Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (21)

Двадесет и първа глава

„Ела при мен по-късно“ — така беше казала.

Вейн се върна на Алфърд Стрийт малко след десет вечерта.

Къщата беше притихнала, когато Мастърс му отвори. С неумолимо изражение му подаде бастуна, шапката и ръкавиците си.

— Отивам при Нейна Светлост и при госпожица Дебингтън. Не ме чакай. Сам ще изляза.

— Както желаете, сър.

Докато се качваше по стълбите, Вейн си спомни думите на Чилингуърт: „Ето как се сгромолясва величието.“

Твърдата като стомана решителност, която го беше завладяла, накърни малко по-осезателно самолюбието му. Не беше сигурен колко дълбоки са промените у него, но след този следобед, се закле да не крие повече връзката си с Пейшънс Дебингтън. Жената, която щеше да стане негова съпруга.

Този факт беше извън всякакво съмнение, място за грешка или за интриги нямаше… и абсолютно никакво за преговори. Беше приключил с оправданията. Вече не се съобразяваше и с правилата на обществото. Победителите пишат свои правила. Това беше нещо, с което Пейшънс трябваше да се примири. Възнамеряваше съвсем скоро да я уведоми за този факт.

Но първо трябваше да спаси Мини от съмненията, страховете и тревогите.

Завари я облегната на възглавници, ококорена от нетърпение. Тимс беше при нея, но Пейшънс я нямаше. Бързо и ясно обясни всичко и им вдъхна увереност. След това остави Тимс да завива Мини, вече успокоена и готова за сън.

Знаеше, че ще се подсмихват зад гърба му, но това не го засягаше. Затвори вратата решително и закрачи по коридора.

Почука силно на вратата на Пейшънс, отвори, влезе и затвори. Тя стана от канапето пред камината, премигна и се загърна с шала. Чакаше го спокойно.

Под мекия шал носеше нощница от фина коприна, пристегната под гърдите. Друго не носеше.

Ярките пламъци в камината изфучаха.

С ръка върху дръжката Вейн попи гледката. Огънят очертаваше прелъстителните форми. Желанието сгорещи вените му. Овладя се и пристъпи към нея.

— Джерард е с Девил и Онория в техния дом.

Думите се отрониха бавно от устните му, като същевременно погледът му се плъзна по тялото й. Нямаше нищо по-очарователно от коприна, прилепнала към всяка извивка, към дългите, гладки бедра, към закръгления ханш и нежното очертание на корема, на сгушените под нея топли гърди. Зърната й щръкнаха, когато той впи поглед в тях.

Тя се загърна по-плътно с шала.

— Това влизаше в плана?

Вейн спря пред нея и вдигна поглед към лицето и.

— Да. Не си представях точно полиция, но бях предвидил нещо подобно. От самото начало някой се мъчи да набеди Джерард за крадец.

— Какво се случи?

Пейшънс говореше, задъхвайки се; гърдите й се бяха стегнали, едва дишаше. Забеляза погледа на Вейн и се опита да не се разтрепери. Не от страх, а от предчувствие. Изразът му, сребристите пламъци в очите му, всичко говореше за едва сдържана страст.

Той я погледна много внимателно и повдигна вежда.

— Докато стигнах до Бау Стрийт, Девил беше отвел Джерард. Последвах ги в дома на Девил. Според Джерард, той не е имал време дори да огледа улицата, преди да се появи Девил, съпроводен от Слайго. Сигурно е тичал по целия път до Гроувнър Скуеър.

Потопи очи в нейните; тя облиза устни.

— В тази афера той наистина ни е от голяма помощ.

— Да. Заклел се е, че откраднатите предмети вчера не са били в стаята на Джерард, както и кесията, и съдията се е посвенил да повдигне обвинение. — Вейн се подсмихна. — Особено след като Девил се е подпирал на катедрата.

Вейн сложи ръка на полицата над камината и се наведе към нея. Доста замаяна, Пейшънс вдигна брадичка.

— Подозирам, че твоят братовчед се забавлява, като сплашва хората.

Вейн се подсмихна. Погледът му се спусна към устните й.

— Нека само да кажем, че Девил рядко пропуска да упражни своя авторитет, особено ако се отнася за член на семейството.

— Аха… разбирам.

Като не отлепваше поглед от устните му, Пейшънс реши описанието на Джерард като „член на семейството“ да мине незабелязано. Напрежението в грамадното му тяло, така близо до нейното, беше чаровно и възхитително възбудително.

— Съдията реши, че се случва нещо странно. Донесението не е от Мини; разбира се, там е бил Слайго, слугата на Девил, предрешен като слуга от дома на Мини. Съдията нищо не могъл да разбере, затова предпочел да не повдига обвинение в момента. Освободил Джерард, при условие че ще бъде под опеката на Девил до следващото решение.

— Ами Джерард?

— Щастлив е при Онория и Девил. Онория ме помоли да ти предам, че са благодарни за извинението да си стоят вкъщи. Идват в Лондон само от приличие, колкото да се срещнат с роднините. Всеки момент ще потеглят за Самършам.

Пейшънс пак облиза устни.

— Ако те заминат, това ще създаде ли проблеми на Джерард, щом е под опеката на Девил?

— Не. — Вейн вдигна вторачения си поглед към очите й. — Аз ще поема грижата.

Пейшънс оформи едно беззвучно „О“.

Вейн се отдръпна от камината.

— А тук случи ли се нещо?

Започна да разкопчава редингота си.

— Не. — На Пейшънс не й достигаше въздух и все пак успя да въздъхне. — От сутринта никой не е виждал Алис. — Погледна за миг Вейн. — Видяла те е през нощта в коридора.

Вейн се намръщи и свали редингота.

— Какво, по дяволите, е търсила тук горе в този час?

Пейшънс вдигна рамене, наблюдавайки го как мята дрехата на един стол.

— Както и да е. Не дойде за вечеря. Всички се събраха в трапезарията и до един бяха сконфузени, което е разбираемо.

— Даже Хенри ли?

— Даже Хенри. Уитикъм запази агресивно мълчание. Генерала през цялото време сумтя, и се зъбеше на всеки, който му се изпречи на пътя. Едгар и Едит не вдигнаха глави и почти през цялото време си шушукаха. Но за какво, не зная.

Вейн мушна пръсти в първия илик на жилетката си. Пейшънс въздъхна тихо.

— Едмънд отново е във властта на своята муза. Анджела е щастлива, че си е намерила гребена. Но Хенри се мотаеше, понеже нямаше с кого да играе билярд.

Пейшънс се отмести, за да си съблече Вейн жилетката.

— О, има нещо интересно. Госпожа Чедуик попита тихо мен и Мини може ли да претърси бюрото на Джерард за обецата си. Отидох с нея, претърсихме навсякъде, но не я открихме.

Обърна се към Вейн, точно когато издърпваше дългата вратовръзка. Без да сваля очи от Пейшънс, я задържа в ръката си.

— И така — промърмори той с нисък глас, — значи тук нищо не се е случило.

С поглед прикован в дългата лента, Пейшънс се опита да отговори, но не можа и поклати глава.

— Чудесно. — Тонът му беше като мъркане на див звяр. С небрежен жест Вейн хвърли връзката върху редингота. — Значи нищо интересно не е отвличало вниманието ти.

Пейшънс вдигна поглед към лицето му.

— Да отвлича вниманието ми ли?

— От темата, която трябва да обсъдим.

— Да обсъждаме нещо ли искаш?

Тя пое дъх и се помъчи да уравновеси замаяната си глава.

Вейн я накара да го погледне в очите.

— Ти. Аз. — Лицето му стана много сериозно. — Ние.

С върховно усилие Пейшънс повдигна вежди.

— Какво за „нас“?

Едно мускулче на челюстта му подскочи. С крайчеца на очите си Пейшънс видя, че сви юмруци.

— Моето търпение се изчерпа — обяви той.

Той направи крачка към нея, тя се плъзна една назад.

— Не одобрявам каквато и да е ситуация, която те превръща в мишена за хора като двамата Колби, независимо дали ситуацията е породена от мои действия, или от друго. — Той стисна устни и направи още една крачка към нея; Пейшънс инстинктивно отстъпи. — Не гледам леко, и никога няма да гледам леко на сценарий, когато се петни твоята репутация, дори ако е в резултат на моите най-искрени намерения.

Продължи да пристъпва към нея, а тя да се отдръпва. На Пейшънс й се искаше да се обърне и да побегне далеч от него, но не смееше да отмести очи от неговите.

— Тогава какво правиш тук?

Тя беше хваната в примка, хипнотизирана, и знаеше, че съвсем скоро ще й се нахвърли. Сякаш да го потвърди, той присви очи и издърпа ризата си от колана. Без да откъсва очи от нея, започна да се разкопчава, като продължаваше да крачи към нея и да я принуждава да отстъпва. Към леглото.

— Тук съм — отвърна гневно, — защото не виждам никакъв смисъл да бъда където и да е другаде. Ти си моя… отсега нататък ще спиш с мен. Тъй като в момента спиш тук, следователно и аз ще спя тук. Ако моето легло не е още и твое, тогава твоето ще бъде мое.

— Току-що заяви, че не искаш да се петни репутацията ми.

Ризата му беше вече напълно разкопчана. Той продължаваше да настъпва. Пейшънс не знаеше къде да се дене и накъде да погледне.

— Точно така. Затова трябва да се омъжиш за мен. Съвсем скоро. Ето какво трябва да обсъдим.

След това сведе поглед и започна да разкопчава ръкавелите си.

Пейшънс пропусна момента да се измъкне и замръзна.

— Не трябва да се омъжвам за теб.

Той вдигна поглед и съблече ризата си.

— Не в този смисъл, не. Но за теб бракът ти с мен е неизбежен. Остава само едно да уточним… при това тази вечер. Какво е необходимо, за да те накарам да се съгласиш.

Ризата му се просна на пода и той пристъпи напред.

Пейшънс със закъснение бързо отстъпи три крачки назад и се залепи за колоната на леглото. Преди да успее да се мушне покрай нея, Вейн хвана с двете си ръце колоната. Улови в капан Пейшънс и тя се озова лице в лице с него до голите му гърди.

Пое отчаяно дъх и се взря в очите му.

— Казах ти… няма просто хей така да се омъжа за теб.

— Гарантирам ти, че в нашия брак няма да има нищо просто.

Пейшънс отвори уста да отвърне нещо иронично и той я затвори с целувка, така чувствена, че когато вдигна глава, тя се залепи отчаяно за стълба.

— Просто слушай.

Изрече думите до устните й, сякаш някой с ченгел му ги вадеше от устата.

Пейшънс застина. Сърцето й лудо биеше и тя чакаше. Той не се изправи и не се отдръпна. С притворени клепачи, с поглед впит в устните му, наблюдаваше как оформя думите, докато говори.

— Известен съм в обществото, че запазвам хладнокръвие, когато ме нападат, но когато си до мен, никога не съм хладнокръвен. Сгорещявам се… кипвам… изгарям от желание. Ако съм в една стая с теб, не мога да мисля за друго, освен за страстта… за твоята страст… и как ще се чувстваш с мен.

Пейшънс усети, че страстта й се разгаря — истинската сила, която ги тласкаше един към друг.

— Спечелил съм си славата на изключително благоразумен човек, а виж ме сега. Прелъстих племенницата на моята кръстница… и бях прелъстен от нея. Открито споделям леглото й, дори под покрива на моята кръстница. — Сви устни кисело. — Толкова за благоразумието.

Пое дълбоко дъх. Гърдите му се надигнаха и докоснаха нейните.

— Що се отнася до моето легендарно самообладание… в мига, в който вляза в теб, то се изпарява като вода върху нажежена стомана.

Какво я подтикна, Пейшънс никога не разбра. Устните му бяха толкова близо и тя щипна със зъби долната.

— Казах ти да отпуснеш юздите. Аз няма да се счупя.

Напрежението, което се излъчваше от него на вълни, намаля съвсем малко. Той въздъхна и опря челото си в нейното.

— Не става въпрос за това. — След малко продължи: — Не ми харесва да губя самообладание… като че ли губя себе си… в теб.

Тя почувства, че той се окопити, почувства напрежението да се натрупва около тях.

— Давам ти себе си… затова съм под твоя закрила.

Думите, произнесени с нисък и сериозен глас, отекнаха в главата й; тя затвори очи и въздъхна.

— А на теб това не ти харесва.

— Не ми харесва, но жадувам за това. Не го одобрявам, но копнея. — Дъхът му погали страната й, после устните му докоснаха нейните. — Разбра ли? Нямам избор.

Пейшънс усети как гърдите му се надигнаха, когато си пое дъх.

— Обичам те.

Тя потрепна, стисна здраво очи и почувства как светът около нея се завърта.

— Да загубя себе си в теб… да ти дам сърцето и душата си да ги закриляш, е част от всичко това.

Устните му докоснаха нейните с неизразимо нежна ласка.

— Да ти вярвам, е част от това. Да ти кажа, че те обичам, е част от това.

Устните му отново докоснаха нейните; Пейшънс повече не чака. Целуна го. Отдръпна се от колонката и обгърна с длани лицето му, за да разбере той… да почувства отговора й на всичко, което каза.

Той го почувства и реагира; прегърна я здраво. Дъхът й секна, но не я интересуваше. Интересуваха я само чувствата им.

Бяха обгърнати от сребристи и златисти лъчи, които с всяко докосване ги обливаха със своята магия. Сребристото и златистото трептяха около тях, трептяха в накъсаното им дишане. Те бяха непреодолим импулс и бъдещо обещание, небесна наслада и земно удоволствие. Бяха тук, сега и завинаги.

С тихо изречена клетва, Вейн се отдръпна и събу панталона си. Пейшънс остави шалът й да се свлече, след това развърза връзките на нощницата и коприната се плъзна на пода.

Вейн се изправи, тя пристъпи в прегръдките му и прилепи голите си бедра до неговите.

Той пое дъх, след това го издиша със стенание, когато тя се изпъна до него и се заизвива. Той наведе глава към нейната, устните им се срещнаха и желанието лумна.

Той я вдигна и я положи върху чаршафите, после се отпусна върху нея. Тя го прие в тялото си с радостна възбуда.

И този път нямаше въздържание, нямаше самообладание, нито рационална мисъл. Страстта и желанието избухнаха като стихия. Бяха едно в душите си, в мислите си, в акта. Удоволствието за единия беше наслада за другия. Отдаваха се един на друг отново и отново и пак оставаше какво да дават. Чувствата им бяха по-силни от закалена стомана и по-безценни от перли.

Когато ги понесе последната вълна, се прилепиха един до друг, докато съществуванието се превърна във великолепна светлина, докато не потънаха задоволени в сън без сънища.

Блаженство — най-желаният от всички благодатни дарове.

* * *

Онова, което последва, беше изцяло по вина на Мист.

Вейн се събуди и откри, че котето пак се е сгушило върху гърдите му и мърка. Сънен, той почеса едното сиво ушенце, докато очакваше сетивата му да се пренастроят. Крайниците му бяха натежали от блажено задоволство, опияняващата светлина още го изпълваше. Погледна към прозореца. Небето беше започнало да просветлява.

С Пейшънс трябваше да говорят.

Вейн дръпна ръката си от ухото на Мист.

Котето веднага заби нокти.

Вейн изсъска и го погледна сърдито.

— Твоите нокти са по-страшни от тези на господарката ти.

— М-м-м.

Пейшънс се показа изпод чаршафа.

Вейн посочи Мист.

— Тъкмо щях да те попитам дали няма да размислиш и да прогониш твоята хищница.

Пейшънс го зяпна, премигна и погледна надолу.

— О, Мист.

Отметна чаршафите и гушна котката.

— Изчезвай, Мист. Хайде.

Пейшънс се изви, плъзна се върху Вейн, ханшът й се озова върху неговия и той пое дъх, агонизирайки.

Пейшънс се подсмихна и пусна Мист на пода.

— Махай се.

Загледа как котката обидено се отдалечи и след това съвсем умишлено се изви, за да се отдръпне.

Но все още върху него, спря.

— Хм.

Устните й се озоваха точно до едното му зърно. Засмука го и го погали с език. Той потрепери, което я накара да се усмихне.

— Интересно.

Произнесе думата, като се извиваше и гърдите й бяха до неговите — краката й вплетени с неговите.

Вейн се смръщи.

— Пейшънс…

Топлата плът, обвита със сатенена кожа се плъзгаше върху възбудените му слабини. Вейн запремигва, опитвайки се да си спомни какво щеше да каже.

— Хм.

Тонът на Пейшънс подсказваше, че е намислила нещо друго. Беше се задълбочила да обсипва гърдите му с влажни целувки.

Вейн стисна зъби, насъбра решителност и направи опит да я спре.

— Пейшънс, трябва да…

Остана едва ли не изненадан, когато осъзна, че той стене. Мускулите му се стягаха един подир друг. Страстта забушува у него, разбудена от нейното естествено и любопитно докосване, от дрезгавото й тихичко подхилване. Нежните й пръсти опипаха възбудения му член, след това го обхванаха. Погали го, после продължи да изследва тялото му, плъзгайки се по-надолу, като явно неговата реакция й доставяше удоволствие.

Болезнено възбуден, Вейн трепна, когато обиколи с пръст чувствителната, превъзбудена предна главичка.

— За бога, жено! Какво…?

Не довърши, понеже тя хвана по-здраво пениса му. Вейн изохка и затвори очи. Зад клепачите му лумнаха червени пламъци.

Пое отчаяно дъх и се помъчи да спре ръката й. Тя отново се подхили и лесно му се изплъзна. Той се просна пак по гръб, задъхвайки се. Тялото му пламна от желание.

— Не ти ли харесва?

Насмешливият въпрос, явно риторичен, долетя изпод чаршафите. След това тя пак се изви.

— Може би това ще ти хареса повече.

На Вейн му хареса, но не възнамеряваше да признае. Скръцна със зъби, докато многострадално издържаше ласките на езика и устните й. Тя нямаше ни най-малка представа какво прави и слава богу. Онова, което правеше, беше достатъчно осъдително. Ако към уравнението се прибавеше и вещо умение, той щеше да бъде мъртъв.

Опита се да си напомни, че умелите ласки едва ли са новост за него, но това не му помогна. Не можеше да пренебрегне факта, че именно Пейшънс го докосваше, а не някоя анонимна жена, с която споделя леглото. Никаква логика не беше в състояние да потуши или да контролира огъня, който тя възпламеняваше.

Чу своето стенание.

— Как ти хрумна идеята…

— Чух едни слугини да си говорят.

Като изруга наум всички палави слугини, събра последни сили. Тя беше отишла твърде далеч. Така силно стисна челюстта си, че го заболяха зъбите и мушна ръце под чаршафа. Напипа главата й и потърси по-надолу раменете й.

Като усети ръцете му, тя помръдна.

Почувства топлата й влага.

Пръстите му се свиха конвулсивно. Тялото му реагира както се очакваше. В един момент Вейн си помисли, че умира. От сърдечен удар. Затвори очи, просна се пак върху възглавниците и се предаде.

Той беше в нейна власт.

Тя го знаеше и започна да се наслаждава на новооткритото си умение. От все сърце. Впусна се в това преживяване с радостна невъздържаност.

Докато той, отчаяно задъхан, не я хвана със сетни сили през кръста и не я повдигна. Върху себе си. Постави я точно където трябва и я прониза с болезнено възбудения си фалос, благодарение на ласките й.

Тя ахна и се намести, докато не го прие целия в себе си. Веднага застана на колене, и не му разреши той да определя темпото.

Той се примири и обхвана в шепи гърдите й и потегли с устни зърната й. Тя го любеше с безразсъдна страст, той я изпълваше и се наслаждаваше, докато във великолепен, шеметен изблик пропаднаха едновременно в празното пространство.

Не остана никакво време да говорят. В къщата всички се разбуждаха и Вейн, леко ядосан, си тръгна. В този момент Пейшънс не беше способна да мисли съзнателно.

* * *

Около четири часа по-късно Пейшънс седеше на масата за закуска — усмихната, сияеща. Видя изражението си в огледалото, но не можеше да скрие радостта си.

Когато се събуди, видя едно слугинче тихо да чисти огнището, но от Вейн нямаше и следа. Което несъмнено облекчаваше ситуацията. Ако слугинчето го беше видяло така, както тя го видя за последен път, щеше да получи истеричен припадък. Като се изтягаше в леглото, през което сякаш беше минала вихрушка, обмисляше дали да каже на Мини последните новини. Но реши да се въздържи, докато с Вейн не уточнят подробностите. От онова, което разбра за клана Синстър и което знаеше от Мини, щом веднъж кажат нещо, то се случва.

Поизлежава се още малко и повтаряйки си обяснението в любов на Вейн, запечатваше в паметта си всяка дума, всеки нюанс. Не се съмняваше в истинността или в силата на чувствата му, или че някога ще я нарани… не и със спомени като тези. Всъщност беше започнала да се чуди дали не беше прекалено да изисква словесно признание, дали не беше нереалистично очакване от мъж като него. Мъжете Синстър не произнасят лесно тази дума от шест букви. „Обичам“ не е в речника им и „любов“ не е нещо, което дават с готовност. Освен това, както Мини я бе предупредила, дори да я изпитват и да я дават, трудно я признават.

Вейн беше признал любовта си.

С прости думи, наситени с чувство, в което не се съмняваше. Беше го искала, нуждаеше се от това, и ето че той й го даде. Цената нямаше значение.

Нима беше чудно, че сърцето й е леко, че пее от радост?

В пълен контраст с нея, домашната компания беше умърлушена; празното място на Джерард хвърляше сянка върху разговорите. Само Мини и Тимс в другия край на масата не се превземаха; Пейшънс им се усмихваше щастливо и дълбоко в душата си знаеше, че на Мини всичко й е ясно.

Но Мини я погледна, поклати глава и се намръщи. Като си напомни, че е страдащата сестра на млад момък, изправен пред правосъдието, Пейшънс покорно се опита да замаскира радостта си.

— Научи ли нещо?

Хенри кимна към празния стол на Джерард, с което уточни въпроса си.

Пейшънс скри лицето си зад чаената чаша.

— Още не е повдигнато обвинение.

— Предполагам, че до следобед ще получим известия. — Уитикъм, със студено и свирепо изражение, взе каната с кафе. — Сигурно съдиите вчера не са били на разположение. Кражбата, опасявам се, е разпространено престъпление.

Едгар се размърда от неудобство. Агата Чедуик изглеждаше потресена. Но никой нищо не каза.

Хенри се покашля и погледна Едмънд.

— Днес къде ще ходим?

Едмънд изпухтя.

— Днес нямам настроение за забележителности. Мисля да изтупам праха от моя ръкопис.

Хенри кимна навъсено.

Всички се умълчаха и тогава Уитикъм се обърна към Мини.

— С твое разрешение, братовчедке, мисля, че аз и Алис трябва да се върнем в Белами Хол. — Попи тънките си устни със салфетката и я остави. — Малко строги сме в убежденията си. Старомодни ще ни нарече някой. Но нито скъпата ми сестра, нито аз, можем да продължим да общуваме с хора, които вярваме, че са нарушили общоприетия морал. — Позамълча достатъчно дълго, за да достигне смисълът на думите му до съзнанието на присъстващите, след това се усмихна мазно и снизходително на Мини. — Разбира се, ние ценим твоята позиция, дори се възхищаваме на предаността ти, макар и плод на заблуда, колкото и да е тъжно. Както и да е, ние с Алис молим за разрешение да се върнем в имението и там да чакаме твоето завръщане.

Изрече заключителните думи със сервилно кимане.

Всички обърнаха погледи към Мини. Но по нейното изражение, необичайно сдържано, нищо не се подразбираше. Цяла минута се вглежда внимателно в Уитикъм, после кимна сериозно.

— Щом искате, можете да се върнете в имението. Но ви предупреждавам, че в близко бъдеще не възнамерявам да се върна.

Уитикъм вдигна ръка с изискан жест.

— Не е необходимо да се тревожиш за нас, братовчедке. С Алис ще си намерим забавления. — Погледна Алис, издокарана от глава до пети в черно. Откакто беше влязла в трапезарията, гледаше само в чинията си. — С твое разрешение — продължи Уитикъм — тръгваме веднага. Изглежда времето ще се развали, затова няма смисъл да отлагаме.

Погледна Мини, след това Мастърс, който стоеше зад нея.

— Ще ни изпратите багажа.

Мини кимна. Със стиснати устни се обърна към Мастърс, който се поклони.

— Ще бъде уредено, мадам.

С една последна, мазна усмивка към Мини, Уитикъм стана.

— Хайде Алис. Трябва да се приготвим.

Без да каже дума или да погледне някого, тя тръгна пред Уитикъм.

Щом излязоха и затвориха вратата, Пейшънс се взря в Мини. Тя й направи знак да мълчи и да прояви благоразумие.

Пейшънс прехапа устната си, после захруска препечената филия, въоръжавайки се с търпение.

След няколко минути Мини въздъхна тежко-тежко и се приготви да стане.

— И аз съм една. Ще си почивам до обяд. Всички тези неочаквани събития…

Поклати глава и се изправи.

— Пейшънс!

Не беше необходимо да й се казва втори път. Изпусна салфетката си върху чинията и побърза да помогне на Тимс. Отведоха Мини в спалнята й, като пътьом повикаха Слайго.

Той пристигна, точно когато Мини сядаше на креслото си.

— Уитикъм хукна към Белами Хол. — Мини насочи бастуна си към Слайго. — Върви да намериш онзи мой кръщелник… веднага. — Хвърли поглед на Пейшънс. — Не ме интересува дали ще го измъкнеш от леглото, само му кажи, че нашият плъх най-накрая офейка.

— Да, мадам. Веднага, мадам. — Слайго се запъти към вратата. — Даже по пижама ще ви го доведа.

Мини се захили мрачно.

— Много добре! — Потропа с бастуна по пода. — Тичай през глава. — Обърна се към Пейшънс. — Ако се окаже, че този червей Уитикъм стои зад всичко това, ще го обезнаследя.

Мини подаде ръка на Пейшънс и тя я стисна.

— Нека да видим какво мисли Вейн.

* * *

Но се появи проблем. Никъде не можаха да открият Вейн.

Слайго се върна след час на Алфърд Стрийт с новината, че Вейн не е на нито едно от местата, където ходи обикновено. Мини отпрати сконфузения Слайго с поръка да не се връща без Вейн.

— Къде може да е?

Озадачена, Пейшънс поклати глава.

— Предполагах, че се е прибрал у дома си.

Замисли се. Невъзможно е да обикаля улиците със смачкана вратовръзка. Не и Вейн Синстър.

— Нищо ли не намекна къде ще ходи? — попита Тимс.

— Останах с впечатление, че е изчерпал възможностите.

Мини изпухтя.

— Аз също. Тогава къде е?

Никой не отговори. И Слайго никакъв го нямаше.

* * *

Не и до ранния следобед, когато търпението на Мини, Тимс и Пейшънс вече се изчерпваше. Уитикъм и Алис заминаха по пладне с наета карета. Техните пътнически сандъци бяха струпани във фоайето. Обедът мина и всички бяха относително по-спокойни. Генерала и Едгар бяха отишли на обичайната си разходка до Татърсол. Едит плетеше дантела в компанията на Анджела и госпожа Чедуик в гостната.

В стаята на Мини. Пейшънс и Тимс постоянно обикаляха покрай прозореца. Пейшънс първа видя, че кабриолетът на Вейн се появи с бърз ход и спря пред вратата.

— Пристигна!

— Не се втурвай по стълбите — предупреди я Мини. — Сдържай радостта си, докато дойде тук. Искам да знам къде е бил.

След минута Вейн влезе безупречно елегантен, както винаги.

Погледна първо Пейшънс, после се наведе да целуне Мини по страната.

— Къде беше, по дяволите? — попита тя.

Вейн вдигна вежди.

— Навън. Слайго ми каза, че Уитикъм е заминал. Защо си ме търсила?

Мини ядосано се взря в него и го плесна по крака.

— За да разбера какво ще правим оттук нататък, разбира се! Не се дръж с мен с вашия властен, Синстъров маниер.

Веждите на Вейн подскочиха още по-високо.

— И през ум не ми минава. Но място за паника няма. Уитикъм и Алис са заминали. Ще ги последвам и ще разбера какво са намислили. Просто е.

— И аз идвам — заяви Мини. — Ако племенникът на Хъмфри е мошеник, длъжна съм заради съпруга си да се уверя със собствените си очи. Все пак аз трябва да реша какво ще се прави.

— Естествено и аз тръгвам с Мини — добави Тимс.

Пейшънс погледна Вейн.

— Ако според теб аз трябва да остана, помисли пак. Джерард е мой брат… ако Уитикъм го е ударил…

Не довърши изречението, изражението й беше достатъчно красноречиво.

Вейн въздъхна.

— Наистина не е необходимо.

— Синстър, трябва да ти покажа…

С оглушителен тропот на ботуши, Генерала, следван от Едгар, нахлу в стаята.

— Извинявай, Мини, но мисля, че всички ще се заинтересувате. По-добре вижте.

Отиде при Мини и внимателно пусна в скута й някакъв дребен предмет.

— Боже мой! — Мини взе предмета и го поднесе към светлината. — Обецата на Агата. Другата ли е?

— Сигурно — намеси се Едгар. Погледна Вейн. — Намерихме я в слона, който е оставен във фоайето.

— Слонът ли?

Вейн отмести поглед от Едгар към Генерала.

— Индийска измишльотина. Веднага познах. — Генерала кимна. — Как да не го отворя и да не покажа на Едгар. Единият бивник е заключалка. Завъртях го и гърбът на звяра се отвори. Индийците използват такъв слон да си прибират там съкровищата.

— Пълен е с пясък — добави Едгар. — Ситен, бял пясък.

— Използван е за тежест — обясни Генерала. — Стабилизира животното и скъпоценностите се слагат върху пясъка. Загребах шепа да покажа на Едгар — остро око има той — и забеляза блещукането на дрънкулката в купчинката.

Едгар погледна обецата в ръката на Мини.

— На Агата е, нали?

— Какво е мое?

Всички погледнаха госпожа Чедуик, която влезе заедно с Анджела и Едит Суитънс. Агата Чедуик се обърна към Мини с извинителен тон.

— Чухме суматохата…

— Не се притеснявайте. — Мини показа обецата. — Мисля, че е твоя.

Агата я взе. Усмивката й беше достатъчна, за да стане ясно на всички.

— Къде я намерихте? — погледна Мини, а тя — Вейн, който поклати смаяно глава.

— В стаята на Алис Колби, в слона, който стоеше до камината.

— Имаше пясък навсякъде по пода във фоайето! — Госпожа Хендерсън влетя като галеон с разперени платна. Хенри, подкрепян от Едмънд и Мастърс, куцукаше след нея. Госпожа Хендерсън го посочи. — Господин Чедуик се подхлъзна и едва не си разби главата. — Погледна Вейн. — Пясъкът е от онзи нечестив слон!

— Вижте! — Едмънд беше зяпнал обецата в ръката на Агата Чедуик. — Какво става тук?

Въпросът породи куп безсмислени отговори. Вейн се възползва от възможността и се оттегли към вратата.

— Спри веднага! — Заповедта на Мини сложи край на какофонията. Тя размаха бастуна към Вейн. — Да не си посмял да ни изоставиш!

Пейшънс се обърна и погледна Вейн на кръв.

— Какво се крои? — попита Едмънд.

Мини скръсти ръце и изсумтя, след това сърдито се вторачи във Вейн. Всички се извърнаха към него.

Той въздъхна.

— Ето какво.

Обясни, че който е тръгнал да се връща в имението без останалите, по всяка вероятност е призракът, и същият този призрак повече от сигурно е злодеят, фраснал Джерард в развалините, от което още им настръхваха росите.

— Колби! Виж ти! — Хенри се изпъна и стъпи с цялата си тежест на изкълчения глезен. — Първо, цапардосва младия Джерард, после го изкарва крадец и освен това се държи толкова… толкова надменно. — Подръпна и оправи редингота си. — Можете да разчитате на мен. Искам да видя, че Уитикъм си е получил заслуженото.

— От твоите уста в божиите уши! — Едмънд се захили. — И аз идвам.

— И аз. — Генерала имаше заплашителен вид. — Колби сигурно е знаел, че сестра му е крадецът… а може и той да е бил, и да е използвал стаята на сестра си като склад. И този простак ме накара да повикам полицаите… и през ум нямаше да ми мине, ако не беше той. Трябва да бъде окачен на въжето!

Вейн пое дълбоко дъх.

— Наистина не е необходимо…

— И аз идвам. — Агата Чедуик вдигна високо глава. — Който и да е крадецът, който и да е бил толкова зъл, че да натопи Джерард, искам да видя как справедливостта възтържествува.

— Точно така! — Едит Суитънс закима решително. — Даже моята чанта за ръкоделие беше претърсена. Искам на всяка цена да чуя обяснението от него… или от нея.

Именно в този момент Вейн се отказа да спори. Докато прекоси стаята и отиде до Мини, цялото домочадие, с изключение на Мастърс и госпожа Хендерсън, бяха решили да последват Уитикъм и Алис и да се върнат в имението.

Зад рамото на Мини, Вейн говореше през стиснати зъби:

— Ще взема Пейшънс и по път ще взема и Джерард. Що се отнася до мен, по-добре останете в Лондон. Ако искате да тръгнете на път, докато се смрачава, трябва сами да се организирате. Обаче — продължи, без да крие раздразнението си, — каквото и да решите, за бога, помнете, че трябва да минете по черния път, не по главната алея, и не идвайте по-близо от втория хамбар.

Впери смръщено очи в Мини, а тя му отвърна с войнствен поглед. След това вирна нос.

— Ще те чакаме тук.

Вейн преглътна една ругатня, хвана Пейшънс за ръка и тръгна към вратата. В коридора погледна роклята на Пейшънс.

— Трябва да си облечеш палто. По пътя има сняг.

Пейшънс кимна.

— Ще се видим навън.

След минута слезе бързо по стълбите, намръщена заради засилващия се студ. Вейн й помогна да се качи, после и той го направи, и подкара конете към Гроувнър Скуеър.

— Е, значи кризата е отминала. — Вдигна поглед към Вейн, който влизаше в библиотеката. — Кой е бил?

— Колби. — Вейн кимна на Джерард, който беше кацнал на страничната облегалка на един фотьойл до Девил, проснат по гръб на килима пред камината.

Пейшънс влезе след Вейн и го зърна изненадана, но като се приближи, видя мъничко същество, което се търкаляше на мекия килим, и размахваше буйно юмручета и крачета. Едрото тяло на Девил го пазеше от камината.

Девил забеляза погледа й и се захили.

— Разреши ми да ти представя Себастиан, маркиз Ирит, моят наследник.

Последните думи бяха пропити с толкова обич, че Пейшънс неволно се усмихна с насълзени очи. Девил почеса коремчето на бебето. Себастиан изгука и неумело се опита да хване пръста на баща си. Като замига на парцали, Пейшънс погледна Вейн. Той се усмихваше, явно не намираше нищо странно в ролята на бавачка, която изпълняваше неговият могъщ, властен братовчед.

Пейшънс се взря в Джерард, който се смееше на бебето, стиснало пръста на Девил.

— Вейн! — Всички се обърнаха към Онория, която в този момент влизаше. — Ах, Пейшънс! — Сякаш вече бяха се сродили, Онория взе Пейшънс в благоуханните си прегръдки и я целуна по двете страни. — Какво става?

Вейн им съобщи последните новини. Онория се отпусна на фотьойла до Девил. Пейшънс забеляза, че след като набързо провери с поглед как е Себастиан, го остави в ръцете на Девил. Но като чу гласа й, Себастиан загуби интерес към пръста на Девил, развика се и размаха ръчички към майка си. Девил й подаде наследника си и попита Вейн:

— Колби опасен ли е?

Вейн поклати глава.

— Не и по нашите мерки.

На Пейшънс не й бе необходимо да пита какви са техните мерки. Девил стана и стаята се смали. Беше ясно, че ако според Вейн има опасност, Девил щеше да ги придружи. Но той се захили на Вейн.

— Утре заминаваме за нашия дом. Ела, след като оправиш бъркотията около Мини.

— Непременно. — Онория потвърди указа на съпруга си. — Трябва да обсъдим приготовленията.

Пейшънс я зяпна. Онория се усмихна с неприкрита нежност. И Девил, и Вейн сгълчаха с погледи Онория, след това се взряха в Пейшънс невинно по мъжки, и се спогледаха многострадално.

— Ще ви чакам навън.

Девил посочи към коридора.

Онория също излезе, гушнала Себастиан до рамото си. Докато разговаряха и чакаха Джерард да си вземе връхната дреха, бебето се отегчи и започна да дърпа обеците на Онория. Щом забеляза, Девил взе наследника си от ръцете на Онория, без да прекъсва разговора си с Вейн, и го гушна до гърдите си. Диамантът на иглата, прикрепяща вратовръзката му, се оказа точно срещу очичките на бебето.

Себастиан изгука и сграбчи блещукащото бижу в пухкавото си юмруче и продължи да мачка безупречно завързаната вратовръзка. Пейшънс премигна, но нито Девил, нито Онория явно не виждаха нищо странно в случката.

След час, докато Лондон оставаше зад тях, и Вейн пришпорваше конете, Пейшънс още мислеше за Девил, неговата съпруга и сина му. И за топлата, гостоприемна и светла атмосфера в елегантния им дом. Семейство, привързаност към семейството, любов, за Синстърови беше даденост, а за нея нещо, което не познаваше.

Да има подобно семейство беше най-скъпата й, най-съкровена и безумна мечта.

Погледна към Вейн, който беше вперил очи в пътя, напълно съсредоточен, докато направляваше конете в припадащия мрак. Пейшънс се усмихна нежно. С него мечтата й ще се сбъдне; беше взела решение и знаеше, че е правилно. Да го види с техния син, излегнат до огъня като Девил, да се грижи за всичко, без дори да помисли, това беше нейната нова цел.

И неговата цел беше същата… знаеше го. Той беше Синстър, такива бяха техните принципи. Най-важното в техния живот.

Вейн хвърли поглед към нея.

— Топло ли ти е?

Седнала между него и Джерард и по негово настояване загърната с одеяла, нямаше опасност да настине.

— Добре съм. — Усмихна се и се сгуши по-близо до него. — Карай.

Той промърмори нещо и пак се съсредоточи в пътя.

Спусна се зловещ полумрак; понесоха се ниско плътни, сивкави облаци. Въздухът режеше, вятърът беше леден.

Конете на Вейн бяха силни и бързо стопяваха разстоянието. Колелата се въртяха гладко по чакълената настилка на пътя. Докато препускаха, стана нощ.

Наближаваха Белами Хол, вдигаше се завесата за последното действие на дългата драма за призрака и тайнствения крадец. След това щяха да спуснат завесата, да отпратят актьорите всеки по неговия път, и да заживеят своя живот.

Да си създадат свои мечти.