Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (13)

Тринадесета глава

Моментът да моли не дойде по естествен начин.

Същата вечер Вейн поведе господата към гостната с чувството, че отива да го екзекутират. Каза си, че да направи предложение едва ли е толкова страшно.

Докато яздеха към имението и после през целия безкраен следобед, се сдържаше, което много го измори. Но след като прие неизбежното… Пейшънс имаше право на официално предложение, както си му е редът… преглътна гнева си и изостри инстинкта си на завоевател, който тя много ефикасно предизвика, и го накара да заемат бойни позиции.

Колко дълго щяха да останат на тези позиции беше спорен въпрос, но твърдо реши да не отстъпва, докато не приеме предложението му.

Като влезе в гостната, веднага забеляза, че Пейшънс я няма, и се подсмихна тайно. Беше се възползвал от момента, когато дамите ставаха от масата, да прошепне:

— Трябва да се видим насаме.

Очите й, огромни и златисти, се впериха в неговите.

— Кога и къде? — беше попитал, като с всички сили се постара въпросът му да не прозвучи като заповед.

Беше се взряла в очите му, в лицето, после беше свела поглед. Бави се до последната минута и точно когато щеше да тръгне, прошепна.

— В зимната градина. Ще се оттегля рано.

С едва сдържано нетърпение се насили да отиде до софата, където Мини, загърната с шалове, седеше в цялото си великолепие. Загледа го, докато се приближаваше. Той повдигна вежда.

— Доколкото разбирам, си оздравяла, нали?

— Ами — махна презрително с ръка Мини. — Беше обикновена настинка. Има много по-тревожни неща от една хрема.

Погледна многозначително Тимс, която изпухтя.

— Поне Пейшънс прояви достатъчно разум и се прибра в спалнята си рано, за да предотврати вероятните последици от това, че беше мокра до кости. Мисля, че и ти трябва рано да си легнеш.

— Аз не бях толкова мокър. — Вейн докосна нежно главата на Мини и кимна на двете жени. — Ако имате нужда от помощ, когато се качите горе, повикайте ме.

Знаеше, че няма да го повикат. Само ако е много болна, Мини ще се съгласи да я носят. След това отиде при Едмънд и Джерард, които досаждаха на Хенри.

Щом го видя, Хенри му се нахвърли.

— Ето кой ни трябва! Тези двамата ми проглушават ушите с тяхната мелодрама, вместо да поиграем билярд. Какво ще кажеш за една игра реванш?

— Не и тази вечер, опасявам се. — Вейн се престори, че ще се прозине, но от възпитание се сдържа. — След като яздих половин ден, ще си легна по-рано.

Говореше, без да се изчервява, но като си помисли за своите занимания сутринта и за надеждите си за нощта, тялото му реагира.

Останалите, разбира се, си мислеха, че е изтощен.

— О, хайде. Едва ли си толкова изморен — укори го Едмънд. — Кой знае до колко часа вилнееш в Лондон.

— Да — съгласи се Вейн лаконично. — Но нощните забавления предполагат да останеш в леглото дълго време.

Естествено не прекарваше непременно времето в сън. Разговорът взе да става досаден.

— Една игра няма да трае толкова дълго — настоя Джерард. — Само около час.

Вейн без затруднение потуши импулса малодушно да се съгласи и да отложи пак изричането на неизбежните думи. Ако този път не подреди нещата както трябва, ако не поднесе на Пейшънс речта, която цял следобед репетира, бог знае какво противно наказание ще му скалъпи съдбата.

— Тази вечер ще минете без мен.

Количката за сервиране на чай го спаси от повече увъртане. След като поднесоха чая и Мини си тръгна, категорично отказвайки неговата помощ, Вейн се видя принуден да я последва и да се покрие в своята спалня, докато останалите отидат в билярдния салон и започнат да играят. Зимната градина се намираше зад салона и дотам можеше да се стигне само покрай вратата му.

Петнайсетте минути разтъпкване напред-назад в спалнята не подобриха настроението му, но когато тихомълком се промъкна покрай вратата на билярдната и отвори вратата на оранжерията, вече се чувстваше по-добре. Отвори и затвори безшумно и надеждата му да накара Пейшънс да скочи на крака не се оправда. Вейн я забеляза веднага. Надничаше навън през една от остъклени стени, под прикритието на редица палми.

Озадачен, се приближи. Чак след като застана зад нея, разбра какво наблюдава толкова съсредоточено — играта на билярд, която вече беше започнала.

С гръб към тях, Хенри беше се проснал върху масата и се целеше. Докато наблюдаваха, той нанесе прословутия си удар. Залюля лакът и щеката подскочи.

Вейн промърмори:

— Как, по дяволите, ме би?

Пейшънс ахна и се извърна. С разширени от уплаха очи и с ръка на гърдите си пое дъх.

— Отдръпни се! — изсъска тя. Побутна го и размаха ръце към него. — По-висок си от палмите и може да те видят!

Вейн любезно се подчини, но спря, щом се скриха зад растителността, а Пейшънс, която фучеше и дигаше пара, налетя право на него.

Сблъсъкът, колкото и лек да беше, я остави без дъх. Изруга наум, политна назад и мятайки на Вейн гневен поглед, се помъчи да запази присъствие на духа. Помъчи се да укроти безумно туптящото си сърце, да обуздае порива да се хвърли към него и ръцете му да я задържат и целувките му да я успокоят.

Той винаги й въздействаше. А сега, след като беше лежала гола в прегръдките му, положението беше десетократно по-лошо.

Стисна зъби, престори се на безразлична и изпъна снага. Отбранително. Сключи ръце пред себе си, вдигна глава и се опита да намери верния жест. Не предизвикателен, а самоуверен.

Преди да се появи той нервите й бяха на пух и прах, а когато я стресна, се обърка още повече. А лошото предстоеше. Трябваше да изслуша този мъж. Нямаше измъкване. Щом иска да й предложи, тогава беше редно да му разреши, за да може да му откаже официално и окончателно.

Той стоеше точно пред нея, висок, строен, някак заплашителен. Мълчаливо го отблъсна с поглед. Пое дълбоко дъх и вдигна едната си вежда.

— Поиска да говориш с мен.

Инстинктът на Вейн направо изпищя, че нищо не е както си го представяше. Тонът й го потвърждаваше. Вгледа се в очите й, но в полумрака не виждаше добре. Зимната градина беше осветена само от луната, чиито лъчи влизаха през остъкления покрив. Съжали, че не беше настоял да се срещнат на някое по-осветено място. Присви очи.

— Мисля, че знаеш за какво искам да разговаряме. — Почака, но не получи потвърждение и продължи: — Искам ръката ти. Подхождаме си във всяко едно отношение. Предлагам ти дом, бъдеще, обществено положение според очакванията ти. Като моя съпруга мястото ти в аристократичното общество е осигурено, стига да го пожелаеш. Колкото до мен, ще бъда доволен да живея главно в провинцията, но ще живеем според твоите предпочитания.

Замлъкна, чувствайки се все по-напрегнат. Нито в очите й се появи някакъв проблясък, нито лицето й омекна. Приближи се до нея, взе ръката й и усети колко е студена. Вдигна я и леко целуна ледените й пръсти. Сниши глас, без да го съзнава.

— Ако се съгласиш да станеш моя жена, заклевам се, че твоето щастие и удобство ще бъдат моя първа и най-нежна грижа.

Тя леко вирна брадичка, но не отговори.

Вейн почувства, че лицето му се изопва.

— Ще се омъжиш ли за мен, Пейшънс? — Въпросът беше произнесен меко, но настоятелно. — Ще станеш ли моя жена?

Пейшънс пое дълбоко дъх и събра сили да го гледа право в очите.

— Благодаря за предложението. Оказваш ми по-голяма чест, отколкото заслужавам. Моля те, приеми моето най-искрено съжаление.

Въпреки убеждението си, последна, мъничка, отчаяна надежда мъжделееше в сърцето й, но той я уби. Каза всичко, което е редно, но не и най-важното. Не каза, че я обича, не й обеща, че ще я обича винаги. Въздъхна и сведе поглед към пръстите му, леко подкрепящи нейните.

— Не искам да се омъжвам.

Вейн пое не съвсем уверено дъх и неохотно се отдръпна. Завоевателят в него ръмжеше… бореше се да стигне до нея, да я сграбчи в прегръдките си, да щурмува нейния замък и да я накара да проумее, че тя е негова… само негова. Стисна здраво юмруци и се принуди да предприеме друга тактика. Бавно, както вече веднъж му се случи, закрачи в кръг около нея.

— Защо? — попита я той, застанал зад нея. Тя настръхна, вдигна глава. С присвити очи той се вгледа в златната къдрица, която трепереше до ухото й. — Мисля, че при създадените обстоятелства имам право да знам толкова.

Гласът му беше нисък, мек и съскащ, фатално сдържан. Пейшънс потрепери.

— Реших да не се омъжвам.

— Кога взе това решение? — Тя не отговори и той подсказа: — След като се запознахме ли?

На Пейшънс й се искаше да не лъже. Но вместо това вирна глава.

— Да, но решението ми не е резултат само на това. Запознанството ни само ми помогна да съм наясно със себе си.

Отново настъпи напрегнато мълчание. Най-накрая той го наруши:

— Как по-точно да разбирам това?

Пейшънс отчаяно пое дъх. Наложи си да се стегне. Щеше да се извърне и да застане лице в лице с него, но въздушно леката му ласка върху тила й, я накара да замръзне.

— Не, просто ми отговори.

Усещаше топлината на тялото му, бурната му реакция, която той обуздаваше. Всяка минута можеше да отпусне юздите си. Не знаеше какво да прави, още малко и щеше да й се завие свят. Беше толкова трудно да мисли.

Разбира се, той целеше точно това… да му каже истината.

Преглътна, държеше главата си високо вдигната.

— Бракът никога не ме е интересувал. Свикнала съм да бъда независима и свободна, сама да си бъда господарка. Бракът не може да ми даде нищо, което да компенсира това, че ще се откажа от най-ценното за мен.

— Дори онова, което споделихме в плевника днес сутринта ли?

Разбира се, очакваше въпроса, но беше се надявала, че ще го избегне. Ще избегне да го обсъждат. С вирната брадичка, с тих и равен глас отговори:

— Дори преживяното сутринта.

Това, слава богу, беше истина. Независимо от нейните чувства, от всичко, което той й разкри и за което тялото й копнееше, след като изпита силата на тези златно-сребърни емоции, наречени любов, беше още по-сигурна, още по-уверена, че нейната линия на поведение е правилна.

Беше влюбена в него, както майка й в баща й. Нищо друго не беше така могъщо, така пагубно. Ако направеше грешката да се омъжи за него, да поеме по лесния път и да се предаде, щеше да има същата злочеста съдба като майка си, щеше да страда през дълги и самотни дни, през безкрайни, убийствено самотни нощи.

— При никакви обстоятелства не желая да се омъжвам.

Гневът му се разрази, завибрира около нея. За миг й мина през ума, че той ще я сграбчи. Едва се сдържа да не побегне.

— Това е лудост! — Гневът му я съсипваше. — Тази сутрин ми се отдаде… или си въобразявам? Въобразявам ли си, че беше гола и стенеше под мен? Кажи ми, въобразявам ли си, че обезумя, когато влязох в теб?

Пейшънс преглътна и стисна устни. Не искаше да говорят за сутринта, за нищо, свързано с нея, но слушаше. Слушаше как използва интимните им моменти, за да я подлъже, как използва споделеното удоволствие, за да я хване на въдицата и тя да каже „да“.

Но да се съгласи, след като си имаше обеца на ухото, щеше да бъде глупаво да приеме съзнателно нещастието, никога нямаше да обезумее до там.

Наистина щеше да бъде истинско нещастие.

Почувства го ясно, докато го слушаше много внимателно, докато й припомняше в картинни детайли какво се случи между тях в плевника. Беше безмилостен и жесток. Познаваше много добре жените, за да знае къде да насочи стрелите.

— Спомняш ли си как се почувства, когато за пръв път влязох в теб?

Продължаваше с описанията и у нея се надигна желание. Вече знаеше какво изпитва, долови го в гласа му. Чу как се разгаря страстта, почувства реалната й сила, когато той се появи отново до нея и я загледа с безизразно лице и мрачно проблясващи очи. Когато пак заговори, гласът му беше дълбок и толкова нисък, та чак стържеше.

— Ти си дама, родена аристократка… в кръвта ти са всички предпоставки. Тази сутрин се разтвори за мен… искаше ме и аз те исках. Отдаде ми се. Прие ме в себе си… и аз те обладах. Отнех девствеността ти… и невинността, която още имаше, и нея ти отнех. Но това беше само предбрачен акт, железен договор. Финалният акт е сватбата. Нашата.

Пейшънс срещна твърдо погледа му, въпреки че трябваше да вложи цялата си воля. Нито веднъж не спомена нежни чувства, нито веднъж дори не намекна за любов, да не говорим, че може би изпитва любов. Той беше груб, жесток… по природа не беше нежен. Той изискваше, заповядваше, беше твърд, каквото е и тялото му. Желанието и страстта бяха неговата сила. Беше извън всяко съмнение, че я желае и изпитва страст към нея.

Това не беше достатъчно. Не и за нея.

Тя искаше любов, нуждаеше се от нея.

Много отдавна си беше обещала, че без любов няма да се омъжи. Преди вечеря с часове гледа камеята портрет на майка си и си спомняше. Образите бяха още ярки в съзнанието й — майка й, самотна и ридаеща, чезнеща без любов.

Вдигна брадичка и смело го погледна в очите.

— Не искам да се омъжвам.

Очите му се присвиха и станаха като сиви цепнатини. Измина една безкрайна минута; той се вглеждаше в лицето й, в очите й. След това гърдите му се надигнаха; той кимна веднъж.

— Ако ми кажеш, че тази сутрин не означаваше нищо за теб, ще приема отказа ти.

Нито за миг не откъсна очи от нейните. Пейшънс беше принудена да издържи погледа му, докато сърцето й копнееше. Той не й остави никакъв избор. Вдигна брадичка, пое дъх, насила сви рамене и извърна поглед.

— Тази сутрин беше много приятна, много просветителна, но… — Отново сви рамене и се отдръпна. — Недостатъчно, че да ме обвърже с брак.

— Погледни ме, по дяволите!

Заповедта беше издадена през стиснати зъби.

Пейшънс се извърна, за да го погледне в лицето, видя как свива юмруци, но почувства, че битката, която той повежда, няма да я засегне. Веднага вирна брадичка.

— Заслугата е главно твоя… не друг, а ти би трябвало да знаеш, че дамите не се омъжват за всеки мъж, с когото споделят тялото си. — Сърцето й се сви, запази доста трудно безгрижния си тон, дори се усмихна безгрижно. — Признавам, че тази сутрин беше много приятна, и най-искрено ти благодаря за изживяването. С нетърпение очаквам следващия път… и следващия джентълмен, когото ще си харесам.

За миг се изплаши, че е отишла твърде далеч. В очите му, в израза на лицето му имаше нещо, от което почувства, че се задушава. Но след това той се отпусна, не съвсем, но напрежението на боеца преди битка, което я плашеше, изглежда се стопи.

Видя как гърдите му се надигнаха, когато си пое дъх, после тръгна към нея с обичайната си грация на хищник. Не беше сигурна към кого от двамата би показала по-голяма слабост — воина или хищника.

— Значи ти хареса? — Той хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето; пръстите му бяха студени и груби. Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. — Може би ще обмислиш факта, че ако се омъжиш за мен, ще изпитваш това удоволствие всеки ден през целия си живот. Готов съм да се закълна, че никога няма да ти липсва преживяването, ако станеш моя жена.

Само отчаянието й помагаше да запази спокойствие. В душата си ридаеше за него, за себе си. Но се налагаше да го отблъсне. Нямаше думи, с които да му го обясни — горд потомък на клан от горди воини — че не е по силите му да й даде единственото, което й бе потребно, за да стане негова съпруга.

Мъката, с която изви нагоре едната си вежда, едва не я погуби.

— Предполагам — каза тя, принуждавайки се да го погледне в очите и да се престори на замислена, — че няма да е зле пак да пробвам, но не виждам никакъв смисъл да се омъжа за теб заради това.

Очите му потъмняха. Тя беше на края на силите си и го знаеше. Използва последната капчица, за да оживи усмивката си, очите си, изражението си.

— Сигурно ще бъде много вълнуващо да бъда твоя любовница няколко седмици.

Нищо, което би казала, нищо, което би направила, не би го наранило или шокирало толкова много. Или с абсолютна сигурност да го отблъсне от нея. За мъж като него с неговия произход и чест, да откаже да му стане съпруга, но да се съгласи да му бъде наложница, беше последният удар. На неговата гордост, на егото му, на самоуважението му като човек.

Като стискаше юмруци в гънките на полата си и забиваше нокти в дланите си, Пейшънс се насили да го погледне, не се разтрепери, когато видя отвращението в очите му в мига, преди да станат стоманеносиви. Не отстъпи и остана с вдигната глава, когато той се подсмихна подигравателно.

— Предложих ти да станеш моя съпруга, а ти ми предлагаш да бъдеш моя наложница.

Изрече думите тихо, с презрение, с горчивина, която не разбираше на какво се дължи.

Цяла дълга минута я гледа, след това сякаш нищо особено не беше се случило й се поклони елегантно.

— Моля приеми извиненията ми за неудобството, което ти причини моето нежелано предложение. — Само студенината в тона му намекваше за чувствата му. — Понеже няма какво друго да се каже, пожелавам ти лека нощ.

След като кимна по обичайния си елегантен начин, се запъти към вратата. Отвори я и без да поглежда назад, излезе и затвори тихо.

Пейшънс остана както си беше и дълго се взира във вратата, без да си позволява да мисли. След това я прониза студ и потрепери. Обви ръце около себе си и с огромно усилие направи крачка, после още една, за да обиколи зимната градина и да се успокои. Преглътна сълзите си. Защо й е да плаче, за бога? Направи, каквото трябваше. Напомни си, че е за добро. Че вцепенението, обграждащо нейния свят, в края на краищата се пропуква.

Че никога няма да почувства онази златна и сребърна жарава или радостта да даде своята любов отново, но това нямаше никакво значение.

* * *

Вейн прекоси половината съседно графство, преди да дойде на себе си. С равномерно темпо конете препускаха по осветения от луната път и скъсяваха последните километри до Бедфорд, когато също като апостол Павел го осени ослепяващо откровение.

Госпожица Пейшънс Дебингтън може би не беше го излъгала, но не му бе казала и цялата истина.

Като ругаеше неспирно, Вейн забави хода на конете. Присви очи и се опита да помисли. Откакто излезе от оранжерията, не си беше позволявал подобно занимание.

Щом остави Пейшънс, отиде сред храстите да ругае на воля. Но нямаше голяма полза. Досега никога не му се беше случвало да се справя с такова оскърбление… бяха наранени неговите най-нежни чувства, каквито нямаше представа, че е способен да изпита. А тя дори не го докосна. Понеже не можеше да укроти кипящите си емоции, предприе стратегическо отстъпление като единствена възможност.

След това отиде при Мини. Знаеше, че спи леко, затова подраска на вратата и чу, че го кани да влезе. Стаята беше тъмна, само тук-там просветваха петна от лунната светлина. Той отказа да запалят свещ. Тя имаше остър поглед и не искаше да види лицето му, да разгадае мъката и болката, които сигурно го бяха белязали. Да не говорим за очите. Каза й, че има спешен ангажимент в Лондон, за който бил забравил. Успокои я, че ще се върне след няколко дни, за да разкрие призрака и крадеца. След като обмисли как да се справи с нейната племенница, която не искаше да се омъжи за него, но се въздържа да съобщи на Мини този факт. Мини, с нейното благородно сърце, веднага го отпрати, разбира се. И той веднага потегли, като събуди само Мастърс, за да заключи след него, и Дуган, естествено, който в момента седеше зад него.

Но сега, облян от студеното лунно сияние в тъмната нощ, обгърнат от дълбока тишина, нарушавана само от чаткането на копитата, здравият му разум проговори.

Нещата не изглеждаха правдоподобни. Знаеше, че две и две прави четири. Но в случая с Пейшънс, доколкото схващаше, две и две правеше петдесет и три. Как е възможно, чудеше се той, жена с благородно потекло още първия път, щом го зърна, да реши, че ще разврати брат й, после на бърза ръка да си позволи да се търкаля с него в сеното?

Какво я подбуди към такава постъпка?

Поведението в такъв случай на някои жени можеше да се обясни с глупост, но тази жена имаше смелостта да му забрани да общува с брат й, за да го предпази.

След което със същата смелост да му се извини.

Също така тази жена никога не беше лягала с мъж и освен някоя невинна целувка, друго не беше си разрешавала. По никакъв начин не беше прекрачвала границите, докато не му се отдаде.

На възраст двадесет и шест години.

И тя се надяваше, че той ще повярва…

Със саркастични ругатни Вейн дръпна юздите. Спря конете и обърна кабриолета. Подготви се за неизбежната забележка на Дуган. Многострадалното мълчание на неговия оръженосец беше повече от красноречиво.

Промърмори още една ругатня, проклинайки лошото си настроение и жената, която по някаква причина беше го предизвикала, и подкара конете по обратния път към Белами Хол.

Докато километрите се нижеха, премисли всичко, което Пейшънс каза в зимната градина и преди това. Още не можеше да проумее фактите. Като си повтори за пореден път разговора вечерта, изпита силно желание да я хване, да я метне на коленете си, да я напляска, после да я разтърси и грубо да я обладае. Как смееше да се обрисува в такава светлина!

Стисна зъби и се закле да стигне до дъното на тази история. Че имаше нещо зад явната й позиция, не се съмняваше. Пейшънс беше чувствителна, за жена дори мислеше логично; не беше от типа жени, които се превземат. Със сигурност имаше някаква жизненоважна причина според нея, за която той все още изобщо не се досещаше.

Трябваше да я убеди да му я каже.

Обмисляйки възможностите и като взе предвид първото й нелепо впечатление за него, допусна, че може би си е създала някаква странна, да не кажем невярна представа. Но откъдето и да се погледне предложението му, нямаше никакви причини да не се оженят, да не стане тя негова съпруга.

От своя гледна точка и от позицията на всеки, който й мисли доброто, от гледна точка на техните семейства и на аристократичното общество, тя беше идеална за негова съпруга във всяко отношение.

Само трябваше да я убеди. Да открие какво я спира да се омъжи за него и да премахне пречката. Независимо какво щеше да му струва да преодолее нейната съпротива.

Когато покривите на Нортхамптън изникнаха пред него, Вейн се усмихна мрачно. Винаги се справяше с трудностите.

* * *

Два часа по-късно, докато стоеше на ливадата пред Белами Хол и гледаше прозорците на спалнята на Пейшънс, Вейн си го напомни.

Минаваше полунощ и къщата беше тъмна. Дуган реши да спи в конюшнята, но проклет да бъде, ако и той легне там. Провери всички ключалки на къщата. Нямаше начин да влезе, освен да удари входното чукало, при което щеше да събуди не само Мастърс, но и цялата къща.

Проучваше ядосано прозореца на третия етаж и стария бръшлян, който пълзеше покрай него. В края на краищата по нейна вина беше навън.

Докато се изкатери до половината, ругаеше. Беше вече твърде стар за тази работа. Слава богу, дебелото централно стебло минаваше до прозореца на Пейшънс. Почти стигна до каменния перваз и тогава се досети, че не знае тя леко ли спи, или дълбоко. Колко дълго ще чука на прозореца, увиснал на бръшляна? Няма ли да вдигне на крак Мини и Тимс, чиито спални бяха на същия ред в същото крило?

За негово облекчение не му се наложи да разбира. Още малко и щеше да стъпи на перваза, когато забеляза зад стъклото сив силует. В следващия момент силуетът се размърда и се протегна — Мист драскаше по резето. След това прозорецът се отвори. Мист мушна глава в отвора и надникна навън.

— Мяу!

Като отправи прочувствена молитва към бога на котките, Вейн се покатери още малко нагоре. Бутна прозореца да се отвори по-широко, хвана се за рамката и прехвърли единия си крак през перваза. Останалото беше лесно.

Погали Мист по гърба и я почеса зад ушите. Тя замърка ожесточено, след това с вирната опашка се отправи към камината. Вейн се изправи и чу шумолете откъм грамадното легло с балдахин. Избръсваше листа и клечки от пелерината си, когато от сянката се появи Пейшънс. Косата й падаше като бронзов воал върху раменете й. Беше се наметнала с шал над красивата ленена нощница.

Очите й бяха по-големи от палачинки.

— Какво правиш тук?

Вейн вдигна вежди и оцени начина, по който нощницата прилепваше към дългите крайници под нея. Плъзна бавно поглед нагоре до лицето й.

— Дойдох да се възползвам от предложението ти.

Ако имаше някакви съмнения относно нея, ужасното й смущение ги разсея.

— Ах… — С все така разширени очи, тя премигна срещу него. — Какво предложение?

Вейн реши, че е по-разумно да не отговаря. Съблече пелерината и я остави в прозоречната ниша. Рединготът му отиде на същото място. Пейшънс наблюдаваше с растяща тревога. Вейн се преструваше, че не забелязва. Отиде до камината и се наведе да сръчка огъня. Пейшънс подтичваше след него и буквално кършеше ръце, нещо, което не беше правила през целия си живот, и отчаяно се чудеше каква тактика да предприеме. Осъзна, че Вейн подклажда огъня. Намръщи се.

— Сега не ми е необходим силен огън.

— Съвсем скоро ще бъдеш благодарна, че гори бурно.

Нима? Пейшънс се загледа в широкия гръб на Вейн и се направи, че не вижда как играят мускулите под тънкия лен. Опита се да не мисли какво има предвид и какво е намислил. След това си спомни пелерината му. Сви вежди и се понесе към прозоречната ниша с леки стъпки. Прекара ръка по дрехата… беше влажна. Погледна през прозореца; от реката нахлуваше мъгла.

— Къде беше?

Призрака ли е търсил?

— До Бедфорд и обратно.

— Бедфорд ли? — Пейшънс забеляза отворения прозорец. Обърна се рязко към Вейн. — Как влезе?

Когато се събуди и го видя, той стоеше на лунната светлина и гледаше Мист.

— През прозореца — отвърна той и пак се зае с огъня.

Пейшънс се приближи до прозореца.

— През…? — Погледна навън и надолу. — Боже мой, можеше да се убиеш!

— Не се убих.

— Как успя, сигурна съм, че затворих този прозорец.

— Мист ми отвори.

Пейшънс погледна свирепо котето, сгушено в любимата си поза върху масичка до камината. Мист наблюдаваше Вейн с лукаво одобрение… все пак стъкна хубав огън.

— Какво става?

Пейшънс се върна пред камината, точно когато Вейн се изправи. Протегна ръце към нея, хвана я и й помогна да направи последната стъпка, за да падне в прегръдките му.

Докосването му, смекчено само от тънкия лен, я изгори. Пейшънс ахна. Погледна го.

— Какво…?

Вейн сложи устните си върху нейните и я притисна до себе си. Нейните веднага се разтвориха и Пейшънс изруга наум. Неговият език, нейните устни, всичко започна да плете тяхната магия. Напрегна ума си за каквото и да е глупаво отвличане на вниманието, за да се отдръпне на разстояние.

От упоителното чудо на неговата целувка, от копнежа, който мигновено се надигна у нея. Знаеше точно какво се случва, точно накъде я водеше той. Не беше по силите й да го предотврати. Не и докато цялото й тяло и цялото й сърце бяха стигнали до връхната точка на лудост при тази перспектива.

Когато дори високомерието не й помогна, тя се отказа от съпротива и отвърна на целувката му. Ненаситно. Нима за последен път се целуваха тази сутрин? Ако е така, тогава тя беше пристрастена. Безвъзвратно.

Плъзна ръце по раменете му и ги зарови в гъстата му коса. Гърдите й набъбваха, зърната й станаха свръхчувствителни до неговите гърди и тогава Пейшънс рязко се отдръпна, за да си поеме дъх.

Изохка, когато той прекара устните си по шията дотам, където биеше пулсът й. Потрепери и затвори очи.

— Защо дойде?

Думите му бяха като сребърна паяжина на лунната светлина.

— Предложи ми да бъдеш моя любовница, забрави ли?

Значи правилно беше предположила; той още нямаше намерение да я пусне. Не беше свършил с нея, не беше й се наситил. Пейшънс затвори очи и си каза, че трябва да се бори. Но преизпълненото й с радост сърце запя.

— Защо си ходил в Бедфорд?

Може би е ходил да търси сведения, или защото…

— Не бях на себе си. Но поохладих страстите и се върнах.

Пейшънс беше много доволна, че докато беше зает да жигосва с устни шията й, не вижда усмивката й — гальовна, нежна и безкрайно влюбена.

Думите му потвърдиха, че е схванала правилно характера му, и очакванията й за реакцията му. Наистина е бил наранен и разгневен, толкова вбесен, че да я изостави. Щеше да си помисли, че не е съвсем в ред, ако след всичко, което му каза в оранжерията, не беше се почувствал по този начин. Колкото до подтика, който го беше върнал при нея… желанието и страстта, които усещаше да пулсират във вените му… за това можеше само да бъде благодарна.

Той вдигна глава и зацелува устните й. Пейшънс го погали по страната и той почувства, че връщането му е желано. Целувката им ставаше все по-пламенна, желанието и страстта преливаха. Когато вдигна следващия път глава, и двамата осъзнаха силата на привличането.

Гледаха се в захлас. Дишаха тежко, бяха напълно съсредоточени един в друг.

Пейшънс почувства докосването на дъха му върху шията си и погледна надолу. Видя как Вейн сръчно разкопчаваше предницата на нощницата й. Пейшънс се полюбува на гледката за миг, усещайки как пулсира кръвта й и как въздухът около тях вибрира. Когато той разкопча копчето между гърдите й и продължи по-надолу, тя пое разтреперана дъх.

И затвори очи.

— Няма да бъда твоя наложница.

Вейн долови трепета в гласа й. Съжаляваше за тези думи, но… Погледна лицето й, после как ръцете му разкопчават последното малко копче и как нощницата й се разтвори и се разкри нежното, великолепно тяло.

— Помолих те да станеш моя съпруга, ти предложи да ми станеш любовница. Все още искам да бъдеш моя съпруга.

Тя рязко отвори очи. Той срещна погледа й, на лицето му беше изписана страст и решителност.

— Но ако не мога да те имам като съпруга, тогава ще те имам като любовница.

Завинаги, ако така е писано.

Нощницата й беше разтворена до талията. Мушна ръката си, покри с длан едното й зърно и пръстите му потънаха в нежната плът. Започна да я целува и след секунда усети трепета, който я разтърси, и нейната сладостна капитулация.

Почувства пръстите й върху тила си, после в косата си. Устните й бяха меки и податливи, копнеещи да бъдат задоволени, и той им се наслаждаваше, наслаждаваше се на топлината, която даваха. Тя се притисна до него. Той плъзна ръка по гърба й, погали го и после взе в шепа гладкото и закръглено дупе. Нощницата все още не беше разкопчана до край и го спъваше, затова Вейн се откъсна от устните й и се отдръпна.

Пейшънс премигна замаяно. Той я хвана за ръка и я поведе до един стол. Седна и я притегли между коленете си. Тя гледаше, дишането й стана хрипкаво, докато той бързо доразкопчаваше нощницата.

След това бавно, почти благоговейно, я разтвори от долу до горе и разголи първо раменете й, после цялото тяло. Гърдите му се стегнаха, слабините го заболяха. Видя как възбудата му расте. Тялото й грееше на лунната светлина с цвят на слонова кост, гърдите й се издуваха с розовите си връхчета, талията й беше тясна, заобленият ханш — гладък като коприна. Коремът й беше нежен и равен, между бедрата й се виеха червеникави косъмчета. Дълги, здрави бедра, които вече веднъж го бяха обгръщали.

Вейн пое дъх на пресекулки и я привлече до себе си. Горещите му длани се спуснаха по гърба й и я привлякоха още повече, прекъсвайки магията, замаяла Пейшънс. Тя ахна и се остави той да я притисне до себе си. Тя трябваше да се хване за раменете му, за да не се свлече. Той вдигна поглед към нея и поканата в очите му беше очевидна. Пейшънс наведе глава и го целуна с копнеж.

Тя беше негова… съзнаваше го. Нямаше причина да не задоволи него и себе си. Нямаше причина да не позволи на тялото си да каже онова, което тя с думи никога нямаше да каже.

След дълга и опияняваща целувка, той плъзна устните си към шията й, за да нажежи кръвта, пулсираща под кожата й. Пейшънс отметна глава и за да го улесни, се вкопчи в раменете му, а той здраво обви талията й. Устните му се спуснаха към гърдите й. Тя пое дълбоко дъх, шепнейки очарована, когато той впи устни по-силно.

Шепотът се превърна в стон, когато подраска със зъби зърното й, и тя почувства, че цялата се разтапя. Конвулсивно заплете пръсти в косата му, когато обсипа с ласки гърдите й и дразнейки болезнените връхчета, събуждаше у нея лудо желание.

Отчаяно поемаше дъх, много преди устните му да докоснат нежната извивка на талията й, чувствителната вдлъбнатина на корема й. С горещите си ръце я придържаше отзад. След това езикът му, гладък и изкусен, погали пъпа й и дъхът й стана дрезгав и накъсан. Тя се олюля и произнесе задъхано името му. Той не отговори. С горещи целувки по тръпнещия й корем стигна до меките къдрички най-долу.

— Вейн!

Нейното ужасено възражение не беше особено убедително. Едва го изрече и вече се извиваше и се надигаше на пръсти, разтваряше бедра, протягаше ръце, докато инстинктивно се отдаваше за следващите пламенни милувки.

Целувката беше така интимна, че тя едва понесе разтърсващото усещане. Той продължи да я целува, не грубо, но настоятелно. След това плъзна език още по навътре.

За миг Пейшънс усети, че я изтласква твърде далеч и тя ще умре… ще умре от безумно възбудените си сетива, от бушуващата горещина във всяка нейна вена. Беше прекалено… губеше разсъдъка си.

Езикът му се вмъкна през пулсиращата плът и тогава изживяването стана още по-чувствено. Горещо като нажежено желязо то я изгаряше и бушуваше в нея.

Не умря и не се свлече на пода, оглупяла от безсилие. Вместо това го притисна до себе си и изгуби всяка надежда да се преструва, че няма да бъде негова, щеше да бъде такава, каквато той пожелае.

Той я галеше по цялото тяло, прегръщаше я, крепеше я, докато й се наслаждаваше. Проникваше по-дълбоко с език, дразнеше я и я възбуждаше, докато тя не се разрида.

Разрида се, разтърсена от необходимостта желанието да се изпълни.

Той беше ненаситен и тя го остави да пирува, беше жаден и тя го напои. Каквото и да поискаше, му го даваше, той не използваше думи, тя инстинктивно се водеше. Той взимаше всичко, което тя му предлагаше, и доверчиво отваряше още врати, през които той влизаше с чувството, че по право всичко е негово. Той я държеше там, беше негова и само негова в един удивителен свят от ярки усещания и завладяваща душата интимност.

С пръсти, конвулсивно заплетени в косата му, със затворени очи, плуващи в златиста мъгла, великолепните усещания избухваха, и Пейшънс разтреперана се отдаваше на бликащата страст, на подканващата я кулминация.

С една последна ласка, опивайки се от сладост, разтърсен от еротичното изживяване, Вейн се отдръпна. Придържаше Пейшънс отзад, иначе щеше да се свлече. Огледа поруменялото й лице, после разкопча панталона си.

Тя вече беше възбудена докрай, тръпнеща от удоволствие и той възнамеряваше да я накара да изпита още по-върховно удоволствие.

Само за минута беше готов и като я повдигна, я сложи на скута си, с разперени от двете му страни крака. Столът беше старинен, нисък и удобен, направен точно за целта.

Замаяна, тя изпълняваше мълчаливите му инструкции, без да знае какво следва, но жадна да научи. Той виждаше, че тялото й е готово, изпълнено с копнеж. Привлече я към себе си после я притисна надолу.

Потъна в нея и видя как тя затвори очи и от нея се откъсна нежна, дълго сдържана въздишка. Тялото й се изпъна, нагоди се към неговата възбуда. След това тя помръдна, притисна се още повече, за да го почувства още по-надълбоко.

В този миг той си помисли, че ще полудее.

Контролираше се. Но трябваше да поведе битка със своите демони, които искаха да я поробят, да я пленят, да я изнасилват. Отблъсна ги, въдвори ги да кротуват, и се нахвърли да й даде всичко, което можеше.

Повдигна я, после я спусна и тя бързо схвана ритъма и че може сама да го прави. Той охлаби прегръдката си и й внуши илюзията, че сама определя ритъма, но всъщност следеше всяко движение, преценяваше дълбочината на всяко проникване.

Беше като магическа езда, извън времето, без ограничения. Като се възползваше до край от уменията си, й създаде чувствена атмосфера, отговаряща на нейните потребности, възприятия, за да изпита всяко преживяване като част от зашеметяващо цяло. Не мислеше за себе си, демоните му умоляваха, разрешаваше им да изживеят само онова, което той изживяваше, докато превъзбуден, замаян от страст, пиян от нейното благоухание, потъваше в преливащата й топлина и чувстваше как с готовност го приема.

Той й го даде… онази искрена плътска радост, удоволствие, неподдаващо се на описание. Под неговото фино ръководство тя стенеше, извиваше се, задъхваше се, докато той я задоволяваше до забрава. Даде й всичко, и много повече — даде й себе си.

Едва когато тя заизкачва последните стъпала към небесата, той отпусна юздите си и я последва. Направи всичко, на което беше способен, за да я обвърже със страст. Най-накрая, докато стенеха и се прегръщаха, и красотата се изля върху тях, в тях и между тях, той свърши, наслади се с цялото си същество, до дъното на сърцето си, на великолепието, което искаше да плени завинаги.