изпълнена успешно. Нацистите бяха захапали примамката чак до пръчката на въдицата.

VI.

Виши, 1 май 1943 година

Тряс!

Посред нощ вратата внезапно се отвори и с оглушителен трясък се блъсна в стената. Двама войници влязоха и повлякоха Ернесто и Лола, които спяха на пода. Едва успяха да се опомнят и да разберат, че нещата не вървят на добре.

— Къде ни водите? — попита Ернесто с ясното съзнание, че няма да му отговорят.

Изведоха ги от бараката, в която бяха затворени, откакто се намираха в Гюрс. След разкриването на плана за бягство всички участници в него бяха обречени. Решението не подлежеше на обжалване. Без процес и без право на защита.

Опитите за бягство от лагера се наказваха със смърт. Призори щяха да изпълнят присъдите чрез разстрел. Въпреки това Лола и Ернесто се намираха в по-особено положение. Берлин реши, че е по-уместно да ги прехвърлят на германска територия, за да изтръгнат от тях всичко, което знаят. Звяра не бе успял да ги пречупи и нацистите останаха с убеждението, че заловените са особено важни шпиони и имат изключително важна информация за Съюзниците. Понеже войната се развиваше неблагоприятно за Германия, тези сведения можеха да се окажат от жизненоважни за победата.

Докато ги качваха в камиона, Лола и Ернесто видяха, че извеждат другарите им по бягство от бараките и ги водят към неизбежния им край. Спогледаха се и наведоха глави. Двамата можеха да са в същото положение и не разбираха защо ги отвеждаха и каква съдба ги очаква.

Отец Аспиасу забеляза как натоварват сънародниците му в един камион. Искаше му се да се прости с тях, но не получи разрешение. Когато заловиха бегълците в тунела, свещеникът пожела да остане с тях и разгласи навсякъде, че споделя вината им. Ако ги убиеха, той също искаше да приеме участта им. Нацистите обаче го оставиха да живее. Иняки реши, че Бог на небето му е отредил друга, по-важна мисия, и затова трябва да продължи напред. И не грешеше.

„Бог да ви пази, другари“, им пожела безмълвно свещеникът.

Камионът напусна концентрационния лагер в Гюрс. В далечината отекнаха гърмежи от германско оръжие. Историята разказва, че през този ден били разстреляни повече от петдесет невинни военнопленници.

Лола се боеше да не попаднат в същия списък.

— Какво ли ще правят с нас, Ернесто?

— Ако искаха да ни убият, сега щяхме да бъдем с останалите пред наказателния взвод.

— Значи ни очаква нещо по-лошо дори от смъртта.

— Така изглежда.

След последните си думи Ернесто се замисли. И двамата бяха твърди и несломими, но криеха прекалено много тайни, а съществуваха какви ли не начини за изтръгване на признания.

Лола продължи:

— Вече ми е все едно дали ще умра и какво ще им хрумне да правят с мен. Могат да ме мъчат, да ме унижават, да ме убият, но няма да им доставя удоволствието да ме видят как плача и се моля. Не искам да си мислят, че се страхувам.

Ернесто за пореден път й се възхити. Къде бяха сбъркали в Министерството на времето, за да допуснат такава забележителна, храбра и лоялна жена като нея да се превърне в предател?

Внезапно камионът рязко наби спирачка. Лола и Ернесто решиха, че са пристигнали до крайната си цел. Беше точно така, само че мястото не бе каквото си го представяха.

Ослушаха се. Брезентът на камиона беше спуснат и не можеха да видят какво става навън. Долавяха само неразбираем говор на немски. Внезапно прозвуча заглушено свистене, сякаш някой стреляше с лък и стрели. Чу се как телата на жертвите паднаха на земята. След миг различиха и приближаващи се към камиона стъпки… Някой надигна брезента.

Двама партизани с усмивка подканиха сънародниците си:

— Може да слезете, другари. Вече сте свободни.

Лола и Ернесто още не знаеха как да реагират, но слязоха от камиона. На земята лежаха телата на двамата войници, които ги охраняваха. Бяха пронизани с упойващи стрели. Всичко изглеждаше твърде странно.

В края на пътя партизаните бяха струпали нещо като импровизирана барикада и до нея седеше човек с гръб към тях. След миг непознатият се обърна.

Беше Салвадор.

Облечен бе в елегантно кожено палто. Седеше му по-добре дори от костюмите. Приближи се и поздрави Ернесто. Началникът на оперативния отдел погледна шефа си с дълбока благодарност. Беше убеден, че рано или късно ще им се притекат на помощ. Правилото да не оставят другарите си във времето очевидно винаги се изпълняваше. Или почти винаги.

Лола изгледа Салвадор смаяно, без да разбира какво се случва:

— Кой сте вие?

— Някой, който високо оценява работата ви, сеньорита Мендиета.

VII.

До малка хижа в най-дълбоката част на пиренейските гори Лола седеше редом с няколко партизани и ядеше чоризо с хляб. Атмосферата беше приятелска, а тя се чувстваше като част от групата.

Ернесто и Салвадор я наблюдаваха отстрани. Тя също ги погледна и се усмихна на Ернесто, искрено развълнувана. Началникът на оперативния отдел й върна поздрава, макар и с обичайната си сдържаност.

— Какво ще стане с нея? — обърна се той към Салвадор.

— Не знам, Ернесто… В момента има много неясноти. След всичко, което се случи, вече нищо не знам. Но си мисля, че ако моето „аз“ отпреди двайсет години не я вербува, тя може да избегне смъртта си заради проклетите тунели на Дароу…

— Разбирам.

— От друга страна, ако не я вербувам, Министерството ще загуби добър агент, останал верен в продължение на дълги години…

— От тази гледна точка…

— Знаеш ли какво? Мисля, че ще я вербувам. По дяволите! Не аз, а Салвадор отпреди две десетилетия. Нали според историята след няколко месеца тя трябва да постъпи в Министерството, а нашата главна задача е да запазим историята. Затова…

— Само какви главоболия ще ни създаде!

— Но колко мисии ще изпълни, преди да стане трафикант на художествени произведения във времето! Нали помниш Лепанто и онази случка с Братя Пинсон?

— Да, проблемите с Торебруно.

— Или Оскар де Гарси?

— Да, наистина страхотно.

— Става за филмов сценарий… Нещата са такива, каквито са. Времето е това, което е, приятелю Ернесто. Времето е време.

Ернесто разбираше, че Салвадор има право. Кой знае, може би в крайна сметка Лола нямаше да предаде Министерството. Това в голяма степен зависеше и от тях. Сигурно можеха да направят нещо, за да го предотвратят.

— Може ли още един въпрос, шефе?… Какво стана с патрула?

— На връщане ще ти разкажа с подробности. Засега знам само, че повече никога в живота си няма да ям кълцано месо. Нито пък кюфтенца…

И двамата се засмяха. Очевидно бяха добър тандем.

Най-добрият от всички.

VIII.

Мадрид, 18 декември 2016 година

Амелия, Хулиан и Алонсо влязоха в централата на Министерството. Най-близкият портал към настоящето беше разположен в град Барбате край Кадис, близо до старата борса. В гледката наоколо доминираха приливът, рибарските кораби и скелетите на стари моряшки постройки.

Щом влязоха в коридора с порталите, членовете на патрула усетиха вълна от нетърпима жега. През дните на отсъствието им бяха поправили прословутото отопление, но очевидно сега имаше проблеми с термостата. Докато се изкачваха по извитата стълба (асансьорът, както винаги, не работеше), Амелия, Хулиан и Алонсо срещнаха служители по къс ръкав, миниполи и дори по бермуди. В Мадрид беше разгарът на зимата, а тук сякаш се намираха в пустинята Калахари.

Щом влязоха при Ангустиас, забелязаха, че е облечена с обикновена бяла тениска вместо с вечната си строга униформа. Отвориха вратата към кабинета на шефа и с още по-голямо учудване завариха при него Ернесто и Ирене. Те обаче бяха облечени строго по устав въпреки непоносимата жега.

За огромна изненада на всички Ернесто пръв се доближи до тях и ги прегърна един по един с искрена благодарност. Очевидно преживяното в Гюрс до известна степен го бе променило завинаги.

Амелия започна да докладва на ръководството за изпълнението на мисията и за трудностите, с които се бяха справили, за да се случи всичко според данните от историята. Внезапно Ангустиас влезе в кабинета с неочаквана новина. Новина, която щеше да разтърси из основи Министерството на времето:

— Оправили са термостата!

Всички се усмихнаха с облекчение освен Алонсо. В главата му се въртеше само една мисъл — как да изпълни обещанието си към Джон.

IX.

Манчестър, 23 октомври 1945 година

Алонсо никога не беше влизал в английски пъб, но веднага се почувства като у дома си. Тютюневият дим, миризмата на старо дърво и ароматът на бира, смесени с нещо неопределено, го пренесоха в спомените му, когато живееше в отминала епоха. Едно от нещата, с които му беше най-трудно да свикне през XXI век, беше чистотата навсякъде. И също, че нещата нямаха същия мирис и същия вкус. За него всичко беше стерилно и без очарование. Тук обаче, в „Сърдития трол“, в самото сърце на Манчестър, обстановката беше различна.

Той се приближи до бара и потърси някого с поглед. Чувстваше се леко притеснен, защото английският му не беше особено добър, да не кажем, че никакъв го нямаше. За щастие острият му нюх не го подведе. Човекът, когото търсеше, беше там. За да бъдем по-точни, трябва да признаем, че доброто зрение също му помогна, защото мъжът се открояваше с високата си слаба фигура и рижата коса… също като покойния си баща.

— Простете, вие ли сте Брус Робъртс?

Младежът се обърна. В очите му имаше някаква тъга и неприкрита празнота. На развален испански попита:

— А вие кой сте?

Алонсо се представи и му разказа, че се запознал с баща му по време на войната. Преди смъртта му обещал да изпълни последното му желание. Дошъл, за да спази дадената дума, макар и след цели две години.

Брус изгледа недоверчиво и хладно непознатия, което извънредно много учуди Алонсо. Беше се надявал на друга реакция. Въпреки всичко той имаше мисия и държеше на всяка цена да я изпълни. С оглед на това, което искаше да каже на младежа, реши да му говори на „ти“.

— Баща ти ме помоли да се закълна, че ще ти кажа… Той винаги е разбирал защо го обвиняваш… Разбирал е защо го мразиш… До последния си дъх се чувстваше виновен за смъртта на майка ти.

Тези думи направо изумиха младежа. Тогава Алонсо му разказа за саможертвата на баща му в името на каузата и последствията от нея за хода на войната. Лицето на Брус се промени от изненада към дълбоко вълнение. Благодари на Алонсо, че го е намерил, и накрая — и как иначе би могло — поръчаха две бири и заговориха за футбол.

Така прекараха цялата вечер…

Джон Робъртс Мартинес никога не бе споменат в учебниците по история, но и никога не бе забравен от близките си.

А това е най-важното.

Винаги.