Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (5)

Пета глава

Беше време за действие.

По-късно същата вечер, докато чакаше в гостната господата да се появят отново, на Пейшънс й ставаше все по-трудно да остане вярна на себе си. Беше неспокойна. На канапето до нея Анджела и госпожа Чедуик обсъждаха най-елегантната кройка за новата сутрешна рокля на Анджела. Пейшънс кимаше вяло и дори не ги слушаше. Имаше много по-сериозни проблеми, за които да мисли.

В слепоочията й пулсираше тъпа болка; не спа добре. Тревогите й я разяждаха — едната за все по-настойчивите обвинения срещу Джерард и другата за влиянието на Вейн Синстър върху впечатлителния й брат.

Освен това трябваше да се справя със своето объркано състояние, причинено от странната й реакция към Вейн Синстър, „елегантният джентълмен“. Влияеше й от първия момент и когато най-сетне заспиваше, той я преследваше и в сънищата й.

Пейшънс присви очи, подозирайки, че това е израз на силен копнеж.

— Мисля, че вишневочервеният цвят ще бъде много по-елегантен. — Анджела заплашваше да се нацупи. — Какво мислиш, Пейшънс?

Въпросната рокля беше бледожълта.

— Мисля — каза Пейшънс, съсредоточавайки се със сетни сили върху темата, — че зеленикавосините панделки, които майка ти предложи, ще подхождат повече.

Цупенето на Анджела се материализира. Госпожа Чедуик веднага предупреди дъщеря си, че сама ще си навлече беля, и ще си направи бръчки. Цупенето изчезна като по магия.

Пейшънс барабанеше с пръсти върху страничната облегалка на канапето, поглеждайки смръщено към вратата, и пак се замисли за своите главни грижи — да си припомня забележките си към поведението на Вейн Синстър. За пръв път трябваше да предупреди някой мъж… искаше й се да не се налага точно сега, но не можеше да остави нещата да продължават по този начин. Освен обещанието, че ще се грижи за Джерард, което беше дала на майка си на смъртното й легло, просто не можеше да позволи да бъде обиждан по този начин.

Разбира се, всички в една или друга степен постъпваха по същия начин. Пенуик се държеше с Джерард като с дете и уж я подкрепяше в нейното желание да го защити. Едмънд използваше своето изкуство, за да демонстрира привързаността си към брат й. Хенри се преструваше на добродушния чичо, но интересът му очевидно беше лишен от емоции. Но Вейн постъпваше различно, той наистина действаше.

Дейно защитаваше Джерард, дейно привличаше интереса на брат й, дейно общуваше с него… и всичко само за да оправдае намерението си да я направи своя длъжница и тя да се почувства благодарна.

Това не й харесваше. Всички използваха Джерард, но единственият, който истински го застрашаваше беше Вейн. Защото единственият, когото Джерард харесваше, на когото се възхищаваше и само дето не боготвореше, беше Вейн.

Пейшънс скришно разтри слепоочието си. Ако в най-скоро време не допиеха портвайна, щеше я нападне ужасна мигрена. А може би вече я мъчеше след неспокойната нощ, последвана от изненадите около масата на закуска, и като капак разкритията по време на ездата, след което почти през целия следобед мисли за Вейн. Всичко това беше достатъчно да замъгли и най-силния ум.

Вейн я объркваше в толкова много отношения, че се отказа да подрежда мислите си. Беше сигурна, че има само един начин да се справи с него. Веднага и окончателно.

Очите я засмъдяха, толкова дълго се взира в празното пространство. Имаше чувството, че не е спала цяла вечност. И положително нямаше да спи, докато не се заеме със ситуацията, докато не сложи край на сближаването между Джерард и Вейн. Наистина онова, което видя и чу досега, беше съвсем невинно, но никой, абсолютно никой не можеше да нарече Вейн невинен.

Той не беше невинен, но Джерард беше.

Точно така разбираше нещата.

Поне си мислеше, че ги разбира. Пейшънс трепна, когато болката премина от едното слепоочие към другото.

Вратата се отвори; Пейшънс застана като струна. Бегло погледна господата, докато влизаха, Вейн беше последен. Походката му бе небрежна, което беше достатъчно да заключи, че нейните оплетени аргументи са правилни. Цялата тази дебнеща, арогантна мъжественост я накара да настръхне.

— Господин Синстър! — Без всякакъв свян, Анджела му направи знак да се приближи. Пейшънс би я разцелувала.

Вейн чу Анджела и видя, че му маха; погледът му отскочи към Пейшънс, след това с усмивка, която без колебание определи като неискрена, се запъти към тях с дебнеща походка.

И трите — госпожа Чедуик, Анджела и Пейшънс — се изправиха да го поздравят.

— Искам да попитам по-специално — каза Анджела, преди друга от дамите дори да се опита да проговори — дали в момента вишневочервеният цвят е най-модният за украсите към тоалетите на младите дами?

— Със сигурност много се харесва — отговори Вейн.

— Но не в съчетание със светложълто — каза Пейшънс.

Вейн я погледна.

— От все сърце се надявам да не се съчетава с жълто.

— Именно. — Пейшънс го хвана под ръка. — Извинете ни, Анджела, госпожо — кимна тя на госпожа Чедуик. — Трябва наистина да попитам нещо господин Синстър.

След това поведе Вейн към най-отдалечения край на салона и беше благодарна, че се съгласи.

Чувстваше погледа му, леко изненадан и определено развеселен.

— Скъпа госпожице Дебингтън.

Вейн изви ръката си и сега той я водеше.

— Трябва да кажете само една дума.

Пейшънс му хвърли поглед с присвити очи. Мъркащият му глас предизвика трепет у нея… възхитително усещане.

— Радвам се да го чуя, понеже точно това възнамерявам да направя.

Той вдигна вежди. Вгледа се в лицето й и след това нежно потърка с върха на показалеца си мястото между нейните вежди.

Пейшънс замръзна потресена, после отдръпна главата си.

— Как смеете!

Около мястото, където я докосна, се разстла топлина.

— Мръщехте се, сякаш имате главоболие.

Пейшънс се намръщи още повече. Стигнаха до края на салона. Тя спря и се обърна да го погледне в лицето. И веднага се хвърли в атака.

— Да разбирам ли, че не си тръгвате утре?

След малко той отговори:

— Не ми се вярва да замина в близко бъдеше? А на вас?

Трябваше да е сигурна. Погледна го право в очите.

— Защо оставате?

Вейн се вглеждаше в очите и се питаше какво я тревожи. Обладалото я женствено напрежение се разпростря и у него. Определи го като „тиха лудост“, но от общуването си с упорити жени — неговата майка и лелите му, да не говорим за херцогинята младоженка на братовчед му Девил Онория, беше попил мъдростта на предпазливостта. Не беше сигурен в намеренията й, затова печелеше време.

— Вие какво си представяте? — Вдигна едната вежда. — Какво би привлякло интереса на един джентълмен като мен, за да остане тук?

Естествено, знаеше отговора. Снощи видя какво е положението. Имаше случаи, когато правилната преценка е замъглена, както в случая с Пейшънс, която беше все едно с превръзка на очите, и тогава човек лесно можеше да се подведе. Точно за това ставаше въпрос тук. Подмолните течения бяха силни, неочаквани, необясними и дълбоки.

Остана, за да помогне на Мини, да защити Джерард и да подкрепи Пейшънс, за предпочитане без нейно знание. Гордостта беше нещо, което разбираше, затова усещаше нейната. За разлика от другите господа, не виждаше причина да внушава, че се е провалила по какъвто и да е начин с Джерард. Доколкото виждаше, не беше се провалила. Затова можеше да се каже, че действаше и като неин защитник. Ролята му прилягаше.

Завърши въпроса с чаровна усмивка. За негова изненада това накара Пейшънс да се вцепени.

Тя се изпъна, сключи ръце пред себе си и прикова в него критичен поглед.

— В такъв случай, опасявам се, че ще се наложи да настоявам да се сдържате и да не насърчавате Джерард.

Вейн вътрешно притихна. В очите й се четеше неодобрение.

— Какво по-точно имате предвид?

Тя вирна брадичка.

— Много добре знаете.

— Обяснете ми.

Очите й като ахати се впиха в неговите, устните й се свиха.

— Бих искала да прекарвате с Джерард колкото е възможно по-малко време. Демонстрирате интерес към него, само за да печелите точки пред мен.

Вейн вдигна едната си вежда.

— Високо самомнение имате, скъпа.

Пейшънс задържа погледа му.

— Можете ли да го отречете.

Вейн почувства, че лицето му се вкаменява. Не можеше да отхвърли обвинението й. В по-голямата си част беше вярно.

— Онова, което не разбирам — прошепна той, като я гледаше с присвити очи, — е, как е възможно моите отношения с вашия брат да дават повод дори за най-незначително притеснение. Мислех си, че ще се радвате, ако има кой да разшири хоризонта му.

— Ще се радвам — отвърна рязко Пейшънс. Главата й пулсираше от болка. — Но вие сте последният човек, който бих искала да го наставлява.

— Защо не, по дяволите?

Стоманеният отзвук, промъкващ се в дълбокия глас на Вейн, прозвуча като предупреждение. Пейшънс го долови. Ходеше по тънък лед, но след като беше стигнала дотук, нямаше да се оттегли. Стисна зъби.

— Не искам да наставлявате Джерард, да му пълните главата с идеи, заради характерния тип джентълмен, какъвто сте вие.

— И какъв тип джентълмен съм аз във вашите очи?

Вместо да го повиши, тонът му стана по-мек, по-фатален. Пейшънс се овладя, не се разтрепери и погледът й пак се изостри.

— В случая вашата репутация не е образец.

— Откъде знаете каква е моята репутация? Цял живот сте били забутани в Дарбишър.

— Предшества ви — отвърна Пейшънс, жегната от снизходителния му тон. — Щом влезете някъде и тя се раздипля пред вас като червен килим.

Жестът й, който обхвана широко пространство, предизвика мърморене:

— Не знаете какво говорите.

Пейшънс загуби самообладание.

— Говоря за склонността ви към вино, жени и комар. И, повявайте ми, очевидно е дори за човек с елементарна интелигентност. Все едно развявате знаме пред себе си. — Развя едно въображаемо над главата си. — Безнравствен, но джентълмен!

Вейн се премести и се озова изведнъж по-близо.

— Предупредих ви, че не съм джентълмен.

Загледана в лицето му, Пейшънс преглътна и се зачуди как е могла да забрави. Човекът пред нея дори слабо не приличаше на джентълмен. Изразът му беше груб, очите — като стомана. Дори строго елегантното му облекло заприлича на броня. Гласът му вече не мъркаше. Ама никак. Тя сви юмруци и пое дъх.

— Не искам Джерард да заприлича на вас. Не искам…

Въпреки напрежението й, чувството й за самосъхранение инстинктивно се задейства и тя замълча.

Едва сдържайки гнева си, Вейн чу сам себе си как изказва предположение с гладък, съскащ глас:

— Да го покваря ли?

Пейшънс се вцепени. Вдигна брадичка, клепачите скриваха очите й.

— Не казах това.

— Не увъртайте, госпожице Дебингтън, иначе ще изпаднете в неловко положение. — Вейн говореше бавно и тихо, думите излизаха през стиснатите му зъби. — Да видим дали съм разбрал правилно. Убедена сте, че останах в Белами Хол, за да флиртувам с вас, че се сприятелявам с брат ви, за да улесня постигането на целта си, и сте преценили, че моят характер е неподходящ, за да бъда близък с непълнолетния ви брат. Забравих ли нещо?

С безизразно лице Пейшънс срещна погледа му.

— Не мисля.

Вейн почувства, че самообладанието му се разпуква, че юздите му се изплъзват. Стисна зъби и юмруци. Всеки мускул на тялото му се стегна, впрегна цялата си душевна сила да сдържи гнева си.

Всички Синстър бяха гневливи, но обикновено гневът им дремеше като охранена котка, но можеше да се превърне в ръмжащ хищник, ако бъде подразнена. За миг зрението му се замъгли, след това юздите усмириха звяра и той се отдръпна със съскане. Когато гневът стихна, Вейн премигна замаяно.

Пое дълбоко дъх, застана полуизвърнат към салона, откъсвайки поглед от Пейшънс, и огледа обстановката. Издиша бавно.

— Ако бяхте мъж, скъпа моя госпожице Дебингтън, вече нямаше да сте права.

След кратко мълчание тя каза:

— Дори вие няма да ударите дама.

Нейното „дори вие“ едва не го разгневи отново. Със стиснати зъби Вейн обърна бавно глава, взря се в широко отворените й лешникови очи и вдигна вежди. Посегна едва забележимо към задните й части. Със сигурност изгаряше от гняв. За миг той се поколеба и за малко да не се сдържи. Спря го втораченият поглед на огромните й очи, замръзнал като на жертва. Това, че тя долови намерението му, беше слаба утеха. Мисълта за Мини го накара да овладее натрапчивия импулс да изясни по най-безцеремонен начин на госпожица Пейшънс Дебингтън колко е нагла. Мини, състрадателна, каквато си беше, едва ли щеше да реши, че това е простимо. Вейн присви очи и заговори много меко:

— Ще ви кажа само едно нещо, Пейшънс Дебингтън. Грешите… във всяко отношение.

Вейн се обърна кръгом и закрачи горделиво.

Пейшънс го наблюдаваше, докато минаваше през салона, без да поглежда нито наляво, нито надясно. В походката му нямаше нищо вяло, нямаше и следа от обичайната му ленива грация; всеки негов жест говореше за едва сдържан гняв. Той отвори вратата и излезе, без да кимне даже на Мини. Вратата се хлопна след него.

Пейшънс се намръщи. Главата й пулсираше от непоносима болка. Чувстваше се празна и… със смразена душа. Като че ли току-що направи нещо ужасно лошо. Като че ли току-що направи огромна грешка. Но имаше право, нали?

* * *

На следващата сутрин осъмна в сив и дъждовен свят. Още сънлива, се загледа в потискащия мрак зад прозорците, след това изпъшка и мушна глава под завивките. Почувства меките стъпки на Мист върху дюшека, когато котето скочи на леглото и се приближи до нея. Намести се в свивката до корема й и замърка.

Пейшънс отпусна глава върху възглавницата. В такава сутрин човек оставаше в леглото.

След около час измъкна краката си от топлото легло. Трепереща от студ се облече набързо, след това неохотно се запъти към долния етаж. Трябваше да се нахрани, а малодушието по нейно мнение не беше достатъчна причина най-неочаквано да принуждава прислугата да й носи закуска в леглото. Забеляза колко е часът, когато минаваше покрай часовника — почти десет. Би трябвало всички да са закусили и да са си отишли, което означаваше, че ще бъде спасена.

Влезе в сутрешната трапезария и откри заблудата си. Джентълмените до един бяха налице. Докато се изправяха, повечето й кимнаха любезно, а Хенри и Едмънд дори се насилиха да й се усмихнат. Вейн, начело на масата, изобщо не се усмихна. Погледът, който й отправи, беше студен и мрачен. Нито един мускул на лицето му не помръдваше.

Естествено, Джерард грейна, като я видя. Тя му се усмихна. С провлечени стъпки се запъти към бюфета.

Не бързаше да си сервира, но най-накрая се пъхна на стола до Джерард, като й се искаше той да е по-едър, за да я скрие от все по-мрачния поглед на Вейн. За съжаление, Джерард беше закусил и сега допиваше кафето, изтегнат удобно.

Позата му я излагаше на показ. Пейшънс си прехапа езика да не се поддаде на импулса да скастри Джерард; беше още твърде неопитен, за да се държи със светска небрежност. За разлика от джентълмена, на когото подражаваше, и на когото му се удаваше с лекота. Пейшънс не отклоняваше поглед от чинията си, нито пък мислите си от храната. Освен мрачното присъствие начело на масата, почти нямаше какво друго да привлича вниманието й.

Докато Мастърс прибираше чиниите, господата започнаха да обсъждат какво да правят през деня. Хенри погледна Пейшънс.

— Госпожице Дебингтън, ако времето се поизясни, може би ще се заинтересувате от кратка разходка?

Пейшънс погледна през прозорците.

— Кално е — заяви тя.

Очите на Едмънд светнаха.

— Да поиграем на думи.

Пейшънс стисна устни.

— Може би по-късно.

Беше раздразнителна. Ако не внимаваха, щяха да си изпатят.

— В библиотеката има карти — съобщи Едмънд.

Генерала, както можеше да се очаква, изсумтя:

— Шах — заяви той. — Царска игра. Има ли желаещи?

Не се намериха доброволци. Генерала взе да мърмори нещо неразбираемо.

Джерард се обърна към Вейн.

— Да поиграем билярд?

Вейн вдигна една вежда; погледът му беше съсредоточен върху лицето на Джерард и все пак, като го наблюдаваше изпод мигли, Пейшънс чувстваше, че вниманието на господина е насочено към нея. После погледна право в очите й.

— Превъзходна идея — измърка той, след което и гласът, и изражението му станаха по-твърди. — Но може би сестра ти има други планове за теб.

Изречени тихо и учтиво, думите явно означаваха нещо по-важно. Тя избягваше погледа му; а той целият беше слух и зрение. Тъй като това не му стигна, не направи и никакъв опит да прикрие враждебността между тях. Това се отрази на тона му, на изражението, и най-вече на липсата на привидно ласкавата чаровна усмивка. Седеше съвсем притихнал, без да отмества поглед от нея. А погледът в сивите му очи беше хладен и заплашителен.

Джерард, който единствен от компанията явно беше нечувствителен към мощното подмолно течение, наруши мълчанието, което ставаше все по-неловко:

— О, Пейшънс не иска да се мотая в краката й.

Захили й се самонадеяно и пак се обърна към Вейн.

Погледът на Вейн не помръдваше.

— Струва ми се, че това ще каже сестра ти.

Пейшънс остави чашата с чай и вдигна небрежно едното си рамо.

— Не виждам причина да не играете билярд. — Каза го на Джерард, без да обръща абсолютно никакво внимание на Вейн. — А сега моля да ме извините, ще навестя Мини.

Всички се изправиха, щом тя стана. Пейшънс се запъти към вратата, усещайки един-единствен поглед, вперен в гърба й.

* * *

В играта на билярд нямаше нищо лошо.

Пейшънс си го повтаряше, но не го вярваше. Не я тревожеше билярдът. Тревожеха я разговорите, приятелството, което бързо се създаваше в такава ситуация; не искаше Джерард да бъде застрашен от влиянието на който и да е елегантен джентълмен.

Само си представяше как Вейн и Джерард весело ще вкарват топки в дупките и ще си споделят бог знае какви наблюдения за живота, обезумяваше.

Ето защо половин час, след като двамата отидоха в билярдната, тя се промъкна в зимната градина, която се намираше в съседство. Скри се зад паравана от зеленина и надникна.

Виждаше само половината маса. Джерард тъкмо целеше топката. Каза нещо, млъкна, после се разсмя. Пейшънс скръцна със зъби.

След това Вейн се появи в полезрението й. Заобиколи масата с гръб към нея, проучвайки положението на топките. Беше съблякъл редингота. С прилепнала жилетка и мека бяла риза изглеждаше още по-едър и по-силен, ако това изобщо беше възможно.

Спря до ъгъла на масата. Наведе се и се прицели. Мускулите му помръднаха под тясната жилетка; Пейшънс зяпна, после премигна.

Устата й пресъхна. Облиза устни и пак се загледа във Вейн, който нанесе удар, после наблюдавайки топката, бавно се изправи. Пейшънс се намръщи и пак облиза устните си.

С доволна усмивка, Вейн заобиколи масата и спря до Джерард. Каза нещо и Джерард се захили.

Пейшънс се сгърчи. Дори не подслушваше, а се чувстваше виновна, че няма доверие на брат си. Трябваше да се махне. Погледна отново Вейн — стройната му, безупречно елегантна фигура — и остана като вкопана на мястото си.

След това се появи още някой. Едмънд. Огледа масата и се заговори с човек, извън зрителното й поле.

Пейшънс почака. Най-накрая се показа Хенри. Пейшънс въздъхна. След това излезе от зимната градина.

* * *

Следобедът си остана влажен и унил. Сивите облаци паднаха ниско и закръжиха около къщата. Като се наобядваха, Пейшънс заедно с Мини и Тимс се оттегли във всекидневната, която гледаше към задния двор, за да бродира на светлината на свещи. Джерард реши да скицира декори за пиесата на Едмънд, затова двамата се качиха в старите детски стаи, тъй като оттам нищо не препречваше гледката към развалините.

Пейшънс се успокои, че Джерард е в безопасност, и се зае да бродира тревисто зелени мотиви на новия комплект покривки за сервиране, предназначени за гостната. Мини дремеше на креслото пред огъня, Тимс, седнала до нея, усърдно въртеше иглите за плетене. Часовникът на полицата над камината тиктакаше и отбелязваше колко бавно се влачи следобедът.

— Ах, горкичката аз — най-после въздъхна Мини. Протегна краката си, след това бухна шаловете си и погледна притъмняващото небе. — Трябва да кажа, че на мен ужасно ми олекна, когато Вейн се съгласи да остане.

Ръката на Пейшънс замръзна във въздуха. След миг забоде иглата в лененото платно.

— Да се съгласи ли?

С наведена глава продължи да бродира.

— Хм… Отивал е в Уексфорд, затова е минавал наблизо, когато го е застигнала бурята. — Мини изпухтя. — Не зная каква лошотия е намислила тази банда, но щом го помолих, Вейн веднага се съгласи да остане. — Въздъхна дълбоко. — Няма значение кой какво говори за Синстърови, на тях винаги може да се разчита.

Пейшънс се мръщеше над бродерията си.

— Да се разчита ли?

Тимс и Мини се подсмихнаха една на друга.

— В известно отношение те са невероятно предвидими… винаги може да се разчита на тяхната помощ, ако човек е закъсал. Понякога дори не е необходимо да ги молиш.

— Точно така. — Мини се засмя тихичко. — Могат да станат страшни, като решат да защитят някого. Естествено, щом споменах призрака и крадеца, Вейн остана.

— Той ще изясни тази глупост.

Доверието на Тимс беше очебийно.

Пейшънс се загледа в ръкоделието си и видя мрачно лице със сиви, обвинителни очи. Буцата, заседнала в стомаха й от снощи, натежа още повече.

Главата й пулсираше. Затвори очи, след това изведнъж ги отвори, когато й мина една наистина отвратителна мисъл. Не, не е възможно, не е истина. Но ужасното предчувствие не изчезна.

— Ах! — Направи последния бод прекалено стегнато. — А кои са тези Синстър по-точно?

— Родът е наследник на херцогството Сейнт Ив. — Мини се намести по-удобно. — Резиденцията им е Самършам, имение в Кеймбриджшър. Оттам е идвал Вейн. Девил е шестият херцог. Вейн е негов първи братовчед. От люлката са приятели, родени са само с четири месеца разлика. Но родът е голям.

— Госпожа Чедуик спомена шестима братовчеди — подсказа Пейшънс.

— О, повече са, но тя имаше предвид само лигата Синстър.

— Лига ли? — Пейшънс вдигна поглед.

Тимс се захили.

— Прякор, с който джентълмените от обществото наричат шестимата най-големи братовчеди. Всички са мъжки чада. — Захили се още по-широко. — Във всяко едно отношение.

— Наистина. — В очите на Мини трепнаха весели пламъчета. — Когато шестимата са заедно, гледката си заслужава. Знаят как бързо да размекват жените.

Загледана в ръкоделието си, Пейшънс си спести язвителния отговор. Както изглежда, елегантни джентълмени до един. Ужасната тежест в стомаха й олекна и тя се почувства по-добре.

— Госпожа Чедуик каза, че Девил наскоро се е оженил.

— Миналата година — потвърди Мини. — Наследникът му беше кръстен преди около три седмици.

Пейшънс сви вежди и погледна Мини.

— Девил… истинското му име ли е?

Мини се засмя.

— Силвестър Себастиян, но по му приляга и според мен Девил.

Пейшънс сви още повече вежди.

— А Вейн истинското име на Вейн ли е?

Мини се подсмихна лукаво.

— Спенсър Арчиболд… и ако се осмелиш да го наречеш с това име в лицето, ще се окажеш по-храбра от всеки мъж от аристократичното общество. Само майка му го нарича така безнаказано. Известен е като Вейн още преди да отиде в Итън. Девил го нарече Вейн, т.е. ветропоказател. Според него винаги знаел откъде духа вятъра и кое е вятър работа. — Мини вдигна вежди. — Всъщност много прозорливо от страна на Девил, понеже е самата истина. Вейн се вслушва в инстинкта си и притежава силна интуиция напук на всички.

Мини се замисли. След две минути Пейшънс разстла бродерията.

— Предполагам, че Синстърови… поне лигата на Синстър е… — Направи неопределен жест. — Че са от онези джентълмени, които го удрят на живот.

Тимс изсумтя.

— По-правилно е да се каже, че са образци на джентълмени със светски маниери.

— Е, разбира се, ако го ударят на живот, то е в общоприетите граници. — Мини скръсти ръце върху закръгления си корем. — Фамилията Синстър е една от най-старите сред аристокрацията. Съмнявам се, че който и да е от тях ще изневери на добрия тон, това няма да се случи, дори да се опитат… просто не им подхожда. Може да са скандални, да търсят безразсъдно удоволствия, да се носят опасно близо до онази невидима граница, но бъди сигурна, че никога няма да я преминат. — Отново се подсмихна. — Пък и ако някой от тях си позволи прекалени волности, веднага всички научават от майките си, от лелите си… и от новата херцогиня. Онория не понася безвкусици.

Тимс се засмя.

— Говори се, че единственият човек, който може да опитоми един Синстър, е жена Синстър, подразбирай съпруга Синстър. Странно, но това се доказва поколение след поколение. И ако Онория е поредното потвърждение, тогава лигата на Синстър няма да се изплъзне от съдбата.

Пейшънс се намръщи. Ясният образ на Вейн като тип, дори прототип на елегантен джентълмен, който беше изградила във въображението си, взе да се размазва. Надежден защитник, покорен пред жените от неговото семейство, податлив към мнението им, с всичко това по нищо не приличаше на баща й. Или на другите, на офицерите от полка, разположен около Честърфийлд, които се надпреварваха да й направят впечатление, приятели от Лондон на нейните съседи, които чули за нейното състояние, се отбиваха при нея и си мислиха, че ще могат да я подлъжат със заучените си усмивки. В много отношения Вейн отговаряше на представата й до съвършенство, и все пак манталитетът на Синстърови, както го разтълкува Мини, беше съвсем различен от очакванията й.

Пейшънс направи гримаса и започна да бродира нови стръкчета тревички.

— Вейн спомена нещо за църковна служба в Кеймбриджшър.

— Да, спомена.

Долавяйки нещо шеговито в тона на Мини, Пейшънс вдигна поглед и видя, че с Тимс се спогледаха и едва не се разсмяха. След това Мини й обясни:

— Майката на Вейн ми писа за случая. Изглежда, че на петимата ергени от лигата на Синстър им хрумнала идея, която не отговаряла на положението им. Започнали да си водят тефтер със залози кога точно е заченат наследникът на Девил. На кръщенето Онория дочула и незабавно конфискувала всичките пари от залозите. Дарила ги за нов покрив на църквата и наредила всички да присъстват на благодарствената служба. — Мини се засмя и кимна. — И те всички се подчинили.

Пейшънс премигна и се намръщи, наведена над ръкоделието си.

— Искаш да кажеш — уточни тя, — че само защото херцогинята е наредила, те са се подчинили ли?

Мини се захили.

— Ако познаваше Онория, нямаше да бъдеш толкова изненадана.

— Но… — Пейшънс сви вежди и се помъчи да си го представи — да си представи жена, която заповядва на Вейн да направи нещо, което не желае. — Херцогът сигурно е много мек.

Тимс изсумтя, задави се и след това избухна в смях. Мини беше също толкова поразена. Пейшънс ги гледаше как се превиват от смях и с многострадално изражение чакаше с престорено търпение.

Най-накрая Мини щеше да се задуши, престана да се смее и попи насълзените си очи.

— О, скъпа… това е най-абсурдната шега, най-абсурдно погрешното твърдение, което съм чувала.

— Девил — каза Тимс измежду хълцания — е най-скандалният, най-арогантният диктатор, който ще срещнеш някога.

— Ако си мислиш, че Вейн е лош, само си спомни, че Девил е роден да бъде херцог. — Мини поклати глава. — О, божичко! Само като си представя, че Девил е мек…

Мини отново щеше да избухне в луд смях.

— Ами — започна Пейшънс, свивайки вежди, — не ми се струва особено строг, след като е разрешил на херцогинята да се меси в работите на братовчедите му, които са си чисто мъжки.

— Ах, но Девил не е глупав, едва ли може да противоречи на Онория по такъв въпрос. И, разбира се, причината мъжете Синстър винаги да угаждат на съпругите си, е явна.

— Каква причина? — попита Пейшънс.

— Семейството — отговори Тимс. — Всички се събират за кръщене.

— Тези Синстър! Обожават семейството — кимна Мини.

— Даже лигата на Синстър много обичат децата си. Може да им се вярва и да се разчита на тях докрай. Навярно се дължи на многобройното потомство, ужасно плодовити са. По-големите се грижат за по-малките си братя и сестри.

Студено и тежко, бремето на тревогата се загнезди у Пейшънс. Усети как в стомаха й се събира оловна топка.

— Всъщност — каза Мини с трепереща брадичка, докато нагласяваше шаловете си — много съм доволна, че Вейн ще остане за малко. Ще даде някой и друг съвет на Джерард как да се държи, просто ще го подготви за Лондон.

Мини погледна нагоре; Пейшънс — надолу. Топката в стомаха й нарасна неимоверно.

Повтори наум думите, които каза на Вейн, прозрачните обиди, с които го засипа снощи.

Топката в стомаха й болезнено натежа. Чувстваше се много зле.