Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (6) (Времето е това, което е)

I.

През 1603 година Картахена^[1] не беше такава, каквато си я бяха представяли. Може би заради лепкавата жега или заради пищната растителност, която решиха, че се дължи на плодородието на долината Мурсия.

Алонсо, Амелия и Хулиан спряха да се порадват на гледката. Пътешествията им никога не бяха за удоволствие, но сега опасността бе останала далеч, мисията им бе успешно изпълнена и нямаше никаква причина да се откажат от момент на отпускане и наслада от красотата наоколо. Хулиан се опита да открие прочутия римски театър до пристанището. Разбира се, не успя, защото в продължение на столетия никой не бе подозирал за съществуването му, докато едва в края на XX век археолозите с кирки и лопати не го бяха изровили изпод основите на града.

Заливът, дълбоко врязан в сушата, бе осеян с кораби. Имаше десетки галеони, платноходи, бригантини и фрегати. Амелия се изненада. Бе очаквала да види само няколко рибарски лодки и нищо повече. Знаеше, че Картахена е била едно от главните пристанища по времето на римляните, но не подозираше, че е останала такова чак до 1603 година.

Сега групата трябваше да се отправи към Мадрид и за целта се налагаше да си намерят коне. В Министерството на времето от онази епоха щяха да ги насочат към съответния портал за 2016 година. Алонсо предложи да тръгнат призори, защото скоро щеше да се стъмни. Морският хоризонт на залез-слънце беше като блян. Или по-скоро — като магия.

— По дяволите!

Ругатнята на Амелия, при това на каталонски, прозвуча високо и ясно. Колегите й не бяха свикнали да чуват подобни възклицания от устата на дама и това ги притесни. Сигурно бе нещо извънредно неприятно.

— Слънцето залязва над морето! — съобщи тя.

Хулиан и Алонсо я погледнаха въпросително.

— Би трябвало да залязва над сушата, вдясно от нас.

— Искаш да кажеш, че слънцето е сменило посоката си и вече не залязва на запад?

— Не, Алонсо. Искам да кажа, че не сме в Мурсия. Това е Картахена де Индиас в Новия свят. На Карибско море, от другата страна на Атлантика. Три коня няма да ни свършат работа, ако искаме да се върнем в Министерството.

II.

Патрулът нямаше почти никакъв опит в испанските задморски колонии, ако се изключи мисията на Хулиан и Алонсо на Филипините. Представяха си, че ще намерят само тръстикови колиби насред някое островче, но Картахена де Индиас^[2] ги изненада. Беше голям град, подреден в карета с прави павирани улици. Къщите бяха от тухлена зидария, а катедралата — от дялан камък. Градската крепостна стена обаче, според критиките на Алонсо, не беше нито висока, нито добре укрепена, каквато би трябвало да бъде. Инженерът, който я бе планирал, бе разположил бойниците до самия бряг, за да използва морето като естествена преграда.

Въпреки че улиците бяха чисти — цяло чудо за стандартите на онази епоха, — във въздуха се носеше гъста воня като в касапница. Не беше животинска смрад, защото кравите и прасетата се отглеждаха в обори извън градските стени, отвъд блатата в Гетсиманския квартал. Освен вида, не можеха да определят и произхода й, тъй като се носеше от всички посоки. По улиците почти нямаше хора. Може би вонята ги бе прогонила, а може би часът бе неподходящ.

Амелия и Хулиан решиха да намерят странноприемница, в която да похапнат и да се подслонят през нощта. Алонсо вървеше мълчаливо до тях. Корабите бяха най-лошият му кошмар. Едно шейсетдневно презокеанско пътуване към дома в най-добрия случай би било ужасно изпитание. А ако се случеше лошо време или станеше някаква авария, плаването можеше да се проточи и повече от деветдесет дни. По-дълго време екипажът и пасажерите трудно биха могли да преживеят без запаси от прясна вода за пиене.

Алонсо не беше свикнал да изразява емоциите си, а в момента чувстваше тъга, гняв и отчаяние. Както и срам да си го признае. Премисляше какъв алтернативен изход би имало, за да се върнат в Министерството.

— Веднъж ми казахте, че някакъв агент на Министерството е извършил големи подвизи тук.

— Да, Блас де Лесо.

— Той дали няма да може да ни помогне да намерим на сушата портал до Испания?

— Според теб сега не сме ли на суша? — възрази Хулиан.

Наложи се Амелия да обясни на Хулиан, че спътникът им има предвид, че по онова време „суша“ не е означавало просто твърда земя на някой континент, а така са наричали територията на Венецуела, Панамския провлак и част от Колумбия, точно където се намираха сега.

— Добре. Тогава можем да го помолим да ни препоръча къде да похапнем в Картахена — пошегува се Хулиан.

Наложи се обаче Амелия да им съобщи лоша новина:

— Блас де Лесо е бил голям стратег на Испанската армада, но ще пристигне в Картахена след малко повече от век. Всъщност той дори още не се е родил. Ти може и да го дочакаш тук, но мисля, че аз няма да имам толкова търпение.

Продължиха пътя си мълчешком. Очевидно с напускането на IX век бяха отървали кожата си, но нямаше да им бъде никак лесно да се върнат в XXI век.

На Площада на митницата срещнаха слепец, предлагащ да разказва разни истории на всеки, който би искал да го изслуша. Говореше си сам, когато патрулът спря пред него с любопитство.

— … въпреки съпротивата на храбрите картахенци, три хиляди англичани опустошиха града, подпалиха го и го превърнаха в пепел. Погледнете лицето ми! На него е изписан ужасът от дните, когато Картахена гореше…

Клепачите на слепеца бяха запечатани от белег, минаващ между двете му слепоочия, който напомняше на плочки от домино.

— Страшният Дрейк не остана доволен от плячкосаните пари и скъпоценности и поиска откуп от сто хиляди златни ескудос. Картахенците, лишени от всичко освен от гордостта си, отказаха да му го платят. Английският демон заплаши, че ще разруши катедралата с оръдейни изстрели. Първият залп повали три колони и срути четири арки. Когато падна покривът на Божия храм, не им остана друг изход, освен да се предадат на саксонския звяр.

Слепецът въздъхна дълбоко и разклати празната си паничка.

— Няма ли да дадете поне едно мараведи на бедния човек? — изхлипа той. — Мислите, че не ви подушвам ли?

— Нямаме пукната пара, добри човече — оправда се Хулиан.

— Все ще намерите нещо да облекчите мъките на един беден просяк.

В отговор Амелия бръкна в торбата си и му подаде малкото останало им вино. Слепецът сграбчи меха като спасителен пояс и изпразни съдържанието му, реколта от IX век.

Амелия се възползва от възможността да изясни някои съмнения, които бе породил у нея емоционалният разказ на слепеца:

— Имате предвид корсаря Франсис Дрейк^[3], нали?

Вместо положителен отговор просякът се изплю с омраза на земята. Двайсет години след нападението на корсарите той все още пазеше гнева си горящ и дълбок като през първия ден. После добави:

— Много внимавайте, хора! Картахена може да ви предложи както най-топло посрещане, така и най-тежки злочестини. Доверете се на моя нюх! Този град е болен…

Не им беше нужно шестото чувство на слепеца, те сами бяха подушили предупреждението на града.

III.

Конските копита отекнаха по камъните на входа на крепостта. Най-сетне беше пристигнала! Колегите й от патрула вече навярно бяха на уреченото място. Оставаше само да прекосят портата. За Ирене обаче беше много трудно да намери в записките си портал, който да отвежда до Картахена през 1603 година. Всъщност изобщо не беше открила такъв и се наложи да се задоволи с един в град Мурсия, където трябваше да се снабди с кон, за да довърши пътуването си.

Слезе от седлото и безуспешно се опита да изтупа праха от дрехите си. Трябваше да открие Амелия, Алонсо и Хулиан и да запечата портала, през който бяха пристигнали, понеже не беше официално регистриран в Министерството. Надяваше се още да не са заминали за Мадрид. Вероятно Алонсо ги е посъветвал да пренощуват в Картахена, но къде ли можеше да ги открие?

Тръгна да обикаля из улиците на Картахена с надежда да ги срещне. Безуспешно. Имаше чувство, че нещо се е объркало. В стомаха си усещаше нервни тръпки, както през единствения ден в живота си, когато се бе провалила. Беше много преди да се омъжи, преди Лейва и преди да разбере за съществуването на Министерството. Беше се уговорила с Нурия да отидат на кино. Чака десет, петнайсет, двайсет минути, но тя не идваше. На два пъти й се стори, че я вижда, но се бе припознала в други момичета, които вървяха по улицата и се смееха. Представи си двайсет различни злополуки, които можеха да оправдаят закъснението й, само за да отклони мисълта, че е отхвърлена. Но си беше отхвърлена. Цял час вися права пред киното и напразно чака отговор на съобщенията си.

Интертемпоралният телефон започна да вибрира под гънките на дрехата й. Потърси усамотено място, за да не я види никой, и извади апарата. Имаше пропуснато повикване: „65515576#21:12*13*03*1603#“.

Сигурно беше от Амелия, но часът не съвпадаше. Знаеше, че патрулът бе открил в комплекта за оцеляване на Лола интертемпорален телефон с фотоволтаична батерия и очакваше рано или късно да я потърсят по него. Сега Ирене върна пропуснатото обаждане.

— Здравей, Амелия. Аз съм, Ирене. Дойдох да ви взема. Къде сте?

— В Картахена де Индиас.

Това беше много по-лошо, отколкото да чакаш пред кино „Фуенкарал“, докато приятелката ти търси кино на съвсем друго място, в квартал „Фуенкарал“.

IV.

Групата най-сетне намери някаква гостилница. Влязоха, въпреки че нямаха пари.

— Ако не беше подарила виното, щяхме да имаме поне нещо за пиене. И на всичко отгоре може да ни е урочасал…

— Алонсо, не бъди суеверен! — прекъсна го Амелия.

Думите й обаче не го успокоиха. Вярваше, че слепотата у хората е предпоставка за пророчески способности. На Амелия й се стори, че темата е интересна за обсъждане, и подхвана дълбокомислена тирада за ролята на слепите пророци в световната литература. Тогава Хулиан, който вече чуваше стоновете на празния си стомах, категорично я прекъсна:

— Глупости! По мое време съществува лотария на Националната организация на слепите. Ако имаха ясновидски способности, щяха да отгатват номерата на печелившите талони и да си ги запазват за себе си. Поне аз бих постъпил така. Сега смятам да си поръчам нещо.

— Нямаме с какво да платим. Не носим тукашни пари — припомни му Амелия.

— Все нещо ще измислим.

Гостилничарят изглеждаше като най-изморения човек в цялата Испанска империя, макар че обслужваше само две маси. На едната имаше четирима картоиграчи, а на другата седна патрулът. Мъжът се приближи до новопристигналите и им донесе вино и тамалес^[4], единственото предложение в менюто. Беше родом от Ла Манча в Испания и бързо бе разбрал, че тукашният тропически климат не е подходящ за ядене на сирене и колбаси.

Хулиан веднага забеляза, че човекът не се чувства добре. Капките пот и мъчителните му жестове подсказваха, че има висока температура, а бледият цвят на лицето му не се дължеше само на слабата светлина от свещите и не вещаеше нищо добро. Медикът на групата отвори аптечката си и извади пакетче с един грам парацетамол на прах. После с жест повика гостилничаря:

— Началство!

Мъжът му хвърли изненадан поглед, но се приближи, а Амелия и Алонсо само мълчаливо наблюдаваха случващото се.

— Всичко наред ли е?

— Не, напротив. Седни при нас! Изглеждаш уморен. Направи ни компания.

— Ако искате да се сближите с мен, за да ви черпя, много се лъжете…

— Няма такова нещо. Имам набито око и виждам, че не си добре. Искам просто да ти предложа лекарство.

— Вие какви сте? Монаси билкари или лечители? Никога не съм виждал дрехи като вашите.

Откакто бяха пристигнали в XVII век, за първи път някой обръщаше внимание на странните им средновековни дрехи. Хулиан се представи за учен човек. Въпреки първоначалната си резервираност, гостилничарят си помисли, че лекарството не може да бъде по-лошо от болестта и изпи прахчето, разтворено в чаша вино. Тогава тримата го попитаха къде могат да се приютят за през нощта, а стопанинът им отговори, че както всяка година по време на панаира в цяла Картахена нямало и един свободен нар, нито в почтените домове, нито в бардаците. Задморският кралски флот от седмица бил закотвен в залива, а моряците се били пръснали из целия град.

— А тогава къде се крият в момента? — поинтересува се Алонсо.

Въпросът не беше нелогичен, защото вечерният град изглеждаше съвсем пуст. Испанецът снижи глас, макар че бездруго едва можеше да говори:

— Хората се затварят по къщите. Пристигна кораб с чернокожи роби и половината му екипаж е болен… а останалите вече са измрели.

Амелия, Алонсо и Хулиан се спогледаха тревожно.

— От какво са болни? — попита Хулиан.

— Повръщат черно.

— А робите? — намеси се Амелия.

— Нищо им няма, но ще трябва да ги продадат другаде. Тук никой не ги иска. Вече са заразили много от местните.

Амелия си помисли, че това е още една причина да се върнат час по-скоро у дома — да не прихванат инфекцията. Ако не намереха веднага места на някой галеон, нямаше да имат друга възможност през следващата половин година, тъй като Кралският флот прекосяваше океана само два пъти годишно. Гостилничарят ги посъветва да поговорят с някой моряк, например с един от картоиграчите от съседната маса, единственият испанец в компанията. Другите трима били „чоло“. Хулиан знаеше само един „чоло“ — Чоло Симеоне^[5], бивш играч, а сега треньор на „Атлетико Мадрид“. Гостилничарят обаче очевидно нямаше предвид него.

— Прощавай, но какво значи „чоло“?

— Метиси, кръстоска между испанци и индианци — обясни гостилничарят.

Точно в този момент мъжете от съседната маса се наежиха за бой. Четиримата играеха от часове, но на испанеца му бе омръзнало да губи от местните и ги беше нагрубил. Те пък се бяха почувствали обидени от държанието му. Както се знае, употребата на алкохол забавя рефлексите, намалява точността и влошава двигателната координация на побойниците. Ето защо сбиването се превърна в най-жалката и смешна гледка, на която патрулът бе присъствал. Никой не стана да ги разтърве. Просто ги оставиха да се изморят и да се откажат.

V.

Щом гостилничарят се отдалечи и ги остави да се нахранят на спокойствие, на Алонсо и Амелия им трябваше само част от секундата, за да отправят упрек към Хулиан:

— Защо го покани да седне при нас? Не виждаш ли, че е болен?

— Разбира се, че виждам. Има симптоми на жълта треска или „черно повръщане“, както сега го наричат… тоест тогава… По дяволите, все едно!

— И какъв илач си му приготвил? — поинтересува се Алонсо.

— Аналгетик и антипиретик.

Хулиан имаше добър нюх и отдалеч разпознаваше мириса на болестите. Дъхът и потта на болните се променят. Хепатитът мирише на сурова риба, диабетът — на ацетон, коремният тиф — на прясно изпечен хляб, а жълтата треска — на месарница.

— И на всичко отгоре раздаваш лекарствата ни! — упрекна го Алонсо — Каква щедрост! Първо искаш да ни разболееш, а после ни оставяш с празна аптечка!

— Наистина ли мислиш, че бих направил такова нещо, Алонсо? Преди всичко аз съм лечител. Призванието ми е да помагам на болните, а не да застрашавам здравето им. Разпространението на жълтата треска става от ухапване на комар, не от разговор с някого. И въпреки че болестта е нелечима, невинаги е смъртоносна. Симптомите обаче могат да бъдат сведени до минимум.

— Какво облекчение! — въздъхна Амелия, макар и Хулиан да не разбра дали го иронизира или говори сериозно.

— Вие няма да се заразите, защото сте имунизирани. Аз самият ви ваксинирах при последния профилактичен преглед. Против жълта треска и други тропически болести.

Край тях забръмча комар. С един замах Алонсо го размаза. Хулиан и Амелия го погледнаха с възхищение заради бързината и точността на движенията му. Алонсо гордо вдигна вежда.

— За всеки случай.

Гостилничарят отново се приближи до тяхната маса, за да благодари на Хулиан, защото вече се чувстваше по-добре. Лицето му беше съвсем различно. Хулиан му обясни, че това не е чудо, просто прахчетата помагат за няколко часа.

— А нямате ли повече?

— Мога да ви дам всичките си запаси, но както вие не давате виното безплатно, така и аз не мога да подарявам лекарствата си.

— Разбирам. А колко струват?

— Колкото вечерята, виното, легла за трима ни и нови дрехи.

— И закуска — добави Алонсо. — Тя е най-важното хранене за деня.

Гостилничарят мислено запресмята и скоро им съобщи резултата:

— Нямам легла. Само обор.

— Тогава дрехите трябва да са хубави — отсече Алонсо.

Няма нищо, което да не става с парацетамол, особено ако го продадеш в подходящия век. Гостилничарят прие сделката и протегна ръка. Хулиан постави в нея 60 грама от лекарството — две някогашни унции — в хартиени пакетчета, но запази няколко за всеки случай. После се усмихна на другарите си, доволен от постигнатото.

VI.

Следващата сутрин Хулиан и Амелия се отправиха към пристанището, облечени по модата на XVII век. Алонсо нямаше този късмет, трябваше да се примири с проста бяла риза, изтъркан сюртук и груби панталони, защото дрехите, които му бе предложил гостилничарят, не му станаха. За разлика от него, жакетът на Хулиан и роклята на Амелия бяха богато извезани със сърма. Под полата й имаше широки телени обръчи, за да я държат бухнала. И тя, и Хулиан носеха също и колосани бели яки. С други думи, и двамата се топяха на страшната жега.

На пристанището група моряци товареха сандъци на една баржа. Вероятно бяха провизии за флотилията от галеони, готови да отпътуват към Испания. Хулиан Мартинес им се представи като известен лекар от кралския двор. Любезната му съпруга Амелия и слугата им Алонсо го придружавали. Младата жена съчини набързо някаква история как брат й бил на смъртно легло и дошли да се сбогуват с него, но били нападнати и ограбени от свирепи пирати. Нямали пари да предплатят билет за връщане, но когато пристегнели, щели стократно да се отплатят.

Морякът с най-висок чин, Педро Ромеро, показа съпричастност към молбата им. Той беше боцман на галеона „Сан Андрес“ и изглеждаше на около петдесет години, но вероятно не беше на повече от трийсет. Влагата и соленият въздух са най-лошата комбинация за кожата. Ромеро не можа да им обещае нищо конкретно, но ги посъветва да говорят с капитана. Оплака се, че „черното повръщане“ е намалило наполовина екипажа на галеона. Корабният лекар също бил сред починалите, така че можело да предложат на Хулиан да го замести. Така съвсем неочаквано на „Сан Андрес“ щяха да получат огромен бонус, защото никой лекар от XVII век не би могъл дори да се сравнява с медицинско лице от XXI век.

Качиха се на баржата и се отправиха към галеона „Сан Андрес“, закотвен насред залива заедно с останалата част от Кралската флотилия. Боцманът не сваляше поглед от Алонсо, чието място на борда изглеждаше повече от сигурно. С ръста и мускулите си щеше да им бъде полезен като груба сила при разгъване на платната и опъване на въжетата. Но веднага щом носът на баржата нагази във вълните, лицето на Алонсо се сгърчи и посивя. После цветът му бързо се промени от сив на жълт, а после на съвсем бял. В стомаха му се надигна нещо, което искаше да излезе. Алонсо винаги бе смятал, че едно оригване в подходящ момент е признак на мъжество, но не можа да си сложи спирачка и да спре дотам. От устата му излезе не само оригване, но и цялата обилна закуска, която им бе донесъл гостилничарят. Всичко замина през борда. Много жалко. Боцманът започна да се съмнява в ползата от Алонсо, а това беше само началото на всички съмнения, които боецът щеше да събуди през следващите часове.

VII.

— Здравей, Ангустиас! Може ли да вляза?

Ангустиас погледна Ирене.

— Може, но няма да го намериш — отговори секретарката, без да прекъсва работата си по архивирането на някакви документи. — Излезе. Наложи се да мине през шивашкото ателие, за да му поправят костюма за сватбата на Наталия и Ортигоса. Откакто започна да се грижи за здравето си, всички костюми му висят.

— Тогава ще го почакам.

Ирене се настани в едно от креслата в офиса на Ангустиас. Беше изморена. След телефонния разговор с Амелия й се наложи да потърси място за преспиване. Късно през нощта в XVII век не беше разумно сама жена да се мотае по улиците, особено ако не иска да привлече нежелано внимание. Най-сетне се приюти в един ъгъл на конюшнята, където беше оставила коня си, и спа съвсем малко от страх да не я открият. Още с първите лъчи оседла животното и отново потегли към Мурсия. И всичко тава за по-малко от двайсет и четири часа.

Мъжки глас, долитащ отвън, я откъсна от мислите й за изтощителното пътуване. Беше Салвадор.

— За какво става дума?

Ирене се показа през прозореца и видя Салвадор да излиза от шахтата на портала, придружен от Ернесто.

— Нашите служители от 1987 година ни уведомиха, че Барселона е отстранена на първо гласуване при избора за Олимпийските игри през 1992 — отговори Ернесто, докато прекосяваха вътрешния двор.

Салвадор отбори вратата на офиса на Ангустиас. Ернесто вървеше зад него.

— Изпрати Амелия, Хулиан и Алонсо! Съобщи им да се върнат!

— По-добре потърси друг патрул — намеси се Ирене. — Ще им бъде трудно да успеят да се върнат.

Влязоха в кабинета и Салвадор се отпусна в работното си кресло с намерение да обмисли ситуацията. Не обичаше да получава лоши новини, когато е на крака.

— Значи не можем да разчитаме на този патрул през следващите деветдесет дни…

— Може и да са по-малко — опита се да смекчи положението Ирене.

— Хубава изненада! Това ли е тайният портал на Лола? Успяхте ли поне да го запечатате?

Ирене сви рамене. При внезапната промяна на плановете беше забравила да предупреди Амелия за това.

— Ще й кажа веднага щом успея. Надявам се още да не са отплавали, защото нямаме други агенти в района по онова време.

„Проклети съкращения!“ помисли си Салвадор. Трябваше спешно да разговаря с министър-председателя. Не можеха да контролират цялата територия на огромната Испанска империя с толкова редуциран персонал. Макар че нямаше никакъв смисъл. Вече толкова пъти бе повдигал този въпрос без никакъв резултат.

VIII.

Капитан Естебан Егиньо ги приветства за добре дошли с разтворени обятия. Разбира се, можели да пътуват на кораба. Щяло да бъде голяма чест за екипажа на „Сан Андрес“ да има за лекар на борда прочутия доктор Мартинес. Вече знаел за чудодейното изцеление на горкия гостилничар Ласаро. Патрулът не можеше да си обясни как новината бе достигнала до ушите на капитана.

Всяко нещо обаче си има обяснение и невинаги новините достигат до хората с помощта на телевизията. Когато се прехвърляха от баржата на галеона, Хил де ла Торе, помощник-капитанът, отговарящ за продоволствието, се беше надвесил над палубата, за да огледа лицата на новопристигналите. Той бе разпознал групичката от предната нощ в гостилницата. Именно помощник-капитанът беше испанският картоиграч, загубил всички раздавания и обвинил местните в шмекерии, който бе приключил вечерта с разцепена вежда.

Капитанът предложи на Амелия и Хулиан каютата на вече починалия главен боцман, покосен от същата жълта треска, за която патрулът беше узнал предишната вечер. Егиньо долови гримасата на Амелия и поясни, че помощникът му не бил издъхнал в каютата си, а в града, при „валенсианките“, и нека всеки сам да си прави изводи.

Спешното отплуване на флотилията налагало незабавно да бъде назначен друг доверен офицер — обясни им капитанът. Ето защо боцман Ромеро щял да поеме задълженията на починалия си началник. Щял да има доста работа: да отговаря за всички такелажни системи, както го правел предишният главен боцман, освен обичайните задължения по снабдяването и ежедневната дисциплина на кораба.

Работата по товаренето на среброто се извършваше с ускорени темпове, за да може Кралският флот да вдигне котва час по-скоро. Не беше желателно хората да се шляят из Картахена и здравите членове на екипажа да прихванат болестта. За петнайсет дни щяха да пристигнат в Хавана, където към тях трябваше да се присъединят галеоните от Нова Испания и четири бойни кораба, които щяха да ги охраняват по време на обратния път към Севиля. Връщането в родината беше по-опасно от идването в Новия свят, защото товарът в трюмовете беше много по-ценна плячка за пиратите. Без да навлизаме в прекалени подробности, три четвърти от товара на „Сан Андрес“ бяха сребърни кюлчета.

Екипажът на галеона не се боеше от опасностите. Само преди година по пътя от Картахена до пристанище на Номбре де Диос^[6] били нападнати от пирати, които ги взели на абордаж. Командир им бил Уилям Паркър, корсар на служба при Нейно величество Елизабет I и боен другар на сър Франсис Дрейк.

Пиратите се възползвали от факта, че когато Испанският кралски флот пристигнел до крайното си пристанище, корабите се пръскали покрай брега и нямали военен конвой, който да ги охранява. Паркър и неговите хора се опитали да заграбят товарите на „Сан Андрес“. Тогава галеонът не носел сребро, а стоки от Испания за колониите — военни принадлежности, бъчви с вино и валенсиански платове. Плячката въобще не била за пренебрегване. Освен артилеристите, стрелците, мускетарите, моряците и офицерите, корабът разполагал с още седемдесет въоръжени мъже, които успели да отблъснат неприятелите. Останалата част от екипажа също не стояла със скръстени ръце. В крайна сметка натрапниците си получили заслуженото.

Щом стъпи на палубата на „Сан Андрес“, Амелия се огледа наоколо, за да локализира местонахождението им, както се изискваше по протокол. Галеонът беше дълъг приблизително петдесет метра от носа до тила, а ширината му беше около десет. Амелия чудесно знаеше, че основните параметри на плавателния съд са дължина, ширина и газене, но не искаше да парадира с познанията си и предпочете да се задоволи с най-обща информация. Стори й се, че екипажът е доста малоброен за управлението на галеон с подобни размери. Капитан Егиньо обаче с радост успокои дамата:

— Всъщност имаме осемдесет и пет моряци и седемдесет и трима войници, но всички се събират на кораба едва през последния ден. Кой би искал да се затвори предварително в килия, в която ще прекара много седмици, без възможност да избяга?

— Ние — тъжно отвърна Амелия. — При създалите се обстоятелства не можем да си позволим да наемем стая в града.

За капитана това съвсем не беше проблем. Напротив. Той искаше да се покаже като безупречен домакин и ги покани за вечеря в своята каюта, което си беше истинска привилегия.

IX.

Боцманът даде на Алонсо рогозка за господаря му, за да спи на земята до жена си, защото в каютата на новия корабен лекар имаше само една тясна койка, на която едва можеше да се побере слаб човек. Както беше логично да се предположи, Алонсо щеше да спи в общото помещение на горната палуба заедно с всички редови моряци. Там можеше да разгъне рогозката си и да се разположи, макар че би предпочел да спи на задната палуба, на спокойствие и чист въздух, вместо да се затвори в така нареченото „помещение“, приличащо повече на ковчег.

Членовете на патрула огледаха тясната дъсчена каюта на корабния лекар и поставиха под ключ малкото си багаж — аптечката на Хулиан, комплекта за оцеляване на Лола и огнестрелните оръжия на Алонсо.

В каютата скърцането на дъските на галеона се чуваше доста силно, сякаш се намираха във вътрешността на гигантски раздрънкан контрабас. Непрестанните скрибуцания можеха да скъсат нервите и на най-спокойния човек. Създаваха усещане, че корабът ще се разпадне при най-слабото вълнение.

Амелия излезе в тясното коридорче, водещо към палубата, и там се натъкна на много елегантна дама. Помисли си, че е съпругата на капитана и любезно я поздрави, докато се разминаваха. Теловете на кринолините им обаче се заклещиха в тясното пространство. В началото дамите се опитаха да запазят достойнство и леко да избутат цялата конструкция на роклите си, но не успяха. Приличаха на лодки, заседнали в река по време на засушаване. След като превъзмогна първоначалното си неудобство, Амелия неволно се засмя и беше последвана от Елвира. Така се наричаше другата дама. За да се разминат, се наложи да повдигнат обръчите във вертикално положение, не без да открият надиплените си фусти. За щастие наоколо нямаше мъже.

След малкото премеждие Елвира предложи да разведе Амелия из галеона. Понеже били единствените жени на кораба сред толкова много мъже, можели да си правят компания. Веднага си заговориха на „ти“. Оказа се, че Елвира е съпруга на Торибио де Алкарас, също пасажер на кораба. Амелия се поинтересува за причината на пътуването им отвъд океана.

— Търговия — отвърна Елвира с очарователна усмивка. — Съпругът ми се занимава с търговия на роби.

Амелия замръзна на мястото си. През 1603 година оставаха още 234 години до момента, в който Испания щеше да отмени робството по своите земи. В колониите й то щеше да бъде законно още много десетилетия. Точно предишната година в Куба бе постигнато споразумение за забрана на робството.

За Амелия „предишната година“ означаваше 1880. Сеньор Фолк, баща й, беше симпатизант на Испанското аболиционистко^[7] дружество и тя беше израснала и възпитана в дух на свободолюбие и равенство между хората. Едва на шестнайсет години Амелия го бе придружила на многолюдна аболиционистка манифестация, организирана на площад „Каталуния“. През това време майка й бе останала вкъщи да се моли да не им се случи нищо лошо.

Елвира продължи с подробностите:

— Торибио има два кораба за роби, които непрекъснато кръстосват между Севиля, Гвинейския залив и Картахена де Индиас. Обича да следи търговията си отблизо, затова понякога лично придружава товара, за да го държи под око.

Всъщност Елвира не каза „Гвинейски залив“, а „Залива на робите“. Така някога са наричали тази част на Африка. От там потеглили милиони чернокожи за Европа и Америка. Амелия си представи колко ли ловци на хора са наети от Торибио де Алкарас, за да ловят роби като обикновен добитък. Дори мисълта за това беше потресаваща. А междувременно Елвира не спираше да бърбори оживено.

— Сигурно се питаш защо пътуваме със „Сан Андрес“, след като съпругът ми има два кораба. Истината е, че вече не издържам. И му казах: „Стига толкова, Торибио! Ако искаш да те придружа при следващото ти пътуване, трябва да имам подходящи условия!“. Не понасям смрадта на корабите му, нито стенанията от трюмовете. „Сан Андрес“ също не мирише на рози, но поне мога да спя спокойно.

Амелия осъзна, че в компанията на тази колкото общителна, толкова и неприятна жена пътуването ще й се стори безкрайно. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да запази приличие и да прикрие истинските си чувства. Началото не се получи добре, защото Елвира забеляза твърдото изражение на лицето й:

— Какво ти е?

— Само леко неразположение. Сигурно е от нещо развалено…

Амелия не лъжеше.

— Ще те заведа в градината — любезно предложи Елвира.

Амелия я последва доста объркана, докато най-сетне разбра за какво става дума. „Градината“ се оказаха няколко дървени нужника, които се издаваха извън борда на кораба. Амелия си помисли, че час по-скоро трябва да помоли за нощно гърне в каютата.

Елвира й пожела скоро да се почувства по-добре и се сбогува с нея до часа за вечеря.