Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (5)

Глава 5

По-късно същата нощ

Фокс Хаус

Уийтли, близо до Оксфорд

Уорд остави перото и се прозя. Цял ден и половината нощ бе работил по приспособяването на парен двигател в машината за навиване на хартия без прекъсване, която положи основите на богатството му.

Чу скърцане някъде във вътрешността на къщата, сякаш тя се отърсваше от горещината на изминалия необичайно топъл пролетен ден.

Едно по-различно скърцане го накара да се отправи към вратата на библиотеката.

— В кухнята ли отиваш? — обърна се той към тъничкия бял призрак, който слизаше по стълбата.

— Не — отговори сестричката му Лизи с търпението на човек, обясняващ очевидното. — Това не е задното стълбище, нали така?

Уорд отвори вратата още по-широко и се отдръпна. Като дете бе прекарал много безсънни нощи, бродейки из огромната къща на баща си; брат му и сестра му, изглежда, притежаваха същата склонност. Лягаха си навреме и заспиваха дълбоко… за известно време. Тази нощ той не беше виждал Отис, но снощи братчето му прекара няколко часа в библиотеката, работеше върху капана за мишки, който майстореше.

— Дойдох да говоря с теб — каза спокойно Лизи, мина покрай него и влезе в библиотеката.

— Мога ли да кажа колко се радвам, че те виждам без воала?

Незакрита от воала, Лизи обещаваше да стане същата красавица като майка им, лейди Лизет. Разбира се, това не означаваше, че сестричката му ще е луда за връзване. Като майка им.

— Майка винаги казваше, че не е уместно да се обсъжда стилът на обличане на една дама, особено ако е донякъде оригинален.

— Нямаше да го носиш, ако не искаше да привличаш внимание — каза Уорд, докато вървеше след нея към дивана.

— Нося го, защото не виждам причина да показвам лицето си пред целия свят. И монахините мислят така.

— Според мен носят воал, защото са невести на Христа.

— Воалът е полезен — настоя Лизи. — Ами ако реша да гледам пчели, например? Във всеки случай трябва да говоря с теб за нещо важно.

— Да?

— Реших, че трябва да се ожениш.

— Бих предпочел да не го правя — отговори Уорд. Беше решил да бъде честен в отношенията си с децата, или поне да не ги лъже направо. Доколкото си спомняше, лейди Лизет притежаваше изключителна способност да преиначава истината. Смяташе, че един по-различен подход ще се отрази добре на Отис и Лизи.

— На Отис му трябва майка.

Отис не беше единственият, който щеше да се повлияе благотворно от женско присъствие в къщата — Лизи беше само година по-голяма от брат си. Рийв се зачуди дали да спомене мащехата си, но ако Лизи решеше, че той смята да се отърве от тях, като ги стовари на прага на баща си?

Като нежелани кутрета.

Това нямаше да се случи.

— Според мен хората не бива да се женят по практични причини — каза той.

— А кои причини са непрактични?

— Любовта.

— Разбирам — каза след миг Лизи. — Лесно е човек да сбърка. Едно от момчетата в конюшните казало на Отис, че годеницата ти те е изритала в топките. Не е било хубаво от нейна страна.

— Това не е съвсем вярно — отговори Уорд и добави: — Дамите никога не споменават за топки.

Лизи сви рамене.

— Не е възпитано човек да прибягва до насилие. Добре че не си се оженил за нея.

— И аз така мисля — съгласи се Уорд и се запита дали ще й даде лош пример, ако стане и се нагълта с бренди направо от гарафата.

— Надявам се тя да си счупи крака — продължи Лизи. — Мога да ти помогна.

— Да й счупя крака ли?

— Не, да си намериш съпруга.

— Наистина го оценявам — отвърна Уорд със сериозен тон. — Но се надявам, че ще се справим и сами — с помощта на гувернантка, разбира се.

— Ако се ожениш, това ще убеди Отис, че няма да умреш сам. Само ти ни остана, нали разбираш. Ние нямаме други роднини.

Пак се връщаха към смъртта. По някакъв начин винаги се връщаха там. Снощи проведоха дълга дискусия по въпроса дали тигрите имат отделен рай, където им осигуряват газели за закуска, или ще трябва да постят.

Лизи изрази мнение, че ако не позволяват на тигрите да ядат, мястото няма да бъде истински рай. Темата беше сложна и Уорд не можеше да каже, че наистина я разбира. Повече го тревожеше друго: беше очевидно, че Лизи не мисли само и единствено за тигърския рай.

Сега обаче се изразяваше по-конкретно.

— Аз не съм сам — увери я той. — Нали помниш, че ти разказах за мащехата си и за баща си, и за другите си братя и сестри? Ще те запозная с тях веднага щом се върнат от Швеция. И разбира се, имаме и баба.

— Не харесвам баба — осведоми го тя с равен глас.

— Семейството ми ще се върне в Лондон след три месеца. — Не че ги броеше. — Снощи не създадохме ли правило, че поне една седмица няма да говорим за смъртта?

— Аз не го смятам за правило — възрази Лизи. — По-скоро за предложение.

Ето това беше проблемът. У семейството му имаше нещо, което превръщаше правилата в обикновени предложения.

— Надявам се утре да се върна с нова гувернантка.

— Лампата имаше добро сърце — каза Лизи, сякаш обсъждаше наскоро починала позната. — Просто имаше склонност да не забелязва важните неща заради маловажните.

Уорд изпита смущаващото чувство, че светът се е изкривил: преди Лизи да дойде в къщата му, винаги бе разбирал изреченията на правилен английски.

— Какви важни неща? — попита той.

— Много се разстрои от системата за залози на Отис, а можеше да я види като пример за находчивост или дори изобретателност.

— Госпожица Лъмли я възприе като морална грешка.

— Ето това е маловажното. Можеше да погледне на случилото се в по-широк смисъл и да види, че Отис се страхува, затова трупа пари под възглавницата си.

Уорд не каза нищо.

Тъй като рядко му се случваше инстинктивно да разбере какво трябва да направи, в малкото случаи, в които инстинктът му се обаждаше, се опитваше да му се подчинява. Той посегна, придърпа сестричката си през дивана и я прегърна. За миг тя се вцепени, после тъничкото й кокалесто телце се наклони към него.

— Как мислиш, можеш ли да кажеш на брат си, че след като говорим за големи неща, моето състояние е наистина много голямо? И че вече съм променил завещанието си и вие двамата ще наследите всичко?

В стаята се възцари абсолютна тишина, Лизи мислеше.

След известно време Уорд погледна надолу и видя, че е заспала. Тъмните й мигли не потрепваха върху бледата й кожа. За миг той остана загледан в нея, защото рядко я виждаше без проклетия воал.

Лизи обещаваше да стане голяма красавица. Сега обаче беше прекалено слаба, а лицето й бе твърде изопнато, дори в съня.

Гневът беше разбираем отговор на живота с майка като тяхната — по всеобща преценка ужасна. Просто след смъртта на въпросната дама този гняв нямаше накъде да се насочи.

Уорд взе Лизи на ръце и я занесе на горния етаж. Отис се бе промъкнал в леглото й и Уорд внимателно я положи до него. Загледа ги как се наместват в тясното легло, сякаш бяха спали един до друг цял живот.

Във фургона на един пътуващ театър сигурно не бе имало много място.

Той придърпа одеялото до брадичките им. Една майка — една истинска майка — щеше да ги целуне. Знаеше, че е така, защото от деня, в който баща му се ожени за мащехата му, Робърта започна да идва в стаята му, за да го целуне за лека нощ.

Помнеше, че не му харесваше. Или поне тогава се оплакваше.

Наведе се и целуна Лизи и Отис.