Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (10)

Десета глава

Опасен. Това трябваше да е неговото име. Трябваше да се татуира на челото му.

— Ако има предупреждение, поне ще е по-честно.

Пейшънс почака Мист да изрази мнение и котката премигна.

— Хм.

Пейшънс отряза още едно клонче с есенно обагрени листа. Наведе се и напъха клончето в панера до краката й.

Бяха изминали три дни, откакто се спаси от софата, а тази сутрин не се възползва и от бастуна на сър Хъмфри. Първият й излет беше в старата градина, оградена със зид, в компанията на Вейн.

Като прехвърляше спомените от предишния ден, си помисли, че тази разходка я остави в изключително странно състояние. Бяха сами. Очакваше я с нетърпение, но последва разочарование… заради Вейн. Заради мястото. За съжаление оттогава не се случи да се срещнат насаме.

И по тази причина не беше в особено добро настроение. Колкото до чувствата й, породени от онзи момент на неосъществени очаквания в оградената градина, те още бушуваха и още я караха да се чувства незадоволена. Коляното й беше неустойчиво, но вече не я болеше. Можеше да ходи сама, но не надалеч.

Отиде само до храстите да събере клонки с яркожълти и червени листа за музикалния салон.

Пейшънс вдигна панера и го подпря на ханша си. Направи знак на Мист да тръгне напред и я последва по тревясалата пътека, която отвеждаше до задната част на къщата.

Животът на домакинството, нарушен от появата на Вейн и нейната злополука, се връщаше към нормалния си ритъм. Единственото смущение в еднообразното всекидневие на обитателите, беше присъствието на Вейн. Ходеше някъде, но тя нямаше представа къде.

Като излезе от храсталака, Пейшънс огледа ливадата, която стигаше до развалините. Генералът идваше откъм реката и крачеше решително, размахвайки бастун. Джерард седеше на камък сред развалините с триножник пред себе си. Пейшънс се загледа в близките отломки и полуразрушени сводести галерии, след това пак обхвана с поглед развалините.

Изведнъж осъзна какво прави.

Запъти се към задната врата. Едгар и Уитикъм сигурно се бяха заровили в книгите в библиотеката, дори слънчевият ден не можеше да ги подмами навън. Едмънд беше обсебен от музата си. Той невинаги идваше в трапезарията, а когато се появеше, беше отнесен. Хенри, разбира се, се шляеше без работа както винаги. Но беше развил склонност към билярда, и често можеше да бъде открит при билярдната маса, за да усъвършенства удара си.

Пейшънс отвори задната врата и почака Мист кокетно да се понесе навътре, последва я и затвори вратата. Мист вървеше напред. Пейшънс подпря панера на кръста си и чу гласове в дневната — хленча на Анджела и търпеливия отговор на госпожа Чедуик. Пейшънс направи гримаса и продължи по коридора. Анджела беше градско чедо, не беше свикнала с провинцията, с характерните кротки занимания и бавно влачещите се сезони. Появата на Вейн я превърна в типична ококорена и жизнерадостна госпожичка. За съжаление, й омръзна да се въплъщава в този образ и стана пак старата, чезнеща Анджела.

Колкото до останалите обитатели, Едит продължаваше да плете дантели. А пък Алис така се беше умълчала, че всеки можеше да бъде извинен, ако забрави за съществуването й.

От главния коридор Пейшънс сви по страничния и стигна до помещението за градински принадлежности. Остави панера и избра една тежка ваза. Докато подреждаше клонките, се замисли за Мини и Тимс. Тимс беше по-спокойна, откакто Вейн беше тук. Мини — също. Спеше по-добре, очите й блестяха както преди и страните й не бяха хлътнали от тревога.

Пейшънс сви вежди и продължи да подрежда клонките.

И Джерард беше по-безгрижен. Обвиненията и намеците, с които го засипваха, се разнесоха като речна мъгла. И призракът изчезна.

Това също се дължеше на Вейн, още една облага, която им донесе неговото присъствие. Никой не видя повече призрака.

Но крадецът продължи да безчинства — последната му придобивка беше най-малкото странна. Игленикът на Едит Суитън от розов сатен, със страни по около десетина сантиметра, украсен с мъниста и с бродиран портрет, който наподобяваше Негово величество крал Джордж III, едва ли можеше да мине за ценна вещ. Тази последна кражба озадачи всички. Вейн беше поклатил глава и беше изразил мнение, че в имението има обитател, който налита като сврака на лъскави неща.

— По-скоро като гарван. — Пейшънс погледна Мист. — Ти видя ли някоя сврака?

Излегната по корем, Мист я погледна и се прозина. Не особено кокетно. Зъбите й бяха доста внушителни.

— И гарван не си видяла — заключи Пейшънс.

Въпреки че обиколи всички странноприемници и кръчми в околността, Вейн, придружаван от щастливия Джерард, не откри никаква следа от крадеца. Така че мистерията се задълбочи.

Пейшънс остави панера и взе вазата. Мист скочи от масичката и с вирната опашка поведе напред. Докато отиваха към музикалния салон, Пейшънс си помисли, че като се изключи присъствието на Вейн и ексцентричните прояви на крадеца, домакинството потъна в предишното си безоблачно съществувание.

Преди появяването на Вейн, се усамотяваше в музикалния салон. Никой от другите обитатели нямаше музикални наклонности. През целия си живот свиреше почти всеки ден. Един час на пианото или клавесина винаги я успокояваше и товарът, който носеше, олекваше.

Остави вазата в средата на голямата маса, огледа своето царство и кимна.

— Всичко се нормализира.

Мист се намести удобно на едно канапе. Пейшънс седна пред клавесина.

Напоследък не се спираше съзнателно на определена пиеса, пръстите й шареха по клавиатурата, докато душевното й състояние не й подскажеше какво да свири.

Пет минути преминаване от гама в гама, прескачане от една пиеса към друга, бяха достатъчни, за да излезе истината наяве. Нищо не беше се нормализирало.

Пейшънс отпусна ръце в скута си и се загледа в клавишите. Животът течеше, както преди идването на Вейн. Имаше някои промени, но те бяха благоприятни, и тя нямаше причини да се терзае. Дори притесненията й бяха намалели. Занимаваше се със своите обичайни, дребни домакински задължения, които внасяха ред във всекидневието й, и преди я удовлетворяваха.

Но вместо рутината да я успокои, тя се чувстваше… ужасена. Неудовлетворена.

Пейшънс постави ръцете си върху клавишите. Но музика не зазвуча. Вместо това умът й, съвсем против волята й, започна да търси източника на нейното недоволство. Един елегантен джентълмен. Пейшънс погледна пръстите си, отпуснати върху клавишите от слонова кост. Опитваше се да измами себе си и всъщност не й се отдаваше.

Настроението й беше неуравновесено, беше готова да избухне всеки момент, чувствата й бяха в пълен хаос. Не знаеше какво изпитва, какво иска. За човек, който е бил сам отговорен за живота си, сам го е направлявал, ситуацията беше повече от вбесяваща.

Пейшънс присви очи. Нейната ситуация всъщност беше непоносима. Което означаваше, че е крайно време да направи нещо по въпроса. Причината за нейното състояние беше очевидна — Вейн. Само той и никой друг. Нейните отношения с него причиняваха всички проблеми.

Можеше да го избягва.

Пейшънс обмисли въпроса надълго и нашироко и отхвърли идеята, понеже щеше да затрудни себе си и да обиди Мини. Пък и Вейн едва ли щеше да разреши да бъде пренебрегван.

И тя едва ли щеше да бъде толкова силна.

Намръщи се и поклати глава.

— Идеята не струва.

Спомни си последния път, когато бяха насаме преди три дни в оградената градина. Намръщи се още повече. Какво искаше да каже? Разбра какво означава „не тук“ по-късно — градината се виждаше като на длан от горните етажи на къщата. Но какво означаваше „не още“?

— Това — осведоми тя Мист — подсказва „после“ „друг път“. — Пейшънс стисна зъби. — Онова, което искам да знам, е кога?

Възмутителна и недопустима потребност може би, но…

— На двайсет и шест съм. — Пейшънс погледна Мист, сякаш котката й възразяваше. — Имам право да знам. — Мист не отговори и Пейшънс продължи: — Не че ще постъпя неблагоразумие. Няма да забравя коя съм, да не говорим кой е той и какъв е. Нито той ще забрави. Всичко трябва да бъде в абсолютна тайна.

Мист мушна муцунката си между лапичките си.

Пейшънс пак се взря в клавишите.

— Той няма да ме прелъсти под покрива на Мини.

В това беше сигурна. Което повдигаше изключително уместен въпрос. Какво искаше той… какво очакваше да спечели? Каква беше неговата цел и изобщо имаше ли цел?

Колко много въпроси, на които нямаше отговор. Макар и през последните дни Вейн да не беше потърсил нито една възможност да останат насаме, тя постоянно чувстваше погледа му, чувстваше бдителното му присъствие.

— А дали това не е неговата представа за флирт? Или просто си е такъв?

Още въпроси без отговори.

Пейшънс потърси начин да се успокои. Пое дълбоко дъх, издиша и пак пое дъх, след това решително сложи пръсти върху клавишите. Не разбираше Вейн, елегантния джентълмен, от когото можеше всичко да се очаква, и който постоянно я объркваше. Още по-лошо, ако така флиртуваше, тогава очевидно задоволяваше своите прищевки, контролираше положението, без изобщо да се съобразява с нея, а това тя в никакъв случай не одобряваше.

Повече нямаше да мисли за него.

Пейшънс затвори очи и остави пръстите си да се носят по клавишите.

* * *

Нежна и натрапчиво неуверена, от къщата долетя музика. Вейн я чу, когато почти беше стигнал до конюшните. Звуците стигнаха до него, обгърнаха го, докоснаха душата му. Бяха като песен на сирена… и знаеше точно кой свири.

Спря пред арката, откъдето се отиваше в конюшните и се заслуша в печалната мелодия. Тя го привличаше — почувства го физически. Музиката говореше за празнота, разочарование, потайно недоволство.

Поскърцването на чакъла под краката му го накара да се опомни. Сви вежди и пак спря. Музикалният салон беше на партера и не гледаше към развалините. Под прозорците му имаше терасата. Поне един прозорец беше отворен, иначе нямаше да чуе музиката толкова ясно.

Стоя дълго загледан в къщата, но всъщност не виждаше нищо. Музиката ставаше все по-изразителна, търсеше как да го омагьоса, настоятелно го зовеше. Съпротивлява се още една минута, след това се отърси от колебанието. С решително изражение закрачи към терасата.

* * *

Когато финалните акорди затихнаха, Пейшънс въздъхна и вдигна ръце от клавиатурата. Почувства се отново спокойна, музиката успокои нервността й, утеши душата й. Като че ли я пречисти.

Изправи се и се почувства по-уравновесена и по-уверена, отколкото когато седна пред клавесина. Заобиколи табуретката и се обърна към прозореца. Към мъжа, който стоеше до отворения френски прозорец. Лицето му беше непроницаемо.

— Помислих — изрече бавно тя с очи вперени в неговите, — че се готвиш да си заминеш.

Поканата едва ли можеше да е по-ясна.

— Не. — Вейн отговори, без да се подвоуми; нямаше за какво да разсъждава. — Освен че не свалих маската на призрака и не открих крадеца, все още не съм взел онова, което искам.

Сдържано и от висотата на положението си, Пейшънс вдигна още малко брадичката си. Вейн се вглеждаше в нея и думите, които изрече, звучаха в главата му. Когато за пръв път произнесе тази фраза, не беше преценил правилно какво по-точно иска. Сега знаеше. Този път целта му беше различна от получаването на трофеи, подир които обикновено тичаше. Този път искаше много повече.

Искаше нея… цялата. Не само тялото й, но нейната вярност и любов, нейното сърце, искаше я в нейната цялост.

Знаеше и защо я иска. Защо е различна. Но в случая не възнамеряваше да се задълбочава.

Тя беше негова. Знаеше го от мига, когато падна в прегръдките му през онази първа вечер, притъмняваща от връхлитащата буря. Тя му прилегна и той дълбоко интуитивно го усети. Не беше получил името си случайно; притежаваше дарбата да улавя миризмите, които вятърът донасяше. С инстинкт на ловец, реагираше на промените в настроението, на атмосферата, възползваше се от всяко несъзнателно състояние.

Още в самото начало долови мириса в повея, разбра, щом Пейшънс Дебингтън падна в ръцете му.

И сега тя стоеше пред него. Златистите й очи хвърляха предизвикателни искрици. Паузата в техните отношения очевидно й беше омръзнала, но не беше очевидно как си представя прекратяването й. Единствената целомъдрена и силна жена, която познаваше, беше тя, но с такива дами животът не беше го срещал. Нямаше идея какво си мисли Пейшънс, какво би приела. Като хвана здраво юздите на своите желания, предприе първата стъпка, за да разбере.

С бавни, дебнещи крачки, се приближи до нея.

Тя мълчеше. Без да откъсва очи от него, вдигна ръка, и като му даде време да я спре, ако не му е приятно, докосна с показалеца си устните му.

Вейн стоеше неподвижно.

Първият неуверен жест го разтърси и му се наложи да обуздае страстта си. Тя усети бурната му реакция. Очите й се разшириха, дъхът й секна. След това той притихна, тя се отпусна и продължи да докосва очертанията на устните му.

Изглеждаше като омагьосана, когато впи поглед в тях. Прекара пръста си по долната му устна и когато стигна до горната, Вейн целуна леко пръста й.

Тя отново вдигна очи към него. Окуражена, продължи да задоволява любопитството си и докосна страната му.

Вейн отвърна на ласката и погали нежно и бавно деликатната извивка на брадичката й, след това я взе в шепа. В ритъма на бавното, равномерно биене на барабан, което само тя и той чуваха, Вейн повдигна лицето й. Потопиха погледите си един в друг. След това той отпусна клепачи, съзнавайки, че и тя прави същото. В такт с бавните удари той целуна устните й.

Тя се поколеба за миг, след това отвърна на целувката му. Той почака барабанът да отмери един такт, преди да я целуне дръзко и настоятелно. Тя веднага му отвърна. Той плъзна пръсти под копринените масурчета на тила й, а с другата ръка обхвана лицето й.

Държеше го здраво и бавно, и систематично, в ритъма, който ги направляваше и тласкаше един към друг, той грабна устните й.

Тази целувка беше откровение. Пейшънс никога не беше си представяла, че една целувка може да бъде толкова дръзка и изтъкана от смисъл. Устните му бяха твърди, разтваряха нейните и най-безжалостно я учеха на онова, което така жадно искаше да научи.

Езикът му нахлу в устата й с безочието на победителя, който претендира за своя трофей. Сякаш сложи печат, че тези устни са негови и само негови. След това реши и по друг начин да я опознае. Бавните тласъци прелъстиха изострените й сетива. Предаде се пасивно, което не задоволи нито един от двамата. Пейшънс се увлече от играта — устни до устни, език до език. Беше повече от запалена. Обещанието в надигащата се възбуда, напрежение, вълнение и нещо още повече, което бавно пулсираше като приливи и отливи, я увлече. Целувката продължи и времето спря, опияняващият ефект на хармоничния ритъм замъгли разума й.

Той се отдръпна, прекъсвайки целувката, за си поеме тя дъх. Но устните му останаха на сантиметри от нейните.

Съзнаваше единствено непреодолимия порив да го докосне и надигайки се на пръсти, докосна устните му със своите.

Той отвърна на целувката и пак се отдръпна.

Пейшънс пое глътка въздух и прекара устните си по очертанието на неговите. Не се тревожеше, той нямаше намерение никъде да ходи. Вейн взе лицето й в шепи и тя почувства устните му до своите.

Целувката ставаше все по-пламенна. Пейшънс не беше и сънувала, че е възможно да изпита нещо повече, но ето че беше възможно. Прониза я остър копнеж. Усещаше всяка дръзка и умела ласка, наслаждаваше им се, отвръщаше по същия начин и искаше още.

Когато устните им пак се разделиха, двамата дишаха учестено. Пейшънс отвори очи и срещна бдителния му поглед. В сивите му очи имаше едва доловимо предизвикателство и тя си помисли колко много още може да научи от него.

Застина неподвижно. След това се приближи и плъзна ръцете си по широките му рамене. Приближи се още повече, докато гърдите й опряха в неговите и с дръзко вперени очи в неговите, притисна ханша си към бедрата му.

Усилието му да се сдържа беше осезаемо, като внезапно свиване на юмрук. Реакцията я успокои и затова продължи да се взира в очите му, и да приема предизвикателството им.

Ръцете му се отпуснаха и той ги плъзна към раменете й, после по гърба и по-надолу, и тогава притисна силно ханша й към слабините си.

Дъхът на Пейшънс секна. Затвори очи и безмълвно поднесе устните си.

Той ги взе, взе нея… докато устните им се сливаха, Пейшънс почувства, че ръцете му се плъзгат по-надолу и бавно опипват закръглените й извивки. След това обхвана плътта й и я масажира. Тялото й пламна, кожата й настръхна, сякаш обхваната от треска. Той я намести между бедрата си, сякаш я моделира според своето тяло.

Тя почувства желанието му, почувства твърдостта на пулсиращата плът до корема си. Той я задържа така един болезнено напрегнат момент, съзнаващ всяко усещане, после езикът му потъна в устата й.

Пейшънс щеше да ахне, но не можа. Неговите възбудителни милувки, начинът, по който бавно завладяваше устата й, я изпълниха с жар. Жарта се насъбра, гореща и тежка в слабините й. Докато целувката я прелъстяваше още повече, отмаля, крайниците й натежаха, усещанията й се притъпиха.

Но не изчезнаха.

Тя болезнено долавяше натежалата атмосфера, която я заобикаляше, силата на прегръдката, твърдите си зърна до неговите гърди, мекотата на своите бедра интимно вплетени между неговите. Той безмилостно сдържаше страстта си.

Това беше изкушение, толкова мощно и възхитително опасно, че тя не се осмели да го провокира.

Не още. Имаше толкова много неща, които й предстоеше да научи.

Като например усещането на ръката му върху гърдите й… сега по-различно, когато я целуваше така интимно, когато беше така прилепена до него. Гърдите й набъбнаха, докато той ги обхващаше в шепи. Зърната й вече бяха като пъпки, мъчително чувствителни към умелите му ласки.

Целувката им продължаваше, пулсираща като кръвта й, като повтарящите се приливи и отливи, с ритъм, отмерван в периферията на съзнанието й.

Той я учеше.

Когато това стана ясно, Пейшънс го прие и тогава гонгът за обед удари някъде много далеч.

Тя не обърна внимание, в първия момент Вейн също. След това с очевидно нежелание, той се отдръпна.

— Ще забележат, ако не отидем на обед — промълви той до устните й, след това продължи да я целува.

— Хм — беше всичко, което Пейшънс намери за необходимо да произнесе.

След минути той вдигна глава и я погледна.

Пейшънс се вгледа внимателно в очите му, в лицето. В израза му нямаше и най-незначителен намек за извинение, триумф, дори задоволство.

Доминиращото чувство беше копнеж — у него и у нея. Чувстваше безумно желание, събудено от тяхната целувка. Но още незадоволено. А неговият копнеж и желание се долавяха в напрежението, което излъчваше, в сдържаността, която нито веднъж не се изплъзна от неговия контрол.

Усмихна се кисело.

— Трябва да вървим.

Пусна я неохотно.

Пейшънс се отдръпна със същата неохота и веднага съжали за загубата на неговата пламенност, за интимността, която споделиха.

Откри, че няма нещо, което да й се иска да каже. Вейн й предложи ръката си, тя го хвана и му разреши да я поведе към вратата.