Стефани Лорънс
Чаровният прелъстител (15)

Петнадесета глава

Мини не се появи за обед, Пейшънс и Тимс също. И Джерард не дойде, но не се подразни, като си спомни забележката на Пейшънс, че когато издебва определена гледка, забравя всичко.

Мини беше друг случай.

Вейн мрачно хапна, колкото да се каже, че е ял, и се качи по стълбите. Мразеше да се разправя с женски сълзи. Винаги се чувстваше безпомощен, емоция, която неговото его на воин не ценеше.

Стигна до стаята на Мини; отвори му Тимс с отнесено изражение. Бяха избутали креслото на Мини до прозореца. На двете странични облегалки беше сложен поднос с храна. Пейшънс седеше пред Мини и я придумваше да обядва.

Пейшънс вдигна очи, когато той се приближи; погледите им се срещнаха за миг. Вейн застана до креслото на Мини.

Тя го погледна със сърцераздирателна надежда в очите. Видимо спокоен, Вейн приклекна. Лицето му беше на равнището на лицето на Мини. Описа какво беше направил, какво беше чул и малко от онова, което беше си помислил.

Тимс кимна. Мини се опита да се усмихне доверчиво. Вейн я прегърна.

— Не бой се, ще ги намерим.

Пейшънс се вторачи в лицето му.

— Ами Джерард?

Вейн разбра какво всъщност го пита.

— Веднага след закуска отиде да рисува… очевидно гледката невинаги може да се улови. — Задържа погледа й. — Всички са го видели, когато е отивал, а той още не се е върнал.

На нея явно й олекна и мимолетната й усмивка беше предназначена само за него. Веднага се зае със задачата да нахрани Мини.

— Трябва да си пазиш силите.

Много сръчно накара Мини да лапне хапка пилешко.

— Точно така — обади се Тимс, откъм прозоречната ниша, където беше седнала. — Чу кръщелника си. Няма какво да му мислиш междувременно.

— Да, наистина. — Като хвана един пискюл на най-горния шал, Мини взе да го разнищва и погледна Вейн. Изглеждаше съкрушена и стряскащо крехка. — Ще завещая моите перли на Пейшънс… за нея съм ги определила.

— А пък аз някога ще ги нося, за да си спомням за днешния ден, когато така упорито не искаш да ядеш. — Пейшънс решително й поднесе парченце пащърнак. — По-лоша си и от Джерард, а бог ми е свидетел колко злояд беше.

Вейн се подсмихна и се наведе да целуне прозрачната страна на Мини.

— Престани да се тревожиш и прави, каквото ти се казва. Ще намерим перлите… не се съмняваш в мен, нали? Ако е така, аз изчезвам.

Последните думи му спечелиха измъчена усмивка. Все пак на Вейн му поолекна и като се усмихна галантно на трите дами, излезе.

Отиде да потърси Дуган.

Неговият оръженосец разтъпкваше сивите коне. В това време Вейн поговори с Гришам и другите коняри. Щом Дуган се върна в конюшнята и вкара конете в техните прегради, Вейн отиде да погледне жребчето в близката поляна. Взе и Дуган със себе си.

Дуган беше конярче на служба при баща му, когато беше избран за позицията личен коняр на най-големия син в семейството. Беше опитен и изпитан слуга. Вейн вярваше в способностите му и на мнението му за другите слуги. Дуган беше идвал много пъти в Белами Хаус, както с антуража на родителите му, така и с него.

Освен това познаваше Дуган отлично.

— Този път коя беше? — попита Вейн, като излязоха от конюшнята.

Дуган пробва да се престори на невинен. След като Вейн не му повярва, се захили лукаво.

— Хубавичка, сладка прислужница. Елън.

— Гостните ли чисти? Това може да се окаже от полза. — Вейн спря до оградата на ливадата и се подпря на най-горната преграда. — Чу ли за последната кражба?

Дуган кимна.

— Мастърс съобщи на всички преди обед, даже повика пазача на дивеча и неговите момци.

— Какво е мнението ти за прислугата? Може ли нещо да изскочи оттам?

Дуган се позамисли, после бавно и категорично поклати глава.

— Страхотна тайфа са, няма нито един крадлив или в бедствено положение. Тяхната господарка е щедра и мила — никой не би й навредил.

Вейн не се изненада, че чу същото, което каза Мастърс.

— Мастърс, госпожа Хендерсън и Ейда ще наблюдават какво става в къщата, Гришам — в конюшнята. Искам ти да наблюдаваш околностите, докъдето човек може да стигне пеша.

Дуган присви очи.

— Предполагаш, че някой ще се опита да изнесе перлите ли?

— Да ги изнесе или да ги закопае. Ако забележиш някакво суетене наоколо, проучи. Градинарят е опитен, няма да сади растения по това време на годината.

— Така си е.

— Искам и да слушаш какво говори твоето слугинче. Насърчавай я да бъбри, колкото иска.

— Божичко! — Дуган направи гримаса. — Не знаеш какво искаш от мен.

— Въпреки това — настоя Вейн. — Мастърс и госпожа Хендерсън ще докладват за всяка странна случка, но младите прислужници, за да не изглеждат глупави или за да не привличат внимание върху нещо нередно, което са забелязали, докато са се навъртали, където не им е мястото, може да премълчат някой странен инцидент.

— Да, ясно. — Дуган почеса ухото си. — Ами, ще си отварям очите, щом е за старата дама… тя е толкова добра… ще се жертвам.

— Именно — отговори кисело Вейн. — Ако чуеш нещо, идваш право при мен.

Вейн остави Дуган, потънал в размишления как да организира следенето, и се върна в къщата. Слънцето отдавна беше превалило своя зенит. Вейн влезе във фоайето и се натъкна на Мастърс, който отнасяше сребърните прибори в трапезарията.

— Да си виждал господин Дебингтън?

— Не съм го виждал от закуска, сър. Но нищо чудно да се е върнал и да е някъде наоколо.

Вейн сви вежди.

— Не се ли е вясвал в кухнята следобед?

— Не, сър.

Вейн сви още повече вежди.

— Къде е неговата стая?

— На третия етаж в западното крило, най-последната по коридора.

Вейн изкачи стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, след това мина през галерията и излезе в западното крило. Докато се качваше към третия етаж, чу, че някой слиза. Погледна нагоре; беше почти сигурен, че ще види Джерард, но видя Уитикъм.

Той не го забеляза, докато не се озоваха очи в очи, поколеба се малко, после продължи целеустремено да слиза. Кимна леко.

— Синстър.

Вейн отвърна на поздрава му.

— Виждал ли си Джерард?

Уитикъм вдигна високо вежди.

— Стаята на Дебингтън е в края на крилото, моята е до стълбището. Не го срещам тук.

След като кимна кратко още веднъж, Уитикъм продължи по пътя си. Намръщен, Вейн, се размина с него.

Разбра, че това е стаята на Джерард, щом отвори вратата, заради смесената миризма на хартия, мастило, въглен за рисуване и бои. Стаята беше изненадващо спретната. Вейн заподозря влиянието на Пейшънс. Голяма дървена маса беше избутана под широкия прозорец. Масата беше единственото място в стаята, където цареше безредие. На нея бяха струпани скици, блокове за рисуване, внушителен брой моливи и писци, насред стърготинки от подострянето на моливите.

Вейн се приближи без определена цел.

Светлината от прозореца падаше право върху масата. Вейн забеляза, че стърготините бяха разпръснати. Имаше между краищата на скиците и на листовете от блоковете за рисуване.

Като че ли някой ги беше прелиствал, след това забеляза още стърготини, събрани на бърза ръка на купчинка.

Вейн се замисли, след това отхвърли идеята. Вероятно някой е любопитствал или някоя слугиня е била несръчна.

Погледна през прозореца. Западното крило беше от другата страна на развалините. Но слънцето клонеше на залез и безценната сутрешна светлина на Джерард отдавна беше изчезнала.

Вейн изтръпна, загложди го мрачно предчувствие. Ясно си спомни гледката на триножника и столчето на Джерард, но без Джерард, и изруга.

Слезе по стълбите много по-бързо, отколкото се качи.

Ужасно разтревожен мина през фоайето, после по коридора и излезе от задната врата. Закова се на място.

Но се забави само със секунди да се престори на равнодушен. Пейшънс, заобиколена от нейния „харем“, веднага се вгледа в него; в очите й вече се долавяше тревога. Вейн изруга наум. Със закъснение си наложи обичайната фасада и се отправи към нея да я поздрави.

Както и нейния „харем“.

И Пенуик беше с компанията. Вейн стисна зъби и отвърна на поздрава му с хладно високомерие.

— Мини си почива — осведоми го Пейшънс. Търсеше погледа му. — Реших да се поразходя.

— Много разумно — произнесе се Пенуик. — Нищо не може да се сравни с обиколка на градините, когато човек има мигрена. Веднага му минава.

Никой не му обърна внимание. Всички гледаха Вейн.

— Мислех, че възнамерявате да яздите с малкия Джерард — каза Хенри.

Вейн потисна желанието си да го ритне.

— Възнамерявах — отговори той. — Сега отивам да го прибера.

Едмънд се намръщи.

— Това е странно. — Погледна към развалините. — Мога да си представя, че е пропуснал обеда, но как е издържал гладен толкова дълго. Пък и вече се стъмва. Не може да рисува.

— По-добре да го потърсим — предложи Хенри. — Сигурно се е преместил оттам, където беше сутринта.

— Кой знае къде е — подхвърли Едмънд.

Вейн се ядоса.

— Знам къде е, ще го прибера.

— Идвам с теб — заяви Пейшънс.

Само като я погледна в лицето, Вейн разбра, че е напълно излишно да спори с нея и кимна рязко.

— Разрешете, скъпа госпожице Дебингтън — мазно й предложи ръката си Пенуик. — Всички ще дойдем с вас, за да сме сигурни, че ще се успокоите. Ще си поговоря с Дебингтън, не се бойте. Не можем да му разрешим така небрежно да ви разстройва.

Пейшънс го погледна язвително.

— Няма да правите подобно нещо. Не се намесвайте повече, сър!

— Именно.

Вейн се възползва от възможността и хвана ръката на Пейшънс, почти отмести Пенуик и я поведе към развалините с решителна крачка.

Пейшънс подтичваше край него, но нямаше нищо против.

Вейн я погледна.

— Беше се разположил в другия край, зад манастира, с лице към жилището на игумена.

Пейшънс кимна.

— Възможно е да забрави да обядва, но няма да забрави уговорката си с теб.

Вейн хвърли поглед назад и видя, че за Едмънд и Хенри все едно започва вълнуващо приключение, когато се разделиха, за да търсят Джерард. Едмънд се насочи към старата църква, Хенри към противоположната страна на манастира. Те поне бяха полезни. Но Пенуик вървеше подире им като ловджийска хрътка.

— Въпреки всичко — каза Вейн, когато стигнаха полуразрушения зид — досега трябваше да се е върнал, светлината изчезна, до обяд се е променил ъгълът, под който пада.

Помогна на Пейшънс да прескочи едни струпани камъни, след това забърза към западната страна на манастира. Хенри тъкмо беше стигнал до източната. Откъм църквата се чу гласът на Едмънд, който с поетичния си звънлив глас викаше Джерард. Отговор нямаше.

Като стигнаха до най-далечния зид, Вейн подаде ръка на Пейшънс да се качи на прекатурените отломки, от които падна преди толкова много нощи. След това се обърна и се загледа към развалините на някогашното жилище на игумена.

Пейзажът беше същият, без промяна.

Вейн изруга и не си даде труд да се извини. Скочи долу и свали Пейшънс на старинния плочник. Тя го хвана за ръка и тръгнаха към триножника на Джерард.

Отне им десет минути, за да прекосят двора на манастира и да стигнат до тревистото открито място, където се беше разположил Джерард. Оттам се издигаше невисок хълм от игуменското жилище до крайните шубраци на гората. Джерард беше разтворил триножника под най-високата точка, точно срещу падината, на няколко крачки от изронения сводест вход и онова, което беше останало от стените, ограждали някога манастирската градина.

Вейн стисна здраво ръката на Пейшънс и почувства как пръстите й се впиват в неговите, когато тръгнаха към триножника. Ветрецът повдигаше листовете. Те бяха празни.

Пейшънс пребледня.

— Той изобщо не е започвал да рисува.

— Започнал е — отбеляза Вейн и показа късче хартия, останало на щипката. — Скицата е откъсната.

Стисна ръката на Пейшънс още по-силно и погледна към дърветата.

— Джерард!

Викът му замря в тишината.

Тътрещи се стъпки предизвестиха появата на Хенри. Той прескочи изронения зид и зяпна изоставения триножник. После погледна Пейшънс и Вейн.

— Няма следа от него по пътя, по който дойдох.

Едмънд се показа в другия край на развалините. И той като Хенри се зазяпа в триножника, след това махна зад себе си.

— Не е около църквата.

С каменно изражение направи знак към крайните дървета.

— Вие търсете натам.

Те кимнаха и потеглиха.

— Искаш ли да останеш тук? — попита Пейшънс.

Тя поклати глава.

— Не, идвам с теб.

Той не беше и очаквал друго. Заобиколиха ливадата и навлязоха в гората.

С пъшкане и задъхване Пенуик ги настигна. Като викаха Джерард по име, обиколиха района. Спряха да си поемат дъх и Пенуик взе да сумти възмутено:

— Ако ми бяхте разрешили да говоря с Дебингтън по-рано и да го накарам да осъзнае отговорността си, лаская се от мисълта, че тази глупост нямаше да се случи.

Пейшънс отметна един кичур от челото си и го загледа.

— Каква глупост?

— От ясно по-ясно е. — Пенуик беше нормализирал дишането си. — Момчето си урежда среща с някое разпуснато слугинче. Казва, че ще рисува, и се изнизва в гората.

Челюстта на Пейшънс увисна.

— На неговата възраст това ли правехте? — поинтересува се Вейн и продължи да върви, без да спира.

— Ами… — Пенуик подръпна жилетката си, след това улови погледа на Пейшънс. — Не. Разбира се, че не. И в момента не говорим за мен, а за малкия Дебингтън. Нещо се е объркало, изобщо не се съмнявам. Възпитаван е от жена. Разглезила го е. Така е като няма здрава мъжка ръка да го вкара в правия път. Какво друго очаквате.

Пейшънс настръхна.

— Пенуик. — Вейн погледна Пенуик. — Или се разкарай, или си затваряй устата. Иначе с най-голямо удоволствие ще натикам зъбите ти в гърлото.

Тонът му не оставяше никакво съмнение, че говори сериозно.

Пенуик пребледня, после почервеня и се изпъчи.

— Ако моята помощ не ви е необходима, ще си тръгна.

Вейн кимна.

— Ами, тръгвай.

Пенуик погледна Пейшънс, тя му отвърна със смразяващо безразличие. С вид на многострадален мъченик, Пенуик подсмръкна и се обърна кръгом.

Когато звукът от маршируващите му стъпки заглъхна, Пейшънс въздъхна.

— Благодаря.

— Удоволствието беше изцяло мое — грейна Вейн. Разкърши рамене. — Всъщност се надявах да остане и да продължи да дрънка.

Смехът на Пейшънс заседна в гърлото й.

След още десет минути безплодно търсене, видяха да се задават Едмънд и Хенри и Пейшънс въздъхна тежко.

— Нали не мислиш — каза на Вейн, който спря до нея, — че Джерард се е запилял някъде с някоя камериерка?

Вейн поклати глава.

— Повярвай ми.

Той се огледа. Гористата ивица беше тясна и те не бяха пропуснали нито едно кътче.

— Джерард още не се интересува много-много от жени.

Хенри и Едмънд приближиха до тях. С ръце на кръста Вейн се огледа за последен път.

— Да се върнем при развалините.

Бяха застанали зад триножника на Джерард и оглеждаха грамадния куп струпани отломки и изронени скали. Слънцето оцвети небето в червено; имаха само час, преди чезнещата светлина да затрудни търсенето и то да стане опасно.

Хенри изрази мислите си гласно:

— Всъщност е относително открито. Тук няма много места, където да се скрие човек.

— Но има дупки — каза Пейшънс. — Нали паднах в една такава.

Вейн погледна Пейшънс, след това триножника и хълмистата част на ливадата зад него. Обърна се припряно, приближи се до края на стръмнината и погледна надолу.

— Ето го.

Пейшънс се спусна към Вейн, хвана се за ръката му, приближи се още и погледна надолу.

Джерард лежеше по гръб с разперени ръце и затворени очи. Наклонът, който от всяка друга позиция изглеждаше незначителен, всъщност беше доста стръмен и пропадаше в тясна цепнатина на дълбочина около метър и половина, която заради високите, тревясали насипи от двете страни не се забелязваше.

Кръвта се отдръпна от лицето на Пейшънс.

— О, не!

Вейн скочи долу до краката на Джерард. Пейшънс веднага повдигна полата си и се приближи към ръба на цепнатината. Вейн чу шумоленето. Опита се да я спре с поглед. Тя вирна упорито брадичка и се приближи още.

Като изруга тихо, Вейн се обърна, хвана я през талията и я свали до Джерард.

Щом я пусна, Пейшънс коленичи до брат си.

— Джерард?

Сърцето й се вледени. Той беше смъртно бледен, тъмните мигли хвърляха сенки като полумесеци върху тебеширеното му лице. С трепереща ръка тя махна един кичур и обгърна страните му.

— Внимателно — предупреди я Вейн. — Не го размествай още. — Провери пулса на Джерард. — Диша равномерно. По всяка вероятност не се е наранил зле, но преди да го вдигнем, трябва да проверим дали няма нещо счупено.

Донякъде успокоена, Пейшънс се отдръпна, като внимателно следеше какво прави Вейн. Той прегледа торса на Джерард, ръцете и краката. Сви вежди.

— Явно няма счупено.

И Пейшънс сви вежди. Хвана главата на брат си, леко я повдигна и мушна пръсти в гъстата му коса да провери черепа. Напипа грапавина, дълбоко охлузване, дланта й се навлажни. Пейшънс се вцепени, вдигна поглед към Вейн. Пое разтреперана дъх и след това внимателно положи главата на Джерард. Отдръпна ръката си и отмаля. По нея имаше петна кръв. С озадачено изражение вдигна ръката си и я показа на останалите.

— Бил е… — Гласът й заглъхна.

Лицето на Вейн стана буреносно мрачно.

— Ударен.

* * *

Джерард се свести, пъшкайки от болка.

Пейшънс веднага се наведе към него. Беше седнала на леглото и изстискваше кърпа в купата с вода на нощната му масичка. Вейн, облегнат на стената до леглото, наблюдаваше как обтрива челото и лицето на Джерард.

Джерард изпъшка пак, но се остави на грижите й. С мрачно търпение Вейн чакаше. След като установиха, че вследствие на удар, Джерард е изпаднал в безсъзнание, го пренесе в къщата. Едмънд и Хенри бяха прибрали принадлежностите на Джерард и го бяха последвали. Пейшънс почти обезумяла, като се мъчеше да се овладее, беше го придружила.

Дойде на себе си, чак когато качиха брат й в стаята му. Знаеше точно какво да прави и се зае да действа опитно и компетентно. Беше бледа, но не и паникьосана. С мълчаливо одобрение, Вейн я остави да раздава заповеди наляво и надясно и отиде да съобщи новината на Мини. Докато слизаше по стълбището, зърна на долния етаж, че около Едмънд и Хенри се бяха събрали всички обитатели, и обсъждаха „нещастния случай“. Преди да напуснат развалините, намериха камъка, с който беше ударен — отломък от арката над входа. Според Едмънд и Хенри това означаваше, че Джерард се е озовал под арката в лош момент, камъкът се е откъснал от изронената зидария, ударил го е, той е залитнал назад и е паднал в цепнатината. Мнението на Вейн не беше толкова оптимистично. Като се прикри, проучи лицата им и се заслуша във възклицанията им. Реакциите му се сториха достоверни според характера на всеки; на никого не му пролича да е знаел предварително или да изпитва вина. Намръщи се и продължи към покоите на Мини.

След като информира Мини и Тимс, се върна да помогне на Пейшънс да изгонят насъбралите се в стаята на Джерард, а те бяха всъщност цялото странно домочадие на Мини. Не успя да помръдне само Мини и Тимс.

Погледна към Мини, сгушена на старото кресло пред камината, където сега гореше огън. Тимс стоеше до нея, беше сложила ръка на рамото й и безмълвно я успокояваше. И двете се бяха вторачили в леглото. Вейн се взираше в лицето на Мини и вписа в сметката на призрака или на крадеца още едно провинение. Ще си платят за всяка по-дълбоко врязана бръчка по лицето на Мини, за тревогата и сълзите в старите й очи.

— Ох! Главата ми!

Джерард се опита да се надигне. Пейшънс го накара да не мърда.

— Имаш рана на тила. Лежи на една страна и мирувай.

Още замаян, Джерард я послуша и премигна като бухал в падащия мрак. Впери поглед в прозореца. Слънцето беше залязло и последните алени отблясъци браздяха небето.

— Вече вечер ли е?

— Да. — Вейн се отдели от стената и се премести, където Джерард можеше да го гледа. — Денят си отиде.

Джерард се намръщи. Пейшънс стана да премести купата с вода. Джерард попипа предпазливо тила си и погледна Вейн.

— Какво се е случило.

На Вейн му олекна като видя ясния поглед на Джерард и чу смисления му въпрос.

— Надявах се ти да ни кажеш. Спомняш ли си, че тази сутрин отиде да рисуваш?

Джерард пак сви вежди.

— Жилището на игумена откъм запад. Спомням си, че се разположих.

Пейшънс се върна и седна до него. Взе едната му ръка.

— Започна ли да рисуваш?

— Да. — Джерард щеше да кимне, но трепна от болка. — Рисувах. Нахвърлих скицата и отидох да разгледам подробностите. — Помъчи се да си спомни. — Върнах се, седнах, и продължих да рисувам. След това… — Направи гримаса и погледна Вейн. — Нищо не си спомням.

— Ударен си с камък по тила — обясни му Вейн. — Отломък от арката зад теб. Опитай се да си спомниш ставал ли си, отстъпвал ли си назад? Изобщо ставал ли си от мястото си?

Джерард сви вежди още повече.

— Не съм ставал — каза най-накрая. — Седях и рисувах. — Погледна Пейшънс, после Вейн. — Това е последното, което си спомням.

— Видя ли нещо, усети ли нещо?

Джерард сбръчка лицето си, после леко поклати глава.

— Нито видях, нито усетих нещо. Държах молива и рисувах… бях започнал да изпилвам детайлите около останките от предната врата на игуменското жилище. — Обърна се към Пейшънс. — Знаеш какъв съм… нито виждам, нито чувам. — Погледна Вейн. — Бях доста напреднал.

Вейн кимна.

— Колко време рисува?

Джерард вдигна вежди, замисляйки се.

— Час? Два? Кой знае? Може и три да са били, но не ми се вярва да е било толкова дълго. Подайте ми рисунката и ще ви кажа по-точно.

Вейн и Пейшънс се спогледаха.

— Рисунката липсва, откъсната е от щипката на триножника — каза Вейн.

— Какво?

И Тимс възкликна също като него скептично. Джерард поклати глава внимателно.

— Това е нелепо. Моите рисунки не са ценни, защо крадецът ще открадне тази? Дори не бях я завършил.

Вейн загледа доста дълго Пейшънс, след това пак се обърна към Джерард.

— Възможно е да се те ударили, за да изпаднеш в безсъзнание, и да не завършиш последните подробности, от гледката.

— Но защо? — попита смаяно Мини.

Вейн я погледна.

— Ако знаехме защо, щяхме да знаем много повече.

* * *

По-късно същата вечер се събраха на съвещание в стаята на Мини. Мини и Тимс, Пейшънс и Вейн бяха се настанили пред камината. Пейшънс седеше на нисичка табуретка до креслото на Мини. Мини беше обвила с деликатната си ръка ръцете на Пейшънс, която се вглеждаше в лицата на всеки един, осветени от огъня.

Мини беше тревожна, но под нейната деликатност се криеше истинска упоритост и решителност да разкрие истината. Тимс като че ли приемаше появата на злосторник в тяхната среда като лична обида, а най-вече като обида към достойнството на Мини. Беше обзета от идея фикс да свали маската на злодеите.

Колкото до Вейн… Пейшънс се вглеждаше в чертите му, които на светлината на подскачащите пламъци изглеждаха повече от всякога аскетични. С изостреното си изражение лицето му беше решително. В този момент Вейн й заприлича на воин, дал тържествено клетва. Странният израз й хрумна изведнъж, но не се засмя. Определението му прилягаше отлично и явно беше готов да действа безмилостно, докато не се разправи с онзи, който се бе осмелил да наруши спокойствието на Мини.

И нейното.

Знаеше, че е така — почувства го дълбоко от начина, по който слагаше ръце на раменете й, докато й помагаше с Джерард, от начина, по който следеше дали е разстроена.

Усещането, че е заобиколена от неговите грижи и покровителство, я изпълваше с нежност и спокойствие. Макар да си казваше, че това е продиктувано от момента, че не важи за бъдещето, не можеше да не му се наслаждава.

— Как е Джерард? — попита Тимс, докато се настаняваше на другото кресло.

— Сигурно спи — отговори Пейшънс. Когато се занизаха вечерните часове, той стана неспокоен и тя настоя да вземе лауданум. — Сгушил се е в леглото и Ейда го наглежда.

— Наистина ли е добре? — попита Мини.

Вейн, който се подпираше на полицата над камината, се обърна към нея.

— Няма признаци за сътресение, доколкото разбирам. Мисля, че освен раната на главата, на сутринта ще бъде какъвто си го знаем.

Тимс изсумтя.

— Но кой го е ударил? И защо?

— Сигурни ли сме, че е ударен?

Мини погледна Вейн.

Той кимна мрачно.

— Спомените му са ясни. Ако е седял, както твърди, няма начин да го е ударил камък под такъв ъгъл и с такава сила.

— Което ни връща на моите въпроси — каза Тимс. — Кой? И защо?

— Колкото до това кой е виновен, или е призракът, или крадецът. — Пейшънс хвърли поглед на Вейн. — Ако приемем, че не са един и същи човек.

Вейн се намръщи.

— Предположението, че са един и същи човек, изглежда неубедително. Призракът се покри, откакто тръгнах след него, докато крадецът продължи да безчинства, без да се свени. Също така няма никакви признаци, че крадецът се интересува от развалините, докато там е любимото място на призрака. — Не сподели убеждението си, че крадецът е жена и затова няма нито физическа сила, нито присъствие на духа да удари по този начин Джерард. — Не изключвам крадеца като виновник за днешния случай, но ми се струва, че призракът е истинският злодей. — Вейн отмести поглед към Тимс. — А каква е причината, подозирам, че Джерард е видял нещо, което дори не е осъзнал, че вижда.

— Или злодеят си е помислил, че е видял нещо — добави Тимс.

— Джерард наистина много го бива да копира детайли — каза Пейшънс.

— Факт, известен на цялото домочадие. Всеки, който е виждал някоя от скиците му, е забелязал как точно рисува детайлите. — Вейн се оживи. — След като изчезна последната му рисунка, тогава със сигурност можем да заключим, че наистина е видял нещо, което не е трябвало да вижда.

Пейшънс направи гримаса.

— Той не си спомня нищо по-особено за изгледа, който е рисувал.

— Няма причина да му се е сторило необичайно, каквото и да е било — погледна я Вейн.

Умълчаха се, после Мини попита:

— Мислиш ли, че е в опасност?

Пейшънс се втренчи в лицето на Вейн. Той поклати глава.

— Който и да е, знае, че Джерард нищо не е забелязал, затова той не е реална заплаха за него. — Подразбра, че не са убедени, затова неохотно дообясни: — Лежал е там с часове в безсъзнание. Ако беше реална заплаха за злодея, той не е ли имал предостатъчно време да го премахне завинаги?

Пейшънс потрепери, но кимна. Мини и Тимс не бяха съвсем съгласни.

— Искам този злодей да бъде заловен — заяви Мини. — Това не може да продължава.

— Да. — Вейн изпъна снага. — Ето защо предлагам да се преместим в Лондон.

— Лондон ли?

— Защо Лондон?

Вейн пак подпря рамене на полицата над камината и погледна лицата на трите жени, втренчени в него.

— Имаме два проблема — крадецът и призракът. Ако помислим за крадеца, ще видим, че кражбите са нелогични, затова има голяма вероятност виновникът да е от домашното обкръжение. Като имаме предвид колко много неща е откраднал, сигурно има някъде скривалище, ако приемем, че не продава откраднатото. Като се преместим всички в Лондон, прислугата — до един вън от подозрение — ще претърси къщата. Едновременно с пристигането ни в Лондон, ще уредя целия багаж да бъде също претърсен. В къщата в Лондон кражби и укриване на краденото ще бъде много по-трудно.

Мини кимна.

— Сега разбрах. Ами призракът?

— Призракът — каза Вейн с още по-сурово изражение — е най-вероятният виновник за днешното злодеяние. Няма доказателства, че е външен човек… и той по всяка вероятност е от домашния кръг. Всичко, което се е случвало преди — звуците, и светлините са дело на човек, който претърсва развалините нощем, когато там няма никого. До днешните събития се е стигнало, понеже Джерард несъзнателно е регистрирал нещо, което призракът държи да не се знае. Всичко това подсказва, че иска да претърсва развалините, когато никой не се мотае наоколо. Като се преместим в Лондон, ще осигурим на призрака именно ситуация, каквато търси — безлюдни развалини.

Тимс се смръщи.

— Ами ако е от домашния кръг, а домашният кръг е в Лондон… — Думите й заглъхнаха и лицето й светна. — Тогава той ще пожелае да се върне.

Вейн се усмихна мрачно.

— Точно така. Само трябва да чакаме кой ще направи първата крачка, за да се върне.

— Но ще се осмели ли, как мислиш? — Мини направи гримаса. — Ще упорства ли, дори след днешния инцидент? Сигурно е осъзнал, че трябва да е по-внимателен… може би се е изплашил да не го разкрием.

— Колкото до това дали се е изплашил, нищо не мога да кажа, но… — Вейн стисна челюсти. — Абсолютно сигурен съм, че щом в развалините няма да има жив човек, той няма да устои на възможността да ги претърсва на спокойствие. — Погледна Мини. — Който и да е призракът, той е обсебен от идея фикс, ще я преследва и няма да се откаже на никаква цена.

* * *

И така, беше решено цялото домочадие да се премести в Лондон, щом Джерард оздравее, за да може да пътува. Докато правеше последната обиколка на притихналата къща, Вейн правеше наум списък на приготовленията, които трябваше да започнат утре. Последната част от неговата нощна обиколка го отведе на третия етаж в западното крило.

Вратата на стаята на Джерард беше открехната и в коридора се промъкваше мека светлина.

Вейн се приближи тихомълком. Застана в сянката до вратата и се загледа в Пейшънс, която седеше на стол до леглото. Беше скръстила ръце в скута си и не откъсваше очи от Джерард, който спеше. Старата Ейда клюмаше на кресло до камината. Много дълго Вейн просто я гледаше, очите му не можеха да се наситят на нейните нежни извивки, на лъскавата й коса, на женствеността й. Предаността, която излъчваше позата й, лицето й, го трогна. Така искаше децата му да бъдат отгледани — с обич, закрила и преданост. Не закрилата, която щяха да имат от него, закрила и подкрепа по-различни и също толкова важни. Той щеше да осигури един вид закрила, тя — друг, и така щяха да се допълват като едно цяло.

Развълнува се дълбоко. Спомни си думите, които използва, за да опише призрака. Описанието напълно отговаряше на неговите чувства. Беше обсебен от идея фикс и нямаше да се откаже на никаква цена.

Приближи се и Пейшънс го усети. Вдигна поглед и му се усмихна за миг, после пак се обърна към Джерард. Вейн я прегърна през раменете и с нежна настойчивост я накара да се изправи. Тя се намръщи, но се остави в прегръдките му.

— Хайде, вече нищо няма да му се случи — каза й Вейн тихо.

Тя се намръщи.

— Но…

— Той няма да бъде доволен, като се събуди и те види смазана от умора на стола, как го наблюдаваш сякаш е дете.

Погледът на Пейшънс говореше недвусмислено, че знае какво цели. Вейн вдигна дръзко вежда. Прегърна я още по-силно.

— Никой няма да му посегне, пък и Ейда е тук, ако нещо му потрябва. — Побутна я към вратата. — Ще му бъдеш много по-полезен утре, ако поспиш тази нощ.

Пейшънс погледна през рамо. Джерард спеше дълбоко.

— Предполагам…

— Именно. Нямам намерение да те оставя тук, седнала на един стол без причина.

Вейн я накара да излезе и затвори вратата.

Пейшънс премигна, очите й станаха огромни. Озова се в пълна тъмнина.

— Насам.

Вейн я прегърна здраво през талията и я притисна до себе си. Обърна я към главното стълбище, вървейки бавно. Въпреки плътната тъмнина, Пейшънс почувства колко е лесно да се отпусне, обградена от неговата топлина и от спокойствието, което й носеше неговата сила.

Вървяха мълчаливо през тъмната къща към срещуположното крило.

— Сигурен ли си, че на Джерард нищо няма да му се случи? — попита тя, когато стигнаха до коридора, който водеше към нейната стая.

— Повярвай ми. — Вейн целуна леко слепоочието й. — С Джерард всичко ще бъде наред.

В дълбокия му глас прозвуча нотка, която отекна у нея, и я успокои повече от всякакви думи. Последните следи от нейната навярно ирационална, сестринска тревога изчезнаха. Да му повярва ли?

Под прикритието на тъмнината Пейшънс се усмихна многозначително и много нежно.

Стигнаха пред вратата на нейната спалня. Вейн я отвори широко и направи път да влезе първо Пейшънс. Един джентълмен щеше да остане на прага, но той си знаеше, че не е джентълмен. Влезе след нея и затвори вратата.

Тя имаше нужда от сън и той нямаше да се успокои, докато тя не заспи, за предпочитане сгушена в прегръдките му.

Пейшънс чу прещракването на резето и разбра, че той е в стаята. Не погледна към него и отиде пред камината. Огънят, запален от някоя досетлива слугиня, гореше бурно. Тя се загледа в пламъците.

И се опита да си изясни какво иска. Сега. В тази минута.

От него.

Той каза самата истина, Джерард не беше вече дете. Времето й да бди над него беше отминало. Да се залепи за него означаваше да не му разрешава да се развива. Но той беше центърът на нейния живот толкова дълго време, че имаше нужда от друго, с което да го замести. От някой, който да го замести.

Поне тази нощ.

Изпитваше нужда някой да вземе от нея всичко, което имаше да даде. Да дава беше нейният отдушник, имаше нужда да дава, както имаше нужда да диша. Имаше нужда да бъде желана, някой да я вземе каквато беше, заради самата нея. Заради онова, което тя можеше да даде.

С цялото си същество се устреми към Вейн, когато той се приближи. Пое дълбоко дъх и се обърна.

Той беше точно зад нея.

Погледна го в лицето, осветено от огъня. Очите му, прибулено сиви, търсеха нейните. Като се отказа от всякакви мисли за редно и нередно, постави ръцете си на гърдите му.

Той замря.

Тя плъзна ръце нагоре и се приближи още. Сплете пръстите си на тила му, притисна се към него и поднесе устните си.

Устните им се срещнаха. Сляха се. Ненаситно. Тя почувства как ръцете му обхващат здраво талията й като в менгеме.

Нейното желание да бъде с него, готовността й, разтърсиха Вейн до дъното на душата му. Привлече я до себе си. Неговите демони ликуваха и той много бързо ги усмири, след това пак й се отдаде. Тя се притискаше до него все повече. Ръцете му се плъзнаха по изящния й гръб, сякаш нагаждаше формите й към своите, притегли ханша й и я намести до слабините си.

Тя простена и пак му поднесе устните си. Той хищно ги грабна. Мина му смътна мисъл, предупреждение, напомняне за обузданите му демони, за цивилизовано поведение, изтънченост — отличителен белег на неговата опитност на сладострастник. При думата „опитност“ инстинктивно се досети как да действа. Пред камината беше топло, можеха тук да се разсъблекат, после да се възползват от цивилизованото удобство на леглото.

След като вече имаше план, се фокусира да го превърне в живо дело. Целуна я бавно и възбудително и усети нейната още по-бурна реакция. Преплете езика си с нейния, влуден да усети пак същата реакция. Изкушаваше я, дразнеше я да повтори ласката. Тя я повтори, но бавно, много бавно, така че той проследи всяко усещане, всеки допир с шеметен интерес.

Чак след като се окопити и забави темпото, усети ръцете й на гърдите си. През ризата дланите й горяха, пръстите й се свиваха конвулсивно. Тя вдигна ръцете си на раменете му и се опита да съблече жакета му. Вейн се откъсна от устните й, пусна я и разтърси рамене. Жакетът и жилетката му паднаха на пода.

Тя се захвана с вратовръзката му, нетърпелива като неговите демони. Вейн отмести ръцете й и сам я развърза, след това издърпа дългата лента. Пейшънс беше вече прехвърлила вниманието си върху копчетата на ризата и за секунди ги разкопча. След като махна и колана му, разтвори панталона и жадно заопипва къдравите косъмчета.

Загледан в лицето й, Вейн се наслаждаваше на чувствения й израз, на учудването й, на предчувствието в погледа й.

Започна да развързва връзките на роклята й.

Пейшънс беше очарована. Той познаваше нейното тяло, но тя неговото — не, и сега й се отваряше тази възможност. Разпери пръсти, изостри сетивата си, наслаждавайки се на гъвкавите мускули. Опипа трапчинките и гладките гърди, ръбовете на ребрата. Къдрави косъмчета се увиваха около тънките й пръсти. Плоските кръгчета около зърната му се свиха при нейното докосване.

Всичко беше съвършено, пленително. С нетърпение да разшири хоризонта си, хвана двата края на ризата.

Точно както той хващаше нейните ръкави.

Онова, което последва я накара да се изкикоти — глуповато, разгорещено. С ръце един върху друг се заклатиха и залюляха. Докато тя се мъчеше да съблече ризата му, той много по-умело съблече роклята й.

Привлече я в прегръдките си, завладя устните й и проникна дълбоко. С едната си ръка я притискаше, с другата разкопчаваше фустата й. Пейшънс отвърна на целувката му жадно, докато разкопчаваше брича му. Устните им се сливаха и се разделяха, само за да се слеят страстно отново. С тиха ругатня той се отдръпна и смъкна брича и ботушите си едновременно.

С огромни очи Пейшънс се опиваше от гледката. Твърдите, изваяни форми на тялото му се къпеха в златистата светлина от огъня.

Той вдигна поглед й я улови, че го наблюдава. Той се изправи, но преди да стигне до нея, тя съблече долната си риза.

Очите й потънаха в неговите и тя остави меката коприна да се изплъзне от пръстите й. Протегна ръце към него и бавно пристъпи в прегръдките му.

Първото златно мигновение, първото допиране на гола кожа до гола кожа, я изпълни с наслада. Тя пое дъх. Клепачите й се затвориха, тя провеси ръце на широките му рамене и се притисна още повече, усещайки гърдите си до неговите, бедрата си до неговите. Нежният й корем беше гнездо за неговия превъзбуден пенис.

Телата им се заизвиваха. Ръцете му я обхванаха като в менгеме.

Тя почувства напрежението, което се събираше у него. Напрежение, което той обуздаваше. Силата му, която я обгръщаше, я привличаше неудържимо. Очароваше я. Окуражаваше я. Искаше да я опознае, да я почувства, да пирува с нея. Тя го прегърна през тила и още повече се притисна към него. Повдигна главата си, докосна леко устните му със своите и прошепна:

— Отпусни юздите.

Вейн пренебрегна молбата й… тя не знаеше, нямаше как да знае за какво го моли. Започна да я целува дълго, за да усили великолепното усещане на голото й тяло до неговото. На пипане тя беше като прохладна коприна, вибрираща, нежна, чувствена. Тя се триеше в него ласкаво, от което той болезнено се възбуждаше и изпитваше необходимост да я обладае.

Трябваше да я отведе в леглото. Веднага.

Тя откъсна устните си от неговите и започна да целува ключицата и чувствителната трапчинка под шията.

Посегна с ръка към члена му. Докосна го. Вейн замря. Нежно и колебливо го обви с пръстите си. Той настръхна и отчаяно пое дъх.

Веднага на леглото. Демоните му се разфучаха.

Водена от безпогрешен инстинкт, тя го стисна по-уверено и близна едното му зърно. Езикът й го опари. Тя прошепна.

— Отпусни юздите.

Главата на Вейн се завъртя.

Тя сплете ръце през тила му, протегна се нагоре и сложи едното си бедро, гладко и нежно като слонова кост, на ханша му.

— Вземи ме.

Беше обезумяла, той също.

Всички мисли за легло и цивилизовани ласки, излетяха от ума му. Съзнанието му беше напълно замъглено, когато я хвана отзад и я повдигна. Тя веднага обви краката си около ханша му и се притисна до него.

Пак тя направи необходимото, за да нагласи пулсиращия му член в хлъзгавата плът между бедрата си. Когато той влезе в нея, почувства болезнена слабост и световъртеж.

И пак тя направи първия жест, за да потъне, да го приеме в тялото си, да се прониже с неговата твърда плът.

Той напрегна цялото си тяло до последната фибра да не я изнасили. Тя потърси устните му и ги целуна леко.

— Отпусни юздите.

Той се бавеше, не можеше да запази докрай самообладание, не беше по силите му. Но поотпусна юздите, доколкото се осмели. Повдигна я и се изтласка в нея, докато тя потъваше върху него.

Учеше се бързо. Следващия път, като я повдигна, тя се отпусна, после се стегна, когато той я изпълни, и пак в същия ритъм приемаше все повече от него в себе си.

Вейн стисна зъби. Главата му се маеше, отново и отново, когато тя се стягаше около него. В този момент му просветна и осъзна, че тя го обича, че съзнателно му доставя удоволствие с най-интимните ласки, с каквито бе обсипван. Изведнъж му стана кристално ясно.

Никоя жена не беше правила така любов с него, не беше го дарявала така щедро с удоволствие, така всеотдайно.

Влажните милувки продължаваха и той почувства, че полудява. У него се надигаха пламъци, гореше, тя подпалваше пожара.

Той се потопи в нея и почувства как тялото й го обгърна. С приглушен стон се отпусна на колене пред камината.

Тя веднага се намести към новата поза на пода и още по-ненаситно се залюля върху него.

Той повече не издържаше. Вейн сключи ръце на ханша й и я задържа, като се мъчеше да си поеме дъх и да удължи великолепното сливане. Пейшънс се заизвива, за да си върне контрола. Вейн изстена агонизиращо. Плъзна ръце по гърба й и я залюля напред и назад, и гърдите й, набъбнали и зрели, бяха негови, за да им се наслаждава.

И той им се наслаждаваше.

Пейшънс чу своето стенание, когато устните му се впиха в зърното й. Последва го задъхан стон. Страстен и ненаситен, той галеше гърдите и целуваше превъзбудените връхчета. Пейшънс беше сигурна, че умира. Той я изпълваше, изтласкваше се дълбоко в нея, омагьосваше я, беше негова с тяло, ум и чувства.

Той я задържа здраво и тя задъхано се изви; не можеше да се надигне, като същевременно отказваше да се подчини, затова завъртя ханша си. Сега Вейн се задъха. Почувства как напрежението в него расте със сила, която вече не се надяваше да контролира, или да удържи.

Той пъхна ръката си помежду им. Само едно докосване беше достатъчно и тя се пръсна, усещанията й избухнаха и от нея се изтръгна вик, докато пропадаше в невидима пропаст, в забрава. Сърцето му направи един удар и той я последва.

Огънят стана на жар, преди да се размърдат. Телата им бяха така преплетени, че не можеха да се разделят. Бяха будни и двамата, но не се поместваха, доволни от своята близост.

Минаваше време, а те бяха все така прилепени един до друг, туптенето на сърцата им се уравновесяваше, телата им изстиваха, душите им още се рееха.

Най-накрая Вейн се наведе и докосна с устни слепоочието на Пейшънс. Тя вдигна поглед. Той се загледа в очите й, после я целуна нежно, продължително. Когато устните им се разделиха, той попита.

— Промени ли вече мнението си?

Усети объркването й, но после тя разбра въпроса. Не се отдръпна, но поклати глава.

— Не.

Вейн не каза нищо. Прегръщаше я, чувстваше топлината й, чувстваше как сърцето й бие едновременно с неговото. След много дълги минути той я вдигна от себе си и я отнесе в леглото.