Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (12) (Времето е това, което е)

II.

Когато вратата отново се отвори, от бараката излезе сержант Зомер с ядосано изражение. С бяла кърпа почисти ръцете си от кървавите петна и после я захвърли на земята. През това време покрай него преминаха двама нацистки офицери. Попитаха го дали е успял, но той поклати глава. Бил изненадан от твърдостта на двамата испанци, но нямало причина за тревога, защото рано или късно щели да запеят като славейчета. Зомер се отдалечи от бараката на Ернесто и Лола със зловеща усмивка, а стражите отново затвориха вратата. Пред постройката чакаше Иняки, който поиска да види затворниците. Отказаха му. Можел да ги посети едва на другия ден.

Щом останаха сами, Ернесто и Лола се опряха един на друг и се отпуснаха на пода. Окървавените им лица, насинените им ръце и студената пот говореха красноречиво за случилото се. Въпреки всичко засега бяха живи. За утре обаче нищо не се знаеше.

Лола тревожно попита Ернесто какво ли ще стане с тях…

— Шансовете са петдесет на петдесет — отвърна той.

Жената не разбра значението на тези думи. Той й обясни, че сега са оцелели, но утре съдбата им отново щяла да се решава. И така щяло да бъде всеки ден. Не бивало да гледат по-далеч от настоящето. Лола се съгласи. Думите му й се сториха разумни. Ернесто не беше голям почитател на футбола, но му се струваше, че тази крилата фраза на Диего Симеоне обобщава философията на живота.

Преди да влязат германците, Ернесто бе скрил малко от хляба на Иняки и сега предложи половината на Лола, която му благодари за жеста. Двамата започнаха да ядат внимателно, за да не разкървавят посинелите си устни. В този момент мълчаливо почувстваха приятелство и близост. От време на време се споглеждаха и се усмихваха.

Салвадор имаше право — никой от тях никога не би издал информация на германците. Когато се взря в спокойния поглед на Лола, Ернесто остана със същото убеждение. Беше смела жена.

III.

Над Гюрс бе паднала нощта. След сирените настана дълбок мрак. На Ернесто и Лола не им се спеше и тогава настъпи моментът на откровенията.

Тя чувстваше, че след неуспеха на усилията й в борбата против Франко и против фашизма трябва да направи всичко възможно да попречи нацизмът да победи. Затова бе останала във Франция. Затова се беше включила в Съпротивата. Мразеше да губи в живота и не искаше да позволи на германците да спечелят. Началникът на оперативния отдел на свой ред сподели, че е убеден в победата на Съюзниците. Увереността на Ернесто даде кураж на Лола, която започна да му разказва как протича един нормален ден на куриер на Съпротивата.

— Чрез Албер Льо Ле ме информираха, че се нуждаят от услугите ми. Тогава пристигах в Канфранк, взимах документите и ги прилепях с пластири на гърба си. Разбира се, никога не съм ги отваряла, но предполагам, че съм пренасяла секретна информация, пари, писма.

По-късно освен разнасянето на поща започнала да се включва и в спасителни акции. От 1942 година пътувала по два пъти в седмицата до Франция. Вече не си спомняла колко хора била извела от Испания. Много от тях били евреи, макар че не била абсолютно сигурна. С повечето не разменяла и дума. За по-голяма сигурност на всички, ако някой попитал, казвала, че спътниците й са глухонеми.

На Ернесто му беше приятно да разговаря с Лола, която в наше време вече бе сред мъртвите. Тя не знаеше какво я очаква в бъдеще, но въпреки всичко не губеше надежда. В нейно лице виждаше само млада жена, изпълнена с идеи, неспособна на предателство, дори и когато й вадят ноктите или обезобразяват лицето й. Въпреки че Лола щеше да умре от рак през 2016, Ернесто се боеше, че историята би могла да се промени и само след дни да загинат заедно в някоя газова камера.

Патрулът не бе повторил опита си да ги спаси, но вероятно имаха сериозна причина за това. Сега му беше трудно да отгатне каква точно. Моментът не бе подходящ. Най-разумно беше да се опитат да поспят и да възстановят силите си.

Макар и доста трудно, Ернесто най-сетне заспа. За жалост не го оставиха дълго да почива.

Чук! Чук! Чук!

Някой почука на вратата и го изтръгна от неспокойната дрямка. Ернесто стана въпреки болките по цялото си тяло. Видя по ръцете си засъхнала кръв и осъзна, че кошмарът, който му се беше присънил, бе истинската действителност. И че за съжаление започва нов рунд. Още една спирка към тяхната Голгота.

— Аз съм, отец Иняки.

— Влезте, отче — отвърна Ернесто.

Аспиасу влезе с лекарска чанта. Щом видя раните на двамата испанци, едва успя да сдържи ужаса си.

Лола също се събуди, но й бяха нужни няколко секунди, за да се ориентира какво става. Успя да се усмихне на свещеника, въпреки че лицето й беше подуто и я болеше.

— Освен ваш духовен баща ще бъда и ваш лекар. Имате късмет, чада мои. Мога да изцеря и телата, и душите ви. Две в едно.

Отецът се залови да промива раните им, доколкото можеше. После се наведе към тях и със съвсем тих шепот им съобщи това, което предния ден не бе успял:

— За утре се подготвя бягство от лагера. Успях да включа и вас. Ще се измъкнете от тук, другари. Много скоро ще бъдете далеч. След няколко дни ще сте свободни на неутрална територия.

Ернесто не можа веднага да отговори, но се усмихна на новината.

Същото направи и Лола.

IV.

В концентрационния лагер в Гюрс мерките за сигурност бяха засилени. Нямаше да е лесно да се изплъзнат. Германците бяха назначили дори експерти по бягствата, специализирани в откриването на нелегални тунели. Затворниците ги наричаха „хрътки“.

Няколко военнопленници бяха изготвили план за спасение. Повечето бяха французи, макар че им помагаха затворници от всички националности, всеки според възможностите си, като отец Аспиасу например. Сред тях имаше висши офицери, които бяха сформирали нещо като комитет за бягство с командир Роже Ино.

Идеята им беше да изградят едновременно три тунела, в случай че някой от тях бъде разкрит. Всяка от галериите си имаше различно име. Конкретно бяха наречени „Атос“, „Портос“ и „Арамис“. Повече обяснения не са нужни.

Тунелите трябваше да бъдат прокопани от вътрешността на лагера. Започваха от три различни бараки и излизаха в близката гора. Това щеше да улесни бегълците, защото така можеха да се укрият сред дърветата и лесно да се промъкнат до най-близкото село. Тунелите бяха прокопани за по-малко от три месеца с невероятно умение предвид липсата на каквито и да било подръчни средства. С помощта на празни опаковки от мляко затворниците прокараха дори нещо като въздушна инсталация. Подсигуриха галериите с дъски от леглата си.

През цялото време бяха срещали огромни затруднения, главно при изхвърлянето на изкопания материал. Пренасяха пръстта в чорапи, които криеха в крачолите на панталоните си, а после я разпръскваха из целия лагер. Когато вече не можеха да го правят незабелязано, решиха да запълнят тунел „Атос“. Той повече нямаше да бъде използван. Там скриха и документите, картите и всичко, което можеше да уличи организаторите на бягството.

От няколко дни нервите на всички бяха обтегнати до краен предел. Бяха работили много седмици и знаеха, че рискуват живота си, ако нещо се обърка. Усетили високото напрежение, германците започнаха да подозират, че се крои нещо нередно. Тогава на някого му хрумна блестяща идея. Ако нацистите разкриеха единия тунел, щяха да се успокоят, доволни, че са предотвратили бягство. После щяха да занижат вниманието си и именно тогава щеше да настъпи най-подходящият момент за действие. Решиха да пожертват тунел „Портос“. Един от пазачите го откри след инсценирано изтърваване на информация от затворник. За наказание човекът бе затворен за цял месец в карцера.

Този смелчага беше евреинът Адиер Боне, който постави интересите на другарите си пред своите. Знаеше, че няма да успее да избяга с останалите, но за нищо на света не можеше да пренебрегне чувството си за солидарност и жертвоготовност. Оставаха едва двадесет и четири часа до решителния момент, който трябваше да настъпи през първата нощ на новолуние, когато бе по-трудно за снайперистите да ги забележат. Освен това беше петък, а в края на седмицата влаковете превозваха много войници в градски отпуск и военното присъствие в Гюрс намаляваше. Всичко беше подготвено. Ако бягството успееше, Ернесто и Лола можеха да се спасят.

Лошото бе, че в учебниците по история пише, че планът за бягство от концентрационния лагер в Гюрс завършил с пълен провал.

Авторите им обаче не подозираха за съществуването на Министерството на времето.

V.

Ернесто и Лола все още се опитваха да се възстановят след втория ден в лапите на онзи негодник, Звяра. Втория път мъченията му бяха още по-брутални. И двамата се чувстваха на предела на силите си. Не знаеха дали ще могат да издържат трети ден. За днес обаче най-лошото бе приключило. Това им помагаше да не чувстват така остро болката си.

Възможността да избягат от този ад им вдъхваше повече сили, отколкото всъщност им бяха останали. Отец Аспиасу им съобщи, че всичко щяло да се случи през нощта. Той щял да разсейва пазача на бараката им, докато един затворник ги отведе при останалите. Там двамата щели да се присъединят към групата и да притичат около сто метра до входа на тунела, за да излязат на мечтаната свобода.

Преди да заспи, Лола си припомни колко обичаше да пие топъл шоколад с родителите си в „Сан Хинес“, когато пътуваха до Мадрид. После положи глава на гърдите на Ернесто. Звяра му беше причинил огромен хематом точно на това място, но началникът на оперативния отдел беше джентълмен — премълча болката и остана неподвижен.

Скоро двамата затвориха очи и заспаха.

На следващия ден след свечеряване беше денят X.