Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (22)

Двадесет и втора глава

Беше съвсем тъмно, когато Вейн подкара конете по страничния път към конюшните на Белами Хаус. Нощта беше студена, дъхът на конете се издигаше в застиналия въздух.

— Мъглата тази вечер ще бъде гъста — прошепна Вейн.

Пейшънс се притисна до него и кимна.

Най-задният плевник се показа пред тях; Вейн си каза наум една молитва. Тя остана без отговор. Докато спираше кабриолетът вътре в плевника, видя менажерията на Мини да се суети насам-натам в другия, надничайки към най-големия плевник, конюшните и конете. Всички бяха тук, дори зърна една сива сянка да се шмугва — Мист. Скочи на земята, след това свали Пейшънс. Другите дотичаха с Мист начело.

Остави Пейшънс с Мини и останалите и помогна на Дуган да разпрегнат сивите коне. След това се върна при групата, стълпила се в центъра на плевника.

Мини веднага заяви:

— Ако ти е хрумнало да ни заповядаш да стоим в този ветровит плевник, не си хаби думите.

Нейната войнственост се отразяваше в позата й и беше подета от практичната Тимс, която ужасено закима. Всички от разнородната компания на Мини бяха в същото настроение.

Генерала обобщи:

— Мерзавецът се държеше господарски с всички нас, искам да му видя физиономията, като го разкрият.

Вейн ги огледа един по един със сериозно изражение.

— Много добре. — Говореше през зъби. — Но ако някой от вас вдигне и най-малкия шум, или неволно предупреди Колби и Алис за нашето присъствие, преди да сме получили несъмнени доказателства кой е призракът и кой крадецът… — Замлъкна малко по-продължително, взирайки се в лицата им. — Ще отговаря пред мен. Разбрахте ли?

Всички закимаха енергично.

— Ще правите точно каквото ви казвам. — Погледна красноречиво Едмънд и Хенри. — Без умни идеи, без внезапни промени на плана.

Едмънд кимна.

— Добре.

— Не се съмнявай — закле се Хенри.

Вейн им хвърли още един поглед, стисна зъби и хвана Пейшънс за ръка.

— Хайде. И никакви разговори.

Насочи се към главния плевник, но по едно време спря и дочака останалите да го настигнат.

— Не ходете по чакълените пътеки, а по тревата — нареди Вейн. — Има мъгла, а мъглата е отличен проводник на звука. Не знаем дали са в гостната… може да са в кухнята или дори навън.

Обърна се и закрачи, като си забрани да се тревожи как се справя Мини. Едва ли му е благодарна, а в момента трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща.

Като например къде е Гришам.

Водеше Пейшънс, а Джерард вървеше след тях, когато стигнаха до конюшнята. Жилището на Гришам беше точно до нея.

— Чакай тук — прошепна Вейн с устни до ухото на Пейшънс. — Спри останалите. Веднага се връщам.

След това се шмугна в сенките. Не биваше Гришам да ги вземе за неканени гости и да вдигне олелия.

Но стаята му беше празна; Вейн се върна при своята разнородна ловна дружина. Дуган беше проверил стаите на конярите. Поклати глава и каза беззвучно:

— Няма никого.

Вейн кимна. Мини беше споменала, че е дала отпуска на повечето от прислугата.

— Ще влезем през задната врата, това крило е най-далеч от библиотеката, любимото убежище на Уитикъм. Вървете след мен, не съвсем близо един до друг. И помнете — нито звук.

Всички кимнаха мълчаливо.

Като преглътна едно ненужно проклятие, Вейн се насочи към купчината храсти. Високият жив плет и затревената пътека го улесняваха, но не докато се приближаваха с Пейшънс, Дуган и Джерард дотам, където свършваха храстите и започваше гола ливада, проблесна някаква светлинка на пътеката.

Замръзнаха. Светлината изчезна.

— Чакайте тук — прошепна и направи няколко крачки напред, за да може да надникне към ливадата. Къщата беше в другия й край, вратата беше затворена. Но светлинката подскачаше откъм развалините. Тази нощ призракът се беше захванал за работа.

Светлината за миг се издигна и освети едра фигура, която вървеше покрай ливадата право към тях.

— Скрийте се! — изсъска Вейн и бутна Пейшънс, която беше се наместила точно до рамото му, в живия плет. Скрит в листака, той чакаше и броеше секундите, след това едрата фигура сви по пътеката и се озова съвсем до тях.

Вейн го сграбчи през шията; Дуган хвана едната му ръка. Фигурата се напрегна да се съпротивлява.

— Синстър! — изсъска Вейн и фигурата се отпусна.

— Слава богу!

Гришам премигна срещу тях. Вейн го освободи. Като погледна към пътеката, Вейн се успокои. Всички бяха застинали в сенките. Но сега се струпаха по-близо.

— Не знаех какво да правя.

Гришам потри тила си.

Вейн погледна към развалините да види какво става; онзи, който носеше подскачаща светлинка, беше още доста далеч. Очевидно прескачаше нападалите камънаци.

— Какво става — попита Вейн.

— Брата и сестрата Колби пристигнаха днес късно следобед. Веднага се досетих, че трябва да ги следим. Предупредих ги, че в къщата, освен мен и две камериерки няма никой друг. Колби изглежда остана доволен. Заръча да запаля камината в библиотеката, след това поръча вечеря по-рано. После ни съобщи, че можем да почиваме, сякаш ни правеше огромна услуга. — Гришам тихо изсумтя. — То се знае, че не съм отлепвал очи от него. Те двамата почакаха малко, после взеха лампа от библиотеката и се отправиха към развалините.

Гришам хвърли поглед през рамо, Вейн също, после му направи знак да продължи. Разполагаха с още няколко минути, преди шепотът да стане опасен.

— Обиколиха мястото дето е било жилището на игумена. — Гришам се захили. — Наблюдавах ги съвсем отблизо. Госпожица Колби мрънкаше през цялото време. Бях далеч, за да чуя какво говори. Колби отиде право до камъка, за който ви споменах. Провериха дали не е разместван. Той се успокои и поеха обратно към къщата… аз ги преварих, за да видя какво ще правят след това.

Вейн вдигна вежди.

— Какво наистина?

Светлинката проблесна отново, вече много по-близо и всички се вкамениха. Вейн се сви в живия плет, чувствайки Пейшънс до себе си. Другите се подредиха мълчаливо, така че да виждат онази част от ливадата, която е пред задния вход.

— Не е честно. Не разбирам защо трябваше да върнеш моите съкровища. — Хленчът на Алис Колби се понесе в мразовития въздух. — Ще вземем твоето съкровище, но за мен нищо не остана.

— Казах ти, онези неща не бяха твои! — Тонът на Уитикъм модулира от вбесен до язвителен. — Мислех си, че този път си си взела урок. Не искам да те хванат с вещи, които не са твои. Добре че ми хрумна идеята да лепна кражбите на брата!

— Твоето съкровище също не е твое!

— Различно е. — Уитикъм влезе в зрителното поле, приближавайки вратата; извърна се към Алис, която ситнеше зад него, и изпухтя презрително. — Този път поне твоята малка слабост влезе в употреба. Беше точно това, от което имах нужда, за да отвлека вниманието на Синстър. Докато измъкне младия Дебингтън от затруднението, ще имаме време да довършим моята работа.

— Работа ли? — Презрението на Алис не отстъпваше на това на Уитикъм. — Побъркал си се по това глупаво съкровище. Тук ли е, там ли е? — повтори тя с напевен глас.

Уитикъм отвори рязко вратата.

— Влизай.

Като повтаряше своята песен, Алис влезе.

Вейн погледна Гришам.

— Тичай като вихър… през кухнята в старата всекидневна до библиотеката. Ще влезем през прозореца.

Гришам кимна и хукна.

Вейн се обърна към другите; те го гледаха с мълчаливо очакване.

— Ще заобиколим къщата, бързо и тихо, и ще излезем на терасата. Там трябва да бъдем много предпазливи. Уитикъм вероятно ще отиде в библиотеката. Трябва да разберем за какво съкровище говори и той ли е ударил Джерард.

Всички закимаха като един. Едва сдържайки се да не изпъшка, Вейн, за ръка с Пейшънс, поведе компанията.

Тръгнаха към терасата и скоро се озоваха там. Мист пъргаво изтича напред; Вейн изруга наум и се помоли дяволското животно да се държи прилично.

Гришам чакаше. Приличаше на привидение до остъклената гостна. Вейн отвори единия прозорец, прескочи и помогна на Пейшънс да прескочи перваза.

— Разправят се в коридора — прошепна Гришам — за някакъв слон.

Вейн кимна. Погледна назад и видя Тимс и Едмънд да помагат на Мини да влезе. После отиде до стената и отвори врата, скрита в ламперията, срещу която имаше още една врата, която водеше в съседната стая — библиотеката. Хвана дръжката на втората врата и погледна през рамо.

Всички, скупчени един до друг, послушно стаиха дъх.

Вейн отвори вратата.

Колби още не бяха влезли в библиотеката, осветена само от танцуващите в камината пламъци.

Вейн огледа стаята и видя два големи паравана, с по четири панела, които се използваха през лятото, за да пазят старинните томове от слънцето. Параваните не бяха прибрани и стояха пред прозорците на терасата.

Вейн дръпна Пейшънс, кимна към параваните и нежно я побутна през вратата. Тя се приведе и бързо отиде до далечния параван. Дебелият турски килим заглушаваше стъпките.

Преди Вейн да мигне, Джерард последва сестра си.

Вейн направи знак на другите и се промъкна до бъдещия си роднина.

Когато стъпките се спряха пред вратата на библиотеката, цялата компания, с изключение на Гришам, който остана в гостната, се беше скупчила зад параваните, с очи залепени до цепките между панелите.

Вейн се молеше някой да не кихне.

Дръжката на вратата се завъртя; Уитикъм влезе пръв с надменно изражение.

— Няма значение на кого е слонът. Важното е, че вещите в него не бяха твои!

— Ама аз си ги искам! — Лицето на Алис се покри с червени петна и тя сви юмруци. — Хората ги бяха загубили и те станаха мои, а ти ми ги взе! Винаги ми взимаш нещата!

— Защото не са твои! — Уитикъм бутна Алис да седне на креслото пред камината. — Стой тук и мълчи!

— Няма да мълча! — Очите на Алис светнаха; — Постоянно ми повтаряш, че не мога да имам нещата, които искам, че е грешно да ги взимам, а ти ще вземеш съкровището на манастира. То също не е твое!

— Не е същото! — Уитикъм фучеше. Взря се заплашително в Алис. — Знам, че ти е трудно да видиш разликата, но да се спаси църковната утвар и да се върне величието на Колдчърч… не е същото като да крадеш!

— Но ти ще го вземеш за себе си.

— Не! — Уитикъм пое дъх, за да се успокои и сниши глас. — Искам аз да бъда откривателят. Ще го предам на съответните власти, но… — Вдигна глава и зае горда поза. — Славата на откривател, който в резултат на неуморните си изследвания е върнал на света изгубеното съкровище на манастира Колдчърч, ще бъде моя — обяви той.

Зад паравана Пейшънс и Вейн се спогледаха.

— Всичко това е похвално — изсумтя Алис, — но не ми се прави на светец. Нищо свято няма в постъпката ти спрямо онова глупаво момче. Та ти го удари с камък.

Уитикъм замръзна. Сведе поглед към Алис.

А тя се усмихна самодоволно.

— Не си мисли, че не знам. Бях в стаята на скъпата Пейшънс и случайно погледнах през прозореца към развалините. — Усмихна се злобно. — Видях те, взе камък и се промъкна. Видях как го повали.

Облегна се, без да отмества поглед от лицето на Уитикъм.

— О, не, скъпи братко, не си светец.

Уитикъм подсмръкна и махна презрително.

— Само леко сътресение, не го ударих много силно. Само толкова, че никога да не завърши онази скица.

Заснова напред-назад.

— Само като си помисля какъв шок преживях, когато го видях да се навърта около вратата на килията на игумена! Цяло чудо е, че не го ударих здравата. Ако беше по-любопитен и беше споменал на онези тъпаци — Чедуик, Едмънд и не дай боже, Едгар… кой знае какво щеше да се случи. Глупакът можеше да ми открадне откритието!

— Твоето откритие!

— Моето! Славата ще бъде моя! — Уитикъм не преставаше да снове. — Всичко се подреди идеално. Онзи удар по главата беше достатъчен, за да се изплаши старицата, и да отведе скъпоценния си племенник в Лондон. Слава богу, взе всички със себе си. И сега… по-точно утре, ще наема външни работници да повдигнат онзи камък, и тогава…!

Триумфиращ, Уитикъм се завъртя и замръзна като статуя.

Всички, които надничаха през параваните, го видяха — с вдигнати ръце, като че ли приема овации, зяпнал с ококорени очи в сенките до стената. Всички изтръпнаха. Какво го беше сащисало никой не виждаше, нито пък се досещаше.

Първо устата му се отвори и затвори, но звук не излезе. След това се чу:

— А-а-а! — Лицето му представляваше маска на самия ужас, когато Уитикъм попита: — Какво прави тази котка тук?

Алис погледна и сви вежди.

— Това е Мист, котката на Пейшънс.

— Знам.

Гласът на Уитикъм потрепери, погледът му не помръдна.

Вейн рискува и надникна иззад паравана. Зърна Мист, застанала изящно, всевиждащият й поглед, беше вперен в лицето на Уитикъм.

— Но нали беше в Лондон! — ахна Уитикъм. — Как се довлече тук?

Алис вдигна рамене.

— Не е дошла с нас.

— Знам!

Някой се задави от смях; вторият параван се заклати. Една ръка се протегна над него, задържа го и изчезна.

Вейн въздъхна и се показа иззад паравана. Очите на Уитикъм станаха големи като палачинки.

— Добър вечер, Колби.

Вейн направи знак на Мини да се приближи; другите я последваха.

Когато компанията ги заобиколи в пълен състав, Алис се изкиска тихичко.

— Дотук с тайните ти, скъпи братко.

Тя пак се отпусна в креслото злобно захилена.

Уитикъм й хвърли поглед и се изпъна.

— Не знам колко сте чули…

— Всичко — отговори Вейн.

Уитикъм пребледня и се обърна към Мини, която го изпепеляваше с поглед, абсолютно отвратена.

— Защо? — попита тя. — Имаше покрив над главата си и удобен живот. Толкова важна ли е славата, че да извършиш престъпление… и за какво? За една глупава фантазия ли?

Уитикъм настръхна.

— Не е глупава фантазия. Църковната утвар и манастирското съкровище са заровени преди разорението на манастирите. Ясно е отбелязано в архива на абатството, но след това никъде нищо не се споменава за съкровището. Отне ми много време да открия къде са го скрили — криптата беше едно от вероятните места, но там, освен натрошени камъни, друго нямаше. В архива недвусмислено се посочва, че е в килия, но някогашните килии отдавна са изровени и нищо не е намерено. — Той се надуваше, изпълнен с чувство за собственото си величие. — Само аз се досетих за килията на игумена и проследих тази нишка. Съкровището е там, открих капак. — Погледна Мини. В очите му просветна алчна надежда. — Ще видиш — утре. После ще разбереш.

Отново самонадеян, както винаги, закима.

Мини поклати мрачно глава.

— Никога няма да разбера, Уитикъм.

Едгар се покашля.

— Освен това, опасявам се, че няма да откриеш нищо. Просто няма какво.

Уитикъм се подсмихна.

— Дилетант — присмя му се той. — Ти пък какво знаеш за научните изследвания?

Едгар вдигна рамене.

— Не знам за научните изследвания, но знам всичко за рода Белами. Последният игумен е бил от тях, не по име, но е дядо на следващото поколение. Казал е на внука си за заровеното съкровище и легендата се е предавала, докато по време на Реставрацията един Белами не е поискал земята на старото абатство, която по право му принадлежала. Върнали му я.

Едгар се усмихна стеснително на Мини.

— Съкровището е навсякъде около нас. — Посочи стените, тавана. — Този първи Белами от Белами Хол изровил църковната утвар и съкровището, веднага щом кракът му стъпил на новопридобитата земя. Продал го и с парите построил имението, така положил основите на бъдещето богатство на фамилията.

Като срещна изумения поглед на Уитикъм, Едгар се усмихна.

— Съкровището е било през цялото време пред погледа ти.

— Не — промълви Уитикъм, но доста колебливо.

— О, да — отговори Вейн. — Ако беше попитал, аз или Гришам щяхме да ти кажем, че килията на игумена е била зарината преди повече от сто години. Под онзи капак щеше да намериш само пръст.

— Струва ми се, Колби, че е време да се извиниш, а?

Генерала гледаше унищожително Уитикъм.

Уитикъм примигна, наежи се и арогантно вирна глава.

— Не виждам да съм направил нещо, заслужаващо порицание… не и по мерилото на това общество. — Изгледа всички с изкривено от яд лице и помаха презрително. — Ето например госпожа Чедуик, която се мъчи да скрие мухльото съпруг и да подреди дъщеря си, която няма ум за две пари и сина си, който не е по-добър от нея. Ами Едмънд Монтроуз, поет и драматург с толкова талант, че никога няма да завърши нищо. А теб как ще те забравим? — Уитикъм погледна Генерала унищожително. — Генерал без войска, който е бил прост сержант-майор в някакви прашни казарми, ако трябва да сме честни. Как да забравим госпожица Едит Суитънс, толкова мила, толкова блага… о, не. Не я забравяйте, също и факта, че тя върти афера с Едгар, набедения историк, и си мисли, че никой не знае. На нейната възраст!

Уитикъм изливаше презрението си.

— Последна по ред, но не и по значение — произнесе с наслада, — ето ви госпожица Пейшънс Дебингтън, скъпата племенница на нашата домакиня…

Прас! Уитикъм полетя назад и се просна на пода няколко метра по-далеч.

Пейшънс бързо направи крачка напред, за да се изравни с Вейн, който беше се поместил, когато удари Уитикъм и го отлепи от земята.

Пейшънс стисна ръката на Вейн и се помоли Уитикъм да прояви достатъчно разум и да остане проснат на пода. Чувстваше как мускулите на Вейн се напрягат. Ако Уитикъм е достатъчно глупав да се бие с него, Вейн ще го смаже.

Замаян, Уитикъм премигваше, за да дойде на себе си. Докато другите го заобикаляха, той попипа челюстта си и трепна.

— Нападение! — изграчи той.

— Още бой ли искаш?

Предупреждението, абсолютно ненужно според Пейшънс, дойде от страна на Вейн. Само един поглед към лицето му, информира всеки с поне малко здрав разум за този факт.

Уитикъм се пулеше, после огледа застаналите около него.

— Той ме удари!

— Нима? — Едмънд отвори широко очи. — Не видях. — Обърна се към Вейн. — Бихте ли го направили още веднъж?

— Не!

Уитикъм явно беше шокиран.

— Защо не? — поинтересува се Генерала. — Един хубав бой ще ти дойде добре. Може даже да ти набие малко ум в главата. Ето, ние ще гледаме. Ще подсигурим честна игра и тъй нататък. Никакви удари под кръста, нали?

Ужасеният вид на Уитикъм, докато се вглеждаше в лицата на всички около него, и не откриваше у никого капчица съчувствие, сигурно щеше да бъде комичен, ако имаше настроение за веселба. Когато пак погледна Вейн, пое дъх и изхленчи:

— Не ме удряй.

С присвити очи Вейн се взираше в него, поклащайки глава. Беше се приготвил за бой, но сега се отпусна, и се отдръпна.

— Мерзавец и страхливец… от начало до край.

Присъдата беше посрещната с възгласи на одобрение. Дуган се промъкна през групата и стисна Уитикъм за яката. Изправи на крака окаяната фигура и погледна Вейн.

— Да го заключа ли в килията в сутерена?

Вейн погледна Мини. Със стиснати устни тя кимна.

Алис, която беше наблюдавала сцената със светнало от радост лице, че най-после ще бъде отмъстена, се разсмя и помаха на Уитикъм.

— Прав ти път, братко! Искаше да видиш килия… те ти килия.

Докато каканижеше, пак се пльосна на креслото.

Агата Чедуик сложи ръка на рамото на Мини.

— Разреши ми. — Много достойно се приближи до Алис. — Анджела.

За пръв път Анджела не се фръцна. Решително отиде при майка си и хвана едната ръка на Алис. Двете с майка си изправиха Алис на крака.

— Да вървим.

Госпожа Чедуик тръгна към вратата.

Алис местеше поглед от едната към другата.

— Донесохте ли моя слон? Той е мой, нали знаете.

— Ще дойде с багажа от Лондон. — Агата Чедуик погледна Мини. — Ще я заключим в нейната стая.

Мини кимна.

Всички изпратиха с поглед триото. Щом вратата се затвори след тях, Мини рухна до Тимс. Вейн тихичко изруга и без да иска разрешение, грабна Мини на ръце и внимателно я сложи на креслото, което Агата току-що освободи.

Мини му се усмихна колебливо.

— Добре съм, само съм объркана. Но съм доволна, че видях как Уитикъм литна във въздуха.

Вейн се успокои, като я видя захилена и направи място на Пейшънс. Едгар помогна на Едит Суитънс, също на края на силите си, да седне на другото кресло.

Щом се настани, се усмихна на Вейн.

— Досега не бях виждала бой с юмруци… беше вълнуващо. — Порови в чантата си и извади две шишенца с ароматни соли. Подаде едното на Мини. — Мислех, че съм го загубила преди година, но я виж, миналата седмица то изведнъж се оказа най-отгоре в чантата ми.

Едит вдъхна от своето шишенце с проблясващи очи срещу Вейн.

А той усети, че все още може да се изчервява. Огледа се; Генерала и Джерард разговаряха. Генерала го забеляза.

— Тъкмо обсъждаме разположението на силите, какво ще кажеш? Няма прислуга, а пък ние още не сме вечеряли.

Това наблюдение накара всички да се размърдат — да палят камини, да оправят легла, да приготвят и да сервират топла и вкусна вечеря. Гришам, Дуган и двете камериерки помагаха, но цялото домочадие, с изключение на Алис и Уитикъм, с удоволствие даде своя принос.

Понеже в салона камината не беше запалена, дамите останаха в трапезарията, когато портото започна да обикаля масата. Радостта от общото преживяване, от приятелството, бяха очевидни, докато си припомняха изминалите няколко седмици.

Най-накрая прозевките започнаха да накъсват спомените и Тимс се обърна към Мини.

— Какво ще правим с тях?

Всички притихнаха. Мини направи гримаса.

— Те наистина са жалки. Ще говоря с тях утре, но в името на християнското милосърдие, не мога да ги изхвърля. Поне не в момента, не и на снега.

— Сняг ли? — Едмънд стана, отиде до прозореца и повдигна едната завеса. Малки снежинки се въртяха в светлината от прозореца. — Ами, да, представяте ли си?

Вейн не можеше да си го представи. Имаше план… и обилен снеговалеж не влизаше в него. Погледна Пейшънс, която седеше до него. Усмихна се и на големи глътки изпи виното си.

Съдбата не можеше да е толкова жестока.

Последен изкачи стълбите, след като обиколи цялата грамадна къща. Владееше пълна тишина. Като че ли единственото друго живо същество в старата къща беше Мист, която се стрелна пред него. Котето по незнайни причини го придружаваше в обиколката му, умилквайки се около ботушите му, след което се шмугваше в сенките. Беше излязъл да погледне какво предвещава небето. Мист беше изчезнала в тъмното, но след минута-две се върна, кихайки от снежинките върху розовото си носле.

Замислен за бъдещето, Вейн последва Мист по стълбището, през галерията, по другото стълбище и по коридора. Стигна до своята стая и Мист се шмугна вътре.

Вейн се подсмихна, влезе след нея… и тогава си спомни, че възнамеряваше да отиде първо при Пейшънс. Огледа се, за да повика Мист, и видя Пейшънс задрямала на фотьойла пред камината.

Вейн се усмихна и затвори вратата. Мист събуди Пейшънс, преди той да стигне до нея, тя го погледна, усмихна се, стана и се озова право в прегръдките му.

С блестящи очи се вгледа в неговите.

— Обичам те.

— Знам — наведе се Вейн да я целуне.

Пейшънс отвърна на нежната ласка.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Да — целуна я отново Вейн. — Тази част от уравнението винаги е била ясна. — Докосна устните й леко. — Другата също. Ясна е от мига, в който за пръв път те прегърнах.

Другата част от уравнението беше неговата част — неговите чувства.

Пейшънс се отдръпна, за да го погледне в лицето. Сложи ръка на страната му.

— Трябва да знам.

В очите му припламна желание.

— Сега знаеш. — Отново я целуна. — Между другото никога не го забравяй.

Пейшънс вече беше притаила дъх и се подсмихна.

— А ти не забравяй да ми го напомняш.

— О, ще ти го напомням. Всяка сутрин и всяка нощ.

Това беше клетва… тържествено обещание. Пейшънс намери устните му и започна да го целува, докато не обезумя. Като се изсмя тихичко, Вейн я прегърна през талията и я поведе към леглото.

— Теоретично не бива да си тук.

— Защо? Каква е разликата — твоето легло или моето?

— Голяма, според мерилото на прислугата. Гледката, която представляват господа, обикалящи къщата в ранен час, за тях е естествена, но по някаква причина дами, които пробягват по коридорите на зазоряване, възбуждат неодобрение.

— Ах — изненада се Пейшънс, като спряха до леглото. — Но аз ще бъда напълно облечена. — Посочи роклята си. — Няма да има причина за неодобрение.

— Ами косата ти?

— Косата ми ли? — Пейшънс премигна. — Само трябва да ми помогнеш да си оправя прическата. Предполагам, че „елегантен джентълмен“ като теб много отрано е придобил такива умения.

— Всъщност тези умения са ми убягнали. — Със сериозно изражение Вейн започна да маха фуркетите от косата й. — Ние, прелъстителите от най-висш ранг… — Разпусна косата й. С доволна усмивка я прегърна през талията и я привлече към себе си. — Ние — загледа я той в очите — имаме други умения… като например да разпускаме косите на дамите. Да ги разсъбличаме. Да ги отвеждаме в леглото. И други неща.

И той демонстрира уменията си… много сръчно.

Когато разтвори бедрата й и проникна в нея, Пейшънс простена.

Изтласкваше се в нея и с всеки тласък сякаш казваше: „Моя си“, след това се отдръпваше, за да я изпълни отново. Подпрян на ръце се навеждаше към нея и я любеше. Под него Пейшънс се извиваше. Когато той намери устните й, тя се отдаде на ласката, отдаде се на мига.

Устните им се разделиха и тя въздъхна. Почувства думите му до устните си, докато той проникваше дълбоко в нея.

— С тялото си ти се вричам. Със сърцето си благоговея пред теб. Обичам те. Ако искаш да го изрека хиляда пъти, ще го изрека. Ако бъдеш моя жена, цял живот ще го изричам.

— Ще бъда твоя жена.

Пейшънс осъзна думите си… почувства как отекват в сърцето й.

Мина час без устните им да произнесат нито едно изречение. В топлата, тиха стая се чуваше само прошумоляването на чаршафите и тихият, страстен шепот. След това тишината се изпълни със стенания. Те се извисиха в пронизващо нежен вик, съпроводен от дълбоко, гърлено стенание.

Навън луната изгря; вътре огънят угасна.

Прегърнати, с преплетени крака, те заспаха.

* * *

— Довиждане!

Джерард, застанал на стълбите, широко усмихнат, им махаше за сбогом.

Пейшънс радостно му помаха, обърна се напред и се намести под дебелата завивка, с която Вейн настоя да я завие, ако иска да дойде с него. Тя го погледна.

— Нали няма да се суетиш постоянно около мен?

— Кой? Аз? — Погледна я учудено. — Боже опази!

— Много добре. — Пейшънс погледна небето, което още беше забулено и предвещаваше сняг.

— Наистина не е необходимо. Свикнала съм да се грижа за себе си.

Вейн беше вперил очи между ушите на конете.

Пейшънс пак го погледна небрежно.

— Между другото искам да отворя дума… — Когато той само повдигна въпросително вежда, без да отделя поглед от пътя, тя вирна нос и дръзко заяви: — Ако някога посмееш да се усамотиш в някоя зимна градина с красива жена, дори тя да е роднина… дори първа братовчедка… не отговарям за последствията.

Нейното изявление й спечели доста любопитен поглед.

— Последствия ли?

— Неминуем скандал.

— Ах! — Вейн пак се загледа напред, успокоявайки хода на конете. — А ти? — попита най-накрая. Кротко и нежно повдигна вежди към нея. — Зимните градини не ти ли харесват?

— На мен можеш да показваш всяка зимна градина, която ти харесва — отвърна рязко Пейшънс. — Изпитвам страст към растения в саксии, както добре ти е известно. Всъщност това е темата на нашия разговор.

Вейн сви устни, после се подсмихна под мустак.

— Именно. Но можеш да приключиш с тази тема. — Погледът в очите му беше много сериозен. След това се усмихна с неговата чаровна, Синстърова усмивка. — Защо да показвам една зимна градина на други красиви жени, ако мога да я покажа на теб?

Пейшънс се изчерви, изрече едно „хм“ и се загледа напред.

Пейзажът беше покрит тук-там с тънка снежна покривка, която блещукаше на слабите слънчеви лъчи. Вятърът беше студен, облаците — оловносиви, но денят беше хубав за тяхното пътуване. Стигнаха главния път и Вейн зави на север. Изплющя с юздите и конете забързаха. Пейшънс подложи лицето си на вятъра, възбудена от постоянния ритъм на колелата, от чувството, че се отправя бързо по нов път, в нова посока.

Показаха се покривите на Кетъринг. Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Мисля, че трябва да започнем да си правим план.

— Може би — съгласи се Вейн. Забави ход, щом навлязоха в града. — Предполагам, че ще прекарваме повечето време в Кент. — Погледна Пейшънс. — Къщата в Лондон е достатъчно голяма за семейство, но освен задължителната поява в обществото по време на сезона, не мога да си представя, че ще живеем там. Освен ако изведнъж не ти е харесал градският живот.

— Не… разбира се, че не. — Пейшънс премигна. — Кент ми се струва прекрасен.

— Много добре… Споменах ли, че там е необходимо ново обзавеждане? — Вейн й се усмихна. — Безкрайно по-добре е ти да го направиш, отколкото аз. Цялата къща трябва да се пренареди… особено детските стаи.

Пейшънс сви безмълвно устни.

— Разбира се — продължи Вейн, умело направлявайки конете по главната улица, — преди да стигнем до детските стаи, трябва да уредим спалнята. — Изражението му беше невъзможно невинно, когато улови погледа на Пейшънс. — Предполагам, че и там ще се наложат големи промени.

Пейшънс присви очи срещу него.

— Преди да стигнем до спалнята, не мислиш ли, че трябва да стигнем първо до църквата.

Вейн помръдна устни и се загледа напред.

— Ах, да. Тук вече се явяват някои затруднения.

— Затруднения ли?

— Хм… например коя църква.

Пейшънс се смръщи.

— Някаква традиция ли има във вашето семейство?

— Всъщност няма. Всеки решава сам за себе си, според личните си предпочитания. — След като градът остана зад тях, Вейн подкара конете с по-бърз ход и насочи вниманието си към Пейшънс.

— Голяма сватба ли искаш?

Тя сви вежди.

— Не съм се замисляла.

— Ами тогава помисли. Имай предвид, че роднините и близките приятели, които ще трябва да поканим само от страна на Синстър, са около триста, ако решиш да вдигнем голяма сватба.

— Триста!

— Само най-близките.

На Пейшънс не й отне много време да поклати глава.

— Наистина не мисля, че е необходима голяма сватба. Ще отнеме цяла вечност да се организира.

— По всяка вероятност.

— А каква е другата възможност?

— Има няколко — посочи Вейн. — Но най-бързият начин да се оженим с разрешение за брак, без задължителното трикратно обявяване на имената на младоженците на три неделни служби в църквата. А така ще се венчаем веднага, без предварителна организация.

— Като изключим получаването на разрешителното.

— Хм. — Вейн се загледа напред. — Е, въпросът опира до твоето решение кога да се венчаем.

Пейшънс се замисли. Взря се в профила на Вейн, озадачена защо е вперил очи напред и избягва да я погледне.

— Не зная — поколеба се тя. — Избери ти дата.

Чак тогава я погледна.

— Сигурна ли си? И няма да имаш нищо против, каквото и да кажа!

Пейшънс сви рамене.

— Че защо? Колкото по-скоро, толкова по-добре, след като веднъж сме го решили.

Вейн въздъхна и шибна конете.

— Днес следобед.

— Днес след… — Пейшънс се завъртя като пумпал и го зяпна. След това затвори устата си. — Получил си разрешително.

— В джоба ми е. — Вейн се захили… похотливо. — С това бях зает вчера, докато Слайго ме е търсил из целия град.

Пейшънс се стовари назад върху облегалката. След това се досети защо Джерард й се усмихваше щастливо, защо препускаха бързо.

— Къде отиваме?

— Да се венчаем. В Самършам. — Вейн се усмихна. — В селото до имението на херцога има църква, която ми лежи на сърцето. От всички църкви по тази земя, бих искал именно в нея да се венчая. А викарият — господин Посълуейт, ще бъде на върха на щастието да изпълни задълженията си.

Леко замаяна, Пейшънс пое дълбоко дъх.

— Ами тогава да вървим да се венчаем в Самършам.

Вейн й хвърли поглед.

— Сигурна ли си?

Пейшънс срещна погледа му, почувства несигурността, въпроса в сивите му очи, усмихна се и се притисна до него.

— Смаяна съм. — Усмихваше се и радостта й беше повече от очевидна. — Но съм сигурна.

Мушна ръката си в ръката на Вейн и направи внушителен жест.

— Карай напред.

Вейн се засмя и се подчини. Пейшънс се притисна до него, заслушана в песента на колелетата. Тяхното пътуване беше вече започнало. Техните мечти ги очакваха… зад следващия завой.