Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (17)

Седемнадесета глава

Два дена по-късно Вейн наперено изкачи стълбите на номер 22 с намерението да се срещне с Пейшънс. Ако тя не пожелаеше да излезе на разходка с неговия кабриолет, щяха да си имат неприятности.

Нямаше настроение.

От два дена нямаше настроение.

След като остави Пейшънс на Алфърд Стрийт, гневът му съвсем кипна, затова потърси убежище в своя клуб, за да се успокои и да помисли. Бяха любовници, между тях се създаде голяма близост, той й беше разкрил вече много от себе си, затова прие, че е невъзможно тя да го обърка с баща си. Но явно беше сгрешил. От поведението й и от забележките й му стана ясно, че съди за него според Реджиналд Дебингтън, и очевидно не вижда никаква разлика.

Първоначалната му реакция беше болезнена обида и дори в момента още не беше я преглътнал. Когато го нападна в Белами Хол и едва не го прогони, си въобразяваше, че е превъзмогнал обидата. И по този пункт беше сгрешил.

Разположен в един тих кът на клуба, прекара безплодни часове в съчиняване на кратки и ясни речи, с които да опише по какъв начин е различен от нейния баща — човек, за когото семейството не е означавало нищо. Словесността му ставаше все по-цветиста; накрая се отказа от фразите в полза на действието. А това, както е добре известно на всички Синстърови, беше много по-убедително от думите.

Като размисли, преглътна гордостта си и отиде при Онория да я попита съвсем невинно дали не би организирала един от нейните импровизирани балове само за семейството и близки приятели. Един такъв бал ще бъде полезен в усилията му да убеди Пейшънс, че за него, както и за всички Синстър, думата „семейство“ означава много.

Ококорените очи на Онория и дълбоко замислената й физиономия го изнервиха до край. Но тя се съгласи, че идеята за бал е добра, и това донякъде подобри настроението му. Остави херцогинята на Девил да крои планове и се оттегли да формулира своите. И да потъне в мрачни размишления.

Вчера сутринта, щом се пукна зората, пак се отправи с кабриолета към Алфърд Стрийт, като междувременно стигна до заключението, че сигурно има и нещо повече, много повече от недоразумението, което спъваше Пейшънс. Беше абсолютно сигурен какъв тип жена си е избрал. Знаеше дълбоко в душата си, че не е сгрешил в преценката си за нея. Само някаква изключително важна причина би принудила жена като нея, изпълнена с обич и преданост, да гледа на брака като на неприемлив риск.

Имаше нещо, засягащо брака на родителите й, което той още не знаеше.

Изкачи стълбите на номер 22, твърдо решен да научи какво е това нещо, но му бе съобщено, че госпожица Дебингтън не е вкъщи, и няма да отиде на разходка с него. Както изглежда, била е прелъстена от модистките на Брутън Стрийт. Настроението му катастрофално се понижи.

За късмет на Пейшънс, Мини го очакваше. Заредена с енергия, тя пожела да я придружи, както й бе обещал, на разходка в Кралските градини. По пътя с радост му разправи как по някакъв каприз на благосклонната съдба Онория случайно срещнала Пейшънс вчера следобед на Брутън Стрийт и настояла да я представи на любимата си модистка Селестин. В резултат Пейшънс започнала да ходи на проби, в това число и на много елегантна златиста вечерна рокля. Всичко това Мини му съобщи грейнала от удоволствие.

Да се спори с благосклонната съдба беше невъзможно. Но дори да имаше смелостта, Едит Суитънс ги придружи и споменатата съдба му отне възможността да разпита Мини за бащата на Пейшънс и за дълбочината на неговия позор.

След около час установи, че здравето на Мини е напълно възстановено и я върна на номер 22, но за жалост откри, че Пейшънс още не се е прибрала. Предаде й по Мини кратко и ясно съобщение и си замина да търси утеха другаде.

Днес искаше Пейшънс. Ако трябваше да действа както той си знае, щеше да има Пейшънс, но това беше малко вероятно. Интимност от такова естество при сегашните обстоятелства не беше на дневен ред и той имаше предчувствие, което го подтикваше към благоразумие, а именно че ще бъде глупаво да предприема съблазнителни маневри, докато тяхната връзка не бъде изяснена и дори узаконена.

Като направлява събитията с твърда ръка.

Слайго отвори вратата при неговото властно тропане. Влезе с кратко кимване и замръзна на място.

Пейшънс го чакаше във фоайето. Видът й буквално му отне дъха. Оглеждаше я като гръмнат. Носеше палтото от зелено мерино със строга, вталена кройка и висока яка, обграждаща лицето й, жълто-кафяви ръкавици, бледозелена рокля, която леко се подаваше от палтото и боти. Вейн усети, че гърдите му се стягат.

Изведнъж му стана по-трудно да диша, отколкото ако някой го беше ударил с юмрук в корема.

Косата й блестеше на светлината и беше прибрана в по-различна прическа, която изкусно подчертаваше огромните й златисти очи, тенът й като сметана и деликатната, но решителна линия на брадичката й. И нежните, уязвими устни.

Абсолютно шашнат, Вейн изрече наум благодарност към Онория, последвана от ругатня. Преди положението беше достатъчно сложно. А сега как, по дяволите, щеше да се справи?

Изпъчи се и си наложи да се съвземе. Впи поглед в лицето на Пейшънс. Беше спокойно, без всякаква емоция. Тя послушно го чакаше, както бяха се наговорили, така че според плана им изражението й не говореше нищо. Тя просто излизаше с него на разходка.

Именно нейната послушна поза беше виновна и разпали отново гнева му. Едва се сдържа да не се намръщи, кимна рязко и й предложи ръката си.

— Тръгваме ли?

Големите й очи сякаш проблеснаха, но във фоайето беше сумрачно и той не можа да разбере чувството. Тя леко наклони глава и пристъпи плавно, за да приеме предложената й ръка.

Пейшънс седна до Вейн сковано, все едно е глътнала бастун, като се мъчеше да диша нормално. Чувстваше гърдите си като в желязна клетка. Той поне нямаше как да не хареса външния й вид. Онория и Селестин я увериха, че новото палто и шапката са превъзходни. А новата й рокля несъмнено беше много по-хубава от старата. Но от неговата реакция й се стори, че външният й вид не е от особено значение. Не беше очаквала друго, напомни си строго. Купи си роклята, понеже от години не беше подновявала гардероба си и сега й се отвори възможност. След като хванат крадеца и призрака и Джерард придобие достатъчно градско лустро, двамата пак ще се върнат в Дарбишър. Сигурно повече никога няма да дойде в Лондон.

Поднови гардероба си, защото беше благоразумно и защото не биваше да принуждава Вейн Синстър, един елегантен джентълмен, да се явява пред обществото с повлекана като нея.

Не че на него, както изглежда, му правеше някакво впечатление и в двата случая. Пейшънс вирна брадичка.

— Както ти казах, госпожа Чедуик и Анджела посетиха Брутън Стрийт още първия следобед. Анджела ни дърпаше да влизаме във всеки магазин за модни дрехи, даже в тези за вдовици. Питаше за цената на всяка стока, която й се изпречеше пред погледа. Наистина беше много неловко. Слава богу, отговорите най-накрая я накараха да се съгласи, че може би е по-практично да си ушие роклите в шивашко ателие.

Като внимаваше за конете, Вейн изпухтя.

— Къде бяха Анджела и госпожа Чедуик, докато ти пробваше тоалети при Селестин?

Пейшънс се изчерви.

— Случайно срещнахме Онория на улицата. Настоя да ме представи на Селестин… и нещата така започнаха.

— „Нещата“ имат навика да започват по този начин, щом Онория има пръст.

— Тя беше много мила — възрази Пейшънс. — Дори разговаря с госпожа Чедуик и Анджела през цялото време, докато бях със Селестин.

Вейн се зачуди как ли Онория ще го накара да си плати за това. И по какъв начин.

— Добре че имахме възможност да посетим салона на Селестин и да разговаряме с херцогинята, понеже това повдигна настроението на Анджела. Обиколихме и Бонд Стрийт без повече произшествия. Нито госпожа Чедуик, нито Анджела проявиха дори най-малък интерес към бижутерите, нито пък да се срещнат с някого.

Вейн направи гримаса.

— Наистина не ги подозирам. Госпожа Чедуик е много почтена, а пък Анджела — много глупава.

— Наистина — съгласи се Пейшънс с доста кисел тон. — Толкова глупава, че никакъв довод не можа да я убеди да не приключи следобеда с посещение на модната сладкарница „Гантър“ . Беше пълно до пръсване с недорасли контета, които се забавляваха да й хвърлят влюбени погледи. Вчера следобед пак искаше да отиде, но госпожа Чедуик и аз я заведохме в голямата книжарница на Пикадили.

Вейн сви устни.

— Сигурно й е било интересно.

— Оплаква се през цялото време. — Стрелна с поглед Вейн. — Това е, друго няма. Господата с какво се занимаваха?

— Разглеждаха забележителностите. — На Вейн явно не му се разказваше. — Хенри и Едмънд бяха обладани от някакъв демон, който ги подмамваше да се зазяпват във всеки паметник в града. За щастие, Джерард ги държеше под око. До този момент и той няма новини. Борсата за чистокръвни коне „Татърсол“ привлече трайно интереса на Генерала и Едгар. Слайго или някой от екипа му ги наблюдават, но уви безрезултатно. Единствените, които още не са излизали от къщата, са двамата Колби. — Вейн погледна Пейшънс. — Алис показвала ли се е от стаята си?

— Не за дълго. — Пейшънс сви вежди. — Сигурно и в Белами Хол е била същата. Мислех си, че или е в парка, или в някоя от всекидневните, а тя сигурно през цялото време си е стояла в стаята.

Вейн сви рамене.

Пейшънс се вгледа в профила му. Беше повел конете по тиха улица, по-далеч от модния булевард. Тук каретите бяха рядкост и не се налагаше да си разменят поздрави.

— Нямах възможност да разговарям със Слайго, но предполагам, че нищо не е открил.

Лицето на Вейн помръкна.

— Няма никаква следа. И в багажа нямаше. Слайго претърси всички стаи да не би откраднатите вещи да са внесени тайно.

— Тайно ли? Как?

— Идва ми наум чантата на Едит Суитънс.

Пейшънс се сепна.

— Нали не мислиш, че…

— Не. Но е възможно някой друг да е забелязал колко е дълбока чантата й и да я е използвал за перлите, ако не друго. Според теб колко често Едит изпразва чантата си?

— Вероятно никога.

Вейн стигна до едно кръстовище и благоразумно сви по обратния път.

— Къде е сега Едит?

— Във всекидневната… плете дантела, разбира се.

— Софата към вратата ли е обърната?

— Да. — Пейшънс сви вежди. — Защо?

— Защото Едит е глуха.

Пейшънс продължи да се чуди, след това изведнъж й просветна.

— Аха!

— Именно. Така че…

— Хм. — Пейшънс се замисли. — Предполагам…

* * *

След половин час вратата на всекидневната в къщата на номер 22 се отвори и Пейшънс надникна. Едит седеше на софата с лице към вратата и ожесточено плетеше. Грамадната й чанта стоеше на килимчето до софата. Нямаше никой друг в стаята.

Пейшънс влезе засмяна и остави вратата полуотворена, за да не прещрака резето. Не знаеха до каква степен е глуха Едит. С подчертано добро настроение се приближи до нея.

Тя вдигна поглед и я посрещна с усмивка.

— Много се радвам, че те сварих тук — започна Пейшънс. — Винаги съм искала да се науча да плета дантели. Дали можеш да ми покажеш основните стъпки?

Едит направо засия.

— Ами да, разбира се, скъпа. Наистина е много просто.

Показа й плетивото си.

Пейшънс присви очи.

— Всъщност — огледа се тя — не е ли по-добре да се преместим до прозореца? Там е по-светло.

Едит се подсмихна.

— Трябва да ти призная, че не ми е необходимо да гледам бримките, плета толкова отдавна. — Надигна се от софата. — Само да взема чантата си…

— Аз ще ти я дам.

Пейшънс взе чантата и установи, че Вейн имаше право. Беше дълбока, претъпкана и изненадващо тежка. Вдигна я и се обърна.

Докато Едит прибра плетивото и прекоси стаята, Пейшънс премести едно кресло с висока облегалка пред прозореца. Остави чантата до стола, така че беше скрита от погледа на собственичката си, и помогна на Едит да седне.

— Ето, аз ще седна на прозоречната ниша и двете ще имаме достатъчно светлина.

Едит послушно се облегна.

— Погледни — показа й тя дантелата, — първото, което трябва да направиш…

Пейшънс се вторачи в дантелата. С крайчеца на очите си видя как вратата бавно се отвори. Вейн влезе и тихо затвори. Приближаваше се безшумно. Една дъска изскърца и той замръзна. Пейшънс също. Едит безгрижно бърбореше.

Пейшънс се съвзе. Вейн продължи, след това се скри зад облегалката на креслото на Едит. Пейшънс забеляза, че чантата изведнъж изчезна от погледа й.

Насилваше се да слуша обясненията на Едит, за да може да й задава смислени въпроси. Сияеща от гордост, Едит я посвещаваше в тайните на плетенето на дантели; Пейшънс я насърчаваше, възхищаваше се и се надяваше Всевишният да й прости вероломството, като се вземе предвид, че то е в интерес на справедливостта.

Клекнал зад стола, Вейн ровеше в чантата, но по едно време осъзна, че е безполезно и на бърза ръка изсипа съдържанието на пода. Оказа се камара дреболии, повечето с неизвестно предназначение, поне за него. Разпръсна ги, като се мъчеше да си спомни списъка с изчезналите вещи. Но перлите на Мини не бяха в чантата за ръкоделие.

— А сега — каза Едит, — ще изплетем това на една кука…

Огледа се къде е чантата й.

— Аз ще ти я дам. — Пейшънс клекна и протегна ръка, сякаш чантата е там. — Кука за плетене — повтори тя.

— Една по-тънка — добави Едит.

За плетене на една кука. Тънка. Зад креслото Вейн се взираше в купа странни предмети. Какво, да го вземат мътните, е кука за плетене? Как изглежда — тънка ли е, дебела ли е? Трескаво ровейки, най-накрая напипа нещо тънко, метално, накрая с кукичка… приличаше на миниатюрна въдица.

— Знам, че е някъде там — гласът на Едит, леко недоволен, накара Вейн да побърза и той сложи в протегнатата ръка на Пейшънс инструмента.

Тя го стисна.

— Намерих я!

— О, чудесно. Ето, виж, мушкаме я тук, хей така и…

Докато Едит продължаваше своя урок и Пейшънс послушно слушаше, Вейн натъпка съдържанието в бездънната чанта. Разклати я да се намести всичко вътре и се измъкна иззад креслото. Много предпазливо запристъпва към вратата.

С ръка върху дръжката погледна през рамо; Пейшънс не му обърна внимание. Чак когато стигна във фоайето си пое свободно дъх.

* * *

Пейшънс го намери в салона за билярд след около половин час. Като издуха няколко заплетени с миглите й масурчета, го погледна.

— Сега знам за плетенето на дантели повече, отколкото ми е необходимо, дори да доживея сто години.

Вейн се захили и се наведе над масата.

Пейшънс сви вежди.

— Доколкото разбрах, не откри нищо.

— Да. — Вейн нанесе още един удар. — Никой не е използвал чантата на Едит за скривалище, вероятно защото ако скрие нещо там, повече никога няма да го намери.

Пейшънс едва не се изкикоти. Наблюдаваше Вейн как се цели в топката. Беше свалил редингота си, също както в Белами Хол, когато го наблюдава от оранжерията. Под тясната жилетка мускулите му играеха. Нанесе точен удар и топката се затъркаля към страничната дупка.

Вейн се изправи. Погледна Пейшънс и забеляза как се е втренчила в празното пространство. Взе щеката и заобиколи масата с ленива походка. Спря пред Пейшънс.

Тя премигна, след това пое сепнато дъх и го погледна в лицето.

Вейн улови погледа й. След миг промълви:

— Предвиждам някои затруднения.

— О!

Втренченият поглед на Пейшънс сега се плъзна към устните му и там си остана.

Това никак не му беше неприятно. Опря се на щеката. Извивките на устните й задържаха вниманието му.

— Хенри и Едмънд. Не ги свърта на едно място.

— Ах.

Връхчето на езика на Пейшънс се показа между устните й, след това деликатно го прекара по тях.

Вейн отчаяно пое дъх. Подпря се на щеката още по-тежко.

— През деня мога да им дърпам юздите, но вечер… — Наведе главата си. — Ще се окаже проблем.

Думите му заглъхнаха, когато Пейшънс се надигна на пръсти.

Устните им се докоснаха. И на двамата дъхът им секна. Вейн стисна с все сила щеката; Пейшънс потръпна. И потъна в целувката.

— Сигурно е в билярдния салон.

Вейн рязко дръпна главата си; изруга и се отмести така, че Пейшънс да не се вижда откъм вратата. Тя се изниза на бърза ръка в сянката зад масата, където руменината й нямаше да е така фрапантна. Както и страстта в очите. Вратата рязко се отвори и Вейн нанесе удар с безгрижна лекота.

— Ето къде си бил!

Влезе Хенри, след него Джерард и Едмънд.

— Видях достатъчно забележителности за един ден. — Хенри потри ръце. — Тъкмо стана време за една бърза игра.

— Без мен. — Вейн равнодушно подаде щуката на Джерард и едва се сдържа да не ги удуши един по един. Взе редингота си. — Само наминах да ви съобщя, че ще дойда около три. Поканен съм на обед и ме очакват.

— Добре. — Хенри повдигна вежда към Едмънд. — Ще играеш ли?

Едмънд, след като си размени усмивка с Пейшънс, сви рамене.

— Защо не.

Джерард кимна на сестра си и се присъедини към тях. Все още тръпнеща и с притаен дъх, Пейшънс тръгна пред Вейн.

Чу, че вратата се затвори, но не спря. Не посмя. Отправи се към фоайето. Чак когато стигна там, се обърна хладнокръвно, доколкото можа, към Вейн.

Той сведе поглед към нея. Направи кисела гримаса.

— Говорех сериозно за Хенри и Едмънд. Тази вечер ще заведа Джерард, Едгар и Генерала в моя клуб. Хенри и Едмънд не искат да дойдат и в такъв случай не можем да ги държим под око. Дали не би могла да ги накараш да ти правят компания.

Погледът, който му хвърли Пейшънс беше повече от красноречив.

— Ще видя какво мога да направя.

— Ако успееш да ги държиш изкъсо, ще ти бъда вечно задължен.

Пейшънс се загледа в искрящите му сиви очи и се зачуди как най-ползотворно да се възползва от тази признателност. След това осъзна, че отново е впила поглед в устните му.

— Ще опитам.

— Добре.

Вейн се взря в лицето й, прекара пръст по страната й и лекичко я потупа.

— До скоро.

За Пейшънс домашният концерт у лейди Хендрикс се очертаваше като паметно събитие. Щяха да присъстват Мини и Тимс, тримата Чедуик и Едмънд.

Беше лесно да накара Хенри и Едмънд да дойдат на музикалната вечер. Като се наобядваха, помоли небрежно Джерард да я придружи на женското парти същата вечер. Поставен натясно, Джерард се изчерви и тъкмо взе да пелтечи някакво извинение, когато Пейшънс с крайчеца на очите си забеляза, че Хенри и Едмънд се споглеждат тайно. Преди Джерард да стигне до края на извинението си, Хенри го прекъсна, за да предложи услугите си. Едмънд, досещайки се за връзката между музика и драма, съобщи, че и той ще ги придружи.

Щом прекрачиха прага на музикалния салон у лейди Хендрикс, Пейшънс се поздрави за хитроумния ход.

Представиха се на домакинята и влязоха във вече пълния салон. Пейшънс вървеше под ръка с Едмънд. Непосредствено зад Мини вървеше Хенри с майка си. Почти всички познаваха Мини и Тимс. Разменяха си поздрави и се усмихваха на Пейшънс. Тя отвръщаше на усмивките. Носеше новата си рокля и недоумяваше как е възможно парче зелена коприна да й вдъхне толкова самоувереност.

Тимс поведе Мини към канапе, на което седеше само една дама. Седнаха там и завързаха разговор с дамата, изтикана в другия ъгъл.

Пейшънс въздъхна тайно и се зае да настани останалите.

— Хенри, тук има един свободен стол. Защо не настаниш майка си?

— О, да.

Хенри отведе майка си до стола. По едно време се оказа, че местата не достигат.

Госпожа Чедуик се озова до Мини.

— Ами аз?

Анджела, облечена с бяла рокля, отрупана с къдрави розови апликации и вишневочервени панделки, кършеше пръсти и увиваше въпросните панделки.

— Ето там има свободни места.

Едмънд посочи реда точно пред пианото и арфата.

Пейшънс кимна.

— Ще седнем там.

Тъкмо стигнаха до столовете и Анджела се заинати.

— Мисля, че от другата страна е по-хубаво.

Пейшънс не се остави да я заблуди. Там имаше група недорасли хлапета в мрачно настроение, принудени от майките си да дойдат.

— Майка ти очаква да седнеш до брат си. — Много сръчно накара Анджела да върви след нея. — Млади дами, които се мотаят напред-назад сами, веднага си спечелват репутация на прекалено свободни жени.

Анджела се нацупи. И погледна в другия край на салона с копнеж.

— Но дотам има само няколко метра.

— И тези няколко метра са прекалено много.

Пейшънс седна и дръпна Анджела до себе си. Едмънд се отпусна от лявата й страна, Хенри, вместо да седне до сестра си, зае мястото зад Пейшънс. Когато излязоха изпълнителите и публиката заръкопляска, Хенри плъзна стола си напред и изсъска в ухото на сестра си да мръдне встрани.

Стрелнаха ги неодобрителни погледи. Пейшънс се обърна смръщено към него. Хенри се укроти.

Пейшънс въздъхна тихомълком с облекчение и се приготви да слуша.

Хенри се наведе към нея и изсъска в ухото й:

— Много елегантно общество, нали? Предполагам, че така прекарват вечерите си светските дами.

Преди Пейшънс да реагира, пианистът започна да свири прелюдия, една от най-любимите й. Притихна вътрешно и се приготви да се потопи в спокойствието на любимата музика.

— Бах. — Едмънд се наведе по-близо до нея, тактувайки с глава. — Изящно, малко парче. Изразява радостта от пролетта. Странни изразни средства за това време на годината.

Пейшънс затвори очи и стисна устни. И чу Хенри да мърда зад рамото й.

— Не ти ли се струва, че арфата звучи като пролетен дъжд?

Пейшънс стисна зъби.

Дочу гласа на Едмънд.

— Скъпа госпожице Дебингтън, да не би музиката да ви въздейства особено? Много сте бледа.

Пейшънс стисна здраво ръцете си в скута, за да не раздаде няколко юмрука, и отвори очи.

— Опасявам се — прошепна тя, — че главата започва да ме боли.

— О!

— Ах!

Настъпи благословена тишина за около половин минута.

— Може би, ако…

Пейшънс стисна ръце, стисна устни и съжали, че няма как да запуши ушите си. В следващите секунди усети туптене в слепоочията си.

Отказа се от музиката и търсеше утеха, представяйки си каква компенсация ще поиска за съсипаната си вечер от Вейн. Ако го види по-късно или когато и да е.

Едит Суитънс и двамата Колби поне проявиха здрав разум и си останаха вкъщи.

* * *

Точно в същия момент в полуосветения игрален салон в клуба, Вейн се взираше в Генерала и Едгар, които играеха вист, отпиваше от най-доброто бордо на заведението и си мислеше, че вечерта на Пейшънс няма как да е по-отегчителна от неговата.

Стоеше в един тих кът, обгърнат от тиха и сдържана атмосфера, наситена с мъжки миризми на фина кожа, пури и сандалово дърво. Беше принуден да откаже куп покани и да обяснява с апатично вдигнати вежди, че тези дни е принуден да развежда племенника на своята кръстница. Това само по себе си не предизвикваше недоумение. Но фактът, че за него да го развежда очевидно означава да седят в салон за игра на карти, би предизвикало подобна реакция.

Едва ли можеше да обясни истинската си цел.

Като потисна една прозявка, огледа салона и зърна Джерард, който наблюдаваше играта със залози. Интересът на Джерард явно беше чисто научен, защото не проявяваше някакво особено желание да се включи в играта.

Отбеляза си наум да каже на Пейшънс, че брат й не е податлив към съблазънта, съсипала толкова много мъже, изтегна се и разкърши рамене. После пак се подпря на стената.

След пет абсолютно безметежни минути Джерард дойде при него.

— Случи ли се нещо?

Джерард кимна към масата, където играеха Едгар и Генерала.

— Нищо не се случи, ако не се смята, че Генерала бърка пика със спатия.

Джерард се засмя и хвърли поглед наоколо.

— Тук едва ли някой продава крадени вещи.

— И все пак е място, където можеш да попаднеш на стар приятел. Но нито един от нашите двама балами не дава знак, че ще прекрати заниманието си.

— Поне така е лесно да се наблюдават. — Джерард погледна Вейн. — Ще те разбера, ако искаш да отидеш при приятелите си. Ще те уведомя, ако тези двамата се размърдат.

Вейн поклати глава.

— Нямам настроение. — Помаха към игралните маси. — Щом сме тук, можеш да разшириш хоризонта си. Само не се увличай.

Джерард се разсмя.

— Това не ме интересува.

Той тръгна да се поразтъпче между масите, заобиколени от господа, които зяпаха и се забавляваха на чужд гръб.

Вейн пак се покри в сянката. Ни най-малко не се изкушаваше да поеме отговорност, ако Джерард беше приел поканата му. В момента нямаше настроение за игра на карти. В момента умът му беше зает с главоблъсканица, за която нямаше отговор, и с една фрапантна анатомия.

Анатомията на Пейшънс.

На всяка цена трябваше да говори с Мини насаме. За да разбере Пейшънс, ключът беше баща й — ключът към неговото бъдеще.

Тази вечер беше пропиляна. Нямаше никакъв напредък по нито една точка.

Утре щеше да бъде различно. Щеше да се погрижи.

* * *

На другия ден утрото беше слънчево и ясно. Вейн изкачи стълбите на номер 22 толкова рано, колкото се осмели. Някъде в далечината часовник отмери единадесет удара.

С решителна физиономия Вейн грабна входното чукче. Днес ще направи всичко възможно да раздвижи нещата.

След две минути слезе по стълбите, метна се на кабриолета и изплющя с юздите. Дуган едва успя да скочи отзад, преди конете да запрепускат към парка.

Мини беше наела карета.

Щом ги зърна, разбра, че нещо се е случило. Бяха… екзалтирани, тази беше точната дума. Всички бяха там, натъпкани в каретата — Пейшънс, Мини, Тимс, Агата Чедуик, Анджела, Едит Суитънс и колкото и да е потресаващо — Алис Колби. Беше облечена с нещо толкова тъмно и мрачно като вдовишки траур. Другите изглеждаха много по-очарователни. Пейшънс носеше свежо зелен, моден тоалет за разходка, и беше толкова сладка, направо да я изяде човек.

Вейн подкара кабриолета зад каретата и дръпна юздите и на себе си, и на конете. Спря и слезе.

— Изпусна Онория — съобщи Мини, даже преди да е стигнал до каретата. — Ще дава бал, от онези, с които е известна, и ни кани всички.

— Нима?

Вейн си придаде най-невинното изражение.

— Истински бал! — Анджела се друсаше на мястото си. — Просто прекрасно! Трябва да си купя нова бална рокля.

Агата Чедуик кимаше одобрително.

— Много мило от страна на вашата братовчедка, че всички ни покани.

— Не помня кога за последен път съм била на бал. — Едит Суитънс сияеше срещу Вейн. — Ще бъде цяло приключение.

Вейн не можа да не отвърне на усмивката й.

— За кога е определен?

— Онория не ти ли е казала? — Мини се намръщи. — Тя спомена, че знаеш — следващия вторник.

— Вторник.

Вейн се престори, че се опитва да си спомни. Погледна Пейшънс.

— Вятърничава работа, балове. — Алис Колби едва сдържаше презрението си. — Но дамата е херцогиня и предполагам, че според Уитикъм ще трябва да отидем. Поне съм сигурна, че ще бъде изискан и достоен прием.

Алис произнесе своя коментар на всеослушание, след което стисна изпитите си устни и впери поглед напред.

Вейн я погледна безизразно. Мини и Тимс също. Те бяха присъствали на импровизираните балове на Онория. Когато всички Синстър се съберат на едно място изискаността обикновено се измества от енергия и невъздържаност. Вейн реши, че е време Алис да научи какъв е животът по широкия свят, затова само повдигна вежда и отново насочи вниманието си към Пейшънс.

Погледите им се срещнаха. Вейн изруга наум. Трябваше да говори с Мини; искаше да говори с Пейшънс. Тя очакваше да я покани да се поразходят, което означаваше, че не може да покани Мини. Не и без да задълбочи проблема, и без Пейшънс да си помисли, че най-накрая е започнал да охладнява към нея.

А чувствата му направо бушуваха. Той копнееше за нея. Копнееше за нейното внимание.

Вдигна вежда.

— Бихте ли искали да се поразходим, госпожице Дебингтън?

Пейшънс видя копнежа в очите му. Появи се за миг, но достатъчно, за да го почувства. Менгемето около гърдите й се стегна. Кимна грациозно, подаде ръката си с ръкавица и едва потисна трепета, когато пръстите му докоснаха нейните.

Той отвори вратичката и й помогна да слезе. Тя се обърна към каретата. Госпожа Чедуик се усмихваше; Анджела се цупеше. Едит Суитънс положително се хилеше. А Мини и Тимс се спогледаха и Мини започна да разпухва шаловете си.

— Всъщност — обади се Тимс, — мисля, че трябва да се връщаме. Вятърът нещо застудя.

Беше необичайно топъл за сезона ден. Слънцето грееше ярко, имаше съвсем лек ветрец.

— Хм! Май си права — измърмори сърдито Мини. Стрелна с поглед Пейшънс. — Няма причина да не се порадваш на обичайната си разходка, Вейн после ще те върне вкъщи с неговия кабриолет. Знам колко ти липсват разходките.

— Да, именно. Ще се видим вкъщи. — Тимс смушка кочияша върха на слънчобрана си. — Към къщи, Седрик.

Пейшънс се загледа след тях слисано и поклати глава. Вейн й предложи ръката си и тя сложи пръсти върху нея.

— Какво стана?

Очите му срещнаха нейните. Вдигна вежди.

— Мини и Тимс са заклети сватовници. Не знаеше ли?

Пейшънс пак поклати глава.

— Досега не са се държали така с мен.

Но и той не е попадал в полезрението им досега. Вейн не сподели тази мисъл и поведе Пейшънс през ливадата. Много двойки се разхождаха близо до алеята за карети. Усмихваха се и отвръщаха на поздрави, докато отиваха към по-безлюдно място, Вейн остави сетивата си да се наслаждават отново на близостта на Пейшънс. Държеше я толкова близо до себе си, колкото разрешаваше благоприличието. Зелената й пола шумолеше. Беше от глава до пети женствена, нежна, закръглена, само на няколко сантиметра от него, и той се възбуди само при тази мисъл. Един полъх на вятъра донесе до ноздрите му нейния парфюм с аромат на орлови нокти, рози и онзи неясен мирис, който изостряше докрай инстинкта му на ловец.

Изведнъж се покашля.

— Снощи нищо ли не се случи?

Попита, само за да изпробва дрезгавия си глас.

— Нищо. — Пейшънс го погледна остро и малко любопитно. — Ужасно неприятно, Едмънд и Хенри се състезаваха кой да се държи по-дивашки. Откраднати вещи, или да се отърват от тях, подобни мисли изобщо не ги занимават. Ако някой от тях е крадецът или призракът, ще изям новата си шапка.

Вейн направи физиономия.

— Не мисля, че новата ти шапка я грози някаква опасност. — Проучи внимателно изделието, кацнало върху къдриците й. — Тази ли е?

— Да.

Пейшънс се обърна към него малко сприхаво. Можеше поне да забележи.

— Мислех, че изглежда различно.

Вейн перна апликацията от панделки над веждите й и срещна погледа й с прекалено невинни очи.

Пейшънс измънка нещо.

— Доколкото разбирам Генерала и Едгар не са направили нищо подозрително снощи.

— Подозрителни действия колкото щеш, но по всички линии са само подозрително озадачаващи. Но имам известия от Мастърс.

Пейшънс разшири очи.

— И?

Вейн направи гримаса.

— Нищо. — Загледа се в далечината и поклати глава. — Не разбирам. Знаем, че откраднатите вещи не са продадени. Не ги намерихме в багажа. Но не са и в Белами Хол. Гришам и прислугата са търсили много старателно, дори ламперията са прегледали за тайници. Открили са няколко. Не бях казал на Гришам къде са, но той ги е намерил. Били са празни, разбира се… преди да тръгнем аз ги проверих. Претърсили са всяка стая, всяко кътче, дори под разхлабените дъски на подовете, също замята наоколо, парка и развалините. Открили са само някаква нередност точно зад вратата на жилището на игумена.

— О?

— Някой е раздигнал част от плочите. Там има стар капак, каменен с железен обръч. Но скоро не е отварян. — Вейн се спогледа с Пейшънс. — Преди много години с Девил го повдигнахме. Под него няма нищо, няма дори дупка, в която да се скрие нещо. Така че това не обяснява нищо, най-малко защо Джерард беше ударен.

— Хм. — Пейшънс се замисли. — Ще го попитам дали си спомня какво е гледал, преди да изпадне в безсъзнание.

Вейн кимна разсеяно.

— За съжаление, всичко това не хвърля никаква светлина върху нашата тайнствена история. Загадката къде са откраднатите вещи, включително перлите на Мини, с всеки изминал ден става все по-странна.

Пейшънс сви вежди и притисна ръката му малко по-силно, просто защото й се стори редно да го успокои.

— Трябва да останем бдителни. Да бъдем нащрек. Все нещо ще се случи. — Погледна Вейн. — Трябва.

Две мнения по този въпрос нямаше. Вейн сложи другата си ръка върху нейната, с тайното желание да я скрепи със своята завинаги.

Вървяха мълчаливо няколко минути, след това Вейн погледна Пейшънс в лицето.

— Вълнуваш ли се за бала на Онория?

— Да. Разбирам, че ни се оказва голяма чест с тази покана. Както видя, госпожа Чедуик и Анджела са много въодушевени. Само се надявам въодушевлението им да убеди Хенри. Колкото до Едмънд, на него му е безразлично. Сигурна съм, че ще дойде, но се съмнявам, че дори бал в херцогска резиденция може да намали самочувствието му.

Вейн си отбеляза наум да предупреди Онория.

Пейшънс го погледна с леко безпокойство.

— Ти ще присъстваш ли?

Вейн вдигна вежди.

— Когато Онория свири сбор, всички се строяваме.

— Нима?

— Тя е херцогинята на Девил. — Пейшънс го погледна недоумяващо и Вейн обясни: — Той е глава на рода.

Пейшънс се загледа напред и устните й оформиха едно „О“. Очевидно още беше озадачена.

Вейн направи кисела физиономия.

— Когато Онория спря, за да ни покани, в каретата имаше още две дами. Мисля, че и те бяха Синстър.

Изражението на Вейн остана невъзмутимо.

— Как изглеждаха?

— Бяха по-възрастни. Едната беше тъмнокоса и говореше с френски акцент. Беше представена като херцогинята вдовица.

— Хелена, вдовстващата херцогиня Сейнт Ив — майката на Девил.

Втората му кръстница.

Пейшънс кимна.

— Другата беше кестенява, висока, внушителна — лейди Хорейша Синстър.

Вейн помръкна.

— Майка ми.

— О! — Пейшънс го погледна. — И майка ти, и вдовстващата херцогиня бяха… много мили. — Нещо не ми стана ясно. Те трите, Онория и двете дами изглеждаха много близки.

— Те са много близки. — В гласа му се долови смирение. — Целият род е много сплотен.

Пейшънс отново оформи „О“ и пак впери поглед пред себе си.

Вейн се взря в профила й, като се питаше какво впечатление е направила на майка му, и какво е впечатлението на Пейшънс от неговата майка. Не че предчувстваше съпротива на този фронт. Неговата майка ще приеме с отворени обятия булката, която той си избере. Както и ще събере поверителна информация, бог знае откъде. В случая щеше да се довери и на шестото си чувство. В клана Синстър така стояха нещата.

Вече беше сигурен, че привързаността към семейството и всеотдайната грижа за близките бяха препъникамъка между Пейшънс и брака. Но този беше единият елемент от нейния проблем, който не го тревожеше. Беше необходимо само да я представи на семейството си и от този елемент нямаше да остане и помен.

Въпреки жертвата, която се изискваше от него, тактиката с приема у Сейнт Ив за разрешаването на този въпрос, беше правилна. След като Пейшънс види целия род Синстър, събран на едно място в естествената им среда, проблемът ще отпадне от само себе си.

Тя ще разбере, че за него семейството е много важно. И после…

Несъзнателно притисна ръката й. Пейшънс го погледна любопитно.

Вейн й се усмихна хищно.

— Бях се замечтал.